ФАБРИКА ЗА ЗМИЙСКА ОТРОВА

ЛАДА ГАЛИНА

ФАБРИКА ЗА ЗМИЙСКА ОТРОВА

РОМАН

2010

2

„Краткият миг, в който виждаш слънцето, е по-ценен от вечното безсмъртие”.

Древен египетски папирус

МОНТЕН: Само суверенната личност може да бъде полезна за обществото и за другите хора.

„Опити”

�

ЖЪЛТА ПАНДЕЛА ОБГРЪЩА СТАРАТА МАГНОЛИЯ

Защо трябва да разказвам на мисиз Холън за дърветата в нейната градина, когато и без думи те са прекрасни. Столетницата лейди е садила някои от тях, а аз от няколко месеца живея в нейния дом и се сприяте-лявам с дърветата. Сутрин, щом вдигна щорите, тъмнозелената магно-лия сякаш прекрачва в стаята ми. През май големите и` цветове, тежки и неподвижни, изглеждаха като направени от восък и само свежият им лимонов мирис някак ги оживяваше. Нежната им белота увяхваше до вечерта. - Мисиз Холън, да преместя ли за малко креслото ви в задния двор или в беседката до азалиите? Тя не отговаря. Не ме ли чува или лошо се изразих с моя беден ан-глийски. Трябва да си милосърден човек, за да приемеш една бездомна чужденка за своя компаньонка. Но аз искам тя да постои малко под дър-ветата, да вдъхне аромата им и с посинялата си съсухрена длан да улови живота на подкорието, стремителните сокове от корените до върхарите, силното енергийно поле на върбата и магнолията, трептящата им сянка, подвижните палати и катедрали, които вятърът строи в техните корони, неописуемото разнообразие на зеленото, играта на светлосенките. Старата лейди се е сгушила в удобното си кресло като птичка в гнездо, завесила е прозореца си от дневната светлина и чете поредната книга, по една на ден. После ще решава кръстословици под светлика на масивния дървен лампион до креслото и`. Рижата котка Сида, столетница като господарката си по котешкия календар, дреме на дървената маса пред креслото. Тя е отрупана с при-бори за писане и каталози за вече ненужни вещи и дрехи. Неизменно под ръка на мисиз Холън са чековата и` книжка, лупата за четене на ситен шрифт, дистанционното управление на телевизора и малък калкулатор, с който тя проверява сметките, които аз или дъщеря и` носим от „Сейфу-ей”.

�

На видно място върху масата са поставени научните списания, ко-ито и` дава синът и`, астрофизик в „Джон Хопкинс”. В някои от тях има негови публикации, които ми са интересни, но мисиз Холън някак рев-ниво ги пази от мене. Когато слуша музика или се моли, тя затваря очи и отмята назад глава, а аз гледам да не шушна.

Радиото е закотвено на една единствена станция за симфонична музика. Старата лейди ми каза да не търся други предавания, не и` се слушали. Няма защо и да го правя, Рихард Вагнер и Густав Малер ус-пешно лекуват носталгията и меланхолията ми. Казват, че ангелите сви-рят Бах за себе си, а за Бога – Моцарт. Европейската класическа музика се лее от тази станция в щата Минесота в най-добрите си изпълнения. Старата лейди е от чешко-ирландски произход. Родена е в Мичиган. Тя също се е разминала с джаза и рока. Котката Сида ме поглежда с неодобрение, когато се опитвам да за-говоря мисиз Холън. Тя си дреме и мърка, мисиз Холън също подремва, после продължава да чете, само аз нарушавам тишината и хармонията между тях. Първият ми урок по добро поведение като компаньонка, не-ясна за мен длъжност срещу стая без наем, беше забележката на мисиз Холън да не пресичам пътя на Сида, когато тя ситни от входната врата към кухнята, защото „Сида си е в своята си къща”. Невинно напомняне, но ме бодна. Парите, които спестявам от наема, ги давам на адвокат с италиан-ското име Кристофър ДиДжорджио, мъж с латински маниери, които ми напомнят за Медитеранео. Той щедро обещава да ме снабди поне с „тру-довата виза”, законно разрешение за работа в САЩ и съответно плащане на данъци. Всеки месец отивам в Сити Банк на Чеви Чейз Съркъл и му изпра-щам паричен запис. Като си помисля, че тези зелени банкноти са парите от хубавата ни вила в Бистрица, някак ми прилошава. Той ме гледа с учтиво подозрение, чужденка от неясните и размирни Балкани, поиска половината от хонорара си в аванс, без оглед на резултата. Скромният ми влог безнадежно отънява. Добре все пак, че още първия месец успях да си купя портативен компютър, с вградена по лиценз скъпата ми кири-лица. Сега по цял ден разгадавам тайните на IBM Think Pad. Изпращам репортажите си до София, отпечатани на принтър, а не писани на ръка, както миналата година. Колко дълго ни е липсвала съвременност.

�

Тук в къщата на мисиз Холън на „Аспен стрийт” в Чеви Чейз, пре-сечка на безкрайната авенида „Кънектикът”, намерих заслон от бурите, нетрайно убежище, а това все пак е нещо сред равнодушния свят, който ме заобикаля. Направих още нещо и заложих много на тази карта, явих се на конкурс в българската редакция на „Гласът на Америка”. Сега не-търпеливо очаквам резултата. Ако ме вземат на работа, барометърът на живота ми ще показва „слънчево и топло”, вместо сегашните „буря и дъждовни дни”. Ще намеря пак себе си, професията си, присъствие в об-ществото, материална осигуреност, за да си плащам наема без оглед пътя на котката Сида, лекар, ако се разболея, достойнство, благоприличие, ко-леги и приятели, българи да си говорим на нашия си език и да споделя-ме радости и скърби... Наивността ми бе наказана, по-късно разбрах, че студената война още не е свършила и в българската редакция макар и в „Гласът на Америка” кадрува един посланик, който по-сетне не се завър-на в България... - Ивайла... - Да, мисиз Холън... - Донеси ми от хладилника бутилка „Шери” и една чаша. Време е за предобедния и` аперитив. Сухото ликьорено вино с аро-мат на дива череша. И една чаша, никога две... За мене е дълбоката скрита глътка, направо от бутилката – реваншът на подчинения, на безпаричния и зависимия... Покорно унилата ми физиономия не и` харесва. - Ако искаш, разходи се из квартала... - Благодаря, мисиз Холън, ще отида да снимам къщите с декора-ции за Деня на благодарността. Навсякъде наслагаха едни големи тикви, окачват и разноцветни знамена с различни символи, но не разбирам как-во означават? - Повечето са индиански – на плодородието, на мира, на благодар-ността за спасения живот. За нас, американците, Денят на благодарност-та е голям празник. Такъв е стилът на живота в Чеви Чейз и Бетезда – за всеки празник има подходяща украса, ярка, весела, привличаща вниманието. Библей-ското название на Бетезда означава „Дом на милосърдието”. Ненапразно тук се намират Националният здравен институт, Националният онколо-гичен център, Болницата на военноморските сили. Влязох навсякъде, за

�

да ги разгледам, никой не ме спря, дори при военните... А Чеви Чейз, „ловните полета” са получили името си от английската балада за битката на англичаните против шотландците през 15 век. В тези големи райони живеят хора, които са доволни от живота си и не се страхуват за бъдещето. Хората, които управляват страната си и налагат „нов ред” в размирния свят. Къщите, по-малки или по-големи са грижливо подържани. Навред скъпи коли, двойни гаражи, чиито врати се отварят с дистанционно управление, улиците, озеленени и чисти, прили-чат на паркови алеи. Предният двор на всяка къща е с цветна градина, в задния има метални или дървени маси и столове с неизменното барбекю, най-често с газова бутилка вместо жарава от въглища. Често оградите са от жив плет. И никакви бездомни кучета, такава напаст за човека е недо-пустима. В две съседски къщи вече имам приятелки, Ракел и Бети. - Мисиз Холън, мога ли да ви оставя за малко самичка в Деня на бла-годарността... Ракел и Бети ме поканиха на печена пуйка и пай с тиква. - Аз също ще бъда на вечеря у сина ми, в неговата къща в Роквил. Ти по-добре иди у Ракел, за да се прибереш по-рано... Ракел живее в съседната бяла къща на „Аспен стрийт”. Привечер тя често идва да наглежда мисиз Холън с чаша питие в ръка и една плат-няна торба с книги от общинската библиотека в Силвър Спринг, където сутрин работи, а следобед продава недвижими имоти за „Лонг енд Фос-тър”. Движи се много бързо със своята бяла „Мазда”, с която често вози и мен. Знам и` пътя – от Чеви Чейз по „Ийст Уест хай уей” до Силвър Спринг, после – навред из Вашингтон. Често тя вози клиентите си, това условие и` налага компанията. На задната седалка в колата и` се търка-лят блокчета, цветни моливи, плюшени играчки – децата да мируват, а родителите обсъждат с нея разгледаното жилище и възможната ипотека. Така, работейки на две места като повечето американци, тя повече пече-лела. Ех, да имах поне четвърт работно място, но къде без документи, без „зелена карта” и „зелена светлина” за неустроения ми живот. Ако ме вземат в „Гласът на Америка”, толкова години съм била радиожурна-листка... Ами „Гласът на България” сега, след падането на Берлинската стена и мъчителната смяна на системата, на прехода от наше към тяхно, който със своята бруталност отчайва толкова хора в родината ми, живели с илюзиите на друга ценностна система...

�

Ракел често ме предизвиква за политически разговори. В черните и` очи и по смуглото и` лице сякаш има отблясък от далечни огньове. Ко-гато критикува порядките в САЩ, тя ми говори на испански. Възгледите и` са ми познати – на латиноамериканските левичари и революционери, които сега останаха без работа... По-добре да отида на вечеря у Бети, милата ми нова приятелка, моето нежно откритие. - Ивайла – сепва ме острият глас на мисиз Холън, - точно в шест те искам за вечеря. - Добре, мисиз Холън... Струва ми се, че обитавам женски манастир с престаряла строга игуменка и аз – петдесетгодишна послушница. Имаме си и черна при-служница, Нолия, която идва два пъти седмично да ни обере прахта и па-яжините, есенно избуяли в градината. Чудя се защо мисиз Холън държи да остана при нея. Тя има син и две дъщери – и тримата са по-възрастни от мене, живеят отделно и по цял ден си изпращат съобщения по теле-фонните секретари или остават бележки по екраните на компютрите си, чрез електронната поща. Навярно не е заради моята невесела компания, столетницата дама просто се страхува да заспива самичка – ами ако по-вече не се пробуди? Вместо у Бети или Ракел отивам пак в задния двор – занемарен и спокоен. Тук съм сама и мисиз Холън не ме следи с притаено изучаващ поглед. С дърветата понякога ми е по-добре, отколкото с хората. Азалии-те – бели, розови и пембени са поръбили оградата откъм юга. Западната стена е обвита от тъмнозелен бръшлян, чиито вейки са плъзнали по зе-мята, обхващат и стволовете на дърветата. Две малки декоративни палми в дървени сандъци са цариците на този вечно танцуващ бален салон. Те леко се накланят, сякаш непрекъснато казват: „Позволете...позволете!” Люлея се на хамака и гледам дърветата – серии от ниско и високо окап-ващ цвят и плод, тревата през пролетта беше изпъстрена с кокичета и виолетки, а сега е порасла - сочнозелена и лъскава. Котката Сида се тули из нея и изпробва старческите си ловджий-ски наклонности... Сядам на един позахабен пластмасов шезлонг под върбата. Вейките и` стигат до лицето ми. Тя ме прави ту щастлива, ту не-щастна, повдига настроението ми и ме кара ясно да видя живота си, моя половинвековен път, стръмен и лъкатушен, от родния ми черноморски

�

бряг до този двор и бялата къща в Чеви Чейз. Имам ли грешка от смяна на реда и посоката, как аз с балканджийския си корен станах космополит и мога да живея навред по света, където има добри хора или ми е инте-ресно? И пак следя пристрастно най-малката новина от моята родина, която се гърчи в мъчителен преход. И стремглаво се втурнах към къщи от Венецуела, продадох на безценица пръстените си с диамант и сапфир, за да си купя самолетен билет – само от един телефонен разговор, че синът ми в София е болен. Достатъчно решителен ли е изборът ми сега – да жи-вея самичка в Съединените щати, защото големият ми син в Бостън, не, не, няма да мисля за него... Не бива с лошо чувство да мисля за него. От-както се е родил на „Шейново” в един октомврийски ден от осемнайсет-годишната си майка, аз непрекъснато го благославям и вечер не мога да заспя, ако не направя кръстен знак за закрила на синовете си. Кой и как след 1984 – знаковата година на Оруел – промени нашите отношения и не ме допускат до него? Мисля, анализирам, събирам пъзела и решавам, че трябва дя спася детето си от Злото – от лоши срещи, от лоши хора, от лоши обвързвания... Но имам ли тука някаква самоличност и няма ли да се изгубя в тъга и самота? Меланхоличната върба по особен начин ме променя – застоят става движение, процес, развитие, а това вече лекува. Депресията ми е стигнала до дъното, от нея губя паметта си, вцепенявам се и потъвам в бездействие. Ще се науча ли да овладявам стреса? Нима толкова много боли от измяната на най-близките, от жива раздяла с жив син, която ти се струва абсурдна и абсолютно неприемлива. Аз нямам син за затвора, но и затворник да е, пак ще отида да го видя, а сега жена му, германката, която е почти на моите години не ме допуска до него... Снаха за чудо и приказ! Пак ми помага моят творящ дух и воля. Струва ми се, че бавно се оттласквам нагоре и търся нужната промяна, която ще запълни времето ми с труд, обич и прилив на енергия, ще ме освободи от мъчителния размисъл за сина ми в Бостън, от тревогата и тъгата за по-малкия ми син в София, от непривичната за мен зависимост от настроенията на мисиз Холън, от нейните петъчни шепа долари, които едва ми стигат за транс-порт и кило ябълки... Месеците на визата в паспорта ми изтичат, неиз-вестностите за утрешния ми ден растат. В България също е есен, юлската зима в Чили ме побъркваше. Зимата в Каракас беше периодът на дъждовете, привечер обличах само един пуловер.

9

В Северна Америка европеецът и балканецът се чувства по-споко-ен, с привичните четири сезона и телесен биоритъм, има и сняг, природа-та е красива, ала не така екзотична и безпощадна както отвъд Екватора. Усещам разликата в миризмите, във вкусовете, доматите тук са ми като пластмасови, цветята имат по-слаб аромат, отколкото в България и в Европа изобщо. За тия няколко месеца във Вашингтон – от пролетта до есента, долавям промяната и в моя метаболизъм, косата ми е станала по-твърда, чета без очила и не се чувствам уморена дори след безсънна нощ. Вземам витамини в големи дози, но и тишината ме лекува, кис-лородната баня на хлорофила, може би си отспивам за по-кратко време и така удължавам моя буден живот. Понявга безсънните нощи са бреме – тревога и неизвестности, заливат ме топли вълни, отново преживявам мъчителната несреща със сина ми в Бостън, вцепенява ме чувството на унижение и срам. Едно от най-тягостните преживявания е да мислиш, че си изоставен и предаден от най-близките си, да не разбираш (и да не приемаш) мотивацията на техните постъпки. Коя човешка заповед е по-голяма от Божията: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.” Единствената от 10-те Божи заповеди с условие и обещание... Бог ми даде тази благословия – да обичам и да по-читам родителите си, да ги възприемам такива, каквито са и сега, когато са на небето, да се моля един ден да бъдем пак заедно в Царството на сенките... Сега аз съм във възрастта на родителите си, преди да си отидат от този свят. Годините, когато човек е по-близо до Бога и иска да се раздели с децата си и с близките си в мир, скръбно примирен с непостигнатото, преоценил житейския си път с изреченото дълбоко в душата: „Разкайвам се...” Вече не сме нито хубави, нито невинни. Искаме само да сме по-добри, с добро да ни запомнят. Столетницата мисиз Холън се движи без бастун, но често се опира на мебелите. Тези масивни бюфети, скринове и маси от дъб и черешово дърво са правени в началото на века, но ще надживеят стопанката си. Навярно децата и внуците и` ще си ги поделят или ще отидат за гаражна разпродажба. Мисиз Холън се опитва да се изправи, но борбата и` с гра-витацията е непосилна за слабите и` мускули и отънели кости. Лилава

10

възраст, лилави устни, лилава кожа... Гледам петната по лицето и ръцете на мисиз Холън от спуканите капиляри. Те бавно изчезват, но се появявят нови, не и ̀ помагат и трите аспирина, които взема вечер. Разруха на плъ-тта, но духът и` е млад. Тя още има апетит за живот и любопитство към света, чийто грохот стига до нея единствено от екрана на телевизора. И както преди Коледа гадаехме ще има ли война в Персийския за-лив и дали Саддам Хюсейн ще отстъпи Кувейт, тя избухна. Телевизион-ните новини започват с надписа: „Америка във война”. Президентът каза: „Колкото по-далеч, толкова по-добре”. Ние живеем на няколко спирки с метрото от Белия дом, така че ако се поразходя до „Вашингтон-Хилтън” и попадна на пресконференция, мога да видя на живо героите от войната. Също и графитите по стени и огради: „Не кръв за петрол!”. Тревожно ми е, билетът ми за връщане в София с „Ер Франс” из-горя, а това е като изгорял мост назад. Никой не пътува със самолет, на „Орли” има терористи, дори вътрешните линии опустяха. - Като започнеш да работиш, ще събереш пари за нов билет – успо-коява ме мисиз Холън. – Нали очакваш назначение в „Гласът на Амери-ка”. Ами ако се размина с назначението, българската редакция там била най-несговорчивата, ала в „кръгова отбрана” за нови хора... Докато мога да издържа на това несигурно сиромашко съществуване, визите, които трябва да се променят, таксите и адвокатските хонорари да се плащат без оглед на резултата, ами ако се разболея, досега се крепя само с молитва. По време на война семействата се събират, вечерят заедно, споде-лят си новините и страховете, това намалява стреса, а аз съм се уловила за преклонната старост на мисиз Холън и се мъча да се държа на повърх-ността. - Шест войни съм видяла през живота си – преброи ги на пръсти старата лейди. – Помня, когато баща ми беше мобилизиран в испано-аме-риканската война за колониите, аз се спуснах и го прегърнах „Не моят татко...”. По дърветата и входните врати на къщите в Чеви Чейз се появиха големи жълти пандели. Първообразът на този символ е изложен в „Смит-сониън” – за американските заложници в Иран и жълтите пандели, които съпругите им окачили пред къщите си: „Не сте забравени...”. Мисиз Холън ми отпусна цял един ден, за да чета в Библиотеката

11

на Конгреса. Може би разбра колко ми е необходимо да видя войната не само от Вашингтон, но и от София. Започнах с българските вестници и завърших деня със стихосбирките на Анна Ахматова и Йосиф Бродски на руски и английски. Може ли да се преведе красотата, не е ли като да ближеш мед през стъкло? „Може – отвръща Бродски, - добрият поет се разпознава и в лош превод...”. Още щом слязох от автобуса на „Кънектикът” и кривнах по „Ас-пен стрийт”, забелязах жълтата пандела, обгърнала ствола на магнолия-та пред бялата двуетажна къща на мисиз Холън. Откъде я взе и как успя да я върже с посинелите си ръце: „Не сте забравени, войници...”. Спрях да подишам в зелената сянка на магнолията.

12

ФАБРИКА ЗА ЗМИЙСКА ОТРОВА

„Каквото ти се случи да видиш през живота си,то е историята...”

МИГЕЛ ДЕ УНАМУНО

„Ние не сме лекарството, ние сме болката.”

ХЕРЦЕН

Помня тази фабрика в приоблачните върхове на Тян Шан, над езе-рото Исък Кул. Пишех книгата „Високите звезди на Киргизия” и моите домакини ме отведоха да видя това чудо, от което умираш или оздравя-ваш. Казах на Чингиз Айтматов, който ми уреждаше програмата, че се страхувам от змии и зная библейското проклятие към змията-изкусител-ка... „Аз ще дойда с тебе...” – успокои ме писателят и сърдечен приятел, Чингиз. Пътят ни до фабриката за змийска отрова се виеше по планин-ските серпантини, Чингиз разговаряше на киргизки с шофьора, местен човек, а с мен – на руски. „Никога не позволявай на отровата да проник-не в душата ти, да парализира волята ти, да те повали” – каза ми Чингиз. Навярно мислеше и за себе си, за момчето, останало сирак без баща и чичо, убити при насилствената колективизация в Средна Азия. Помня, че говорехме също за киргизкия народен епос „Манас”, за манасчите, ко-ито са го съхранили през вековете. Нима Чингиз не беше един от тях...

Фабриката за змийска отрова в Тян Шан е място, където не ис-каш да се върнеш в сънищата си... Спарената миризма на развъдника, преплетените влечуги, санитарите, които ги дразнеха, за да се стрелнат да ухапят и да изплюят отровата си в специална хранилка или ловко ги „дояха” с масиране на жлезите им. „Грам змийска отрова е много по-скъ-

1�

па от грам злато – обясниха ми домакините – фармациите от цял свят я търсят... В минимални дози тази отрова лекува много болести”.

Побързах да излезем в чистия въздух на поднебесните планини.Защо си спомних за тази фабрика тук, в къщата на мисиз Холън

в Чеви Чейз. Преди да тръгна за САЩ в нов отчаян опит да се свържа със сина ми в Бостън, на площад „Славейков” в София ме спряха два-ма души, колеги с бързи кариери и с много пари. Досещахме се какви са и на кой Златен телец се кланят, но агентурните им имена изскочиха от досиетата по-късно – жена доносник на шестаците с агентурно име Димитър, мъж с агентурно име Теменужка... „Ти какво, на гурбет ли ще тръгваш – едни бледосини очи ме стрелкат присмехулно. – Пази се от ЩАЗИ да не те отровят...”

Защо пък от ЩАЗИ, това е последното нещо на света, с което бих искала да имам нещо общо. В моето идеологизирано съзнание то звучи като НАЦИ и си мисля, че всяко нещо, което е тайно, е престъпно. Аз не знам немски, ходила съм само два пъти до Източна Германия – на сту-дентска екскурзия преди да вдигнат Берлинската стена и след години на симпозиум по детска литература. Хайде де, ЩАЗИ... Но една болезнена следа остана в съзнанието ми и започнах да подреждам пъзела...

Когато мисиз Холън ми отпусне повече свободно време, отивам в Библиотеката на Конгреса, имам си абонаментна карта и мое място в голямата читалня и вземам една и съща книга – „Психотерорът – осно-вен метод на ЩАЗИ”. Отидох да гледам и филма „Животът на другите” в едно кино до Метроцентъра, пак за същата напаст... Започнах да про-глеждам за събитията в живота си. Колко пъти змията се е стрелвала да ми клъцне петата, аз бягам от нея или се опитвам да и` настъпя главата като в библейските времена... Аз не съм лекарството, аз съм болката. На 28 години бях почти парализирана от змийската отрова. Моят първи син беше откраднат от летния лагер на бургаските ученици в Бояна. В годините, когато по границите се стреляше. Успешни действия – и под-помогнати – на нелегалния му баща и неговата втора или трета съпру-га, някаква арабка... Брутално отнемане от майка и близки, откъсване от корените му... По цял ден не помръдвах, повръщах и водата, а пулсът ми взе да подскача нагоре – до червената линия на живота. Моята майка търсеше утешителни думи: „Стига, чедо, съвземи се... Роб се връща, от гроб се не връща”.

1�

Не, мамо, не, сега зная, роб се не връща... Който е позволил да го заробят, той си остава роб до живот. Много далеч във времето напред беше една сцена, но сърцето ми я предусещаше – ранна утрин на Страст-ната седмица, едно такси ме вози към предградие на Бостън. 80-годишна майка с бастун отива да зърне 60-годишния си син, поне да го види, че е жив и здрав. И да отпие по глътка от живата раздяла.

Почуках на остъклената врата, той беше там, моето бебе, моето старче, гледа ме с моите сини очи... Един женски глас отвътре крещи на немски да не отваря вратата. Снахата за чудо и приказ... Гледаме се минута, той стои като парализиран. Изпратих му въздушна целувка и си тръгнах. Приказливият шофьор на таксито, един снажен латвиец се прекръсти и не продума по обратния път.

Сега знам – в душата ми има две константи – милост към жертвите и ненавист към насилниците. А кармата ще се вие и суче, ще удря поко-ленията, докато любовта надвие над омразата и се възстанови нарушена-та хармония.

Един стар ръкопис отлежава в пътническата ми чанта. Какво по-добро в скучните вечери с мисиз Холън от това да седна на масата в моята спалня, да слушам вятъра в клоните на магнолията и да разтворя новичкия си лаптоп с вградената кирилица. Връщам се в изминалите го-дини, но в тях са заровени въпроси от ден днешен...

1�

КРАЙ МОРЕТО ПЧЕЛИН

Нощният влак за Бургас пристигаше на разсъмване. Ивайла реши да пътува с него, за да има време да отиде до този забравен пчелин край морето. Искаше да се върне в края на деня с последния самолет. В спал-ното купе една млада жена, студентка по химия, която следваше в Бургас, се притесняваше за утрешния изпит и четеше при разлюляната светлина на нощната лампичка. Стараеше се тихо да прелиства записките си и учебника.

В полусън Ивайла мислеше за пчелина на баща си, за своите сту-дентски завръщания... Бърза, бърза нощният влак и в дрезгавото утро спира на старата гара. Почти до линията стига соленото езеро. Между острите блатни растения просветва тиха, мъртва вода. Тя напомня за оп-итоменото море на пристанището.

В Бургас... Релсите завършват в едни непреклонни буфери. Краят на пътя и тези буфери я измъчваха в нейното детство, тъгуваше за линия-та, която спира на гарата. Нещо неясно я измъчва насън, а после изплува в съзнанието – някога, някъде чакаха под дъжда един автобус и той по-дмина, не взе майка им с трите мокри деца... Тази детска обида също не може да забрави.

Студентката по химия беше заспала при светлината на нощната лампичка, която меко светеше над долното легло. Влакът спря на някаква гара и по шума от перона Ивайла се мъчеше да се ориентира къде се на-мират. Помисли си за подаръците, които носеше – как да ги разпредели между децата на роднините си. В този град разстоянията невероятно се скъсяваха, светът беше досегаем, далечината – прозрачна, а меридиани-те разгъваха пред простодушните души своето пъстроцветно ветрило. Привечер от балконите, превърнати в летни кухни, където пържат риба и лук, чуваше битов разговор между две съседки:

- Вашите върнаха ли се от Канарските острови? - Райчо съобщи по радиото, че ще си дойдат в края на месеца.

Иван замина с рудовоза „Оборище” и няма да дочака баща си... Тогава родителите и` бяха живи, в топлата морска привечер я чака-ха на балкона, а сега Ивайла се връщаше към спомените за двама мърт-

1�

ъвци... Баща и` почина леко, праведно, ударът го завари самичък в гра-дината му сред полятите от него цветя. В августовската утрин, докато той предаваше Богу дух в своята си къща и в родното старопланинско село, медоносни пчели жужаха над главата на пчеларя, но децата му бяха далеч... Майка и` дълго упорства на болестта. През последните години Ивайла ходеше да я вижда все по болници. Но тогава краят бе още да-леч, дори и тя не искаше да повярва в него, жизнеността и` надвиваше, докато в един ноемврийски ден повикала сама „Бърза помощ” и я отвели в интензивното отделение. Денонощна жълта светлина, апаратура като кръст за разпъване на едно многострадално тяло, постоянна полудрямка – преддверие към вечния сън. Ивайла се разплака, като видя ръцете и`, посинели и скръстени върху чаршафа. „Тя си отива...” Помоли сестрата повече да не и` слага инжекции, какви са ръцете и`... „Това е от затруд-неното дишане – отвърна сестрата, - инфарктът е обхванал повече от половината сърце.” След погребението в бюрото на майка и` с пооръфана и изподра-скана от деца и внуци политура, но от солидно орехово дърво и витринка със сувенири, изненадани намериха дневника и` от последната година. Майка и`, с македонско-тракийски корен, беше дружелюбна и приветли-ва жена, но не и открита, не споделяше с лекота чувствата и преценките си. Накои свои тайни тя отнесе със себе си в гроба... Една друга тайна – за поругание на мъртвите, починали в болница, Ивайла научи след ня-колко години от близък лекар. В осемдесет и първа, годината на смъртта и`, властта вече разбрала, че в чужбина дават много пари за хипофизните жлези на починалите, сякаш човек няма поне изконното право да се раз-порежда с тялото си приживе и след смъртта си... Като разбра истината, Ивайла почувства как астралното тяло на майка и` страда от поруганието и откраднатия орган, от липсата на християнска смърт. Четеше дневника, който майка и` бе водила през последната година от живота си, с песенна простота и баладичност, а всяка дума сякаш бе ключ към битието. Ден след ден, означени с имената на старите църковни празници, тя бе редила повестта на своя живот, до седемдесетте, с оценка за децата, за хора и събития. Много грижи, малко радости и един горд, непрекло-нен дух, стоическа философия, жажда за знание и култура, мъдрост, но и непримиримост. Баща и`, балканджия от Котленския край, имаше друг характер, примиряваше се с възможното, с радостите на всекидневието.

1�

Майка и`, клонка на разлистен ствол от Мелник, дърпаше семейството напред, гонеше очертанията и на невъзможното. Една след друга илюзи-ите и` угасваха, ала на оскъдно сивото „Примири се!” тя крещеше своето дрезгаво и сякаш обагрено с кръв: „Няма да се примиря!” Не се прими-ряваше с нищетата, с глада и болестите през войната, работеше осем часа като застрахователен деятел, а след това гледаше буби, разкопаваше в пустошта зеленчуковата градина, за да облича и храни децата си. Не се примиряваше със самотата, с безразличието на близките си, с пиенето на сина, със суетата на дъщерите, даваше, но и изискваше почит, внима-ние. Помни я - със стиснати устни и малки, пъстри, сърдито святкащи очи, а готова всеки миг от милост да се просълзи, да сложи трапеза и на най-далечния... Докрай не се примири с грубостта, с душевния вакуум от липсата на любов и радост в живота си, намираше неравностойни и неравноправни приятелства, търсеше утеха в проповедта от амвона... На Ивайла и` се струваше, че майка и` прилича на родовата им мелнишка къща – рухнала, но с яки каменни зидове и горди очертания на някогаш-ните двайсетина стаи с по десет прозореца... Сега тя ходеше с болка на майчиния пресен гроб, баща и` беше починал десет години по-рано, и с напрегнато вътрешно чувство се самонаблюдаваше, искаше да види чертите на своите родители у себе си, с техните толкова различни и про-тиворечиви характери. Нощният влак пристигна много рано на гарата. Сладникава ми-ризма, здрач от лампи и разсъмване, писък на гларуси, морска влага, по-неделнишки Бургас с червените езици на закусвални и фурни за милин-ки... - Ивайла – повика я някой от локомотива на влака. Тя се обърна. Беше познатият машинист, който пишеше стихове и печаташе в рубриката „Работническо творчество”. Ивайла неотдавна бе правила за него предаване по радиото. Висок, малко меланхоличен мъж със сини работнически дрехи, той слезе от влака и пое чантата и`. - Вие, бургазлийките, сте кибар госпожи, не носите тежко... Докъ-де да те изпратя? - ... До гаровия площад. Там ще взема такси. Вече нямам тук роден дом, спя по хотели, а сега е още по-трудно – ще търся една къщурка и един пчелин, само че съм забравила къде беше... - Ще ти изпратя новата си стихосбирка – каза машинистът поет.

1�

- Благодаря. Веднага ще я прочета... И по-рано разговорът с него вървеше в две посоки като разминава-щи се влакове. Ивайла се интересуваше от работата му, а той от послед-ните книги на младите поети, где що става в литературния живот. Не е ли по-истински неговият – с пътищата, влака и семафорите, с мъжкото надвиване на умората и преборване за хляба, отколкото изнежените ръце на мъжете, които и` бяха колеги, с чувствителни гримаси и вещо интри-гантство, дребни редакционни историйки и книжни войни, тичане подир хонорара... Ивайла спря до таксито и машинистът за миг задържа едрата си длан в нейната. - Ще се видим в София – каза тя. - Похвали се на бургаските поети, че аз съм те возил – засмя се ма-шинистът. След години той позабрави поезията и пристрастно се втурна в политиката. Ивайла изненадана си мислеше за тези преображения и се мъчеше да си спомни разговори, в които покълваха мъжките амбиции.

Вместо към парка и природния резерват”Отманлий”, Ивайла каза на шофьора да я отведе в хотела. Искаше да вземе стая за почивка, да се измие и да телефонира на някои роднини, за да търси купувач. Синът и` я увещаваше, че на земя край морето всяка година цената се увеличава, дядо му не е ли имал нужда, а не е продал пчелина, спастрил е земята и старите си „Даданблатови” кошери.

- Животът се промени, няма го пчеларят, а какви стопани сме ние... Струва ли си да имаш полски имот на четиристотин километра от дома ти и да отидеш там няколко дни през годината – размисляше на глас Ивайла. А парите и` трябваха за билет до Америка. „От петите месо за орела – сещаше се за приказката Ивайла, - да възлезеш от долната земя на горната.” Копнежът да види далечния си син в Бостън надделяваше над всякакъв практицизъм и предвидливи решения.

- Остави ливадата на мира и не бързай да се отървеш от нея – на-стояваше малкият и` син. – Щом има плаж наблизо, ще ходя и аз... Поня-кога на човек му се иска да има свой приятен примитив вместо почивни станции с колеги или пък скъпи хотели.

- Дядо ти беше счетоводител, но много обичаше природата. Където и да сме живели, той градина правеше и овошки садеше, на които няма-ше да яде плода... През цялото си свободно време беше на пчелина, един

19

тих, благороден труд. Ако имам силици, то е от меда, в годините след войната друго нямаше.

Помни това жужене на пчелите напролет, когато баща и` разтва-ряше зазимените кошери. Натриваше ръцете си с маточина, благият и` мирис успокояваше пчелите. Надвесваше се над питите с телена маска на лицето и димящо духало в ръка. „Няма манен мед, няма, от който пче-личките получават диария” – обглеждаше кошера баща и`. Ивайла зад него надничаше към жужащото семейство. Пчелите полазваха по ръцете и краката и`, завирах се чак там, където свършваха ластиците на памуч-ните и` чорапи. Беше страшно и тайнствено това жужене на пчелите, подгонени от струйката дим. Баща и` казваше, че без медоносните пчели през есента няма да има плодове, а също и диви растения. Ивайла помни воднисто-свежия аромат на цъфналите ябълки и сливи, прозрачния мед, който капеше от канчето на центрофугата, мед с вкус на земя и светли-ната на деня. Щом изкачеше баира с ниската дъбрава, чуваше далечния прибой на морето. Ако се затича по пътеката между лески, дрян и вита лоза, ще слезе на дивия бряг, мидена съкровищница, зелена водораслова плантация, люспесто царство и солено общежитие на морския рак. Там барба Коста и синът му гребяха в лодката на ръце и правеха „хармани”, за да уловят рибните пасажи. Разменяха с баща и` солено за благо, той им даваше мед, а те го гощаваха с чирози и паламуд. Няма го оня пчелин, щедрите хора, тропащите дървени подметки на детските следвоенни обувки. Няма я онази безпричинна радост от простия факт, че съществу-ваш, на избухващ като бяла ракета смях и момичешкият гребен екип сред сините вълни.

Наистина ли човек губи едно царство с отлитането на детството и юношеството? Царство, в което има много забрани, но липсва генерал-ното НЕ, самотата не е самота, а мечтателно уединение, няма гнет, а свет-ла печал. Колко красиви бяха приятелките и` от девическата гимназия в своите опънати черни престилки, белязани като палави кози с номера по ръкавите. Колко закачливо весели и луди глави бяха съучениците и`. Ивайла се усмихваше на спомените си и търсеше с очи пчелина, за да каже на шофьора къде да спре. Забеляза къщичката и се упъти към нея по-скоро по чувство, не беше стъпвала тук много години. Пчелинът беше вдясно по шосето за Созопол срещу новата туристическа хижа. Ивайла нагази в росата на тихата изоставена ливада със саморасли иглики и глу-

20

харчета, долови с ноздрите си зелената мъзга на орехите, на овошките и върбите. Опря се на циментов стълб и усети силно сърцебиене. Пое вятъра с уста. Близо до стълба имаше туфа с едри кокичета, а пред сама-та врата на къщичката, заключена с ръждясал катинар, бяха израсли два нарциса, само два, разкошни, бели, със златожълти венчета.

- Майка ми и баща ми! – възкликна Ивайла, повярвала за миг в приказното прераждане.

Наоколо жужаха пчели като древни жреци – пазители на тайните на цветята. Празните кошери и разхвърляните рамки от пити напомняха за един отминал живот...

На хвърлей от къщичката шумеше река, безименна къса река към морето, придошла от пролетните дъждове. Ивайла си спомни, че тази река беше посочена като горна граница на полския имот. Има да се оп-равя сега по регистри и канцеларии, за да „актуализира собствеността”, както и` каза адвокатът.

Да си отпочине Ивайла седна на тревата под бряста, високо и кра-сиво дърво, което излъчваше сила и достолепие. Под неговите яки кло-нове бе минал част от живота на семейството и`. Преди година, когато се пренасяше в новото жилище, тя намери в библиотеката си забравена купчина писма от ранната си младост. Войнишките писма на мъжа си, нейните, където му съобщава всяка подробност за „нашето гълъбче”. А после – цветна картичка от Западна Германия, там той беше отседнал след една екскурзия през август на същата петдесет и четвърта... Само няколко реда – снизходително-високомерни и леко присмехулни – къде си ти, къде съм аз... Атмосферата на тази повратна година и неговото бяг-ство, което сложи своя мрачен отпечатък върху целия и` живот, имаш ли дете, няма раздяла и забрава, допълваше едно писмо от баща и`, на цяла тетрадка. Носеше дата 15 април 1954, 8.30 преди обяд, пчелина „Отман-лий”... „Многообично ми и мило чедо! Чувствам всичката ти мъка, пре-живявам я заедно с тебе...”

Ивайла се видя двайсетгодишна, светлоруса, слаба като вейка, с бебето, от два месеца в болница. Изтощителни аборти и тежки кръвоиз-ливи, после – стресът от мъжката изневяра. Докато тя бе лежала в бол-ницата, в тяхната светла младоженска спалня, подарък от родителите и`, той беше „правил любов” с друга жена... От стреса и мъката Ивайла вди-гна температура. Тогава разбра, че когато душата боли, и тялото боли

21

– мечтателното, безгрижно юношество и първата и` любов погиваха под тежки, непозволени удари. „Ти наруши светостта на нашите отношения, на нашето младо семейство” – упрекваше го тя през сълзи. Нехайни-ят млад съпруг беше студент, после войник, тя работеше и следваше, за да поддържа семейството си. Надяваше се, че трудностите скоро ще отминат, мъжът и` се уволни, получи инженерската си диплома и запо-чна работа при военните. Най-после край на занемареното следване, на много житейски проблеми и бъдеще, което можеше до бъде прекършено без опората и подкрепата на близките, без едно волево усилие. Баща и` пишеше: „Кураж, чедо, кураж и с бистър ум погледни живота си... Кажи на болестта – аз ще те измета като ненужна смет от младия си организъм, ще проветря душата си и ще я напълня с най-хубави желания и пориви, за да се чувствувам щастлива, ненаситно щастлива. Мило ми чедо, сме-хът отново ще залее бузите ти, болките ще заглъхнат, само се успокой и оздравей! Сега продължавай насила да се храниш. Аз ти набрах от пче-лина коприва и шипки и ги изсуших на сянка – за тебе. Утре ще ти набера едно букетче теменужки, синчецът и минзухарът прецъфтяха, още има цъфнал дрян и от него ще ти проводя едно букетче – за здраве! Макар и да е завехнало, ще кажа да ти го донесат, защото е от мене брано и със сълзите ми наръсено, за да ти създаде малко радост...”

„Какво му дадох аз в замяна на грижите и обичта, загдето ме леку-ваше с радост като лекарство? – помисли си Ивайла със смътно чувство на вина. – Той нищо не изискваше, но нима не му е била нужна капчица внимание?” Баща и` казваше: „Децата връщат на децата си за получени-те грижи, обич, време и средства, не на своите родители... Такъв е чо-вешкият закон.” И се примиряваше с този ред на нещата, в него търсеше смисъл и хармония.

За последен път в края на шейсетте години, двамата бяха на пчели-на и разговаряха ей под този бряст... Баща и`, ненавършил седемдесетте, може би предчувстваше близкия си край, искаше да я напъти с обич и прозорливост.

- Имаш ли писмо от Владиславча? – попита я той. Обичаше да про-изнася несъкратено името на първия си внук, може би за да чуе в него и мекотата на своето име.

- Пише ми рядко, едни кратки момчешки писма... Понякога обър-ква буква от кирилицата с латиница. А на мене всяка дума ми е мила и се

22

стремя да разбера зад нея много повече. Нямам представа за живота му там – къде спи, къде учи, с какво се храни, кой го посреща и изпраща... Татко, много ми е тежко! Имам едни черни часове, вцепенявам се, нещо като хронична болест, сякаш ме облъчва невидимо, регенериращо зло... Като потъна в тази дупка, губя паметта си. Само една пронизваща памет – за него...

- Хайде, хайде, те това искат – да изчезнеш от живота, а ти им по-магаш... Може би по това време синът ти е здрав, сит, облечен по амери-кански и някъде весело си играе, а ти тука – безпаметна!

- Връзката между майката и детето е астрална, тя е записана на небето... Когато той нещо не е добре, аз тука го преживявам.

Може ли да има такава разлика в чувствата – майката да плаче, синът да се смее, доброто за сина да е зло за майката? Това е противо-естествено, какво трябва да промени, за да се получи синхрон, може би гледната си точка? Но за да стигнеш до нова мисъл и добро чувство, нали трябва да имаш опит, познание за реалните неща и взаимоотношения, а сега всичко е изтръгнато от корен, стъпкано брутално, тя няма опорни точки на близост с детето си, сякаш синът и` е отвлечен на друга плане-та...

- Ти му пиши, ще дойде време и да се видите... – насърчи я баща и`.

- Моят бивш съпруг няма намерения за скорошна среща, нали тряб-ва да ми изпратят билет и покана, да похарчат някой долар за мене... Аз нямам нито паспорт, нито валута, само една надежда...

- Майчица-сенчица, чедо, не се отчайвай, кръвта вода не става! - Но има и друга поговорка: „Далеч от очите, далеч от сърцето...”

Аз му пиша редовно, да знае, че не е забравен и е обичан... Ала ми липсва обратната връзка, знаеш кой стои между нас! Не ми съобщават нито до-машен адрес, нито отговарят на поканите ми да прекара една ваканция с мене, у дома... Пиша на служебния адрес на баща му, нали имал фирма... Ако иска, ще даде писмото ми на детето, той ще тълкува и написаното... Те го манипулират, татко, стремят се да го отчуждят от мене, от нас, да ме забрави... Чувствам интуитивно, че и той е подложен на натиск, на де-пресии, но те продължават: „Нямаш майка и толкоз... Имаш други майки, които по-добре се грижат за тебе!” С какво високомерие и от позиция на силата баща му изисква от мене: „Самопожертвай се за детето си и не го

2�

търси!” А той нещо да е пожертвал, нещо свое, а не другите... Той има радостта да вижда и да общува със сина си, на мене ми се отказва дори информация за него... Траур, жива раздяла, защо, татко, трябва да понеса толкова жестокост, в името на какво – на нечие благополучие, на общест-вения прогрес ли или на вилнеенето на тъмни сили...

- Не мисли за това, чедо, гледай себе си, имаш и друго дете! И не говори така пред хората, няма да разберат, няма да те пожалят, а ще си припишат заслуга да те донесат там, където не трябва...

- Каквото щат да правят с мене – каза Ивайла, - преди да сключа втори брак, дори се страхувах да не ме пратят на лагер, нали имам мъж в Америка! И сега не за себе си мисля, а какви рани нанасят на душата му, на неукрепналата му психика... Всичко мога да им простя, татко, но не и раните по неговата душа, по естествените му чувства към майка, близки, към родината дори... Защо най-невинните най-много трябва да страдат?

Всъщност мишената е тя, тя трябва да бъде унижена и „наказана”, без да знае за какво и кой си е присвоил божественото право да се разпо-режда със съдбата и` - къде ще живее тя, как ще живее, а къде – детето и`... Злото има своя логика и последователност, тя е подредена като сис-тема. Силата е в тях, а на жертвата трябва да се създава чувство за вина и дори да моли палача си за милост. Но заедно с нея те поразяват трайно и детското сърце, неговите естествени чувства и духовен климат – да оби-ча майка си, да бъде обичан без съмнения. Така се подготвя почвата и за утрешния грях, ако Бог не простре в закрила милостивата си ръка...

Ивайла се разплака. Думите и` се лееха като насъбрана снежна топка, която се топи от бащиното състрадание и разбиране. Седяха един срещу друг под бряста – тя върху старо одеяло, попридърпала поличката към коленете си. Земята я топлеше, пчелите познато жужаха. Русата и` плитка, още по младежки вързана на тила, лежеше върху рамото и. Си-ните и` очи бяха мокри от неизплаканите сълзи.

Баща и`, със запретнати ръкави на памучната си риза и с дочени панталони, седеше на ниското дървено столче, излъскано от употреба. Счетоводител по професия, пчелар и градинар по душевно влечение, па-триархален и почтен, той внушаваше на децата си своето житейско кре-до: „По-добре да бъдем ощетени, отколкото да кажат, че сме получили нещо незаслужено”. Четеше вестник „Земеделско знаме” и списанието „Добър пчелар”, обичаше да препрочита „Клетниците” на Виктор Юго,

2�

книги от Дикенс и Марк Твен, останали вкъщи от децата му. Като из-лезеше от канцеларията на държавното предприятие „Петрол”, вземаше автобуса и отиваше на пчелина. Хилядолетният труд по медобера за него беше естествен и привичен, а медът – „храна, лекарство и наслада от съкровищницата на природата”. Баща и` мълчаливо, но тежко приемаше ударите в живота на първородната си дъщеря – как изневиделица дойде толкова зло в първата и` крехка младост? Чувстваше, че семейната му чест е накърнена – вместо радост и гордост от първи зет и първи внук, срам и отбягване на хората, тяхното любопитство и преднамереност: „Кажи как откраднаха внука ти?”

- Ние сме обикновено семейство, такова чудо и на кино не бяхме виждали – отвличане на дете през границата – каза баща и`. – Кой от нас можеше да предположи подобна лъжа и измама...

Черна арабка с бяло дете и син-синчец поглед, нейния... Как се чувства една жена, когато краде детето от майка му, от дядо и баба, от корена, от близките, от родината... На фалшивия им паспорт пишело, че арабката била негова майка... „Еничари ходят, мамо, мъжки рожби взе-мат...”, „Мило, мами, еничерче, Димо ле...” Все еничарските песни си припомня Ивайла и „Заблеяло ми е агънце”, за отведената на заколение Рогуша... Като и` съобщиха, че втората жена на мъжа и` взела сина и` от лагера и никъде не могат да го открият, Ивайла плака като на смърт, не вярваше, че повече жив ще го види, повръщаше и водата... Започваше съдбовната разлика в чувствата, защото баща му го чакал на границата и го разхождали в Рим, Лондон, Бостън, но тогава той още не знаел, че няма връщане назад... Като получи първото му писмо, Ивайла си каза като майката от притчата за цар Соломон: „Нека да е живо, непосечено на две – при чуждата жена...”

Помнеше последните мигове с него – как заведе своя 11-годишен син в летния ученически лагер в Бояна. Каза му, че след две седмици отново ще бъдат заедно. Тя щеше да го вземе от лагера на бургаските ученици. В трамвай номер пет се държаха за ръце, тя му говореше, че предстои да купят по-голямо жилище и той отново ще бъде при нея в София, ала някаква внезапна тъга като предчувствие за загуба беше об-хванала душата и`. Майчината интуиция не я лъжеше, макар че нямаше нито един видим белег какво се подготвяше...

На 13 август, шестдесет и трета... Взеха го от летния ученически

2�

лагер, без нейно знание и съгласие, без надежда за някаква среща. „Май-ко Божия, надеждо на безнадеждните, ти ми помогни...” Открадват де-тето ти и толкоз – пито-платено... Цял живот те лъжат и те правят на глупачка... Бившият и` съпруг казваше: „Всичко на този свят може да се купи, стига да знаеш цената му”, а с девическа гордост и ужасена, че може да има неща свети за изтъргуване, тя отвръщаше: „Мен не могат да ме купят!” Ала вече цената и` бе определена – на детеродна машина... Отнеха плът от плътта и душа от душата и`, обрекоха я на тъгата, само-тата и плача, на дълга и безизходна съпротива, на скрит от другите свят на лоши чувства, стресове и депресии.

Разбира се, младата душа се лекуваше сама – търсеше радост и любов, напъваше жили като работохолик и хората познаваха една друга Ивайла – приветлива и делова, вечно заета, отдадена на другите. Ала имаше невидима антена, която Ивайла бе обърнала не към света, а към себе си и тази трептяща, скрита антена беше истинска мотивация на ней-ното поведение и отношенията и` с другите. Обратният полюс на омра-зата е любовта, а за младата жена животът започваше, когато срещнеше този празник за душата, когато обичаше и беше обичана.

Един човек се зададе по пътечката през открехнатата врата на пче-лина. Ивайла се отърси от унеса и се изправи на крака. Непознатият се представи, Няголов, управител на хижата и бунгалата, пенсиониран во-енен.

- Познах ви, Славовата щерка...Ивайла се усмихна, на колко години е, та да я наричат така. Непо-

знатият мъж продължи да и` говори, сякаш беше я очаквал.- Моят баща и вашият бяха добри приятели... Преди да се спомине,

баща ми каза: „Иди, повикай Слав, Слав искам да видя...”- Отиват си родителите ни – отвърна Ивайла – и на петдесет години

да си, остаряваш...- Тъй е редно, да си отидат преди нас, по-голяма мъка е, ако се слу-

чи обратното... Имам гостенин, може би се познавате, нали сте от един набор...

- Някой от съучениците ми ли? – попита Ивайла.- Летецът Звездомир Станчев – поясни бившият военен.- Разбира се, че го познавам – зарадва се Ивайла. – Наричахме го

Чайката...

2�

Къде са момчетата от „движението” по улица „Богориди” в ня-когашния възхитителен Бургас – Сашо, Петко, Гошо, Иван... Мирис на море по улици, изпълнени с мечти и вятър. Топли леблебии в джоба на тъмносините ученически палта и държането за ръце по „стъргалото”, от часовника на „Богориди” до Морската градина.

Звездомир имаше не само волен прякор, Чайката, но и славата на надежден приятел с весел, закачлив нрав. Какво ли друго би могъл да да стане – инженер, морски капитан или това, което най-много му под-хождаше – летец, винаги отговорен за другите. С години не се виждаха – всеки в своя семеен и професионален кръг, с движение по собствена траектория, но кратките им срещи бяха хубави и сърдечни. Веднъж, като се връщаше от Париж, съобщиха неговото име – командир на самолета... Защо ли е кацнал сега тук – уморена работна пчела в своята медоносна ливада?

Няголов я поведе към хижата. Пред двуетажна бяла сграда с ресто-рант „Странджата” имаше просторен паркинг. Встрани, в дъбравата, на изравнени площадки бяха построени десетина бунгала. От прозореца на последното бунгало се показа Звездомир.

- Здравей – каза простичко той, - чух хубав глас и си рекох – трябва да е хубав човек... Ти какво из нашия край?

- Нашият, затова ни тегли тук... На почивка ли си?- Двайсетина дни ще летя от Бургас. Хотелът ни е до солниците, но

с Няголов сме се разбрали това бунгало да е за мене... Море, гора, хубав ресторант, пък и талянът е близо... Където и да летиш, в къщи си е най-добре...

- Помня от моето детство един барба Коста на таляна... Той казва-ше на баща ми: „Човек живее не само да се труди, но добре да живее и добре да се труди.” Гръцките рибари живееха според античната филосо-фия... Дали можем да повторим същото и за нас?

Летецът за миг стана сериозен. В джоба на якето му имаше жъ-лъдче от Канада. Той го повъртя из пръстите си, преди да отвърне на Ивайла:

- Всички трябва да се приземяваме... Обичам да се срещам с прия-телите –веселба, почерпка, но и разменяме мисли какви сме били, какви сме сега...

- Спомняш ли срещата на випуска... Искаше да ми разкажеш за

2�

твоите полети до Виетнам, Камбоджа, Сингапур, но не успяхме... Това, което чуя от тебе, искам да го разкажа на другите.

- Отдалеч ти познавам гласа по радиото. И все истината браниш, все разговаряш с някого... Доверяват ли ти се хората, или така – служеб-но... Има ли изобщо справедливост.

- Интересно ти е впечатлението от мене... Не мисля, че съм от мал-цината, които бранят истината и справедливостта, нито пък от шепата хора, които я изричат. Древните са казали: „Истината ражда омраза”. Аз съм пътник във Враждебността. Балканският полуостров е люлка на многолетни битки и омрази, тежат на греховете и на мъртвите...

- Чиста проба идеализъм – отсече Звездомир.- Дано да е така и повече да не воюваме – хора, съсловия, наро-

ди...- Искам да те видя в София и да си поговорим – каза Звездомир. - Довечера се връщам, ще ме возиш ли?- Дадено, сякаш сме се наговорили...- С тебе ще съм спокойна. Моят елемент е въздухът, но на дърво

без корен... Звездомире, страх ли те е от премеждията като летиш?- Ако мене ме е страх, какво трябва да правят пътниците? Веднъж

летях с Тур Хейердал...- Моят любим писател-пътешественик – вметна Ивайла.- Тогава за първи път ми се случи нещо непредвидено, умора на ма-

териала, шупли в амортисьора, колесникът се спусна, а направляващият амортисьор счупен. Опасна ситуация... Аз кръжа над града, за да изгоря керосина, в такива случаи трябва да се намали до минимум горивото. На него, преплавал със сал Тихия океан, всичко му е ясно, идва в кабината и ми казва: „Разбирам, че се въртим над София да свършим керосина, ама дали свършихме сливовата ракия...” Колкото и да си хладнокръвен, когато трябва да спасиш пътниците, самолета, себе си, все си напрегнат, ей такива думички ти отпускат нервите...

- Това за Тур Хейердал мога ли да го оглася? – попита с професио-налния си жаргон Ивайла.

- Много не е за огласяване, но твоя работа... Кажи на софийските си приятели, че аз съм те возил...

Ивайла се засмя.Няголов ги повика за закуска. Масата беше сложена на открито,

2�

върху терасата. Над млякото и конфитюра закръжи пчела. Ивайла про-следи полета и` - не към морето, а към топлата земя...

- Това е Станко – каза Звездомир, като сложи длан над челото си и присви очи от силната слънчева светлина. – Не може да бъде друг освен селският кмет... - Май че е той – потвърди Ивайла. Станко беше техен съученик, кмет на община, която включваше обширен крайградски район. В срещите и събиранията им Звездомир се шегуваше – „селски кмет”, с незлоблива острота на проверената от вре-мето дружба. Среден на ръст, набит, с живи черти на лицето и приветлив характер. Станко си остана приятелят от родния град – пристанище за кораби и заблудени синове. С годините мнозина от тях загубиха тук дом и родители, вече никой не ги посрещаше и изпращаше на гарата, смо-кините, мушмулите и черешите зрееха за други, улиците бяха пълни с непознати хора. Останаха малцината приятели. Към Станко се обръщаха за помощ при решаването на заплетени жилищни, служебни или наслед-ствени въпроси. При него беше лесно да влезеш и да му кажеш, както си е, а той веднага да ти отговори кое може и кое не може. Още от младеж-ките си години Станко имаше трайни интереси към социалния живот. Чувството за ред и справедливост му бе вродено, то изключваше себи-чността и безразличието в отношенията с хората. Това спонтанно мла-дежко чувство с времето узря, обогати се с нови критерии, с отговорност и дисциплина. Станко чувстваше натиска „от долу” и „от горе”, на хората и на властта. Бюрократичната мудност и важничене, „прехвърлянето на топката” на задълженията и инерцията на ръководството му бяха по-про-тивни, отколкото на обикновения човек, защото по-ясно и по-дълбоко виждаше тяхната разрушителна или задържаща сила. Близостта до хора-та и общителността на характера му, веселата му енергична жизненост увличаха. Той умееше да придаде човешки измерения на проблемите, да ги направи достъпни и убедителни, с някаква своеобразна близост и ангажираност, която засягаше всички, но и всеки един поотделно. - Станко – повика го Звездомир, - ела насам бе, човече! За малко да се разминем... - Разминаха се хеликоптерите с едно загубено ремарке, та затова и аз съм хукнал по кърищата...

29

- Селски кмет и това си е... Прав ли съм или се заяждам – каза Звездомир, стъпил на перваза на терасата, за да вижда по-добре Станко. – Имаш си кабинет с кожени канапета и секретарка, а той запретнал кра-чолите... Станко се показа на каменната стълба със зачервено и малко изпо-тено лице. Усмихна се като видя на масата Ивайла. - Вие тук какво – на плаж ли, на воаяж ли... - Случайните случки случайно се случват – отвърна му Звездо-мир с обикнатите им ученически скоропоговорки. – Заповядай, какво ще пиеш? - Сутрин пия само минерална вода и на маса не сядам – отвърна Станко. – С чашката върви и мезето и... отиде коня в реката. - Както казваше Петьо Пандира, с една глава паламуд може да се изпие дамаджана вино... От дете съм запомнила бургаските рецепти – с прясна пържена риба чесън, със солена риба – лук – каза Ивайла и наля в чашата пред Станко газирана вода. Той я изпи на един дъх и погледна часовника си. - За какви хеликоптери казваш... – осведоми се Звездомир. - Познаваш ли Осойски, командир на авиоотряд от селскостопан-ската? – попита Станко. - Чувал съм го по име, но лично не се познаваме... Защо питаш? - От сутринта като ме е подбрал... Изразява се главно в сентенции: „Предрешил се Илия, погледнал се – пак в тия...”, „Ум робува, ум царува, ум патки пасе...” И най-лошото е, че има право. - Осойски не беше ли от врачанското звено? – попита Звездомир. – Струва ми се, че го познавам... - Сега е в пловдивския авиоотряд, дойдоха да помогнат за пръска-нето на реколтата. Нивата не чака... А става така, че работата на хеликоп-терите не само не е ефективна, но е скъпа и безсмислена. - Какво се е случило? – заинтересува се Ивайла, но преди Станко да и` отговори, пак се обади Звездомир. - За чест на летците и техниците нашите хеликоптери са точни. Веднага се прехвърлят на мястото, където са необходими. Това мога и аз да потвърдя. - Така е – отвърна Станко. – Хеликоптерите кацат на площадката и започва... чакането, с дни! За цистерната, за ремаркето...

�0

- И ти днес си следотърсач на ремаркето – досети се с усмивка Звездомир. – Като ти казвам селски кмет, няма да се сърдиш. - Точно така – отвърна Станко и пак погледна часовника си. – На тракториста са обяснили къде приблизително се намира ремаркето. Той отишъл да го търси и не може да го открие. Летците и хеликоптерите ча-кат. - За това време аз ще отлетя до Лагос... – каза Звездомир. - Предимствата на техниката, не на човека. – забеляза Ивайла. Звездомир не отговори. Чакаше го Лагос с океана и трийсетина ки-лометровия плаж. Навред е синьо, реже очите. Дълги часове вижда само два цвята – синьото на небето и морскосиньото на океана с белите знаци на теченията. Понякога небесносиньото става по-наситено, пропъстрено с кичури пера. Облаците – бавни или бързи, са далеч, техният въртоп е като капан, вътре бъркотия и гръм, високо, бягай високо над облачните фронтове, все с това ярко слънце в челния илюминатор... Гласът на Станко го приземи. В лицето на Ивайла той бе намерил внимателен слушател и продължаваше да разказва: - Тази сутрин тракторът отива и се връща до село Росен само за да докара съобщението, че не е намерил ремъркето. И нали всеки вика „кмете, кмете”, качихме се с летеца Осойски на един камион и открихме ремаркето. В селото го прибрали на по-сигурно място... Ден година хра-ни, но денят е загубен. Времето плюс разхищение на горива и техника. От най-скъпия бензин на час... - Нерешими проблеми няма – каза Звездомир. – Авиационната тех-ника просто изисква друга организация... Познавам мнозина колеги от селскостопанската авиация – хиляди часове, милиони километри почти все на „бръснещ полет”. Обработили са стотици хиляди декари. - И летците обичат меда, но не вардят пчелите – каза старият Ня-голов, който беше се приближил до масата. – Кошерите трябва да се па-зят... Ивайла тихомълком извади бележника си. Нехайното отношение към природата лично я засягаше. Ако умъртвяваме и нашата майка-хра-нилница...От известно време с нея ставаха силни душевни обрати. Тя жадуваше за промяната, за бягството от угнетяващите я обстоятелства, за оттеглянето си. Подготвяше своето преместване от Радиото в почти неизвестното списание „Екологична защита”. Още една-две години – да

�1

получи пенсията си и да стане по-независима. И по-добре е да защити една гора и река, отколкото да приказва, да приказва на микрофона, да „дава акъл” на другите, а самата тя вътрешно рухва и в нищо не вярва. Призлява и`, като чуе за „социалистически хуманизъм” и „социалисти-чески реализъм”, с които си изкарваха хляба разни дебелокожи демагози. А пред нея забрани, едно голямо и безмилостно НЕ... Дотам я докара, че синовете и`, вече мъже, печелещи своя хляб, не се познават. Четвърт век само снимки и писма, а сърцето и` стине, стине от еничарски раздели... И трябва да стиска със зъби, и да доживее до този ден – да запознае децата си... Топла вълна я обля и нещо задави гърлото и`, но тя се овладя. - Кой може да ми каже нещо повече за пчелите и летците – обърна се Ивайла към Няголов. – Всяко дърво, всяко цвете, всяко живо същество ведно с нас, хората, има право на съществуване върху тази земя. Рано сутрин пчелите излизат на медобер, опрашват цветовете, а ние вместо нектар им поднасяме отровни препарати. Някой някъде не си върши ра-ботата, друг бил престъпно небрежен и... - Така, така, заемай по-ярка позиция на фронта на радиовълните. В пряк двубой в световния кръстопът на радиовълните – подкрепи я Стан-ко. Ивайла му отправи русата си усмивка. Станко си помисли дали е професионално и човешки защитена, за да може да атакува рутината и застоя, да призовава хората да мислят, да променят към добро живота си, а ведно с това – и обществото. Непосилна задача за жена, която понявга може да бъде препъната само от една иронична или цинична забележка. И защо Ивайла му довери, че все повече се чувства като чужденка и е мо-жела да има друг вариант на живота си. Тя прави вътрешни равносметки, променя гледната си точка, а това малцина долавят... - Какво стана с жилището на Златето? – досети се Ивайла да го попита за общата им приятелка. - На Златето мястото е запазено като в Менделеевата таблица – каза Станко. Златка, тяхна съученичка, от много години беше треньорка на на-ционалния отбор по художествена гимнастика. В девическата гимназия Ивайла стоеше на чина зад нея, докосваше с длан гъстите и` черни плит-ки. Двете си споделяха тайни и лудории, ходеха да гребат на рибарския кей в една лодка с дървени весла. Бащата на Златка работеше на солни-

�2

ците, а по-късно стана корабен механик и плаваше с месеци. Живееха в работническите жилища до солниците, близо до шосето за Поморие. Понякога водни пръски стигаха до паянтовите им стени, а навън вие-ха всички морски ветрове. Златето, неустрашима и весела, от пролет до есен шляпаше боса по солената земя наоколо, записваше Ивайла ту във волейболния отбор, ту в масовите гимнастически упражнения. Петнаде-сетгодишни, те се озоваха на спортен празник в София със сини туники като вълнички, които заляха някогашния стадион „Юнак”. След гимна-зията се разделиха, но за Ивайла тя си остана Златето, мургавото момиче с дългите плитки и веселата усмивка, най-добрата им гимнастичка. Неотдавна Златка довери на приятелката си колко е трудно на баща и` да се включи в жилищното строителство. Светът се е променил, дейст-вуват скрити сили, един стар труженик със своите спестявания може да стане излишен сред напиращите за „своя керемида”. - Да тръгваме – предложи Станко. – При секретарката ми са нася-дали поне пет-шест души... Елате с моята кола. - Ще отида до пчелина да се преобуя – каза Ивайла, - там ми е чантата... - И така, в спортен вид си добре – огледа я Станко. - По гуменки в Бургас съм вървяла в прогимназията, в гимназията – в никакъв случай! Сега ли да се покажа така на главната улица – засмя се Ивайла. - Къде ти е пчелинът? – попита я Станко. - Ей го отсреща...Виждаш ли бялата къща под ябълката? Искам да я ремонтирам или да сложа ново бунгало. - Имаш ли разрешение за ремонт по бреговата ивица?... - Нямам, но ти ще ми дадеш.. Защо си кмет? - Ей, момиче, това е резерват и вододайна зона... - Да, но ми е бащиния... Искам да имам своя постеля и като си дойда, да отключа. Омръзнаха ми ведомствените почивни станции все с едни и същи хора. Така психически не се почива... - Своята постеля и паница е голямо нещо, ей – надигна се от стола Звездомир. – Питаш ли ме мене, дето живея повече по хотелите, отколко-то вкъщи, и не видях кога дъщеря ми порасна, как стана мома за женене, кога и внукът се появи. От високия хоризонт на хълма, обрасъл със стари дъбове и ясени, Ивайла зърна блестящите кубове и цилиндри на нефтопристанището. Тя

��

знаеше, че един ден ще слезе при него, помамена от жизнената му бру-талност. Някой ден ще отиде до ботаническата станция в Аркутино, за да види пясъчната лилия, самодивската трева и крайморското клинавче, тия живи предупредители за околната среда. Ще се заинтересува от во-долазните проучвания на подводните богатства и може би сама ще се спусне с отворен водолазен звънец, за да опита вкуса на приключението и глъбините. В някой ранен сутрешен час, плодовит и кристален, с ясно-та и сила, неприсъщи на другите часове на деня, тя ще приседне на едър, грапав камък в старата каменоломна на нос Атия, където баща и` няко-га беше счетоводител. Ще я позоват далечни гласове, антични съдове и котви ще и` напомнят, че тя е само песъчинка на брега, миг съзнание в безкрайния и безначален поток на времето. Ще гледа реещите се облаци и тяхното отражение във водата. В южната нощ, която ще бъде страст за други, а за нея тъга и примирение, ще се вглежда в себе си, в скътаните завинаги образи от детството и младостта. Пътищата и` ще сочат все към Южното Черноморие, а на колегите и приятелите си ще казва: „Там е моят роден бряг, там имам теми.” Нейни теми или вече чужди... Чужденка, чужденка, с неутолен глад за чужбина, за живот при своите в чужбина, за близост с големия и` син... А девическата и` душа, неостаряващото в нея момиче ще се чуди как така животът свършва, а тя още не е срещнала любимия за вечността, другаря за изнизващите се години... Ами ненаписаните книги, непроче-тените страници – когато животът се задържа и се въртиш в омагьосан кръг, можеш да пишеш само за миналото или за невъзможното... - Да тръгваме – изправи се Ивайла, - ей го де е пчелинът...

- Добри хора бяха майка ти и баща ти, народни хора – някак откър-ти от себе си Няголов. – Слав ми беше дал едно списание, дето пише за майка ти, национален първенец по застраховките... Ще го потърся, ако съм го запазил.

- Пазя няколко печатни очерци за мама, които разказват за нейния опит на „Най-добър в професията”, но за мене са по-важни човешките черти отколкото методите и` на работа – отвърна Ивайла.

Тя беше ученичка в гимназията, но понякога обикаляше с майка си някой краен квартал на Бургас, виждаше как малки дечица се хвър-ляха в обятията и`, как с радостни възклицания и гальовни обръщения я съпровождаха до друг дом. А в мамините „Върли бряг” и „Росен”, на

��

срещи с миньорите през зимата тя сядаше на дебелия сняг и попълваше квитанциите за инкасо на застрахователните вноски. Не пестеше труда си, времето и силите – все за другите или за децата и`...

Звездомир улови погледа на Ивайла, натежал от внезапна тъга. - Древните са казали, когато родителите си отидат преди децата, е

мир, а децата преди родителите – война... Една пътека, окичена с буйнали шипкови храсти, ги поведе към

пчелина. После в града, след като се раздели със Станко и Звездомир, Ивайла тръгна да се поразходи по улиците на своя нявгашен квартал, който свършваше със стария плаж и Морската градина. Ето и тяхната улица „Княгиня Евдокия”, после я нарекоха „Професор Асен Златаров”... Хубавите къщи с балкони и красиви фасади, с малки цветни дворове и огради от камък и желязо, сякаш бяха изпълнени с носталгия по един отминал живот, който изтече от преобърнатия пясъчен часовник. Те при-надлежаха на друго време и трябваше да отстъпят място на високите панелни блокове. В този стар квартал още цареше тайнственост и се до-лавяше някакъв смисъл на живота, какъвто няма в новите селища. На много врати бе потропала съдбата – та-та-та-та-ам, като в Бетховеновата симфония. От оня балкон се хвърли жената на лекаря, която оцеля от ав-томобилната катастрофа, а мъжът и` загина. Тя изпуснала самолета, по-молила го той да я отведе с колата, последвал ударът, самотният, осакатен живот... и като лебедите. Ето къщата на Ленчето, хубавата гимназистка с двете дълги руси плитки. В ония следвоенни години тя караше под сен-честите дървета на „Асен Златаров” своето „дамско колело” с мрежа да не се закачат чорапите и`. Ивайла беше с три години по-малка, живееше на същата улица и следеше с очарован поглед Ленчето. Освен недости-жимото колело тя имаше и годеник. Скоро, като завърши гимназия, ще се оженят. Не съученик, който крадешком те целува край парапета на плажа и откършва за тебе клонче люляк над нечии тараби, а годеник. Младият мъж работи и те чака да порастнеш, за да се ожени за тебе, не се крие от родителите, а в неделя сяда на семеен обяд... Най-неочаквано годеникът на Ленчето почина, от тия сърдечни ли, мозъчни ли удари, които нажежа-ват слабото човешко тяло до бяло и след тях остава само пепел. Ивайла не отиде на погребението му, още от дете мъртвите я плашеха. Съуче-ничките и`, впечатлени, възбудени от тайнството на любовта и смъртта, дълго разправяха как Ленчето припаднала на гроба, а майка и` я дърпала

��

да не се излага, че друг няма да я вземе. Хлевоусти съседки подхвърляха, че била живяла с годеника си... Някой с брадва сечеше зелените клонове на любовта. Нима по-късно други хора не посякоха зелените филизи и в нейната душа.

Ивайла приседна на каменните стъпала на нявгашния им дом. Пог-ледна смокинята като съседка. После бавно стана, натежала и уморена от преживяното.

Запъти се към пристанището. Там работеше нейно роднинско мом-че, Боян, да види докъде е стигнал с кандидатстването си в универси-тета. Учудваше я упорството му – история, археология и нищо друго, по-земно, по-практично... В юношеските си години и тя мечтаеше да стане археолог или астроном, влечеше я най-древното и най-модерното, но на шестнайсет години започна да публикува разкази и репортажи в централния печат и си остана при перото...

Роднините и` престанаха да говорят за палещата тайна по изчезва-нето на Бояновия баща, убит без съд и присъда в септемврийската есен на четиридесет и четвърта... Бургас беше пълен с червеноармейци, на-всякъде се стреляше, хората още не знаеха нищо за Ялта и какво се е задало, не бягаха към Гърция и Турция, стояха си по домовете, откъдето ги вземаха „за справка”, за да не се върнат нивга вече на белия свят...

Едното от децата на вуйчо Андрея, малко момче, почина скоро след убийството на баща си. Ивайла, ученичка, отиде на погребението му, къ-дето не се мярнаха други роднини. Помни детското ковчеже и плача на майка му: „Андрея си приба Павелчо, за да не е сам на небето... Чакайте ни, милички, да се съберем заедно, че този свят е ужасен...”

По-късно майка и` помогна на вуйна Зорка да си намери работа при нея – в ДЗИ, като застрахователен деятел. Майката и синът повече не говореха за убития баща, още по-малко – роднините... Вуйна Зорка носеше паспорт с бащиното си фамилно име – Велева, а на Боян Ан-дреев упорито и тайно пречеха да влезе в университета. Като завърши гимназия, постъпи работник в Нефтокомбината. Крехкото му здраве не издържа на химическите отрови и той се премести на пристанището. От няколко години кандидатстваше история в Софийския или Великотър-новския университет и все не попадаше в списъците на приетите студен-ти. Мълчаливата тайна тежеше в досието му, което методично се попъл-ваше и пътуваше преди него...

��

КЕЯТ

Пристанищният град е пренаселен от хора и птици. Животът не е изтекъл оттук, като в разпилените балкански селища. Градът изпълваше с очертанията си синевата на небето и залива. Името му ехти в радио-вълните, носят го кораби и фериботи. Отворената синя врата на града е пристанището – спасителна суша, убежище, своя земя, съзирана мечта-телно и под Южния кръст. Пристанището е отправна точка за постижими светове, но то може да бъде и принудителна спирка, неподвижна закотве-ност. Само чайките и гларусите летят напосоки, носени от въздушните течения. Но и те търсят брега, своя нетраен заслон... Синът беше още на пристанището, майка му се върна вкъщи. Съседите пуснаха радиото. В плътната следобедна тишина прозву-ча мелодия от радиовестите. Зорка Велева прибра книжата в излъсканата кожена чанта и обу ластичния чорап върху разширените вени на десния си крак. Сложи мал-ко червило, среса прошарените си коси и притвори тихо вратата да ни стряска съседката. В събота следобед хората си бяха по домовете и по-леко вървеше нейната работа. За днес си беше набелязала десетина адреса, които тряб-ваше да обходи. Велева спря за миг до пътната врата и погледна бележ-ника си: „Орце войвода, блок трети, вход втори...” Районът и` беше нов, но адресът вече подсказваше каква ще е къщата и хората в нея. Велева влизаше в недостъпни домове, в масивни къщи с железни огради и запуснати градини. Канеха я в някоя стая, наблъскана с мебели, или я държаха права в антрето. Тук беше излишно да обяснява правилни-ка за застраховките и лихвените проценти – знаеха ги предварително до най-малка подробност, но все разпитваха, претегляха, искаха гаранция за правата си и за наследствата. Велева бързаше да излезе по-скоро от тия къщи, където дочуваше тихо съскащи разправии за пари и където затръшваха вратата подир нея. Районът и` беше голям – от улиците с ши-рокостволи дървета, зад които се тулеха сгради с каменна осанка, до ба-раките общежития на някой строителен обект и квартала на бежанците. В двустайните къщурки често я връщаха – ту авансът, ту заплатата не

��

стигнала, но и разправяха грижите си като на свой човек и се сърдеха, ако откаже да седне с тях на трапезата или да приеме чинийка с дюлево сладко. Когато не заварваше вкъщи родителите, питаше децата ученици: - Научихте ли си за днес уроците? И те и` отговаряха прилежно като на учителка. С нея в къщите винаги влизаше усмивка, добра като разчупен на трапезата хляб. Хората чувстваха това, ала не и синът и`. Вчера пак се спречкаха – за отпуската, която не му даваха от упра-влението на пристанището, защото беше лято, а той беше взел неотдавна две седмици за третото си кандидатстване в университета. И тя замина с него във Велико Търново. Едва намериха квартира. Имаше деца, дето се явиха на изпити, преспали по няколко из бунгалата в къмпинга под Све-та гора. Горе на хълма се издигаше университетът. Помни една уличка, побеляла от слънчева вар, и хазяйката си, търновката. Тя нямаше стаи за даване под наем, но се смили над хала им и преотстъпи за няколко дни спалнята си. И пак това ледено потрепване, когато го чакаше да излезе, прежълтял и недоспал, от залата на изпита: - Колко страници написа, мама? Свери го с учебника, сам да пре-цениш дали си изкарал... - Всичко това са глупости, обреченост, омагьосан кръг – избухна Боян. – Тия тълпи от родители и хиляди като мене за стоте места, раз-пределени предварително. Само се блъскаме, харчим пари за пътни и за наеми и пак опираме до стената. Знаеш ли колко ще злорадстват на кея – пак не съм ги надскочил... Само дето се залъгваме с кандидатстване... - Ти пък да си чел повече – сряза го майката и сама се укори, дето го упреква. Тя най-добре знаеше, че от работа той се прибира вкъщи и разтваря книгите. Приятелите му от пристанището ергенуват, момичета-та го канят, той отказва и веселби, и разходки. - И от кого да чакам оценка, от тия, дето най-много имат, от консу-маторите – възрази синът и`. - Това е робски комплекс, философията на вкопаната в земята черква... Зорка Велева слушаше думите му, в които долавяше смътен бунт. Помисли си, че вече момчето и` е пораснало, преценява, сравнява и хора, и събития, а не само наивно си прави „пищови” със ситно изписани дати от историята. Опасен бунт – за ония, които забавят, но не забравят... В умората си Боян забеляза, че тя не напълня, не промени фигурата

��

си като жените над петдесет години. В лицето и` имаше мекота и благо-родство. Но това е добрината на една градина, на едно ябълково дръвче, наивната и безобидна доброта, която може и да умили, но никой не се стреми да я постигне. Техният двор в края на града – весело зелено петно сред побелялата степ. Имат и гергини, и лозници, но никой не спира тук. Всички бързат към брега, към морето, към големия живот... - Ще замина – каза синът и`. Немомчешка ярост изду вратните му жили. – И без отпуска ще замина, и с пари, откъдето намеря... След този разговор вчера Зорка Велева излезе от къщи, без да му каже довиждане. В съботния следобед тя вървеше по неравните тротоари със зашумяла от повишеното кръвно глава и се мъчеше да не мисли за бъдещето на сина си. Разсъждаваше за увеличения си план, за директора и младите и` колеги, които все трупат най-тежките и неразработени ра-йони върху нея. Пълната с книжа чанта и` тежеше, премести я в другата си ръка. Суха ветрушка вдигна пушилка по паважа и затихна в зелените дворчета, над чиито огради вече руменееха крушите. В края на улицата бяха новите блокове. Чистите им стъкла светеха срещу падащото слънце, а край тях имаше незарити варници, пясък и счупени стъкла. В преддверието, където още миришеше на боя, бяха окачени но-вички пощенски кутии. На едната от тях бе написано: „Труд”, „Космос”, „Славейче”, а от заглавията на изданията нечия детска ръка бе стъкмила изречение: „Трудът в Космоса е Славейче”. Стълбището беше скоро мито. Велева позвъни на вратата. Отвори и` млада жена с разплакани очи. В ръцете си държеше нещо синьо и лъс-каво. Мълчешком я поведе към спалнята и я покани да седне на твърдата табуретка. Върху двойното легло беше постлана празнична покривка от синя коприна, а до печката – лъсната и наметната с дантела – стоеше дет-ско креватче. Огромен за малката стая килим беше издърпан под леглата и покриваше до стените восъчния паркет. - Ти защо плачеш, булче? – попита съчувствено Велева. Домакинята беше млада и крехка с миловидно детско изражение. - Тази възглавница... бързам я, че довечера ще ни дойдат гости, пък никак не ми спори. Пак я обърках. Пълнобузо момченце се затича от вратата и повисна в ръцете на майка си. Тя едва удържаше силните му крачета. „И Павелчо беше та-къв” – спомни си Велева онова, което майките не забравят. Като изчезна

39

Андрея от белия свят, нима някой и` даде един лев – за хляб! Тя беше сръчна, имаше машина „Сингер” и ходеше по къщите, за да шие. Оставяше децата самички и се връщаше разтреперана да не е станала някоя пакост... Зорка Велева извади пòлиците и кочана с квитанциите. Очите и` спряха на парите, които беше приготвила да внесе в касата след това по-следно инкасо за съботния ден. Стори и` се, че са по-малко. Бързо ги пре-брои и потръпна, липсваха сто лева. Жената бе отвела детето в кухнята и се залисваше с него, затова Велева има време да преброи още веднъж парите. После механично написа квитанцията и взе пари от домакинята, тримесечната вноска за детската застраховка. Без да вижда нищо, тръгна към къщи. За първи път и` липсваха от чантата пари. Досега тя беше сигурна, че за сина и` чуждите пари бяха само хартийки, с тях не можеш да купиш нито хляб, нито радост. „Той се преумори, изнерви се, ще му кажа, че му подарявам тия сто лева, нека иде в Боровец, в Пампорово, дето ще да ходи, само да ми каже истината...” Виждаше го – с една глава по-висок от нея, побледнял от недоспиване. В дните преди изпитите лягаше в три и ставаше в пет, със зората. Една сутрин го намери проснат на миндерчето в кухнята, краката му стърчат до колената, легнал там, за да не я събуди. „Кой ще му помогне, кой, хората от улицата ли ще се погрижат за него...” Отчая се, че колкото и да чете след работа и през кратката отпуска, пак в университета ще учат други... Синът и` беше излязъл. На мивката в кухнята имаше празно бур-канче от кисело мляко, а по него бяха полепнали трохи. Зорка Велева запремята книжата си, които държеше в едно от чекмеджетата на белия кухненски бюфет. Полици за пожар и злополуки, застраховки за живот и за смърт. Всичко рухва в един миг – пламва пожарът или синът те излъг-ва, колата скача в пропастта или човешкият живот взема крива посока... Една нова банкнота от сто лева падна в скута и`. Забутала се е сред застраховките, които направи в мината. Тая нейна умора и тягостни ми-сли за изпити и табулограми, за оценки, изписани от безлична и студе-на машина. Майчината интуиция долавяше и другото, което върви след сина и`, сянката на досието и заплахите, че ако не мълчат и не забравят за Андрея, добро няма да видят, те имат дълги ръце, ще ги намерят... - Бояне, сине, горе главата, мама... Ще има бял ден и за нас – каза си тя и както беше сама в кухничката, заплака.

�0

В прозореца бризна силна струя вода и в тънката проядена рамка стъклата подръннаха. Боян се събуди от лекия сутринен сън и погледна нагоре като от дъно на кладенец. По балконите се издуваше пране, на-низаните за сушене риби плуваха в синкавия въздух, а от втория етаж учителят във вечерната гимназия поливаше с маркуч градината си. Боян не знаеше истинското му име. Само каза: - Това е даскал Тупалко. И тъй си остана. Най-напред запърпорва симсонът на счетоводителя и Боян го чува в просъница, а след това даскал Тупалко изтупва чергите. Така шиба, като че иска да изтупа и грижите, и лошото си настроение. Какво пък толкова изтърсва, когато никой не му влиза в стаите с винаги закниже-ни прозорци. Като се набуха хубавичко, изчетква терлиците си и тогава повлича през кухнята и балкона черния лъскав маркуч. Даскал Тупалко си избира квартиранти измежду учениците си, та кухнята и през деня и вечерта да е свободна. В мазето му живеят трима студенти, химици, а в таванската стая – двама гимназисти. - Това е нашия хотел с италианските наеми, „Рива Фиорита” – каза единият от студентите на момичетата, които ги чакаха в двора. Момичетата се смееха, на тях от нищо им ставаше весело. Боян също се засмя, защото „Рива Фиорита” бе името на италианския кораб, който разтоварваха през деня. Дъхът на портокали разпукваше дърве-ните каси и правеше близка и осезаема далечната топла земя. Като ония каси от Еквадор пълни с жълто злато – „Бонита банана”. Стоките от Мур-манск миришат на елов сибирски студ, от Хамбург – на чистота и добро-детелно сутрешно кафе, а Близкият Изток разлива из пристанището цяло пелте от топли, потайни миризми. Това са стоките, за които се говори и се докосват с ръка, защото има едни други сандъци, които се товарят главно нощем в края на кея и всички знаят, но мълчат, за да не заговори оръжието... Къщичката, в която живееше Боян с майка си, приличаше на събо-рено гнездо сред двора, миришеше на вехто, на стара износена дреха. И майка му, и съседката им, леля Райна, миеха и варосваха, но миризмата на стари чаршафи и проядени стени изпълваше всяко кътче, дори про-шарените коси на жените. Майка му по цял ден тичаше подир застра-ховките си и често се връщаше уморена, но по-бодра духом, а съседката

�1

им, която тъчеше вкъщи, досущ бе заприличала на къщата, оставена на доизживяване. Леля Райна го усети, че е буден, и взе да набива с бърдото: два реда черно, два – жълто, един ред мартеница. Спря за малко и превъртя чергата върху кросното, което изпука под коравите и` пръсти. Опънала е стана в кухничката си и там си живее – край огъня, миндерчето и панера с масурите, а стаята дава под наем, докато се върне синът и` от войник-лъка. Леля Райна е натопила в една кофа усукани памучни парцали и царевична шума. Оставила ги е да пренощуват, за да поемат всичката анилинова боя. Друг път тия вапцани кофи не го дразнеха, не ги забеляз-ваше – отиваше рано на работа или ставаше в зори да чете за изпитите, но сега ги погледна с досада. Съседката неочаквано надникна през вратата на тяхната стая: - Буден ли си, Боянчо, оня вампирин пак не те остави да спиш! - Ще му дръпна някой ден маркуча, че и той да полети с него... - От целия блок само той се заяжда. „Линията на оградата, казва, минава точно по средата на покрива ви, додето са марсилските керемиди. Като ви оставиха на доизносване, казва, няма аз цял живот да ви чакам. Виж съседите, дето си владеят целия двор, какви градини си направиха с доматите му, с лука и зюмбюлите, оградиха ги с варосани камъчета и с тухли-минушки помежду лехите.” Две връзки с лук, да му се затъкнат на гърлото, дано! Боян я слуша съчувствено, а леля Райна му разприда грижите си, които цял ден набива с бърдото. - Да се блъскам по тъмотите сама жена, а той да ми пръска стъкла-та! Щом се прибере Маринчо от казармата, ще си ида на село, град не ми трябва. - Защо ма, лельо Райно, много си е хубав градът. - Град като цвят, ама за тия в новите апартаменти. - Твоите черги пък се продават в „Балкантурист”, чужденците пла-щат за тях в долари... – насърчи я Боян. - Видяла съм аз долар, дори не знам как изглежда... За мен е пра-холякът от парцалите... - Един ден и ние ще вдигнем нова къща, ей тук, от средата на по-крива е наше, додето са марсилските керемиди, а не е на даскал Тупалко – посочи към тавана Боян.

�2

- Боже опази – отвърна с въздишка леля Райна, вдигна кофата и тихо притвори вратата. Град като цвят и за него, макар че пак не получи студентска книж-ка. Собственик на един костюм и на една мечта... Той притваря очи, за да я види как върви край пристанищните складове, бавно, без да подбира пътя. Железопътната линия, вкоренена в едрия паваж, се виеше край леките и` стъпки. Жената гледаше към море-то, а бризът подбираше все към едното рамо тежката и` руса коса. Боян я позна още в гърба и нарочно мина пред нея, едва не закачи с електрокара тънката и` рокля. Тя не му викна, дори не махна с ръка. Прескочи релсите и слезе към кея. Роклята откриваше раменете и`, облети от слънчев загар. Пред диспечерската стояха скупчени жените на моряците от „Ро-дина”. Вляво кеят беше барикадиран от купища желязо. Гипсирани от апатита докери се подпираха мълчаливо на кейовата стена, подобни на недовършени статуи. Крановете навеждаха дълги клюнове в трюма на шведския параход и люлееха товара над главите на жените, но те не от-стъпваха. В диспечерската беше телефонът и единствен телефонът мо-жеше да им каже подир колко минути ще пристигне корабът. Слънцето се гмурна във вълните като огромен портокал и от синята далечност повя вятърът на очакването. Когато русата наближи моряшките жени, те и` кимнаха мълчаливо и се отдръпнаха, за да и` сторят място. Тя застана до тях, жената на капи-тана, и с никого дума не продума. Дори не попита в диспечерската колко минути остават. Бризът вдигна като фонтан слънчевата и` коса, но тя с нервно движение я оправи и се обърна към морето. Лицето и` бе удъл-жено, тревожно. Тя толкова приличаше на онези жени с тънък профил, чиито нежни очертания бяха оцелели през хилядолетията под напукана-та глеч на вазите, в теракотата на амфорите и в каменните фризове. Боян неволно я свързваше с тях, жената на капитана бе археоложка и работе-ше в градския музей. Колко пъти Боян бе посещавал този музей, стоеше с часове пред витрините с надписи „Предмети от епохата на неолита” или „Късна античност”, а момчешкото му въображение я надаряваше с всички пръстени, огърлици и фиби на тракийки, славянки и на елински хубавици. Но тя рядко излизаше от своя кабинет на втория етаж, за да мине през залата с изложбите, като поглеждаше към редките посетители с разсеяна усмивка.

��

Светлините на „Родина” изплуваха от гаснещото море и жените пред диспечерската се раздвижиха. Спуснаха се напред като самата зной-на суша. Само жената на капитана не помръдна от мястото си. Корабът наближи вълнолома. Тя го погледна, без да го забележи, обърна се и си тръгна пак тъй бавно, както бе дошла. Боян видя жената, че си отива, и я разбра. В душата му заседна чуждата тайна, неразгаданото и` чувство, подобно на отломък от древна писменост. Нещо голямо мина край него и го улучи със своя таен знак. Боян се прибра вкъщи привечер. Запали всички крушки – в антре-то, в кухнята, в стаята, където учеше и спеше. Тъмнееше само в стаята на леля Райна, съседката им. Къде ли беше отишла и тя в този час? Майка му се връщаше късно вечер, тя намираше хората по домовете им след работа. Трябваше дълго да ги убеждава, да им разяснява предимствата на застраховките, ала знаеше как се заделят настрана „мъчени пари” от оскъдния семеен бюджет. Майка му делеше парите на „мъчени”, изкара-ни с труд и пот, и на „немъчени”. Имаше си и други определения, едни пари бяха „броени”, други „неброени”, „пари от чекмедже” или „взети накуп”. Тя знаеше и доста хорски тайни, но си мълчеше, не споделяше дори със сина си, за да не го настройва срещу „властниците”, ала уважа-ваше само „мъчените” пари, тия, дето са спечелени с труд, ум и дарба. Някой тихо пошушна в антрето. Леля Райна, тъкачката, се бе вър-нала от пазар и пак седна на стана. Тя бе добрият дух на къщата, като ония щурчета от приказките край домашното огнище. След нея с гръм и трясък влезе Васко, най-малкият му братовчед. - Бати Бояне, идвах да те търся, но у вас беше заключено... Нали утре ще дойдеш с нас при рибарите! Тате каза, че времето ще бъде много хубаво, поветрие... Поветрие... Боян знаеше тази моряшка и рибарска дума. Не вятър, а поветрие, мек, галещ бриз в жаркия августовски ден, бели зайчета по гладкосинята морска повърхност, устата – широко отворена и очи, пъл-ни с простора на далнините. Поветрие – най-хубавото време да гребеш с лодка в морето, да заякнат ръцете ти и да израстеш с една педя праз лятото. Младите души укрепват и всички мечти са осъществими, само протегни към тях ръка... - Не мога, батенце! Взех две седмици отпуска за изпитите и от ди-рекцията няма да ме пуснат...

��

Васко помълча, а после деликатно попита: - Ти историк ли ще ставаш или... на крановете? Една антична ваза с профила на капитанската жена изгря пред очи-те му. - Разбира се, че ще стана историк, няма да се предавам... Първо студент, после археолог в „Тракия понтика” или древна история, в музея. - И туй мъжка работа ли го смяташ? – осведоми се пак Васко. Скоро се върна вкъщи и майка му. Пълната и` чанта тежеше. - Мъчени или немъчени? – попита шеговито Боян, като посочи с очи към чантата и`. - Трябва да ни плащат и за риска да носим пари по тъмотите – каза майка му. – Един вървеше подир мене, уплаших се, шмугнах се в един двор... - Утре съм на работа, на пристанището – каза Боян. - Ами кога ще починеш, бе чедо? Нали думаше за Боровец, за Пам-порово... Майка му се спря насред стаята и го погледна с безкрайна обич. От прозореца си на кея Боян вижда бялата „бухта”, просторната подкова на пристанището. В неговите мъртви, укротени води е плаваща-та работилница. Боян се занимава с челните кранове. Те са на релси, из-теглят се от корабното място. В стаята, където работи Боян, има няколко бюра, картотека за техническата документация, пожизнена и ревизионна книга за всеки кран, саксия с мушкато и кафезът с жълтото канарче на колегата му, роден добряк и чудак. Казваше се Стамат, по името на баба си Стама и онази страшна история, която разказваше за нея. ...Момиченцето затърчало към корубата на ударения от гръм стар бук, където нощем се криело от мрака и страховете си, а през деня от есенните дъждове. Те вече не шушнели в горския листак, а косо се леели от свъсеното небе. Шалварите му били мръсни, изподрани, а над мърша-вите крачета виснел голям корем. Устата му била подпухнала от студа, по ръцете и главата му имало струпеи и рани. Бащата и синът стиснали брадвите, стъпили разкрачено и дебнещо на осланената пътека. Гледали момиченцето като горско зверче. То било мършаво и най-много десетгодишно, а вече бременно... Туркинче, с шал-вари, избягало или изгонено от своите.

��

- Да го убием – казал синът, - то не е човек, а резил... Турска им вяра!... Тогава момиченцето се прекръстило и с подпухналата си, изранена уста продумало нещо неразбрано. Бащата и синът се стъписали, а моми-ченцето още веднъж се прекръстило, своя знак за разпознаване. Отвели го в селото, лекували го с билки и овча лой, поохранили го с мляко и сиренце. Така Стама се върнала към живота и към своите. Не била бременна, коремът и` бил подут от паразити и глад, засищан с коренища и стипчиви трънкосливки. Разбрали чия е, пратили човек на катър да търси баща и` по странджанските колиби. В родния и` дом я били отписали – преди година турците я отвлекли и повече – ни вест, ни кост. После Стама самичка избягала от похитителите и като се криела из горите, търсела наслуки пътя към къщи... Началникът на трети комплексен цех му се обади по телефона и Боян погледна към крановете. Откога не е бил тъй объркан, все едни осо-бени мисли му идват в главата, едни спомени като стъкълца от раздробен живот... Чезне у него момчешката увереност и стремглавост, щастливото очакване на живота... Стара дреха, обезцветена от сажди и дъжд, висеше по клоните на акацията, точно пред „Морска гара”. Възрастна жена се привеждаше да събира железни отпадъци без брезентови ръкавици. На хоризонта се появи силуетът на кораб. Той бързо наедряваше, ставаше по-релефен. В мъртвата вода на пристанището повя лек бриз. „Всички взеха паспорти и пътуват, а мен не ме допускат – нито да следвам, нито да пътувам, стоя си, закотвен на кея да обслужвам крано-вете... Тая няма да я бъде! „Мой кораб бърз, лети, лети,... Където щеш води ме ти, но не към бащин бряг...” Телефонът отново иззвъня, а канарчето в кафеза уплашено изчири-ка. Вратата се отвори, но вместо Стамат, в стаята влезе Ивайла. - Наминах да те видя... Знам за университета, ти да си здрав – и за догодина! - Ще тръгна на път с корабите, да видя свят! Тука ме препъват... - Мисли и за майка си, тя не може без тебе... „С майка – до море, с жена – през море...” Ако се е отчаял и на-мислил да бяга, дали има другар за през морето? На Ивайла пак и` се чу като ехо: та-та-та-та-ам... Пристанището е избран заслон, своя земя и

��

жадувана суша, ако обичаш своите корени, а младите, незаякнали криле не са подрязани... Телефонът за трети път иззвъня. - Свободни кейови места няма – отвърна на някого Боян, а през от-ворения прозорец се чуваше громолът на крановете и мотокари, на биги и вагонетки. На рейда, с потънали до ватерлинията търбуси, чакаха своя ред няколко кораба.

��

БАЛКАНСКИ КОРЕНИ

Вместо да се върне в София със самолета на Звездомир, Ивайла пое с един прашен автобус към Котленския балкан... Тишината бе толкова дълбока, с някаква материална плътност, ко-ято идваше от мириса на застояло, че Ивайла опипом долови къде се намира. В Ичера, в старата дядова къща... И друг път бе постъпвала така – неочаквано и неразбираемо за другите, по своя вътрешен порив. От пътната врата я посрещна некрологът на майка и`, грижливите съседки бяха го обвили в найлон и цяла зима той стоеше непокътнат. Ръждясалият ключ на бравата заскърца и се превъртя с усилие. Не и` се идваше на Ивайла в запустялата къща, дом без стопанин, но трябваше да прибере един китеник, тъкан-недотъкан, за големия и` син. Преди да почине, майка и` беше поръчала хубави котленски китеници за шестте си внука. Последният, който трябваше да изпратят в Америка, остана недо-вършен. Небесният тъкач побърза да сложи последната нишка в живота и`, преди тя да приключи със земните си дела. Стаята цяла зима не бе отопляна. Ивайла, затрупана с одеяла, ста-на от леглото и дръпна пердето. Светлината блесна в бакърените саха-ни, наредени по дървената полица, която опасваше цялата стая. Зеленият масив на Подища помами погледа и` на възбог, тя излезе на просторния дървен чардак, но пак не видя небето. Прясно зелената шума на буковата гора скриваше пролетната му синилка. На чардака до старото одеяло още висяха сухи китки чубрица, ри-ган и жълт кантарион. На вратата в спалнята беше окачена домашната роба на майка и` и две престилки за шетане. Ивайла ги погледа, погледа, пък препаса едната и се залови да поразтреби стаята. Всяка вещ, над-живяла стопаните, чинии от младоженския още сервиз, бродираната по-кривка, фъканата възглавничка, часовникът „Лонжин” на баща и`, дори ръженът за печката сякаш имаха свои навици, своя душа и неподвластни на времето, продължаваха мълчаливия си живот в реалния свят, а хората бяха отминали в света на сенките. Ивайла отвори чекмеджето на масата и толкова познатото разпо-ложение на ножовете, лъжиците и вилиците я стъписа. В дъното имаше

��

стъклена солничка с овлажнена сол. „На тази маса съм отхранена” – по-мисли си тя и усети самата себе си като звено от веригата на живота. Беше го приела с любовта, с кръв и мляко, продължи го с любовта, с кръв и мляко... До леглото на майка и` беше масичката, на която някога стоеше старото радио „Телефункен”, купено през годините на войната. Баща и` нощем слушаше новините от приближаващия се фронт. Сега там бяха натрупани книги, а на долния плот върху ръчно плетеното мильо майка и` беше подредила рудни отломъци и калцитни друзи, подарък от ми-ньорите в „Бургаски медни мини”; бяха намерили тия подземни цветя в рудните полета на Росен, Върли бряг, Сърнешко кладенче... Кристалите тайнствено блестяха в полумрака на старата дървена къща. Ивайла ги докосна с ръка – студени и грапави, а после ръката и` се стопли в ресите на белия китеник, подарък за син и внук. Нима някога ще успее да го пренесе през океана и този китеник да проговори в чужбина с майчиния си език, да напомни за стада и стубли, за бук и габър, за пъртина в белия сняг на януари и за самодивско биле в нощите на юни, за бъблещото от-среща Хаджидимитрово кладенче, което поеше жилавия балкански ко-рен. Навън гълчаха съседите, все възрастни хора, които открай време си знаеха житието-битието и живееха със спомена за своите мъртви или с грижите за далечната челяд. - Тука ли си, мо – чу се гласът на съседката и`, която по терлици прекоси плочестата пътека на двора и се качи на чардака. Ивайла и` но-сеше маслини и какао, съседката и` връщаше армагана с орехи, фасул и сушени дренки, а през зимата и` изпращаше по някой брус крехка слани-на. - Преди години деца, внуци – обираха джанката зелена, не можех да видя дали е жълта или червена, а сега капят презрели и жълти, и чер-вени джанки, няма кой да кусне, само събирам нападалите и угнилите за прасето... Помня как баща ти ми излекува едно прасе. Простинало беше да се рови из дерето през зимата, той му даде мляко с аспирин и хуба-вичко го разтри с нафталин и мас, да видиш как живна прасето, пък аз го бях отписала... И у вас овошките ще родят много тази година, ама кой да го обере плода, хора, хора не останаха, пък и вие не идвате... Баща ти думаше – за трети път фиданки садя, дето няма да им вкуся плода, тъй

49

стана, млад си отиде, неотживял си, радиото му свири, а той на чердака сам си играе... Бог да ги прости – баща ти и майка ти... Снощи един от Сливен дойде да ме задява за една стара сметка, аз му рекох, учен човек си, ама си по-прост от мене, утре сабахлян ми кажи, защо и двамата да не спим. Ивайла я слушаше с интерес и съчувствие. За когото малкото е нищо, голямото не е голямо – искаше да разберат това и нейните сино-ве. - Ще останеш ли някой и друг ден?... - Не, ще взема следобедния рейс, а после от Сливен – бързия влак за София. Имат връзка... - Имат връзка – натърти съседката, - ама няма да имаш време ни за паяжините, ни за бурена в градината. Ивайла погледна безгрижно сребристата паяжина, опната между широката стряха на чердака и лозницата, по която светлееха няколко во-дни пръски. - Пак ще дойда – обеща тя. – Пък и ти ми ела на гости... - Аз малко фасул, малко картофи ще ти насадя – каза съседката. – Ти само ела, пък и чедото си доведи, че не сме му виждали очите от малък... Ами как е големият ти син в Америка? - Добре е – каза Ивайла и понечи да си влезе вкъщи. - Роб се връща, чедо, от гроб се не връща, тъй да знайш – настави я съседката и докосна с грапава длан рамото и`. Ивайла влезе в голямата полутъмна стая с иконостаса и миндер-лъците. Свали от стената познатата снимка на дядо си и баба Ганка, ка-квито ги помни от времето, когато бяха деца и замеряха с камъни луната във вира на Луда Камчия. Стар мъж и жена, изправени пред къщата си, той със седефена броеница, тя с котленска престилка над дълга атлазена рокля, а в ръката и` - китката... Достолепни, сериозни, корени... Ичерени още разправяха за интересното и дълго писмо, което той беше изпратил от фронта като доброволец. И сраженията най-картинно описал, и момчетата от техния край. Цялото село се събрало да го чете. Майка и ` казваше, че прилича на другия си дядо, лекаря от Мел-ник. Тя не го помнеше, само майчини родови предания... Ала с този дядо от Котленския балкан мина детството и`. Той беше забележителен човек, умен и сладкодумен, честен до немайкъде. Веднъж отивал с катъра си в

�0

Сливен и спрял да пие вода при Юзбашийската чешмичка. Там намерил портфейл с много пари. Върнал се от пътя си да търси собственика на портфейла и да му го даде непокътнат. ... Върви Ивайла с дядо си из разлистена майска гора досами се-лото, по южния светъл склон Дивеците, а той и` разправя едни страшни юначни истории, от които сърцето и` се свива... По време на Руско-тур-ската война черкези дошли от Градец към Ичера и при Козьова долап застигнали дядо и`, петнайсетгодишно момче, със стадото. На гърба си носел торба от агнешка кожа. Черкезът му рекъл: „Свали си улийката, свали си и абичката...” Извадил ятагана наполовина. И тогава момчето като търтило да бяга, като скочило през урви и долове, та през реката – в гората. Скрило се зад дебело буково дърво, сърцето му трепти, ще се пръсне. Черкезът стрелял след него и не го улучил. След малко чул шум, кучето му се спуска подире... Така се отървал, ала по-големият му брат, Радил, с парите от добруджанските стада, бил проследен и съсечен от турците в Дъбравата... Понякога Ивайла си припомняше негови думи и си мислеше кое от оня устойчив патриархален морал има стойност днес? Дядо и` казваше: „Пък аз за себе си не съм плащал”, той своя труд и време не смяташе в пари, дори да го е „налегнала гъстата”. И една душевна жалба помни, той я наричаше: „Дето Рачо рачи, Рача го не рачат, дето Рачо не рачи, там Рача рачат...” Привързаността и` към рода и родовите корени не остаряваше, на-против, с годините Ивайла откриваше, че тя се е превърнала в нейно душевно богатство. Тя мислеше, че е модерна жена, открита към све-та, дори малко космополитна поради бързата си приспособимост към чуждия начин на живот, а всъщност беше дълбоко патриархална. Своята родова памет искаше да предаде на синовете си – от кого друг ще научат за своите корени, когато поискат да се вгледат в себе си, ако не от майка-та... Малкият и` син, млад спортен журналист и университетски препо-давател, живееше своя живот, отчужден не само от балканското село. Той беше свой човек в столичните барове и скъпи ресторанти, в компаниите от елегантни момичета и еманципирани млади жени. Някои негови приятели бяха доста безцеремонни в поведението и житейската си философия. Леко пилееха пари, издържани от щедрите и безропотни

�1

родители, потиснати и обезличени от децата си, неодобряващи техния начин на живот, но и безсилни да му се противопоставят. Родителите не смееха да упрекват своите синове и дъщери и правеха безкрайни жертви за тях, уж „да не ги изпуснат”. Други си казваха: „Нека поне те да пожи-веят добре, да не са лишени от това, което аз съм нямал...” Безкрайно-то и безгрижно юношество на тия млади хора между двайсет и трийсет години не беше ли липса на лична мотивираност, амбиции и надежди, които да романтизират, липса на примери и откъсване от родовите коре-ни? Консуматори на блага, те късно поемаха отговорност за себе си и за постъпките си. Някои от тях работеха, но бягаха от „мъчните пари”, не се стесняваха от привидността, двойствеността, дори от цинизма и спе-кулата.

Ивайла се стремеше да бъде близо до своя по-малък син (къде е го-лемият в този час, къде е!), да се примирява с безкрайната върволица, ко-ято го посещаваше вкъщи или звънеше от сутрин до вечер по телефона, да разбира и да прощава, вместо да поучава, да не вижда само отликите, но и приликите с нейното поколение. Понякога я обземаше тъга и отчая-ние. Идваше времето на равносметката, изчезваха багрите във ветрилото от илюзии. Не беше ли изпуснала птицата на любовта още в младите си години и после само бе търчала подир нейната сянка? Четирите стреса на съвременния човек „нямам време, нямам пари, не ме признават и зачитат, не ме обичат и не ми са признателни” не измъчват ли и нейната душа, не подрязват ли крилата на ентусиазма, поривността и добросърдечието и`, не я ли потискат като личност? Тя, която би трябвало да бъде окрилена за творчество и да има самочувствие, не е ли много самотна и обезверена? И все пак съдбата и` беше дала някои ценни дарове – никога да не скучае, да разбира другите и да не хвърля първа библейския хулен камък... Не я напускаше ясновидството, чувството за бъдеще. Как и` беше смешно, когато идваха да я „обработват”, нарочени хора, уж колеги или приятели – да „промиват” мозъка и` с елементарни доводи или мотивиране, на ко-ето те самите не вярват и не постъпват по правилата, които предписват за другите... Колко бяха всички загрижени да не вземе да „избяга”, че да обезпокои близките си в Америка! „Мен ли ще заблуждават, психолог и опитен човек, паметта на сърцето акумулира най-точната информация. Знам името на всяко чувство, на всяка страст...” Ивайла притисна с пръсти клепачите си, подути от безсъние. „Три

�2

десетилетия раздяла – как издържах, как издържах – каза си тя. – Трябва да изтърпя, да издържа, ако рухна, на кого ще съм полезна – на себе си, на синовете си... На шестнайсет години излязох от къщи и поех съдбата си, на осемнайсет – съпруга и майка, сама решавах своите проблеми и за всички грешки тежко заплатих... Моята малка война, дето всички рани са за мене, а житейските победи са за неприятелите ми. Има ли честна победа изобщо, каква е нейната морална цена...” Та седна на майчиното си легло, а ръката и` машинално се протег-на към купчината книги. Стари издания на „Писма от моята мелница” и „Тартарен Тарасконски” от Алфонс Доде, „Активно дълголетие” от ака-демик Микулин, пожълтели книги от някогашната библиотека на „Вест-ник на жената” – „Полезни съвети”, „Соленки и сладки за чай”, „Постни яденета” от Анна д-р Хаканова. Ивайла набързо ги прегледа. „Те са цяло богатство, книги, които трябва да се предават от баба на внучка, само че къде е моята внучка... Не децата, внуците са нашето истинско продълже-ние... Грях ли е това, че когато ми е най-тежко, желая един от синовете ми да няма деца, да се прекъсне веригата на злото, да няма разделени братя, майки и деца... Ние ли сме виновни за разцепения атом и за раз-деленото човечество, за бедните и богатите, за натрупаните Хималаи от омраза и алчност, враждебност и подозрение, за екологичните бедствия и моя нещастен български народ, на първо място в Европа по инсулти и инфаркти...” Ивайла се разходи по просторния чердак, където баща и` беше иг-рал своето последно, самотно, смъртно хоро... После пак отвори старите книги с рецепти и с умиление си спомни за един скромен, чист и добро-детелен свят – едничката чиновническа заплата на баща и`, майка и` - с трите деца, икономия и пестеливост, постни яденета, сръчност и скопос, умението на майка и` да закърпи дрешки и дом да подреди. Зачете се в рецептите – „коледни колачета”, „фалшив заяк със ситно сдробен лук...” Домъчня и` за майка и`. Траурът е в душата, не в черната кърпа, траур – вярност към изчезналия човек, сдружаване с нещата и с хората, които е обичал, на които се е радвал. Спомен – чист и пропит с невъзвра-тимостта на последния миг... - Где си, мо, ще изпуснеш рейса – стресна я гласът на съседката, която пак заситни из двора по терлици. Ивайла прибра някои от книгите на майка си, ще ги чете в София

��

ведно с дневника и`. Заключи дървеното резе на вратата с кривия ключ и тръгна към площада, където ичерени, скупчени отрано, чакаха рейса от Котел за Сливен. Във влака Ивайла извади от чантата си дневника. Зачете го от пър-вата му страница, забравила за всичко наоколо...

„...Най-голямата къща в Мелник и в България, запазена до днес, е средновековната Кордопулова къща, а втората по големина къща в Мелник е на дядо ми Андрея Хаджидимитров – Влахли. Тук, в тази къща е забит коренът ми по бащина линия. Във всеки човек малко или много природата е вложила сили. У някои тези сили остават неизползвани като заровено съкровище. Според Чехов тези хора са опошлили краси-вото си и благородно предназначение на земята и са останали незна-чителни и зависими в живота. А други, които са искали да напреднат и да успеят, са използвали рационално дарованията си. Те са намирали много пътища (без да им тежи нищо на съвестта), знания, опит. Те са проявявали ум, воля, упоритост, труд, желание и постоянство, пре-успявали са и са били свободни, независими, щастливи. Дядо ми Андрея е бил от този тип хора. Търгувайки с бакърените си съдове в пирин-ското село Ощава, младият търговец и чифликчия среща дъщерята на най-големия чорбаджия в селото – Златка, Хаджимиланчевата щерка, миловидна, нежна, белолика, с красиво овално лице и хубава трапчинка на брадичката и`. Сините и` очи звездно светели под тънките извити вежди. Стройна, слабичка като фиданка... Щастливият Андрея я от-вежда в Мелник, в голямата средновековна къща. Тя е на два етажа (днес е отпечатана на цветни картички), най-отдолу са големите ка-менни магазини, хладните и дълбоки изби за прочутото мелнишко вино. Бъчвите в тях са били сглобявани на място, не е възможно да бъдат вкарани през врата. На горния етаж – стая до стая с многобройни прозорци от венецианско стъкло. Голямата одая била за гости и весе-лие. „Одая до одая – да се загуби човек” – казваше майка ми. Златка, младата стопанка и красива невеста отваря вратите на голямата си къща и тя става като благотворителен дом. Какво е външната кра-сота без вътрешната, без добродушие, човечност? Езикът е кантар на ума, езикът е ключ към сърцето и най-остър меч. Младата невес-та с ума си и с благите си думи, с отзивчивостта си към болките на

��

хората изпълнила със светлина и добри дела своя кратък земен път. Ражда своя пръв и единствен син Павел и жестоката смърт я грабва. Починала е в църквата от сърдечен удар и я заравят в църковния двор като светица. Баща ми, младият Павел, расте сред слуги и слугини без нежност, без милувки, без радост. Тъжно е детството му. Баща му постоянно пътува, гори в работата си. Не му е било лесно да управлява и да се грижи за чифлика си в село Хърсово от три хиляди декара земя, а и търговията му вървяла много добре. Нямал време да се занимава с малкия самотен Павел. Когато дядо Андрея се връщал с цели мешинени дисаги с пари, слугите го пращали да напълни малките си ръце и да им носи, но със заръка да не казва на баща си. Как не са го научили да лъже! Баща ми ненавиждаше лъжата. Каквото и лошо да сме направили, не ни наказваше, щом му кажем истината. Периодът като ученик в Солунската гимназия бил най-весел. Баща му пращал пари, Павел учел усърдно и свободно говорел на три чужди езика – френски, гръцки и турски, весело прекарвал между другари, за-щото по природа той беше общителен и добър компаньон. Гоце Делчев, големият македонски революционер, му бил съученик от Солунската гимназия. Баща ми Павел му помагал с пари. Любимата му Пирин пла-нина и обитателите на пиринските върхове – комитите, бяха съкровен разговор за моя баща. Той постоянно поддържал връзката си с Гоце – и когато войводите покриват Македония с комитети. Един ден Павел се връща в къщи и заварва в голямата богата къща осемнайсетгодишната гъркиня Катерина, втората жена на баща му. Самият дядо Андрея по това време бил четиридесетгодишен, висок и строен, два и двайсет мъж, пирински лесничей – спомняше си тате как изглеждал дядо Андрея по време на второто си венчило. Но той не мо-жел да забрави благодетелния, свят и чист живот на своята майка, останал в спомените на хората като легенда. Невидимите нишки на приятелство и обич, които свързвали баща и син, започнали да се къ-сат. Гъркинята Катерина злобно гледала младежа (на нейните годи-ни), когато баща му се усмихва и му се радва. Ревнува от него, гледа да го наклевети, а той никога не и` казва „мамо”. Чувства се излишен. Решава да бяга през границата (било е преди Балканската война), взема си дипломата и кон от чифлика, малко скътано злато от починалата си майка и в един прекрасен майски ден, ухаещ на люляк, се озовава в

��

София. Деветнайсетгодишен, млад, ентусиазиран, преливащ от сили и жизненост, не можел да се нарадва на земя свободна, на българския въздух, без аскери и заптиета, без паши и бейове, без да чува прозви-щето „гяурин”. „Единственото, което се радва на безусловна свобода, е мисълта и вътрешният мир на човека” – Кант. Срещнал другари по съдба, македонски българи, и бил много щастлив. Записал се студент във Физико-математическия факултет. Виждала съм студентската му книжка и една хубава снимка като студент, но къде изчезнаха? Баща ми беше синеок с извити черни вежди, като майка си, Златка, а плътни-те устни и волевата брадичка беше взел от баща си, Андрея, някои от децата в рода са наследили тези черти, като Кольо, Ивайла... Баща ми учи, взема си изпитите, работи, предава уроци по математика. За да се подсили, пие прясна кръв на кланицата и все не може да се нарадва на свободата, на независимостта и самостоятелността си. Не си и спом-ня за богатия дом в Мелник, за почитта, с която го срещали в чифлика и навсякъде. Младостта и свободата пеели в душата му. Помъчил се да замени обичния Пирин с Витоша. Започнал с другари да се катери и да скита по планината. По негова инициатива откриват в София пър-вото гимнастическо дружество. Играел гимнастика, спортувал. Купу-вал всички новоизлезли интересни книги. И сега гледам вкъщи кафявите подвързии на библиотека „Свети Климент”, жълтите „Жиу Жицу” с японски гимнастически упражнения и „Световните загадки” на Хегел. Баща ми винаги беше ограден с най-новите вестници и списания, с раз-творена до него книга... Такъв го помня! Времето и разстоянието били като филтър в отношенията между баща и син. След две години той се обадил с писмо до баща си . Голяма и светла радост засиява в душата на дядо ми Андрея след тол-кова мъка и неизвестност по изчезналия му син! Той веднага се озовава в София. Купува място край двореца. Невидимите нишки на приятел-ство и доверие към сина му се възобновяват. Радостен и щастлив от срещата, дядо Андрея му казва: „Учителите станаха много, а ти учиш за учител. Знаеш френски от гимназията. Иди във Франция и завърши медицина. Ще те издържам.” Баща ми се съгласява и в най-близко време заминава за Гренобъл. Даже дядо Андрея му обещава, че ще се пресели в София. После му съобщава, че баба Катерина не е съгласна за София, тя иска, ако се местят, да е в Солун, но Павел да следва медицина е съ-

��

гласна... Баща ми бил обезпокоен дали не се надяват, като завърши, да се върне в Мелник при тази, която го е прогонила от родния му дом? И написал едно съдбоносно писмо... Човек никога не може да върви против природата си! Баща ми беше истински човек и голяма личност. Дено-нощно беше готов да отиде при болен, лекуваше и безплатно, изцяло се раздаваше. Беше трудолюбив, смел, решителен, културен, честен, без-користен. Ненавиждаше лъжата, лицемерието и ласкателството. Той говореше само това, което идваше от чистото му и добро сърце. И тогава писал на баща си от Франция: „Като завърша, няма да се върна в Мелник...” Под натиска на баба Катерина баща му спира издръжка-та...” И така – летопис за най-значителните събития през годините до оня миг в Бургас, когато Филип Кутев дирижира военната музика – до вечния му покой. „Мила мамо – помисли си Ивайла, - не аз, ти да беше държала перо-то, ти да беше разказвала за преживяното...” Майка и` готвеше, чистеше, переше, плетеше дрешки на трите си деца, вечер заспиваше с книгата. Като поотраснаха, започна да работи, попълваше инкасото на хорските застраховки. Ръцете и` бяха с набръчкана кожа и възлести пръсти. Ивайла още от малка забеляза какво направиха от майчините ръце студът, сапу-нът и водопроводните тръби. И накрая в болницата, в интензивното от-деление – безпомощни и посинели, очакващи последна ласка... Петимна беше за добра дума, за признателност. Тя държеше на своето отражение в децата си, сред най-близките си, на тяхната оценка и одобрение. Нима всеки миг, всеки час и ние не се разтваряме в хилядите край нас? „Животът е кратък и няма време за грешки – пишеше майка и` в своя споменен дневник. – Докато се оправиш като пате в кълчища, той изтича като буйна река и никого не чака. Понякога се питам – живях ли своя най-добър възможен живот? Не, не го живях...” „Нито собствен живот имаме – каза си Ивайла, - нито собствена смърт. Ние сме като клетките в организма, свързани един с друг, и реша-ва цялото... Урок за индивидуалистите.”

��

ВЪЗХВАЛА НА ЛЯТОТО

Рано следобед Ивайла приключи работата си в Радиото и се сети, че днес синът и` ще отива в Кремиковци на курс по автомобилизъм. Тя се радваше, че бе увлечен от нещо ново и сам се втурна към него, как-то направи със спортната журналистика. Виждаше стремежа му да бъде самостоятелен, да не търси помощта и`, но зедно с това я дразнеше не-хайството по отношение на задълженията, които не му допадаха. Ивайла най-много настояваше за грижи към личната хигиена и здравето, за раз-умни хранителни навици. Плодове, зеленчуци и мляко вместо алкохол и цигари, но кой да слуша... Конфликтите между тях зрееха, макар че по-вечето бяха словесни и израз на младежкото самоутвърждаване. Тя беше уверена, че държи връзката с ключове към сърцето му, трябваше само да налучка кой най-приляга на възрастта му и оформящия се независим характер. „ Не ме считай само твое дете, а човек...” – синът и` се опита да обобщи нещата от своя гледна точка. „Виждам, че трябва да се разде-лим, за да се приближим...” – отвърна Ивайла. Огорчена и с тревога за бъдещето, тя размисляше върху проблемите на поколенията, за възпита-нието в семейството и обществото, за обичта и неблагодарността. Къде се прекъсна нишката между тия, които би трябвало да бъдат най-близки, къде самата тя прави грешка, ще бъде ли нещастна като своята майка в илюзиите за децата и истините, които не видя до гроба? Чии гравита-ционни полета са по-силни – на дома или на улицата, на майката или на случайната жена, примерът на родителите или внушенията на приятели-те? Това е майчинството – страстно желаното дете и пренебрегнатия за-ради него друг свят, безсънните нощи, похабеното здраве, пропиляното време за творчество, безброй жертви за удобствата на детето и в отплата, и в замяна... Просто не бива да търси отплата, както баща и` не търсеше. Сега чете старите му писма, написани с химически молив и с хубавия му почерк на счетоводител, месец-два преди оня трийсет и първи август, когато си отиде, ненапълнил седемдесет години... Вижда го как им пише, скромен, достоен, самичък. Той се обръщаше към всички, но отправяше писмата си на нейния адрес, защото само тя му отговаряше. „Мили мои, всеки ден с непознато търпение чакам да получа писмо от вас, да ми съ-

��

общите новини за себе си, но напразно. Никой не намира малко време, за да ме уведоми с няколко реда, а по цял ден всички писалка държите. Примирявам се, въпреки че много ми е мъчно за това, започнах да се чувствам излишен и никому ненужен. Ех, на никого добро ли не съм на-правил, забравихте ме още приживе...” Той бе продал къщата си в Бургас заради децата и желанието на майка им при тях да са, в София. На стари години трябваше да променя навиците си, да пожертва удобствата си. После напусна София с нейните трамваи и стари хора по тавани и мазета, с тесните жилища и неспокой-ния живот на трите си деца, върна се в Ичера, където майсторите правеха ремонт на родната му къща, обявена за паметник на културата. Сякаш бе предчувствал края, разрива на сърцето си, та им писа „много лошо се улових с тази веранá къща и изглежда, че тук ще е печалната ми погроб-нина, без да искам това, разбира се...” Не бяха толкова лоши трите му деца, нито толкова егоистични, но навярно нещо липсваше в нравстве-ното им възпитание, просто не се сещаха какво трябва да направят. Все-ки с ненаситна стръв мислеше за бъдещето, изграждаше дом, уреждаше житейското преуспяване и отглеждаше децата си, желанията на старите хора нямаха значение, чувствата им също. Те, старите, са свикнали, те са безкрайно търпеливи и сякаш им предстоеше безкраен живот занапред, та всяко внимание можеше да се отложи за утре, дори грижата за облек-чаване на инфарктните мъки. С горчиво чувство на вина Ивайла мислеше за родителите си, пре-откриваше ги отново със спомените, с разказите на други хора за тях, с писмата им, с дневника на майка си. Колко много бяха я обичали, първо-то им дете, как се гордееха с нея... И в някакъв жесток кръговрат всичко ти се връща, стрелите се забиват в обратна посока, от нехайно и непри-знателно дете ставаш огорчен родител, отчужден и ненужен в живота на младите... Не, не трябва да е така, в този кратък земен живот трябва да има ред и хармония, нежност и любов, вярност и признателност, без тях ще се вледеним. „Докато си жив, прави добро – казваше майка и`, - в гро-ба нищо не се прави...” „Докато сме живи, докато мислим и чувстваме, всичко може да се поправи” – допълни я в мислите си Ивайла. Трябва да надмогне тази преходна възраст, крехка, чувствителна, свърхреактивна, промяната в хормоните и в душевните състояния... Само да не искат от нея невъзможното: да забрави големия си син. Те – жестоките, алчните,

59

циничните... Ивайла се прекръства, със сълзи на очи моли Бога да и` изпрати на помощ Светия дух, с честния кръст да разсее тъмата, да про-гони вампирите, дето смучат човешка кръв и безмилостно я проливат, заслепени от блясъка на Златния телец, на привилегирования живот в богатите страни и в домогванията си до него... „Татко наш небесен, окрили ме със Светия дух и занапред да имам сили да работя и да живея сама, ако не срещна мил другар за вечност-та...” Може би ще се радва на творчеството, а то е тишина, сърце, небе, размисъл и най-доброто разположение на душата за работа. „Най-малко самотен, когато си сам” – Ивайла написа латинската пословица и я дър-жеше в чекмеджето си, за да спира погледа си върху нея. На писалищна-та маса вкъщи, разбира се, с колегите в Радиото избягваше да разисква по лични въпроси. Някои биха били доволни да надзърнат отвътре в се-мейната крепост, да видят оголена ахилесова пета... Тя вдигна слушалката и набра номера на сина си. Чу неговия още юношески глас, макар че вече бе отслужил войник, пишеше хубави ре-портажи и всеки ден отиваше в редакцията на един спортен вестник. - Здравей, нали щеше да ходиш на курс в Кремиковци? - Ще тръгна след малко – отговори и` той с нейното меко, търкул-нато „р”, - дойде един приятел и си поръчахме такси. Ивайла си помисли, че за Кремиковци има много автобуси, но пре-мълча. От опит знаеше, че за да си добре с младежта, трябва да премъл-чаваш мнението си и много да не задаваш въпроси. - Довечера ще се върнеш късно, нали? - Да, късно... - Аз ще съм вкъщи. Дочуване... - Ало, вчера преминахме на втора скорост... Ще ми дадеш ли за малко твоята кола по някое глухо шосе? - Каквото знам, ще те уча... Шофьорството е сериозно нещо, ако беше просто хоби или една сръчност в повече, нямаше за шофиране да плащат заплата. Големият и` син още от юноша караше кола в Бостън и в пред-градията му, отиваше с кола до езерата в Канада... Бяха и` казали, че да питаш някой в Америка има ли кола, все едно да го попиташ има ли обув-ки? Ивайла се опъти към четвъртия етаж, където бяха редакторите от

�0

Радиотеатъра. Там се подготвяше нейна пиеса. Досега тя бе имала седем премиери – в два столични театъра, в страната, на телевизионния екран. Колко труд и напрежение, докато от бариерите на художествените съве-ти и тромавия пашкул на репетициите се измъкне блестящата пеперуда на премиерата. Ивайла знаеше, че не бе от авторите, които ще владеят сцените, на се стремеше чрез своите герои да каже изстрадани истини за човека и неговата съдба. О, този привлекателен свят на въображението и симетрията, на високото слово и яркото действие, на темпоритъма, тя го изучаваше от години, но това бе само предварителната работа, „потопе-ната част на айсберга”, според израза на любимия и` Хемингуей, друго-то, видимото, трябваше да бъде собственият живот или станалият свой живот на другите. Тя потропа на вратата, където пишеше „Радиотеатър” и със ситни букви бяха изредени имената на редакторите. Чу се хорово „Влез!” Стая-та бе голяма, с много бюра, но върху две от тях видя апетитно подредени закуски – филе, сирене и кашкавал от бюфета в приземния етаж, хлебни кифли, чушки, домати и плодове от пазара при „Римската стена”, водка „Столичная”, коняк „Поморие”... - Заповядай – поканиха я развеселените и` колеги, - ще пиеш ли една чашка? - По това време пия само кафе... - Кафе няма... Решихме да гарнираме летучката с малка почерпка, това ни е последното събиране преди летните отпуски. - Много добре – каза Ивайла, - няма да ви преча... - За пиесата ти ще се видим след отпуските... През лятото и режи-сьорите ги няма, за да спретнем художествен съвет – каза редакторът. - Скоро и аз тръгвам на път... – отвърна Ивайла. - Северното или Южното Черноморие? – поиска да се осведоми редакторът и`, който ходеше с капитанска шапка и бе голям познавач на крайбрежието и морските удоволствия. - Разбира се , Южното, просто си отивам вкъщи... Довиждане и... хубаво лято! Тя бързо се спусна по улицата пред Радиото, стеснена от паркира-ли и промъкващи се автомобили. „Лятото, вече е лято и никой не иска да се занимава с нещо главоболно... Дори и тия, от паспортния отдел...” Нарече го „лятото на първото птиче”, все се събуждаше в четири, с

�1

първото плахо птиче чирикане... След голяма доза приспивателни преди полунощ... Още нямаше паспорт за Америка, всеки ден го очакваше и се тръшкаше вкъщи от плачове, чувстваше се обидена, несправедливо оби-дена от презастрахованията на равнодушни и цинични хора, пренебрег-ната като човек, който е дал нещо на обществото, забравена от доброто, някакъв жалък пример за назидание и смешно отстояваща своята незави-симост в очите на многобройните и` колеги-ченгета... Ала в тревогите и горчивините, в колебанията и съмненията, в разпъващата я неизвестност покълваше твърдото убеждение, че е права и не бива да им отстъпва (те само това чакат!), а да се бори за правото да вижда далечния си син, да срещне и да запознае децата си... Душата я болеше, а ведно с душата и тялото боледуваше, тя едва понесе огромния товар на възторга, мечти-те и надеждата за скорошна среща, когато през януари получи покана за гостуване и билет от сина си, поканата носеше печат от Държавния департамент на САЩ с подписа на Хенри Кисинджър, и после – изнена-дите, тънките разпити, отлагането на жадувания паспорт, непозволените удари... Как ги ненавиждаше тия, дето се пъхаха с мръсни ръце в чисти и скръбни чувства, дето соляха раната и завиждаха, че след три десети-летия ще отиде при сина си... „Само у нас, където цъфти геният на за-вистта, може да се завижда и на нещастието, колкото и парадоксално да е това – мислеше си Ивайла. – Аз човек да бях убила, банка да бях ограби-ла, вече щях да съм си излежала присъдата! И кои ми пречат – скрито и потайно, чия надута враждебност трябва непрекъснато да изпитвам... Не ги ли познаваме добре – и хищните им зъби... Да оцелея, само да оцелея – аз и децата ми! И всички деца по света, помогни, мили Боже...” Беше лятото на 84-та, Оруеловата година на въоръжения мир... Един син поглед я очакваше зад океана, една пътеводна звезда, едно момче я гледаше с нейните очи и тя трябваше да стигне до него... „Мило, мами, еничарче, Димо ле...”, „Заблеяло ми е агънце...” Но той не е само неин син, той е и гражданин на тази държава... Нима толкова много иска – мир, близост, радост, хармония – в мал-кия свят на кръвноблизките. Нали само щастливите хора могат да бъдат пълноценни личности и граждани съзидатели... От утре започва физзарядката – тенис, кецове, сутрин ще се пече на терасата, после ще взема хладен душ. От кора до кора – книгата на Ханс Селие „Стрес и дистрес”, също и „Хата йога”, ще направи всички

�2

антистресови тренинги, ще си върне съня, синът и` помни млада и хуба-ва майка, сега няма да види баба... Сама ще се издърпа за косите нагоре като барон Мюнхаузен... И никаква унилост, призовавай родови спомени и родова сила! „От устичката ти – в пазвичката ти...”, думата магия за отблъскване на злото на баба и` Ганка, викали и` „реквачката”, че много на място ги реквала... Ген, атавизъм, ама помагат, хайде, ръцете вляво, краката вдясно, касетата аеробик, джаз и смей се палячо... Ден голям, време – наспорил Господ, в девет вечерта още е светло. Дори и месеци-те се влачат дълги, предълги – тридесет и първи юли, тридесет и първи август... Ще изпере пердетата, одеялата, ресните на килима, ще прове-три и подреди гардероба, ще свари сладко от диви ягоди и боровинки. И на селски сборове ще ходи, и на излети – с приятели... Лято, слънчева радост, най-хубавото годишно време... Едно българско лято поне да из-живее с двамата си сина... Ще копнее за това, докато склопи очи. Може би утре човечеството ще бъде единно и неразделно, двете зли сили, из-точник на толкова беди – алчност и властолюбие, няма да бъдат приш-порващите камшици. И за светлата епоха на разума ще копнее, за края на варварството, защото докато човек убива човека, още е царството на варварството и предистория... Нека да е безпочвен идеалист, утопист и максималист, нейни са само книгите и`, синовете и` и тази мечта... Как беше девизът на Ордена на жартиерата в средновековна Англия: „Който се смее последен, той се смее най-добре...” След този вътрешен монолог за лятото и за себе си, вгледана с пра-зен поглед в минаващите коли, Ивайла избърса една сълза и премина улицата. През зимата тя ходеше при Златка в зала „София”, но сега при-ятелката и` каза, че ще работи с момичетата на стадиона. - Моля, къде е залата по художествена гимнастика? – попита тя едно момче по анцуг. - Минете през маратонската врата и оттам през стадиона по посока към централния вход. Ще я намерите... - Благодаря – каза Ивайла и си помисли развеселена, че малко ще трябва да потича, за да влезе с подходящ ритъм през маратонската врата. Спря я надписът: „Място за проверка на атлетите”, но отново се за-тича по червената писта. „Битълсите” си деряха гърлото: „Сладка детска любов”, на големите пейки едно пет-шестгодишно момченце въртеше унесено кубчето „Рубик” и го редеше по цветове, без да го гледа.

��

Ивайла се спря до момченцето. Стадионът беше изпълнен с мла-ди мъже, явно атлети. Златка и` се оплакваше, че вечно работи в хлад-ни и запрашени зали, на течение, без пряка слънчева светлина, от което простива и се спаружва кожата и`. Можеш ли да бъдеш на една крачка от тази огромна чаша, изпълнена със слънчев вятър и зеления шум на тополите, и да седиш все вътре, в хладното и` дъно? Непременно трябва да намери Златето... Към дружките от детските си години Ивайла пазеше в сърцето си много нежност, те също и` отвръщаха с топлота и доверие. Вятърът изду тънката и` пола и тя я притисна между коленете си. От дете обичаше вятъра, добрия дух на земята, внезапните му промени, игрите, задевките на тия мускулести въздушни струи и непредвидими движения, които учените наричаха „турбулентност”. Най-добре Ивайла се чувстваше на открито, на терасата и на поляната, ето и сега, в този ведър миг на стадиона. Колко вятър и слънце имаше в бургаската им къща и на солни-ците, където Златето шляпаше с побелели пети. Тя отиваше при нея, в жилищата-бараки на акционерното дружество „Гларус”, и като си нау-чеха уроците, излизаха да играят. Бащата на Златето, солар, зелен като морето, поддържаше мелницата, която мелеше солта. Майката, скопос-на жена, родом от Солун, работеше в сапунената фабрика и отглеждаше трите си деца. Плетеше и чуждо, дантели, от работа не се срамуваше – да помогне вкъщи. Баба и` разправяше, че когато Златка била бебе, носела я във фабриката при майка и` да я накърми. Така от този свят си отиде и работничката в сапунената фабрика, с труда, с грижите... Посочиха на Ивайла залата за художествена гимнастика и при вра-тата и` тя чу гласа на Златето: - Моля ти се, Пешо, не носи на момичетата шоколади! Щом си ре-шил да ни храниш, по-добре донеси кайсии, приемаме цяла щайга. Златка видя Ивайла, спусна се към нея и я прегърна. Пешо бързо изчезна. - Кой беше този... - Един футболист... Носят шоколади на момичетата, развалят ни диетата. Ти как се реши да ме навестиш? Хайде, обличай екипа и ... ко-ремната преса – огледа я критично Златка. През зимата тя работеше с момичетата в зала „София” и накара Ивайла да играе с тях гимнастика. Музика, огледални стени, лостове,

��

мокет, но след няколко упражнения Ивайла се отказа. Стесняваше се, струваше и` се, че е пародия на тия изящни и леки грации. - Аматьорските усилия са много по-големи, но и по-ценни за сама-та тебе – насърчи я приятелката и`. – Опитай с каланетика. - Не сме в тази възраст – опита се да обясни отсъствието си Ивай-ла. – Ти си друго, бивша състезателка и от трийсет години си треньорка. На мен годините вече тежат... - И друг път съм забелязала, ти все си надкачаш годините... Що за обратна реакция? - Като бях млада, работех и следвах, тогава казвах, че с две-три го-дини съм по-възрастна, за да ме възприемат сериозно, да вляза в живота. Нямах търпение, бързах в аванс да живея... Сега казвам повече години, за да изляза от живота. Само старост ми липсва, всичко друго видях, всичко друго си имам... Възрастта е закрила, отслабва натиска, престават да се занимават с тебе, оставят те на доизживяване. Дори и тия, които са стреляли по тебе без предупреждение, вече са по-снизходителни, „тя е една възрастна жена...” Ще бъда неуязвима за клюката, равнодушна към раните на любовта, една благодушна бабичка... - Ще ме скъсаш... Чудесна житейска линия и оптимален модел на поведение – плесна с ръце Златка. – Всичко, мила моя, зависи от генетич-ната програма, заложена в тебе. Човек с кратка генетична програма, кол-кото и да се старае, може да поживее още десетина години, не и повече... Не бързай да ставаш бабичка! - О, не бързам, утре съм на тенискорта... - Учените казват, трябва да добавяш живот към годините си, а не години към живота си. Мисля, че най-важното е човек да бъде градивна личност, да останеш и в зрелите си години творчески активен, работос-пособен... Много мои колежки не издържаха на темповете в нашия спорт и вече са пенсионерки. Златка живееше по простата и здрава формула: една работа, един дом, една любов... Мъжът и децата бяха опората в живота и`. На млади години тя се омъжи за голямата си любов, за спортист като нея, волей-болист, състезател от националния отбор. По-късно мъжът и` продължи да работи като офицер и вече бе полковник, но младежките им чувства и привързаност не повяхнаха. Обичта и щастливият живот в семейство-то сякаш я огряваха отвътре, тя бе спокойна, съсредоточена в главните

��

неща, жена със самочувствие и достойнство. Нейните момичета от от-бора я обичаха, вярваха и`, напълно и` се доверяваха. За тях тя не беше само треньорката, която ги бе извела до световната шампионска титла, но и приятелка сърцеведка. Златка беше взискателна треньорка, с усърдие и въображение, ко-ито увличаха. Но тя не натоварваше момичетата пряко силите им, в ней-ния отбор нямаше тягостна обстановка и ненужна строгост. Понякога виждаше лъжата и дребните хитрувания за поразтоварване от дисципли-ната, диетата или голямата заетост, но постъпваше майчински – един път ще премълчи, друг път ще каже няколко думи, но да се запомнят. Тия момичета утре ще станат майки, ще имат професии, спортът трябваше да им помогне да се изградят като личности, а не да ги деформира... Много принципни спорове тя беше водила със своите колежки, треньорките, с методисти, психолози, лекари. И при най-големите натоварвания пази` човека – тя не отстъпваше от своите изходни позиции, когато и` казваха, че в спорта няма друг успех, освен световния... - Имаш ли малко време? – попита Ивайла. Златка погледна циферблата на японския си часовник, с много стрелки и цифри като на пилот. - Петнайсет минути почивка, но вече свършват... Ивайла, виждала ли си скоро Звездомир? - Да, в Бургас, на пчелина... Говорихме със Станко и за тебе, за жи-лището на баща ти... Какво има? - Нищо, просто се сетих за него... - Вие като ученици май имахте закачка, уловени за ръце по „стър-галото”... - Стари работи, в архива на паметта и сърцето... С внезапна шеметна тъга Ивайла си помисли, че животът и` може-ше да има друг вариант и по-добри срещи, по-верен подбор на мъжа и семейството му, с които уж се събира „за цял живот”... Защо не се омъ-жи за един от хубавите си съученици? Наивност и неопитност, тя не се видя млада, младостта и` бе грубо използвана от егоистични възрастни мъже... Това е, когато на петдесет години му тегли чертата... - Може ли само да погледам? – обърна се тя към Златка. - Разбира се, заповядай – покани я съученичката и`. – Ще минем двете части – бързата и бавната... Играй с нас!

��

- Не сме вече в тази възраст... - Ако още веднъж кажеш нещо за възрастта, ще те накарам сто пъти да направиш коремната преса – разсърди се приятелката и`. - Сега остава да чуя: „Отива ти рокличката, прикрива ти коремче-то...” Мила, доброжелателна злост! Златка не отговори, момичетата я наобиколиха. Пианистът улови погледа и`, в притихналата зала прозвучаха първите акорди. Ивайла сед-на на треньорската маса между Златка и методистката на отбора, също бивша състезателка. Упражнението започна и помощничката на старши треньорката светкавично попълваше работния протокол – интензивност, обем, сигурност, тест за техническа подготовка, тест за физическа под-готовка... И най-малката грешка в движенията на шестте момичета беше забелязана и регистрирана. По тези всекидневни протоколи можеше да се предвиди кое момиче и в какво ще направи грешка на предстоящите състезания – европейското и световното първенство. Златка забрави всичко друго, дори къде се намират. От младите тела тя извайваше мимолетни скулптурни фигури, като крехък порце-лан звънтеше лиричното мечтателство и дръзко кокетство, разсипваха се мигове на изящество и женственост. Композицията беше сложна – конт-растни движения, динамика и геометрия, риск, изненада... На Ивайла и` се струваше, че присъства на спортно изпълнение от рядко висока класа, нещо повече – на невероятно съчетаване на спор-та с танцовото изкуство и артистичната пластика на телата. Едва когато музиката отзвуча и момичетата се изправиха, тя видя, че те са малки и дишат тежко, че имат пубертетни пъпки по челата и повечето са с нако-ленници над тънкото трико, а китките им са вързани. Коя от тия кукли, гледащи невинно, е приятелка на сина и`? Пак в неговия стил на дълбока нелегалност той не споменаваше нито едно име, но дружеше с момиче от отбора и знаеше много за тренировките им, „кухненските” малки клюки и всички дати на състезанията и първен-ствата, на далечните пътувания. Златка отиде при момичетата и показа едно движение. - Галя, при изхвърлянето изправи таза, с тялото напред... Ками, на изтичването по диагоналната права искаш съвсем по остър ъгъл да минеш, направи полукръгче, те закъсняват, а ти избързваш. В тия две-три минути трябва идеално да сте разпределени в пространството и по-

��

динамично, по-технично да се изпълняват всички елементи. В Япония таванът е по-нисък, в Норвегия е доста висок, ще се наложи в последния момент да се съобразяваме с височината. Методистката беше по-настъпателна в своя разбор с най-младите: - Маринела, хората разбират от две думи, маймуните се дресират с повторения... Не се разсейвай, мисли`, не лази по пода, а се обръщай, главата нагоре, брадичката също, така, кокетно... Като не чуваш и не се поправяш от два подстъпа, ще те накарам да направиш сто подстъпа, за да го запомниш! - Имам контузия – възрази Маринела, - вода в коляното... - Защо не каза досега? – попита я Златка. - Снощи татко ме заведе при един познат лекар, той ми даде туба кинетол... През лятото всички лекари на стадиона са в отпуск и няма фи-зиотерапия – обясни момичето. - Народната медицина повече помага – каза методистката. – При отекли крака и вода в коляното ще се разтриеш с газ и терпентин или ще си направиш съгреваещ компрес с начукан лук и сол, може черен хляб и оцет... Вечерта няма да се разхождаш, ами ще лежиш! - Аз се намазах с кинетол – каза Маринела. - Кинетол – сви вежди методистката. – Аз с топъл сутляш съм се налагала и с лист варено зеле, ама нали въпросът е, че ще миришете на гаджетата... - Хайде стига – плесна с ръце Златка. – Маринела, излез, ще те за-мести Еми... Започвайте, след малко идвам... Младшата треньорка седна на мястото на Златка и работата про-дължи. Двете с Ивайла излязоха в коридора, после на открито при пейките на стадиона. - По цял ден това е – бързата част, бавната част... Ти, каквото пи-шеш, го подписваш, а добрата работа на треньора не се забелязва, само лошата... Трябва да се разтвориш в другите, да работиш за тях... Знаеш ли какви бизнесменски условия и договори ми предлагат, ако отида да работя в чужбина – в Испания, в Канада, в скандинавските страни? Ху-дожествената гимнастика е с голямо бъдеще, а е млад спорт, ние сме сред първите и затова ни търсят... Но аз не мога да оставя отбора си, мисля, че още съм полезна тук, на моите момичета.

��

- Те са още деца – каза Ивайла. – Как го правите това серийно про-изводство на неповторимости? - Гледаме външния вид, интелект, музикалност... Като дойдат със-тезанията, се проявява и психиката. Вярно, студентки и ученички, но са дечица... Да видиш двечки от тях как ронеха сълзи, когато спечелихме световната тила, за която се борихме цели десет години. Галя изпусна лентата, Здравчето направи друга малка грешка и въпреки че бяхме шам-пионки, те не се радваха, а плачеха, мъчно им беше за грешките... Възпи-таваме ги в самокритичност и непримиримост, но тогава и аз предпочи-тах да ликуват, а не да скърбят. - Тази есен на европейския шампионат какви са изгледите ви за успех? - Надявам се, че ще запазим престижа си, но прогнозите в спор-та са като метеорологичните... На върха има шест-седем гимнастички, силите в останалите страни са изравнени. Съперничките ни вече много добре се подготвят. Ще изпъкнат ярките индивидуалности и психически по-издържливите. Големият спорт се прави от личности.

- Злате, вървя из „Младост” и гледам на улицата как разни моми-ченца ви имитират... - Така е, в някоя детска градина са утрешните шампионки... Но худо-жествената гимнастика трябва да бъде и масов спорт, игра за удоволствие... Какви „вълнички” бяхме ние с тебе на стадион „Юнак”, помниш ли? - Всичко помня... - Днес ще свърша по-рано. Защо не дойдеш у дома да видиш какъв вкусен летен гювеч съм направила с овнешко и всичките му зарзавати. Казах на мъжа ми „Яде ми се гювеч с бамя” и той намерил на пазара. Помниш ли ония следвоенни години, когато пържехме сланина вместо месо? И как се обличахме, с пола и блуза завършихме гимназията... - С каква билка мешахте у вас солта? – сети се Ивайла. - Съмáрдала – отвърна Златка. – Баща ми ходеше по Странджа да я бере, нареже я, тя пусне зелен сок и омеша солта, та стане зелена и ароматна... Ръсехме с нея пресни краставици и домати, пържена риба, варени яйца и картофи. - Облизвахме си пръстите – допълни Ивайла. – Приказна билка, съмáрдала, и зелена сол с вкус на детство... - Мила душице, ако можехме да удвоим детството – каза Златка.При маратонската врата едно боксьорче с цепната вежда им се усмихна...

69

ОБГОРЕНО КРИЛО НА САМОЛЕТ

Това беше най-невероятното, което му поискаха: обгорено крило от самолет. За миг си представи катастрофата и блестящия метал на ави-ацията, алуминия, почернял и разръфан от огъня. Смачкано, обгорено крило, забито в земята... Но защо го искат от него, навярно наслука бяха попаднали в тяхната служба. Бяха две момчета и се представиха – от теа-търа, за поетичен рецитал. Гостът не иска друг декор, само това обгорено крило... Валери, както държеше бланката за високия вятър в ръце, каза да почакат и си помисли да се свърже по телефона с летеца Звездомир Сто-янов. Знаеше, че днес е на летището. Може би вече е на пистата, изтеглил е самолета в края на осевата линия и чака пролука да поиска разрешение за излитане. Небето над летището е пълно с гласове на мъже, командите са кратки и ясни, а той ще го пита за обгорено крило... Момчетата от театъра, свикнали с много условности от каширан картон и трагедията, която завършва щастливо сред представлението, чакаха спокойно и учтиво. Бяха облечени в еднакви нови шлиферчета, купени при неотдавнашното турне на театъра в съседна страна. Те не разбираха колко трудно е да се пита на летището за обгорено крило. Ако ги отпрати при директора, знае си го, ще ги върне от вратата. - Елате утре заран, ще се опитам да ви помогна – каза Валери. - Ще дойдем с превоз – отвърна едното момче, - може крилото да не е обгорено, ние ще го почерним... Валери се усмихна и като остана сам, отново се опита да се свърже по радиотелефона със Звездомир. Имаше време до полета му, намери го в стаята на летците. - Пепел ти на езика! - възкликна Звездомир, като разбра за какво го търси. - Чайка, не се сърди, от театъра искат за един рецитал... - Некролозите още стоят разлепени по улиците, а те ще търсят от нас обгорено крило... - Това е само символ – каза Валери. – Искам да им услужим. Зем-ляк, този път...

�0

- Без мене – отвърна Звездомир, - сега съм зает... Никога не мисля за лошото, за да не го предизвикам... Обгорено крило! - Чайка, да знаеш, ще отида до хангарите от твое име... На добър час! Валери излезе на терасата пред стаята на щурманите. Още влажни от снощния дъжд, плочите дъхаха хлад. Двама градинари изсипаха пред терасата тарга с чимове – едри лъскави квадрати сечена с нож земя, от която стърчаха гъсто сплетените корени на тревата. Режеха ги отвъд ло-катора, там, където свършваше бетонната писта и растеше младата трева на пасбището. Стадата рядко идваха насам. Овцете се плашеха от сянка-та на самолетите, от воя на моторите, а кучетата се деряха от лай, защото никога не можеха да проумеят чудото на отлитането. Валери се обърна към далечния шум на мотора. Тежкият пътни-чески самолет на „Луфтханза” набираше скорост по пистата, после неу-сетно се отлепи от нея и започна да гребе височина. Бързо се изгуби от погледа, сякаш се потопи в чистата синева. Ръководителят на движени-ето се връщаше в аерогарата и носеше под мишница „слънчогледите”. Валери мъничко им завиждаше на този жест на ръката нагоре, срещу вятъра, с който бележат посоката на излитането. Така те му заприличва-ха на ония мълчаливи, забити в земята пътепоказатели, които никога не ще тръгнат на път. Валери също не пътува. При него идват летците да искат сведения. Идват българи, немци, холандци, араби и търсят нотама. Извън летището никой не разбира тази дума и той вече се е отказал да съобщава професията си. Хората го гледат така, сякаш не са чули добре. Градинарите изтърсиха нова тарга с чимове. Жълтите глухарчета бяха смачкани и окаляни.

- Нотаме Валери – извика някой от втория етаж. Валери се извърна. Момичето от телетипа го гледаше с такова сия-ещо лице, сякаш държеше кодовия ключ на щастието. - Приех нови телеграми! – махна с ръка момичето. – Ела да ги де-кодираш. От Сурчин край Белград съобщаваха: започнали на аеродрума нови строителни работи. Берлин педантично напомняше, че светлините пред прага на третата писта още не са в изправност. Радиофаровата станция Орли-Париж беше възобновила работата си. Валери не е виждал нито Берлин, нито Париж, нито тия далечни писти, залети със светлини аеро-

�1

друми и градове с имена като звезди. Самолетите са толкова близо – само да затича по бетонния коридор и металната птица меко ще го положи върху крилете си. Паралелите ще се разгънат във ветрило и той ще на-мери оня мечтан град, стар като времето. Но самолетите отлитаха и той оставаше, както остават край пътя пътепоказателите. Веднъж се опита да обясни това на момичето, заради което идваше сутрин в аерогарата, но Снежа се засмя и повдигна рамене: - Валери, ами подай си документите в паспортното. Все ще се на-мерят познати... Тя работеше в другия край на аерогарата като секретарка на КЛМ. Срещу вратата на тяхната стая има палма джудже, с безтрепетни праш-ни листа. Дървото сякаш е заспало и няма никога да се пробуди. Той я чакаше до тази палма , за да си отидат заедно. Когато времето бе хубаво, вървяха пеша до спирката. Улавяше ръката и`, но Снежа се смееше и се отдръпваше. Тази близост бе измамна, както близостта на самолетите. Случват се такива неща не само на земята, но и във въздуха. Летците му разправяха за райските врати, които могат да се видят при изгрев слънце. Между грамадата тъмновиолетови облаци сияе оран-жево-зелена врата и самолетът тържествено лети към края на света. Ала щом влезе между облаците, видението изчезва, най-обикновено сиво утро обгръща плексигласовата кабина. Валери стана и се разходи между стените, отрупани с карти. Забе-ляза, че е разсеян, а това той не си прощаваше. В неговата работа и най-малката грешка няма прошка. А какво остава за едно момче с много ди-оптри, освен да си отваря очите. Валери повторно декодира телеграмите, преди да ги преведе. Нямаше никаква грешка. Тогава реши, че може да отиде в кулата при диспечерите. - КЛМ ще има ли закъснение? – попита той с най-равнодушен глас. - Тридесет и пет минути – отвърна някой. – В Базел са го забави-ли. Валери застана пред екрана на обзорния радиолокатор. Операто-рът закачливо го смушка с лакът, но не се обърна. Голямата чувствителна антена се въртеше и ловеше света. Появяваха се шосета, земя, сгради, над които валеше дъжд. Екранът, в който гледаше Валери, беше безкрай-но по-голям и чувствителен. В него израстваше едно момиче с дълги

�2

черни коси, събрани на тила в гъсто снопче. Иска да си припомни очите и`, а вижда поток и пробляскваща през високата трева тъмна вода. Няма да и` открие на какво приличат очите и`, защото тя ще се смее и ще му каже: „Трябва да си смениш професията.” Пак така снизходително му отговори, когато я помоли да му купи от чужбина една антология на ан-глийската поезия. Валери се завъртя неспокойно. На екрана се появи самолет. Не, това не беше неговият. Снежа е далеч и нищо не означават тия призрач-ни, озъбени като рентген огради, шосета, ниви и топлият дъжд над тях. Самолетът се приземи, посрещачите и пътниците се смесиха в пър-вата зала. Валери вървеше през навалицата, макар че това не беше най-прекият път до неговата стая. Обичаше да наблюдава първите стъпки на хората, които се връщат на родна земя. С този самолет идваха българи от Канада. Той ги позна по дрехите и самоувереното изражение на лицата. Край тях хълцаха бабки, доведени на аерогарата с колите на софийските роднини, едри чичковци се прегръщаха така, че ребрата им изпукваха под карираните и туидни сака, а жените – издокарани, зачервени, под-тичваха в ритъма на щастливата суетня и преценяваха какво ли има в издутите куфари. Понякога майка му го подпитваше: - Колегите ти, дето пътуват, не донасят ли нещичко за продаване? Като видя чужбински каталози, какво имат и как живеят хората, отщява ми се от всичко тука... - Не зная, не съм питал, на мен нищо не ми трябва. Големите кресла с изтъркани калъфи стъпваха тежко в малкия апартамент. Той целият бе претъпкан с вещи, с прибори, които се разва-ляха и все нещо трябваше да се отнесе на поправки. - Апартаментът е от баща ти... Половината е твой. Ако искаш, аз да изляза – започна смутено една вечер майка му. - Не, аз ще изляза – успокои я Валери. Той наистина искаше да излезе. Изпита само глуха жал за баща си и не желаеше да се среща с човека, който щеше да живее в неговия дом. В квартирата си взе само едно легло, писалището си и книгите. Голата крушка светеше чисто и силно. Червеният самолет на КЛМ се появи като калинка в бледозелена-та ивица на хоризонта. После наедря, заръмжа недоволно, завъртя една „кошница” над аеродрума и като намери свободна писта, започна да се

��

снижава. Приземи се до големия английски самолет и взе да го души с муцуната си. Валери си проби път в навалицата. Снежа бе избързала напред. Очите и` бяха щастливо замъглени, сякаш тя още бе под упойката на високата бездна. Усмихна се на митничарите и колегиално мина край тях. Носеше нов яркочервен костюм, който подчертаваше смуглата и` хубост. - Снежа! – извика Валери и спря до палмата. - Здравей, Валери, радвам се, че ме посрещаш! Снежа застана близо до него, толкова близо, че той забеляза тъмна-та линия на молива по клепките и`. - Аз съм ти малко длъжна. Не успях да взема антологията. Имах много други неща да купувам... - Нищо – отвърна Валери, - някой друг ден... Утрешният ден на никого не е обещан... Той се отдръпна и се при-тисна до сандъка на палмата джудже, която сънуваше едно голямо слън-це. Лети сега момичето през райските врати, при изгрев слънце... Бър-зо махнаха некролозите от аерогарата, но Валери знаеше на коя улица и върху чия врата стои снимката на усмихнатото момиче. Той продължа-ваше да мисли за нея, очакваше я да се появи, сякаш не беше се случило онова и обгореното, пречупено крило... На другия ден момчетата от театъра отново се появиха със своите шлиферчета и делови физиономии. Валери им помогна да вземат от хан-гара демонтирано старо крило, а те пак казаха, че ще го почернят. Оста-виха на Валери покани. На рецитала той отиде с Ивайла, на която преподаваше уроци по английски, със Звездомир и жена му, за която летецът казваше, че е най-добрата му компания...

��

НЕ СЕ РАЗДЕЛЯЙТЕ, НЕДЕЙТЕ...

Ивайла се прибра вкъщи. Денят догаряше, но още беше светло. На прегорялата трева пред супермаркета се разхождаха кучета, там играеха и съседски деца. Тя излезе на своята просторна тераса-лоджия, от която се виждаше Витоша и Лозенската планина. Отвъд коритото на Дървенишката река, с боднати тук-там зеленчукови и ягодови градини, се виждаха очертанията на Окръжната болница и нови жилищни блокове. Ивайла обичаше вечер да гледа далечните им светлини. Терасата още бе напечена от слънцето. Ивайла седна на плетеното кресло, пред което имаше кръгла градинска масичка. В слънчево време тя седеше тук, закусваше, четеше, на чаша коняк и кафе си приказваше с някоя приятелка. Но още е лято и едната и` приятелка, инженерка, е на вилата си в Банкя, другата е в Бургас. Саксиите с мушкатото на съседи-те бяха завехнали, в празните заключени апартаменти рядко се мяркаше човек. Хорската вълна се насочи към морето и планината, в града беше тихо и спокойно. Часове на тишина, на отмора и купища книги, попре-гледани, непрочетени... Ивайла разлисти една, втора, но чуждият живот не я увлече. После отново взе в ръце майчиния си дневник. Сякаш думи-те имаха власт и стойност да възвърнат навеки отминалия живот... Колко сложни са понякога отношенията „родители – деца”? В тях има кодирани спомени и травми, които не могат да се заличат. А враж-дебният свят, който отчуждава и настройва децата? Много отдалече ид-ват тия деца, не знаеш какво са наследили, кое са възприели и понявга слисаната майка се пита: „Това същество аз ли съм го родила и кърми-ла...” Дори в библейската простота на родовете, преброени до 14-то ко-ляно, има стъписващи символи на бъдещото човечество: „Каине, защо уби брат си Авела?” Грехопадение и изкупление, освен на трите смъртни гряха: богохулство, предумишлено убийство, блудство с малолетни. За тях няма прошка, снизхождение и Божия милост... Във вярванията ня езичниците елини най-тежкото наказание се въздава за майцеубийство и отцеубийство, отмъстителните Еринии никому не прощават... Нима когато майка и` звънеше самичка по телефона да повика

��

„Бърза помощ”, сърцето и` бе само късче изплашено месо? Мъки и вини тежаха в сърцето и`, юмруци и обиди, а неговата сърцевина бе любов... Детството бе най-хубавата част от живота и`, обетованата земя на радост и нежност. Моминството бе кратко – до смъртта на баща и`, участъков лекар. После идваше сватбата, „ожених се като вдовица”, примирението с оскъдицата и с липсите, трудностите в живота на едно пътуващо се-мейство с три деца. Много пъти майка и` бе стягала куфари и денкове, знаеше всичко как да подреди. Багажът на едно чиновническо семейство, което се мести от град на град, лесно се събира. Тогава баща и` работеше в дирекция „Храноизнос” и го местеха в трудни райони, защото разчита-ха на почтеността и добросъвестността му. След години, когато шестнайсетгодишната Ивайла отиваше на бри-гада в Димитровград, срещна в купето група трънски майстори. Един от тях посочи петите си, напукани и черни: „Ето я картата ня България”. Но и по техния багаж тя си беше съставила малка карта на страната. В къщи често казваха: „Сложи това на габровската полица или на свищовско-то бюфетче”. Имаше и един шкаф „Аристокли” – по името на майстора грък в Демир Хисар, който го скова за семейството на командирования началник на „Храноизноса”. Ивайла беше малка ученичка и знаеше, че има роден дом в Бургас, където между покривите и антените блести си-нята ивица на морето. И мечтаеше да се върне при дружките от детство-то си, най-после да заседнат на едно място. С представите за друг роден дом живееше нейната майка, когато им показваше стари снимки на своя висок, синеок и снажен баща, лекаря... На вратата се позвъни. Ивайла помисли, че е синът и`, и отиде да отвори по домашна роба. Беше Звездомир. - Здравей, заповядай, как така – засуети се Ивайла. – Ти си като привиденията, предполага се, че съществуват, но никой не ги вижда. - Имам една свободна вечер... Сама ли си? - Както обикновено... По-късно ще дойде синът ми. - Тогава да излезем – предложи Звездомир. - Имам посока за разходка – посочи с ръка Ивайла, - отсреща покрая ягодовите градини и бъдещия парк „Въртопо”... Стори и` се, че Звездомир иска да и` каже нещо, и отиде в спалня-та, за да се облече. Като се върна в хола той я попита: - Какво става с пчелина?

��

- Ще отделя с делба моя парцел и ще го продам. Трябват ми пари... Ще се обадя на Станко по този въпрос. - Брат ти и сестра ти съгласни ли са? – попита Звездомир. - Може да се съгласят – неуверено отвърна Ивайла. - Откога търся местенце край Бургас да сложа едно бунгало... Ско-ро пак бях на хижата, всичко е заето, ученически лагери, летовници, та и летен симпозиум по скулптура... Хората са из гората на палатки. - Днес следобед бях на стадиона при Златка... Звездомир нищо не отговори. „Не е възраст за чувства...” – каза си Ивайла. След малко дойде синът и`. - Как си, колега – поздрави го Звездомир. – Нали сме за армейския отбор? - Разбира се – отвърна момчето. – Мамо, цар съм на полигона, кога ще ми дадеш колата... - И аз бях цар на полигона, но си изтърпях наказанието – каза Звез-домир. Ивайла разбиращо се усмихна. Звездомир срещна питащия поглед на момчето и му обясни: - Беше на 13 февруари, мамка му и деня, общо взето обикновен по-лет... На двеста и седем метра излязохме от облаците и право към Шере-метиево. Но след трийсет-петнайсет метра самолетът взе силно да про-пада надолу, краката ми на грунда, носът ми – на полосата, при подхода имало непочистен сняг, сивочерен, като полоса. Аз съм взел снежното поле за полоса... Това ми е грешката, взех го за точка за опиране и подбих клапите за кацане. Всъщност имаше несъответствие между младия пи-лот и мене, той без мое разрешение беше изключил автоматичните тяги. И твърди, че съм му казал да ги изключи... Репликите ни са записани, но шумът е голям, не се чува. Близо пет месеца ме оставиха втори пилот, сега пак съм първи – на ТУ 154. Друг път не са ме наказвали и тази исто-рия ми повлия на психиката... - Чайка, ти посърна много след катастрофата – напомни Ивайла, - самолетът близо до София... - Да, загинаха приятели и невинни хора! - Най-добрите учени днес твърдят, че прогресът на човешкото об-щество означава преди всичко борба със смъртта – каза убедено Ивайла.

��

– Прогресивно е само онова, което помага за отдалечаване от смъртта, за удължаване на трудовия, на осмисления живот. Човешкият живот е свещен. - Само че животът и смъртта са усукани като змиите в знака на Хер-мес – каза Звездомир, - ако не умрем във война, ще погинем от СПИН, от инсулти и инфаркти... - Алкохолът и тютюнът също – два бича за здравето и живота – каза малко назидателно Ивайла и погледна към сина си. Той следеше с интерес разговора. Летецът от „мамините съучени-ци” му беше симпатичен. - Съгласен съм, че при нас грешките са фатални. Износените са-молети – също... – продължи своя разказ Звездомир. – Но аз трябваше да мълча и да поема всеки натиск – справедливия и несправедливия. На всички събрания с мен започваха, и на годишното на транспортната ави-ация – също... Все пак честни хора ми подадоха ръка, защото има други, дето само си пазят мястото. Никой от тях не разговаря с мен човешки... Сега, след катастрофата, при нас ще има кадрил на началници... Други ко-леги също правят нарушения, но ги прикриват, а аз поех и чужда вина... - Нали съвестта ти е чиста – каза Ивайла. - Редим инфаркти като ордени – каза Звездомир, - изтърпях си на-казанието, а те още ме разнасят по докладите. Ивайла незабележимо се усмихна. - Честолюбието е хубава мъжка черта – отвърна тя, - но не я при-емат като житейско мотивиране. - Несправедливостта е най-страшният рушител на човешката лич-ност – каза Звездомир. – Тя може да потъпче всяка творческа енергия, да те направи безразличен, равнодушен, дори циничен. Виждал съм много хора , които са реабилитирани след някаква несправедливост по отно-шение на тях, но нищо не може да им върне загубените години, потроше-ната енергия и подкопаното здраве. - Как се отнасяш с хората, които са те огорчили и разочаровали? – попита със съучастие Ивайла. Звездомир се разходи из хола. Закачливата усмивка пак грейна на лицето му.

- Не им доставям удоволствието да ме видят на колене или с разма-хани юмруци... Човек трябва да си съхрани достойнството.

��

- И ти ще дойдеш при мене, при... самотните хуманисти – каза Ивайла.

- Това позиция ли е? – наежи се Звездомир. - Позиция е, макар и слаба... Според психолозите най-изтощителна

е пасивната съпротива. Зная какво е това състояние на очакване и неиз-вестност години наред... И несъгласие ведно с това – каза Ивайла.

Беше лятото на осемдесет и четвърта, Оруеловата година... Ивай-ла, объркана и безпомощна, сякаш се връщаше в детството, при оголени-те символи за добро и зло и оголени, уязвими сърца... Цялата в догатки, съмнения и тревоги, неполучила паспорт, тя писа на сина си, че се отказ-ва от пътуването, а след седмица изпрати телеграма, че ще тръгне... Звездомир делово и` начерта върху картата нейния далечен полет, каза и` как да се ориентира в многолюдието на франкфуртското летище, в колко часа ще кацнат в Ню Йорк. - Като тръгнеш сутринта в десет, ще пристигнеш същия ден, в че-тири следобед, имаш предвид и часовата разлика, нали – ободрително и` говореше той. – Техниката те улеснява, всичко ще бъде обикновено и някак празнично, щом отиваш за първи път в Щатите. Ще пътуваш все с деня, един безкраен ден в прозорците на самолета. Затъмни си, опитай се да поспиш, като те видят твоите, да не си спарушена, нали знаеш, първото впечатление... Ако не можеш да заспиш, нагласи си слушалките на хубава музика. Ще ви извъртят новини и някой криминален филм... Боингът ти е на два етажа, с всички удобства, един хотел в стратосфера-та... Хората създават ада за себе си и за другите, а техниката е могъща, неутрална и улеснява. Ивайла все сънува самолети и коридори на лети-ща. Блестящи метални врати се спускаха пред нея и тя се събуждаше със силно сърцебиене. Ала натрапчивият сън се повтаряше... Със самолета-птица на Водолея ли лети или с тъмните Сатурнови колесници? - Направи нещо действено, ритни вратата, отпътувай най-сетне... - Без паспорт ли? – попита Ивайла. - Ще получиш паспорт... Искаш да промениш нещо, промени го... Ще откачиш, ще се поболееш, ако само тука стоиш и го преживяваш. - Синът ми изпрати покана и билет, а после ми писа да не отивам, защо... Аз не искам него да натоварвам, иначе не бих се колебала... Това мое нещастно детенце, кой знае под какъв натиск е... – плачеше Ивайла.

79

- Реално ги виж твоите – и сина си, и бившия си съпруг, а ти ги митологизираш – наставяше я Звездомир. Не искаше да бъде на нейно място... Все пак Ивайла не биваше дотолкова да губи самочувствие, и тази нова ангина пекторис... Може от напрежение и нерви да отключи и диабета, като майка си... Ако зависеше от него, ще и`даде прословутия паспорт, пък както ще да постъпи... Нея заповед не я лови, но има съвест... Тя го гледаше с празни, зачервени очи и по-добре пред него да говори отколкото пред другите, пред някой свой колега, международник, който отива до Америка, все едно че взема кня-жевския трамвай. Или пред обикалящ света началник от бизнес класа, той поне знаеше колко струва на държавата излишната му разходка до Австралия на някакъв симпозиум и безплатното му уиски с бадемчета-та... Скоро отново видя един такъв вечен пътник, който веднъж-дваж в месеца летеше със самолет на държавни разноски и си пиеше уискито, а в страната се задържаше за лятната отпуска – апартаменти в луксозни почивни станции. Познаваше го и през критичните очи на дъщеря си, която работеше в научен институт. Звездомир го отведе със самолета до Франкфурт, ала нареди на стюардесата да не го обслужва. Той сам си взел уискито и бадемчетата... Ивайла също добре познаваше пътниците, които не страдаха от свян и клаустрофобия, но никак не и` беше до тях. С равен и безцветен глас тя каза на Звездомир: - Питат ме: „Защо синът ти не дойде тука?” Искам да дойде, тол-кова пъти му изпращам покана... Но за да дойде той, трябва първо аз да отида при него... Не знам как изглежда леглото му, масата, на която яде хляб, какво вижда сутрин през прозореца си... Знаеш ли как ми липс-ва интимността, обикновената човешка близост! Затворници да бяхме, щяхме да имаме повече свиждания, присъда да имах, за трийсет години раздяла с него да съм я изтърпяла... Знам само едно, че повече така не може, така не бива да продължава... Върви Ивайла из софийските улици и сборува номерата на колите: чифт-тек, ще отида ли в Америка? Ще видя ли сина си? И защо, кому е необходима тази безсмислена жестокост? Кой се смята победител над майка и дете, надхитрил ги, подиграл ги, показал им, че е силен или че са силни... Като види птиче ято, гадае и по него – ще ми дадат ли пас-порт? Още не осъзнаваше, че бе употребена като пример за назидание:

�0

нарича ченгетата ченгета, не ги гледа с възторжени очи и не си служи с евфемизми, значи ще си получи своето... Детето – психологическо оръ-жие срещу майката – изпитан нацистки и болшевишки метод... Тя инту-итивно чувстваше злото, но то не бива да достигне до сина и`, а да удари нея, като буфер... А как всичко може да бъде другояче – да се срещат, да се обичат, с повече доверие, с повече добра воля, да, но завистта, да, но зложелателството, тя от нашите ли е, че ще се разхожда по Щатите, ще поиска политическо убежище или синът и` ще и` уреди документите по семейна линия, откъде накъде тя... при тази малка американска квота за българи! Ами ние, ами нашите деца... И лява ли е ориентацията и`, че да ходи в най-дясната страна? - Разбирам, че ти е трудно – отгатна мислите и` Звездомир. – Не-щата не са такива, каквито би трябвало да бъдат... Тежат ви стари от-ношения, и нови страхове, но ти, макар и позакъсняла, си тръгнала по правилния път и ще се срещнете някъде по средата... Но си помисли дали отчиташ всички обстоятелства, не виждаш ли малко изкривено... Естествено е един син, с когото не си общувала от десетилетия, да бъде отчужден... - Знам това, неизживеният заедно живот не се замества с писма и коледни картички... Но кръвта вода не става, нали, Звездомире! - Тогава смелост и заминавай!... - Четвърт век очаквам това пътуване, исках по-радостно да бъде... Как смело си мечтаех, как се готвех за него... Но нали ще го видя, нали ще почувствам, че е мой... Само едно не мога да приема – безумната ал-тернатива: или с единия син тук, или с другия там... Между нас – океан от враждебност и отчуждение... - Билетът ти беше едномесечен, защо го направи едногодишен? – делово я попита Звездомир. - Доплатих го за едногодишен – да не сме ограничени във време-то... - Един повод да мислят, че ще бягаш... - Тогава защо ще давам пари за едногодишен билет в две посоки... - Абе знае ли ви човек... - И ти ли, Чайка, сине мой, Бруте... - Виждаш ли се с Валери? – попита я Звездомир. - Идва при мене всеки понеделник, помага ми с английските идио-

�1

ми. Аз на стари години ходя да слушам английски в университета... Чай-ка, освен вие, летците, филолозите, дипломатите и някои учени – кой у нас знаеше английски или ни позволяваха да го учим... За нашето след-военно поколение това бе езикът на класовия враг. - Защо не учиш китайски? – беззлобно я иронизира малкият и` син. Той мълчаливо седеше в хола, преглеждаше спортно списание, но се вслушваше в разговора им. Ивайла нямаше тайни от него, поне за се-мейните си отношения. - Правя го заради брат ти... Ако баща му го беше отвел в Китай, щях да уча китайски. Освен това обичам езиците и ми харесва „проглеж-дането”, разширеното съзнание. Само че езикът е сечиво, което всеки ден се излъсква, а аз едва хващам малко английски от радиото. Студентите от английска филология я бяха научили как да постави транзистора си на прозореца, за да слуша Лондон или „Гласът на Амери-ка”. Навътре в стаята нищо не се чува, но на морето или високо в плани-ната, там се учи английски... За две неща никога не е късно – да учиш и да срещнеш Бога, да усъвършенстваш своята личност. - И на Валери му се удават езиците – каза Звездомир. – Все речни-ци му нося и стихосбирки... - Той е интелигентен, но има малко затворен характер – каза Ивай-ла. – Младите знаят повече от нас. - Ние, поколението пред пенсия, имаме рутина и връзки, а и парите са у нас, не у младите... С хората, които решават нещата, младите са на „вие”, а ние на „ти”, на всеки можем свойски да се обадим... - Те повече мислят, а ние вярвахме... С вярващия не се спори. Ти, Чайка, вярваш или мислиш? - Най-добре е първо да мислиш и после да вярваш, пък на другите може и да не повярваш – засмя се Звездомир. - Валери трудно преживява катастрофата и смъртта на Снежа – каза Ивайла. - И това ще се забрави – отвърна примирително Звездомир, като смекчи твърдението с усмивка, - само майките няма да забравят децата си, ония, учениците, екскурзиантите... Звездомир се надигна да си тръгне без предисловие, както се поя-ви. Синът и` хукна преди него, чакаха го в университета. Тогава летецът и` каза:

�2

- До тебе трябва да има мъж... Ивайла скептично се усмихна: - Къде го този хубав и любим мъж... Защо навързах толкова грешки в личния си живот – два брака, без които спокойно можех да мина... - Късно е, чадо, за риторични въпроси... - Поне пред теб мога да се отпусна и да не ги задавам на огледало-то – отвърна Ивайла. - Доверие за доверие, аз също имам проблеми... Дъщеря ми се коси у дома, мъжът и` се устрои на работа в Канада, внукът сега е при него, ама и второто е на път... Тя има проблеми с визата, иска да замине при мъжа си, младо семейство, разделено, нали знаеш... - С майка до море, с мъж - през море... – каза Ивайла, - но понякога става обратното... Ти нали имаш близки в Канада? - Българският свещеник в православната църква ми е роднина. Като отида там, кара ме да си облека парадната униформа и с него – в църквата, при земляците... - Радвам се – каза Ивайла. Звездомир и` откри свои нови мисли и душевна нагласа: - За човек с професия и интелектуално равнище няма значение къде живее, стига да има възможност творчески да работи и да вижда резултатите от своя труд. Можеш с разбиране да слушаш Бетховен и в София, и в Токио , и в Монреал... - Също и в Бостън, но аз не мога да слушам Бостънската филхал-мония, а там живее – без мен, моят откраднат син... И сега, когато моето мило, пораснало момче ми изпрати покана и билет, осем месеца вече чакам паспорт... Защо за едни може, а за други не може, там е въпросът? У нас дори не публикуваха „третата кошница” от Хелзинки за правата на човека, правото на движение вън и вътре... - Ще получиш паспорт – сухо отвърна Звездомир. - А ти съгласен ли си да останете сами, без дъщеря си и децата? – попита Ивайла. - Аз летя до Канада, имаме и безплатни билети, с жената често ще им гостуваме... - Не се разделяйте, Звездомире, недейте... Ще потънете като мен в мъчни проблеми... Ивайла го изпрати до асансьора, а Звездомир само и` помаха с ръка.

��

Любопитен съсед излезе на стълбищната площадка. Тя се върна в апартамента и отново седна в креслото на напече-ната от слънце тераса, обърната към Витоша и Лозенската планина. До грапавата мазилка на стената беше наредила весели гледжосани стомни и глинени гърнета, с боднато в тях дряново клонче, сух трън и неувехки. Малка саксия с мушкато се полюляваше на кубинския цветарник с пле-тката макраме. „Мъжът до мене – мислеше си Ивайла. – В младините си го търсех интуитивно и всеотдайно. Романтичният култ към всепоглъщащата лю-бов, по библейски „силна като смъртта”, живееше в душата ми, той беше нейното естествено състояние. Мъжът до мене, моят единствен мъж, беше моделиран от романи и поеми, от примера на родителите, от необ-ходимостта да обичам и да бъда обичана. Това за мене беше естествено и неотменно като дишането ми. Исках всеки миг от живота си да споделя с любимия, да бъдем едно цяло, да съхраня и продължа името и чертите му в своите синове. Там, където липсваше опитът, идваше въображението, а прошката омекотяваше неговите слабости и несъвършенства, лекуваше накърненото ми чувство. Сега знам какъв би трябвало да бъде мъжът до мене, с кого съм се разминала, какво съм разпиляла. Повече искам, по-малко прощавам и по-малко мога да дам... В замяна на това умея да живея сама и не си представям живота на съвременната жена единствено в семейството. Приех самотата (и вътрешната) като участ, работата като спасение, имам по-малко илюзии и по-верни критерии за добро и зло, за трайно и пре-ходно, за мое и чуждо... Познавам приятеля и внезапната му нежност, извисяването на ум и чувство до творческо вдъхновение при срещата с достоен мъж. В мла-дите ми години това беше озарение от щастие, истински съм живяла, когато съм обичала. До разочарованието... Може би съм ги разочаровала и аз, не изключвам своите слабости и несъвършенства, но поне съм била искрена... Имах и нелепи, случайни срещи, кратки мигове на забрава, тъжни компенсации, предизвикателства и честолюбиви битки, които оставят вкус на горчиво, на празнота и безсмислие... И дълги години съжител-ство без любов, по инерция и условности... Ох, мили мои, връстници и батковци в ерата на еманципацията и тоталитаризма, на всичко отгоре

��

трябваше и да ви обичам, да бъда предана, нежна и дискретна... У нас, с дебнещи очи и уши, с вас, със селяшко-ориенталското ви чувство за жената и ползата от нея, вие, благоразумно любопитни и самосъхраня-ващи се, сто пъти готови да изхвърлите трупа на една любов, отколкото да падне и косъм от кариерата ви, трябваше да се осъществявам като жена, с единствения шанс в моя живот да бъда млада и хубава. И да бъда просто любима, а не съпруга – безплатна слугиня, колежка и съкварти-рантка, съратник в комбините, помощничка и сервиз, тор за чужд цъф-теж, гостоприемна и уредна домакиня в един живот без сянка от любов и нежност... И вироглава, обидчива изневерница, „тая пък какво иска”, необяснимо защо изплъзваща се от вас и от вашите „сфери на влияние” като въздух между пръстите... Не ме разбирахте, че аз се отдалечавах, заслушана в своя вътрешен глас за добро и лошо, за грозно и красиво, а силните и влиятелни мъже се оказваха слаби в отмъстителността си, ко-ято ме преследваше, за да ме „постави на мястото ми...” Мъже – подли в любовта и безмерни в омразата... Навярно съм по-добър приятел (дума от мъжки род) отколкото партньорка в любовната игра. Не притежавам очарователното покорство и подкупващата слабост, не съм способна за наивно и лъстиво възхище-ние, толкова необходимо на мъжа. Овидий: „На земята е щастлив оня, който пада съкрушен в битката с Венера...” Не, не съм зла, само съм малко остроезична, реквачка, като баба ми Ганка, дето все на място умеела да го рекне, ала не ми са чужди доб-рожелателствата, женската деликатност и душевна пластичност. Живея, както ми харесва (относително), ценя много личната си свобода и желая всички да бъдат оставени да живеят своя единствен живот по свой вкус и разум, без да накърняват правата на другите, разбира се. Когато е тряб-вало, себеотричала съм се заради мъжа, макар че с годините все по-рядко съм готова да го сторя. Въпреки това се отнасям със съчувствие и раз-биране към днешния градски полумъж, всеки ден в стресови ситуации, безпаричен, заплашен от безработица, собственик на атавистични мечти за лов и приключения, за кораби и богатства, за суперколи и супержени, за подвизи и откривателства. Отегченият от упреци и от опашки мъж, мачкан в трамваи и от началници, с контролирано движение и умерена инициатива, суетно преценяващ погледи, ръкопляскания и обстоятелства в своя полза... И тоя колега, приятел, сънаборник и сънародник ми е мил

��

с всичките си глупости и неадаптивност. Колкото и да се ежа и да съм огорчена, трябва да си кажа, че принцът е на друга планета, а аз съм тук и с тези мъже трябва заедно и да живея и да бъда щастлива, да устоя, да оцелея...” Телефонът иззвъня. Ивайла стана от плетеното кресло, но не вди-гна слушалката, само издърпа контакта. В този тих час тя не искаше ни-кого да допуска до себе си, да води разговори... С горчива носталгия се вглеждаше в отминали образи. Пусна малкия „Панасоник”. Рита Хейуърт пееше: „Къде е моят мъж, къде е моят бейби...” Ивайла обичаше да слуша тази касета. Невъзможната любов, която прави всичко невъзможно... Любов, оцеляла самотница, градивна сила, а не разрушителна омраза... Все пак – каза си Ивайла, - парадоксът е моят истински живот. И невъзможното – възможно...

��

БОС НА НЕБЕТО

Рано сутринта я повикаха да отиде на пристанището. Зорка Велева готвеше зелен фасул, като се върне вечерта, да има нещо за ядене, и под-готвяше книжата си. Не познаваше мъжа, който похлопана вратата и`, а той не беше нито любезен, нито разговорлив. Сърцето и` се стегна от лошо предчувствие. За миг обу сандалите си и тръгна след мъжа, но от средата на дворчето се върна и потропа на ниския прозорец на съседката си: - Райне, изключи ми котлона... Даскал Тупалко надзърташе с любопитство от своята недостижи-ма тераса. Зорка Велева не си спомняше как стигнаха до пристанището. Не-познатият не и` продума. Какви ли не мисли избухнаха в главата и`, все за чедото и`, за Боян... Един приятел го уреди да отидат двамата с това-рен кораб до Канарските острови. Щяха да им помагат при разтоварването на кораба и след две сед-мици да се върнат. Боян за първи път излизаше в чужбина и се радваше като дете. С приповдигната интонация обясни на майка си: - Ние сме пристанище на линейното корабоплаване. На първо мяс-то е съветската линия, основата за „вход” и „изход” на товарите, следват линиите Черно море – континента и Англия. На морската карта се появи и японско-българската линия, свързваща пристанищата Йокохама и Кобе с Бургас... Живот и здраве, мога да отида и до Япония. Кибернетиците наричат пристанището „сложна вероятностна ди-намична система”. Тук няма дребни неща, всичко се вижда като на длан от свои и от чужди – разрушената магазия, опадалата мазилка, неработе-щото корабно място. - Аз помня самарите и нявгашните хамали и първия житен поток... – каза майката. – Бургазлии много се гордееха с новото пристанище. - Отдавна основната част от нашия износ вече не са зърнените хра-ни. Потече стоманен поток, дървесина, апатитен, селитрен, промишлен... Ала хората искат механизация, кораби, удобни за обработка, за да рабо-тят леко и интелигентно, без физически труд, който вреди на здравето и

��

унижава човека. Пристанището е открито за света и хората сравняват, съпоставят – как е в Лондон, в Ротердам... Така и` говореше, преди да отпътува, радостен, оживен, че ще види свят. За първи път Боян заминаваше с кораб и с моряшки паспорт напус-каше България. Миналото лято Зорка Велева искаше да я придружи на една евтина екскурзия с автобус до Охрид, която и` дадоха от Застрахова-телния институт като награда, но той се отказа, за да помага на археоло-гическата експедиция „Тракия Понтика” в Созопол. Майка му се радва-ше, че той започна да казва „ние”, а не „те”, че се чувства приобщен към новите хора, господари на новия живот в страната, а онова е забравено, макар да е въглен под пепел, животът на сина не линее под сянката на бащата, защото и тя трябваше да се развенчава с мъртъв съпруг и да взе-ма паспорт с бащиното си име... Сънува го Андрея, скоро го сънува и се събуди разтресена... Андрея, два метра снажен мъж, наречен на името на дядо си Андрея Хаджидимитров – Влахли от приказния Мелник. Дядо му живя в Македония под турско, внукът си отиде с обичното му Трето българско царство... Седеше някъде на небето и само я гледаше, нищо не и` продума, а Павелчо, малкият им мъртъв син – на коленете му... Заедно са – убитият без съд и присъда и малкото му детенце – кого чакат да оти-де при тях... Къде е сега момчето и`, добричкият и`, дано по-скоро да го види, та да и` олекне на сърцето... Пред вратата на началника тя се опомни, поизправи се, приглади с ръка прошарените си коси. - Седнете... – посочи и` началникът ниското кожено кресло пред бюрото си, без да се обърне към нея по име. Зорка Велева приседна на креслото и впери очи в мъжа зад бюро-то. - Ще ви кажа направо, имаме лошо известие за Боян. Изчезнал е... - Къде е изчезнал?... - В Лисабон. Не се е завърнал на кораба, чакали го цяло деноно-щие, нарушили са разписанието си, после са отплавали без него. Нашият представител там и консулът се занимават със случая... Мислите ли, че е избягал? Имате ли роднини или близки, при които може да е отишъл? - Боян да избяга, от какво да избяга?... Не може да бъде! - Млади хора, подлъгват се по лъскавите витрини... Служебната му

��

характеристика беше много добра, затова го пуснахме, въпреки произхо-да му... - Произходът му е добър – сухо каза майката. - Знаете за какво става дума, за баща му... - Ако баща му имаше вина , щеше да има съд – отвърна Велева, а душевното и` напрежение сякаш наелектризираше думите и`. – Боян се радваше, че ще пътува, за първи път напуска страната, но той не е спосо-бен да излъже или да измами нечие доверие... Познавам сина си! - Имал ли е някакви неприятности? - Не, ако не смятаме, че пак не влезе в университета... Две години поред кандидатства – в София и Велико Търново, история... - Знам, аз му разреших отпуската – каза началникът, едър, мургав мъж към петдесетте. – Това е, трябваше да ви уведомя. Ако научим нещо ново, веднага ще ви съобщим... - Кога ще разберете нещо за Боян? - Поддържаме връзка с нашите кораби чрез радиограми, а също и с представителството ни в Лисабон. - Аз ще дойда следобед да попитам – каза Зорка Велева. – Може да се е заблудил, изгубил, за първи път излиза в чужбина, може да се е объркал... - Ако се изгуби, ще се обади в полицията, не е дете... Знае инструк-циите. - Той ме накара да му запиша мерките си, та леки обувки да ми купи... Началникът на пристанището незабележимо се усмихна. После каза по-меко: - Добре, да се надяваме на доброто... Зорка Велева си тръгна. Искаше да потърси някаква географска карта, за да види къде е Лисабон. Оттам ли изгрява слънцето или заляз-ва? Може да е в болница, в безсъзнание, всичко се случва, пари назаем ще вземе, всичко ще продаде, но веднага да отиде при него... Нещо я душеше и притискаше в гърдите. Болката от сърдечната област отиваше към крака, зад плешката и`, а подплашеното и` сърце биеше учестено. Тя се подпря на една ограда и взе таблетка валидол. После се упъти към църквата „Света Богородица”, която беше близо до пристанището. В този час тя беше отворена и безлюдна.

89

- Нямаме свещи – каза и` жената в притвора. Велева примирително махна с ръка. И къде свещ да запали – при живите, за здраве или... за умряло? Майчината интуиция и` подсказваше най-страшното, невъзвратимото, но тя не искаше дори за миг да помисли за лошото, за да не го предизвика. И тоя сън – Андрея с Павелчо на ко-лене, майката видя с вътрешното си зрение как до тях се изправи Боян. „Не го викай, Андрея, не сега, Господи, не сега... Поне студент да беше станал, една мечта в този живот да му се изпълни, да се ожени и дете да има – друг Андрейчо на белия свят! Мене повикай, Андрея, на ме наказ-вай, на ме оставяй сама, без тебе и децата...” Тя падна на колене пред иконите, а жената от притвора я гледаше как хълца в празната черква: - Върни ми го, Пречиста Майко, върни ми го у дома... Простри ми-лостивата си десница и го закриляй от злото, от лоша среща и от лоши хора, от вода и от огъня... Едничкият ми, добричкият ми, и той тръгна свят да види... Зорка Велева не разбра как минаха още два дни. От Застраховател-ния институт и` дадоха отпуска, а тя от сутрин до вечер стоеше в стаята, където работеше сина и`, при Стамо с канарчето, при крановете. Чакаше известия. На третия ден и` съобщиха, че трупът му изплувал в един от пристанищните канали. Във вътрешния джоб на сакото му, затворен с цип, стояли напокътнати негови пари и документи. Само че бил бос и с прободна рана на гърба. Когато паднал в канала (или е хвърлен там), още бил жив... Но защо е бос и намушкан в гърба, ще докаже следствието, ако може нещо да се разбере. Ще изпратят трупа в България в пломбиран ковчег. Само две дрогирани момчета от Доминиканската република, до-шли с товарен кораб в прародината на родителите си, знаеха истината, но се помъчиха да я забравят... Приятелят на Боян и други моряци от екипажа останаха да се по-черпят в една пристанищна кръчма, Боян тръгна сам към кораба. Нито му се пиеше, нито му се плащаше черпнята на другите. Две мургави ниски момчета с несвесен поглед го спряха и му ка-заха да им даде маратонките си, новичките „найкове”, купени днес. Боян дори не разбра какво искат от него и продължи пътя си, но глухо изохка и се строполи на плочника. В гърдите и на гърба му нещо гореше. Дро-

90

гираните доминиканци, за които чуждият живот беше кръгла нула, бързо изхулиха новите маратонки от краката му. Не успяха да го пребъркат за пари, защото наблизо се чу шум от кола. От болката и уплахата Боян из-губи съзнание, но още беше жив, когато хвърлиха тялото му в мътните солени води на канала. За миг той отново дойде в съзнание и се опита да плува, но от загубата на кръв и нервния шок силите го напуснаха... Съобщиха на Ивайла какво се е случило и тя взе първия самолет, за да отиде на скромното роднинско погребение. Не видяха за сетен път Боян, ковчегът беше пломбиран... Майка му отсъстваше от погребението, беше се парализирала. Из-губила говора си и с неподвижни крайници, тя лежеше в градската бол-ница. След погребението Ивайла отиде да я види и само по една далечна светлинка в очите и` разбра, че я позна. Толкова нелепа беше тази смърт на племенника и`, толкова покър-тителна мъката на майката, изпепелила крехкото и` тяло, че Ивайла не издържа да постои при нея, излезе от болницата и плачеше, вървейки по улиците. Онова момче четеше Байрон и го рецитираше с патос: „Мой ко-раб бърз, лети, лети, носи се през мъгли и мрак, където щеш води ме ти, но не към бащиния бряг...” И тя отиде в същата черква и застана пред иконата на Богородица. Молеше се за чистата душа на Боян, за майка му, която си отиваше след него... Най-после клетото семейство на вуйчо и` Андрея ще се събере заедно за своето астрално съществуване. Само майчиното страдание е като безводна пустиня. Библейската притча за зелената костилка на чо-вешката мъка, която ще опази семето на бъдещия живот, не приляга на майчиното страдание, то изпепелява душата и тялото... Ивайла запали свещи за живот и здраве на синовете си, а ниско, в мокрия пясък, две свещи за починалите си родители и още една – за Бо-янчо... Навън беше преваляло, сълзите я успокоиха. Тя взе автобуса за ле-тището, часът на полета и` наближаваше.

91

ДОКЛЕ СМЕ МЛАДИ

В бялата кооперация, където доскоро живееше Валери, се влизаше откъм двора. Тесен софийски двор, в който първом те посрещат кофите за смет до зиданата ограда, а под стъпките ти се разклащат отдавна не-укрепвани каменни плочи. Валери се поколеба дали да се качи горе при майка си или да отиде в пощата и да се обади от кабина, но си представи опашка от хора и реши да си спести времето. Ще телефонира в Бургас от дома на майка си. В новата си квартира той нямаше телефон. От летище-то му бяха дали служебна бележка, че работи на смени и естеството на професията му изисква телефонна връзка, но един високомерен начал-ник на районната централа, който парвенюшки носеше масивен златен пръстен с огромен рубин, му каза: „Не по-рано от две години!...” Във входното антре на кооперацията Валери забеляза нещо ново – до пощенските кутии беше сложено табло за обяви. Прочете покана за съботния трудов ден, съобщение за увеличените наеми на гаражите и реда по апартаменти за почистване на стълбите. Беше окачен и некро-логът на една възрастна жена, тиха обитателка на партерния етаж. А на тяхната пощенска кутия имаше медна табелка с името на новия съпруг. Валери все по-рядко идваше тук, макар че бе собственик на половината от двустайния апартамент. Майка му нека си младоженства, той все ня-как ще се оправи. Валери понечи да си отключи, но се спря неуверен и леко издърпа ключа от френската брава. По бледото лице и по ушите му избиха чер-вени петна. Представи си, че майка му е „неглиже”, по един от нейните изрази, с младоженеца си. Поиска му се да избяга. После припряно по-звъни, вместо да отключи. - Трябва да и` върна ключа – помисли Валери, - тя само от учти-вост към мене още не е сменила патрона... Никой не му отвори и той се реши да отключи. Навярно току-що бяха излезли, в пепелника още димеше неугасена цигара, а на мивката в кухнята бяха сложени чашки от кафе и каничката за мляко. - Защо и` трябваше да му прислужва... Не можеше ли да си кара, както досега, с приятели... Ама и тя си намери майстора, този не беше

92

съгласен на любов без домакински сервиз и апартамент. И се намести при нея, гларуса му с гларус... Ожесточение присви сърцето му. Валери отвори прозореца да про-ветри от тютюневия дим и да си поеме въздух. Майка му, едра и руса жена, беше рано овдовяла. Работеше като администраторка в близката поликлиника и го отгледа с помощта на двете му баби. Беше спокойна и приветлива, с някакво защитно вътрешно равнодушие към житейските натоварвания. Имаше си приятели, главно лекари, и не се стесняваше от Валери, когато той бе вече ученик в английската гимназия и после студент английска филология, а те идваха да я видят или да я вземат за кино, за екскурзия. Той по-дълго отсъства от къщи, когато превеждаше документацията за строежа на новото летище в Бургас. Тогава у тях се намести „гларуса”, както го наричаше синът. Валери обмисляше една промяна, а решението зрееше в него. Не беше трудно да го осъществи, колежките му от летище Бургас, млади жени и съпруги на летци, мечтаеха да се преместят в София. „Ще се махна – каза си Валери, - ще се върна в Бургас... И там, и тук – на свободен наем, а работата е една и съща – нотам. Ще бъда близо до Златина, пък виж, че и аз съм се омладоженил... Природата и обще-ството поставят своите клопки и хоп – под звуците на Менделсон... Чо-век се жени, ако е влюбен и заради деца, те трябва да се родят и да растат в семейство, ами на майка ми защо и` беше този хитър дъртак...” Той отиде при масичката с телефона и набра номера на бургаското летище. - Водолейката ли е на смяна? Знаех, че си ти, аз тази вечер съм нощна и по графика ще бъда на работа след три дни... Обаждам ти се от вкъщи, от майка ми... Слушай, въздушно и невярно момиче, няма да ти поръчам паламуд и да го изпратиш със следващия самолет... За друго ти се обаждам, моля те, кажи на Златина, че скоро ще си взема отпуската, да ми осигури стая в Созопол, пак в къщата на баба Георгина... И колкото се може повече риба, домати и смокини... Нали ще се обадиш на Златина, сега, като съм без телефон, можем само да си разменяме въздушни це-лувки... Валери седна до отворения прозорец. Припомни си вечерта от строежа на летището, когато се запозна със Златина. ...Стените на бараката спираха като щитове силния морски вятър.

93

Той връхлиташе, огъваше се край тях и плющеше в брезента на времен-ния навес, за да катурне в мрачината излъсканите трудовашки кирки. В бараката бяха двама души – един възрастен инженер, май че Радев се казваше, и той. Инженерът вечеряше, придръпнал в края на масата ра-ботните чертежи. Валери се ослушваше в тревожното тръбене на вятъра. Не издържа, излезе навън, за да усети мускулните въздушни струи. По-сле се върна в бараката и застана пред голямата маса с колкото е възмож-но по-независим вид. - Аз съм преводач, моята работа е дотук! Възрастният инженер вдигна глава. По израза на лицето му личе-ше, че е очаквал тези думи, но... тази вечер има по-сериозни занимания, отколкото да спори с нотама. - Валери, щом завършим бетонните работи край осветлението за приближение, заминавай! Не сме сигурни в изправността на кабелите. - Как не сте? Нали по цял ден изпитвахте осветлението... и аз все покрай вас, един обикновен преводач... - Да, но ще бъдеш на „ти” с авиацията, както се казва, от основите, още от строежа на пистите. - Мисля, че не съм длъжен... - Остави сега кой какво е длъжен... Сигурността трябва да е повече от сто процента. Радев наведе уморено глава и прибра от масата вестника с трохи-те. „Какво ме интересува – помисли си Валери, - да си е осигурил хора! И документацията... А той носи от стола манджа в канчета и мъкне дечурлигата си. На едното карамелче, на другото – ябълка... Те повече приличат на негови внуци.” Всичко тово беше вярно – за канчетата и децата, но инженерът бе в лошо настроение, защото навън изливаха бетонната писта, в кухите улеи по оста и контурите и` пълзяха и се сплитаха кабели, запалваха се земни звезди, заритите в пръстта светлини. Той и тази нощ трябва да будува тук, защото не каза навреме, че е проектант и неговата работа свършва до розовата копирна хартия. Радев седна до електрическата печка и запали цигара от реотаните и`. Покани Валери да запушат, но той остана прав до прозорчето, където скимтеше вятърът. Нажежените реотани мъркаха приспивно. Инженерът

94

мислеше за напрегнатия стоманобетон и още по-напрегнатия двадесет и четири часов график. Пред очите му се мяркаше рошавата главица на малкия му син , който, щом се събуди, вика първо „татко”. Валери мислеше за Снежа от КЛМ и откриваше, че времето може да спре, може да се задържи в един-единствен миг и човек доброволно да се заключи в него. Тогава в бараката влезе Златина, висока и стройна млада жена, с блестящочерни очи. Радев се изправи и се огледа за свободен стол. Той представи Валери на младата си колежка и каза шеговито: - Още една електроинженерка, само дето се страхува от токове-те... - Не съм ви виждал на строежа – обърна се Валери към Златина. С нещо тя му напомни Снежа. - Аз съм инвеститорски контрол и се движа между Бургас, София и Созопол... - От Созопол ли сте? - Не, но съм се сприятелила с баба Георгина, от тракийските бежа-нци. Много е сладкодумна и работна, тя ми дава стая зиме и лете. Къщата и` е срещу плажа на Харманите.. На Валери му хареса тази странност на Златина, която предпочи-таше да пътува до Созопол, вместо да търси стая по бургаските хотели. Но откъде я познава или само беше слушал за нея? „Златина – златното момиче” – една книжка за деца... Може би тя е племенница на Ивайла, на която преподава уроци по английски. Заедно превеждаха стихове на Емили Дикинсън, после ги сравняваха с други преводи: Казват – лекувало времето. Времето не лекува. Мъката – като жилите – със възрастта се подува... Инженер Радев и Златина сверяваха техническата документация с дневния отчет на строителите. - Ще пътувате ли за София? – попита я Валери. - Утре вечер, с последния самолет... Оставих сина си при баща му, искам да си го взема. - Не живеете ли заедно? – осмели се да попита Валери. - Не, разделени сме...

95

„Още един повод за близост – и двамата сме сами...” – помисли си Валери, после каза: - Мисля, че Ивайла Богоева от Радио София ви е роднина, тя учеше с мен английски... - Ах, тази моя леля, неспокойна душа! Сега на петдесет и кусур години слуша английски в университета със студенти първокурсници. - Знам – каза Валери, - но не виждам нищо лошо... Умът е един-ствената стабилна материя, която ни е подвластна. Не е електричество, магнетизъм или гравитационна сила, но съществува. Разбира се, има раз-лика между хитрост и интелигентност. - И все пак за всичко си има възраст – настоя Златина. – Език се учи, докле сме млади. - Докле сме млади, ах, докле сме млади, като в студентския химн – усмихна се Валери. Инженер Радев каза: - Има хора млади по дух... - И леля ми е от тях, само дето не оставя нещата да се решават от само себе си, а иска тя да ги постави на мястото им. - Машините говорят на английски, компютрите, а с тях в съвремен-ния свят се съобразяват – каза Валери. - За моето поколение това беше езикът на класовия враг – каза ин-женер Радев. – Най-западният допустим език се смяташе немският. - В Средновековието и Ренесанса „царе, папи, патриарси” и фило-софи са пишели писма на латински, това е бил езикът на образованите хора, днес тази функция изпълнява английският. Но не ме мислете за сноб или парвеню, защото като ми се стегне душата, аз си чета Йовков и Вазов, дори тази старинна езикова симфония в повестите на Влайков. Златина го слушаше с интерес. Виж тая нейна леля какви млади учители си е взела... Валери разтълкува внимателния и` поглед по друг начин: - В София ще ви се обадя, вече знам къде да ви намеря – обърна се той към електроинженерката. - Ако дотогава не се срещнем в Созопол – отвърна Златина, а това вече бе загатнато обещание. Поне на Валери му се стори, че е така...

96

НА КОРТА ПРЕЗ ЯНУАРИ

На паркинга нямаше нито една кола. Със запалени фарове в мъг-лата Ивайла изчака автобуса да отмине към Студентския град и свърна наляво по шосето. Вряза колата в хрупкавия почернял сняг покрай огра-дата на корта. Помисли си дали Фани е дошла – януари е, понеделник, мразовита сутрин, закъсняващи автобуси... Извади от багажника ракета-та и кецовете си. Палтото и високите ботуши скриваха анцуга и`. Ивайла побърза да влезе в балона с покритите кортове. Хората бяха малко. Под светлината на тук-таме запалените рефлек-тори ясно се виждаха само червените и сини детски якета, преметнати на железните лостове в края на мрежите, и фосфорно жълтите тенистоп-ки, които методично прелитаха над тях. На твърдите кортове играеха по двойки неколцина деца от „Академик”. Треньорката, седнала на една от дългите празни пейки, разсеяно ги следеше. Въздухът беше влажно то-пъл, като в парник, и леко запрашен. В балона нямаше и следа от това, което привличаше Ивайла на кортовете още от студентските и` години – земята, пролетта, открито-то пространство, променливия въздух на кукувичето време. Снежните преспи по „Резньовете”са далечни като марсиански пейзаж, а в пролет-ното топене сякаш блика Хенделовата „Музика на водата”. Тя обичаше тишината на корта и в есенния парк, с пòлета на отлитащото ято и ръж-диво-пропъстрената сянка на дърветата, със звука, който не умира, а за-глъхва в обертоновете. - Здравейте – поздрави я мургавото и височко момче. Повечето тенисисти в балона се познаваха само по лице, но се поз-дравяваха – и петнайсет, и петдесетгодишните. Ивайла отвърна на поздрава му и проследи с усмивка упоритите бекхенди, които той отправяше върху дунапреновата стеничка. Знаеше, че момчето завършва гимназия и наесен ще бъде войник. Искаше да по-стъпи в спортна рота. „Колко отдалече и целенасочено започна мъжката кариера” – помисли си тя в януарското утро. Фани вече я чакаше на червения корт и беше оставила сака си на дървената пейка. „Спортно момиче” – зарадва се Ивайла, че я вижда.

97

Висока и тъничка, с бял пуловер, Фани леко зъзнеше. - Сега ще се стоплим – каза Ивайла. - Не ми е студено... В девет трябва да съм в библиотеката – отвърна Фани. - Квартетът с индигата... - Да – засмя се Фани, - остават ни по десетина въпроса... - Ще играем до девет без четвърт и ще те откарам до Народната библиотека. Аз също имам малко работа там, само да не забележат как съм облечена. - Преведох още един разказ от млада американска писателка, по-сле ще ти го дам – каза Фани. – Страшен разказ, героинята се разделя с живота, а майка и` с привичен автоматизъм я пита има ли температура... Когато ти гори душата, не челото, а родителите те гледат, без да те виж-дат. Ивайла докосна с ръка белия пуловер и едно слабичко рамо. - Остави преводите за след сесията – да не ги види твоето дявол-че... - То ме забелязва само ако скитам по улиците – каза Фани, а лицето и` светна в усмивка. Ивайла зае своето привично място на източния корт. Над главата си чу грохот, снегът се свличаше по гумирания брезент на балона. Фани и` отправи два сервиса. Ивайла се стремеше равномерно и с еднаква сила да връща топките и да се цели в момичето, а не в ъгъла на корта, където „противникът” го няма. Струваше и` се, че Фани пряко сили отделя вре-ме за тия сутрешни срещи на корта, може би защото Ивайла държеше на тях. Да, но тя не е в сесия, а Фани има писмен изпит по английска литература. Наскоро я потърси в библиотеката и видя четирите моми-чета във втора читалня. Всяка правеше записки за себе си и за другите, конспектът методично беше разделен на четири. Кратък „лънч” по обед с кафе и сандвич в бюфета и по някоя ябълка от вкъщи, сложена в чантата при тетрадките и речника. В първи курс имаше повече момчета, в трети те пооредяха – по един на група, макар че студентките героично ги влачеха на „буксир” през семестрите. Толкова необходимите момчета в курса, на които им записваха лекциите и подготвяха упражненията, но цветя за празника от тях не получаваха.

98

- Домашните ти животинчета погаждат ли се? – попита я Ивайла при кратката почивка от добри удари, които можеха да се приемат за един публично игран сет. - Живуркат си на топло, Джоди отстъпи пред нещастното котенце... Миналата седмица Фани беше чула как в една кофа за смет мяука сляпо, новородено котенце. Всичките му жизнени сили били сбрани в едно мяукане. Тя го измъкнала и занесла вкъщи, бърсала го и хранила с мляко, а черният и` пудел, ревнив към младата си господарка и в недоу-мение как да се отнесе към дрипата от кожа и кости, се свил в ъгъла. - Ивайла, вече накиснахме и трите топки... - Извинявай, просто не ги виждам – Ивайла започна да тупка с ракетата топките, измокрени от насъбралата се вода по краищата на ба-лона. - Ще ги оставя на рефлекторите да изсъхнат – каза Фани. – Аз имам нова кутия „PENN”. - Недей, тука само ще ги изхабим – мръсни и мокри... Като излезем на открит корт, тогава... - О, до април има време – спря се на мрежата Фани. – Знаеш ли, че Ваня се омъжи и ще се прехвърля задочно? - За кого, за музиканта ли? – попита Ивайла. - Не, за едно момче от нейния град, студент в икономическия. Ваня не дочака и сесията, като ни показа халката си, ахнахме... Но трябвало да работи, за да бъдат заедно... - Не се ли отказа от много неща заради женитбата? - Въпрос на избор – отвърна Фани. - Тя е с малко особен характер. Миналата година по лексика имахме да правим съчинение за есента, аз го написах в междучасието, граматически правилно и елементарно, дру-гите – и те, надве-натри, а Ваня го писала вкъщи, изляла поетичната си душа. Чете тя едно изречение, преподавателката я прекъсва, не така, а така... Ваня продължава пак с артистична интонация, преподавателката – стоп и на второто изречение, чопли синтаксиса, идиоматичните изрази, поне да я беше оставила да го прочете цялото... Не разбра, че за Ваня това не беше упражнение, а преживяване. При третото стопиране тя се разплака и излезе от час. - Помня Ваня от хижа „Гургулица” – каза Ивайла. – Сега ние с тебе ще направим нова хубава серия и ще включим волета...

99

Накъде излитат младите души, къде се приземяват... В междуча-сието студентките четат на глас и се смеят на някои предложения във вестникарската колонка „Запознайте се” – „... абсолютен трезвеник тър-си момиче до 60 килограма и до 23 години, с черна коса и сини очи”, но със смях и без смях брачните халки – ту показно горделиво, ту плахо и тревожно, светят по тънките пръсти. В трети курс вече половината са омъжени, другите живеят в очакване на любовта или поне на трайната привързаност. - От мене сега се иска да уча отлично и аз го правя – каза и` Фани, - но не съм решила главните въпроси в живота си... Тази блестяща Фани, на която може би някои тайно завиждат! На изпит баща и` я откарва с колата, майка и` плиска вода към асансьора и шест пъти я целува по бузата... Мамино момиче, галено, обичано! Ивайла също отвеждаше с колата и с благопожелания своя малък син за неговата матура и кандидатстудентски изпити, а големият и` син, как живя големият, него, самораслека далечен, кой го посреща и изпра-ща... Между две топки тя успя да си поплаче и да избърше очите си с книжна салфетка. Самотната борба има своите поражения и мъчни побе-ди... - Много си разсеяна тази сутрин – с мек укор отбеляза Фани от дъното на корта, като извади още една топка от водата. - Трябва да кажем на пазача да отцеди тези локви – каза Ивайла. - Мисли си за слънчевите кортове – усмихна и` се Фани. - Ще стигна ли до хубавото време, момиче, да събера децата си... Може би каквото върша сега, е имитативно – и този корт през януари, защото си въобразявам, че това ме разсейва и ме крепи физически. Ра-достта от живота изчезна, остава само една непреклонност, непримири-мостта ми с... непримиримото! Знам, че само едно е истинско – копнежът ми да събера децата си, да ги видя заедно... Имам това нищожно право в ужасния, в разделения свят... Детето ти не знае колко много си го оби-чала и как си страдала за него... Синовете ми – и на земята, и на небето, ще се разминат като непознати, а аз да се примиря с човешката злоба и алчност! С невероятната наша завист – и към нещастието... - Ама ти не мисли на корта за такива неща – очите на момичето трепнаха.

100

- Да знаеш, че няма по-важно нещо от това да познаваш сърцето на детето си, да не се разминеш с него... - Хайде, ти не си само майка... Когато една жена има обществено призвание, тя може изобщо да не се омъжва, а да се посвети на призва-нието си... - Да, но аз повторих модела на майка си, на баба си, на патриархал-ния свят, където жените не си представяха живота вън от семейството. На осемнайсет години бях съпруга и майка и цял живот съм раздвоена, с две дини под мишница... Девет без четвърт е, хайде да отиваме в библи-отеката – каза Ивайла. Тя остави момичето на светофара пред университета и свърна по булеварда към Радиото. Имаше едночасово предаване на живо от студи-ото, последното и` пряко предаване, преди да се премести в списание „Екологична защита”. Бяха я назначили само за една година, колкото и` трябваше до пенсия, убождащо напомняне, че преминава към „третата възраст” и живота „на доизживяване”, на пътниците за отвъдното, ако се остави да я погълнат сенките, меланхолията и бездействието... След предаването Ивайла щеше да ходи в Мелник и в Рупите, при Ванга. Преди десетина години за първи път отиде при нея, преди замина-ването си за Чили. Беше по времето на Салвадор Алиенде, но в Чили се стреляше. Ивайла имаше задача по културния обмен да състави сборник с чилийски разкази и да напише предговор към тях. Срещу служебния и` паспорт за три месеца от банката и` дадоха да си купи само трийсет долара, толкова се полагало при излизане в чужбина „на издръжка на съответната страна”. Нейни колеги харчеха толкова само за уиски, на първото летище... Но да спи зло под камък! Тя видя живия Алиенде, не-обикновени хора и смайващи събития, публикува своята книга „Мечтата не е простреляна”, преведоха я на два езика, играеха и нейна пиеса с чи-лийска тема, издаде и антологията. Ванга и` беше казала на заминаване: „Закичи се с две китки и тръгни... Нито куршум, нито вода, нито огън ще те лови... Теб и магия не те хваща, защото два пъти си засукала.” Тогава Ивайла си спомни разказа на майка си за млечното първо детство... Майка и` кърмела по-малката сестра, Ивайла, първородната, лазела наоколо и също искала да суче, от обич и милост майка и` подава-ла гръдта си... Какви древни сили и заклинания има в живота ни, усещаме непо-

101

знати енергии, но те са толкова неразгадаеми за днешното ни съзнание, че можем да ги изразим само със символи. Наближава десет. В студиото червената лампичка светна. Внима-ние: тишина, запис... От другата страна на „аквариума” звукорежисьорът и` направи знак, който освен всичко друго означаваше и „прията рабо-та”. За последен път тя беше водеща на предаването, което нарече със странното име „Синдром на духовната недостатъчност”. Със събеседни-ци на живо, с подвижна радиостанция, един час, белязан с професиона-лизъм и колегиалност. Промените в сценария Ивайла правеше в движе-ние, импулсивността и припряността на характера и`, които хората смя-таха за недостатъци, тук, в Радиото, се превръщаха в преимущества. Тя даде думата на много хора, насочи мислите им, изтъкна знанията им – на лекаря, на юриста, на писателя, а в гласа и` се вслушаха: „Ужасих се, ко-гато научих, че сме европейски шампиони по газенето на пешеходци. За мен този факт е неоспорим показател на най-грозното социално явление у нас – грубиянството, което причинява повече зло от всичко друго, за-щото убива най-ценното у човека – човечността. Впоследствие свързах това явление с някои други. Оказа се, че сме на първите места и по броя на инсултите и на инфарктите. За никого не е тайна значението на стреса за възникването им. Разтревожени сме от мюсюлманския демографски взрив, от американския информационен взрив. А не виждаме заплахата от нашия грубиянски взрив. Със замърсяването на околната среда все някога ще се справим, но дали ще се справим със замърсяването на ду-ховната среда?” Много гласове се чуха в ефира и абстрактният проблем стана ре-лефен, със светлини и отсенки. Аристотел е казал: „Човешката общност се простира дотам, докъдето стига човешкият глас.” И в тази едночасова общност насочващи бяха въпросите на Ивайла и нейните изводи. В края на предаването, уморена от напрежение, тя използва една музикална пауза и се прехвърли от другата страна на „аквариума”, при звукорежисьора. С него бяха работили и на Нова година, за да правят празника на другите. - Пускам лентата с имената ни – предупреди я той. – Толкова пъти сме работили в екип , та лентата ми е все под ръка... Сега трябва да запи-ша ново име... Ивайла, кому ме оставяш?

102

- Колежката е млада, ще се справи.. - Тя няма твоя нерв, твоя хъс, бих казал.. - Уморена съм да говоря по микрофона, а за моите лични пробле-ми да мълча... Имам право и на малка демонстрация, нали! Още нямам паспорт, оплитам се в тия проблеми, те са като паяжина, изсмукват си-лите ми... Искам никой да не ме чува и да не ме вижда, та дано злото ме забрави! - Долових вътрешния ти патос и в това предаване за грубиянство-то, за „духовната недостатъчност” – каза звукорежисьорът. – Ивайла, ти сега можеш много неща да кажеш и ще ти повярват, защото твоята глас-ност не е само лозунг, а нещо преживяно, вътрешна устойчивост. - Затова наричат писанията ми дисидентски и как ме разнасяха за онова мое интервю в Мадрид, в „Ел Паис”, за социалистическия реали-зъм... Ти не беше ли на събранието? - Плюй и отмини... - Не, мили, не е така... След като ми заявиха, че моята „популяр-ност” е пречка да получа паспорт, що за довод, представи си, аз трябва да избирам от кое мога да се откажа и от кое - не мога... Има една приказка „От петите месо за орела, за да възлезеш от долната земя на горната”... Човек все нещо трябва да пожертва и да си направи равносметка. - Телените мрежи не стават цветни гирлянди, щом твоето вътреш-но зрение не ги възприема така... Свободата е да можеш нещо сам да решиш, сам да избереш... Имам едно куче в Железница, в селската къща, дето се мъчим да я направим на вила, като съм зает, по три дни стои вър-зано и гладно, ала види ли ме, че идвам с торба кокали и му пусна каиша, първо се натича, налудува, колкото и да е гладно, и тогава идва да яде... - Разбрах баснята ти – засмя се Ивайла. – Моля те, ако питат за мене, казвай, че вече работя в списание „Екологична защита”. Ивайла бързо се преоблече. Взе в чантата си магнетофонната лента от своето последно предаване, две-три свои книги и справочници, един руден отломък със ситни аметисти, който и` бяха подарили миньори от Родопите. Тръгна си, без да се обърне назад... Взетото решение и` вдъхна прилив на сили, сякаш беше преселник, който знае за трудностите, но копнее за новата земя, за простор и движение, обещаващи далечно нача-ло и нови възможности. Преди да тръгне с колата си за Рупите и Мелник, тя телефонира

10�

на Ваня в хижа „Гургулица”, че ще мине да я вземе. И Ваня си беше по-объркала живота – закъсала студентка, сервитьорка, младоженка... Двете с Фани я обичаха и се грижеха за нея. Ледените висулки, мокри от слънцето, бяха избродирали черна ивица в отъпкания сняг край хижата. Ваня, с пуловер и джинси, я чакаше отвън. Бързо се метна в колата. Ивайла караше мълчаливо и слушаше какво и` разказва момичето: - И Фани ме намери тука, в моята никаква стаичка, където ме при-ютяват хижарите и ми пазят ските, додето разнасям подносите в тоя ска-пан ресторант на „Балкантурист”. Никоя друга от моите състудентки не знае къде съм, пък и да знае, надали ще си направи труд да вземе автобус и после половин час пеша нагоре... Фани обича планината, в Пампорово я бяха избрали за „мис Писта”, а аз съм калпава скиорка, но не се отказ-вам от спускане в слънчев и безветрен ден. Зарадвах се като видях Фани, още повече че беше дошла заради мене и да ми каже за мама... Много се притесних, къде ли ме е търсила по бившите ми квартири в „Първа Младост” и „Седма Надежда”, както казват софиянците. Лудост бе да се крия тия осем месеца и да не и` казвам, че съм прекъснала университета, защото по фонетика ме скъсаха и на поправителната сесия... Ивайла караше съсредоточено в натовареното движение през Вла-дая. - В първи курс английска филология, когато се опознавахме и слу-шахме внимателно имената си при проверките на преподавателите, аз бях седнала до Фани на задния чин и и` пошушнах, че едната и` висулка е паднала. Тя се усмихна на провинциалното ми простодушие, някак мило ми се усмихна, защото не искаше да ме засегне, и ми отвърна: „Ами те са различни, такава е сега младежката мода”... – продължи да разказва Ваня. Ивайла сякаш видя Фани с новата и` пола-панталон и шик пуловер в бяло и черно. Очите и` имат антрацитен блясък, а усмивката и` открива блестящо бели зъби. Тя е висока, слаба, всичко и` отива. Пак носеше две различни златни обеци, едната – топче, другата – с висулка... В първи курс двете с Фани се забавляваха да слушат диалектната реч на момиче-тата от провинцията: „Изумих го този учебник”. - Фани е всичко това, което аз не съм и не мога да бъда – каза Ваня. – Моето сирашко детство мина в прашното полско градче, а Фани

10�

е родена в София, апартаментът им е на две улици от университета. Има млади родители, инженери, „честито семейство”, както би казала майка ми. В моето градче под това определение разбират мъж и жена в първи брак, здрави, обичащи се, с добри деца... Фани е традиционна отличнич-ка – златен медал от английската гимназия, а сега на всяка сесия и` валят шестиците. Някои студенти, особено момчетата, не обичат отличниците и активистите. Лепват им едно ”натегачи” и се дистанцират от тях с фук-ливо бохемско поведение. Пиене, поп-състави, отсъствия или дремешка-та в час, безсмислени и незрели истории, едно безкрайно и безгрижно юношество. А когато дойде времето човек да взема решения, тогава как-во... Аз не съм от бохемите и никога няма да бъда, защото по природа съм стеснителна и малко саможива, нито пък имам този блестящ интелект като Фани и всеки изпит трябва да вземам с много труд. Но пак поемам отговорност и решавам едно и друго, може то да не е най-доброто, но съм го направила по собствена воля. И така след злощастната фонетика за осем месеца съм сервитьорка в „Балкантурист”. И тук подборът е го-лям – вземат скъсани студенти само от английска и немска филология, в този ресторант юристите и философите нямат шансове... Аз съм на разположение на управителя за шефски банкети и делови обеди със за-падни гости, друга колежка се оправя с немските групи. По десет часа понякога стоя в този задимен ресторант, оркестърът ми надува главата, ръцете ми треперят от подносите. После тичам по една къса пътека към хижата, наречена „Гургулица” заради някаква любовна история. За мене тази хижа е спасение, тук да спя, не в хотела... Публиката на „Балканту-рист” е шарена и разни шефове ти се натискат, а в хижата си имаме по-стоянно пенсионерско присъствие. Компанията ни е от жизнерадостни и хитри старчета, лакоми за всяко късче живот. Понякога тя се обогатява и от депресираните – коя се развела с мъжа си и хайде – в планината, други - нехабилитирани, непризнати и прочие, дошли да развеят грижите си по драките и планинските мъгли. - Човек понякога е болен от самота, Ваня – каза Ивайла. - За мен самотница е майка ми – продължи момичето своя монолог. – Сигурно отстрани и тя изглежда като тях, вдовица с диабет, вкопчена в дъщеря се, и на четиридесет и осем години смята живота си за свър-шен... Тази зима си отидох за Коледа, семеен празник, на трапезата – де-вет постни яденета, вкъщи традициите се тачат. Разбира се, нямах сили

10�

да кажа на мама за фонетиката и че съм прекъснала, а тя настояваше да остана вкъщи през цялата ваканция. Едва се оправих с нея, не обичам да лъжа, особено пък близък човек, но ако и` кажех направо, щях да уве-лича захарта, болестите и страховете... Ала щом е тръгнала подире ми, значи нещо е научила. Втори живот живее майка ми, защо не се стреми по-весело да и` бъде, ами все с мене, сякаш съм нещо като изкуствен бял дроб. Баща ми си остана млад и хубав, какъвто е бил и през оня летен ден... Летял с мотоциклета си за Рожен, за надпяването, мама седяла зад него с ръце на раменете му, по пътя на любовта и смъртта. Както си летял с мотоциклета, отлетял направо на небето, прáведен, без да разбере, че умира. Ударът в дървото бил много силен и останала да се мъчи мама, с натрошени кости. Толкова зле била, горката, аз - на две годинки, родни-ните се събрали на семеен съвет – кой да ме отгледа. Аз нося името на баща си и през ваканцията казах на мама, че искам да променя паспорта си, да бъда наречена точно като баща си – Ивана, а не Иванка, с този ума-лителен суфикс и буквата „к”, която носи трудности и нещастия. „Майка ти стоеше пред кабинета на декана, след това я видях до таблото с програмите – каза ми Фани, - тръгнала е да те търси по зали и семинари. Трябваше да и` отговарям с евфемизми, добре си, но временно отсъстваш. Моля те, кажи и` истината, иначе ще се оплетеш...” И на мене ми е мъчно за градските покриви, които виждах от ни-ските прозорци на 186-та зала... И за навалицата в междучасията ми е мъчно, и за студентското кафе, и за чиновете... Още в първи курс се за-бавлявах да чета по тях гравирани послания: „Тук проспах младините си!”, „Кама сутра”, „Бернщайн – гад, Хегел – също...”, защо и Хегел, не разбрах. Фани веднъж ми каза, че вижда бъдещето си повече в семейството отколкото в професията. Не вярвам да е така. Струва ми се, че ще държи и на двете, аз също, доколкото е по силите ми... - Ти още не си знаеш силата – погледна я Ивайла. – Разбрах, че си се разделила с музиканта си и си се омъжила за икономист... - За студент в икономическия, в Свищов – обясни Ваня. – Само че още не сме подписали, но това е моя тайна... На другите от курса им ка-зах, че съм женена, за самочувствие...Може би ще се прехвърля задочно – и двамата сме в сезона на неуредения живот... Фани познаваше музи-канта и намираше, че е симпатичен, но аз не съм и` казала, че той идваше

10�

в „Гургулица” само за да ми поиска пари назаем , много му трябвали за уроци. Дадох му заплатата си и каквото бях спестила. Сигурна бях, че ходи и с друга, все аз го търсех по телефона, той беше един такъв нехаен, но все пак исках да му помогна. В нашето градче казват: „Цигулар къща не храни”, но това никак не ме интересуваше. Обичах го, докато съвсем се разочаровах... Затова ще подпиша с другия - да се успокоя и аз, и май-ка ми... - Ей, момиченце, бракът затваря един кръг, той не е отворена сис-тема като студентските любовни връзки – каза Ивайла. – Аз бях майка и съпруга на осемнайсет години и затова много се страхувам от първа любов и ранен брак... Ваня кръшно се засмя. - Ох, първо да взема изпита и да изхвръкна от тая „Гургулица”... Фани ми обеща, че заедно ще минем конспекта. Нейните записки са пъл-ни и систематизирани. Накрая ще имитираме изпит, каза Фани, аз ще съм преподавателката и ще ти задавам въпросите хладно и високомерно, а ти, студентче, презряно същество, ще ми отговаряш нахакано... Вътрешно ще се фокусираш към всичко, което знаеш, и няма да се предаваш, разбра ли! Говорихме си с Фани и за други неща, за задачите на всяко поколе-ние. Какво трябва да правим ние, които ще работим в идното хилядоле-тие? Да знаем и да можем... И да заличим разликата между тия, които семейната мрежа ще изхвърли нагоре, колкото и да са посредствени, и другите, които знаят и могат, а таванът им е определен... - Това е Фани – ясна мисъл, ясна цел – каза Ивайла. - И да видиш накрая какво стана – продължи Ваня. – По пътеката към хижата ми се мярна позната фигура. Скочих, отворих прозореца, Фани застана зад мене. Тя беше, мама, сива гургулица, крета по снега с половинки обувки, а ние с Фани ококорени я гледаме... „Крета подир детето си, подир грижите и радостите му – сива гур-гулица... Ваня има чувство за опора и вечната детска увереност, че мама ще я намери!...” ... „Мамо, радвам се, че дойде” – каза големият и` син на летището в Хюстън, а преди това – пред хотел „Викинг” в Стокхолм. Две бегли срещи – насън и наяве – в приятелски дом в Стокхолм и на летището в Хюстън, когато Ивайла се връщаше от Мексико. Той пре-летя от Източния до Западния бряг на Щатите, за да бъде половин час с

10�

нея в транзитната чакалня. Синът и`, порасъл, възмъжал, далечен, с не-познат за нея опит, но в очите и прегръдката му – обич! Подари и ̀ златна верижка и пръстен с брилянти, такъв подарък тя още не бе получавала от друг мъж, съпруг или любим, получи го от сина си. И това често пов-таряно, изтръгнато от душата: мамо... Тогава той още беше свой син, радваше се на близостта и`, че има млада и образована майка, съзнаваше, че брутално е откъснат от нея... Ивайла, с грижа за него и без всякакво честолюбие го убеждаваше да слуша баща си, защото в Бостън няма друг по-близък... „Дългите ръце” още не бяха се вмъкнали между тях да раз-пъват душите им... Бдителни очи и предупредително размахан пръст – да не си въобрази, че може да остане при сина си в Америка. - Ивайла, ти не ме слушаш... – каза Ваня. - Слушам те, миличка, разказвай ми за себе си, приятно ми е... - По-добре да чуем някоя касета... - Вече наближаваме Петрич, ако Ванга не е в тамошната си къща, ще отидем на Рупите, едно тайнствено място върху изгаснал вулкан... - Ти сигурна ли си, че ще те приеме? За Ванга чакали с месеци... - И аз чакам... Племенницата и`, която работи в Съюза на писате-лите, ме е записала, пък ще видим... Ванга беше на Рупите. Топли минерални води течаха направо по земята, гонеха зимата и студа. Земята сякаш дишаше с отворена уста, а в топлата пара можеш да видиш магьосници, феи, джуджета и великани... Във влажния въздух имаше някакво опиянение. Същото чувство на съп-рикосновение със загадъчното и необикновеното Ивайла изпита в Гър-ция, когато посети Делфи. Там, при разкошния водопад и водите, които се стичаха от планината към морето, се е появявала древната пророчица Пития. Ванга я прие в края на деня, последна от поредицата хора, които чакаха от нея отговор на труден въпрос, съвет, напътване... Вътрешното и` зрение бе уморено да се вглежда в човешката душа, в миналото и бъ-дещето, в криволиците на съдбата, да улавя мислите и да усеща аурата на всеки, застанал на прага и`. Ивайла изстреля въпросите си така, както питаше птичето ято в небето или броеше номерата на минаващите коли: - Ще отида ли в Америка? Ще видя ли сина си?... Ванга, нисичка, пребрадена с памучна кърпа и с домашно плетена

10�

жилетка без ръкави, обърна към нея незрящите си очи. Тя говореше крат-ко, някак насечено: - Ке го видиш... На американеца нищо не могат да направят, ама ти има да патиш... Виждам имена, ето го Павел, Кольо, кой е тоз Кольо, Андрея... Потърси помощ от Андрея! Майка ти и баща ти са починали, нали! Те те пазят от небето... „От кой Андрея, Боже мили, не може да се сети, та да пита повече...” - С кола ли си? - С кола... - Пази се от насрещен удар... И стара храна да не ядеш, ей толкоз да е, но пресничко... Ке те тровят, да знаеш, много злост има край тебе и душмани, ама и ти разлайваш кучетата... Като си на гости, гледай те какво ядат, и ти от него... Отровата само ще те разболее, но ще издържиш и ще оздравееш. Ти с Бога напред върви и като Христос, прощавай на враговете си... Те със зло, ти с добро, ще видим кой е по-силен... Исус Христос е по-силен! Но за сина си няма да им отстъпваш, където той – и ти връз него... Хайде със здраве! Ивайла се изправи. Разбра, че Ванга се отдръпна от нея. Страдал-ката, понесла товара на толкова чужда мъка... - Благодаря ти, лельо Ванге! И ти си остани със здраве! Ваня я чакаше на двора. - Какво ти каза, позна ли ти?... Жалко, че аз не носех захарче, може би щеше и на мен да гледа... - Ванга не е гледачка, мило, тя е пророчица и лечителка... Сега се качваме на заставата и право в Мелник, за мелнишко вино, гъсто, черве-но... По времето на прадядо ми Андрея то можело да се носи в цедилка. И хубаво ще си хапнем в едно крайпътно ханче... В Мелник, разбира се, внуците на дядо Андрея Хаджидимитров – Влахлията... Андреас Макрис (Makris), за него и` каза Ванга... Само той от внуците на дядо Андрея носеше името му и беше композитор в САЩ, над 60-годишен, богат и прославен, от солунския клон на рода... Майка му, Калиопа или Калица беше, е родена в Мелник, в старата каменна къща. Баба Катерина се мести с дъщерите си Сула и Калица в Солун след смъртта на дядо Андрея. В солунския клон на рода внучките носят името Катерина, в българския – Златка, обединяващото кланово име е Андрея...

109

Добрият случай срещна Ивайла с роднините и` в Солун. Още тога-ва Андреас я покани да му гостува в Силвър Спринг, предградие на Ва-шингтон. Там имал една до друга три къщи и една на атлантическия бряг – в Оушън сити... Как точно за него и` подсказа Ванга, сякаш четеше от книга тяхната семейна сага... И за Бога и` напомни, за Исус Христос, нашия Спасител и Изкупител! Пророците казват: Господ действа отвъ-тре навън. Светът действа отвън навътре. Светът би променил хората чрез промяна на обкръжението им. Христос променя хората, които след това променят обкръжението си. Светът оформя човешкото поведение, но Христос може да промени човешката природа... Молитва и прошка, облекчение за душата... Всички сме свързани с универсална Енергия и ако аз кажа нещо лошо, по-късно то се връща към мене в неотменим кръговрат... Скалите от бял мел изгряха пред очите им. В късия зимен ден Ивайла се почувства щастлива – окрилена от южната земя, от родовата памет... Като в Евангелието от Йоана: „Аз съм лозата, вие сте пръчките; който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод”, „Обичай ближ-ния си, обичай и врага си”. От Исусовата светлина... „Как не съм помислила досега за тази възможност – ще стигна до сина си чрез моите роднини... Първо трябва да направя нещо за Андреас, като всеки творец и той е чувствителен дали се познават неговите твор-би в родината на дядо му... А това е ключ към благородството, жеста, обичта, духовната близост, как не съм се сетила досега... Потънала съм в мъката си и не виждам другите... Само мазохистът се чувства жертва и се държи като жертва. Умният човек мисли и постъпва позитивно. И бъди най-добър към близките си...” - Ивайла – попита я младата и` спътница, - вече е късно, дали ще намерим вино... - За вино не е късно – засмя се Ивайла.

110

ФАНИ И ГЕНЕРАЛЪТ

Ивайла с нетърпение чакаше часа на урока. Фани не закъсняваше, но сега защо се бави... всъщност идва точно навреме. Скоро взе шофьор-ска книжка и е паркирала пред блока бащината си кола. Пак с нов тоалет – жълта пола-панталон, шемизета с цвета на млечен шоколад и жълта пандела на тила и`, а дългите черни коси заплетени... Госпожица и поло-вина, как би искала да и` стане снаха, но в тия работи родителска намеса няма... - Фани, миличка, първо превеждаме статията за Андреас от спра-вочника „Кой кой е в Америка”, после му пишем писмо... - И после ти слагаш отдолу палеца си – меко я иронизира Фани. – Научи ли таблицата на неправилните глаголи? Те са най-употребявани-те, затова са се изкривили от употреба... - Фани, рожбо, не аз, а ти ще превеждаш на Андреас, на диригента и на почитаемата публика, когато организираме концерт на Андреас със Софийската филхармония. И какъв коктейл ще дам – в Бежовия салон на „България”... Аз вече говорих с двамата диригенти на филхармонията. Заинтересуваха се, искат партитури и за творчеството на Андреас... - Така те искам, оживена и действена, не както беше довчера... - Фани, ти ме познаваш от най-лошите ми години... - Докога ще допускаш разни хора да печелят от тебе... - Кои хора?... - Ами разни уж колеги, уж приятели, та и уж роднини... Срещни се с хората, които ще решат въпроса ти, а не други да предават какво гово-риш и какво възнамеряваш... - Какво говоря, чуваше го по микрофона цяла България... - То е друго – каза Фани, - защо ти дават орден, а не паспорт... За своята 50-годишнина Ивайла получи висок орден. Порадва му си и го прибра в чекмеджето. Нищо не се промени по отношение на кон-тактите и` с далечния син. Тръшка се вкъщи с неговата покана и билет, без паспорт... - Първо да уредя концерта на Андреас... Но това може да стане най-рано за следващия сезон.

111

- А дотогава... Не виждаш ли, че депресията те разболява, тия ни-ски температури, болки, постоянна умора, виждам, че имаш и проблеми с паметта, за кратко време забравяш всичко научено и вместо „той”, каз-ваш „тя”... - Най-много ме плаши сърдечната болка, тази нова ангина пекто-рис... - Да съм на твое място, ще се светна на някой генерал, от тия, дето решават проблемите. С думи са те топили, с думи ще се защитиш. - Познавам един, много важен, но не искам да ги моля и да им се унижавам... - Тогава стой тука... Няма да плача за тебе! - Андреас навярно ще ми даде нова покана... - Ще я използваш догодина, сега замини с поканата от сина си... - Фани, чул те Господ... - Искай среща, ще ти донесат паспорта вкъщи... Само че по-меко... - Баща ми казваше: „Карай с мекия брус...”, а за моето тичане на-сам-натам ме караше да си повтарям: „Почакай, конче!” Кой е учител и кой е ученик – двадесетгодишната или петдесет-годишната? Фани, куклата, понякога я изненадва със своята зрялост и трезва преценка, с познаване на реалния живот. Тя възприема много и от родителите си, технократи, с високи постове и отговорности. Младежка-та и` самоувереност излъчваше обаяние и чар. - Добре, Фани, ще поискам среща с важния генерал и ако я получа, това вече е добър знак... Сега да почваме с превода на статията за Андре-ас в „Кой кой е в Америка?” Андреас беше роден и израсъл в Солун, но имаше семейство в САЩ и отдавна живееше там. Беше композитор към Националния сим-фоничен оркестър в Центъра за изкуства „Кенеди” във Вашингтон. Жена му, американка, беше пенсионирана учителка, а двамата сина, инженер и музикант, вече поели своя професионален път, осигурени и с много възможности като баща си. Срещнаха се в Солун, във вилата на неговия брат, неотдавна пен-сиониран директор на Аграрната банка и страстен колекционер на ста-ринни монети. Вилата му беше построена на Халкидическия бряг до са-мата плажна ивица. Тя беше заобиколена от маслинова плантация, от

112

зеленчукова и овощна градина, напоявани с помпи от артезиански кладе-нец. Вилата приличаше на къщите от остров Крит – с просторни тераси и сенчести спални, с приземен етаж за фризерите и гараж за колите, с удобствата на модерния бит. Сателитната антена ловеше програми на ня-колко езика – децата на финансиста свободно говореха немски, френски, английски, а единият от синовете му следваше агрономство в Холандия. Ивайла се държеше с роднините си на равна нога по отношение на интелектуалния багаж, но материалното богатство вземаше превес в тяхното самочувствие и леко превъзходство. Най-хубавите им часове бяха привечер, след разкошния морски залез. Трапезата се слагаше на терасата, обърната към жълтата плажна ивица и синьото море, обградено с високите тъмносини планини на Хал-кидики. Обилна трапеза – месо и риба, големи купи със салати, зелен-чукови и плодови, студена мастика, жълто вино „Рецина” със смолист аромат... След вечерята пееха дружно: „Мария с жълтата рокля” и „Пет и пет е десет, лодка със зюмбюл”. Хубавата дъщеря на Сократис, Рена, която стажуваше при един адвокат, им акомпанираше на китара. Беше щастлива вечер на Егейския бряг, вечер на близост и опо-знаване, на протегнати ръце през годините на родова вражда – бащата Андрея и първородния син Павел, разлъчени от втората съпруга, от Кате-рина... Но в сърцето на Павел никога не е имало лошо чувство към мал-ките му сестри. Показаха на Ивайла писма на дядо и` Павел до сестрите му Сула и Калица, написани на френски. Вече бил лекар в Бургас, канил ги на гости в България, искал там да ги задоми... - Мама Калица, мама Калица – повтаряше Андреас с естествената и чиста обич на сина към починалата майка. Той положи ръка върху ра-мото на Ивайла: - Ай лав ю... Майката съюзява, както кръвта съюзява. За размирни братя наро-дът има упрек: „На едно сърце сте лежали...” По-големият брат, Сократис, я развличаше с десетина турско-бъл-гарски думи, запомнил ги от баба си Катерина: - Харно, харно, бъди рахат... Тумба-лумба шикалка... Ивайла, също пред прага на „третата възраст”, но с девически коп-неж в душата за обич и близост, се радваше на роднинската среща. Ци-клопската злоба, която срещна в живота си, тази вечер бе далеч, далеч, в пещерата на Полифем. Одисей беше се завърнал в своята Итака... Всъщ-

11�

ност, ако Полифем беше победил Одисей и Голиат – Давид, нямаше да има чудо, приказка, легенда, насърчение за слабите, поощрение за хитро-умните... Тя попита Андреас кой е любимият му герой от елинската митоло-гия. - Одисей – отвърна той. Може би и тя щеше да каже същото... Одисей с неговия Троянски кон и хвалбата му като похвала: „моя-та безупречна хитрост”. Големият и` син в Бостън още от малък четеше „Илиадата” и беше поклонник на Ахил. „Какво искаше да победиш, мое малко момче, мой Ахиле...” Беше десетгодишен, ученик в Бургас, а геро-ят му беше Ахил. Но Омир пише: „Ахил беше грубата сила...” Отрано прочете „Илиадата” и малкият и` син, ученик в училище „Априлов” в София. Помни го на плажа във Варна, събрал дечурлигата край себе се, разказва им за Троянската война и за своя любимец Хек-тор... Прощаването на Хектор с Андромаха и онази върховна сцена на трагедията в световната литература, когато кралят на Троя, Приам, отива при Ахил, за да измоли да му върнат тялото на Хектор. Ахил, който е убил Хектор, най-малкия и най-великия от петдесетте сина на Приам, до един паднали в битките, също е разстроен от смъртта на своя любим приятел Патрокъл. Хомосексуалният и груб Ахил е способен на скръб и самосъжаление за краткостта на човешкия живот. И той скоро ще бъде уцелен в „слабото му място”, неизбежност, предопределена от боговете. Старият Приам не моли Ахил за милост. Той му напомня да има стра-хопочитание към боговете, които са ревниви към човешката гордост. И му говори за неговия баща... Ахил приема да върне на Приам тялото на Хектор и плаче ведно с бащата. Може би нещо е заложено у човека още от детството, в оформящия се характер и поведение, които се проявяват и при избора на свой герой от вечния епос... Сутринта с делово настроение слушаха записи от композициите на Андреас, изпълнения на големи оркестри. Ивайла запомни „Фанфари за Александър”. Гробницата на баща му, Филип Македонски, неотдавна бе открита в разкопките при Вергина край Солун и бе обект на сензации и дискусии. Музикалната тема на Андреас беше изпълнена с контрасти: величие – погром... Ивайла с увлечение заговори с него за битките и фи-лософията на Завоевателя. Книгите, които беше чела за героя от древ-

11�

ността: „Александър във Вавилон” на Васерман и „Александър Велики” на Дрюон бяха познати и на Андреас. - Когато се родил Александър Македонски, изгорял Ефеският храм. Александър, обучаван от Аристотел, отрано бил завладян от гордост и честолюбие. Той не искал да участва в Олимпийските игри , ако сред съ-перниците няма царе. Щедро дарява приятелите си, разрязва Гордиевия възел, когато не може да го развърже, завоюва много страни, които не е в състояние да управлява. В очите му все са персите, Дарий, а културата на завладените от него страни и народи – Египет, Месопотамия, Персия са не по-малко достойни за уважение... - Венец на пълководческото му изкуство са били походите срещу персите – каза Андреас, - тогава македонската армия изминала с бой двадесет хиляди километра. Той създал мощна ударна група, чието ядро било тежка конница... - Не съм от поклонниците на великия завоевател – изрази своя не-гативизъм Ивайла. – За мен Александър е архетип на всички тирани и тирании, първият диктатор от световен мащаб, манифест на военщината и насилието... Отношението на Андреас беше по-близо до традиционното възхи-щение, изразено и в композицията му. - Все пак той не напада огромните войски на Дарий през нощта, както са го уговаряли воините-македонци, а през деня – в честна битка, с честна победа... - ... на обляна с кръв чужда земя. Има ли честна победа, когато ис-каш да вземеш чуждото, защото то е „варварско”. За него всички, които не са елини, са „варвари”. Но елините и македонците са честолюбиви. Те искат почести. Андреас я погледна внимателно – тя влага някакво лично чувство и като говори за общоизвестни неща. Той насочи разговора към своя жи-тейски път и получените признания: - Има много добри неща в живота, но най-хубавото е творчеството, да създадеш нещо трайно и красиво... Ала голямата любов и голямото постижение крият огромен риск – сподели Адреас. - Мисля, че да бъдеш цялостна личност е по-важно, отколкото да получиш пари, власт или слава – каза Ивайла. Тя си мислеше за кръвно-родствените връзки, основна ценност

11�

във феодалната генеалогия, за хералдиката, науката за родовите гербо-ве. Тези връзки са носели материални блага и привилегии, подплатени с добро име и дела, с чувство за предци и минало, със семейни реликви и нравствена родова памет. Сега човекът остана сам, сам се изгражда и се гордее с това: selfmademan... Ала родината започва с майчиното мляко, от малката общност и трябва да си нравствен в поведението си към най-близките, за да потърсиш в труден час опората на родовата памет и да се изплачеш на майчиното рамо... Така беше миналото лято в Солун и на Халкидики... Сляпата про-рочица прозря, че трябва да потърся родовата сила. Но в софийското все-кидневие радостта гаснеше... Ивайла не знаеше за паяжинната мрежа, оплела семейства, колеги и приятели в тоталитарното общество – всеки пети, всеки трети... Най-после реши да замахне и да поразкъса мрежата. Трябва да държи живота в собствените си ръце, да поема инициатива, рискове, да е действена на-тура. Да не допуска да бъде манипулирана или пък да е жертва – и при най-трудни обстоятелства. Околните трябва да разберат, че не могат да се отнасят как да е с нея. Да знае ясно какво иска и да го постига. - Първо ще поискам среща с оня ромеец... с генерала. Тя беше изучила тънката игра на „котка и мишка”, в която мишка-та се мъчи да умилостиви котката или да се скрие от ноктите и` в миши дупки. (Някои наричат това криене и самоизолация, тия страхови пси-хози – вътрешна емиграция!) „Който не е с нас, е против нас”, „Няма го човекът – няма го проблемът” – Йосиф Сталин. Да, но проблемът остава, както и хората, които не са с тях... Ивайла моделираше наум поведението си, когато следваше по стъ-палата един непознат мъж за исканата среща с генерала. Очакваше, че той ще я приеме в кабинета си в Министерския съвет, но и ` се обадиха да отиде в сградата зад канала, редом с филиала на театър „София”. Ивайла седна на креслото, което генералът и` посочи. - На този етап САЩ не е за вас... в разгара на студената война! - А на кой етап – попита мрачно Ивайла, - на небесния ли... Улови се, че влиза в спор още от първите думи. Не така, спри, „По-чакай, конче”... Полифем с циклопската си сила можеше да затрупа с камъни Одисей, но хитроумният грък го ослепи с ловкосг, гъвкавост, из-обретателност, духът победи, не грубата материя...

11�

- Вие сте в конфликтни отношения с бившия си съпруг, тогава на кого разчитате в САЩ? – попита генералът. - Бях в конфликтни отношения... Втората му съпруга, от арабски произход, взе сина ми от ученическия лагер в Бояна и нелегално го из-веде от страната. Баща му беше уредил всичко, без мое знание и съгла-сие... Но оттогава минаха много години, синът ми вече има диплома от Бостънския университет, работи... Аз се помъчих да променя гледната си точка по отношение на благополучието на сина ми, както и желанието на баща му да живее при него. - Тогава самопожертвайте се за сина си и не го търсете... - Така ли... – същото иска от нея и бившия и` съпруг. „Еничари ходят, мамо, мъжки рожби вземат...”, „Мило мами, ени-черче, Димо ле, не зажали свойта майка, Димо ле...” Тя сподави един стон , овладя се и се помъчи да бъде убедителна: - Който води битка от миналото, остава в миналото... Аз искам да гледам напред и да решавам проблемите позитивно, макар че с мене по-стъпиха от позиция на силата и на свършените факти... - Работите, публикувате, имате си и друг син... Ивайла замълча. Оставаше да му каже, че работи в Радиото, защо-то има слушатели, а книгите си пише сама, сама учи чужди езици, инве-стира сама пътуванията си и ... има читатели. Колкото до другия син, там да не пипат, искала е да го има, да не е тяхна заслугата... - ...пътувате в чужбина, с изключение на САЩ – продължи гене-ралът да изтъква житейските и` предимства. Леко се усмихваше с ро-мейските си очи, но Ивайла долови как я мрази – и нея, и смешната и` независимост... - Аз не съм дошла да се оплаквам от живота си изобщо, а от факта, че не получих паспорт за САЩ. Синът ми изпрати покана и билет... - Но после поиска да върнете билета и да се откажете от пътуване-то – каза генералът. Те знаеха всичко, мишката няма къде да се скрие от лапите на кот-ката, но защо пък трябва да се крие? - Той е бил манипулиран да постъпи така... - Нека някой се опита мен да ме манипулира как да се отнасям с майка си – настъпи я генералът. - Аз съм разделена от сина си вече три десетилетия... Те могат всич-

11�

ко да му кажат за мен, аз не мога да се защитя, да кажа и моята истина... - Билетът ви е едномесечен, кратко да стоите там, тогава защо го направихте едногодишен? Ивайла са сдържа да не заплаче, но отвърна с малко неовладян глас: - От копнеж... От нетърпение, просто да видя сина си колко е пора-съл, как изглежда физически... Един рожден ден, една Коледа да прека-рам с него, да видя леглото му, масата, на която се храни... Какво мисли, какво чувства, неизживеният заедно живот ми тежи... Нима съм искала да имам такава съдба, нима точно този е пътят, избран от невръстния ми син... - Той вече не е малък, сам може да избира – поясни и` генералът. – За чувства паспорт не дават, но на вас, по изключение... За американ-ската виза не отговарям, ако ви провокират с въпроси за Антонов и атен-тата срещу папата – също... Въпросът и` най-после е бил решен, но тя трябваше лично да дой-де, да помоли... - Благодаря... Исках да кажа, че той не е само мой син, той е и гражданин на тази страна, а го нямаше в донаборните списъци... Само аз не го забравих! Генералът долови душевната и` напрегнатост. - Живеем в условията на студената война – каза той. – САЩ са на-шият основен класов враг и стожер на империалистическия лагер. Кой отива току-така в САЩ... Винаги и` говорят за международното положение или я плашат с „дългите ръце”. - Кое в моето поведение заслужава упрек или недоверие? – попита смирено Ивайла. - Абе, набий детето, преди да е счупило стомната... – опита той да се пошегува. – Така казвам и на нашите, на хората от системата. - Някои се презастраховат, но за моя сметка... Ще получа паспорт, нали? – изправи се тя на крака и погледна към вратата. - Надявам се – отвърна генералът – да икономисвате валутата! - Благодаря и... довиждане. Леко зашеметена, тя излезе от кабинета му, а безпогрешното и` вътрешно чувство и` подсказваше, че някой е предаден, друг е продаден,

11�

ами ако предадената е тя... И за чия валута и система и` намекна , все едни такива улавящи и оплитащи намеци, по-добър е, когато кара на-право – за „стожера на империализма”... Тя се спря до театър „София” и механично зачете седмичната програма. В това време генералът позвъни по вътрешен телефон да ускорят решението за паспорта и`. - За един месец, както обикновено, но тя ще стои много по-малко... Контролираме случая... „Нейният проблем ще има „биологично решение”, ще си остане тук на доизживяване и ще си крета, но тя още не знае това... Ще го нау-чи!” – помисли си генералът с чувство на задоволство. Ивайла се върна вкъщи, опита се да бъде весела и спокойна. Вед-нага отвори една испанска книга, за която се сети, докато се прибираше с колата си. Папските послания „Към града и към света”от един век на-сам... Беше си подчертала пасаж от посланието на папа Леон ХІІІ. Иска-ше отново да го прочете, защото написаното преди повече от сто години отзвучаваше в днешните и` мисли: „Ако не се признава трансцендентна-та истина, триумфира силата на властта и всеки иска да наложи своите лични интереси или личното си мнение, без да зачита правата на други-те... Съвременният тоталитаризъм, както може да се види, се корени в отрицанието на трансцендентното достойнство на човешката личност, видим образ на невидимия Бог, и точно за това естествен носител на права, който никой не може да насилва: нито индивид, група, социална класа, нация или държава.” - Генералът няма и хабер от папски послания – със загадъчен тон Ивайла телефонира на Фани, - но вярната мисъл трансцендентно съ-ществува... Словото е енергия, комуникативност, реалност... Мисля, че все пак Пенелопа ще отпътува...

119

БОСТЪН ЗА ТРИ ДНИ

Чувствам се като пришълка на друга планета. Някъде между крат-кия сън и пробуждането, между деня и нощта, в обърнатото време на при-вичните часове, в стреса и напрежението, които наливат с олово ръцете ми и не мога да ги помръдна, търся себе си в погрешни координати. Моят луноход безшумно се движи и взема проби от недокоснатата твърд... Три десетилетия летя към тази планета, непозната и недостижима, населена с едничко същество – детето ми! Самолети ми бяха книгите, писмата, а реалността – един детски, после юношески, вече – един мъжки глас по телефона: - Мамо... От всички страхове на неудобния човек – неизлечими болести, ка-тастрофи – най-голям е страхът, че ще умреш, без да видиш детето си, без то да знае колко си го обичала, какво си премислила и преживяла в тия десетилетия. Устройвали са съд в душата му – да охулят нея, да оп-равдаят себе си, а тя е била далечна, почти нереална, беззащитна и без-гласна... Стоп! Няма да мисля за всичко това – аз съм в Бостън! Името на града ми звучи като камбанен звън. За какво бият камбаните – за праз-нична радост или за мъка и тревога? На софийското летище ме изпрати малкият ми син. Изведнъж из-питах шеметна мъка за него – как се напъна да носи тежките ми куфа-ри. Ето – аз пътувам, а той остава при несрещата, при очакването. Беше побледнял, леко изпотен, а големите му кафяви очи с пъстри точици ме гледаха с топлота: - Не си от желязо, мамо, няма да издържиш на отношения, които не си очаквала... Ония свят и близостта, която помниш от младостта си вече не съществува. Ти знаеш, че винаги има къде да се върнеш... - Знам, миличък, но аз трябва да измина своята половина от пътя... А защо снощи така горчиво плаках в самолета, който се спускаше към Бостън, когато зърнах многото острови в Атлантика и разчленения Масачузетски залив... Очаквах, че синът ми ще ме чака на летището в

120

Ню Йорк, завчера се обадих по телефона в офиса на баща му и помолих да ме посрещнат. Дълго стоях сама с куфарите в многолюдието на „Ке-неди”, объркана и безпомощна. Още тогава сълзите напираха в очите ми, като гледах с каква шумна и простодушна радост се посрещаха и прегръ-щаха чернокожи американци. Не сме дорасли и до тях ние, с балканския манталитет, третият свят на Европа... Следобедът преваляше. Наех едно жълто такси и се отправих към другото летище „Ла Гуардия”, за да взема самолета за Бостън. Казаха ми, че „совалката” между Ню Йорк, Бостън и Вашингтон излита всеки час, билетите се плащат на място, като за ав-тобус. Помислих къде ще преспя тази нощ – на летището ли? Ще ми стигнат ли парите поне за една нощувка в хотел, малкото долари, които ми позволиха да си купя в София от банката, а на митницата щателно ми провериха бордерото и валутата. Знае ли синът ми, че пристигам и къде е той сега? Или това е малка клопка, задача с втора степен на трудност – как ще се оправя сама... Избухнах в плач, чувствувах, че злото вече ме е предварило, че продължава да ме преследва, да зачеркне радостта ми от тази единстве-на, дългоочаквана среща. И надеждата ми за бъдеще... Прекръстих се – с Божия знак срещу вампирите, отправих гореща молитва към нашия небесен Отец да ми изпрати Светия дух на помощ. Защо мисълта за моя син ще ми причинява такава мъка, „на дадения чрез благодат живот”, се казва в Евангелието. Неочаквано до мен, на празната седалка седна стюардесата – ангел небесен, с чаша шампанско в ръка. Подаде ми я и каза: - Наздраве! Добре дошла!... Дайте ми някакъв телефон, аз ще се обадя да ви посрещнат, ако никого не открия, ще преспите в хотел на компанията, вие сте наш гост... По радиотелефона стюардесата успя да открие къде е синът ми. Върна се при мен: - Ще ви чакат на летището! Желая ви успех... За първи път ли ид-вате в Щатите? - За първи път... - Забравете всички грижи и неприятности и се наслаждавайте на новите впечатления – ободри ме стюардесата. Навярно Новият свят е някакво ново раждане, съществуваш само в сегашно време, напрегнато устремен към бъдещето. Може би това бъ-

121

деще няма да ми бъде отказано, ако имам пионерски дух и намеря сили да се откъсна от притеглянето на Стария свят, на удобствата в дома, на защитеното рутинно съществуване. Но дали ще ги намеря? Нека се вгле-дам в душата си, преди да си отговоря: „Познай себе си”, като една от основните мъдрости за човека, изписани по стените на Аполоновия храм в Делфи... Преди година в Гърция, в руините на храма прочетох и дру-га мъдрост: „Нищо прекалено”, възприех я с душата си. Какво съм аз – патриархален или космополитен човек? Или и двете? А най-откровено – жена, която би отишла накрай света с човек, който ме обича, когото обичам. Любимият, който не ме лъже, не ме използва за свои цели, той – другарят за вечността... Самолетът плавно се снишаваше. Стюардесата отново седна до мен и затегна предпазния ми колан като на дете. И другите американци ли са като това грижливо и делово русо момиче? Плачът ми стихна в усмивка. Бях чела, че самите американци се наричат „общество на уч-тивостта” и си мислех дали това определение съвпада с откровеността и безкористната добронамереност. Първата въздушна среща с Америка ми даваше ключ за „непознатата планета”. Синът ми ме чакаше на летището, мургав, синеок, свой, с топлия си баритонов глас. Удължава някои гласни като в английската фонетика: - Мамо, защо си плакала... Радвам се, че дойде! Но така ли се тръг-ва, без да ти потвърдя, че ще те посрещна... До него неотлъчно стоеше приятелката му, германка, разведена жена с три големи, вече женени деца, с внуци. Тя го придружаваше пре-ди няколко години и на летището в Хюстън, когато на връщане от Мек-сико се срещнах за половин час със сина си. Моето момче бе прелетяло континента за тази кратка среща в транзитната чакалня, толкова скъпа на сърцето ми и някак нереална, сякаш ми бе поднесена от турбулентните въздушни течения. До него бдително стоеше същата жена, а аз очаквах да видя високо, дългокосо и усмихнато американско момиче, дете на сво-бодата. На срещата ни в Стокхолм той ми разказваше за някаква приятел-ка, състудентка, Гейл, която „плака, като ми режеха дългите коси, за да ме видиш в по-европейски вид... Гейл прилича на тебе, мамо!” С майчината си интуиция долових, че тази немлада жена има голя-ма власт над сина ми. Стремях се да бъда учтива и внимателна, за да не нараня неговите чувства, но ми се струваше, че той прави някакъв лош,

122

фатален избор. Баща му ли го подтикна към германката... Припомних си нашата скромна сватба и горчивината за моя букет от бели сватбени кали, заметен от свекървата в кошчето за смет. „С майка до море, с жена – през море...”, но любов ли бе това или убежище от житейските несгоди, нестабилна ориентация на момче, израсло без майка, което несъзнателно търси нейните заместители, а в семейството и` бяха го приели за свой. - Мамо, след телефонния ни разговор не те очаквах, мислех, че ще се откажеш от това пътуване... И баща ми смяташе, че си се отказала и ще върнеш билета. - Аз го направих едногодишен, за да не бъдем ограничени от едно-месечната тарифа. - Само си си дала парите... - Защо, сине, щом ти не идваш при мене, как аз да се откажа? По-вече от трийсет години чакам този миг... Улових ръката му – ето, виждам го, чувам го – плът от плътта ми и душа от душата ми... Кой и защо иска от мене да се откажа от тази най-голяма радост? - Мамо, утре ще поговорим, ще дойда до хотела да те взема с кола и целия ден ще съм с тебе... - В хотел ли?... – попитах с недоумение. - Хубав хотел е, „Хауърд Джонсън” в Кембридж, на брега на река Чарлз... - Бих предпочела да спя на сгъваемо легло в кухнята, но да съм при тебе... - Аз напуснах офиса на баща ми и сега търся работа... Живея при приятелката си, там също е старата и` майка и една от дъщерите и` - си-нът ми бегло погледна към жената, която караше синия крайслер. – Тя не те кани вкъщи... Оставих в колата куфара с подаръците за сина ми и близките му. Германката дори не ми се усмихна, но през цялото време внимателно следеше неговото поведение. Бях толкова уморена от пътуването, от часовата разлика, от без-сънните нощи в София и острото чувство за нещо ново, необикновено и различно от всичко, което бях преживяла досега, че само взех валериан да успокоя сърцебиенето си и хапче за сън. Потънах в широкото легло на „Хауърд Джонсън”.

12�

Когато се събудих, забелязах, че съм в луксозна и просторна хотел-ска стая. Погледнах кварцовия часовник на стената – до срещата със сина ми имаше много време. Вдигнах щорите и включих цветния телевизор. От прозореца се виждаше красивата панорама на града и зелените брего-ве на река Чарлз, преди тя да се влее в океана. Наблизо нещо се строеше – на висок кулокран пърпореше флагът със звездите и ивиците. Какво ис-каше да ми каже знамето за този пръв град на Америка, за ирландската му душа, за практичния ум на янките? Припомних си стих от Робърт Фрост: „Земята беше наша, преди ние да принадлежим на тази земя...”, за ска-лата на Плимут и приземяването на пилигримите от „Майфлауър”, които през ноември на 1620 година навлезли в този залив, като носели плугове, семена и Библията. Бунтовниците, бегълците от деспотичната империя искали да живеят „по законите на Бога и природата” и да преустроят своята религия, която да се подчинява на „здравия разум, на простия ред, на свободата и красотата”. В тези дълги десетилетия четях всичко, което можех да намеря за града, люлка на американската революция, за него-вата история, изтънчена култура, за нравите на „бостънските брамини”, управляващите янки в града. Една непрекъсната културна традиция во-деше до днешните високи технологии и висока интелектуална мисъл в „града на залива”. И днес, празничен ден, ще вървя по улиците на Бостън заедно с моя син, зад девет земи отведен, с девет ключа заключен... Снощи той ми каза, че ще дойде да ме вземе с кола в десет часа, ала още бе ранно утро. Изкъпах се в банята, обзаведена с бели пухкави хавлии, няколко вида шампоани и сапуни, ала най-много ми хареса купата, пълна с „потпури”, ароматни сухи треви и цветя. По телевизията предаваха „Добро утро, Америка”, но предпочетох да изляза и да поразгледам хотела. На първия етаж видях зала с отворена врата, където влизаха елегантно облечени хора. Повечето бяха млади, имаше и с побелели коси, ала жизнени, усмихнати и някак въодушевено се поздравяваха и разговаряха помежду си. Влязох в залата и от реклам-ните материали и брошурите, пръснати по масите, разбрах, че съм по-паднала на симпозиум с архитекти урбанисти. Един сервитьор с поднос забеляза, че стоя настрана, самичка, предложи ми кафе. Почувствах се неловко и побързах да изляза. Ето я пак деловата Америка, дружелюбна, ала далечна, недостижима.

12�

Върнах се в стаята да чакам позвъняването на сина ми. Отворих чекмеджето на нощното шкафче до леглото си и видях, че в него има Библия с черни твърди корици, отпечатана на фина хартия. Бях виждала Библии в латиноамериканските хотели, но сега с неочакван трепет я раз-гърнах, сякаш Бог ми даваше знак кое трябва да прочета и да вникна в него. Бях отворила на „Притчи Соломонови”: „Който опропастява баща си и пропъжда майка си, Той е син, който причинява срам и нанася позор.

Престани, сине мой, да слушаш съвети, Които те отклоняват от мъдростта.” Попрелистих книгата, за да намеря в Евангелието от Марка закона на Мойсей: „Почитай баща си и майка си”, да видя как звучи на англий-ски, но в това време на вратата се похлопа. Синът ми дойде навреме, беше облякъл костюм. - Какво правиш, мамо... - Чета Библията... Всяка вечер се моля за тебе, Бог да те пази и да просветли душата ти... - Кое най-много искаш да видиш, защото имаме само един ден... - Само един ден! - Мамо, знаеш, че търся работа и утре ще се срещна с едни хора в Ню Йорк, ще пътувам с колата на приятелката си. С нея сме решили да си купим къща – аз също трябва да имам пари. Ти можеш ли с нещо да ми помогнеш? - Как, сине, аз печеля в левове и не мога да ги превърна в долари, законът ни не позволява... Нека дойда и аз в Ню Йорк , оттам ще взема самолета. Аз искам повече да бъда с тебе, а не да стоя сама... - Не града, а щата Ню Йорк, отивам в Олбани... Пред хората, които ме търсят за работа, трябва да се представя сам... Но ти можеш да оста-неш тук по-дълго време, утре ще ти се обади баща ми. Неволно изхлипах. Мислех, че макар и за малко, ще бъдем заедно тримата... Носех стари семейни снимки и писма, в чиято автентичност и непосредственост бе запечатана частица от истината за някогашния ни живот и поникващите кълнове на сегашните ни взаимоотношения. В мечтите си толкова пъти виждах някое красиво място по крайбрежието и ние сме тримата, заради нашия син – „на дадения чрез благодат живот”...

12�

Превъзмогнали сме и надживели враждебното отчуждение, стари обиди и разминавания, не само защото трябва да живеем като цивилизовани хора, а и защото Бог иска това от нас като родители на едно хубаво мом-че, първородния ни син. Дължахме му малко радост и смях след толко-ва трудни години, нека най-после се сбъдне желанието му да има обща снимка с баща си и майка си. - Мамо, разбери ме, бъди от желязо, мамо! И аз съм станал желе-зен, не искам повече да ми е мъчно, не искам никакви чувства... По едно време мислех, че ще се срещнем на небето, а ето че се видяхме в живо-та... - Кой те плаши, детенце, че не можем да бъдем заедно, че между нас е изградена Берлинска стена, откъдето се стреля без предупрежде-ние? - Берлинската стена е реалност... - Защо да стоя в този скъп хотел, нека те почакам да се върнеш в твоя дом? - Аз самият съм гостенин, мамо... Преди имах квартира, вярно е, живял съм на много места в този град, наемаме двама-трима приятели един апартамент, кухнята и банята са общи, но всеки има своя стая. Като напуснах офиса на баща ми, нямах пари да плащам наем и отидох при приятелката си... Още нямам свой дом, но ще имам, близки, семейство и няма да допусна никой да се меси в живота ми! - Тъй да бъде – казах аз. Малко се засегнах от ожесточения му тон. Нима не му желая доброто? Той искаше да бъде независим, сам да постигне своите цели и представата си за щастие, за стабилност, но аз долових и зависимостта му от тази немлада и властна жена, която настояваше да бъде единствена в живота му. В тази битка за обсебване, в компромисите, които трябваше да направи, изборът, който неизбежно му се поставяше – тук, със своите и всичко, което има и което е Америка, или с мен, той стоеше объркан, с чисто сърце, но със замъглен поглед. Не – всичко това плюс близостта с майка му, а всичко това минус контактите с мене... Майката бе излишна – да я прогоним! Тя може да бъде потенциална заплаха – критично отно-шение, мярка за сравнение, защита на сина и в края на краищата – да се харчат излишни пари за нея, след като не влиза в играта... Долових внушенията и натякванията, които допреди малко бяха

12�

отправяли към него германката и баща му. По-скоро схванах всичко това с интуицията си, още нямах горчивия опит от идните години, който само потвърди моето тъмно чувство за надвиснала заплаха... Но тогава си по-мислих, че ако една жена обича даден мъж и държи на него, тя по друг начин ще се отнесе с майка му, би искала да и` хареса, да я спечели, да получи благословията и`. Преднамерено отчужденото държане на гер-манката ми беше непонятно. Но каквото и да кажех сега, може би щеше да бъде напразно и дори възприето враждебно, той ще постъпи така, как-то иска жената до него. - Ще се ожениш ли за нея? - Още не знам... - Много грижливо избирай своя житейски спътник. От това ре-шение зависи главно твоето щастие или мизерия. И не повтаряй моите грешки... Нехармоничният, неравният брак по един особен начин дефор-мира личността. - Тя се грижи за мене, обича ме... - Да, но е почти на моите години... И в Хюстън, на летището дойде с нея, а беше младеж... Може би момичето, което ще бъде майка на твои-те деца, е някъде наблизо, но ти не си свободен да го срещнеш. - Ако имам дете, никога няма да се отделя от него... - От сърце ти го пожелавам! - За разлика от баща ми аз съм много верен на приятелката си... Усмихнах се, би трябвало да бъде точно обратното. Той ме покани на закуска. Упътихме се към дневния ресторант. Аз смених темата на разговора – гледа ли театър, каква музика обича, кой спорт практикува и на кой от тях е зрител. Синът ми заговори за Ървин „Меджик” Джонсън, за Лари Бърд, гордостта на зелените бостънски келти. Казах, че брат му в София си е поръчал тениска със „Селтикс”. А за някои нови имена в музиката и състави откровено си признах, че не съм ги чувала. Сервитьорката се приближи до нашата маса. В луксозния бар на хотела имаше малко хора. Той си поръча обилна „фермерска” закуска с яйца и бекон, а аз – „континентална”, препечена филийка с масло и кон-фитюр. И портокалов сок от Флорида, разбира се, такъв няма в София. - За госпожата двоен портокалов сок...

Почувствувах убождане, че пред сервитьорката той не каза „за майка ми”, а „за тази лейди”, може би за да не се учуди тя защо майката

12�

е в хотела, а не вкъщи... - Пазя едно твое детско съчинение, когато беше в четвърти клас... В него пишеше: „Най-вкусна ми е закуската, приготвена от ръцете на мама...” Ти беше кротко, тихо дете, не палуваше, все те виждам с малко наклонена главичка и с книга в ръцете... - Знаеш ли аз какво си спомням? През една ваканция бях дошъл при тебе в София, братчето ми беше бебе, аз спях на дивана в хола. Су-тринта ти тръгна към вратата и каза на втория си мъж, че отиваш да ми купиш за закуска бисквити, а той те блъсна в коридора и каза, че мога да ям и хляб... Как веднъж този човек не ми заговори, не ме попита нито за бележките, нито за игрите, сякаш не съществувах или само му досаждах. Аз бях малко дете и ти казваш, че съм бил добро дете, беше ми мъчно, че останах и без двамата си родители. - Всеки втори брак, сине, и то при тежки обстоятелства като моите, при българските нрави – жена с дете, мъж – невъзвращенец, е един голям компромис... Колкото и да е абсурдно, от мене са искали да имам задъл-жения, но да нямам права. Компромисите, направени в най-мрачните дни на живота ни, е това, което ни държи в мрака. Аз се заблуждавах, че ще ти дам отново дом и семейство, а пропилях най-хубавите години от жи-вота си без радост, без любов... И без тебе... Но с този брак аз приключих, знаеш това... Чаках само брат ти да поотрасне, за да разбере нещата... - Да те блъска, пред очите ми... - Ударите ги поех аз, като буфер... В твойта крехка, Фройдова въз-раст, когато се образуват комплексите, интуитивно търсех по-доброто за тебе, да бъдеш там, където те обичат... Как не срещнах някой великоду-шен, широко скроен човек, който „няма да се мине”, както казват хитре-ците, ако гостенчето, в случая детето на съпругата му, закусва бисквити вместо хляб. При това аз работех и печелех и за хляба, и за бисквитите... Левче не съм видяла нито от първия, нито от втория си съпруг, разчитала съм единствено на себе си. Аз си купувах хляба, цветето, билета, парфю-ма, колата и винаги с двоен работен ден – един навън, втори, по-тежък – в къщи... - И мама Златка работеше, но ти ме остави при нея – каза синът ми. - Аз още се чувствувах част от тази семейна и душевна общност, където и двамата бяхме свои, бяхме обичани.

12�

- Те бяха добри хора, мама Златка и дядо Слав – съгласи се синът ми, - но аз тъгувах за тебе, исках и ти да си при мен. В Бургас ми викаха „софиянчето”, в Бостън – „българчето”. Децата са си деца, знаеш ли как ми се присмиваха на моя ужасен английски... - Родителите ми не владееха английски, миличък, но знеха най-важното – какво да кажат, как да поздравят, как да посрещнат човека. Някой в нашата къща в Бургас да е останал гладен и жаден? А някога аз да съм ти казала лоша дума или да съм те ударила? Припомних си – веднъж ми дадоха портокал, невиждан плод в страната ни през петдесетте години. Изцедих го на сок за него – три- го-дишното ми гълъбче със сините очички - отделих за себе си само едно парченце. Поднесох го към устата си, пък се сепнах – и то е за него... Бях доволна, сякаш аз съм изяла портокала. За малкото дете се полагат най-много всекидневни и всекичасни грижи, но то не ги помни. Пък и няма защо да ми е благодарно за тях – аз съм искала този живот, той ми е даден чрез благодат... Взеха ми го, единадесетгодишен, отгледано дете, за да моделират характера, душата и мисленето му... „Еничари ходят, мамо, от село на село, мъжки рожби вземат, мамо, еничари правят...” „Мило, мами, еничарче, Димо ле...” Разбирам, искат от него да избира – мен или тях... Но защо е това чудовищно противопос-тавяне? Честно ли е да се поставят на везните американският стандарт, свободата на действие, от които те охолно се ползват, без да имат заслуги за тях, в противовес на нашите ограничени възможности? - За какво се замисли? - Ти ни забравяш, сине, и мен, и моите близки. - Не е вярно, беше ми мъчно, когато почина мама Златка... - Да, през ноември, осемдесет и първа... Обадих ти се по телефона за погребението и`, а ти се разплака. Чист и скръбен тон достигна до мен чрез космическия спътник, навярно го долови и астралното тяло на починалата стара майка: „За мен ли плачеш, Ахиле...” - Не мисли, че съм безчувствен, макар че бих искал да съм от же-лязо... - Помниш ли детската си четвъртинка цигулка? Аз я пазя. Идвах в Бургас всеки месец, за да сме за малко заедно, не само да донеса издръж-ката ти или да платя уроците ти. Знаеш, че и аз, и родителите ми тър-

129

сехме някакво разрешение на жилищния проблем, който в ония години беше много труден. Създавах условия, за да дойдеш и ти в София. Баща ти превари тази възможност. - Когато баща ми избяга, ти трябваше да се върнеш в Бургас с мене... - Но аз следвах, работех на хонорар за Радиото и някои вестници, очаквах постоянна работа, като взема дипломата си... - Детето ли е по-важно или кариерата? - Разбира се, че детето... Но ти наричаш кариера необходимостта да работя за моя и за твоя хляб, да платя таксата ти в детската градина, да ти купя дрешки, лекарства, плод, всекидневната битка за оцеляване... – повиши глас Ивайла. Синът и` погледна към сервитьорката и хората на съседната маса, които се заслушаха в непознатата реч. - Белият лист и малките човешки истории, които се опитвах да разкажа, бяха само за през нощта, отдушник на самотата ми и на натру-паната горчилка, която и младостта трудно превъзмогваше. Бях щастли-ва да те гледам как кротко си спиш до мене – на бащиното ти легло... В очите на хората бях една изоставена жена с дете, само на двайсет години! Някой да ме е пожалил, да ми е помогнал, да ми е дал един лев... Само родителите ми безкористно се грижеха за мене. Детето последно прощава. Но поне да си говорят, да се изслушват и в пороя от думи, спомени, преценки, обяснения на постъпки и несъг-ласия малко да им олекне. Да се помъчат взаимно да се разберат, да се приближат един до друг. Този разговор бе необходим катарзис, изясня-ване на гледните точки... Синът ми търсеше мотивация за сегашното си поведение, за отричане на миналото, тотално и несправедливо отричане, от което ме заболя. Аз стоях в това минало и протягах към него ръце... - Мамо, препечената ти филийка изстина, ти не закусваш... Да ти поръчам ли още един портокалов сок? - Не, благодаря... Знаеш ли израза на Аристотел: „Мил ми е Пла-тон, но истината ми е по-мила...” Ако смяташ, че съм била лоша майка, ти бъди добър син! Почувствувах нужда да излезем някъде на открито, на слънце и шир. Качихме се в моята хотелска стая, за да си взема връхна дреха. Те-лефонът извъня, почудих се кой ме търси.

1�0

- Сигурно е за мене – каза синът ми. Беше приятелката му. Дълго разговаряха, той се смееше за нещо. С моя крехък английски разбрах, че тя настояваше по-скоро да се прибере в къщи. През този едничък ден, отреден за мене, тя звъня няколко пъти със същото подканяне. По-късно, като си припомнях всяка дума и всеки жест от този голям ден в живота ми, упреквах се, че не му казах за робските песни и робски-те души... Ако трябва да избира, нека вземе по-малкото, по-скромното, но да е свободен, независим, да запази целостта на своята личност. Ето най-после вървим по слънчевата Еспланада, синът ми ми води за ръка, а аз съм любознателна слушателка: - Тази зелена ивица по бреговете на река Чарлз е любимото място на тукашните хора. Оркестърът „Попс” дава безплатни концерти, свирят лека музика, но оркестрантите са от прочутия Бостънски симфоничен оркестър. Сега сме в Кембридж, там отсреща е кампусът на Харвардския университет. Това е град на млади хора. Архитектурно – и в Европа, и в Америка. - Всичко, което виждам, ме радва... Имам чувството, че вече съм била тука, толкова много четох за града, за Източното крайбрежие – ка-зах аз. - Къде искаш първо да те заведа – по историческите места или в търговския център „Копли”. Това е един небостъргач, когато го строяха и нещо се разправяха колко висок да бъде, кметът на Бостън казал: „Тук не е Чикаго, за да ни тревожи височината на етажите...” Тукашните хора имат голямо самочувствие. В „Копли” има система за еър къндишънинг с едни клапи, които произвежда баща ми. Аз участвувах в монтажа. С най-чисто сърце отвърнах: - Искам да се гордея с вас... Всичко, което е труд, творчество, изви-сеност, почтена професия е достойно за уважение. - Докато монтирахме на върха на небостъргача, стъпих на една дъска встрани, за да снимам и щях да падна – от най-високото... Стиснах очи. - Знаех, че ще плачеш – невинно и жестоко каза синът ми. - Но сега сме заедно... „За големи болки – големи лекове”. - Колко е хубаво по Еспланадата – без автомобилно движение – за-беляза синът ми. – Аз взех шофьорска книжка на шестнайсет години.

1�1

Имах една кола , купена на старо... В Америка да попиташ някого има ли кола, все едно да го питаш има ли обувки... Мамо, една твоя роднина от София много настоява да дойде при нас, искала да види Ниагара фол... - Голям праз, като го види, би казал брат ти в София... Синът ми се засмя. Не исках да го занимавам с моите фантазми. - На тази пейка в градината скоро слушах да говори Солженицин... – синът ми забеляза книгите, които се продаваха на открито. – Мамо, купи тази книга, чакай, аз ще ти я купя, „Животинска ферма” от Оруел. Нейният английски е като детски, ще я разбереш. Хората грухтят като прасета. Нищо не знаем за хората и за прасетата в Белене, за ваните със сода каустик... Двамата с моето синеоко момче сме в една книжарница на „Хар-вард скуеър” и той ми препоръчва какво да чета. Гордо ми съобщава, че двайсет мои книги има в Конгресната библиотека във Вашингтон, а също и в Харвардската библиотека. Боже мой, значи и без долари в джоба аз съм човек. - Мамо, радвам се, че дойде, но имаме само три дни... Някои иска-ха да се върнеш със следващия самолет (билетът ми е едногодишен, а ще се движа по слънчевата орбита), но аз не се съгласих, поне три дни, да ти покажа Бостън... (Ако съм тяло небесно, това е обиколка на Меркурий.) Мамо, искам да ме разбереш, принуден съм да постъпя така, макар че исках да видиш повече от Америка. - Аз исках, сине, тебе да видя, Америка – може и друг път... Тя ста-на твоя втора родина, вълнува ме и мене... Изучих тънката игра на котка и мишка, непокорната мишка в но-ктите на котката... Не бива да го плаша, защото и той е изплашен. Изуча-вам го с жаден поглед. Зная всяка бенчица по тялото му, наклонената от дете главичка (типична Везна), слепеното кутре на крака, а ми е далечен, без мен израсъл, с не мои мисли и преживявания. Чувствам се неловко, смущава ме тази близост и далечност, но виждам, че и в общото ни не-щастие той е мой, мой... - Тогава първо ще ти покажа търговския комплекс „Копли плейс”, после – историческите места за бостънското „чай парти”, с което е за-почнала Войната за независимостта, пристанището, митницата, Бийкън хил...

1�2

- Аз искам да видя твоите квартири, където ти си живял... - О, мамо, за двайсет години аз живях на двайсет различни мес-та... - Как живя, детенце, как живя, кой те посреща и изпраща... - Сега поне познаваш приятелката ми... Не можех да го спра – не знаех накъде извива пътят му, за да кажа: стоп! Липсваше му зрелият опит, изградената ценностна система – само младежка чистота и поривност. Взех обратния самолет за София от бостънското летище „Логън”. Не знаех, че и тука е граница, щях да си спестя отсечката и плача до Ню Йорк. В София – присмехулници: „Ти до Бургас ли ходи или до Бостън? Колко дни стоя там...”, „Толкова, колкото да видя сина си...” Едно птиче пееше в душата ми – аз направих първата крачка по своята половина от пътя...

1��

КАМЕННИ ОЧИ

Най-напред видях корените с полепнала по тях червеникава глина. Багерът изтръгна от могилата дивачката круша и тя лежеше пред нас с недозрелите си плодове. Листата и` бяха още мокри от росата. Тук-таме се полюляваше по някой пожълтял лист с голяма капка вода на вър-ха или прекършено от лани, изгнило клонче, само жилките му стоят. Заг-ледах се в спокойното достойнство на зелената корона, подслон на орачи и пастири. Само в корени и плод ли се превръща тайната на битието? Какво исках да намеря, да открия, да докажа – на себе си и на другите? От година се въртях като омагьосан край тази тракийска могила, опипах я, прослушах я като сърце, протонните уреди ми посочваха всички ано-малии в пластовете от пръст и глина. Определих по тях посоката на сон-дите. Един пенсиониран миньор от „Редки метали”, чест гост на ханчето и пивницата, ала сродна душа, мечтател, каза, че ще ни пречи дивачката круша. Могилата беше насечена като торта и корените на крушата – под-копани. Отидох в стопанския двор и докарах багера. Усещах дъха на пръстта и влагата по желязото, сока от пресните рани в стъблото, лъха на двор, слама, добитък... Полето бе притихнало след жътвата. Изтеглихме крушата и аз се спуснах в ровището. Още не знаех, че под старите коре-ни се крие сянката на ангела на смъртта. Зърнах входа на гробницата и почувствувах как потръпват ръцете ми. Старият миньор очакваше моите нареждания, опрял големите си възлести ръце върху сондата. Износени-ят му венчален пръстен блестеше. - Ще спрем за малко... Отивам в общината да се обадя на жена си. Забелязал съм, че има скрити душевни сили, които се включват с безпогрешен автоматизъм, за да ни освободят от напрегнатостта, да поставят граници на въображението, да успокоят чудото, като му проти-вопоставят някаква елементарна логика или делнични грижи. Аз наистина се обадих на жена си. Тя ми е колежка, но вместо да споделя моите пътища, зарови се в архивите. Двете ни ситни деца, по-родени едно след друго и едно след друго отглеждани в детската гради-на, посърваха при нашите дълги командировки. Не зная дали има друга

1��

професия с толкова отсъствия от дома. Може би само геолозите ровят с месеци като нас земята. Моят ранен студентски брак с една актриса при-ключи с целувка и с дълго отсъствие. След години се ожених повторно за колежка. Стигат ми две хубави жени в моя живот. Казах на жена си да вземе влака от Пловдив, после рейса и да дой-де при нас. - Да, с рейса... – додаде жена ми, а в гласа и` недоизказан упрек, че семейният трабант от два месеца е само на мое разположение. После тя прибави с прилив на бодрост: - На добър час! - Все пак можеш ли да дойдеш... - Еличка има температура, не мога да я оставя... На добър час! Чух на една премиера как пожелаха на автора, наш приятел, „На добър час!” Казват си го летците на аеродрумите. То си е магическа фра-за, човешко пожелание от памтивека. Колкото е по-старо, толкова е по-ценно, според нашия професионален принцип. Като млади археолози сричахме с жена ми надпис върху камъните на древния тракийски град Кабиле: „На добър час! Военният лагер Кабиле постави статуя на най-великия и божествен император, благочестивия, щастлив Август...” Върнах се при могилката. Казах на двамата миньори, че за днес са свободни, а на студентите: „Ще копаем на ръце!” Останаха всички, бяха забелязали входа на гробницата и не искаха да мръднат от местата си. Любопитството ни пронизваше. Аз копаех пръв и под ръцете ми педя по педя започна да диша фасадата. Досега тя не беше позната в Тракия. До-косвах грижливо моделираните орнаменти – растителни, геометрични и човешки изображения. Очите на тракийската богиня... Изтрих ги от безличието на пръс-тта, която ги бе съхранила, и те прогледнаха. Смях, вик, болка, тайната на смъртта и на живота, войни, пиршества, изпепелени градове – всичко бе събрано в тези очи. Те безмълвно ми казваха, че така е било, така е минало времето – от човек на човек, докато в редиците от хора е имало сили... Това е посвещението на приемника. И неговото бреме. Поставих каменния блок, който не беше споен с фасадата, на по-лично място сред находките от могилата. Те са няколко стотици, стара-телно описани от студентите. Моята тракийска богиня слуша попмузика от студентските касетофони и участвува, неосквернена, в нашите шеги. Омръзна ми това лято да гледам все нови и нови карикатури и фото-

1��

монтажи, в които главен герой е моята брадата личност. Може би с тези шеги отрезвявахме фантазията си, която непрестанно търсеше образа на несъществуващото. Кой ли от нас не бе изпитал скрита уплаха и стъпи-сване от физическото докосване до историята и обратната проекция на изтеклото време. Трябваше да привикнем с темпото на днешния ни жи-вот спрямо една неподвижност, а легендата и загадката да станат наша делнична работа, нещо като дисекция върху трупове на циклопи. Странни са за нас тракийските погребални обичаи. Още никой не е дал отговор защо едновременно съществуват два така различни ритуала – изгаряне и полагане на трупа? За какво са служели тези девет глинени съда, изпълнени с речни камъчета и обърнати с дъната нагоре? Намерих ги пред гробницата, побити с остър предмет. Чий дух още скита неопла-кан и нощем вие с вятъра под небето на Тракия?... Прибрахме глинените съдове и бронзовите накити, златния наг-ръдник, конските скелети и сребърните апликации на оглавника в една от стаите на местното училище. На пръв поглед тук се ширеше нераз-бория, ала всичко бе точно на мястото си. Дадохме преднина само на нашите любимци. Аз на богинята с чудните очи, студентите – на релефа с лъвовете. Чувах ги как си приказват и се радвах, че долавям мои мисли и внушения: „Хайде бе, кой съвременен скулптор ще ти извае такъв лъв, с толкова сила, експресивност и заедно с това – спокойната увереност на античното изкуство...”. „Ние първи открихме, че в Тракия е имало скулптура още от предримската епоха...”, „България е третата класиче-ска страна след Елада и Рим...”, „Европа също е тракийско име...” Моята тракийска богиня можеше да прочете с каменните си очи шаренията от лозунги и надписи, които се появиха при находките. Прис-тъпилият с любопитство този праг биваше предупреден: „Ако нямаш какво да правиш, не го прави тук!”, а лъвовете сякаш изричаха заплаши-телно: „Кариеризмът е бавна смърт!” Трябваше да дълбаем не само земните пластове, да преобръщаме могили от мрак и забвение, но и пластовете от заблуждения, които при-числяваха траките към скитите или ги поставяха в неясните очертания на гръко-римския свят. Има и друго, за него не се говори в академичните кръгове, не се загатва на събрания или симпозиуми, където трябва да се спазва добрият тон и равнището на научния спор или обсъждане. То, другото, се долавя с вътрешното зрение, то се подразбира, изживява се

1��

като болест, а зъбецът му дълбае нашите души и нашите взаимоотноше-ния. Бавната смърт – кариеризмът, честолюбието... Професор Ангелаков трудно се примиряваше с факта, че негови-те студенти се наричаха мои ученици и говореха помежду си за „моя школа”. Той бе вече хабилитиран млад професор, а аз – просто музеен работник. Момчетата защитаваха дипломни работи при него, а после ги „поливаха” при мене, в моята стаичка-килия, до която трябва да се добе-реш през дългите музейни „хранилища” и коридори. Една дамаджана с домашно вино, пластмасови чаши за кафе, нарязан върху вестник салам – и пиршеството е готово. Обичам позицията на младите, на начинаещите – аз съм Никой и Нищо... В нея има бъдеще, устрем, надежда. Трудно може да излезе от застоя и спокойния си уют някой, прехвърлил душевно друга възраст, някой, който се оглежда и трупа, и се пази – от всички и от всичко... И така, професор Ангелаков дойде за ден-два да наблюдава лятна-та практика на своите студенти. Най-напред ми съобщи, че по решение на еди-кой си съвет силите на студентите няма да се разпиляват по много обекти. Ако намеря средства, да си наема работници. Поблагодарих му за съвета, ала едно от момчетата, чуло нашия разговор, после ми каза: „Ние ще идваме при вас доброволно, за да станем професионалисти...” Професор Ангелаков поседя с нас край вечерния огън, ала се отказа да спи върху наровете в „безпътния” фургон. Късно през нощта запраши с колата си към някакъв мотел. Фургонът е нашата лятна къща и съпро-вожда всяка моя експедиция. Безпътен е, защото не се движи по пъти-щата. Сам не зная как го измъквахме през гори и угари. Край могилата намерихме няколко изоставени да съхнат орехови дънери. Те са били яки дървета и като метнех отгоре им по някое и друго одеало, става-ха чудесно легло. Поддържахме огъня до среднощ, радвахме му се като езичници и си приказвахме за извънземни цивилизации, за пулсари и неутрино, а в нас гнездеше страст и мъка по античността. Мислехме за тия брадати мъже с ризници и наколенници, с къси мечове и копия, едри и снажни като млади богове. Така ги бе възпял Омир – преди трийсет и две столетия траките отишли със своите златни колесници да помогнат на родствениците си, троянците, и да очертаят своя релеф в една малка и вечна война... Огънят гори, дъбовите съчки и габракът, които намираме наоколо,

1��

правят хубава жар, тлее под пепелта до зори. На следващия ден професор Ангелаков отново дойде при нас. Зая-ви пред студентите, че да се разкопават могилите с машини е съвременно варварство. Аз му възразих, че тези методи за археологически разкопки се използват и в най-напредналите страни. Какво е пред едно строшено гърне (досега не съм счупил) времето, тия сто и повече години, които ще ни трябват, за да разкопаем петнайсетте хиляди и повече дори тракий-ски могили по нашите земи, за да стигнем до корените. Всички предме-ти, гробници, долмени или основи на храмове, които откриваме сега, са единствени, няма количество, няма с какво да сравняваме. Ние ще имаме антична история, когато се появи серията и се очертае епохата, когато предметите и стиловете започнат да се повтарят. Археологията не е кой знае каква съществена необходимост в живота на човека от „космиче-ския” век, но все пак си струва да се стигне до корените. Само от едно се боя – как ще опазим това богатство, като познавам добре балканския ни манталитет, безразличие към миналото и груб практицизъм, всичко да влезе в днешна „употреба” и мраморната плоча с древен надпис – праг на кокошарника... Професор Ангелаков не се предаде, а продължи пред студентите своето настъпление: „Тази фасада не е тракийска, а елинска... Пак виж-даме характерния стил на таласокрасията. Ето това е йонийска кима и този пояс от силно геометризирани бръшлянови вейки...” Момчетата мълчаха. Поведох ги към гробницата. Посочих им изтритите прагове и една дирка върху камъка, силно изрязана дъга, която съвпада с линия-та от движението на вятъра. Обичам тази дирка върху камъка, както ме вълнуват не мъртвите, а живите очи на моята богиня. Помня от дете една такава дирка от вратата на нашата къща, в нея има топлинка, живот, повтаряно движение, мирис на сутрешно мляко и отблясък от вечерен огън... „Най-същественото е – казах на студентите, - че всичко, което виждаме и тълкуваме, е работено върху местен камък, върху пясъчник. Това потвърждава нашето предположение, че траките са строели мавзо-леи много преди елинския владетел Мавзол. Ние ще стигнем до корени-те, до преварената във вените ни кръв, до миналото, което е наше...” Студентите зашумяха. Бавно се обърнах. Той ни гледаше. Очите му бяха каменни.

1��

ПАНЕЛИ

- Чаках те на нашето място, на пейката при стъклопоставянето. Не ме ли видя? - Не те видях, защо не ми се обади? - Не беше сама... - Снощи, като се прибирах, те засякох с колата. Не забеляза ли? - Забелязах. - Не беше сам в твоето панелно убежище... Колко сами бяхме, Константине, сами и необходими един на друг! Нима пълната с публика театрална зала или киносалонът са присъствие в душата ми? И моите снимки, залепени по кичови огледалца, окачени по будките за вестници или във войнишките шкафчета, могат да заличат голямата ми самота? Дървените саби на децата ожулиха ниския клон на крушата, един-ственото дърво от някогашния людски двор с ягодова леха и курник, с лапад и коприва. Разорани и засипани от асфалт и панели, дворовете на-помяха за себе си с някое хилаво дръвче и буйната трева, която лъщеше под майските дъждове. Предградието растеше, жизнено и брутално, хо-рата газеха кал, сърдеха се, че няма магазини и ресторанти, но поне има-ха покрив. Багери, трактори и самосвали все нещо копаеха и настилаха, блокът вляво с шарено пране по балконите и съседи, които се опитваха да се опознаят, блокът вдясно – панелни кутийки на абсурдна пчелна пита. През тях прозира синьото небе, сякаш домът се изгражда от въздух. Децата, връстници на пейки и дръвчета, нямат спомени за „бяла спретна-та къщурка”. Вместо роден дом те казват: нашият блок. - Към коя „Младост” отива този автобус? - Към втора... - Аз съм за трета „Младост”. През малкото ми свободни вечери обичах да се разхождам из но-вите квартали, да ги опознавам, да се ослушвам как стенат от грижи и неуредици или се радват на „своя покрив”. Обрамчени от високи блоко-ве, ягодовите градини край Дървенишката река и пълният с рози двор на женския метох напомняха за един отминал свят. Ти пръв ме заведе

139

там, ядох ягоди от твоята шепа, ако духнеше вятър или ръснеше дъжд, твоето яке веднага обгръщаше раменете ми. Помня този топъл вятър от началото на лятото, в града той затихваше, а тук сред самотните блокове и градини препускаше безпрепятствено, носеше ме, лека като перце, и моята най-надеждна опора беше твоето рамо. Гушех се в прегръдката ти, вдъхвах бялата ти чиста кожа, устата ти, без упойката на алкохол и ни-котин, и тоя мъжки мирис на ръцете, които подчиняваха мрамора, желя-зото, дървото... Толкова те обичах миналото лято, през деня живеех като насън, през нощта рязко се пробуждах и чаках да съмне, за да те видя, че ме чакаш на пейката пред блока. И такава лекота ме изпълваше, сякаш бяхме две слети глухарчета. Вървяхме край панелите и неволно вниквахме в чуждия живот, ма-кар че в онова лято единствено важно бе какво чувстваме и мислим ние един за друг. Някъде изхвърляха през прозорците кашони и бутилки, ви-дях разбити входни врати от стъкло и алуминий, другаде двайсететажни блокове, населени близо година, а оставени без отопление, без вода и електричество, с вечно неработещи асансьори. Хората от крайните квар-тали казват: „Отиваме в града”. И гонят претъпканите автобуси. - Можем ли да променим манталитет, да прескочим епохи? – попи-та ме ти. - Разбира се, че не можем, но все от нещо трябва да се започне... Ако това опърпано социалистическо строителство остане белег на епо-хата ни... - И аз казвах така, докато ми прибраха паспорта, никъде не мога да мръдна... Сега просто си мълча, което не значи, че нямам мнение. - Мога ли с нещо да ти помогна? - Обичай ме... Винаги съм искала да превръщам злото в добро, да не скъпя по-мощта си, да не отказвам никому радост, добра дума или дори тактично премълчаване. За един миг на сцената, който дава на преходното трай-ност, трябва с години да работя, да имам енергия, сила, да не секва любо-питството ми към света. И най-важното – любов. Поне един човек трябва истински да обичаш. Само така можеш да стоплиш душите на другите хора. Между блоковете се рее стадо, жули утъпканата и тук-там омаз-нена с нефт трева. Вечер дочувам щурци и бързам да изгася мотора на

1�0

колата, за да не нарушава нощната тишина. Комплексът свети с хиляди прозорци, но как да се добереш до хората? Кои хора – публиката в театъра, все непознати... Понякога ми но-сят в гримьорната цветя. Благодарна съм за всяко внимание, но после ги забравям. Те не са моят свят. Какво имам аз – една гола душа, тялото следва духа, а как бях отпаднала. Ти ми вдъхна смелост да живея, върна ми радостта, любовната тръпка, щастието да обичам и да бъда обичана. Защо не живя повече, Константине, Константине!... Дом се изгражда с надежди за утрешния ден, с мисъл за деца и внуци. Омъжих се много млада, Андрей ме наричаше „бейби” и не ми-слехме за дом и деца, просто искахме да заспиваме и да се събуждаме един до друг. Мисля, че и за двама ни това беше любов от пръв поглед и тя не беше свързана с грижите на битието. Бях студентка английска филология и макар че имах отличен успех, напуснах, за да следвам във ВИТИЗ. Исках да стана актриса, да произнасям словото, да вая образи и характери. Андрей завършваше археология. Той ме отведе в апартамента на родителите си в една кооперация на площад „Славейков”. В малката ни стая на четвъртия етаж грохотът на града не заглъхваше, но и нашият живот бе такъв, че цяла нощ се влизаше и излизаше, родителите му, ес-тествено, отстъпиха... Не зная защо се разделихме, може би надделя моята ревност през дългите му отсъствия по разкопи или защото аз започнах да се снимам във филми и наесен с виновна усмивка се връщах вкъщи. Дадохме си от-ново свобода, „по взаимно съгласие”, но не престанахме да се обичаме. Не съм видяла друг мъж да е толкова внимателен към бившата си съпру-га, подаръци за рождения ми ден и Нова година, букети за моите пре-миери, „бейби”, чудесна си и целувка пред всички... Как го приема това втората му съпруга, не зная, но изглежда, че е свястна жена. Мнозина се домогваха до близостта ми, но като погледна в душата си признавам само двама, в които наистина бях влюбена – Андрей и този несретник, Константин. Веднъж го запитах вярно ли е, че панелните блокове имали живот петдесет години. Той ми отговори: „Вещите и къщите винаги остават след хората”. Скъпи, помня думите ти до една и най-незначителното, ко-ето ми каза в нашето единствено лято и през есента, и през зимата... Вещите! След смъртта ти няколко жени ме попитаха: „Къде са ония фа-

1�1

терщулове, които...” Само аз знаех последното ти панелно убежище, а за фатерщуловете ти с искрено великодушие бе обещал на всяка поотдел-но да стареете заедно в тях... Сивоокият крал на две-три женски души, принцът на карнавала е мъртъв. Владенията му опустяха. Миналото лято аз нищо не знаех за тебе, нито за фатерщуловете и жените, само те срещнах на стълбата. После в нашите безкрайни разго-вори – нежно-интимни, шеговити или упрекващи, гърмящи от ревност, гняв и обида или с тежащо като стомана мълчание, доверителни, изпо-ведни, ти ми каза: „Всичко започна от стълбата!” По коя стълба, онази, невидимата, по която аз се качвах, а ти слизаше, или нашата, с мозайката, още неизчистена от строежа. Помня – разговаряше с един съсед – мрамо-ра, ваната, ламперията, всички бяхме заробени от новодомски грижи, аз минах, поздравих, очите ни се срещнаха. „Нека се обърне, нещо да попи-та, искам да се обърне...” Твоята воля ме спря на площадката. После се шегувах: „Всичко започна от молива, не от стълбата...” „Кралицата най-напред си окачи картините...” Щом получих ключа, домъкнах ги с кола-та. По голите стени на празния апартамент се появиха картините. Някои са подаръци от приятели художници, други съм купувала от изложби, от ателиета. След театъра моята страст е живописта. Без твоята бормашина едва ли щях да се преборя с твърдостта на панела, за да намеря златното сечение на стената за морския пейзаж или височината на очите за мал-ките платна. Аз ти подадох молив и усетих топлината, не, магията на ръ-цете ти. Парна ме електричество, нещо неизразимо. От този миг нататък просто изпитвах физическа необходимост да се допра до тебе, до ризата и сакото ти, такова лудо привличане. Снажните ти рамене бяха моето най-хубаво възглаве. Как беше с тебе – същото или по-малко, по-разсеяно, повторяемо? Може би бе горчива любов, последна, с предчувствие за смърт? И невъз-можна, неизживяна. „Ние имаме вечери, но нямаме сутрини. Моите дре-хи до твоите в гардероба, това създава и за мъжа уют, топлина, чувство за трайност, за сигурност. При тебе идвам и си отивам като гост. Вече не съм юноша да целуна и да отмина...” Аз не можех още нищо да реша. За мен беше трудно време на не-възнаградени усилия, преумора и нервно напрежение, не виждах слънце повече от миньорите, заспивах с хапчета и носех термометъра в чантата си до шофьорската книжка и червилото. Какво намери в мене на просло-

1�2

вутата стълба, та поиска да се обърна? С джинсовата си пола и без грим, с пазарска чанта в ръка аз бях една нищо и никаква женичка като много други по опашките. Актрисата живее на сцената и под прожекторите на снимачната площадка, спектакълът е свързан с хипноза и самохипноза, сплитам в едно очите и вая образи, за което ми се отплащат със смях и сълзи, а събудената мисъл пресреща моето слово. Ако нямам човешка индивидуалност, ще бъда безлична и на сцената, и на екрана. Но в обик-новеното си битие с нищо не се отделям от другите хора, дори не ми е приятно, ако някъде ме загледат и познаят, това отнема част от свободата ми и естественото поведение. Приемам сравнението на Съмърсет Моъм в романа му „Театър”, че актрисата е като глава лук, белиш, белиш, а под люспите – нищо, само като липса на натруфеност и „игра” в живота. Видях техническата документация за нашия блок в „Младост” и с моята „кибернетична” памет, както ти се изрази, веднага запомних пър-вото, попаднало ми пред очите изречение: „Етажни плътни средни пане-ли за първото и последното междуосие при координационни размери...” Ти издърпа от ръцете ми оръфаната папка: - Защо се занимаваш с неща, които не са за тебе... - Няма вече дом от камък и дърво и обгорена от огън тухла – бла-городните истински материали. Все заместители... Да не говорим пък за вечните стари къщи в бащиния ми балкан, дето сечени, там и правени. Това бе моето първо чувство към панелния дом – заместител на нещо истинско. Друго чувство, в чийто плен съм до днес, е за вградената сянка и за отбития удар. Насочен към един, поет от друг, от най-добрия, от най-беззащитния... Ти ми разказа за бащата и сина, за вградената сянка в нашия дом. А твоята? Синът отслужил войнишката си служба, оженил се, имали бебе. Нощем будувал над учебниците, решавал задачи, готвел се да следва ин-женерство. Баща му, техник и бригадир, го взел при себе си на строежа. В един мразовит ден всички хукнали нанякъде – кой във фургона, кой на завет из недовършените етажи. Пристигнал пълен панеловоз. Кранист-ката, смръщена и небрежна, започнала да пренася панелите. Един панел се откачил и синът видял, че баща му стои под него. Спуснал се да го отдръпне. Успял, но след миг той самият бил премазан и безжизнен. - Какво ти стана? Плачеш...

1��

- Нищо... Аз и едно войниче оплаквах, без да го познавам.Разказаха ми за него... Обвинили го в шпионаж за Югославия, глупост, но при Коминформбюро това означавало разстрел. Убиецът му после отишъл и ритнал трупа... Преди смъртта си войничето казало: „Много здраве на мама и тате...” - Ако чуеш историята на един мой приятел, не зная какво ще ка-жеш. В последните класове на гимназията бяхме луди по оркестъра на Глен Милър: „Серенада в синьо”, „Чатануга, пуф, паф”, „Малката кафява кана”, разбира се, грамофонната плоча от чужбина си я слушахме само вкъщи. Приятелят ми и аз си мечтаехме да отидем в Америка, да работим там, да я прекосим с кола от Източния до Западния бряг. Не зная защо толкова искахме да видим „Гранд Каньон” в щата Аризона. Като завър-шихме, мене ме взеха войник в спортна рота, него го отложиха поради заболяване, отворил язва. В това време ги подлъгали с обява: „Набиране на работна ръка за САЩ” и той, аризонецът, се записал... Край на леко-верието, прибрали ги направо в Ловеч, в лагера „Слънчев бряг”, там още първия месец му спукали кожата и язвата и починал... Заплаках... И аз мечтаех да видя „Гранд Каньон”. - Нищо няма да ти разказвам! Ти си болезнено впечатлителна. И всичко помниш, ще тръснеш нещо пред ченгетата, театърът ти бъка от тях... - Знам... Помня, помня, професионална деформация, много жени живеят в мене... Преживявам чуждия живот като свой. А ти за корав мъж ли се мислиш? Колко е мека косата ти... - Помилвай ме пак... Каквото аз съм видял в този живот, ти не си и сънувала. - Разкажи ми за себе си, всичко, всичко искам да знам! - Още не си заслужила... Не ми ли вярваш? Погледни ме в очите! Сивосиньо небе в един напрегнат и остър поглед, който моли за пощада. Целувам го, по гърба му трепва спазъм на нещо неизплакано, неизказано. Той беше горд като дявол, а ми каза, че затъва; че изостава, без да ми обясни защо. Правеше равносметка – изживял ли е своя един-ствен живот пълноценно, осмислено, неформално. - Обичаш ли ме, наистина... - Много и единствено – отвръщам с чисто сърце. - Знаеш как трябва да ми отговориш!

1��

- Ах ти, Дон Жуане? - Не съм Дон Жуан!... - Аз минавам четирийсетте, а край тебе живеят момиченца... - Ти не с младост си ме спечелила и съм твой... Любиш плътта и уважаваш духа... Не ти прилича да ревнуваш от разни хлапачки. Много те обичам, не, повече от много... - Голямата любов е опасна, както голямата скръб. - Живота си, кръвта си ще дам за тебе! - А можеш ли да бъдеш зъл? - Да, към този, който ти причини нещо лошо. Поглеждам го – сивосини очи и така сериозно, клетвено ми гово-ри. Такива думи не съм чула дори на сцената, в най-романтичната пиеса. Ще повярвам, че между раждането и смъртта най-важното в живота на човека е любовта. Почти ще повярвам... Една актриса познава хората. Струва ми се, че нашенските мъже по традиция държат на жена си и на семейството, в него инвестират не само чувства, но и средства. И бягат от риска, от блуждаещия пламък на любовта. Ако може нещичко така – между другото, но да не ги ангажира, или, не дай Боже, да ги изложи. Той обичаше руските поети и носеше в душата си снеговете на Ру-сия, в очите – северно небе, в снагата и ръцете си – богатирска сила. Тют-чев, Блок, Ахматова – най-хубавите им стихове не аз ги знаех на- изуст, а той... Идва при мен, висок, строен, ще се приведе на вратата. Понякога се улавях, че го съзерцавам и се радвам на слънчевата му хубост, сякаш гледам картина. Откъде тази изтънченост у него – и душевна, и във вку-совете, ценеше само истинското – благородството на старите мебели, на бароковите форми, обичаше мрамор и кристал, злато и сребро, резба по дърво, естествена кожа. От далечни и неизвестни прадеди носеше в ду-шата си снеговете на Русия, нещо силно и ведно с това крехко, ранимо, илюзорно, неприспособено към нашите сурови нрави. И този не нашен-ски талант да обича, да се осъществява в любовта, да те направи жена, да превърне в празник една разходка сред зимни дървета и летни ягодови градини, по есенни хълми или просто щурането из работилничките на софийските покрайнини, когато търсихме някаква си муфа и нипел. - А освен мене нямаш ли и резервен вариант? - Ти си разглезена и не ме разбираш! - Разбирам те, но те ревнувам от жените, които си обичал преди

1��

мене. - За твоите връзки има давност, а за моите няма, така ли? Ако по-чна аз да те разпитвам... - За всичко мога да ти отговоря. Почтено съм обичала и почтено съм се разделяла, дори когато мен са ме изоставяли, мъжът е изстинал, а в мен любовта е жива и боли... Още ми е мил Андрей, моят първи и единствен съпруг, но то е нещо друго... Две правила са станали мой вътрешен закон, опорни точки – уважение към правата и към света на другите, и не смесвай любовта с ползата, тогава тя ще погине... Ползата е в този трепет, в това вдъхновено душевно състояние, което не можеш нито да купиш, нито всеки ден да го срещнеш. И с всекиго... Знам, че не се хвалиш, всичко за покорените жени и за тия, които са се хвърляли пред автомобила ти, е вярно. И над мене имаш огромна власт, признавам поражението си. - Победата си... От пръв поглед, от една случайна среща на стълба-та. - О, аз съм само брънка от веригата... - Човек срещне някого и веригата се затваря... Сладка и нежна моя любов, имай само хубаво чувство към мене. Когато си ми сърдита или несправедлива, отдалече го усещам, нещо ме притиска... Още не те познавах и не знаех, че с лоша мисъл, с клетва, с упрек или злост не бива да те замерват – ще те унищожи! Такъв те помня – бли-зък, свой до последно косъмче на веждите и малко странен, неясен като образ, който не е на фокус. Ту сърдит и гневен, обиждаше се, ако начаса нещо не получиш, ту добросърдечен, услужлив, прощаващ. Твоята логи-ка, наблюдателност и познание на хората ме изненадваха, ти беше само с две години по-възрастен от мене, а беше с толкова богат житейски опит и зрели критерии. Струваше ми се, че понякога ти нямаше самочувст-вие, неосъществен, ненамерил себе си човек, ала с огромна енергия, със силен заряд, предопределен за нещо голямо. Прекрасен и потаен, пълен с неосъществени мечти и със стари лъжи, наперен, честолюбив – да не бъдеш обект на клюка, хула, осъждане, дори на съчувствие. Ти влизаше само в къщите, където ти се радваха и те приемаха с усмивка, с доверие. Срещнеше ли хлад и подозрителност, затваряше се в себе си, не отгова-ряше на никакви въпроси и така, стоманизиран, можеше завинаги да си отидеш.

1��

Когато се запознахме, учех ролята на „Госпожица Юлия” от Стрин-дберг и подготвях рецитал на чилийската поетеса Габриела Мистрал. Двете изпълнения, много различни по емоционална гама, еднакво ме ув-личаха. Ала времето беше малко и преместването в „Младост” ми взе силиците. Как щях да се справя с ремонти и подобрения, с оня поток от майстори, куп недовършени неща, моята техническа неграмотност, ведно с безпомощността и тъжната необходимост „направи си сам”. Ти ме пое на ръце, подреди моя дом като свой, с вкус и умение, макар че от първия ден знаеше – няма да бъдеш стопанин в него. - Ти си работи, репетирай, аз ще преместя този плот в кухнята и ще те слушам... - „На Андите верига дълга, лежаща и вървяща майка...” Знаеш ли, първото ми прелитане над Андите от Буенос Айрес към Сантяго беше цяло вълшебство. Бях във филмовата делегация, която посети Перу и Чили по времето на Алиенде. В центъра на Сантяго има старинен фран-цискански манастир още от времето на конквистадорите и колонията. Там пазят Нобеловата награда на Габриела Мистрал. Тя е била само Лу-сила Годой, скромна и неизвестна селска учителка, когато пише своите първи „Сонети за смъртта”. Такава любов и мъка, оголени и чисто назо-вани, древни поверия, необичайни образи, не можех да не направя този рецитал... - Кажи ми „Сонети за смъртта”, искам да те слушам! - Тук, в разхвърляната кухня?... - Аз ще си представям Андите. - Добре...

„Ще си отида с песен за мойта мъст красива, че в този ров потаен на никоя ръката за твойта шепа кости не ще спори със мене!”

- Женско чувство, сложно и тъмно... - Чуй!

„Тогава ще узнаеш защо, и неузряла за гробовете тъмни плътта ти без насита, бе нужно да заспиш ти отрано сън зловещ.

1��

Ще блесне светлината, съдбите ни огряла: ще разбереш, че двама събраха ни звездите и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш.”

Мълчание. След миг усмивката ти ме насърчава. Когато уча роля или стих, непременно трябва да съм сама, чуждо-то присъствие ме сковава, дори мълчаливата оценка на още ненаправе-ното, незавършеното. Зад пеперудата на премиерата, на пъстроцветната илюзия лежи некрасивата и тежка какавида на всекидневното усилие. Източвам нишки от собствената си душа и тяло, търся конфликта на ума с чувството, със страстта. Казват, че в моите героини има особена и за-помняща се загадъчност, жива игра на противоречиви стремежи. Всеки вижда лекотата на сцената и на екрана, малцина знаят черната кухня на занаята. Само твоето присъствие не ме притесняваше. Да ме виждаш, ка-квато съм – в кухнята, както и не се срамувах да лежа на дневна светлина в прегръдките ти. - Разказвай ми за себе си, разказвай!... - Всичко ли искаш да знаеш? - Всичко... За скиорската ти младост, за бялата тишина, за пропа-стите и върховете, за хубавата стара София, за мечтите ти, за враговете ти, за осъщественото и пропуснатото... Всеки разговор с него ми беше безкрайно интересен. Нима щях да отдам малкото си свободно време на някой посредственик. Но къде свършваше неговият личен опит и започваше чуждият? Кое бе дейст-вителност и кое измислица или неосъществено желание? Улових го в неточности, забелязах противоречия. Той се дразнеше: - Ако искаш да знаеш, аз съм един несретник! И от жените много добро не видях... - Тогава да говорим за сина ти... - Той е далеч, учи в чужбина. - Когато се върне, ще ме запознаеш, ще бъдем заедно тримата, нали! - Има време... Не огъвай силно пръчката ще се счупи! - Защо се сърдиш... Дружелюбието, мили, е мерило за самочувст-вието на човека, за собствената му стойност. - Нямам особено самочувствие...

1��

Съжалявам, че повече не настоях да видя сина ти, който все след-ваше и не се връщаше от митичната чужбина. Обичам децата и мисля, че към тях съм справедлива, мога да се погрижа и за чуждото дете като за свое. По-късно разбрах каква трудност те препъна и лъжата-сламка, за която се ловеше. Ти не искаше да ме допуснеш до всичко в твоето мина-ло, в белите полета на мълчание и червените минирани полета с „Вход забранен!” С инстинкт за съхранение скри сина си в неизвестност, а мен държеше далеч от хората, които можеха да ми кажат нещо лошо за тебе. Душевна бъркотия и непорядък, лоши навици, недоверие – как болезне-но реагираше на затрудненията по един свойствен само за тебе начин, неприет и неразбран от другите. За да не видиш това, което те дразни, можеше да не видиш и това, което те прави човек. Ти не беше виновен, че бе така устроен. На мен ми трябваше време да се приближа до тебе, а ние имахме само три сезона. Спомням си, съпоставям едно с друго... Колко е бил несправедлив животът към тебе, как са ти отнемали оскъдните радости, за да се лишиш доброволно от най-голямата – присъствието на момчето с твоите черти и твоето име. И тия жени, които те заобикаляха, съжителствуваха и грабе-ха от щедрото ти сърце и великодушна безпомощност, те не бяха заблу-дени като мене, те знаеха, че синът ти живее през няколко улици. Седяха на трапезата ти – в делник и празник – без него! Получаваха подаръци, грижи, внимание и не питаха какво си дал на него. Най-обикновеното, естественото отношение, това, което ни прави хора. Да знаех, само да знаех!... И си мисля – можех ли да помогна да не тъне в дългове душата ти и кълновете на мечтите да не вехнат ослане-ни. Ние още се опознавахме – характерите, миналото, оставило браз-дулици в душите, вкусовете и предпочитанията ни, хората, които смя-тахме за приятели или имаха някакво значение за нас. Отлагахме пъту-вания, срещи, любовни нощи за годините, които ни оставаха занапред и щяхме да изживеем заедно. От обърнатия пясъчен часовник вече са изтичали отброените зрънца на твоя живот-сън. И всичко е било послед-но – думите, погледът, жестът, прегръдката... Какво видя с инфарктното сърце в последния си миг съзнание – слънцето, лица на жени, приоблач-ни върхове, където след миг ще отидеш, майка си, сина си? ... Помисли ли за мене?

149

- Не се отдалечавай! – казваше ти в натежалото мълчание на един разговор или през дните, когато не те търсех – от честолюбие или оби-да. - Не ме предавай! – когато се опитах да разговарям с някои хора за тебе. - Обичай ме! – когато се отдръпвах от пътя ти, защото се страху-вах, че ще ме повлечеш като лавина. Ти да ме беше предал, разлюбил, намразил, да се отдалечиш от мене, но не в смъртта, в живота! На незабрава само искам да те предам и да не те превърна в спо-мен. Не с баналната тъга на некролога, не и със светлата печал на прими-рението – искам да разговарям с тебе като жив, да се съобразявам с пре-ценката ти, с похвалата или укора, които би изрекъл. Казват, че мъртвите на тази планета са много повече от живите и от тия, които ще живеят след хилядолетия. Какво е смъртта – край или начало, невъзвратимост, асиметрия или възстановено равновесие, решаване на обърканите смет-ки, нови съотношения на силите, провал или изход от играта, обратна по-сока на времето? И сбогом на надеждата за истинска щастлива и голяма любов – смъртта е в нас. Съперница смърт!... На гроба ти има пирамидка с усмихнато портретче и сухи цветя. Мъртвило. Ти цял живот строи и нарежда къщи за другите – не свари да огледаш къде завинаги ще бъдеш приютен. И ония селски майстори, които в първомайския ден ковяха с тесли и насосваха дъски за тебе – не се намерил ковчег по твоята мярка, знаеха ли колко те дразнеше грубото, недодяланото. Стига ли дъждът до новата ти стая, свежа ли е тъмната земя, от мрамор ли е твоят камък за възглаве, радва ли те някое коренче? Идва ли друга с траур не на дрехата, а в душата да поплаче като вдовица над вечното ти ложе?

„За твойта шепа кости не ще спори със мене...”

Ревнувах те и ти ме ревнуваше, но то бе яростно и прекрасно – жи-вот! Една сутрин ти си дошъл и си позвънил на вратата ми в прилично време – осем и трийсет. Дълго и безответно звънене. Иди и разбуди една

1�0

актриса! Сутрешна репетиция, след обед – запис в Радиото, малка почив-ка вкъщи с топъл компрес на лицето, след това – вечерно представление на една пиеса, където три часа все аз съм на сцената, и на всичко отгоре – среднощни снимки в телевизията. На нашия професионален жаргон можех да ти отговоря, че вадя пари да си плащам панела, нали цял живот за една къща работим, но това е само част от истината. Ние, актьорите, сме настървени за работа, за изява. Да не ни забравят, да не ни отхвър-лят... Главата ми е пълна с образи и думи, едва ги изтривам от съзнани-ето си и трудно заспивам. „Ах, твоите думички, за всичко имаш дума...” – казваше ти. „От словото, от думите си изкарвам хляба... Ако мислиш, че е лесно да пишеш и да произнасяш, заповядай...” В онова мое непробудно сутрешно спане ти все пак си имал бла-горазумието да ме изчакаш, защото първата ти мисъл била да разбиеш вратата и да ме хвърлиш през балкона от седмия етаж. Заедно с онзи, с когото съм... Успокои се, че си се впрягал за няма нищо, но ме заплаши, че ако ме завариш с друг, ще ми вдигнеш колата във въздуха. И за да нямам никакво съмнение, че ще го направиш, начерта го на лист и ми обясни как ще стане технически. Аз също бях подозрителна – към твои минали, сегашни или бъде-щи любовни връзки. Виждах, че се отнасяш към жените с ласка и вни-мание, а това са силни мъжки оръжия в днешния забързан и равнодушен свят. Една сутрин навих будилника в пет часа, макар че ранното ста-ване може да ме поболее и през целия ден после едва кретам. Събудих се още преди звъна на часовника. (Нека друг ме накара да се вдигна по това време!) Скочих, криво-ляво се облякох, спуснах се на улицата и под-карах колата. Кварталът още спеше, светеха само два далечни прозоре-ца. Направих един кръг край пустото игрище и позатулих колата си при аптеката, близо до твоя прозорец. Исках да разбера какви са тези твои странни съжителства и кое те задържа в този дом. Кой кога става, кой кого изпраща – майката, дъщерята и прочие вълнуващи ме подробности. Не исках да си представям, че друга жена лежи на твоето рамо... Знам, че човешките взаимоотношения са сложни, не са като въже – с нож да ги прережеш, че има дадености и по-раншни задължения, както казваше ти, но аз настоявах да избереш – мене или другите. И двамата вече бяхме в годините, когато трябваше да се отнасяме почтено към любовта и да

1�1

играем с открити карти. И така – мръзнех в колата, репетирах наум ролята на госпожица Юлия, но не изпущах от очи твоя прозорец. Има едни ентусиасти, дето бягат за здраве сутрин по анцузи. Не си гледат аеробика, а се поспират и заничат по мене... Най-после се убедих, че майката и дъщерята вече излязоха от твоето панелче, че си сам. С разтуптяно сърце, което ме за-душаваше и биеше в гърлото ми, позвъних на вратата ти. Отвори ми и в миг разбра всичко. Взе ме на ръце: „Искаш ли чай, искаш ли лимон? Сега ще сложа в миксера един буркан с компот...” Нищо не исках, само да усещам свежия ти дъх върху моята буза и да съм уверена, че ме обичаш. Тогава можех спокойно да работя, а денят ми и нощта с цялата умора и напрежение да бъдат изпълнени с вътрешна и щастлива лекота. Докрай не ми повярва и не постъпи решително – те-жеше ти инерцията, спомени за лекомислени и неверни жени, умората да променяш живота си и да започваш отначало. Изгубихме и двамата. Аз – любовта си, ти – всичко... Защо изпратих по тебе камък, по тъмния ти прозорец? Валеше дъжд, аз плачех, беше в нощта след премиерата. Дотогава усещах сърце-то си чисто, а тази нощ като че ли сторих нещо непоправимо... В прозо-реца ти зейна рана, тя стои там и досега, пълна с мухъл, с тъга и мълча-ние. „Няма да ти бъда жертва” – казах си аз, като запратих камъка. Не знаех, не разбирах, че госпожица Юлия си бил ти. Изпитвах вътрешна необходимост да изиграя тази роля, душевно бях узряла за нея. Може би тя се обогатяваше и от моето чувство към тебе, от нашите сложни взаимоотношения. Аз ли бях госпожица Юлия, която с моето лице и моя глас в нощта на свети Ян щеше да си отиде в небитието? Гордостта и` бе потъпкана, вътрешната и` цялостност накър-нена и тя нямаше смелост да се защитава, да носи отговорност. Аз пре-гръщах и спорех не с лакея Жан, противник и любим, а с тебе. Моите колежки казват, че нас, актрисите, човек трябва да ни изтър-пи. Сега, като тегля чертата, мисля си, много ли исках от тебе? Навярно много – твоето присъствие в моя делник и празник, душевна опора в лю-бовта ти. Няколко пъти отидохме заедно на театър, исках да видя колеж-ките в „Йерма”, в „Хеда Габлер” и за първи път изпитах удоволствие не да играя, а да слушам, еднакво запленена от това, което става на сцената,

1�2

и от малката подробност, че в тъмната зала ти ми държиш ръката и ме поглеждаш с бегла усмивка. Простих на всички влюбени, които идваха в театъра, защото нямаха къде да отидат и по-важно за тях бе да си държат ръцете, отколкото да следят страстите по сцената. Ако беше само мой приятел, а не любим, щеше да дойдеш с обе-щаната роза на премиерата, щеше да прекрачиш прага на изобретател-ната и силна женска омраза към мене, към моя празник, която тази ве-чер те задържа в къщи. Приятелството е дълбоко и спокойно чувство на привързаност, с приятел можеш да споделиш своята слабост, изневяра и тревога, а любовта е тъмна амалгама от честолюбие, болка, мнителност, обидчивост и борба за надмощие. Тази зелена змеица – ревността, току се вие и клъвне. Любовта е по-нетрайна от приятелството, тя поглъща повече време и душевни сили, но когато е голяма и истинска, озарява живота ни и го отмерва на едро. Валеше силен дъжд, аз се подготвях пред огледалото в гримьорна-та, гардеробиерката влезе и ми каза, че от двата края на тротоара стоят хора с чадъри и търсят билети. Като ме видя такава потисната, помисли, че е сценична треска, да не ми е за първи път, всичко ще мине като по вода. Опитах се да се съсредоточа в мисълта на Стриндберг „Не вярвам в простите характери...”, която ми беше ключ за ролята, определях си ри-тъма на жестовете и физическото си поведение, всичко, което трябваше да изрази интензивния вътрешен живот на госпожица Юлия, битката на мислещия и чувствуващ човек със самия себе си. След представлението получих много цветя, букет и от Андрей, той беше дошъл с жена си, представи си, имаше банкет в нашето барче с бира и кренвирши, прибави се и прочутата баница на гардеробиерката. Всички ме хвалеха, но аз не забравях, че ти обеща, а не дойде, че тебе те няма. Типично женска реакция, дори успехът не е успех, ако не е споде-лен с любимия. Тръгнах си самичка във влажната нощ и видях прозореца ти, където ми се стори, че една светлинка угасна... Отстъпих пред твоето лукаво и нежно гушкане, извинения и уве-рения с клетвен глас. Пак се сдобрихме. Имах повече време, сутрин вече не репетирах, отидохме с моята кола в Боровец. Ти я караше като бог, на заледения път аз съм една паникьорка! Потапях се в магията на човеш-кото общуване, тя не е само дух, но и плът, включваш или не включваш в някого, и какво ще правиш на път с един студен, егоистичен мъж, зает

1��

само с пари и кариера? Беше през март, по припеците снегът се топеше, едни яркочервени снегорини и булдозери пълзяха в далечината като бръмбари, подготвяха пистите за световно състезание, на което щеше да дойде и Стенмарк. - Защо тръгна без ски и без шалче... Вземи моето, пуловерът ми е с висока яка. - Нямам ски... - Как така нямаш ски, шампионе? - Всичко, което имах, раздадох... Сега играя „Смей се, палячо”. - Кой ти наложи тази роля и ти защо я прие? - Дай ми твоите кьопави ски и с тях ей така – по ръба на риска, по ръба на бездната. През март лавините се пропукват, ти си стой настрана, гордост на нацията... - Каква роля аз да играя – снежна кралица или апашка невеста?... Не отговори, полетя по пистата, за да ми покаже скорост и класа в танца на снега, в танца на смъртта. Може да плаче посреднощ от обида, да няма свой покрив и пари за едни ски на старо, но е дързък и смел, но е мъж! Спускането го ободри, стана весел и закачлив. Върна се с лифта и отидохме на Саръгьолското плато. Снежнобяла тишина, кристална про-зрачност, страшно бе да се гледаме като под увеличително стъкло, всяко косъмче се виждаше. Лежахме на едно яке върху снега и се любехме, загърнати с небето. И един обръч от ръцете му си спомням в трамвая, друг да не ме докосне, и слънчевия вятър в края на април. Хвърчаха разбунени оси, направили осарника си в старите автомобилни гуми край стената на га-ража под купчина ръждясали тенекии. Ти ме отведе настрани от осите. Обърнахме се към слънцето и вятъра, докато поправяха колата ми. Ня-какъв луд се засили от паркинга и вече бях подминала, когато ме удари. Разхвърчаха се лайсни, изчегъртана боя по калника, уплаха, сърцебиене, стрес и половина. Веднага те потърсих, бях много притеснена. - Не плачи, момиченце, ще се оправи... - Трябва да пътувам с колата на снимки в Пловдив. - Пак ще пътуваш... Мога само да ти завиждам, безплатно удо-волствие. - Мислиш ли, че ще хукна по шосетата, ако не съм задължена...

1��

- Имам едни познати майстори на драгалевското шосе, работят по системата „чукче-левче”, но бързо ще я направят. Аз ще дойда с тебе... И като лек за уплахата и за отпускане на нервите – твоята сладка прегръдка. Гледах те как разговаряше с майсторите на двора, как се сме-еше, рус и слънчев. Молитвено си казах: „Не искам вече никой друг да ме прегръща, само ти, аз си имам тебе, отнине и вовеки...” След три дена ти беше мъртъв. Попитах журналиста: - Посинял ли беше в ковчега? - Спокоен... Не искахте да го видите мъртъв, нали? - Не и не го видях... Не знаех нищо, погребали те без мене. Защо не ми каза, че ще отиваш в тази вампирясала селска къща, дето я правеха на вила. По обед на първи май си издъхнал, без близки, без лекар. Никой не обърнал вни-мание на сърдечната ти криза. Дребни грижи на дребни хора – разсадът, камината, плочките в банята, спокойствието на съжителките ти, безгри-жието на домакините – всичко било по-важно от твоето спиращо сърце! Когато научих, че вече те няма, посетих майка ти. Смалена, преб-радена с черно, тя изхлипа: - Най ми е мъчно, че умря без помощ! Само за него не се намери лекар... Село, пълно с хора, с коли, и тия, у които са били на гости, са имали кола... Едно куче се нарани, пък му се помогне! - Ако е било късно... - Поне на съвестта им да не тежи, че го оставиха така... Помислих си за моята приятелка, преводачката. Майка и`лекарка, а брат и` беше инженер-икономист, тих, възпитан млад човек, току-що завършил дисертацията си. Отскоро бе назначен на отговорна длъжност, пълен с творчески замисли, с нови идеи, с ентусиазъм за живот и труд. Казват, че социално полезното, всеотдайното понякога се оказва биоло-гически вредно. Ярките личности най-рано изгарят. В началото на май икономистът почина пак така ненадейно, мигновено. Инфаркт. Нервно присвиване на сърцето. Върнал се вкъщи с болка в гърдите. Майка му извикала колегите си. Те дошли начаса, но момъкът вече умирал в ръце-те и`. Тя поискала да направи невъзможното възможно, втори път живот да му даде. Устата и` бе надута и посиняла от изкуствено дишане, раз-движила дробовете му, апаратът реагирал, но сърцето мълчало. Малка

1��

софийска балада... Най-нелепото, Константине, беше, че аз не знаех нищо за тебе и ти се сърдех с омъчнено сърце, загдето не дойде на определената среща и не ми се обаждаше. Един ден, когато ми беше необяснимо тъжно, едно врабче слетя в моя дом, скри се под витринката с кристала, която ти на-реди, и не искаше да излезе оттам. Може би беше твоята врабчова душа... Същия ден те потърсих, колкото и да ми бе неприятно да се срещам със съжителките ти в съседния панелен блок. Те ми отвърнаха безцеремон-но: - Ами той умря... Трябва да ти кажа, че мъката била нещо варварско, жестоко, не-поносимо. Исках гроба да разровя и една костица от тебе да прегърна. Почна и моето сърце да „прескача”, отварях уста за глътка въздух, на всеки ъгъл те виждах, а очите ми – подути от плач. Близките ме питаха: „Какво ти е?” Отвръщах им: „Оставете ме, меланхолия, може би ранна критическа възраст...” Никога не съм изпитвала такава яростна непримиримост към смър-тта. Живото се страхува от нея и се бори за всеки миг неповторимо и раз-умно съществуване. Аз търсех твоето продължение в живите, запознах се с роднините ти, на които ти така и не успя да ме представиш, както казваше на непознати: „Жена ми...” Вглеждах се в тях, да открия поне една чертичка от тебе, да намеря опора в живите, защото не исках да дам любовта си на смъртта. И в това странно и нелепо щуране от човек на човек разбрах, че едно празно място завинаги остава празно, че няма нито продължение, нито повторимост... Спортният журналист, който беше говорил на гроба ти, ме поглед-на малко с недоумение и любопитство, но в миг го угаси, учтив, дело-ви, изискан. Самият той бе от трето поколение журналисти, завършил френски колеж и френска филология и отдал много години на спорта. Говореше ми повече за вашето поколение, за младите хора след войната отколкото за тебе. - Косьо си отиде в космонавтска възраст, на четирийсет и осем го-дини. Ние сме съученици и приятели още от отделенията, от училище „Антим І” на булевард „Евлоги Георгиев”... Мисля, че той не би искал да го оплакваме или да говорим за него с благоприлични думи – за мъртвия само добро или нищо, а истината, колкото и тя да е неразбрана за хората

1��

с удобни и установени мерки за нещата, за реда и традицията. Ние, за разлика от „загубеното поколение” след Първата световна война, бяхме „намерено поколение”, което активно се осъществяваше. Почти всички се устремихме към техниката, науката, спорта или изкуството. Възмож-ностите ни за изява бяха по-ограничени, връзките ни със света също, но липсваше и остро конкурентно чувство. Хората се ценяха повече по личните им качества, връзките, семействата имаха по-малко значение. Класово-партийният подход засягаше повече тия, дето искаха да стават началници, но не и широката маса от професионалисти. Тъй...София тогава беше уютен двестахиляден град без стремгла-во напиращи пришълци. Тя и сега е враждебна към новодошлите, лесно не ги приема, не ги настанява без тежка плата в полите на Витоша. Мла-дежите от добрите семейства на стара София се познаваха помежду си. Университета, кафене „България”, плувния басейн „Република” – все-киго можехме да срещнем в този триъгълник. Събирахме се на танци и в апартаментите на оцелелите от бомбите кооперации. Неприлично бе дори да се пита свой ли е апартаментът или е под наем. Във връзките с жени и момичета имаше значение личното привличане и обаяние, а не името на бащата. И всичко бе потопено в негата и мечтателността на мелодиите от джазовите плочи „В настроение”. Имаше един цугтромбо-нист Глен Милър, джазов композитор и изпълнител, една от мелодиите му беше сигнал на нашата компания... Усмихнах се: - „Малката кафява кана”... Имам една касета с хитовете на Глен Милър, Константин много обичаше да я слуша на моето „Хитачи” в ко-лата... А как така прибраха заради Глен Милър и мечти по Америка един ваш съученик в лагера в Ловеч? - Неприятна тема и гнусна провокация... Значи Косьо ви е разказал за него, сега разбирам, че наистина ви е смятал близък човек... Ние с него добре че бяхме прибрани в една спортна рота в казармата, можехме и двамата да се запишем „работна ръка за САЩ”... После взехме да се разпиляваме, някои се предадоха на житейските трудности. - Къде работеше по това време Константин? – попитах аз. - Не знам... Губеше се на дълги периоди. Той от ученически годи-ни имаше склонност към философски обобщения, които надвишаваха жизнения му опит. Беше мечтател, а жизненият му път зигзагообразен,

1��

сега спадна на мъртва точка... Много неща останаха неизживени от този човек, и още повече това, което би могъл да направи... Като пред очите ми е – винаги много чист, хубав, с една английска елегантност. - Защо сте казал в надгробното си слово, че е бил човек с огромна енергия, а неосъществен... Вие знаете резултатите му в спорта, ски-шам-пионатите. - Постиженията му днес са надхвърлени. Спортната младост се забравя. Важното е как човек ще продължи... Той започваше устремно, с желание, а спираше насред пътя, липсваше му заключителният удар, забелязвахте ли? Удар на неточно време, на неизпълнени обещания... - Нямах време да забележа. Четох за Константин в учебника на професор Иванчев. - Да, толкова години оттогава той го сочи за пример на воля, със счупен крак продължи да се състезава. Исках да си спомня къде и кога беше това... - Още няма месец от смъртта му – казах аз, - а спомените на хора-та, дори и на най-близките му, стават приблизителни. Забравят го, той се отдалечава от нас... Остани в твоите четирийсет и осем години, оспорван, обичан, не-отмилял! - Бих могъл още много да ви говоря за него – меко отвърна журна-листът, - но трябва да си спомня... Например, че беше ужасно състрада-телен, с много добро сърце, да не обиди някой – дете или стара жена пред него... Но беше и гневлив, максималист в изискванията си към другите и не можа да постигне своето място в обществото. - О, как понякога се постигат тия тия места... Не е ли по-добре чо-век да остане верен на себе си, да има характер. - Права сте. Дано синът му да е наследил доброто у него... - Той следва в чужбина, нали? - Не, тази година завърши техникум. Отличник е, знам, че ще кан-дидатствува, после – войник. - И без баща... Къде живее синът му? – попитах, малко стъписана от това, което чух. - Не знам точно адреса, но мога да ви опиша къщата. На единия ъгъл има касапница, на другия – „Бира-скара”, те са в посока към църквата...

1��

- Благодаря ви! Излязох на булеварда. Лято, напечен асфалт... Скиор без ски, мъж без дом, баща без син, що за живот беше твоят – роса на слънце, илю-зия, сън, като в испанска класическа пиеса. Трагичен характер, кълбо от противоречия... И те жаля, жаля – за малкото ти радости, за многото ти скърби! Къща с просторен затревен двор, листнáта бяла черница, до огра-дата ръждясала кола, по която кацат гълъби. Тиха улица, встрани от гро-хота на булеварда, забравен кът от София по времето на адвокатските кантори и малките магазинчета. Несмело прекосих двора. Зашарих с очи по пощенските кутии и прочетох твоето име, удвоено... Още миг и ще повярвам, че ще ми отвориш вратата, ако некрологът ти не ме посрещна на уличния ъгъл. Същото сърцебиене на прага като през онази сутрин... „Само да го видя, прилича ли на баща си...” Имах малък повод да дойда, в моя гараж ти беше оставил мрамор, който за нищо не ти послужи, нека да го вземе синът ти, все нещо ще направи за спомен. Пък и нещо добро за тебе ще му кажа... Едно високо и стройно момче отвори вратата и като тебе се наведе от горния праг, за да излезе на стълбищната площадка. Усмивката му, по-гледът – твоите, само цветът на очите не беше син, а тъмен огън. Казах за какво съм дошла, за мрамора. - Познавахте баща ми... Заповядайте! Така се срещнах с малкия Константин. Не ми се сърдиш, нали! Защо не ни събра приживе със сина си, твоето истинско продължение? Хората не са панели, не прилягат, не се заменят. Такъв като тебе вече не ще ме срещне на стълбата, няма друг като тебе – отнине и вовеки... Живее едно момче с твоето име и с твоята кръв, то не може да ми е чуждо, да ми е безразлична съдбата му. Какво ми беше през тези месеци знаеха само двете мои съседки и приятелки – Ивайла и Магда. С Ивайла живеем в един и същи блок, в два различни входа, а с Магда, пианистката, се познавам, откакто и тя се премести в тази първа „Младост”. Кварталът ни не е от престижните, но пък си имаме свой покрив над главите. Решихме да отидем на лятна екскурзия в Рила. - Да поканим и малкия Константин... - О кей – каза Магда, - живей с живите, не с мъртвите.

159

Тя не обича да слуша за чужди преживявания. Мислех, че проявява себичност само към мене, но Ивайла също беше забелязала тази и` чер-та. - Къде ходихте с баща ми? – попита ме синът ти. - На Саръгьол... - Ние ще отидем на Ястребец! Ястребче. Във всичко иска да е самостоятелен, да има своя само-личност. От Боровец взехме кабинковия лифт и от хижа „Ястребец” продъл-жихме към Мусала. - Клекът остана под нас, само скали и сипеи... Ето, това е моят пейзаж – каза момчето. – През зимата идвах няколко пъти на ски, също и през март, гледах състезанията и слалома на Стенмарк от кабината на телевизионните журналисти. Вече на тия писти за гигантски слалом ще видим и у нас асовете на белия керван. Попангелов стартира с нови ски на френската фирма „Росиньол” и с обувки „Ланге”. После заговориха с Магда за последните касети и компакт-дискове с хитове, споменаваха английски имена и състави. Малкият Константин учеше английски и забелязах, че доста е напреднал. Вървях след тях, слушах бъбренето им и се чувствах стара, стара... От тази орлова вис ми се искаше да погледна към бъдещето, към моите утрешни дни. Невъз-можно, тайнственото и дълбоко човешко „аз” ни е неподвластно. Можем ли да кажем дори как ще свърши днешният ден? Спряхме да починем на хижа „Мусала”. Малкият Константин оти-де за чай. До една седмица очакваше повиквателна заповед. - Ей, момче, преди да влезеш в казармата, да си прибереш мрамо-ра, бащиното ти наследство. Той ме погледна, сложи ръката си на рамото ми. - Рени, най-хубавото ми бащино наследство е едно такова приятел-ство. Усмихнах се, че ме нарече с името за приятелите ми, Рени. Иначе съм Ирина, което на гръцки означава „мир” и гледам да живея в мир с другите и със себе си. И не знам по каква асоциация на спомена или на чувството, сред този космически или алпийски пейзаж, от покрива на Балканския полуостров, аз си казах, че трябва да проправя път на сина на Константин към „американската мечта” на баща му, ако той поиска да

1�0

я следва, разбира се. Не знаех как ще стане това, но реших, че трябва да му помогна, още повече че към края на осемдесетте години сума ти мои колеги и познати, музиканти, художници, артисти, дори и режисьори, съ-ветски възпитаници, се преселиха в чужбина, без до болка познатите ни свирепи репресии към останалите им тук нещастни близки. Кората ли се пропукваше или короядите знаеха тайните ходове, но нещо видимо и безшумно се променяше...

1�1

ШЕСТО ЧУВСТВО

Какво истински и трайно обичам? На първо място и безусловно сина си, но него не само го обичам, аз го обожавам... След загубата на оня далечен син в младостта ми, това дете с моето име ми върна надеж-дата за бъдеще и житейска опора, да се закрепя за нещо мое и да имат смисъл моето тичане и усилия в един свят, който повече тайно ненавиж-дам, отколкото обичам... После – музиката, естествено, пианото... Този черно-бял гнет ли обичам? Да кажа ли още, че обичам и парите, свободата, която те дават на този, който ги има. Още помня притесненията си от детството и мла-достта, тънките заплати на моите разведени родители, начални учители, и ягодите, които майка ми ме водеше да бера, за да си похапнем из лехи-те... Откакто спечелих първия си конкурс в Италия и след многото усло-вия, които ми поставиха, станах държавен концертиращ артист с право да излизам в чужбина, аз видях света през моите си очи и как живеят свободните хора. Правех сравнение след сравнение, съпоставях не само цени и заплащане на труда, но и манталитет, самочувствие, освободеност от нашите страхове. Не мога да кажа, че не съм привързана към родината си и към някои приятели, но подземната река в мене бучеше, засилваше се и аз си казах, че един ден ще живея в Европа, истинската, не само гео-графската, при хората, за които прецених, че не са по-умни, по-талантли-ви или по-работливи от мене, просто са се родили пò на Запад и ползват историческото си имперско наследство. Завиждах им за „Мастърс кард” и „Виза”, недостъпни за нас, за претъпканите им хладилници и фризери, за елегантните бързи коли, за телефонната леснина, с която поръчваха на еди кой си да се отнесе букет или си уреждаха всяко пътуване. Те не мъкнеха като мен тежки куфари с подаръци за шефове и близки, дори автомобилни гуми за един партиен секретар съм носила, а пътуваха с малък, лесен багаж и с кредитните си карти, разбира се. Хайде, нищо да не пиша, че ставам пак много официална или не-искрена – пред себе си... Листчето с въпросите стои приковано на тапета като уловена пеперуда. Във всички интервюта има нещо, което подвеж-да, покоряваш се на схемата, на създадената представа за тебе и отго-

1�2

варяш така, както очакват да отговориш – в сентенции... Има ли нещо по-усукано и умозрително от думите, когато искаме да назовем неща, неизразими, като музикално внушение. Въпросите на Ивайла са привич-ни и загладени, но пак долавям някаква агресивност към моя смутен и несъвършен вътрешен свят, към правото ми да кажа да или не, да мълча или да говоря. Колко по-забавно ми беше миналия месец с оня студент и начи-наещ спортен журналист. Момчето, високо и къдроглаво, с чаровното търкалящо се „р” в гласа, стоеше срещу мен в дома ми и така ме гледаше с големите си още детски очи, че аз направо отговарях с „да” за всичко, което ме попита. Той много искаше да обичам спорта, от него да черпя жизненост и издръжливост в трудната си артистична кариера. На драго сърце се съгласявах с думите му и за да му доставя удоволствие, че все пак спортувам, измислих първото, което ми дойде наум – сутрин бягам из квартала. Всеки друг спорт изисква екип, публичност и доказателства, сутрешният крос е нещо лично като душа и гимнастиката, само ти си знаеш колко и кога си бягал... За моя беда след седмица-две интервюто излезе в спортния вестник и видях броя в ръцете на няколко души от на-шия блок в „Младост”. Няколко пъти станах рано (ужасно нещо, ранното ставане), обувах анцуга и бягах за очи, дето се казва, дори излизах от вкъщи с ракета за тенис. Всъщност обичам да бягам, но да съм самичка и сред природата, а това рядко се случва. Онова интервю ми беше забавно и си казах: „Ще си го взема този хлапак в леглото”, както и стана, а сега нервнича... Нищо няма да отговарям, първо ще си помисля, ще се опитам да залепя отломки от преживяното. Често миналото тежи и аз предпочитам да живея с днешния и с утрешния ден, да постигам целите си, да не се противопоставям на силата, а да бъда част от нея... Какво толкова да си припомням – петте си брака или онова мъртво момченце в чужбина, как оживях с морфин... Но шестото чувство в мен ми подсказва, че шестият ми брак ще бъде моят отговор на всички несгоди, моят реванш за бед-ността и притесненията, победна усмивка над завистниците, които ще пълзят в краката ми. Знам кой ще бъде този шести съпруг и къде живее, но го пазя в тайна, само моите писма, нежни и делови, могат да под-скажат на някого за нея. Чакам своето време... Ала годините летят, вече закръглих четиридесетте, ето ме на снимката от последния ми компакт-

1��

диск, висока слаба жена с черни очи и дъговидни тънки вежди. Любими дрехи – джинси и пуловери... Не понасям крещящите цветове и шумното поведение, по нрав съм миролюбива, иначе – сангвиник и половина. Бър-зо се привързвам, но и бързо се отдалечавам, най-вече от повърхностни и безцветни хора. Мога да бъда присмехулна и зла дори, зависи... Чух, че съм била нарцисист, самовлюбено същество, но това не си го признавам за слабост, та кой не обича най-много себе си? Винаги съм била убедена, че лошото настроение и разбитите нерви се дължат на липсата на дви-жение, на емоции, на нови впечатления. Тази липса съкращава и творче-ския живот. Опитвам се да направя деня си разнообразен – да се срещам с различни хора, да виждам нови неща и най-вече – да живея природо-съобразно. Любимите ми четива са книгите за здравето и за разделното хранене, за фитнеса и психотренинга, част от тия книги ги купувам при моите пътувания и ги чета в оригинал, защото скоро няма да ги видя на български. Много мои колеги не познават никакво друго движение освен на пръстите по пианото, а после за сън – сок от моркови. Така не мога и никога не бих могла да живея, моята страст е движението, промяната. Скоро бях в Париж, давах концерти, разхождах се по любимите си улици и макар че беше началото на лятото, над града валеше непре-къснат тих и равномерен дъжд, сякаш мъгла над морето. Програмата ми завърши, отпътувах в Швейцария при онова богато семейство, което за известно време ме беше осиновило, и после пак сама в колата за една нощ преминах Алпите. Сутринта ме посрещна лагуната на Венеция и голямото слънце в каналите. Неспала, но с една особена бодрост и при-повдигнатост на духа, пих силно кафе с мляко, извадих от куфара немач-каемата си концертна рокля и се появих на матинето в зала „Ла Фени-че”, елипсовидна, с шест балкона и пищно инкрустирана, превъзходно творение на италианските архитекти в създаването на акустични театри. Композиторът, чиято творба изпълнявах, ми поднесе една роза... Бързо приспособяване към хора и обстоятелства, издържливост при смяната на климата, на деня и нощта, памет за места, хотели, гари и паркинги, за валутни курсове и сполучлив шопинг и най-вече – имена на хора, тех-ните навици и предпочитания, главата ми побира и кодира информация като малка изчислителна машина. За валутните курсове си помагам с моя джобен калкулатор, купих си го в Япония. Ами огромният репертоар, за-котвен в паметта... Най-често свиря Рахманинов, Скрябин и Прокофиев,

1��

руският репертоар е задължителен според софийската ми концертна ди-рекция, но моята любов си остана Шопен още от времето, когато следвах във Варшава. Щастлива съм, когато свиря или мога да запиша Шуберт или Моцарт, досега нямам записи само на френски композитори, струват ми се повърхностни. Понякога ми се иска да избърша от паметта си всички ноти и му-зикални фрази и да седна пред рояла с лекотата, както каца в своя танц и унес водното конче. Какво друго обичам – селската ми вила, която баща ми строеше за мен и за себе си – и той, бездомният, да има дом, а не доживя да влезе в нея, умря в болница, без мене... Обичам водата, реки, морета и водопади, браздулиците на дъжда по прашното стъкло на колата. Като бях малка, вдигах лице към дъжда и поемах хладните капки с изплезен език. В дома замък на моя бъдещ шести съпруг, определен ми от съдбата, има плувен басейн, а реката замислено тече край оградата на двора, понякога се виж-дат лебеди или хора с канута... Ей ти, самолет, отведи ме по-скоро на Ос-трова, но никога няма да напусна моя дом и да се впусна в неизвестното, преди да съм осигурила реалните договори, както папагалът, любимец на сина ми, не пуска крачето си от по-долната пръчка, преди здраво да е стъпил с другото на по-горната... Какво друго обичам – животните, пре-даните и страдащи кучета, ако им се скараш, и подлите котки, които ти теглят една майна и фучат при всеки опит за наказание. Представям си щастието като красива и хигиенична къща, просторна и пълна с модер-на техника, със стилни мебели и произведения на изкуството, с кола за всеки, който може да държи кормилото, с животни и с деца, разбира се. Мисля си, че животът ми щеше да бъде празен и несъвършен, ако нямах дете. Но не с детство като моето, неизживяно, измъчено, насилие над при-родата. На пет години ме сложиха на столчето пред пианото, дотогава се изявявах музикално, като се качвах на масата и пеех арии... Страхувах се от пианото, това е равнодушен, студен инструмент и трябват много уси-лия, за да го стоплиш. Бях припряна, нетърпелива, исках по-скоро нотите да се превърнат в музика, истинска, като музиката на водата и вятъра, на слънчевия лъч. Още не знаех да чета, не познавах буквите, а свирех по ноти. Помня, Шеста пътетична симфония на Чайковски ме разтърси, това бе скоропостижно влюбване в изкуството, плаках, не спах, исках да слушам Шеста пътетична, а трябваше да заучавам постановки, да правя

1��

техника. На четиринайсет години получих остър тендовагинит, преси-лих ръцете си и аз самата, и моите учители. Юношеските незатвърдени сухожилия бяха възпалени, наложиха ми сто забрани, а ми се струваше, че ако не свиря на пиано, ще умра. Учех в Музикалното училище, хранех се на стол, майка ми, егоистична и небрежна жена с мания за поетеса и красавица, дори не ми готвеше. Знам, че един ден всеки заприличва на своята майка и че аз се приближавам към тази много стара жена, която за никого и за нищо добро не казва, но тогава, четиринайсетгодишна, исках да бъда далеч от нея... Лягах в клас на чина и стоях неподвижна, не ме изпитваха, това беше боледуване не на човек, а на пребито крило... Сега свиря в прочути и недостъпни зали като „Карнеги хол” в Ню Йорк или „Гаво” и „Шан`з Елизе” в Париж, чувам аплодисментите, ала най-точно от всички аз усещам полета или напипвам дъното. Просто в мене се е утаила горчилката на боледуването, страхът от пребитото крило... Аз трябва да осигуря сина си, да бъда богата и независима, с български, но и с чужд паспорт, като повечето ми колеги. Е, тогава крехката и плашлива жена, артистичната преструвана, ще е постигнала нещо в живота си... Болката е живот, а аз обожавам живота – в неговите велики и най-банални прояви. Ето и този ден – кратка спирка в моите безкрайни пъту-вания, с есенното море пред мен и последните аромати на лятото. Тихо и самотно, прозрачно и сбогуващо се – нещо особено има в този въздух, сякаш ще се счупи, натежал от слънце. А всъщност слънцето го няма, изчезнало е някъде – в гроздовете по лозята, те светлеят вместо него. С нещо приглушено, ласкаво, отиващо си са изпълнени тези часове при морето. Не знам защо – обичам това море, единствено, притеглящо като магнит. Обичам нежността му, промяната, неспокойствието, гъвкавост-та му. Мога с часове да стоя и да го гледам и да се чувствам щастлива и спокойна, отвътре сякаш осветена. С последния самолет от Варна тази вечер ще летя за вкъщи. Вчера оставих колата си на летището. У дома – с Лозенската планина и Витоша в рамката на прозореца. Дори не си правя труд да го засенчвам с перде. Плътна завеса за разсънването, светлината ме буди и тревожи. Последния път, като бях в Америка, в Сан Франци-ско, ужасно тъгувах за вкъщи, толкова много, че даже не си промених часовника, живях с осем часа назад. Всичко беше красиво и безкрайно чуждо. Моят импресарио, умна и делова еврейка, забеляза, че нервнича, съкращавам, вместо да удължавам престоите. „Магда – каза ми тя, - за

1��

какво тъгувате, човек не всеки ден е в Сан Франциско...” Разбира се, този апартамент с „еър къндишън” не прилича на панелчето ми в „Младост”, но заради лукса не го почувствах свой дом. Това е безпогрешно вътреш-но чувство – къде можеш да живееш, в родината си, да, но и на Острова, дори не в голямата къща, подобна на замък, а в розовия градински ко-тедж, до басейна, фонтана и парниците, естествения английски парк и розариума, за който се грижеха трима градинари. Шестнадесет пъти хо-дих там, не само да записвам музика, но и да дочакам своето време... Ще дойда тук, но както съпруга, и наследник на всичко това ще бъде моят син! Какво още обичам, да – приятелите си... Истински и трайно ли ги обичам и се привързвам към тях? Във въпроса е написана думичката „трайно”... Ивайла сякаш пита за себе си, с дискретна, но улавяща нас-тойчивост. Струва ми се, че иска да проникне отвъд видимата страна на огледалото в тъмната амалгама на сложни чувства и мотиви на поведе-ние, в наследеното от родителите и социалния продукт на житейската блъсканица. Ще отмина този щекотлив въпрос и ще отговоря на след-ващия, патетично, както публиката би искала да прочете: артистът носи призванието си от самото начало – като съдба и свое вътрешно стремле-ние... Патетично, от високия стил на симфонията, но не е вярно. И аз, и моите колеги изгаряме на сцената, когато имам рецитал, отслабвам с няколко килограма, свирила съм и болна, с висока температура, която изведнъж след концерта спадна. Къде беше това трескаво свирене – в концертната зала „Ернст Ансерме” в Женева, когато изпълних концерт номер едно от Лист със симфоничния оркестър на Романска Швейцария, при това директно предаван от Швейцарското радио... Кога за първи път почувствах опиянението не от изпълнение с ор-кестър, а от допира с публиката?... Да, в Полша, още не бях завършила консерваторията. Пак матине, обичам сутрешните концерти, детска му-зикална публика между осем и петнайсет години, руси полячета, наре-дили се на опашка при служебния вход и кротко ми подават програма-та за автограф. Бях във възторг от тяхната обич и внимание. Ами ония негърчета с бели костюмчета в аулата на университета в Панама, които застопоряваха рояла... Свирех соната от Брамс и изведнъж роялът се от-дели от мене, плъзна се по мраморния под, смешна и невероятна ситуа-ция... Публиката весело зашумя, а на сцената изскочиха негърчета в бели

1��

костюмчета да ми помагат. В Токио публиката ме вледени, свирих не в концертна, а в заседателна зала, всички разтворили партитурата, колко ли грешки ще ми открият... Японците ръкопляскат равно, сдържано, но са много упорита публика, пет пъти ме викаха на бис... Къде бях, кога-то в залата изгасна токът?... Съвременен концерт поначало се свири от ноти, а аз продължих в тъмното каденцата по памет, оркестърът се пре-даде, но се опитах да задържа публиката... Какво ли не ми се е случвало – започвам концерта и виждам скъсана струна на рояла, четирийсет и пет минути ужасни звуци, но запазих самообладание. Струва ми се, че най-важното в изпълнителското изкуство е личностното присъствие, ако не си личност, никаква техника и виртуозност няма да ти помогнат. Не-принудеността, искреността, честното отношение към творбите, които изпълнявам, може би това е вече нещо мое, личностно... Вече не съм млада и от аплодисментите не ми се завива свят. Искам да продължа да водя същия живот като досега, да поддържам същия напрегнат ритъм на работа. Зная, че без моя син и без работата ми не бих могла да живея, те са моето равновесие. Ала най-искрено в душата си не желая повече да изнасям концерти, да завися от равнодушието или пристрастието на публиката или на малцината, които наистина познават това, което сви-ря. Искам само да записвам със съвършената техника на онова студио в английския парк, с мекия влажен въздух, замислената река и розовия градински котедж, моята розова мечта... В тази фирма се правят мили-они и аз ревниво пазя адреса и` от настървени колеги, особено пък ако са жени... Чакам, все нещо трябва да се случи, може би нечия смърт ще даде тласък на моя нов, на мечтания живот. С интервюто нищо не излиза, мисля си за някои неща, а ми е трудно да ги напиша. Ивайла ме подсети за него, без да ме упреква, че закъсня-вам. Всъщност ми прави реклама със своето популярно радиопредаване. Тя просто дойде на концерта в зала „България” и ми поднесе букет пред самата сцена, сякаш бе ученичка в Музикалното училище. След концерта ги поканих двете с Рени у дома на чаша уиски. Простих на Рени за „биз-несменката”, тя ме нарече така за един сполучлив удар, продадох пежото и си платих апартамента. Купувам с валута западни коли, мечта за всеки паралия автомонтьор и барман, карам ги две-три години и после износно ги продавам. Горе-долу в този ритъм сменям и приятелите се, особено младите жени, които налитат по мен като момчета и смятат, че трябва да

1��

споделя с тях живота си. Две от тях ми писаха и писма, че съм им разби-ла бъдещето, че са били употребени и захвърлени, че колкото и да бягам от миналото си, то ще ми напомня за себе си... Да не са малолетни, те ме търсеха и се преселваха в дома ми... А по отношение на колите и парите, действувам като мъж, гоня максималната печалба и никак, ама никак не се притеснявам от това. Отдавна нямам илюзии за света, в който живея. Не ме интересуват и критиките, че съм „единак”, че нямам ученици. Не ми достига нито време, нито търпение да работя за чужд талант. Такава съм и не се стеснявам от поведението си. Лирата на Орфей, ако изкуството за днешния човек изобщо има онова дълбоко антично съдържание не само като изкуство, но и победа на живота над смъртта, звучи по-звънко в уютния климат на богатството и свободата на действието. Виждам, че това е едно преливащо от хедони-зъм общество, но аз и моят син ще се впишем в него. Още едни цветя запомних тази вечер – нежни азалии, закрепени под чистачката на колата ми. Почудих се от кого са, а то, момчето, стояло отсреща в тъмния вход и смутено от обкръжението ми, чакало да види дали ще ги взема. Спортният журналист, на другия ден ми телефонира. Ама че момче, пак ще трябва сутрин да бягам. Ще го повикам – заедно да спортуваме...

169

СЪЛЗА ВЪРХУ РЕСНИЦА

Падна Берлинската стена и у нас отекна ехото на нежни револю-ции... В резултат на промените и ние като бели хора получихме паспор-ти. За срок от пет години, но на тях пишеше бленуваната фраза: „Важи за всички страни на света...” Два пъти с мои филми съм била на кинофести-вали, в арабски и латиноамерикански страни, разбира се, САЩ и Европа бяха запазен периметър на по-отбрани колеги. Иначе си давах парите на „Балкантурист”, друга кръчма в селото нямаше, бях им редовна клиентка и свикнах да си пътувам охранявана с общи паспорти, снимките ни наре-дени една до друга като сардели. Ивайла първа отърча да получи паспорта си. Дойде у нас, бяхме двете с Магда, показа ни го, нов, червеничък, щампосан гербът с пето-лъчката. Лицето на Ивайла сияеше, тя целуна паспорта си и каза: - Сега вече пътят към сина ми е открит... И не чукна три пъти да не чуе дяволът... Магда я попита как ще получи американска виза. - С поканата на Андреас, след концерта си в зала „България” той ми остави покана... След половинчасов престой на Солни пазар Ивайла се върна без колата си, оня новичък, лешниковожълт югославски фиат, буквално го взели от ръцете и`. С парите от продажбата си купи билет за Америка, напълни един куфар с книги и дрехи, друг – с подаръци. Не и` стигнаха парите, тя стремглаво продаде земя край морето, някакъв пчелин от баща и`. Каза ми, че се лишава от спомени, но откъде да вземе пари? Всичко, което беше спестила, докато работеше, отиде за жилището и`, сега живее с пенсията си от трийсет долара. Монетаризмът влезе в действие, осво-бодиха цените и всичко стана невероятно скъпо, някакъв масов стрес, но докато ние обеднявахме и се чувствахме жалки, под тезгяха тихомълком се раздаваха милиони, появиха се новите милионери и милиардери „на ползу роду”. Един от тях, депутат, обяви по телевизията, че България ще бъде капиталистическа страна, но въпросът е кои ще бъдат капиталисти-те? Ясно и на децата кои – бившите му „гробокопачи”... Някои вестници

1�0

пишеха, че „задграничните дружества са гръбнакът на новосформира-ната икономическа мафия”. Предвидливо и тайно от широката публика, те били създадени още от средата на осемдесетте години, когато влиза в ход сценарият на перестройката или трансформацията на политическата власт на икономическа основа. Като си помисля колко наивно се рад-вахме на тази перестройка, как искахме нещо да се промени в дългото време на застоя, а в същността си това е било, както каза Солженицин, приближаване на хората на Андропов към благата... Новата реалност у нас започна да обърква много хора – на кого да вярват, на чий бог да се кланят? Аз имам не само добра памет, но също така и интуиция за нещата, сама търся повече източници на информация. Открай време слушам новините главно на английски (тия три мои хубави години английска филология с отлично взети изпити, преди да се прех-върля в театралния институт). Още от Брежнево време бях открила, че във фоайето на хотел „София” заради чужденците се продават „Таймс” и „Вашингтон пост”. Често си ги купувах, за да следя театралните новини и рецензии, много режисьори чуха от мене за нови имена и заглавия. Знаех какво става по света, това ми даваше кураж и приповдигнатост на духа. Разбира се, оглеждах се за колеги ченгета, по онова време в нашия театър те бяха „кон до коня, юнак до юнака”, но човек можеше да се до-сети за тях и без справочник „Кой кой е” по действията им: „Каймакът е за тях!...” Не съм наивница на средна възраст и знам добре, че всяка държава има хора за защитни и охранни функции. Готова съм да изразя уважение към пагона, щом той се носи открито, отговорно и достойно. Но имам алергична непоносимост към разни хитреци и печалбари, към скъпо пла-тени патриоти, дето се правят на велики артисти, социолози и математи-ци, а тайният им прицел е „солунската митница” на безсмъртния Ганьо Балкански, благините по коридорите на властта. Безименният орач, ле-кар, учител обича род и родина, без да прави от това съкровено и лично чувство телевизионно шоу: аз съм най-големият патриот сред вас, аз съм кончето, което на ползу роду ще ви поведе... Един такъв показен безпар-тиен и учен мъж ме сваляше в младите ми години, заради мене изгледа сума ти представления в Сатирата. Аз му се доверих, струваше ми се различен по манталитет от заобикалящите ме другари, споделях с него опозиционни и критични мнения. Но той ме поучи: „Това, което може

1�1

да ти даде една държава, не е по възможностите на отделната фирма.” Всеки месец той някъде пътуваше, главно на Запад, и навярно имаше основание за преценката си, която запомних добре. Ала тя беше гледната точка на тия, които се идентифицираха с първите места на „даващата” държава, не с народните низини. Впрочем моят бивш приятел си е отгоре и „преди”, и „сега”, той винаги ще изплува като масло над вода. Видях името му на първа страница в един вестник към кое главно управление бил зачислен от свежи младини, та да не ми се прави на американец... Ако в ония застойни години на тотална дезинформация знаех, че имам работа с ловко ченге, той щеше да ми види физиономията, само ако си купи билетче за кино, ама нейсе... Все пак нещо се раздвижи, пропука, прочетохме вестниците и „оня списък”, и други прелюбопитни четива, дано ни се отворят очите за све-та, в който живеем. В застойните години мислех, че в основата на пира-мидата малко се вижда, само усещаш тежестта и`, но и отдолу се вижда добре, това е погледът на художника и на мислещия човек. Карлос Кастанеда пише, че като имаш деца, не можеш да бъдеш съвършен. Аз нямам деца и много не се притеснявам за пари и житейска сигурност, една душа е като птичка божия, все ще се нахрани. Гледам Ивайла, занемари се, дори от професията си престана да се интересува, живее само с мисълта за синовете си, казва, че ги чувствува като скачени съдове. Помня колко беше разстроена през зимата на деветдесета година, тази гладна зима, когато мръзнехме и стояхме на тъмно, а цените ни се струваха астрономически. Беше по Коледа – за да посрещне сина си и близките и да си плати парното, Ивайла се принуди да продаде джобния часовник на баща си, един отлично запазен швейцарски „Лонжин”, кой-то стоеше на стената в спалнята и`. Притеснена, унижена, тя два пъти отивала и се връщала до антикварния магазин на „Царя”, взела някакви пари и веднага решила да ги върне, за да си откупи часовника. Но соб-ственикът и` казал, че сделката е приключена и тя се върна вкъщи без нещо свидно... Не беше така по времето, когато пет сезона играех ролята на фи-зичка в една нейна пиеса, също и във филма по романа и` „Кристали”, когато участвувах с моя глас в нейни радиопредавания. Не сме живели луксозно, от думички големи пари не се правят, но поне беше по-нормал-но, по-прилично. И двете бяхме под напрежение, а това е един плодотво-

1�2

рен начин на живот за разлика от сегашното бездействие – и за нея, и за мене... От нас трите само Магда продължава да работи, да дава концерти, да се явява пред публика. Уважавам изкуството и`, но виждам, че тя има подкрепа и протекция, които Ивайла и аз нямаме. Хайде, да спи зло под камък... Когато Ивайла с американска мечта в душата си продаде и колата, лешниковожълтия нов Фиат, не се сдържах да я попитам: - Мислиш ли, че отново можеш да си купиш кола с тези европей-ски цени и африкански заплати? - Не зная, нямах друг изход, освен да я продам. От петите месо за орела... – отвърна тя. Кой орел, двуглавия или този, дето кълве сърцето и`. Магда отсече: - Тази жена е луда... Продава ли се кола и земя край море! Тя ще се сблъска не само с близките си, но и с американското законодателство. - Ще отиде при сина си в Бостън... - И какво ще прави в Бостън? Притрябвала е там на някого... - Ами ако на нея са и` притрябвали, виж нещата през нейните очи... Както стоеше права в кухнята си, висока, слаба и леко прегърбена, стори ми се, че Магда ще яхне метлата и ще излети да срази Ивайла, чий-то прозорец насреща светеше. Черните очи на Магда гневно блеснаха. Не подозирах, че храни такава тайна неприязън. Почувствувах в думите и` не само хлад, а злост: - Тя най-сетне трябва да разбере, че отдавна е изгубила сина си и защо му досажда да го търси! - Защо говориш така, сякаш си на страната на бившия и` съпруг, който само това и` повтаря: „Самопожертвай се за сина си и не го тър-си...” А той нещо да е пожертвал! Но всички са загрижени за неговото спокойствие, на далечния бизнесмен, а който гази нашенската кал, той не е човек, така ли? Ивайла честно е работила за българската духовност, за да и` устройват такива мръсотии и да я подмятат насам-натам... Ако на тебе ти откраднат единадесетгодишен син и от старостта ти дори не се посвенят да те правят на луда, стресове, присмех, клопки, едно след друго... Тя все пак издържа на всичко и запази спокойствие... Ако имаш нестандартна съдба, ще имаш и нестандартно поведение, нали!

1��

-Тя още не е разбрала, че се бори с много по-силни от нея и затова понася удари, загуби... Други хора отидоха в САЩ, е, и тя може да пъ-тува, нали има паспорт, ще си изхарчи парите, но се съмнявам дали ще види сина си и дали ще получи право на работа. - За едни може, за други – не може, така ли? И коя е водоразделната линия – на едни се помага, други се спъват... Защо тя самата шестнайсет пъти прекоси Ламанша и упорито се стреми да живее в „привилегированата чужбина”? Магда познава Щати-те, много пъти е ходила там, още има валутна сметка, а също и една леля Здравка в Чикаго, сестра на майка и`, избяга с мъжа си през седемдесетте години, но не са в много добри отношения. Тогава – английското прави-ло: „Живей и остави другите да живеят”, не се навирай да им решаваш съдбата. Но на Ивайла пак и` бяха скроили шапката и вместо да се упъ-ти към летището, тя влезе в болница. Отровена от салмонела и някаква свръхдоза хормони. Получи тежък мастит, всеки ден антибиотици, на-гревки, уплаха... Продължи срока на визитата си, ала посърна, мълчеше и взе да ни избягва. Един ден се отпусна и ми каза, че приятелството и` с Магда е много накърнено, в душата си вече е скъсала с нея, защото тя я е подвела да отиде на тази злополучна пита за бебе у съседите и`, където получи натравянето, а Магда не отишла. - Може да са някакви случайности, не бъди мнителна – казах аз. - И това ще мине – отвърна примирително Ивайла, - но няма да го забравя! Ивайла най-сетне отпътува за Щатите, но със сложна маневра за заблуждение на врага... Само аз и синът и` знаехме за двойния билет София-Белград и оттам – за Вашингтон, при Андреас. Тя си плати от-сечката със самолет до Белград с югославските авиолинии (ОК-ят и` бил известен, нещо може пак да и` направят, нека Вълчо скърца със зъби на летището, Зайко ден по-рано ще замине с влака, а самолета ще вземе от Белград). Синът и` я изпрати на гарата, а тя се разплакала, че куфарите и` били тежки да ги мъкне по километровия перон, осем часа стояла права в претъпкан с простолюдие влак, хотел, носачи, балкански номера със загубен куфар... Мисля, че по това време много я бяха подплашили или тя разви някаква страхова психоза, не мога точно да преценя, макар че Ивайла

1��

постъпва по някаква своя логика, непонятна за другите. Беше по времето, когато цели улици в София опустяха от млади хора и недотам млади, на масови преселения в Германия, САЩ и Канада, в слисаната Европа и слънчасалата Южна Африка. Вестниците писаха, че олекнахме с половин милион от народонаселението си. „Комунисти, комсомолци, пионери, заедно във труд и бой... Комунистите родината изграждат...” и така нататък. Много от тия, дето заминаха, бяха все та-ткови и мамини, учили с държавни стипендии в чужбина, израсли сред охолство и привилегии. Малка страна сме, познаваме се и ако си мълчим, не значи, че нямаме мнение. Видните семейства сякаш се надпреварваха кой къде да изпрати чедото си за „икономически емигрант”, а понякога се пишеха и „политически”, как по-бързо да го устрои, та и татковците да имат конак. Доларите и марките като буен поток течаха еднопосочно – отсам натам, че много трябваха за адвокати, за покупка на жилища и коли, документи за право на труд, имигрантските квоти са ограничени, но сега нашенците освен природна хитрост и оправност, имаха пари и дипломи. Останалите тук младежи сякаш бяха от второ качество и без самочувствие. Вашингтон вече бе назован „Нашингтон”, а в трамвая мо-жеше да се чуе гръмко зададен въпрос: „Ти още ли не си се спасила?” От нашия театър се изпариха двама режисьори и трима актьори, на двете си колежки поне зная и зъбите... Чу се, че не работят по професия-та си, едната отворила ресторант (отде пари?), другата се отдала на цър-ковна дейност, после станала крупие. И децата знаят, че трябва да имаш или гръб тука, или там – подадена ръка... Между другото театърът ни се опразни от публика, макар че сега репертоарът е много по-интересен, публиката гледа по телевизията спектаклите в Народното събрание. Хо-дех до поделението в Горна Малина на свиждания с малкия Константин, който беше решил, че ще следва и работи в чужбина. Молех го да не меч-тае на глас, че е под оръжие...Но и аз се замислих мога ли нанейде да се отправя? Кой ме чака и къде? Чий адрес да поставя на куфара си и да го посоча в документите за виза? Оказа се, че нямам никого и никъде, нито роднини зад граница, нито приятелски конак. Не ми се ходи в Германия, макар затам да има сравнително евтин автобус. Мисля си за Америка, малкият Константин също е навит, той бе завършил електротехникума „Киров” и доста сносно знаеше английски. Само от една българка в чужбина получавах картичка за Коледа,

1��

Снежана от Алеп. Ала когато си мисля за Снежана, имам чувството за нещо крехко, загубено в широкия свят, умоляващо... Запознах се с нея след кинофестивала в Дамаск, където нашата делегация представи филм с мое участие. Останах в Сирия още една сед-мица – до следващия самолет за София, за да видя малко от тази древна страна. В Алеп пристигнахме привечер. Слънцето гаснеше по зъберите на цитаделата. Спряхме пред хотела на главната улица. Спътниците ми се шегуваха, че с тази маслинова клонка в ръка приличам на вестител ми-роносец и по-добре да я скрия в чантата си. Казах, че искам да я запазя неокършена. Имам в къщи ваза с изсъхнали спомени – лавър от Италия, дъб от Адриатика, клек от Швейцарските Алпи, клонче кедър от Атина... Там ще поставя и маслиновата клонка от горичките край Латакия. Моите спътници – инженерът и дипломатът – имаха работа в гра-да. Днес беше петият ден на байряма и улиците шумяха като пазарище. Мъже, надошли от селата, деца с умити, смугли лица. Не се виждаха жени, те не слизаха от колите и когато им носеха някое сергийно лаком-ство. Казах на моите спътници да не се безпокоят за мен. Ще поседя в хотела и няма да излизам сама, щом е петият ден да байряма. Сенчестата стая бе като оазиса, който видяхме в дългия път през пустинята. Можех да почета биографията на Нилс Бор, която носех в чантата си, да запиша нещо в бележника. Пътем, с разкривен почерк в колата само си отбелязах оня арабски надпис върху скалата над висящото мостче: „Пътнико, ти си тук като сълза върху ресница”. - Какво ще правиш цял следобед в хотела? – недоумяваха спътни-ците ми. – За пръв път идваш в Алеп и да се затвориш с книга... Ами чети си я в София. - Ще те заведем на гости у една българка, Снежана, омъжена е за тукашен търговец. Не е от дребните риби – каза инженерът, - пет магази-на, складове, къщи... Скоро купи и вила, бивша легация. - А нашата Снежанка взе, че избяга в България... После се върна, заради децата. За четири години тук, три деца, де и унас така да ражда-ха... - Защо избяга, лошо ли си отнасят с нея? - Зълвите и мъжът и` забранили да учи в университета, затова.

1��

Бързо се преоблякох. Спряхме пред един от магазините на госпо-дин Галеб. Той стоеше зад касата заедно с брат си. Двамата си прилича-ха, ниски и набити, с кръгли очи под гъсти вежди. Хитрост и живинка имаше в техните неизтриваеми усмивки. Помощниците им любопитно ни гледаха, а господин Галеб ни заведе със своята кола във вилата. Той енергично въртеше кормилото, без да намалява скоростта на завоите, и като всички араби, натискаше оглушително клаксона. Вилата беше в един богаташки квартал. От пръв поглед успях да оценя двора – тихата шатра на ливанския кедър, розариума, финиковите палми, басейна. И купчина пясък със забравена детска лопатка... Господин Галеб ни поведе по мраморната стълба. По ъглите във фаянсови вази имаше изкуствени цветя. Боже мой, и какви безвкусни гоблени в барокови рамки. Салонът и той беше натруфен с нови мебели „луикенз” и нито един предмет, който да говори за минало, за традиция, за приемственост. Къща на новобогаташи. Докато стояхме в салона и аз мълчаливо се оглеждах, дойде и стопанката. - Жани – каза мъжът и`, - водя ти гости. Пред мен стоеше крехка жена, почти момиче, с туника и панталон. Лицето и`, под рамката на дългите прави коси беше бледо и нежно, с много грим край очите, сякаш носеше домино. Мъжете учтиво поприказваха и ме оставиха в къщата на Снежа-на. - Да отидем в моята стая – предложи тя. Щорите на широкия прозорец бяха спуснати наполовина. Вижда-ше се улицата, засенчена и тиха, без ония тълпи в центъра. Едно мом-ченце с калпак и ризка с българска шевица ни гледаше от увеличената снимка. - Синът ми – каза Снежана. – Правихме я у нас, като си отидох с децата. - Как се казва? - Ахмед. - Българска майка , а ето нà – Ахмед. В думите ми имаше скрит укор. Не бях дошла тук никого да укоря-вам, а да видя една българка. Обърнах се към полицата с български бък-лици и бърдучета. Под нея имаше нещо, което ми хареса – стенно пано от късове руди и планински кварц, меко и ефектно осветени със скрита

1��

лампа. - Това е моята ученическа колекция – каза Снежана, - събирах я в Родопите. Исках да стана геолог, но не ме приеха в университета. Бях в резервите, влязоха други... Майка ми е обикновена шивачка. - И тогава се омъжихте? - Точно така, след познанство от две седмици... Но аз не съм като момичетата от кафенетата. Първото нещо, което попитах Галеб беше: „Има ли там университет?” Исках да пътувам, да видя друг свят... Какво е една обида, като си на стотици километри далеч! Галеб ми обещаваше и пътешествия в Европа, той ходи там по търговия. Само че зълвите... - Много ли са? - Четири стари моми, стоят в къщи и злобеят. Тук животът на же-ната минава вкъщи. Тя не може дори да общува, да си избере съпруг... - Както вие си избрахте... - Да, избрах си. Те му натякваха пред мен, че довел жена без зес-тра, а той им каза, че моята зестра са книгите ми. Отначало Галеб разре-ши да уча, записах английска филология, а френски уча при сестрите от католическия пансион. - По отношение на английската филология сме колежки, само че аз се прехвърлих в театралния институт, вместо преводачка, станах актри-са. - Харесвате ли си професията? - Ами... Всичко играя – и прислужница, и принцеса Еболи. - Отначало зълвите и деверите ме гледаха несериозно, мислеха, че съм тук ден до пладне, нека се развявам по университета и по старините. Сдобиха ли се с наследник, трябваше да се подчиня на техните закони. Аз бях като попътен вятър, пред мен можеше да се изприкажат не-волите. Но Снежана искаше да забележа и удобствата, и богатството и`. Отвори едно ковчеже и двете с нескрито възхищение загледахме дълбо-ката синина на един сапфир, който приличаше на напластено лятно небе. Светлината извираше от глъбините му. - Не казвай, че познаваш камъка от пръв поглед – засмя се Снежана. – Тук могат да се видят интересни неща. Особено в Дамаск, най-стария град в света, който продължава да живее. Видяхте ли – в една джамия са гробът на Йоан Кръстител и на Саладин, прочутия султан от рицарските походи.

1��

- И на мен градът ми харесва. - Не го сравнявате с Рим и Париж, нали? А какво е бил за тия бедни бедуински племена. Разказват, че Мохамед се поколебал да пристъпи в този град, защото искал само веднъж да влезе в рая. Мохамед е напълно историческа личност от седми век, когато се е създавала България. Но и Алеп е стар град, споменава се в Библията. Снежана се оживи. Нейната впечатлителност и природна интели-гентност беше попила много от културата и историята на Близкия изток. Не забелязвах дори „синьото домино”, което неестествено сковаваше ли-цето и`. - Ако имате време, да отидем до цитаделата. - Сами... Галеб ще се сърди. Вие не можете да си представите как е тук... Но непременно я разгледайте, тя е образец на арабски военен ар-хитектурен стил. Тук имат също хубави мебели от дърво с инкрустиран седеф и медни съдове. - Не ги виждам в къщата ви. - Галеб искаше европейска обстановка. - Видях, и гоблените... - Ужасни са, нали! Подарък от зълвите, иди, че ги изхвърли... Аз не шия гоблени, уча езици и доста съм напреднала. Понякога пиша сти-хове или си водя бележки от книгите. Вчера си преписах в тетрадката на френски едно чудесно описание на пустинята от Камю. Кажете ми какво да правя, освен къщата и децата, какво да прави една българка тук? Снежана погледна през прозореца. - Мъжът ми си идва, много е подранил. Като види хора от нашето посолство, той е неспокоен. Помни как си облякох роклята, с която бях дошла, оставих всичко и си отидох в България. Галеб дойде при нас. Снежана отново повтори въпроса си към мене, но на френски, може би за да разбере и той. - Да слуша мъжа си – отговори вместо мен Галеб и я прегърна. – И да се гали хубаво. Снежана отърси ръката му от гърба си. - Да отидем в някое заведение – предложи той, - с приятели. Днес е празник. Нека види гостенката ти, че у нас има модерни хора. - Не - каза Снежана, - ще отидем до цитаделата и после в лагера на палестинските бежанци. Приготвила съм дрешки да дам на някои деца.

179

- Не сте изгубила интерес към обществения живот... - В чужбина човек повече осъзнава какво е бил... – отвърна Сне-жана, - също и своята идентичност, своята принадлежност към народа си. Общественият живот тук е любопитен. Правят едни конгреси, не ти е работа! И Галеб беше на конгрес, затворят се в казармите и докато не привършат работата си, не излизат. Късно вечерта се прибрах в хотела. Пред вратата Снежана силно ме прегърна: - Ще си пишем, нали, поне една коледна картичка... Инженерът и дипломатът ме чакаха в малкия хол. Трябваше да от-пътуваме веднага. Взех си чантата и маслиновата клонка. В бележника си успях да запиша само: Снежана от Алеп. До оня надпис, че пътникът тук е като сълза върху ресница... Толкова много исках да променя живота си, да изляза от зависимо-стите и ограниченията на „нашия лагер”, че съдбата на Снежана, която преди години ми се стори жалка, сега бе за завиждане, казах си, че е къс-метлийка. Промяна на гледната точка, както казва Ивайла. След като с толкова обходни маневри тя замина за Щатите и вече си мислех, че ще ми изпрати оттам коледна картичка, изведнъж я виждам на пазарчето в Мусагеница с пластмасова торба от „Сейфуей”, пълна с кален спанак. Поканих я да седнем за малко на пластмасовите столове в едно кафененце до пазара, откъдето купувах сладолед за дома. - Ивайла, кога се върна и... защо? - Защото не успях да видя сина си... Обади ми се по телефона в едно хотелче в Кембридж и ми каза: „Мамо, забрави ме! Ще се видим на небето...” С какво сърце да слушам всичко това... Сините очи на Ивайла се изпълниха с едри сълзи, но тя се помъчи да се овладее. - Друго нещо не ти ли каза? - Пак същото: „Бъди от желязо, мамо, и аз съм станал железен...” - А защо не го дешифрираш със сърцето си, с майчината си инту-иция като едно: „SOS! Аз не мога нищо да направя, но мама може... Тя няма да приеме да се видим на небето и ще направи и невъзможното, за-щото е мама...” В даден момент или при определени обстоятелства един син може да бъде гневен и несправедлив, но той няма да приеме да бъде оръдие на злото за дълго време.

1�0

- Не зная с какво съм му полезна – с моето присъствие или моето отсъствие... - А ти – приемаш ли го това безкрайно отсъствие? Твоят избор ли е това или твоята принуда? - Как ще е моят избор... Мразя ги! - Пак ония всемогъщи и анонимни ТЕ, които стоят между тебе и сина ти... - И военнопленик пускат, когато отиде да го търси майката. Поне да можех да го видя, да си поговорим... - Може би бившият ти мъж се страхува от този разговор... - Аз исках да бъде и той, да говоря в негово присъствие. Старите ни семейни снимки и писма пак прелетяха с мене над океана, но напраз-но... Те са всеки ден заедно, синът ми вече е зрял мъж, минава четириде-сетте... Защо баща му да не му каже всичко, което му тежи на съвестта, и да бъде спокоен. Та аз за това ли отивам – да посея вражда между баща и син... - Ивайла, ти пак се въртиш в кръга на семейството и в някакви морални категории, които освен за тебе, за други вече нямат значение. Въпросът е, че ако се сдобриш със сина си и той ти попълни документи-те да получиш трудова виза, някои ще изгубят бройка от американската квота за българи. И работно място... За какво си им ти там, когато могат да подредят свой човек... Нещата са елементарно прагматични, а ти ги усложняваш. - Нима един почтен човек като мене е излишен... Можех да бъда полезен кореспондент, доказала съм го, а това надхвърля само майчино-то присъствие и тесния семеен кръг. - Ивайла, от Есхил, Софокъл и Еврипид до днес най-големите тра-гедии стават между близки хора... - Виждам, че играта загрубя. Сега имам паспорт и право на едноли-чен трудов договор, без участие на държавата, но нищо не се получава, пътищата са затворени. - Затваря ги твоята нерешителност... Не искаш да миеш чинии. - Напротив, не бягам от черната работа, но усилията ми трябва да имат смисъл, да са посветени на някого... Впрочем, ако тръгнеш по „Дюпон съркъл”, там наблизо е нашето посолство, ще срещнеш толкова познати, сякаш си на площад „Славейков”.

1�1

Стори ми се, че Ивайла се поуспокои, станах и поръчах сладолед и кафе за двете ни. - Ивайла, мила, тебе те притискат психически, за да сломят волята ти и желанието да промениш тия зависимости, тия робски обстоятелства в живота ти... - Нали обявиха смяна на системата, но за мене нищо не се проме-ни, напротив, стана по-лошо... Чувствам се самотна, изолирана, подигра-на... Започнах да вярвам в заканата на генерала, разказал съм ти за него, през осемдесет и четвърта го молех за паспорт – че моят проблем ще има биологическо решение – с моята смърт... Моделираха ме като образ на врага, който трябва да бъде побеждаван – за да има ликуващи побе-дители, нали; а сърцето ми е любов... Мачкат психически не само мене – и синът ми е заблуден, притиснат, чувствам го... Това ли е победата на Ахил, неговото благоденствие? - Слушай, без да съм ходила на „Дюпон съркъл” в Нашингтон, не-щата ми са ясни и оттука... Возя се в трамвай номер две и виждам позната генералша. Между две спирки – „Вишнева” и Семинарията, тя ми светна – ние пак сме тук и там, бяхме и ще бъдем... Щом ме видя и започна да се хвали, била шест месеца в Канзас сити, така синът и`, така внучката, учела в скъпо частно училище. Не се стърпях, казах и` нарочно на висок глас, за да чуят и други в трамвая: „Всяка втора дума ви беше „Съюза”, сега „Щатите”, защо така бе, госпожа? Сякаш ме върна назад с машина на времето, преди десетина години не казваше Канзас сити, а Казан, та пак синът и`, пак внучката, само че не учеше в скъпо частно училище. Тя ми отвърна: „Това е условие за мирния преход от социализма към капи-тализма, иначе ще се борим, може да се стигне до гражданска война...” Виждаш ли какъв цинизъм! Те винаги са активни борци – за социализъм и за капитализъм, а ти се предаде... - Объркана съм – каза Ивайла – страхувам се от тях... Бог да ми е на помощ и Бог да отсъди – моето желание да превърна злото в добро е искрено. Какво ме интересуват другите, дето се устройват тук и там и веднага си купуват къщи и коли. Парите не миришат, нали... Те знаят как да го направят, а аз се лутам, чувствам се толкова безпомощна... Трийсет години гадаех по птиците в небето: „Ще отида ли в Америка? Ще видя ли сина си?”, а другите не са броили птиците и номерата на колите, но от раз – постигнаха всичко... В Новия свят се казва, че най-късият път към

1�2

успеха е самият успех. - Андреас с нещо не ти ли помогна? - Дойдоха с мене в посолството, срещнах се с посланика... - Оня, с пищната брада... - Същият... Попитах го дали могат да ми съдействат да получа тру-дов договор, имам трудни семейни проблеми... Той ми каза: „Не на този етап”. А на кой етап – на небесния ли... - Сбъркала си адреса от кого да търсиш помощ... - Виждам и Андреас, и жена му най-вече – отегчават се от моите истории... Американците обичат богатите, успелите, мил и драг си, ако се усмихваш, ако нямаш проблеми или поне не ги показваш. - А бившият ти съпруг?... - Беше много неспокоен, докато съм там... Той си знае: „Беж, да те няма, ще ти броя до три...” Ден през ден звънеше по телефона на Андре-ас и жена му да пита още ли съм там? Те ми признаха това, настоявал да не ми оказват никакво съдействие и гостоприемство дори, по-скоро да ме качат на обратния самолет... Не зная какво точно им говореше, но то им въздействаше като нервно-паралитичен газ... - Те твои роднини ли са или негови? - Рени, кой иска да си навлича неприятности... Не мога да настоя-вам за повече от това, което желаят да дадат. - Само колко пари похарчи... - Бедните винаги плащат повече... Но сега поне имам ориентация – от кого какво мога да очаквам. С Андреас помним и стара семейна история – за прокудения ми дядо Павел от бащиния му дом... Мислех, че ние ще застанем над отминалото време – с протегнати един към друг ръце... - Ще ходиш ли пак в Америка? - Догодина, като взема пари от продажбата на къщата в Ичера... - Така те искам, но не хлопай на затворени врати, намери отворе-ната... Какво можеш да направиш оттука, освен да кършиш ръце и да подхранваш заблудите. Пожелавам си да изпием двете по чаша от най-американската кòла – на „Дюпон съркъл”... - Сега се водят войни... Изобщо – време на войни и на омрази... - Те не са мои войни и Александър Македонски не е моят герой – казах аз.

1��

- Не е и моят – отвърна Ивайла. – Аз пътувам ведно с пилигримите от „Мейфлауър”, които избягаха от деспотичната империя и стъпиха на Плимутската скала с Библия в ръце, със семена и плугове. Рени, ти сери-озно ли... - Най-сериозно, пък каквото стане, ще видим... Скоро ще замина на екскурзия, имам предвид един конкурс, разбира се, но и чинии съм го-това да мия, за да подготвя условия за следването на малкия Константин. На тебе вяра ли ти липсва или желание да започнеш от- начало? - Не бих могла до живея със затворена врата към дома ми, към сина ми тук, един човек с побелели коси има своята идентичност. Също така не бих могла да постъпя брутално, както брутално се отнасят към мене, едно бавно действие на чадъра... - Все пак ти отиде ли в Бостън? - Да, препуснах със „Сивата хрътка”, куфарите ми останаха у Ан-дреас... Намерих си евтино студентско хотелче в кампуса на Харвардския университет, точно срещу Латинското училище. Взех такси и започнах да обикалям предградията – Съмървил, Мидълтън, за да търся сина си. Имах само един ориентир – пощенската кутия, номер еди кой си, където изпращам писмата си. Пощенските служители ми дадоха адреса на сина ми, обичам ги! Ето това е истинската човечна Америка, която постъпи по едни други, по-дълбоки закони на човешката взаимопомощ! Знаеш ли как крещеше бившият ми съпруг: „Това е незаконна информация!”, готов да ме улови за гушата... Той и германката, тя вече не е само приятелка, тя е съпругата на сина ми, са сключили боен, военен съюз срещу врага в мое лице, който трябва да бъде разгромен, изхвърлен, смачкан, унижен... Жълти победоносни усмивки, подигравателен смях, да не ти кажа как постъпиха с мене... - Зная, Магда ми каза... - Тя пък откъде е научила... Ти си първият човек, с когото тук съм седнала да разговарям. Изобщо животът е пълен с тайнства... Мислех си, че в края на живота си ще получа едно малко удовлетворение – да бъда край сина си, докато имам сили, но, не – нямам право и да го виждам, и да зная нещо да него, поне че е жив и здрав... Рени, още не мога да смеля тия контрасти – на възторга, с който се приготвях за пътуването и – болницата, на любовта в сърцето ми и преславната радост, както гласи Евангелието, и погрома – да ме заплашват с полиция, ако се осмеля да го

1��

потърся в дома му, сякаш съм престъпница... На чувството за свобода, с което тръгнах, и отново робството, ограниченията, стената, мълчанието. Изходът е в смъртта ми... Ще стана скитащо проклятие и непримири-мост... - Хайде де, ще им доставиш ли това удоволствие, ще им развър-жеш ли ръцете? Нали ще вземеш някакви пари от къщата в Ичера и пак ще тръгнеш на път... Ти бавно бързаш, като Октавиан Август. Забелязах, че пластмасовите столчета от съседната маса се бяха извъртели към нас и хората се ослушваха. - Да си ходим, а – предложих на Ивайла, - ще ми кажеш ли някои цени – на хотели, на автобуси, на метрото... По ресниците на Ивайла се задържа една некапнала сълза, но тя я отри с дланта си...

1��

ЛИРАТА НА ОРФЕЙ

Този глас е съкровище – съвършен говорен апарат, отчетлива ар-тикулация на гласни и съгласни – звънки, изваяни, стругувани, сякаш ги произнася в кабинет по фонетика. Ако Рени беше станала певица, може би щеше да направи световна кариера. Сладкогласният Орфей от орфи-ческата страна, чиято песен омагьосва хората, разтопява снежни преспи, раздвижва скали. Нейните думи ме вълнуват като старинни глоси, сигур-ните и несигурните тракийски глоси, струпани камъни, загадъчно обще-ство, мълчи си и ни предизвиква да го тълкуваме. Балканите – прародина на Европа, праезик и прародина, археолозите го доказват, макар че аз съм привърженик на полицентричната теория. Тъкмо работех над доклада си за конгреса по тракология в Палма де Майорка, и чувам гласа на Рени. Тя ме посети в кабинета ми в университета, а не в Института по тракология, където обикновено ме навестяваше. Моето момиче вече е поостаряло, на лицето и` са изписани ситни бръчици, но фигурата и` е поддържана, нищо развлечено и отпуснато, стройна фигура на актриса и нераждала жена. Чувам гальовното и ` умилкване, лукавите интонации, които ме връщат с четвърт век назад – стоим прегърнати на тясното балконче до сандъче прашен здравец и гледаме гъмжилото по площад „Славейков”... Рени се чувстваше всичко друго – палава студентка, любима, изгряваща кинозвезда, но не и грижовна съпруга, макар че носеше халка с гравира-ното ми име. За този период от живота ми си спомням с усмивка – нищо не успя да го помрачи, дори и разводът ни по взаимно съгласие. - Как сте господин професоре? - Бейби, каква приятна изненада... - Дойдох да ти кажа довиждане... Всички отиват и се връщат, само ти стоиш прикован на едно място. Като пътепоказател... - В интерес на истината връщам се от конгрес по тракология в Ротердам и пиша доклада си за подобно участие в Палма де Майорка. Имам привилегията да принадлежа към група специалисти, които са в постоянно духовно общуване. - Научих, че си отказал работа в Германия...

1��

- ...и в Италия – допълних не без самочувствие. – Моята орфическа страна е тук – и моите студенти. Един учен в институт е много затворен, стои си на бюрото, в тясна академична среда. Мисленето е друго, липсва обратната връзка със студентите, играта с думите, писаната и неписаната реч. Никога не съм напускал университета... Но се лаская, че ми предла-гаха да оглавя специализиран научен институт. - Изненадах се – каза Ре ни, - но някак се зарадвах, че си тук и мога да да те виждам. Камъкът си тежи на мястото, а ти си подобен на твоя монументален гръко-римски свят... Само че аз съм вятърничава. Разбрах, че мога да се явя на конкурс за радиоговорителка и ще го направя, ама е много надалеч... - Имаш ли обратен билет? - Искат го за визата... - Не се безпокой, ще го използваш... - Не мисля да се връщам... - Рени, бейби, ще ти домъчнее за дома. - Искам да разширя хоризонта си, да видя света от една голяма страна, пък и нейната култура, цивилизация, хората там... Мисля, че мога да бъда съвременен човек, гражданин на света. - Бейби, какво значи съвременен... Чувам, моите студенти говорят за някого: „Колата му японска, езикът му уличен...” И той е съвремен-ник. - Не става дума за Дилян Дорон и парите му на остров Ман и за другите като него, а за нас... - В това смутно и неблагодарно време трябва да запазим малко спокойствие и достойнство. Ние не сме нито от самодоволните власто-любци, нито от безскрупулните мафиоти. Генът ни е различен. - Ти винаги си казвал, че съвременен е интелектуалният елит на нацията... - Мислещият човек изобщо... Имаме някакъв интелектуален кон-тинуум, трябва да го поддържаме. Лично аз имам нужда от малко книги и от съзерцание на античността. Годишно излизат двеста книги, които са ми интересни, много от тях мога да прочета и чрез библиотечния книго-обмен. - Зная те – в праха на библиотеката и на руините... Защо живееш така уединено?

1��

- Задаваш реторични въпроси. - Остаряваш, господин професоре... „С червена топчица отново ме тупна Ерос, златокосия... Разбирам, Ерос, ти ме каниш с момичето да поиграя, обуло везани сандали...” - Да, Анакреон... - Заради тебе навремето си пълнех главата със стихове от Пиндар и Сафо, от Анакреон... - Хубавата ти главица още не е празна... - Благодаря... Все пак защо не прие поканата от Германия? - Защото тук вратите ми са отворени и тук зареждам моите батерии. Не съм човек от днешното „джетсъсайъти”. Компютърните ни специали-сти, музиканти, математици напуснаха страната, устроиха се на Запад – е, какво от това? Значи са съвместими и заместими... Ако имаш своя научна школа и твоите изследвания, творчество са много индивидуални, ще си помислиш дали ще го сториш. - Дори да живееш в Мусагеница – каза ядно Рени, - сред грозни панели, без вода и навред – мръсотия, навъсени, озлобени хора или пък самодоволни простаци... - Затънахме в калта на живота – казах аз. – Започнала си да гледаш малко едностранчиво... - Как е твоята учена жена? – Рени отново ме атакува с въпрос, чий-то отговор, предполагам, знаеше. - Благодаря, добре е... Стана научен сътрудник втора степен, а това е прилична кариера за жена. Децата растат. - Семейството – кръгова отбрана... Предпочитах да ми говориш за първородния самозаченат син на Великата богиня майка – слънцето, еднозначно с Орфей-Аполон. - Бейби, нашите отношения ги решихме сами... Стъпих на хлъзгава плоскост – да сравня, макар и неволно, двете жени. - Твоята сила е словото – продължих аз, - то е оцеляло през хиля-долетията повече от реалиите на материалния свят. - Е, затова ще предложа гласа си на „Гласът на Америка”. Искат висше образование и английски език. - Да не се забъркаш в неприятности, това е политическа работа... Сама ли ще пътуваш?

1��

- Имаше един мъж, съзидателен дух и малко авантюристичен, ис-тински другар за през море, но... лежи в гробището. Обещах си да се погрижа за сина му. - Внезапен порив от майчини чувства... - Не, непримиримост със смъртта... - Синът, предполагам, е поне с двайсет години по-млад от тебе. - Но прилича на баща си... Не мисли за несъществуващи и невъз-можни отношения. Ако бе обичала и мен така, екзалтирано, трансцендентално, може би нямаше да се разделим... Не, с моята учена жена ми е по-спокойно. - Искам да те помоля за нещо – каза Рени. - Твоята молба за мене е заповед. - Нещо дребно, но от значение за мен и за момчето... Сега той е войник, но е приет студент в инженерна специалност. Обещах да му из-пратя информация за конкурси, за стипендии и вероятни възможности. Той може да кандидатства за стипендия и чрез фондацията „Кирил и Ме-тодий”, но да има някаква ориентация. Искам да му пиша за това на твоя служебен адрес в института. - А защо не пряко на него? - Той е войник, представяш ли си да получи писмо от Вашингтон... А на домашния адрес е майка му, бившата съпруга... - На оня мъж, починалия? - Да, но те отдавна бяха разведени. Просто не искам да влизам във взаимоотношения с нея. Момчето ще дойде лично да си вземе съобще-нието... На тебе ще пиша дълги писма – великодушно ми обеща Рени. - Малко е странно да искаш това от мене, но не мога да ти откажа. - Нещо повече, можеш да повлияеш и във фондацията, нали си в ръководството и`. - Бейби, слисваш ме, за първи път те виждам в ролята на грижовна майчица – на мустакат син... - Моля те... - Толкова ли си сигурна, че ще отдадеш гласа си на „Гласът на Аме-рика”? - Ще опитам, конкурсът е открит... Заминавам с туристическа виза и докато чакам резултата, готова съм да мия чинии... Завърших курс по козметика, сега златните ръце изместват златните глави.

189

Усмихнах се на откритието и`. - Няма значение какво правят ръцете ми, ако главата ми цепи на високи обороти. - Рени, българите са горди хора, с дълбоки корени в историята. - Помня времето, когато ме ухажваше... Заведе ме при едни разкоп-ки в Слатина да видя следите от хилядолетния живот - без накъсаност, пожар, земетресение, инвазия... - Същите пластове живот ти показах и в Пловдив... - Най-много ми харесва твоята „Тракия Понтика”, особено лятно време в Созопол – подкачи ме Рени. - Аз не съм гмуркач, но създадох този център... Херодот е казал: траките са голям народ, но никога няма да се обединят... Бейби, не скъс-вай с изкуството, особено пък словото. Предметите са като мерцедеса и японската техника, разпространени, караш мерцедес, но не си германец. Човешката идентичност и осъзнатост е словото. - Ако стигна до микрофона, ще говоря на български... - Поемаш голям риск, може да понесеш унижения. - Кражбата и лъжата са унижение, алчните мафиоти и тия, които се замогват пак върху народния гръб... Не е ли почтено да си изкарваш хляба с професията си или изобщо с труд? Колко изобретателни и настойчиви са жените, ако дълбоко са мо-тивирани. От какво най-много? От любовта... С големите си блестящи очи и тънка фигура тя ми заприлича на женски образ от амфора. - При такава Колумбова решителност да откриеш Америка, мога само да ти кажа: „На добър час!” Пиши ми, любов моя... Целунахме се сладко и нежно, както едно време, аз бях подпрял с гръб вратата на кабинета. Почувствах се млад и развеселен, а напосле-дък ми е все мрачновато. Същия ден завърших доклада си за конгреса в Палма. Формулира-нето на нова работна хипотеза върху току-що открит изворов материал е мъчителен изследователски процес. Бях уверен, че позициите ми не са рутинни. Посещението на Рени ме ободри и по особен начин убеди, че съм прав в моята необичайна теза за Рогозенското златно съкровище. Царят, басилеос тракон, доктринален син на земята и слънцето в двата си обра-за Орфей и Загрей, е дарил със златото Великата богиня майка, земята,

190

извършил е обреда за съвкупление с богинята, като е прекарал нощта край вкопаните съдове. Той не е тичал ужасен пред своите преследвачи да ги тика в свещения хълм, екшън от днешна дата.

191

КОПНЕЖИТЕ КАТО РЕАЛНОСТ

- Самолетът от Ню Йорк ще кацне на летище София... Момчето до мене, което ужасно тъгуваше, че се завръща, стисна очи. По време на целия полет в дългата нощ на обратния път той не до-косна храната, държеше глава с дланите си като болен. Окуражавах го: - Скоро ще видиш майка си, ще си легнеш в своето си легло... Моят дом – моята крепост! - Да, но зад нас остана Америка и всичко, което тя може да даде на един млад човек, пък и не само на младия... Запознахме се днес на летището „Кенеди”. До нашия полет имаше няколко часа. Дремех до количката си с багажа. Той ми каза, че ме викат. Половин час името ми ехтеше във въздуха и анонимен глас ми определя-ше среща при „врата номер...” - Ивайла, защо не отиваш, търсят те... - Ако е синът ми, ще ме намери, той знае къде са пътниците за Со-фия. Никой друг не ме интересуваше освен синовете ми. Като не видях тук единия, поне да се върна при другия... Беше ме обзела тъга, малоду-шие, умора, бях угнетена и отчаяна от трудности, от несрещи. От дома на Андреас телефонирах на малкия ми син да ме чака на летището в София. Исках да си бъда у дома, да легна в своето си легло, да не бъда подчинена и зависима от други хора кога ще легна и кога ще стана, мога ли да изпия чаша сок... Вече съм в третата възраст и не мога да приема елементарни зависимости и подчиненост на чужда воля във всекидневното ми битие, това ме поболява... Сутрин жената на Андреас ме отведе със своя кадилак на автога-рата зад „Юниън стейшън” във Вашингтон. Взех си билет за автобуса „Сивата хрътка”, любимото ми превозно средство в Щатите. Всъщност това са удобни и бързи автобуси за хора с най-скромни доходи. Маргарет беше леко иронична към моите пропаднали опити „да завладея Америка”. Никога не съм казвала подобно нещо, някой го из-мисли. Но за пропадналите срещи със сина ми и за заплахите с полиция от баща му и жена му, германката, ако се опитам да го потърся в къщи,

192

Маргарет не говореше. Къде другаде да го потърся, не зная нищо за него, къде работи, домашен или служебен телефон, всякакъв контакт ми отказ-ват и бъркат с пръсти в раната ми... Ходих за съвет при една адвокатка, препоръчаха ми я приятели. Що народ надойде тука, все от известни номенклатурни фамилии, само аз не мога да се оправя. Адвокатката имаше просторен кабинет в един апартамент на 18-та улица във Вашингтон, близо до „Дюпон съркъл”. Беше немлада, делова жена и веднага ме предразположи към открове-ност. Попитах я как мога да променя туристическата си виза с някаква друга, която ми дава право на работа. Трябва ми време да реша един тру-ден личен проблем. Нещатен кореспондент съм на два български вестни-ка... - Само с един подпис на сина ви, с който ще потвърди биологичния факт, че сте негова майка. Тогава всичко леко и лесно ще уредя, защото става почти автоматично. - Няма ли и друг начин? - Има, но е много по-сложно, по-несигурно, по-скъпо... И моят хо-норар става голям, защото аз ще пледирам за вас, трябва да доказвам, че сте професионалист, необходим за страната ни. Но първо трябва да си намерите работодател, който да ви даде работа по договор за висшист и мотивирано да отхвърли кандидатурите на други американски граждани. Със служба като гувернантка и друг подобен домашен сервиз това няма да го постигнете. Ще бъдете много разочарована от положението си. Има още един кратък път, ползвали са го почти всички българи в Америка до-сега – искане на политическо убежище – с последиците за вас и вашите близки в страната ви, а тя е комунистическа страна, нали... - Мисиз Амири, това не е моят начин на действие... - Наричайте ме Марта... Тогава се разберете със сина си, искам от него само един подпис, нищо друго... Желая ви успех! При следващата ни среща, платена консултация, разбира се, тя ме почерпи с кафе , което миришеше на канела, и каза: - Знаете ли, че ми телефонира бившият ви съпруг... Какво толкова има против вас?... Сега аз съм много заета, но ще ви изпратя един мой колега, той, ако желае, ще се заеме с вашия случай... Синът ви дори не ми отговори на писмото, което му изпратих по отношение на вас, а това в моята практика ми се случва за първи път. Могат да ми отвърнат „не”,

193

ала да стоя без отговор... Докато чакахме разписанието на „Сивата хрътка” след него тряб-ваше да взема такси до летище „Кенеди”, Маргарет опита да се шегува с провесената ми физиономия: - Нерешителна си, но не ти липсва кураж... Жалко, че не можеш да останеш за световната премиера на Андреас... Стисках чантата си с паспорта, шепата долари и две картончета, две реалии в тази митологична страна. Едното беше от Клуба на чуждес-транния кореспондент, моята почти принадлежност, но без един цент, към това общество, другото – пропуска ми за Библиотеката на Конгреса с означение на моето читателско място. Последните две изложби, които видях в този великолепен културен център, бяха „Доколумбова Америка” и „Съкровищата на Ватикана”, попивах с очи уникатите – от дълбоката древност до днес. Две картончета, две реалии в моите митове за човеш-ка справедливост и победа, за съпричастност към света на културата. Надуваха фанфари да славят Александър; дървета, птици и животни се сбираха в кръг да слушат двуцевната малоазийска флейта на Орфей... Моето място в „Сивата хрътка” беше на задната седалка. Млад ши-шкав негър с добродушна бебешка физиономия се разположи до мен. Беше пъргав, но затлъстял, просто виждаш как се тъпче с кока-кола и „биг мак”. Той прибра уокмена в джоба на яркото си шушлеково яке и веднага заспа. Главата му невинно се отпусна върху гърдите ми. Опитах да се помръдна, той пак удобно се намести, виждах свежата абаносова кожа на закръглените му бузи, розовата устичка и ниско подстриганата му къдрава коса. Спи си като младенец, аз съм му възглаве. - Господине, моля ви, отместете се! Той ме погледна с едно око като птица: - Мръсна рускиня... В автобуса избухна смях. Чернокожият младенец отново се опита да поспи, наклонен към другата страна на седалката. Това беше сутрин-та, а сега – в самолета, мълчаливото момче до мен, с наболяла душа от завръщането. - Затегнете предпазните колани и се пригответе за кацане... Погледнах през прозорчето, летяхме над Стара планина.Стои си там, на рътя, гробът на баща ми и братчето ми и надживялата ги столетница, двукатната дървена къща на баба ми Ганка и дядо Кутьо,

194

където повече не мога да отида... - Да го чувам Ямбол, да го не виждам – отсекла баба Ганка, като се върнала обидена от гостуване в дома на по-малкия си син. Нещо снахата не и` догледала, сватята хатъра и` скършила... С черна дреха и черен ръ-ченик, препасана с котленска престилка, кипра и достолепна, с ненакър-нима гордост и самоличност – такава я помня, българка, балканджийка, седи си на протката пред своята къща, за нищо не се моли, от никого нищо не иска. - Да го чувам Бостън, да го не виждам – да кажа ли същото, като баба ми Ганка. Но Бостън не е само преднамерена обида на моите там и моментал-ното весело ехо на чуждите тук... Бостън е стюардесата с чаша шампан-ско и телефона в ръка, пощенските служители, които навярно нарушиха някакви правила, но ми дадоха адреса на сина ми, Бостън е интелек-туалците от „Сигнет” към Харвардския университет, които внимателно слушаха моя разказ, четен от актрисата, и после дълго ръкопляскаха... Не, ще го виждам Бостън – пак и пак, още колесникът на самолета не е докоснал родната земя, а аз мисля за далечината – кога и как ще се върна там, сякаш в мен живее духът на Кетцалкоатъл, пернатата змия на ацте-ките, захапала опашката си във вечния кръговрат на времето. Те ми казват: „Това, което е позволено на Юпитера, не е позволено за вола...” А „волът, като рие, на гърба му пада”. Генералът го няма, но предсказанията му останаха. И сметките им – за квотата, макар че аз вече съм в квотата на Безоката и си мисля с какво лице ще се явя пред Бога, а не за злобата на генерала и опиянението му, че може безнаказано да ме мачка... Всъщност – при кого се връщам ... При малкия си син, добре, но и той отдавна е пораснал, един мъж на трийсет и пет години си има свой живот. Нека да си кажа – връщам се, за да заредя жизнените си батерии, да видя нелекия живот на народа ми... За да стихне болката, трябва да променя гледната си точка. Америка остана далеч – богата и нехайна, разнообразна и красива, с шеметния размах на творческата си сила, пре-дизвикателство за силните по дух и тяло. - Ивайла, ще ми дадеш ли телефона си? – попита моят млад спът-ник, вече изправил глава.

195

- Заповядай визитната ми картичка, ще ми бъде драго да се чуем... Струва ми се, че днешният ден беше важен и за тебе, и за мене... Какво първо ще направя през седмицата? Отворих хороскопа си, една книжка на английски, която си купих от книжарницата срещу входа на метрото „Кливлънд парк” във Вашингтон. Носех я в пътната си чанта. „Като типичен Водолей, вие искате да промените света и да го направите по-добър... Домът и семейството ще ви привличат през този период. Не-обходимостта да имате стабилен и спокоен дом, където да се завръщате, е жизненоважна за вас.” Ето това най-напред ще направя – ще си подредя къщата... В най-старите писмена на примитивните народи допрените черти-чки на квадрата или на ъгъла означават дом, заслон, убежище, защитено място. Всяко живо същество има нужда от своя дом, където да почине, да се нахрани, да възстанови енергията си. И да отгледа ново поколение. Охлювът и костенурката носят къщичката си на гърба, човекът на модерните времена се е сврял в умопомрачителни небостъргачи. Пазя стара книжка от някогашната спестовна каса „Собствен дом”, с вноски-те, които баща ми беше правил на мое име – да имам един ден „свой по-крив”, място за книгите и картините ми, да бъда независима и защитена. Отново научих, че домът се гради от любовта и се руши от омразата, подоб-но на евангелските първообрази: „дом върху камък” и „дом върху пясък”. - Нашият презокеански полет завърши... Капитанът и екипажът на самолета ви пожелават добър ден. Мисълта лети по-бързо от скоростта на светлината, както и молит-вата ни към Бога. Нека Исус ме води в моята любов и в моята ненавист. Колесникът на боинга докосна пистата. В салона на самолета из-ръкопляскаха. Прекръстих се и затворих очи. Радост и тъга като бяла ракета избухнаха в душата ми. Връщах се у дома, при сина, който ме очакваше, при недовършената книга – тихо достойнство и опорни точ-ки, достижимостта на моя привичен свят. Зад мен остана безпаричието и бездомието по горещите улици на Вашингтон, оня странен и несвой живот по чужди къщи, раздвоението, колебанието – „Какво да правя?” Някъде меко свети брилянтът на моя пръстен талисман, който продадох на безценица, за да си купя храна и билети за метрото... Излекувах ли се от хроничната емоционална недостатъчност? Ще заровя ли глава в пясъ-ка да не мисля за реалността? Ще продължавам ли да живея с митове...

196

Синът ми беше сред първите посрещачи. Топлите му кафяви очи, пропъстрени със светли точици, грейнаха. - Мамо, добре дошла... - Добре заварил, сине... Моля те, не вдигай куфара, тежък е... Като си спомня как го мъкнеше на гарата! - Нищо ми няма... - Тръгваме ли за „Златните пясъци”, както си казахме по телефона? - Тръгваме, но аз и приятелката ми ще бъдем в „Спортпалас”. - Е, пак ще сме заедно... Ще си лежа на пясъка, досами морето и за нищо няма да мисля... Радостта ми, че се връщам вкъщи, беше искрена и чистосърдечна, душевен контрапункт на самотата в чужбина. Като всяка жена, и аз се стремях да разсъждавам съзидателно, както интуитивно усещах опасно-стите. Винаги съм се стремяла да изградя свят с вътрешна хармония, чийто стожер е обичта. Обичта ме отведе надалеч, обичта ме върна у дома. И горчилката – от равнодушието... - Нося ти дънки „Левис”, две книги за спорта, „Тенис мегъзин” и най-важното – университетския учебник „Изкуството на редактиране-то”. - Много ти благодаря. - Така съжалявам, че този път не можа да дойдеш , но не можех да злоупотребявам с гостоприемството на Андреас. Жена му не е склон-на да приема за по-дълго време балканските му роднини. Докато търсех този учебник, обиколих департаментите по журналистика в Джорджта-ун, в Мерилендския и Американския университет, толкова неща видях и научих, а ти, миличък... - В София мога да прочета за тях... - Ами срещата с брат ти, за която цял живот мечтая, поне за малко да ви събера – и за това ли нейде ще прочетеш? - Мамо, не се разстройвай! И не живей с илюзии, които те измъч-ват. Виждаш, че играта загрубя... - Това не са илюзии, а основна житейска цел... - От умрял писмо... През осемдесет и седма дойдох да се видим, нали, и знаеш какво се случи. Ти плачеше и звънеше по телефона, аз поне гледах хубав тенис.

197

През осемдесет и седма получих тримесечна стипендия за участие в една международна програма към университета в Айова. Пак много трудно излязох от страната, до последния ден не знаех аз ли ще пътувам или един нахакан мустакат мъж с високо самочувствие, който ми заяви, че в САЩ ще отиде той, защото така трябва, а мене ще ме пратят да видя водопада Виктория, утешителна печалба. Тръгнах аз – пак с разбити нерви и без да се подготвям и концен-трирам върху главното – успешното ми представяне в програмата. В Айова разбрах, че бившият ми съпруг е звънял да приемат дру-гия кандидат, не мене... Какво общо имаше той с тази моя професионал-на програма, за да прави внушения в полза на човек, когото не познаваше и да действува против моето отиване в САЩ? Нима аз бих постъпила така към негова изява като инженер или ще унижавам достойнството му в професионалната му среда? Нарочно не казах нищо какво съм научила, молех го по човешки да съдейства за срещата на децата ми. Нямах друга възможност за контакт, освен да позвъня в неговия офис. телефонът на сина ми беше табу за мене. В тези телефонни разговори между Бостън и Айова той се забавляваше да ми пее весело-присмехулни песнички, а мен ме избиваше на плач: - Добре, мен не искате да ме видите, не зная какво съм ви напра-вила и какво не съм ви угодила... Но децата в какво са виновни? Нека синовете ми се срещнат, без мене, да си поговорят. - Я си спелвай името на английски... Ще получиш дълго писмо от сина, да седнеш с речника и да го разбереш... Той не иска да се срещне с тебе, с вас... Нелепите семейни истории помрачават радостта ми от срещата с Америка, намаляваха капацитета ми за работа, душевната ми ведрост и мобилизираност. Получих с експресна поща писмото, за което бивши-ят ми съпруг спомена. Орелът от твърдата опаковка на плика сякаш го носеше с клюна си. Беше точно на рождения му ден – писмо с неговия почерк, но не негово, чужди, враждебни внушения, горчиво несправед-ливо... Оплаква се от детството си, без да се помъчи да бъде обективен – първопричината за всичките ни трудности, компромиси и проблеми беше бягството на баща му, който ни изостави на произвола на съдбата. Почувствувах се зле – внезапно високо кръвно, новополучената ангина пекторис притискаше с болежка гърдите ми. Не исках, ако нещо

198

си случи, да намерят в мен писмото, което ме разболя. Спуснах се с асан-сьора в приземията на общежитието „Мейфлауър” и в една дълбока ци-ментова мивка – лист по лист, изгорих писмото със запалка, после пус-нах водата да отнесе черната пепел. Някак ми олекна. Излязох да се поразходя по брега на пълновод-ната Айова ривър, която красиво течеше сред зелените паркове на Айова сити. Той приличаше на курортно селище със свежестта на своите гра-дини и спортни площадки, университетският кампус се сливаше с града. Срещах множество спортуващи младежи, а срещу един самотен бегач в здрача, който ти се усмихва и казва „Уелкъм”, никой няма нищо против, нали... Посетих и едно училище, малките ученици слушаха моята при-казка за Желъдко, после я рисуваха на ученическите си компютри. Тук, в университета, се е родила и първата сметачна машина, първообраз на компютрите, създал я е българин... Исках да разкажа за всичко това, но в София злополучното пис-мо пак излезе от пепелта и забвението... Някои се забавляваха да ми го цитират, с пренебрежителния коментар: „Глупости” Те не се позовава-ха конкретно на писмото, а някак между другото споменаваха изрази от него. Оставаше ми да разгадавам ребуса – кой е изпратил ксерокса? Малкият ми син дойде за две седмици в САЩ със средствата от моята стипендия. По момчешки сърдечно той дружеше със синовете на Андреас и пръв разбра, че няма да се види с брат си. Не дойде с мене в Бостън, остана да гледа открития шампионат по тенис в „Медисън ску-еър гардън”. Почувства се пренебрегнат, но с нищо не показваше огорче-нието си. В Бостън аз и мои колеги се срещнахме с писатели и интелек-туалци. На тържеството в клуба „Сигнет” при Харвардския университет млада актриса и писателка прочете мой разказ. Напразно се взирах да зърна лицето на сина си сред публиката. Имаше толкова много млади хора, интелигентни лица, приветливи усмивки и все високи – баскетбо-лен отбор... Поканиха ни на вечеря, след това – приятелско парти в нечий хубав дом, аз се усмихвах като манекен, а сърцето ми стинеше. Исках да заспя и да не се пробудя. Като се върнах с малкия си син в София, последва нова подиграва-телна акция. Този път не „колко дни стоя в Америка?”, както беше през осемдесет и четвърта, а друг, по-тънък свредел: „Е, видяха ли се децата ти?” Не обръщах внимание на присмехулниците – от библейско време

199

гъбата с оцет върви след трънения венец... Ала познанствата ми с някои хора пооредяха, мними приятелства приключиха, всъщност „Адът – това са другите”. Шофьорът на таксито попита към коя „Младост” да кара. - Завийте по „Насър” – упъти го синът ми . – Мамо, знам как са те посрещнали в Бостън, когато се отишла за Коледа да видиш сина си... - Да е жив и здрав и Бог да просветли сърцето му! Не допусках лоша мисъл да слети към него. С настойчив автомати-зъм я заменях с молитва, моето последно упование. - И не казвай сина ти, а брат ми... - Нямам брат... Естествена реакция, логична и... предвидима, като заложен вари-ант в компютър, но не и в сърцето ми. - Не говори така, че е грехота, на едно сърце сте лежали... - А да те оставят да умреш на пътя , не е ли грехота? - Аз сама поех този риск... Исках да го видя! Моят син – зелен стрък в пустинята, лилия сред блатото – защо омърсихте душата му?...Това ли е твоята победа, Ахиле, премръзналата майка но прага ти?... И ти, снахо, не си ли майка, какви бяха тия крясъци и заплахи, ти ли си автор на фарсовия сценарий или си само негов изпъл-нител? Законът или моралът те вълнуваха, когато застанах „неканена” на вашия праг... Германката телефонира на полицията, че има неканено лице в къщата, блъсна ме към вратата, запрати в лицето ми победоносен жълт смях... Аз трябваше да си отида отчаяна, завинаги, а от душата ми да се откърти: „Нямам син...” Но устните ми промълвиха: „Горкичкият ми...” Бях спокойна и дори щастлива, че го виждам на крачка от мене, застаряващо синеоко дете, смутено, объркано, с напиращи и неизречени въпроси, самичко сред атаката и агресията, в немотата на едно „Мамо-о-о...” Веднага си тръгнах, пътувах с експреса „Нощният бухал” от Ва-шингтон, сега май влакът се казваше „Утринна стрела”. Стана ми лошо, колабирах, сърдечна криза, спасиха ме с нитроглицерин... Е, жива съм, Бог не позволи да умра на пътя! Не за себе си се тревожех, мъчно ми беше за него, за несретата му сред някакво показно охолство – триетажна къща на брега на езерото, синьо и зелено, американска мечта, басейн на двора, няколко паркирани коли... Забелязах, че бронята и фарът на една

200

от тях бяха разбити от челен удар, ами ако той е бил в колата – какво знам за живота му, допускат ли ме до него? И защо е всичко това, мили Боже!... „Гладен бях и не Ме нахранихте, жаден бях и не Ме напоихте, странник бях и не Ме облякохте; болен и в тъмница бях и не Ме посети-хте...” Да сте живи и здрави... Скъпи мои синове, плът от плътта и душа от душата ми... - Живей си с илюзиите, мамо, щом ти харесва... - С надежда, миличък, без която животът няма смисъл... Забелязах, че шофьорът на таксито беше намалил радиото и се вслушваше в разговора от задната седалка. Пристигаме, завихме по „На-сър”, ето я и Раковата болница – „Помни, че си смъртен”. Ух, какъв квар-тал... Познати съседи, любопитно-присмехулни погледи: „Тя пак е тук...” Здравей, мой панел, убежище от бурите и пристан на бури. Книгите ми, мамините възглавници... Моите два портрета в хола ме гледат с недоу-мяващ поглед. Странница, скитница с вятъра, няма ли да остарееш за последния си портрет? На кого да позвъня – познатите ми се разпръснаха, за приятели – да не говорим, млади и стари, помами ги светът. Златка е треньорка в чуж-бина, Валери – метеоролог в Бургас, Чайката заминал да види внуците си в Канада. Пенсионираните летци имат безплатни самолетни билети и навярно не са отрупани с проблеми като моите. Магда живее в имението на мъжа си в Англия и кара „Бентли”, Рени стяга куфара си... По цели дни не излизам, чета, слушам музика, а новините – на ан-глийски. Възвишена бедност, тихо вегетиране, пенсионерско гаснене... Но под кората на примирението се лее водата на живота, тупти мисъл, примамва копнеж... Момичето в мене не иска да си отиде. Телефонът звъни, навярно пак е по погрешка, не, един нежен глас, закачливост, обажда ми се Фани. Светла нота в края на софийската зима, Фани не е в наводнената Холандия, тук е, по бизнес. Пишехме си през тия години, искрено се радвах на успехите и`, защото тя ги заслужаваше. В Холандия Фани завърши второ висше образование, роди и отгледа едно хубаво момченце. Съпругът и`, холандския физик, с когото ме запозна в София, я издържаше да следва и смяташе това за напълно естествено, а еманципираната българка искаше час по-скоро да работи. Тя завърши ико-номика за три вместо за пет години и показа на новите си сънародници, че може да бъде първенец на курса и с диплома на нидерландски език.

201

Спаси я любовта, подкрепящата, градивната сила... Един човек може да има големи познания, но не изживее ли най-важните проблеми на живота си в любов, остава безполезен самотник. Още повече ако е жена... Обичана от родители, от съпруга си, от приятелите, Фани бе изгу-била нещо от момичешката си острота и категоричност на мненията, беше добила една нова за мен мекота, нежност, европейска изтънченост. Ето ни, седим на една ъглова маса в „Кентъки фрайд чикън” на площад „Гарибалди” и се радваме, че сме заедно. Между пърженото пиле, картофките и салатата разменяме потоци от информация, усмивки, възклицания, разбиране от полудума. - Покажи ми новите снимки на Брети... А лесно ли си намери рабо-та? Фани ми подава визитна картичка с новото си фамилно име. Мени-джър на програма, няколко факса и телефони... - Търговия с храни, купуваме и продаваме всичко, което се яде, ако трябва да се изразя най-банално... Новата наука доказва, че ние сме това, което ядем. Скоро ще си купуваме добро здраве от супермаркета, а кухнята ще замества аптеката. Ние наблягаме върху екологично чистите храни. - На пълен работен ден ли си? - Да, единствена от съпругите в нашия приятелски кръг... Районът ми е голям – от Испания до Гърция. - А Брети? - Ходи в детска градина. Имаме и гувернантка, ако за по-дълго вре-ме не съм вкъщи. В Холандия за всяко дете се полагат големи грижи. Богатата страна може повече да си позволи, имат и традиции... - Как е мъжът ти? - Най-добрият съпруг и баща... Не искам да говоря за щастието си, да не го урочасам. - Фани, интересно ми е, от каква позиция ще търгуваш с България? Все пак в това наддаване един губи, друг печели. - За да избегна дуализма в душата си, специално у нас се стремя да свържа производителите, производствените фирми, нека те се договарят, за да намалят етажите на прекупвачите. - Който работи и произвежда, нека печели, аз съм за това...

202

- А ти как живееш? Няма да кажа, че съм възхитена от поведението на американския ти син. - Да оставим това... Станаха четиридесет години, откакто бившият ми съпруг избяга и повлече крак за всички беди... Четиридесет библей-ски години – в пустинята. Въртя се в един порочен кръг – загуба на стой-ност, загуба на чест, дълбока депресия... Берлинската стена между мен и сина ми се издигна в Америка, а от нея стрелят без предупреждение... - Все пак по твоя проблем има някаква документация, съществува юридически казус – нелегално изнасяне на дете през границата, това е нещо обективно за законодателството и съда. - Фани, разсмиваш ме, навремето писах и молба до Международ-ния съд в Хага, нима някой я пусна да стигне дотам... - Може да поискаш да се хвърли нова светлина върху старата доку-ментация, да се подходи принципно по нов начин... - През осемдесет и четвърта година имах покана и билет, не ми даваха паспорт, което не беше законно, затова се срещнах с генерала, сега – какво да искам, имаш паспорт – заминавай... Но сина си няма да видиш, нищо няма да знаеш за него... Едно дълго, дълго издевателство над невинни, дълго действие на чадъра... Човек да бях убила или банка обрала – за четиридесет години щях да си излежа присъдата. Едно пер-фектно зло и ехидно насилие... - Ти ми писа, че се опитваш да промениш гледната си точка... Още древните са казали: „Нас не ни безпокоят нещата, а мнението, което има-ме за тях.” - Какви ли не психотехники опитвах – и всичко се срутва пред ди-вия копнеж да видиш детето си – как върви по отсрещния тротоар дори... Не ми позволяват разговор с него, защо? Те ще кажат – и на него, и на мене коя е майка му, защото аз не съм удобна за тази роля. Нещата са стигнали до абсурд, симфония на Злото... - Ти си религиозна, по-лесно ще победиш това Зло... - Знам, че трябва да съм бодра и радостна, тъкмо защото съм хрис-тиянка и се стремя да вървя след Исус Христос, но моят характер много се промени – от весел, общителен и доброжелателен човек, чистосърдеч-но и наивно вярващ в доброто и в добрите хора, сега съм пленница на тъ-гата и мизантропията. Не искам да виждам хора. Аз съм вече на шейсет години, Фани, в тази възраст и духът, и тялото имат нужда от отпускане,

20�

да се освободиш от постоянното напрежение. Саможертва, пожертваха ме... Но аз не съм героиня, не съм им чучело за показ... Живях в каменно време, сега – в цинично – на банкови сметки и западни коли, на светът е наш и ние ще сме капиталистите – да го съзерцавам и да му се възхища-вам. - Е, не си толкова зле, де... Жалка пенсионерка, оставена на доиз-живяване, не те виждам в тази роля, просто не ти отива... - Аз се надявах, че извървявам своята половина от пътя, а се връ-щам на същото място. - За Европа, САЩ и Канада, където заплатите са високи, климатът – нормален и животът – удобен, борбата за установяване там е с нокти и със зъби – каза Фани. - Ти замина с любовта и с личните си качества... - Затова пък Ивайла, послушното момиченце, отива и се връща, качват го на самолети, на автобуси, уплашат го... Но ти не си травмофи-лен тип, виждала съм те как преодоляваш житейските шокове, просто с мъдрост... - Моят бивш съпруг и тия край него – те всичко искат – и невъз-можното, те нищо не дават, Фани... А тук отговорът е: „Ами това са ваши лични отношения, какво общо имаме с тях...” Вече ръцете не са мръсни, а измитички, парите са изпранички, на мене – прав ми път... - Кога пак ще ходиш в Щатите? – попита с усмивка Фани. - Наесен, ако получа един наем... - Така те искам... Казват, че французинът, като има пари, отива в ресторант, американецът – в банката, а ти – на летището. На масата ни в „Кентъки фрайд чикън” седнаха непознати. С Фани се спогледахме и си припомнихме пистите в Боровец. Два-три пъти за-едно ходихме там, аз стоях в чайната или гледах до възхита искрящите върхове, Фани се спускаше със ските си по пистите на Ястребец, а леш-никовожълтият ми фиат спокойно ни чакаше на паркинга... Отминало време, само няколко години, а вече – друга епоха, не мога да си помисля, че мога да си купя кола и да отида в неделя на сняг и слънце в Боровец. Излязохме навън. По калните улици, обточени с релси и жици, па-даше отблясък от февруарското небе на Водолея.

20�

ДЪЛБОКИЯТ АМЕРИКАНСКИ ЮГ

„Няма значение колко дълга е нощта, денят непременно ще дойде”.

Африканска пословица

Как стана така, че замених лазура на Средиземноморието с олов-ната неподвижност на Мексиканския залив? Всичко, което досега съм обичала и съм отраснала с него остана назад, в ярките спомени... Като контрапункт на носталгията всеки ден се връщам мислено в моя роден черноморски град и крайбрежието на юг от Бургас, в пчелина на баща ми, гостувания в Халкидики, лято в Алжир, пролет в Дубровник, шествие във Валенсия, розов олеандър вее клонки към синьо море... И се прекръ-стваш не само пред мощи и икони – пред цялата тази красота, която Бог е създал за нас. Повтарям си вълшебната думичка Медитеранео, морето на историята, на цивилизацията, на елиники и латинските езици. Морето на Одисей и аргонавтите, на прикования Прометей, на Дедал и Икар, ми-товете и легендите на Стария свят, който свършваше при Херкулесовите стълбове. Няма друго място на земята, което може така да вълнува сърцето и да вихри въображението като Средиземноморието. Там дните са дълги и ритъмът на живот е бавен, спокоен, подчинен на дълговечни ритуали. Времето за хранене е свещено, както и следобедната почивка. Малките удоволствия на живота се вкусват с наслада – кафениче с „арабика” в го-рещ пясък, висока чаша с ледено бяло вино и дълги разговори с прияте-ли. Помня меката светлина на крайбрежните изгреви и залези, вечерята с риба и изобилна салата, медено сладките смокини и пъпеши. Помня за-майващата белота на къщите по гръцкия и испанския бряг, цветята в ле-хите и люлеещи се гърнета, кипарисите, сенчестите лозници. И страстна любов с млад мъж в напоената с аромати нощ на Медитеранео... Навярно в моята зряла женска възраст щях повече да харесвам Ат-лантика, земите край океана, ако не беше умората. В горещото лято на Алабама и Мисисипи тя се просмуква в костите ми като ледена мъгла,

20�

отнема силите ми и радостта от живота. Работя за две компании – по осем-девет часа денем или нощем, без почивен ден. Когато се прибирам в квартирата си, подпирам се на стената, преди да рухна в леглото. Това е животът на новодошлите, на безименните продавачи, на безпаричните, които очакват петъчния си чек, за да платят на хазяйката, на адвоката, заема на банката и застраховката за колата на старо. Как да отидеш на работа без кола, тук няма градски транспорт. Малцината ми нови прия-тели ме окуражават и несмело ме подпитват нямам ли „комунистически пари”, във Флорида, в Атланта новодошли българи са вдигнали палати... Нямам. Не съм от номенклатурата, нито от мафията. Но как да обясниш на американците нашите Балкански реалии. Капиталът ми е в главата, но работя с ръцете си – нося тежки кашони с книги и компактдискове в книжарницата, зареждам цели стени с галони мляко в супермаркета. Не бива да се оплаквам, не съм сама, много американци също работят на две смени, а способността да оцеляваш е част от културата на човека. Ако можеш, ще надскочиш, ще се измъкнеш от сивотата, ще се отлепиш от дъното, ала сега едва дишам с внезапно високо кръвно... Милият ми далечен син и една лекарка от София ми изпращат лекарства, още нямам здравна застраховка. И за да не съм сама, побългарявам вещите около себе си, един гараж, превърнат от хазяйката ми в стая под наем. Клима-тикът се казва: „Дуйни ми, дуйни, бел ветре...”, вентилаторът е „духа-лото”, боята ми за коса е „Гането”. Хазяйката ми, полуирландка, полу-индианка чероки, бивша учителка и вдовица без деца сега е прикована на инвалиден стол. Тя е жива история на Южните щати, но аз избягвам дългите разговари с нея. Тя скучае и си търси събеседници, някой да нагледа кучето и` Менди Лу, двете и` черни пилета Хенри и Хенриета, затворени в кафез, ала аз нямам време. Идва един черен астматичен Сам, готвач и шофьор на старата дама, той почина в къщата, докато работеше с прахосмукачката. Плаши ме чувството, че не разбирам хората тук, ние нямаме общи спомени, дори когато местните хора са открити и доброжелателни към мене като писателското семейство на Бил и Лорета. Сега знам, че има хора, които ние наричаме приятели, ала в определено време те са като пратеници на Съдбата, с някаква мисия в живота ни, особено в трудни и преломни години. Бил и Лорета ме водеха на литературни срещи и пре-миери на книги, техни и на колеги, няколко пъти правеха в дома си пар-

20�

ти-та в моя чест, свързваха ме с елита на Бирмингам, Алабама, сърдечно посрещаха и сина ми в неговите две гостувания при мен и пътуванията ни до Залива. Но аз се виждах как изглеждам в очите на приятелите им с работната си престилка в супермаркета. Бил е университетски профе-сор, Джон Гришам, е преуспяващ адвокат, изпраща по интернет своите романи и послания, Пат Конрой е притежател на остров... Знам, че за ли-тературата няма значение как си изкарваш насъщния, но един Джек Лон-дон, който работи в пералня на хотел в Сан Франциско и пише романа си „Мартин Идън”, е страница от 19 век. Жива страница от безкрайния разказ за човешката съдба... Друго, което ме увличаше и разведряваше бе да търся българи. Ко-лекционирах всеки българин в Алабама. Някои от тях сами ме намираха в книжарницата – Филип, пъргав и весел студент по балет, един бесараб-ски българин, друг – физик кристалограф от Кейп Канаверал, срещнах потомци на Баба Неделя, първата българска учителка и сподвижница на Левски. За всеки от тях изпратих репортаж в българските вестници. Но-щем моят новичък лаптоп весело нижеше кирилските букви... Сега виждам, че умората ми е попречила да обикна Американския Юг, от двете ми години в Южните щати са ми останали няколко разпиле-ни страници.

20�

АНГЕЛ В СУПЕРМАРКЕТА

Никога повече не видях тази жена. Аз не мога да отида там, откъ-дето тя дойде. Помня само, че беше тъмнокоса, с лице, което събираше в едно всички други лица, без нито една характерна черта, ала с някакво незем-но излъчване. Тя вършеше моята работа с такава бързина и сръчност, сякаш материята се подчиняваше на някаква непозната енергия. Гледах я смаяна. Не знаех дали Глен я беше изпратил да ми помог-не. И да ми покаже как да работя. Не исках повече да разочаровам Глен, който ми даде работа, когато най-много се нуждаех от нея. Беше през март, променливо време, дъжд и слънце, аз още нямах кола и трябваше да вървя пеша няколко мили, за да стигна до супермаркета. Вечерната смяна в пекарницата ме уморява-ше пряко сили, получих остра болка в гърба от вдигане на кашоните със замразено тесто. Уплаши ме и една внезапна криза с кръвното ми наля-гане. Ще умра самичка, в чужбина, няма кой да ме погребе... Чувствах се нещастна, самотна, усилията ми бяха напразни, животът – безрадостен. Пътниче, ти си тук като сълза върху ресница... В отчаянието си заявих на Глен, че се връщам у дома. Но къде е моят дом – в друг континент. И как тъкмо сега да стигна до него? И да заспя спокойно - в моето си легло. Глен нищо не ми каза. Зная, че той очакваше повече от мен. В по-гледа му прочетох „Овладей се...” Гордостта ми беше накърнена, но си мисля, че след този кратък разговор при компютъра, приличащ повече на горчив монолог, аз започнах да разбирам какво иска да ми каже мълчали-во, само с поглед. Сините му очи са скрити зад очилата, в тях има толкова топлота и приветливост, но те стават стоманени, когато трябва да наложи волята си или да постави някой на мястото му. Знаех, че е започнал да работи в супермаркета още юноша, на осем-надесет години. Сам е извървял своя път до ръководител и сам взема ре-шенията си, но изненадва другите със своята категоричност. Мекотата в обноските и вниманието му към всеки бяха само външната страна на един волеви характер и целенасочен ум.

20�

Само с две думи „Освободи я от смяна...” към моята шефка в пе-карницата той по някакъв свой начин ме спаси. Премести ме в „Млечни продукти”, тихо зареждане на лавицата със стока и приветливост към купувачите. Излекувах болката в гърба си. И в душата си. Духът ми се припов-дигна. Започнах да се усмихвам на купувачите и се оглеждах да зърна Глен. Нашият кодов диалог с удобрително вдигнат палец или забързана усмивка продължаваше. Преди да започна да работя в супермаркета, тази странна за мен работа, която вършех за първи път в живота си, аз знаех, че смехът е из-раз на мисъл, а усмивката – израз на чувство. Усмивката прави красиво лицето на добрия човеки и заостря чертите на злия. Компанията, за която сега работя, ни съветва да поздравяваме ку-пувача на разстояние шест фута от нас, да го гледаме в очите и да се ус-михваме при всяка ситуация. Също така да сме приветливи и при лошите маниери на клиентите. Клиентът е винаги прав. Той плаща нашите чеко-ве. И трябва да се почувствува зачитан, добре дошъл в супермаркета. Нямам нищо против тези изисквания, както и за униформеното об-лекло, което ни прави тромави и безлични. Тази странна жена, която сега върши моята работа, е без унифор-ма, с някаква неясна по кройка светла дреха. Но защо помага на мен, а не на куцото момиче в цветарския отдел? Или на чернокожия гигант с астматичното пъшкане, когато движи цяла планина с разхладителни на-питки? Струва ми се, че тя всичко знае и всичко вижда – завистта и под-личката злоба, кариеризма, амбицията, равнодушието. Супермаркетът е като театър с неспирно сменящи се действия. Тя видя и любовта, тайната и безответна любов на зрялата жена към младия мъж. Той никога няма да опита сладостта, нито горчивината на тази лю-бов. Няма да узнае, че е обичан. А може би го знае. Любов на невероятни и прозаични места, зъзнеща в хладилните помещения, в ръцете и` вместо рози – пластмасови щайги. Горещ поглед при замразените храни, ревност при фотолабораторията, шега при бара на „Дели”. И показно безразличие. Любов, която може да бъде погреба-

209

на от умора и прозаизъм, но тя пърха като заблудена птичка, влязла под неоновите слънца на супермаркета. Спомних си за тази птичка, когато потърсих непознатата да и` бла-годаря за помощта. За миг тя изчезна от погледа ми, а аз почувствах само повея на крилете и`. Тя отиде там, откъдето беше дошла. Във висините.

210

„ПЕЯТ ВЕСЕЛИ ЗВЪНЧЕТА...”

Ще помисля, че американската Коледа може да се опише с две думи: пазаруване и пътуване. Всички пътуват и всички се надпреварват да пазаруват. Още от началото на декември и в книжарницата, и в супер-маркета звучат коледни песни. Трепкащите лампички по елхите посре-щат гостите на входа. Харесвам тази коледна музика, тя пълни душата ми с трепет и благоговение пред Младенеца. Той е роден в ясли, но ние забравяме за това... Освободих си неделята от работа и вече мога да си отспя или да отида с приятели на еднодневно пътуване. Очите ми попиват южния пей-заж, вечнозелените безснежни пътища, стоп-кафетата край тях „Свирка и пищялка”, където сервират царевични питки и пържени зелени домати. Винаги има и пай от сладки картофи. Лорета каза, че през Голямата де-пресия тази нова култура за Юга е спасила хората от глад, но днес крали-ците на сладките картофи опъват джинси по невъзможни телеса. Сещам се за моите черни колежки в супермаркета – и трите се казват Бренда и се движат бавно като кораби с голяма водоизместимост. Избягвам да ги гле-дам – да не би да открият в погледа ми предизвикателно любопитство. Приятелката ми Лорета има две внучета, но е запазиле своите ма-некенски мерки. Когато е в по-палаво настроение, тя носи минижуп и не крие стройните си крака. Зеленоока и весела, тя е огънчето в семейство-то и във всяка компания. Бил обожава жена си. Моето настроение също се повдига, когато пътувам с тях. Вече не се учудвам на игуаните по зад-ните седалки на колите, домашни животинчета за някои местни хора. Също така разпознавам една непонятна символика – войната на рибите като знаци по колите – двете риби на Християнството и на Библейското Сътворение и рибите с криле на дарвинистите, на Еволюцията. Такова шоу може да се види само тука, в Дълбокия Американски Юг... Пътуваме ли двете с Лорета, ние си говорим и за мъже. Тя ми до-верява, че като била млада и работела в местния вестник започнала да се ужасява от срещите си, всеки мъж, който и` харесал, се оказвал или женен, или гей... Докато срещнала Бил, точния човек в точното време. В щастливия брак и децата са щастливи. Аз си мълча за моя личен живот,

211

не ми се разнищва... Знам само едно, че да обичаш и да бъдеш обичана е голямо и рядко женско щастие. Харесвам един мъж от супермаркета, но няма да призная за това и пред Лорета. Може да каже на Бил и да се посмеят – на кои години съм... Всъщност аз не знам нищо за този мъж. И не искам да знам – крилата на пеперудата не бива да се пипат. Прашецът им остава по пръстите и убива красотата. Той не е холивудски тип, но е толкова хубав, строен, с гъвкаво тяло, сякаш не излиза от фитнеса. Всяка жена си мечтае да се метне в колата му и колкото се може по-далеч, кол-кото се може по-сами... Всички луди неща, които сме готови да направим за романс, безсрамната ни подлост да изглеждаме по-млади, по-интерес-ни... Аз също ли попаднах в клопката на късноесенните илюзии? Попитах шефката си в книжарницата мога ли да поканя гости в неделя, през почивния си ден на сутрешно кафе, искам да почерпя за Ко-леда... Тя на драго сърце се съгласи и посочи на мениджъра в кафенето кои маси да ми запази. Дойдоха всички поканени – Бил и Лорета, Мере-дит и Хартайс, които гостуваха по това време в Алабама, приятелите ми от Клуба на читателите, някои по-любезни с мен колеги от супермаркета. Поканих и него с лицемерното обяснение – за назначението ми. Единствено той не дойде. И защо да идва? Някаква възрастна жена от „Мляко и млечни продукти”... Крилата на пеперудата полепнаха по пръстите му. „Пеят весели звънчета...” Коледа е.

212

ЧАША ЧАЙ И БАНДЖО

Пътувахме в щата Тенеси към Алабама. По бреговете на пълно-водната река Тенеси бяха закотвени яхти и лодки, очакващи пролетното слънце и многоцветие. Вечнозелената планинска верига на Апалачите виеше серпантините на магистралата. Моите приятели Бил и Лорета спряха на една бензиностанция и след обичайната за това място закуска на крак те се обадиха на някого по телефона. „Джим е в къщи, очаква ни... Ще видиш и малкия Джейми, и съ-пругата му. Джим Конър обича своето банджо, може би ще чуем негови песни и композиции” – каза Бил. „Той кънтри певец ли е?” – попитах аз. Мислех си, че ще видя ня-кой от стотиците млади хора, които с охлузени дънки и китара през рамо си купуват евтин билет за автобусите на „Сивата хрътка” и се отправят за фестивала на кънтри музиката в Нашвил, щата Тенеси. „Джим Конър е завършил Харвард – каза Лорета. – Той участваше със свое изпълнение в постановка на пиеса от Бил. Леонард Бърнстайн е характеризирал Джим с две думи: „Той е смайващ. Най-добрият изпъл-нител на банджо, който някога е живял”. Джим е най-обикновен, скро-мен човек, само че е един голям артист.” Навлязохме в района, наречен Пясъчната планина. Свечеряваше, запалваха се светлините на редките къщи наоколо. Лавнаха кучета, поне пет-шест наобиколиха колата ни. Един висок плещест мъж с хубава ус-мивка идваше към нас. До него припкаше 4-5 годишно момченце. Джей-ми. Насядахме край запалената камина. Двуетажната къща беше от фермерски тип, нищо превзето, нищо излишно. Най-обикновена подред-ба. И няколко банджо, окачени по стените. Съпругата, учителка, ни поднесе чай. По нашите очакващи погле-ди Джим разбра, че трябва да посегне към банджото. Заредиха се песни и мелодии, простички и виртуозни, тъжни и весели – за Пясъчната плани-на, за делниците и празниците, за завръщането вкъщи, за младото вино, за пролетта в Апалачите и за Христос, който слиза на грешната земя. И

21�

много любовни песни, томителни в един топъл мъжки баритон. Мъничкият Джейми заметна нанякъде окаляните си тениски и зашляпа бос. През цялото време, докато баща му свиреше и пееше, той не спря да танцува на едно място, като вярно следваше ритъма, очарова-телен сламенорус „перпетуум мобиле”. Попитах Джим Конър защо е избрал именно кънтри музиката за своята творческа кариера. След като е учил музика в Харвард, той е имал много отворени пътища пред себе си. „Народната музика беше неразделна част от нашето семейство. Ние се хранехме и пеехме край огнището. Аз повтарях песните на баба, чичо ми ме учеше да свиря на банджо. Музиката, която пиша сега, идва от това влияние.” И той ми показа едно старо банджо, купено от „Сиърс” в началото на века за долар и двайсет цента. Джим Конър започна своята артистична кариера в „Ню Кингстън трио”, където неговите песни „Пухеното легло на баба” и „Благодаря на Бога, аз съм селско момче” стават хит. Той прави първите си записи през 60-те години. Неговите песни и изпълнения сега се разпространяват в касети и компактдискове, спечелили няколко награди. Той има един пла-тинен и осем златни записа. Появява се пред публика заедно със знаме-нитости като Барбара Стрейзънд и Джуди Колинс. Той пише също и музикални пиеси с подчертано хореографско из-пълнение, които често се поставят на сцена. Техните сюжети са от живо-та на следвоенното поколение в Южните Апалачи. „Селското момче от Алабама” сега участва в най- представителни концерти в столицата на САЩ, в Ню Йорк и Сан Франциско, но неговият корен е тук, при тънкия мирис на горящите дърва в огнището и лая на кучетата му, при очертанията на Апалачите в небесния свод. За довиждане той ми подари две касети с негови композиции, едно сърдечно ръкостискане и напомнянето: „Пази се, ти си нова тук... И пак ела...” - Ще ти изпратя касетата „ Мистерията на българските гласове” – обещах аз. Отново потеглихме на път. Мастиленото небе скри светлинката от неговия дом.

21�

В НЮ ОРЛЕАН ПРЕДИ „КАТРИНА”

Стара истина за пътешественика е не само къде си, но и с кого си – радостта е умножена, тревогата – забравена. Моята първа американска ваканция е посветена на сина ми. Той е най-добрата ми компания за пъ-тешествие из дълбокия Американски Юг, в щатите Алабама, Мисисипи, Луизиана. Наши домакини са Уйлям и Лорета Коб, писателско семейство, които отлично познават своя край и са неуморни разказвачи. След ня-колко спирки по пътя – Монтевало и Демополис в Алабама и Меридиен в Мисисипи, магистралата се стрелва на юг, към Мексиканския залив и делтата на Мисисипи. Там е фантастичният град Ню Орлеан. Повечето щати в Северна Америка са населени с англосаксонски пуритани, които наложиха своите нрави и начин на живот. Латинските удоволствия от живота останаха само в Ню Орлеан и Луизиана, някаква друга земя на магнолиите и пеликаните, на креоли, потомци на испански и френски католици, на войнствени индианци и чернокожи роби. Това пъстро население направи Ню Орлеан единствено, уникално място в Америка. Той успя дя запази своята самобитност под няколко имперски флага. В своята експедиция из Новия свят испанският конквистадор Алон-со Алварес де Пинеда стига до северния бряг на мексиканския залив още при Луи ХІV. Започват да пристигат първите френски заселници. По-късно тук се намесват испанци, после предприемчивите и на-пористи янки от Севера. Американците успяват да купят Луизиана от Наполеон за 15 милиона долара. Тази покупка просто удвоява терито-рията на Съединените щати по онова време. На 30 април 1812 година Луизиана става 18-ия щат на САЩ. Обществото се променя, Луизиана се американизира, но хората в Ню Орлеан продължават да считат, че работата и „правенето на пари”, толкова важни за Севера, не бива да пречат на радостта от живота. Те вярват в този живот само в сегашно време – да отбереш колкото се може повече удоволствие през деня и колкото се може по-добре да си похап-неш вечерта. Надписите ни подсказват: „Ако разберете храната в Ню Ор-

21�

леан, ще разберете и живота в него”. Миризми и аромати в гастрономите по Декатур стрийт, навред кафенета, ресторанти, заведения. Джамбалата е основно ястие за бедни и богати, а рецептата му е проста: шепа ориз и черен боб, шепа скариди и шепа подправки се варят заедно... Опитахме я тази джамбала, а Лорета и Ефрем, по-неуморни и любопитни от мен, откриха и ми поднесоха бурканче с пикантно сладко от червени люти чушки. Сервира се на улицата, където тротоарите се наричат банкети, а железните ковани решетки на къщите ограждат прос-торни галерии, не балкони. Животът на креолското семейство е скрит сред тропическата зеленина и фонтана във вътрешния двор – патио. Ню Орлеан поразително ми напомня за Каракас и моя едногоди-шен престой в столицата на Венецуела. Забелязвам същите контрасти на лукс и бедност, а местните вест-ници са пълни с истории за корумпирани „силни на деня”. Подобни и в двата града са странните за бедното въображение празници, фестивали и шествия, които сякаш са пренесли в Новия свят огъня на шумните Дионисии. Ню Орлеан, който е домакин на 600 фестивала и панаири, винаги има какво да покаже на своите граждани и гости. Тук честват всичко – от исторически събития до новата реколта и лакомства в кухнята. Просло-вути са техните маски и пъстроцветни манистени гердани за Марди гра, карнавалите преди дългия великденски пост, които донякъде съответ-стват на нашите Заговезни. Къде по-напред да отидем... За акадийците кахуни, блатните жите-ли и техния интересен живот ще ни останат само за спомен компактдис-ковете с кахунски хитове. Най- възжеланият миг за туриста след цело-дневно препускане из града е да се поизуе и да протегне морни крака на тревата в градината пред катедралата „Сейнт Луис”. И запотената бутил-ка с кока-кола до него, на освежителни глътки... След моята ваканция зададох на компютъра ключовата дума Ню Орлеан. Той ми посочи 1040 заглавия по темата и ми отпечата библио-графия от 37 страници – от готварски книги до подробни исторически монографии, от пътеводители и туристически справочници до романите на Майн Рид и нюорлеанските писателки Кейт Шопен и Ан Райс... По-знанието е радост, но не искам книжната лавина да залее свежестта на малкото ми лични впечатления. Здравей и сбогом , мой Ню Орлеан...

21�

МОЕТО ПЪРВО И ПОСЛЕДНО УЧИЛИЩЕ

Да, назряваха събития и аз реших, че трябва да съм по-близо до своите. Скромният ми багаж се побра в една кола и разтворих пътната карта – през есенните гори и поля на Тенеси, Северна Каролина и Вир-джиния към „Окръг Колумбия” на Потомак... Сбогом „Свиден дом, Ала-бама...” Бил и Лорета ме прегърнаха и окуражиха за новата неизвестност. Прощавайте, приятели, сбогом Американски Юг – няма да ви забравя и това, което научих тук... По пътя на Север си мислех, че цялото мое американско пътуване беше едно завръщане към Началото, един неистов копнеж да живея у дома си, при хора, които обичам и ме обичат. Но моят път още не беше извървян докрай... Сърцето ми осъди на забрава хора и спомени от ми-налото, ударите на Съдбата в ранна и неопитна младост, лоши срещи с лоши хора... Изгорих своя юношески дневник как станах майка и съ-пруга на 18 години и се усмихнах на прямотата и ясната мисъл на онова момиче, от което ме делеше половин век. Сякаш времето се побра в един ден, беше утро, сега е свечеряване... Вашингтон е като Рим, тук, в града на голямата власт идват всич-ки, тук се решава войната и мира, проблемите на кризата и на подкре-пата. Аз продължих да работя в книжарница на същата компания, първо живях в Александрия при една американска учителка, после се премес-тих в Дом за пенсионери до Кенеди център. Продавах книги и музика, а мечтаех да имам време и да напиша моите си книги, нали най-добрата за автора е ненаписаната... Истинската ми работа, която ме увличаше, беше в Корпуса на чуждестранните журналисти към Държавния департамент. Този малък пропуск със снимка и верижка за носене на гърдите отваря-ше много недостъпни врати – на Белия дом и Сената, на Пентагона – за срещи и пресконференции. В голямата Източна стая на Белия дом първо слушах какво казва Клинтън, а по-късно – Буш син. Сред грохота на световните събития имах моите кратки и щастли-ви завръщания в родината – за сватбата на малкия ми син, след две годи-ни – на медена питка за раждането на моята първа внучка Лада София, радостта на живота ни и светлинката на очите ни. Тя расте като гъбка

21�

след дъжд и е притегателният магнит, който ще ме върне у дома. Женска чест да бъдеш майка и достойнство да станеш баба... Сега съм учителка на български деца във Вашингтон, както и на американци, учещи нашия славянски език. В моето първо училище край Луда Камчия бях ученичка. В послед-ното ми училище край Потомак съм учителка. Между тях се простират седемдесет години, време да пораснеш и да поумнееш, да опознаеш жи-вота, света и себе си, да почукаш уличните камъни с тояжката... А като погледнеш назад от хребета на годините, да кажеш на едно момиченце с руси плитчици, което на шест години изучи кирилските букви: „Здравей, миличка, ние сме си същите...” Помня надписа върху възрожденската фасада на училището в Ко-тел: „Помогни ми да те възвися”. Училището е възвисяване. Моят роден дом беше в Бургас на улица „Гладстон” 32, адрес за-помнен от ранно детство, за да не се изгубя, когато майка ми ме пращаше с кръгла петолевка в ръката да купя хляб и сирене. Къщата на дядо Павел Андреев и баба Христина, той починал лекар, тя, достолепна и набожна жена помагаше на седемте си деца да отглеждат своите деца. Родители-те на майка ми – българин от Мелник и тракийка от Одринско. Помня цветните лехи в двора ни с лалета и зюмбюли, една стара кайсия до огра-дата, така сговорчива с децата и удобна за катерене. От таванския етаж на къщата се виждаше синята ивица на морето, моето първо чувство за волност и необятност. Живеехме в Третото българско Царство с неговите идеали и при-мери за родолюбие. И с хубави празници, които животът преди войната позволяваше. Мама често ме водеше на кино в центъра на Бургас, за да гледам Дисни – „Снежанка и седемте джуджета” или филмите на Шърли Темпъл, моята детска любимка. „Най-рано запомненото, най-дълго се помни” – пише Фройд. Гу-бим ли едно царство с края на детството? За мен този безметежен свят завърши с една думичка – война... Но започна един друг свят, прекрасни-ят свят на ученето и на четенето. Баща ми Слав Габровски работеше като счетоводител в Държав-ната агенция „Храноизнос”. Той беше завършил търговската гимназия в Бургас и учил счетоводство в Свищов. Заради него и досега обичам тази професия на точните цифри и на почтените хора. Цял живот влагаше

21�

пари в една спестовна каса „Собствен дом”. Но своя къща в Бургас си по-строихме едва когато и майка ми започна да работи в Застрахователния институт, а ние, трите им деца вече бяхме ученици и студенти. В началото на Втората световна война баща ми беше мобилизиран, а наследствената къща на улица „Гладстон” в Бургас – продадена. Ние отидохме в другата дядова къща в село Ичера, Котленско, докато баща ни се завърне от „новите земи” и ни прибере при себе си. Един държа-вен чиновник тогава биваше местен, където му наредят началниците, а семейството му го следваше. По някои наши лесно преносими мебели аз си бях съставила карта на България. В къщи казвахме: „Сложи това на габровската полица” или на „свищовското бюфетче”. Имахме един шкаф на име Иракли, по името на майстора, който ни го направи в Демир Хи-сар. Старинната и просторна дървена къща, „дето сечена, там и праве-на” на дядо ми Кутьо Габровски и баба Ганка беше на площада в Ичера, на хвърлей от бързата планинска река Луда Камчия. Пред нея беше шосе-то, което тръгваше от Сливен, катереше се към Карандила, виеше се през лозята и прасковите градини, поспираше се до скалите на „Еньова булка” и стъпваше навръх Балкана, на „Чуката”, водораздела между Северна и Южна България. После се спущаше към Ичера, Градец и Котел, за да се стрелне към морето. Обичан път, колко пъти сме го изминавали с кира-джийската каруца, а след години карах колата си по неговите завои, за да зърна „Ичера, златна одая, дето я сабя не сече, дето я куршум не стига...” Това тихо попътно щастие още е в душата ми ведно с чувството за родна земя, за планински връх и родова сила. Сега в тихото, буренясало иче-ренско гробище лежат дядо и баба, баща ми и брат ми Борислав, с десет години по-млад от мен, талантлив разказвач и телевизионен журналист, починал на 48 години. Дипломирахме се в един и същи ден в Софийския университет, аз бях позакъсняла с дипломата си. Но на шест години през 1940 аз много исках да уча, да ме запишат на училище. Дядо Кутьо извади плочата с калема и бързо ме научи да чета и да пиша. Сричах заглавията във вестниците и продължавах да до-саждам на майка си: „Искам на училище...” „Хайде, пътилеку, пътилеку, чак до Котилеку – каза баба Ганка със своя мек старопланински говор. – То отърване от тебе няма...” Заведоха ме в Котел, един лекар ме прегледа и каза: „Ами тя, малката, знае да чете

219

и да пише...” Даде ми медицинското, че съм здрава и с него ме записаха в първо отделение на училището в Ичера. Винаги съм бързала да живея. Моята първа учителка беше г-жа Ненка Бойчева. Къщата и` беше близо до нашата в Ичера. Тя беше изучила две поколения, възрастните откровено и уважително разговаряха с нея, децата ставаха на крака, за да я поздравят. В училището рядко се правеха ремонти, всичко се пазеше, по широките светли коридори на новата сграда бяха наредени десетина лимонови дръвчета, повечето отрупани със зажълтели плодове. И край тях всеки ден тичаше орляк деца. По прозорците на класните стаи бяха наредени саксии с цветя, за които се грижеха ученици и учители. Под чиновете си оставяхме книги, помагала, които не ни трябваха за другия ден. Всичко си намирахме непокътнато. Имаше добре подредена учи-лищна библиотека и г-жа Бойчева ми даде подвързани броеве на списа-нията „Детска радост” и „Картинна галерия”. Започнах да чета с мама „Храбрият шивач” от Братя Грим и „Жаба-пътешественица” от Всеволод Гаршин – прекрасния свят на четенето, на съпреживяването с героите. В читанките – Вазов и Йовков, земляк на ичерени, някои го помнеха от съседното ни село Жеравна. Някога в училищния двор е имало килийно училище. През 1872 преди Освобождението в Ичера е основано и читалището „Зора”. Когато зората на свободата се сипнала над България, първото нещо, за което ичерени запретнали ръкави, било да изградят голямо ново училище. По-късно в същия двор била открита и прогимназия. Моето първо училище под сянката на Балкана – корени и примери...

Във Вашингтон живея в резиденция за пенсионери „Сейнт Мери”. Нашият общ дом е на 24 улица, в кампуса на университета „Джордж Ва-шингтон” и на една пресечка от внушителните сгради на Кенеди център и Уотъргейт. Моят последен дом в Америка, тихо убежище и спокой-ствие сред житейските бури, с интернационална среда и добри грижи за възрастния гражданин. През 2003 още работех в книжарницата, когато намерих съобще-ние на домашния си телефон: „В неделя следобед ела у дома. Донеси си дипломата, ще основем българско училище във Вашингтон...” – позна-

220

тия глас на Силвия, доцент педагог от Софийския университет и съпру-га на дипломат. Разбира се, че отидох с метрото на спирката Ван Нес в дома на Силвия. В чантата си носех дипломата от Българска филология на Софийския университет. Досега не ми беше потрябвала, местата за преподаване на български език са оскъдни и ревниво пазени. В случая е необходима тя, езикознанието като наука, а не осведомеността на журна-листа или прецизната работа със словото на писателя. За първи път вече в пенсионна възраст ми искат диплома. Радвам се, че я имам, легализира-на, преведена на английски и на испански за едногодишната ми работа в културен институт в Каракас, Венецуела. Но си мисля – ще мога ли да се приближа до най-младото поколение, децата, които повече от мене знаят как се правят файлове и се отварят линкове. Аристотел казва: „Човешката общност се простира дотам, докъдето стига човешкият глас”. България сега не е само на три морета, гордата победа на прадедите ни, тя се прос-тира по морета и океани, където ни разбират на български и сърцето трепва щом чуе: „Балканът пее хайдушка песен...” и „Върви, народе въз-родени”. Имам какво да правя и аз в чужбина, хайде, горе сърцето... Преди мене у Силвия бяхя дошли Боян Кулов, учител по география, Теодора Гълъбова, историк, работеше в Световната банка и Юлия Дими-трова, предучилищен педагог и учителка в американски детски градини. Аз съм определена за преподавател по български език и литература. Това учителско ядро основа училището. По предложение на Теодора го наре-кохме Български образователен център „Свети Климент Охридски”. С радост я подкрепих – една духовна връзка с родната ни Алма матер. С годините нашето училище се разрастваше, укрепваше финансо-во и професионално. Дойдоха нови учители, държахме на изискването лицензиран преподавател. Трябва да отбележа, че в първите години трудът на всички ни беше доброволен, но с ентусиазъм и всеотдайност работехме да има българ-ско училище в столицата на Америка. Обективно условията за него бяха назрели – много деца, родени тук или дошли с някой и друг клас от учи-лища в България. Млади родители, които искат децата им да израснат като двуезични професионалисти и да не късат с българския си корен. Защото езикът не е само комуникативно средство и израз на психична енергия, той носи със себе си култура и принадлежност. От една читанка родителите правеха на ксерокс десетина. Букварите се разграбваха като

221

„топъл хляб” и от американските ни студенти. Но учебниците не дости-гаха. Моят син, доцент по журналистика от Софийския университет ми изпрати пълен набор от учебници – от първи до 12 клас, поизмачкаха се от ксерокси. С помощта на институции в България започнахме да се справяме и с този проблем. След години на успешна дейност получихме статут на лицензи-рано училище, а това доведе до качествена промяна в нашата работа. Дипломите ни се признават в България при продължаване на обучението в родните училища или за следване в български университети с такса като българи. Те са добър кредит и за учениците ни, които кандидатстват в американски колежи и университети. Започваме от детската градина до матурата, едно поколение израстна пред очите ми. И крепи духа ми бодър, мисленето – съвременно.

Един клас на небето... Моите съученици и приятели от Бургас ни гледат от небето... Отидоха си един по един, не издържаха на стреса от прехода, на рушенето и разграбването, на нашето, което ставаше ваше и бягството на хора и капитали в чужбина, на крясъците: „червени боклу-ци” и „сини парцали...” Няма го на белия свят Станко, „селският кмет”, летецът Чайка-та, приятелките ми от Девическата гимназия. Братовчед ми Андреас от нашия солунски род почина внезапно само седмица преди премиерата на негова нова композиция, увертюрата, с която откриха втори Кенеди център във Вашингтон, концертната зала Стратфорд. По същото време археологът, който откри несметни съкровища на траките, бе покосен от Черепа с косата при самите разкопки. „Нешънъл джиографик” му посве-ти един брой, американските телевизии показаха филм за него, за разко-паните могили с вълшебства... Поплаках си за Рицаря, за приятеля. Рени, актрисата с изящното лице на Десислава от черквата в Бояна искаше да дойде в САЩ, за да помогне за следването на сина на Кон-стантин, но ракът не я пожали. На масичка в моя малък американски дом стои компактдиск „Кристали” с нейното лице на обложката. Когато сни-маха филма по моя роман, Рени ми каза, че иска да играе мен... Шеговито и` отвърнах: „Аз не съм героиня...”

222

Какво остава след човека – децата, творчеството, някое добро дело. Моите две колоритни американски хазяйки, мисиз Холън и Милдрид, чийто брат също от племето чероки ни идваше на гости, окичен с пера, настояваха да взема нещо за спомен от тях. Но истинските спомени ос-тават в сърцето. Така ще запомня един уважаван писател за деца, от половин век деятел на читалище „Влайкова”. Бяхме съседи, той живееше на улица „Цар Иван Асен”, близо до Орлов мост. Срещнахме се в мразовитата ут-рин на 96 пред млекарницата. Той си купуваше кофичка кисело мляко и с нея прекарваше деня. Пенсиите ни бяха стигнали дъното – по долар на ден. Говорихме колко стари хора се самоубиват, за да не тежат на децата си... Български светци! Той доверително ми каза: „След Освобождението от турско на тия с властта и парите им трябваше народ, за да го управля-ват, на комунистите – да им работи , сега на чалгаджиите – за да му се фукат... Така няма да пребъдем!” Скоро след това кофичката му с кисело мляко не се люшкаше в мрежичката. Авторът на стихотворения и книги, с които растнаха поколения, си отиде огорчен и недоумяващ...

Вече десет години на първи септември окачваме трикольора вър-ху вратата на Баптистката църква на Уисконсин Авеню, където наемаме учебни стаи и звънчето бие – Добре дошли, добре дошли, българчета! На добър час и през тази учебна година! Отново виждам моите ученици, повечето са били на почивка в България, при дядо и баба, на летни лагери, на морето, по планините, всички са весели, разговорливи, порасли цяла педя... Едно детско ято литва в края на май през океана и се завръща за първи септември. Обичам ги всичките – и прилежните, и непослушните, тия, които идваха да учат „родна реч, омайна сладка”, а други, за да играят, да се срещат с връстници. В междучасията си говорят на английски, така им е по-лесно, български за тях е втори език. Едни напуснаха заради съботни-те програми в американските си училища, други поради необходимостта от втора работа на родителите в събота. Не е лесен животът на емигран-тите, всичко се постига с много труд, усилия, интелигентност. Не се про-

22�

тивим на никого, това е лично решение, избор на стойности с оглед на бъдещи перспективи. Не се говори и за мотивите за емиграция, понякога това е позиция, изразена публично или мълчание, сподавена мъка, оби-да, решение да докажеш себе си, че ти си господар на своя живот.

Мой кораб бърз, лети, лети, носи ме през море и мрак, където щеш води ме ти, но не към бащин бряг... – тъгата на лорд Байрон в„Чайлд Харолд”. Семействата, които водят децата си в Българския образователен център са от една нова категория, породена от променената геополити-ческа карта на света и от глобализацията, правото да живееш, да учиш и да работиш, където имаш възможност и условия да вършиш това. Успе-хът им е виден по техния стандарт, професионална реализация с добро заплащане, образование на децата и житейско разнообразие. Връзките им с Родината не са подложени на изпитание, напротив – патриотизмът е неподправен, българската културна идентичност ценена. Пак е лято, горещото лято на Вашингтон, моите ученици са далеч, ала аз още работя в книжарницата, още малко трябва да поработя, за да постигна известна независимост при пенсионирането ми. В един живот – две пенсии – в България и в САЩ, за мързел не мога да се упрекна, но и болежките на старостта вече са видими. В дългите летни дни обичам да се застоя край Потомак, гледам реката от терасата на Кенеди център, той е на една пресечка от нашия Дом за пенсионери „Сейнт Мери” или отивам с колата в Александрия, паркирам в малкия залив до Гребната школа. Движението на голямата река успокоява и увлича, така ярко си припомняш миналото, сякаш това е реката на Живота... Плаването с ко-раб по големите реки е различно от пътешествие по море, познавам това чувство от мои пътувания с кораб по Дунав, Нил, Волга, Амазонка, Сена и Мисисипи, по езерото Титикака в Перу, Исък-кул в Тян Шан... До мене – на дървената пейка край брега на Потомак лежат купчина тетрадки с почерка на моите ученици и учителската червена химикалка по техните правописни и пунктуационни грешки, с инициалите ми при оценките – пет, шест и минус шест... Реших, че трябва да пиша и за тях, за нашето училище, защото още от Римско време думите отлитат, а написаното остава...

22�

П О С Л Е С Л О В:

ЗА ВОЙНАТА И МИРА, ЗА БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА

Интервю с в. „Новинар” от 2003 в София

НОВИНАР: Уважаема госпожо, добре дошла в Родината, но защо решихте да „изберете свободата”, т.е. да заживеете в САЩ? - Във вашия въпрос има известен анахронизъм, така се говореше през 50-те години на миналия век, макар че това остана едно устойчиво словосъчетание – избор на свободата... Светът се промени, глобализира, старите стереотипи са разчупени, те просто изчезват. Сега българската диаспора се разширява в няколко континента и всеки българин може да живее и да работи там, където намери работа и професионално призна-ние, където е добре приет в обществото. На новодошлите в чужбина най-много им липсват социалните контакти, добре е да се потърси опора в българската общност. - Вие намерихте ли тази опора? - Най-напред в Америка ме уплаши чувството, че не разбирам хо-рата... Ние нямаме общи спомени, не зная кой и как ще възприеме мои думи или постъпки. Всеки срещнат българин за мен беше като подарък от съдбата, всеки добронамерен съвет и разговор на роден език. САЩ е страна на етнически общности, някои от тях са много затворени, напри-мер китайската. Но повечето водят доста активен живот със свои вест-ници, телевизии, църкви и училища. Битуваше едно старо определение, че Америка е „гърне за претопяване” на емигрантите, за да се създаде една нова американска нация. Сега се говори, че страната е като отворе-на фруктиера и всеки плод върху нея има свой цвят, вкус, аромат. Факт е, че ние много бързо получихме регистрация да открием Българския образователен център „Свети Климент Охридски” в столицата на САЩ, където етническата култура и самобитност се насърчават.

22�

Преди законовата промяна и свободата на движението след 1989 българинът, който искаше да емигрира, трябваше да направи някакъв съдбовен избор и да изгори мостовете зад себе си. Сега е друго, в моето седмо десетилетие аз се чувствам българка, която работи в САЩ и бла-годарение на новата техника зная всяка вечер какво става в България, ежедневно разменям електронна поща със сина ми в София и чета по Интернет новини от България и български вестници. Като журналист и учител общувам с българската общност, това ми дава едно необходимо за душевното ми равновесие чувство за принадлежност. По мои наблю-дения българинът е повече гурбетчия, отколкото емигрант, той иска да поработи в чужбина, но да се върне, да бъде сред близките си. Убедена съм и в това, че българинът се чувства най-добре в родината си, където всеки трябва да има приличен и достоен живот. - Как започнахте работа и в какво се изразяват вашите задълже-ния? - При шестото ми идване в САЩ през есента на 1996 година по покана на едно писателско семейство от Алабама аз потърсих услугите на адвокат дали е възможна промяна на статута ми, бях с туристическа виза. Той прегледа документите ми и се зае с мене. Сравнително скоро получих зелена карта за постоянно пребиваващ в страната като „чужде-нец със забележителни способности”, нека нескромно да отбележа, че този статут рядко се дава. Можех законно да работя и съответно да си плащам данъците, което тук е строго съблюдавано. Междувременно на пешеходна близост до къщата на моята хазяйка, колоритна личност, по-луирландка, полуиндианка – чероки, описвам я в романа си, се откри нова книжарница от веригата на Barnes & Noble, компания, която съществува от 19 век и има магазини във всички щати. Знаех, че ако не си менажер, това е работа за студенти и за хора, които обичат да четат, но ако не е материалната, то културната компенсация е достатъчно, осведомен си за всичко, което излиза от печат. Помислих си какво мога да предложа в по-вече от американците, които ме превъзхождаха по компютърни умения и познаване на американската парично-кредитна система. Реших, това е то – Словото, което винаги ми е помагало и всичко, което си научил и си се потрудил, му идва времето, дори да си изкарваш хляба са него... Предло-жих на управителката, ако ме вземе на работа, да преподавам уроци по руски, френски и испански на техните клиенти, за да се увеличи продаж-

22�

бата на речници и книги на чужди езици. Моята инициатива имаше ус-пех, на уроците ми идваха много хора, ученици и възрастни, разделихме ги на класове. Работех вече на пълна заетост, а през есента на 1999 ком-панията ме премести във Вашингтон. Разделих се с колоритните южни щати, там хората са по-различни от предприемчивите янки на Севера, в общуването между хората има повече топлота и непосредственост. Дола-вях и някои неотживели комплекси на победените в Гражданската война. Но дойдох в столицата на големите пари и на голямата власт, защото тук също е интересно до бъдеш наблюдател на живота. - Работите ли над нови книги, има ли българската литература шанс за пробив в САЩ? - Написала съм роман и пиеса, една книга за деца. Смятам да дойда с тях в София. Разказвам за Америка през последното десетилетие, време-то на трите нейни войни, които преживях тука. Казват, че американците са от Марс, а европейците – от Венера. Европа иска да се раздели със своето кърваво минало. Ако погледнем към литературата и изкуството, ще се убедим, че е така. Неотдавна в Националната галерия във Вашинг-тон представяха картини на Франсиско Гойя и неговата знаменита твор-ба „Екзекуция на защитниците на Мадрид, 3 май, 1808 година”, времето на Наполеоновото нашествие в Испания, когато на испанския престол е поставен Жосеф Бонапарт. Жестоката бруталност на френските войски и разстрелите на цивилни са получили своята присъда от художника, но днес подобен сюжет едва ли би се намерил в Европа. По отношение на издаването на българска литература в САЩ ми-сля, че има малки възможности, но трябва да се работи с добри превода-чи и големи издателства, които могат да покрият от „бестселърите” една малотиражна книга. Повече шансове има съвременната литература, но издаването в САЩ не е по силите на отделен автор, тук трябва да помог-нат институции. - Какъв е вашият коментар за войната в Ирак? - Бих си послужила пак с едно образно сравнение – по време на война творецът е сред хора на оплаквачките, на жените в черно от дре-вногръцката драма, които оплакват съдбата на хероя и на неговите жерт-ви... Какво стана със Саддам, с „халифа на Багдад” и коя муза да възпее „гнева на Ахила Пелеев, гибелний гняв що докара мъки безброй на тро-янци...” От войните страдат няколко поколения. Пределно ясно е, че с

22�

астрономическите военни бюджети политиците на войната харчат пове-че пари, отколкото икономиката може да акумулира. Те харчат с дългове парите на следващите поколения, на децата и внуците. Целият свят днес следи „театъра на военните действия” в Ирак, в Афганистан, а щом казваме театър, значи има и привидност, зависи от коя страна на границата го гледаш. На моите американски приятели каз-вам: „Тежко на народите от Ирак до Чечня, които са построили къщите си върху нефтени полета...” Но още от Римско време победителите не ги съдят, а победените живеят от милостта на победителите. Ще видим как ще бъде в наше време. В основата на всяка диктатура има страх и неси-гурност, така беше и при Саддам. Какви колосални средства са били из-разходвани за оръжие, за дворци и бункери, за подземни тунели. И една „миша дупка”, от която измъкнаха диктатора... Нима парите от нефта са отивали за благосъстоянието на народа, който е суверен господар на бо-гатствата на страната си? Разбираме добре, че кризата в Близкия Изток е „кризата майка” на всички кризи в днешния свят и че тя трябва да бъде решена, а това може да стори само суперсила. Мечтая да се събудя след 50 години, тогава ще има две мирни и процъфтявящи съседски държави – Израел и Палес-тина, петролът ще се ползва главно за лекарства и козметика. Военни-те бюджети ще са пренасочени към световната екология и към здравни проблеми, „световното село” няма да отправя заплахи и проклятия към „световния град”. Откриването на нови, чисти енергии, впрягането на водорода в автомобила и в електрическата мрежа ще бъде дар като Про-метеевия огън. Човечеството ще се издигне на ново енергийно равнище. Не съм ли голям утопист или само съм сбъркала номерацията на века? - А как самите американци приемат войната? - Различно – с удобрение, с колебание, с апатия, с неудобрение, с граждански протести... Животът тече нормално, но хората са емоционал-но натоварени. Аз – също, когато разбрах, че ще се обяви войната, изпит-вах тревога и униние. Веднага се обадих на сина ми в София, неговият глас и чувство за хумор ме окуражиха. Но пътуванията ни през океана се отложиха. Отидох в училището „Уолт Уитман” в Александрия, Вирджиния, учениците пишеха по дъските в класните си стаи: „Насилието не е от-говор за нищо, а войната е насилие”. В черквата, която посещавам, тър-

22�

сеха отговор на съмненията и колебанията си в старозаветната Библия и в справедливите принципи за война, определени от Свети Августин... САЩ е страна на бързото мислене, тя ще намери своите отговори. Присъствах на една шумна и неспокойна конференция в Центъра на чуждестранните кореспонденти към Държавния департамент. От 1991 година членувам в този Център като писател и журналист на свободна практика, а картата, издадена от тях, ми отваря много врати и присъст-вие на места, където не само се оформят мнения, но се вземат решения. Въпросът бе за войната или мира, за сигурността в света. Превантивна-та война от доктрината Буш-Ръмсфелд вече имаше друго име – „Шок и страхопочитание”. В мразовитата утрин улиците на Вашингтон бяха задръстени от протестиращи – студенти с тънки якета, ветерани на инва-лидни колички, загърнати с одеала. „Не кръв за петрол”, „Хвърлете Буш, не бомбите” „Превъзходството на стелтс не е морал”, лозунги, останали безответни... Седнах, както обикновено на втория ред, на метър-два от Ръмсфелд и генерал Ричард Майърс, началник на Обединените генерални щабове на САЩ. В една такава физическа близост се вижда повече – умората и досадата, нервното раздразнение, смехът и насмешката, високомерието и слабостта... Чуждестранните кореспонденти – от „Льо Фигаро” до „Дой-че Веле” се надваряха да наричат с учтив тон Ръмсфелд „ястреб” като включваха в тази почтена компания вицепрезидента на САЩ Дик Чей-ни и заместник-министъра на отбраната Пол Улфовиц. Ръмсфелд махна с ръка към телевизионните камери и опита да се пошегува: „Не искам внуците ми да видят това”. Тогава той каза своята известна фраза, че има стара и нова Европа, буквално следното: „Вие мислите за Европа като за Франция или Германия. Аз не мисля така. Това е старата Европа. Ако погледнете на цяла Европа днес, ще видите, че центърът на тежестта се измества на Изток, където има много страни членки на НАТО, както и неотдавна поканените, 26 страни, струва ми се... По този въпрос те не са с Франция или Германия, те са със Съединените щати”. До мене седеше Виктория Кларк, говорител на Пентагона, млада жена с костюм „Шанел”, с къса пола, откриваща стройни крака и сто-маненосин поглед, сякаш можеше да реже стъкло... И „кибернетичен” мозък, тя подсказваше на Ръмсфелд имена и цифри. Той сбърка името на Киргизстан и неговата столица Бишкек, а неотдавна беше ходил там за

229

откриване на американска военна база. Аз тихо се засмях, Вики Кларк ме погледна и го поправи. Затворих очи. Спомних си за хотела в Бишкек, за Чингиз Айтматов, който ме заведе във фабриката за змийска отрова. Сега тя се сипеше от небето и променяше живота в цели страни – от самоле-тите на Осама, врязани в кулите на Ню Йорк до последвалия отговор – „бомбения килим” от летящите стелтс над Тора Бора и Багдад... В своя частен бизнес Ръмсфелд е свързан с големи фармацевтич-ни компании. Американските телевизии изнесоха факти, че някои от тях продават лекарствата си на цени с 500 пъти по-високи от стойността им. Емблемата на аптеките е една усуката змия – символ от библейски време-на, когато евреите са измирали от змийски ухапвания. „Бог накара Мой-сей да направи нещо, което прилича на голяма медна змия. Ухапаните от змиите поглеждаха змията на върлината му и Бог ги изцеляваше...” От големите пари към голямата власт и голямата война – крачката е малка! Когато се основаваха Съединените американски щати, една про-зорлива съпруга на президент, Абигайл Адамс писа: „Голямата необхо-димост зове за големи водачи”. През моя живот в последните два века аз видях само неколцина... - Бихме искали да поговорим как виждате бъдещето на България в близките години, както и за българската култура. Ще се създадат ли нови значими творби както в благодатните периоди от миналото? - Изследователите на изкуството и литературата твърдят, че голе-мите произведения се създават в преломни години, на границата между две епохи. За мен всеки човек има своята история и няма неинтересен човек и неинтересна история... От един откраднат шинел на дребен пи-сарушка Гогол може да направи вълнуващ разказ, ако майстор на словото я разкаже...

2�0

СЪДЪРЖАНИЕ

ЖЪЛТА ПАНДЕЛА ОБГРЪЩА СТАРАТА МАГНОЛИЯ 3

ФАБРИКА ЗА ЗМИЙСКА ОТРОВА 12 КРАЙ МОРЕТО ПЧЕЛИН 15

КЕЯТ 36

БАЛКАНСКИ КОРЕНИ 47

ВЪЗХВАЛА НА ЛЯТОТО 57

ОБГОРЕНО КРИЛО ОТ САМОЛЕТ 69

НЕ СЕ РАЗДЕЛЯЙТЕ, НЕДЕЙТЕ... 74

БОС НА НЕБЕТО 86

ДОКЛЕ СМЕ МЛАДИ 91

НА КОРТА ПРЕЗ ЯНУАРИ 96

ФАНИ И ГЕНЕРАЛЪТ 110

БОСТЪН ЗА ТРИ ДНИ 119

КАМЕННИ ОЧИ 133

ПАНЕЛИ 138

ШЕСТО ЧУВСТВО 161

СЪЛЗА ВЪРХУ РЕСНИЦА 169

2�1

СЪДЪРЖАНИЕ

ЛИРАТА НА ОРФЕЙ 185

КОПНЕЖИТЕ КАТО РЕАЛНОСТ 191

ДЪЛБОКИЯТ АМЕРИКАНСКИ ЮГ 204

АНГЕЛ В СУПЕРМАРКЕТА 207

ПЕЯТ ВЕСЕЛИ ЗВЪНЧЕТА 210

ЧАША ЧАЙ И БАНДЖО 212

В НЮ ОРЛЕАН ПРЕДИ „КАТРИНА” 214

МОЕТО ПЪРВО И ПОСЛЕДНО УЧИЛИЩЕ 216

П О С Л Е С Л Е С Л О В:

ЗА ВОЙНАТА И МИРА, ЗА БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА 224