Cross-Border Partnership for Training and Labour mobility ... · lui privat) a fost înlocuit de sistemul unității dreptului privat (sistemul monist al dreptului privat)5. S-a renunțat

Cross-Border Partnership for Training and Labour mobility in the Juridical field

Project “Cross-Border Partnership for Training and Labour mobility in the Juridical field” is cofinanted

by the European Union through European Regional Development Fund under the Interreg V-A

Romania-Bulgaria Programme. Amount of EU contribution is 365.597,19 Euro.

Juridical training courses at the level

of the Cross-Border Juridical Centers

Cross-border commercial law

Drept comercial

transfrontalier

Трансгранично

търговско право

Stuparu Lavinia Elena Ognyan Stefanov Gerdjikov

www.jurisCBP.ro

EDITURA SITECH Craiova, 2018

© 2018 Editura Sitech Craiova

Toate drepturile asupra acestei ediţii sunt rezervate editurii. Orice reprodu-

cere integrală sau parţială, prin orice procedeu, a unor pagini din această lu-

crare, efectuate fără autorizaţia editorului este ilicită şi constituie o contra-

facere. Sunt acceptate reproduceri strict rezervate utilizării sau citării justifi-

cate de interes ştiinţific, cu specificarea respectivei citări.

© 2018 Editura Sitech Craiova

All rights reserved. This book is protected by copyright. No part of this book

may be reproduced, stored in a retrieval system, or transmitted in any form

or by any means, electronic, photocopying, recording or otherwise, without

written permission from the copyright owner.

Editura SITECH face parte din lista editurilor românești acreditate de CNCSIS

și de asemenea face parte din lista editurilor cu prestigiu recunoscut de CNCS,

prin CNATDCU, pentru Panelul 4.

Editura SITECH Craiova, România

Aleea Teatrului, nr. 2, Bloc T1, parter

Tel/fax: 0251/414003

E-mail: [email protected]; [email protected]

Descrierea CIP a Bibliotecii Naţionale a României

CROSS-BORDER COMMERCIAL LAW/ Stuparu Lavinia Elena,

Ognyan Stefanov Gerdjikov. - Craiova: Sitech, 2018

Bibliogr.

ISBN 978-606-11-6320-5

043

ISBN 978-606-11-6320-5

Stuparu Lavinia Elena

DREPT COMERCIAL

TRANSFRONTALIER

Project “Cross-Border Partnership for Training and Labour mobility in the Juridical field”

Juridical training courses: Cross-border commercial law 5

Cuprins

Capitolul I. DREPTUL COMERCIAL ÎN SISTEMUL JURIDIC ROMÂNESC / 7

Capitolul II. ÎNTREPRINDEREA COMERCIALĂ / 12

Capitolul III. SUBIECTELE DREPTULUI COMERCIAL. PROFESIONIȘTII DE TIPUL

COMERCIANȚILOR / 18

Capitolul IV. REGISTRUL COMERȚULUI / 41

Capitolul V. SOCIETATEA PE ACȚIUNI / 48

§ 1. Constituirea societății pe acțiuni / 48

§ 2. Funcționarea societății pe acțiuni / 50

§3. Obligațiunile, registrele, situațiile financiare, modificarea și încetarea

societății pe acțiuni / 60

Capitolul VI. SOCIETATEA CU RĂSPUNDERE LIMITATĂ / 62

§ 1. Constituirea societății cu răspundere limitată / 62

§ 2. Funcționarea societății cu răspundere limitată /63

§3. Situațiile financiare, modificarea și încetarea societății cu răspundere

limitată / 66

Capitolul VII. SPECIFICUL OBLIGAȚIILOR ASUMATE ÎN EXPLOATAREA

ÎNTREPRINDERII COMERCIALE / 68

Capitolul VIII. CONTRACTUL DE COMISION / 79

BIBLIOGRAFIE / 87



Capitolul I.

DREPTUL COMERCIAL ÎN SISTEMUL JURIDIC ROMÂNESC

Dreptul comercial - subramură a dreptului civil1. În România, actualul

Cod civil2 și noul Cod de procedură civilă3 au modificat substanțial dreptul pri-

vat ca diviziune a sistemului de drept român. Codul civil este actul normativ

în care legiuitorul a urmărit să încorporeze totalitatea reglementărilor privi-

toare la persoane, relațiile de familie, relațiile comerciale, precum și cele cu

element de extraneitate.

Prin intermediul Codului civil, s-a implementat teza unității dreptului

privat, schimbându-se sistemul de reglementare a dreptului comercial. Ante-

riorul sistem al autonomiei dreptului comercial4 (sistemul dualismului dreptu-

lui privat) a fost înlocuit de sistemul unității dreptului privat (sistemul monist

al dreptului privat)5. S-a renunțat la diviziunea tradițională a dreptului privat

în drept civil și drept comercial și, pe cale de consecință, la delimitarea ra-

porturilor juridice civile de raporturile juridice comerciale.

A. Teoria monistă și critica acesteia. În sistemul de drept român tran-

spunerea concepției moniste a generat critici în doctrină, cauzate de redacta-

rea deficitară a Codului civil. Conținutul acestuia nu relevă, așa cum

1 Pentru prezentarea extinsă a temei, L.E. SmarandAcahe, The Transition of Commercial Law in

the National Legal System under the Influence of the Romanian Civil Code, în Revista de Ştiinţe

Juridice nr. 1/2016, Ed. Universul Juridic, București, pp. 33 - 44. 2 Adoptat prin Legea nr. 287/2009 privind Codul civil și pus în aplicare de Legea nr. 71/2011.

Acestea au intrat în vigoare la 01.10.2011, abrogând Codul civil de la 1864, Codul comercial de

la 1887, dar și alte acte normative (art. 230 din Legea nr. 71/2011). 3 Adoptat prin Legea nr. 134/2010 privind Codul de procedură civilă, care a fost pusă în aplicare

de Legea nr. 76/2012 (au intrat în vigoare la 15 februarie 2014). 4 Dreptul comercial era anterior ramură autonomă de drept, cu obiect propriu de reglementare.

Faptele de comerț consacrate de Codul comercial generau raporturi juridice comerciale care

erau reglementate, în principal, de legislația comercială (Codul comercial și legile speciale co-

merciale, legislația civilă fiind drept comun), iar în cazul în care generau litigii soluționarea

intra în competența instanțelor și/sau a secțiilor comerciale. 5 Pentru tratarea celor două sisteme de reglementare a dreptului comercial, St.D. Cărpenaru,

Tratat de drept comercial român. Ed. a III-a revizuită. Conform noului Cod civil, Ed. Universul

Juridic, București, 2012, pp. 15-19; C. Gheorghe, Drept comercial român, Ed. C.H. Beck, București,

2013, pp. 5-12; I. Schiau, Drept comercial, Ed. Hamangiu, București, 2009, pp. 13-15.



presupune în esența sa teoria monistă, existența unei veritabile reglementări

unice (de integrare a reglementărilor comerciale în dreptul civil) și unitare (de

normare egalitară pentru toate subiectele de drept privat) a tuturor raportu-

rilor de drept privat.

Cea mai mare parte din legislația specifică comercială a supraviețuit

aplicării actualului Cod civil și a rămas exterioară acestuia. Abrogarea unor

acte normative comerciale6, modificarea sumară a altora7 și preluarea de dis-

poziții din altele în cuprinsul noului Cod civil nu sunt suficiente pentru a susține

concepția declarat8 integratoare adoptată de legiuitor în privința dreptului

privat. Astfel, un număr considerabil de instituţii juridice9 din dreptul comer-

cial continuă să fie reglementate de preexistenta legislaţie comercială în ma-

terie, ele nefiind menţionate sau dezvoltate de Codul civil şi pentru care este

irelevantă abrogarea parțială a Codului comercial10 şi a celor câtorva acte nor-

mative comerciale.

Mai mult, Codul civil reglementează diferențe de regim juridic pentru

subiectele de drept civil, în raport de criteriul subiectiv al deținerii calității

de profesionist11. Aplicarea de reguli derogatorii profesioniștilor (comercianții

fiind o categorie a acestora) este evidentă în raporturilor juridice obligaționale

reglementate de Codul civil12.

B. Efectele implementării teoriei moniste. În ciuda oricăror critici,

deși la nivel practic nu s-a realizat o fuziune autentică a dreptului civil cu

6 Art. 230 lit. c), e), f), u), ww) din Legea nr. 71/2011. 7 Art. 230 lit. bb) din Legea nr. 71/2011. 8 În Expunerea de motive la Codul civil se susține că acesta a încorporat totalitatea reglemen-

tărilor privitoare la (...) relații comerciale. 9 Exemplificativ, avem în vedere: anumite contracte specifice comercianților; statutul organic

al comercinaților și obligațiile lor profesionale; registrul comerțului; titlurile de credit; proce-

dura insolvenței. 10 Până la adoptarea unui Cod maritim, au rămas în vigoare dispozițiile din Codul comercial

privind comerțul maritim și navigația (art. 270 lit. c) din Legea nr. 71/2011). 11 Noțiunea „profesionist”, introdusă ca noutate de Codul civil [art. 3 alin. (2)], este conexată

sintagmei „exploatarea întreprinderii” [art. 3 alin. (3) C.civ.] și detaliată de Legea nr.

71/2011[art. 8 alin. (1)]. Pentru detalii a se vedea infra, Capitolul III. 12 Exemplificativ, amintim: prezumția de solidaritate (art. 1446); întârzierea de drept în execu-

tarea obligației [art. 1523 alin. (2) lit.d)]; determinarea prețului între profesioniști (art. 1223);

regulile aplicabile prescripției extinctive [art. 2515 alin. (5)]. Pentru detalii a se vedea infra,

Capitolul VII.



dreptul comercial, totuși, la nivel legislativ, Codul civil a condus la pierderea

autonomiei dreptului comercial. Principalul argument este dispariția obiectu-

lui de reglementare juridică propriu, deținut anterior. Codul civil a reinterpre-

tat fundamentele originale ale dreptului comercial, care sunt actele de comerţ

şi comerciantul13, în prezent acestea fiind inseparabile de instituțiile profesi-

onistului şi întreprinderii.

Comercianții beneficiază de un tratament juridic derogator determinat

prioritar de actualul lor statut de profesioniști și, în secundar, de statutul lor

organic fixat de legile speciale rămase exterioare Codului civil.

Legătura dintre dreptul civil și dreptul comercial este una de tip ra-

mură-subramură. Schimbarea sistemului de reglementare juridică a dreptului

comercial a antrenat, sub aspect legislativ, calificarea civilă a raporturilor ju-

ridice la care participă comercianții (ca profesionști care exploatează între-

prinderi cu scop lucrativ), iar litigiile pe care le generează astfel de raporturi

juridice sunt de competenţa instanţelor civile (chiar dacă de cele mai multe

ori soluționarea revine unor complete specializate14).

Definiția dreptului comercial. În prezent, dreptul comercial român re-

prezintă un ansamblu de norme juridice de drept privat care reglementează rela-

țiile sociale patrimoniale și personal nepatrimoniale la care participă profesioniș-

tii de tipul comercianților în exploatarea întreprinderilor cu scop lucrativ.

Izvoarele normative ale dreptului comercial. Principalele izvoare nor-

mative ale dreptului comercial sunt:

a) Constituția României(2003). Aceasta conține norme juridice inci-

dente activității economice din România și consacră anumite principii în ma-

terie, reluate în diverse forme de legislația specială.

b) Codul civil român. Rolul său de sursă normativă în sfera dreptului

comercial derivă din statutul de drept comun și de aplicabilitate generală [art.

2, art. 3 alin. (1)]. Prevederile Codului civil reglementează raporturile patri-

moniale şi nepatrimoniale dintre persoane ca subiecte de drept civil. Acestea

13 Y. Guyon, Droits des affaires, Ed. Economica, Paris, 1998, pp. 4-5. 14 Potrivit art. 226 din Legea nr. 71/2011 sunt de competenţa unor astfel de secţii specializate: a)

cererile în materie de insolvenţă, concordat preventiv şi mandat ad hoc; b) cererile în materia soci-

etăţilor reglementate de Legea nr. 31/1990 şi a altor societăţi, cu sau fără personalitate juridică,

precum şi în materia registrului comerţului; c) cererile care privesc restrângerea, împiedicarea ori

denaturarea concurenţei; d) cererile privind titlurile de valoare şi alte instrumente financiare.



se aplică și raporturilor dintre profesionişti, precum şi raporturilor dintre

aceştia şi orice alte subiecte de drept civil. Codul civil este alcătuit dintr-un

ansamblu de reguli care constituie dreptul comun pentru toate domeniile la

care se referă litera şi spiritul dispozițiilor sale.

c) legislația specială. Aceasta este formată din totalitatea actelor nor-

mative, neintegrate în Codul civil, care reglementează instituțiile tradiționale

de drept comercial raportat la instituția profesionistului de tipul comerciantu-

lui care exploatează o întreprindere cu scop lucrativ. În prezent, fac obiectul

unor legi speciale instituții clasice de drept comercial precum: comercianții

persoane fizice și persoane juridice (ex: O.U.G. nr. 44/2008, Legea societăților

nr. 31/1990); registrul comerțului (ex: Legea nr. 26/1990 privind registrul co-

merțului); anumite contracte specifice comercianților (ex: O.G. nr. 51/1997

privind operațiunile de leasing și societățile de leasing); insolvența (ex: Legea

nr. 85/2014 privind procedurile de prevenire a insolvenței și de insolvență);

concurența (ex: Legea concurenței nr. 21/1996); activitatea bancară (ex:

O.U.G. nr. 99/2006 privind instituțiile de credit și adecvarea capitalului); ti-

tlurile de valoare (ex: Legea asupra cecului nr. 59/1934); piața de capital (ex:

Legea nr. 297/2004 privind piața de capital), etc..

d) uzanțele. Codul civil (art. 1) a impus ca noutate caracterul normativ al

uzanțelor, stabilindu-le regimul de aplicare și de probațiune. În accepțiunea Co-

dului civil prin uzanţe se înţelege obiceiul (cutuma) şi uzurile profesionale. În

materiile reglementate prin lege, uzanţele se aplică numai în măsura în care legea

trimite în mod expres la acestea și numai dacă acestea sunt conforme cu ordinea

publică şi bunele moravuri. În cazurile neprevăzute de lege se aplică uzanţele, iar

în lipsa acestora, se vor aplica dispoziţiile legale privitoare la situaţii asemănă-

toare, iar când nu există asemenea dispoziţii, principiile generale ale dreptului.

Partea interesată trebuie să facă dovada existenţei şi a conţinutului uzanţelor.

Uzanţele publicate în culegeri elaborate de către entităţile sau organismele auto-

rizate în domeniu se prezumă că există, până la proba contrară.

e) principiile generale ale dreptului. Prevederile art. 1 alin. (1) și (2)

din Codul civil au recunoscut principiile generale ale dreptului ca izvor de

drept. Aplicarea acestora se face în absența oricărei alte surse de drept nor-

mativă, respectiv în cazurile neprevăzute de lege dacă nu există uzanțe și nici

dispoziții legale privitoare la situații asemănătoare.



f) dreptul Uniunii Europene. În materiile reglementate de Codul civil,

normele dreptului Uniunii Europene se aplică în mod prioritar, indiferent de

calitatea sau de statutul părţilor15.

g) tratatele internaționale privind drepturile fundamentale ale omului

la care România este parte. În materiile reglementate de Codul civil, dispo-

ziţiile privind drepturile şi libertăţile persoanelor vor fi interpretate şi aplicate

în concordanţă cu Constituţia, Declaraţia Universală a Drepturilor Omului, pac-

tele şi celelalte tratate la care România este parte. Dacă există neconcordanţe

între pactele şi tratatele privitoare la drepturile fundamentale ale omului, la

care România este parte, şi Codul civil au prioritate reglementările internaţio-

nale, cu excepţia cazului în care Codul civil conţin dispoziţii mai favorabile16.

În România, doctrina și practica judiciară comună sunt izvoare inter-

pretative de drept. În mod excepţional, jurisprudența poate dobândi putere

de lege, respectiv în cazul: a) deciziilor Curţii Constituţionale de acceptare a

excepţiilor de neconstituţionalitate; b) deciziilor Înaltei Curţi de Casaţie și

Justiție de soluționare prin admitere a recursului în interesul legii; c) deciziilor

prealabile pentru dezlegarea unor chestiuni de drept pronunțate de Înalta

Curte de Casație și Justiție17; d) deciziilor Curţii Europene a Drepturilor Omu-

lui; e) deciziilor Curții de Justiție a Uniunii Europene; f) hotărârilor preliminare

ale Curții de Justiție a Uniunii Europene în procedura întrebărilor preliminare.

15 Art. 5 C.civ. dublează dispozițiile similare din Constituția României [art.148 alin.(2)-(3)]. 16 Art. 4 C.civ. dublează dispozițiile similare din Constituția României (art. 20). 17 Art. 519 - art. 521 Cod de procedură civilă.



Capitolul II.

ÎNTREPRINDEREA COMERCIALĂ

Reglementarea întreprinderii sub imperiul Codului civil18. Noțiunea

„întreprindere” a fost constant în atenția legiuitorului român. În perioada de

aplicare a Codului comercial existau două tendințe normative de definire a

conceptului, respectiv întreprinderea ca activitate economică și întreprinde-

rea ca subiect de drept. În prezent, Codul civil evidențiază deopotrivă ele-

mente de noutate și de continuitate în această materie.

Noutățile constau în schimbarea principalei surse normative și o accep-

țiune mai extinsă dată termenului întreprindere. Actualul Cod civil19 are rolul

de principală reglementare a întreprinderii, pe care o definește mediat prin

intermediul sintagmei “exploatarea unei întreprinderi”. Potrivit art. 3 alin. (3)

C.civ., constituie exploatarea unei întreprinderi exercitarea sistematică de că-

tre una sau mai multe persoane a unei activităţi organizate ce constă în pro-

ducerea, administrarea ori înstrăinarea de bunuri sau în prestarea de servicii

indiferent dacă are sau nu scop lucrativ. Determinarea juridică a întreprinderii

prin raportare la exploatarea întreprinderii este criteriul esențial în atribuirea

calității de profesionist. Conform art. 3 alin.(2) C.civ. sunt profesionişti toţi

cei care exploatează o întreprindere20. Nu în ultimul rând, viziunea Codului

civil este una mai extinsă în raport de cea anterioară21, întreprinderea desem-

nând, în sinteză, o activitate economică sau o activitate profesională organi-

zată și desfășurată cu scop lucrativ sau nelucrativ.

18 Pentru prezentarea extinsă a temei, L.E. Smarandache, The Enterprise in the Romanian Legal System

- Past and Present, Revista de Științe Politice nr. 52/2016, Ed. Universitaria, Craiova, pp. 48-59. 19 În trecut, acest statut era deținut de Codul comercial român (art. 3), întreprinderea fiind o

categorie a faptelor de comerț. 20 În completare, art. 8 alin. (1) din Legea nr. 71/2011 de punere în aplicare a Codului civil

stabilește că noțiunea de profesionist prevăzută la art. 3 din Codul civil include categoriile de

comerciant, întreprinzător, operator economic, precum și orice alte persoane autorizate să

desfășoare activități economice sau profesionale, astfel cum aceste noțiuni sunt prevăzute de

lege, la data intrării în vigoare a Codului civil. 21 În esența sa, întreprinderea reglementată de Codul comercial viza doar o activitate economică

organizată și desfășurată cu scopul de a obține profit.



Ca element de continuitate, Codul civil este dublat de legi speciale

care mențin sensul de activitate sau de subiect de drept. Impunerea unor sen-

suri distincte sau particularizante, raportat la cel dedus din Codul civil, revine

unor acte normative ce au supraviețuit abrogării Codului comercial22, precum

și unor legi adoptate sau ajustate ulterior Codului civil. Acestea din urmă re-

levă preferința pentru definirea întreprinderii ca o entitate pentru care con-

tează mai puțin forma juridică, modul de finanțare sau existența scopului lu-

crativ, ci natura activității desfășurată pe piață23.

Noţiunea întreprinderii în concepţia Codului civil. În materia între-

prinderii, textul Codului civil este sursă de controverse.

Definiția asigurată întreprinderii de Codul civil [art. 3 alin. (3)] este

una indirectă, dedusă din sintagma „exploatarea unei întreprinderi”. Din

această reglementare rezultă înțelegerea întreprinderii ca o activitate organi-

zată și exercitată sistematic, de către una sau mai multe persoane, care constă

în producerea, administrarea ori înstrăinarea de bunuri sau în prestarea de

servicii indiferent dacă are sau nu scop lucrativ.

Carența legislativă privind sensul exact al noțiunii „întreprindere” este

dublată, în cazul reglementării unor instituții juridice, de utilizarea unei ter-

minologii oscilante și de inconsecvența asupra sensului întreprinderii. Dispozi-

țiile Codului civil folosesc atât termenul „întreprindere” (nereglementat), cât

și sintagma „exploatarea unei întreprinderi” (în sensul reglementat). Mai mult,

noțiunea întreprindere este utilizată în formulări terminologice24 care induc

ideea că întreprinderea este subiect de drept, îndepărtându-se de sensul de

bază, dedus din art. 3 alin. (3) C.civ..25

22 Cu titlul exemplificativ: întreprinderea este o activitate economică potrivit O.U.G. nr. 44/2008

[art. 2lit. f)], respectiv este un subiect de drept potrivit Legii nr. 346/2004 privind stimularea

înfiinţării şi dezvoltării întreprinderilor mici şi mijlocii (art. 2) sau Legii nr. 217/2005 privind con-

stituirea, organizarea şi funcţionarea comitetului european de întreprindere [art. 6 pct.1)]. 23 Cu titlu exemplificativ: Legea nr. 219/2015 privind economia socială (art. 3), Legea nr.

99/2016 privind achizițiile sectoriale [art. 3 alin. (1) lit. bb) ] sau Legea concurenței nr. 21/1996

[art.2 alin. (2)]. 24 Precum: „pe seama unei întreprinderi” sau „exercițiul activității unei întreprinderi”. 25 Constituie exemple în sensurile menționate prevederile Codului civil conținute de: art. 741

alin.(2), art.2339 alin.(1) lit. a), art. 1446 etc..



Pentru clarificarea conceptului, susținem26 că întreprinderea este o ac-

tivitate organizată în condițiile art. 3 alin. (3) C.civ. de către un profesionist.

Ansamblul dispozițiilor din Codul civil alocate întreprinderii trebuie interpre-

tate doar în acest sens, formulările generatoare de dubii fiind expresia unor

derapaje terminologice, cazuri de tehnică legislativă eșuată. Accepțiunea de

subiect de drept pentru întreprindere este posibilă exclusiv în baza legilor spe-

ciale care reglementează expres acest sens specific.

Raportat exclusiv la Codul civil27, întreprinderea este activitatea orga-

nizată și desfășurată în mod sistematic de către un profesionist care are ca

obiect producerea, administrarea sau înstrăinarea de bunuri ori prestarea de

servicii și un scop lucrativ sau nelucrativ.

Specificul întreprinderii comerciale. În actualul context normativ, în-

treprinderea comercială este o categorie specifică a întreprinderii consacrate

de Codul civil, sintagma fiind creația doctrinei28.

Reglementarea întreprinderii comerciale are ca sursă primară Codul ci-

vil29, acesta conturând structura și regimul juridic general al întreprinderii.

Legile speciale care normează statutul organic și activitatea profesioniștilor

de tipul comercianților adaugă doar note de specificitate.

Întreprinderea comercială conservă integral structura întreprinderii,

însă fiecare element constitutiv relevă particularități, respectiv:

a) organizarea sistematică. Întreprinderea comercială este o afacere

organizată30, respectiv exclusiv o activitate economică31 organizată cu factori

de producție specifici și desfășurată în mod sistematic.

26 În același sens, Gh. Buta, Noul cod civil şi unitatea dreptului privat, publicat în Noul cod civil.

Studii și comentarii, Volumul I. Cartea I şi Cartea a II-a (art. 1-534), coordonator M. Uliescu, Ed.

Universul Juridic, Bucureşti, 2012, p. 62. 27 Art. 3 alin. (2)-(3) C.civ. și art. 8 alin. (1) din Legea nr. 71/2011. 28 Principalele forme ale întreprinderii, identificate în literatura de specialitate sunt întreprin-

derea civilă/noncomercială (obiect de studiu al materiei drept civil) și întreprinderea comerci-

ală/economică (obiect de studiu al materiei drept comercial). A se vedea St. D. Cărpenaru, op.

cit., p. 31; V. Găină, A.M. Găină, The undertaking in the conception of the new civil code and

of the special commercial laws, Valahia University Law Study, Volume XIX, ISSUE 1, Ed. Bibli-

oteca Târgoviște, 2012, p. 218. 29 Art. 3 alin. (2) și alin. (3), completate cu dispozițiile art. 8 alin.(1) din Legea nr. 71/2011. 30 Gh. Piperea, Drept comercial. Întreprinderea, Ed. C.H. Beck, Bucureşti, 2012, p. 37. 31 Spre deosebire, întreprinderea civilă desemnează, de regulă, o activitate profesională, iar în

anumite cazuri consacrate normativ chiar o ativitate economică.



În cvasimajoritatea cazurilor relevante pentru întreprinderea comer-

cială, referirile normative la activitatea economică sunt în legi speciale ante-

rioare Codului civil. Astfel, interpretarea sintagmei “activitate economică”

trebuie să urmeze regula instituită de Legea nr. 71/201132, respectiv va fi

avută în vedere noțiunea astfel cum aceasta era prevăzută de lege la data

intrării în vigoare a Codului civil.

Legiuitorul menționează sintagma „activitate economică” în reglemen-

tarea statutului juridic al diverselor subiecte de drept, dar și în alte contexte.

O definiție este consacrată doar de prevederile O.U.G. nr. 44/2008 [art.2 lit

a)], în accepțiunea căreia activitatea economică este activitatea cu scop lu-

crativ, constând în producerea, administrarea ori înstrăinarea de bunuri sau în

prestarea de servicii. Definiția vizează doar activitățile economice accesibile

persoanelor fizice autorizate ca persoane fizice autorizate, întreprinderi indi-

viduale și întreprinderi familiale. În opinia noastră, definiția poate fi folosită

ca reper și pentru cazurile în care legile speciale nominalizează activitatea

economică fără a o defini, însă ea trebuie adaptată în raport de eventualele

particularități desprinse din corpusul fiecărei astfel de legislații.

Factorii de producție, necesari inițial pentru organizarea activității

economice, iar ulterior pentru exercitarea acesteia, vor fi diferiți în funcție

de tipul activității economice concret desfășurată. În ansamblul său, categoria

factorilor de producție conține: resurse financiare, forță de muncă, materii

prime, mijloace logistice și informație.

Activitatea economică, organizată cu ajutorul factorilor de producție,

trebuie exercitată sistematic, adică cu caracter de permanență, stabilitate,

continuitate. Nu se încadrează în calificare operațiunile ocazionale sau singu-

lare, ce nu evidențiază derularea într-un cadru organizat.

b) Titularul. Titularul este cel care suportă riscul și are răspunderea

exploatării întreprinderii comerciale. Titularul întreprinderii comerciale este

profesionistul de tipul comerciantului.

Calitatea de comerciant este deținută de persoanele fizice și persoa-

nele juridice pentru care legea recunoaște acest statut33. În considerarea di-

verselor legi speciale calitatea de comerciant se poate suprapune cu cea de

32 Art. 8 alin. (1) din Legea nr. 71/2011. 33 Pentru detalii a se vedea infra, Capitolul III.



întreprinzător, operator economic sau persoană autorizată să desfășoare acti-

vități economice în condițiile legi.

Profesionistul comerciant poate exploata întreprinderea comercială

singur sau împreună cu alte persoane, care acționează în numele și/sau pe

seama sa. Statutul de auxiliari ai comercianților este deținut de intermediari

de genul: mandatari, comisionari, agenți comerciali, intermediari ocazionali

(curtierii). Diversele persoane care acționează în numele și/sau pe seama co-

merciantului (în sensul tradițional al termenului34) pot fi considerate profe-

sioniști35 exclusiv în baza legislației speciale care atribuie comerciantului un

sens specific, extins, ce include astfel de persoane, respectiv instituie acest

sens explicit chiar profesionistului36.

c) Obiectul. Obiectul întreprinderii comerciale este însuși obiectul ac-

tivității economice. Acesta constă în producția, comerțul sau prestarea de ser-

vicii. Sintagma „activităţi de producţie, comerţ sau prestări de servicii” este

cea care a înlocuit expresiile „acte de comerţ” şi „fapte de comerţ” în toate

actele normative în vigoare37.

Deși expresia “activităţi de producţie, comerţ sau prestări de servicii”

nu este explicitată de legiuitor, susținem că aceasta poate viza producerea,

administrarea, înstrăinarea, schimbul ori circulația bunurilor, executarea de

lucrări și prestarea de servicii38, în sensul general al întreprinderii din Codul

civil și în sensurile specifice din legislația specială.

În raport de specificul activității economice, obiectul întreprinderii co-

merciale se concretizează în încheierea unei diversități de acte juridice şi în

săvârşirea unor fapte juridice care au o natură juridică civilă39.

34 A se vedea infra, Capitolul III. 35Pentru opinia că profesionistul este atât titularul întreprinderii cât și persoanele care exploatează

întreprinderea în numele titularului (de ex.: reprezentantul; administratorul bunurilor altuia; fiducia-

rul; locatorul întreprinderii), Gh. Piperea, Drept comercial…, 2012, pp. 40-42, iar pentru opinia că nu

sunt profesioniști cei care acționează în numele și pe seama unei întreprinderi care este exploatată de

altă persoană sau aparține altuia (salariații, funcționarii publici, simplii parteneri contractuali (..) ori

mandatarii și intermediarii care nu acționează cu titlu profesional, ci ocazional), M. Nicolae, Unificarea

dreptului obligațiilor civile și comerciale, Ed. Universul Juridic, București, 2015, p. 466. 36 De ex.: Legea nr. 193/2000 [art. 2 alin. (2)] sau O.U.G. nr. 34/2014 (art. 2 pct.2). 37 Art. 8 alin. (2) din Legea nr. 71/2011. 38 Pentru detalii, V. Găină, A.M. Găină, op. cit., pp. 220-221. 39 Pentru calificarea de acte juridice comerciale, înțelese ca acte juridice aferente exploatării

unei întreprinderi comerciale, St. D. Cărpenaru, op. cit., p. 32.



d) Scopul. Scopul întreprinderii comerciale este întotdeauna lucrativ.

Ca regulă, la întreprinderile comerciale scopul lucrativ constă în obţinerea de

profit. Ca excepție, anumite întreprinderi comerciale pot avea ca finalitate

obținerea unor avantaje sau beneficii, acest scop putând să dublează sau nu

scopul obținerii de profit.

Se încadrează în excepție întreprinderile exploatate de comercianții

de tip cooperatist (societățile cooperative, oganizațiile cooperatiste de credit,

societățile cooperative europene) și întreprinderile exploatate de grupurile de

interes economic (inclusiv de grupurile europene de interes economic). În pri-

mul caz, scopul urmărit este promovarea intereselor sociale, economice și cul-

turale comune ale membrilor cooperatori, care se poate concretiza în obține-

rea de profituri, distribuirea de dividende, întrajutorarea membrilor coopera-

tori prin acordarea de facilități sau obținerea de servicii. În cel de al doilea

caz, scopul urmărit este înlesnirea sau dezvoltarea activităţii economice a

membrilor, precum şi îmbunătăţirea rezultatelor respectivei activităţi.

În concluzie, definim întreprinderea comercială ca activitatea economică,

organizată cu ajutorul factorilor de producție și exercitată în mod sistematic de

un profesionist de tipul comerciantului, care are ca obiect producția, comerțul

sau prestarea de servicii și care urmărește un scop lucrativ.



Capitolul III.

SUBIECTELE DREPTULUI COMERCIAL.

PROFESIONIȘTII DE TIPUL COMERCIANȚILOR

Reglementarea profesionistului. În contexul legislativ generat de Codul

civil, subiectele dreptului comercial sunt inseparabile de statutul de profesionist,

fiind o categorie a acestuia. În raporturile juridice civile profesioniștii au o pon-

dere superioară simplilor particulari și un regim juridic diferit.

Primul palier normativ este format din Codul civil și legea sa de punere

în aplicare, acestea stabilind regimul juridic general al profesionistului, apli-

cabil inclusiv comercianților.

Potrivit Codului civil, profesioniștii sunt subiecte de drept civil, iar dis-

pozițiile sale se aplică raporturilor dintre profesionişti, precum şi raporturilor

dintre aceştia şi orice alte subiecte de drept civil [art. 3 alin. (1)]. Tot Codul

civil determină juridic profesionistul prin raportare la exploatarea întreprin-

derii, dispunând prin art. 3 alin. (2) că „sunt profesionişti toţi cei care exploa-

tează o întreprindere”. Mai mult, numeroase prevederi ale Codului civil, alo-

cate raporturilor juridice obligaționale, contractelor speciale sau altor institu-

ții de drept civil, consacră reguli derogatorii care se aplică, după caz, exclusiv

profesioniștilor40 sau deopotrivă profesioniștilor și anumitor neprofesioniști41 .

La rândul său, Legea nr. 71/2011 precizează că noţiunea de profesionist

prevăzută de art. 3 din Codul civil include categoriile de comerciant, întreprin-

zător, operator economic, precum şi orice alte persoane autorizate să des-

făşoare activităţi economice sau profesionale, astfel cum aceste noţiuni sunt

prevăzute de lege la data intrării în vigoare a Codului civil [art. 8 alin. (1)].

Al doilea palier normativ cuprinde actele normative care trasează regi-

mul juridic specific pentru fiecare categorie de profesioniști. După caz, aces-

tea consacră fiecărei categorii de profesioniști definiții, aspecte privind acti-

vitatea și/sau statutul lor organic (regulile de constituire, organizare, funcți-

onare, modificare, încetare a existenței juridice). Majoritatea acestor acte

40 A se vedea infra, Capitolul VII. 41 De ex. diligența depozitarului profesionist în contractul de depozit [art. 2107 alin. (2)].



normative sunt adoptate anterior Codului civil. Cu titlu explificativ, mențio-

năm: Legea societăților nr. 31/1990 sau Legea nr. 51/1995 privind organizarea

și exercitarea profesiei de avocat.

Al treilea palier normativ include acte normative ce stabilesc reguli parti-

culare pentru profesioniștii aflați în diverse contexte, fiind adoptate fie ulterior

Codului civil, fie anterior acestuia, dar modificate pentru punere în concordanță

cu actualul cadru normativ civil. Acestea evidențiază intenția legiuitorului de va-

lorizare nemijlocită sau de nuanțare a instituției profesionistului. Ca exemplu, au

un atare de rol: O.U.G. nr. 34/2014 privind drepturile consumatorilor în cadrul

contractelor încheiate cu profesioniştii, Legea nr. 193/2000 privind clauzele abu-

zive din contractele încheiate între profesioniști și consumatori; Legea nr.

72/2013 privind măsurile pentru combaterea întârzierii în executarea obligaţiilor

de plată a unor sume de bani rezultând din contracte încheiate între profesionişti

şi între aceştia şi autorităţi contractante.

Definiția profesionistului și elementele componente. Definiția vagă

alocată de Codul civil profesionistului (sunt considerați profesioniști toți cei care

exploatează o întreprindere) a fost succedată de definiții neunitare consacrate

de legile speciale42. De exemplu, este considerat profesionist orice persoană fi-

zică sau juridică autorizată, care, în temeiul unui contract care intră sub inci-

dența Legii nr. 193/2000, acționează în cadrul activității sale comerciale, indu-

striale sau de producție, artizanale ori liberale, precum și orice persoană care

acționează în același scop în numele sau pe seama acesteia43. Dispozițiile O.U.G.

nr. 34/2014 (art. 2 pct. 2), păstrează definiția anterioară cu două modificări,

respectiv: menționează că persoanele fizice sau juridice pot fi publice sau

private și elimină condiția autorizării. În schimb, Legea nr. 72/2013 (art. 2

pct.2) definește termenul profesionist ca orice persoană fizică sau juridică care

exploatează o întreprindere cu scop lucrativ.

În absența unei definiții normative unice a profesionistului, ne limităm

la a face mențini în privința elementelor ce conturează statutul de profesio-

nist, raportat la întregul cadru normativ incident în materie.

Elementul esențial al statutului de profesionist este însăși exploatarea

42 Incoerența legislativă a determinat abordări diferite inclusiv în doctrină atât în privința defi-

niției profesionistului, cât și a elementelor sale componente. 43 Art. 2 alin. (2) din Legea nr. 193/2000.



întreprinderii.44 O persoană fizică sau juridică ori o entitate colectivă fără

personalitate juridică este profesionist dacă desfășoară în mod sistematic o

activitate (economică sau profesională) organizată cu ajutorul unor factori de

producție specifici, având ca obiect producția, administrarea, înstrăinarea de

bunuri sau prestarea de servicii și un scop lucrativ sau nelucrativ.

Ca regulă, profesioniștii trebuie să se înregistreze în registre publice

de specialitate în funcție de tipul acestora45. Prin efectuarea înregistrării este

asigurată în toate cazurile opozabilitatea față de terți a existenței profesio-

nistului, iar în condițiile legii inclusiv dobândirea personalității juridice (pen-

tru persoanele juridice) și/sau autorizarea pentru începerea activității. Acest

element nu este esențial pentru statutul de profesionist, argumentat de urmă-

toarele situații posibile: 1) cazul profesionistului clandestin (acea persoană

sau entitate ce exploatează o întreprindere în sensul art. 3 C.civ, fără a fi

înregistrată într-un registru public deși are această obligație pentru a fi legal

constituită și/sau pentru autorizarea activității), care este supus regimului

juridic al profesioniștilor; 2) cazul profesioniștilor pentru care termenul in-

clude, potrivit unor legi speciale, și persoanele care acționează în numele sau

pe seama acestora (evident acestea din urmă neînregistrate în registre pu-

blice, întreprinderea aparținând sau fiind exploatată de altă persoană)46; 3)

cazul profesioniștilor care exploatează o întreprindere fără să aibă obligația

legală de înregistrare într-un registru public, aceasta fiind suplinită eventual

de alte forme de încunoștințare a terțior47 (ex: grupurile de societăți, anumite

societăți civile).

Exploatarea înreprinderii implică afectarea unui patrimoniu profesio-

nal. Elementul are titulaturi diferite în funcție de tipul profesionistului (ex:

universalitate de fapt, patrimoniu social, patrimoniu de afectațiune, fond de

comerț) și vizează, după caz, bunurile, drepturile și/sau obligațiile afectate

44 În același sens M. Nicolae, op. cit, p. 547. În această opinie, sunt profesioniști toți cei care

exploatează, în mod efectiv, o întreprindere cu sau fără scop lucrativ, indiferent dacă sunt sau nu

autorizați și indiferent dacă sunt sau nu înregistrați în registrele publice anume prevăzute de lege. 45 De exemplu: registrul comerțului (pentru comercianți și alte persoane conform legii), regis-

trele specifice profesiilor liberale (ex: tabelul avocaților). 46 Pentru astfel de situații incidente profesioniștilor de tipul comercianților, a se vedea supra,

Capitolul II. 47 Pentru detalii, Gh. Piperea, Drept comercial…, 2012, pp. 35-36.



exploatării întreprinderii și/sau dobândite în scopul sau pe parcursul exploa-

tării48.

Categoriile de profesionişti. Potrivit Legii nr. 71/2011, profesionistul

include categoriile de comerciant, întreprinzător, operator economic, precum

şi orice alte persoane autorizate să desfăşoare activităţi economice sau profe-

sionale. Categoriile nominalizate sunt o sursă de critici și interpretări contra-

dictorii motivat, în principal, de absența unor reglementări clare pentru înseși

noțiunile utilizate.

Profesionistul de tipul comerciantului. Dacă în perioada Codului co-

mercial, comerciantul era subiectul de drept specific raporturilor juridice co-

merciale, cu un regim juridic diferit de cel al necomercianților, statutul actual

de categorie a profesionistului evidențiază natura secundară dobândită de

această calitate. Trecerea dreptului privat român la sistemul monist a deter-

minat în raporturilor juridice civile ca relevant să fie însuși statutul de profe-

sionist (antrenând un regim juridic diferit de cel al neprofesioniștilor), calita-

tea de comerciant devenind insignifiantă.

Legiuitorul pare să fi urmărit inclusiv anihilarea termenului “comer-

ciant”, cel puțin în accepțiunea sa generală. Astfel, Legea nr. 71/2011 a sta-

bilit în art. 6 alin.(1) că referirile la comercianți, din cuprinsul actelor norma-

tive aplicabile la data intrării în vigoare a Codului civil, se consideră a fi făcute

la persoanele fizice sau, după caz, la persoanele juridice supuse înregistrării

în registrul comerțului, potrivit prevederilor art. 1 din Legea nr. 26/1990 pri-

vind registrul comerțului.

Intenția de a înlătura termenul “comerciant” și de a-l înlocui cu sin-

tagma mai sus amintită nu vizează însă accepțiunile specifice atribuite ace-

stuia de numeroase acte normative. Conform art. 6 alin. (2) din Legea nr.

71/2011 se menține termenul "comerciant" prevăzut în: a) Legea nr. 84/1998

privind mărcile și indicațiile geografice; b) O.G. nr. 130/2000 privind protecția

consumatorilor la încheierea și executarea contractelor la distanță; c) Legea

nr. 193/2000 privind clauzele abuzive din contractele încheiate între comer-

cianți și consumatori; d) Legea pomiculturii nr. 348/2003; e) Legea nr.

296/2004 privind Codul consumului; f) Legea nr. 363/2007 privind combaterea

48 Pentru detalii, Idem, Introducere în Dreptul contractelor profesionale, Ed. C.H. Beck, Bucu-

rești, 2011,p. 42.



practicilor incorecte ale comercianților în relația cu consumatorii și armoniza-

rea reglementărilor cu legislația europeană privind protecția consumatori-

lor; g) Legea nr. 158/2008 privind publicitatea înșelătoare și publicitatea com-

parativă; h) Legea nr. 321/2009 privind comercializarea produselor alimen-

tare; i) orice alte acte normative în care termenul "comerciant" are un înțeles

specific dispozițiilor cuprinse în aceste din urmă acte normative.

Analiza strictă a art. 6 relevă ideea că apelativul comerciant nu mai

trebuie utilizat pentru a desemna categoriile clasice de comercianți persoane

fizice și juridice, acestea fiind și cele pentru care, anterior actualului Cod civil,

exista obligația expresă de înregistrare în registrul comerțului. În schimb, ter-

menul este menținut pentru a desemna persoanele care erau comercianți în

înțelesul specific al unor legi speciale.

În accepțiunea generală, termenul comerciant viza persoanele fizice

și persoanele juridice enumerate de Legea nr. 26/1990 și reglementate de

Codul comercial și de actele normative aferente fiecărei categorii în parte.

Potrivit acestora, categoria comercianților persoane fizice cuprindea: titula-

rii de întreprinderi individuale; membrii înreprinderilor familiale; persoanele

fizice autorizate ca PFA (dacă îndeplineau condițiile art. 7 C.com.)49. Cate-

goria comercianților persoane juridice viza: societățile comerciale; regiile

autonome; companiile sau societățile naționale; organizațiile cooperatiste

de credit; societățile cooperative; societățile europene; societățile coopera-

tive europene; grupurile de interes economic cu caracter comercial; grupu-

rile europene de interes economic cu caracter comercial. Toate aceste per-

soane fizice și juridice formau categoria desemnată în mod tradițional prin

termenul „comerciant”.

Accepțiunile speciale ale termenului “comerciant” au ca sursă diverse

legi speciale, majoritatea nominalizate chiar de Legea nr. 71/2011. După caz,

acestea pot fi grupate în legi care definesc comerciantul, termenul fiind aco-

peritor pentru o categorie de persoane mai extinsă sau mai restrânsă decât

categoria clasică, și în acte normative care se limitează la o utiliza termenul

“comerciant” fără a indica persoanele vizate.

49 În categoria comercianților persoane fizice intrau și persoanele fizice ce dobândeau calitatea

de comerciant exclusiv în baza art. 7 din C.com., cunoscuți drept comercianți clandestini (clan-

destinătatea era impusă de absența înregistrării în registrul comerțului).



Actele normative ca O.G. nr. 130/2000, Legea nr. 193/200050, Legea

nr. 363/2007 sau Legea nr. 158/2008 definesc comerciantul, în principiu, de

aceeași manieră, de tip exhaustiv. Potrivit acestora este comerciant orice per-

soană fizică sau juridică51 care, după caz, în temeiul sau în executarea unui

contract ori în practicile comerciale ce intră sub incidența acestor legi, acțio-

nează în cadrul activității sale comerciale, industriale sau de producție, arti-

zanale ori liberale, precum și orice persoană care acționează în același scop,

în numele sau pe seama acesteia52. În toate aceste cazuri, înțelesul specific

consacrat nu elimină sensul tradițional, ci doar îl completează. Astfel, terme-

nul “comerciant” este acoperitor și pentru alte persoane, decât cele general

recunoscute ca având acest statut și, incontestabil, acestea derulează și alte

tipuri de activități decât cele rezervate în mod obișnuit comerciantului.

Actele normative ca Legea nr. 296/2004 și Legea nr. 321/2009 instituie

definiții de tip mai restrictiv pentru comerciant. Dacă în viziunea Legii nr.

296/200453 comerciantul este persoana fizică sau juridică autorizată să

desfășoare activitatea de comercializare a produselor și serviciilor de piață, po-

trivit Legii nr. 321/200954 comerciantul este persoana fizică sau juridică auto-

rizată să desfășoare activități de comercializare directă către consumator a pro-

duselor alimentare. Nici în aceste cazuri sensul termenului “comerciant” nu ex-

clude categoriile clasice de comercianți, ci subliniază accentul legiuitorului pe

tipul activității desfășurate, indiferent de forma juridică de înființare.

În schimb, actele normative precum Legea nr. 84/1998 și Legea nr.

348/2003 nu conțin o definiție a comerciantului, ci doar menționează termenul

în contextul unui număr redus de articole55. În niciuna dintre cele două situații

nu rezultă faptul că termenul “comerciant” ar avea un sens specific, diferit de

cel tradițional.

50 În cadrul acestei legi, termenul comerciant a fost înlocuit de termenul profesionist. 51 După caz, autorizată sau neautorizată. 52 Art. 2 alin. (1) lit. c) din O.G. nr. 130/2000, art. 2 alin. (2) din Legea nr. 193/2000, art. 2 lit.

b) din Legea nr. 363/2007 și art. 3 lit. d) din Legea nr. 158/2008. 53 Conform definiției comerciantului din Anexa Legii privind Codul consumului. 54 Art. 2 alin. (2) pct. 6. 55 În art. 50 și art. 94 din Legea nr. 84/1998, respectiv în art. 24 alin. (2), art. 20 lit. b) și art.

30 din Legea nr. 348/2003.



În concluzie, apreciem că legiuitorul a instituit prin intermediul art. 6

din Legea nr. 71/2011 un dualism terminologic inutil (sintagama “persoane fi-

zice și persoane juridice supuse înregistrării în registrul comerțului” și cuvântul

“comerciant”) fiind mult mai practic și realist dacă ar fi fost menținut doar

termenul “comerciant”, indiferent de sursa sa normativă și de accepțiune. De

altfel, cvasitotalitatea doctrinei tratează comerciantul strict din perspectiva

formelor juridice clasice de înființare.

Interpretarea corelată a dispozițiile art. 6 și art. 8 alin. (1) din Legea

nr. 71/2011 conturează interogația dacă legiuitorul, atunci când a nominalizat

comerciantul drept o categorie a profesionistului, a vizat sensul “persoane fi-

zice și persoane juridice supuse înregistrării în registrul comerțului”56,

înțelesul specific din legile speciale sau ambele accepțiuni. În ciuda textului

profund criticabil al celor două articole, apreciem că profesionistul de tipul

comerciantului desemnează actualmente persoanele vizate de ambele ac-

cepțiuni ale termenului “comerciant”.

Categoriile de comercianți. Dreptul comercial român continuă să tra-

teze ca subiecte ale dreptului comercial doar categoria comercianților consti-

tuiți în formele juridice tradițional accesibile acestora.

Categoria comercianților persoane fizice cuprinde, cu anumite nuan-

țări,: a) titularul întreprinderii individuale; b) persoana fizică autorizată ca

PFA; c) membrii întreprinderii familiale.

Categoria comercianților persoane juridice include: a) societăţile re-

glementate de Legea nr. 31/1990; b) regiile autonome; c) societăţile naţionale

sau companiile naţionale; d) grupurile de interes economic cu caracter comer-

cial; e) societățile cooperative și organizațiile cooperatiste de credit; f) gru-

purile europene de interes economic cu caracter comercial, cu sediul principal

în România; g) societățile europene cu sediul principal în România; h) socie-

tățile cooperative europene cu sediul în România.

A. Comerciantul persoană fizică57

56 Avem în vedere doar categoriile acoperitoare pentru sensul tradițional al termenului comerciant,

nu și alte persoane fizice sau juridice care au obligația legală de înregistrare în registrul comerțului. 57 Tematica a fost abordată extins în lucrările: L.E. Smarandache, Comerciantul persoană fizică.

Aspecte esențiale privind: drepturile, obligațiile și pierderea calității (II), în Pandectele Române



a) Reglementare. O.U.G. nr. 44/2008 privind desfăşurarea activităţilor

economice de către persoanele fizice autorizate, întreprinderile individuale şi

întreprinderile familiale este actul normativ care conturează regimul juridic al

comerciantului persoană fizică prin prisma accesului la activitatea economică.

Statutul său de profesionist antrenează incidența Codului civil și a legilor spe-

ciale ce stabilesc reguli pentru profesioniști.

b) Activitatea economică și întreprinderea economică58. Potrivit

O.U.G. nr. 44/2008, “activitatea economică” desemnează activitatea cu scop

lucrativ, constând în producerea, administrarea ori înstrăinarea de bunuri sau

în prestarea de servicii.

În România, poate desfășura activități economice, în condițiile legii,

orice persoană fizică, cetăţean român sau cetăţean al unui alt stat membru al

Uniunii Europene ori al Spaţiului Economic European, în temeiul dreptului la

liberă iniţiativă, al dreptului la liberă asociere şi al dreptului de stabilire59.

Ordonanța reglementează persoanelor fizice menționate accesul la ac-

tivităţile economice din economia naţională astfel cum acestea sunt prevăzute

în Codul CAEN. Activitatea economică poate să fie desfăşurată în toate dome-

niile, meseriile, ocupaţiile sau profesiile pe care legea nu le interzice în mod

expres pentru libera iniţiativă 60 .

În accepțiunea O.U.G. nr. 44/2008, întreprinderea economică este ac-

tivitatea economică desfășurată în mod organizat, permanet și sistematic,

nr. 3/2011, Ed. Wolters Kluwer, București, pp. 99-110; L.E. Smarandache, Aspecte privind fon-

dul de comerţ al comerciantului persoană fizică, în Pandectele Române nr. 1 /2011, Ed. Wolters

Kluwer, București, pp. 59-63. 58 Art. 2 lit. a)-c), lit. f), art. 3. 59 Persoanele fizice cetăţeni ai unui stat al U.E. sau al S.E.E., care desfăşoară o activitate eco-

nomică autorizată şi recunoscută într-un alt stat membru al U.E. sau S.E.E., în forme similare

cu cele prevăzute de ordonanță, pot fi autorizate să desfăşoare în România aceleaşi tipuri de

activităţi pentru care au fost autorizate în acel alt stat, cu respectarea legii române în acest

sens (art. 37 din O.U.G. nr. 44/2008).

60 Dispozițiile O.U.G. nr. 44/2008 (art.1) nu se aplică în cazul: serviciilor prestate în contextul

libertății de prestare transfrontalieră a serviciilor; profesiilor liberale; activităţilor economice

a căror desfăşurare este organizată şi reglementată prin legi speciale (dacă acestea nu prevăd

altfel, sunt aplicabile numai prevederile ordonanţe privind înregistrarea la oficiul registrului

comerţului ca obligaţie prealabilă în vederea autorizării de către autorităţile competente sta-

bilite de legilor speciale); activităţilor economice pentru care, prin lege, sunt instituite anumite

restricţii de desfăşurare ori alte interdicţii.



combinând resurse financiare, forță de muncă, materii prime, mijloace logis-

tice și informație, pe riscul întreprinzătorului, în cazurile și în condițiile pre-

văzute de lege.

c) Calitatea de comerciant persoană fizică. O.U.G. nr. 44/2008 permite

identificarea comerciantului persoană fizică prin intermediul formelor legale în

care persoanele fizice pot desfășura activitatea economică, respectiv: persoană

fizică autorizată, întreprindere individuală și întreprindere familială.61

Persoana fizică autorizată (PFA) este întreprinderea economică, fără

personalitate juridică, organizată de o persoană fizică ce foloseşte, în princi-

pal, forţa sa de muncă și aptitudinile sale profesionale62. Întreprinderea indi-

viduală63 și întreprinderea familială sunt întreprinderi economice, fără perso-

nalitate juridică, organizate de un întreprinzător persoană fizică, respectiv de

membrii unei familii64.

În forma actuală a O.U.G. nr. 44/2008, calitatea de comerciant per-

soană fizică este menținută explicit doar pentru întreprinzătorul persoană fi-

zică titular al întreprinderii individuale, de la data înmatriculării în registrul

comerțului (art. 23). Dispozițiile care recunoașteau anterior calitatea de co-

merciant pentru persoana fizică autorizată ca PFA65 și pentru toți membrii în-

treprinderii familiale66 au fost modificate în sensuri care elimină acest statut.

În opinia noastră, raportat strict la prevederile ordonanței, pentru titularii PFA

și membrii întreprinderilor familiale, recunoașterea unei eventuale calități de

comerciant persoană fizică ar putea fi argumentată doar prin faptul că exploa-

tează întreprinderi comerciale (acest criteriu nu are însă niciun suport

61 Art. 2 lit.g) - lit. i) din O.U.G. nr. 44/2008 62 Poate avea în obiectul de activitate cel mult 5 clase de activităţi prevăzute de codul CAEN. 63 Poate avea în obiectul de activitate cel mult 10 clase de activităţi prevăzute de codul CAEN. 64 Noțiunea vizează soţul, soţia, copiii acestora care au împlinit vârsta de 16 ani la data autori-

zării întreprinderii familiale, rudele şi afinii până la gradul al patrulea inclusiv [art. 2 lit. d) din

O.U.G. nr. 44/2008]. 65 Art. 20 alin. (1) din ordonanță consacra indirect statutul de comerciant. O persoană fizică

autorizată ca PFA era comerciant dacă dobândea această calitate în condițiile art. 7 C.com.,

înmatricularea în registrul comerțului fiind irelevantă pentru acest statut. Abrogarea Codului

comercial a lasat fără temei juridic dobândirea calității de comerciant, ordonanța reglementând

doar accesul la activitate, nu și condițiile pentru a fi comerciant. 66 Potrivit dispozițiilor anteriorului art. 31, membrii întreprinderii familiale erau comercianţi

persoane fizice de la data înregistrării întreprinderii familiale în registrul comerţului.



normativ în sensul atribuirii calității de comerciant, ci doar pentru determina-

rea calității de profesionist în sensul Codului civil). În consecință, de la data

aplicării Codului civil (pentru titularul PFA), respectiv de la data aplicării Legii

nr. 182/201667 (pentru membrii întreprinderii familiale) astfel de persoane fi-

zice pot avea statutul de comerciant exclusiv în considerarea sensului specific

dat acestui termen de anumite legi speciale.

d) Calitatea de profesionist a comerciantului persoană fizică. Raportat la

prevederile O.U.G. nr. 44/2008 și ale Codului civil, titularul întreprinderii individu-

ale este profesionist de tipul comerciantului prin și de la data înmatriculării în re-

gistrul comerțului. Persoana fizică autorizată ca PFA și întreprinderea familială sunt

profesioniști, deoarece exploatează întreprinderi în sensul art. 3 alin. (3) C.civ.,

prin și de la data înmatriculării în registrul comerțului. Pentru titularul PFA, O.U.G.

nr. 44/2008 a prevăzut că orice persoană interesată poate face dovada calităţii de

profesionist în cadrul procedurii insolvenţei sau separat, prin acţiune în constatare,

dacă justifică un interes legitim68.

e) Condițiile pentru accesul la activitatea economică. O.U.G. nr.

44/200869 reglementează condițiile legale obligatorii pe care persoanele fizice

trebuie să le îndeplinească pentru a accede la activitatea economică în oricare

dintre cele trei forme legale. Acestea sunt totodată și condiții pentru dobân-

direa calității de comerciant persoană fizică exclusiv pentru titularii de între-

prinderi individuale (raportat la dispozițiile ordonanței).

Condiţiile comune, care trebuie respectate de orice persoană fizică,

indiferent de forma legală sub care urmărește să-şi desfăşoare activitatea eco-

nomică şi indiferent de tipul acestei activităţi, sunt următoarele:

1) capacitatea deplină de exerciţiu, cu excepția membrilor întreprin-

derilor familiale, care nu au calitatea de reprezentant, pentru care este sufi-

cientă vârsta de 16 ani.

2) deţinerea un sediu profesional pe teritoriul României70.

67 Pentru aprobarea O.U.G. nr. 44/2008 privind desfăşurarea activităţilor economice de către

persoanele fizice autorizate, întreprinderile individuale şi întreprinderile familiale. 68 Art. 20 alin. (1) din O.U.G. nr. 44/2008. 69 Art. 6, art. 8 - art.10, art. 29 alin. (1). 70 PFA, titularul întreprinderii individuale sau oricare membru al întreprinderii familiale trebuie

să aibă un drept de folosinţă asupra imobilului la adresa căruia acesta este declarat.

https://idrept.ro/00111453.htm



3) absența cazierului fiscal (nu au săvârșit fapte sancționate de legile

financiare, contabile, vamale şi cele care privesc disciplina financiar-fiscală).

4) solicitarea înmatriculării în registrul comerțului, înregistrarea fiscală

și autorizarea funcționării în condițiile legii71.

Condiţiile particulare se aplică doar persoanelor fizice constituite în

anumite forme legale şi/sau care doresc să desfăşoare anumite activităţi eco-

nomice. Aceste condiţii, ce trebuie îndeplinite cumulativ cu cele mai sus men-

ționate, sunt următoarele:

1) să existe un acord de constituire încheiat de către membrii familiei,

în formă scrisă, ca o condiţie de validitate pentru constituirea oricărei întreprin-

deri familiale. Sub sancţiunea nulităţii absolute acesta va stipula: datele de iden-

tificare ale membrilor familiei şi ale reprezentantului72, condiţiile participării,

cota procentuală a fiecărui membru la beneficii şi la pierderi, raporturile dintre

membrii întreprinderii familiale, condiţiile de retragere şi data întocmirii73.

2) dovedirea îndeplinirii unor condiţii de pregătire profesională şi/sau

de atestare a pregătirii sau experienţei profesionale considerate a fi necesare

pentru desfăşurarea acelor activităţi economice, potrivit unor legi speciale;

3) obţinerea de autorizaţii, avize, licenţe şi altele asemenea, prevăzute

în legi speciale, dacă este cazul, pentru derularea unor activităţi.

f) Calitatea de angajator şi/sau de angajat şi cumulul de statute

71 Se vor adresa cu o cerere, însoţită de documentaţia impusă normativ, la registrul comerţului

de pe lângă tribunalul din judeţul unde solicitantul are sediul profesional. 72 Rolul său este de a gestiona interesele întreprinderii în temeiul procurii speciale dată de toţi

membrii. Reprezentantul ia deciziile privind gestiunea curentă a întreprinderii şi încheie acte prin

care se dobândesc bunuri pentru activitatea sa, fără autorizarea prealabilă a membrilor, dacă

valoarea bunului cu privire la care se încheie actul nu depăşeşte 50% din valoarea bunurilor afec-

tate exercitării activității întreprinderii pentru constituirea patrimoniului de afecţiune şi a sumelor

de bani aflate la dispoziţia întreprinderii la data actului. Bunurile dobândite prin activitatea între-

prinderii sunt coproprietatea membrilor întreprinderii familiale în cotele de participare la benefi-

cii stabilite prin acordul de constituire, fiind incluse în patrimoniul de afectațiune dacă acesta a

fost constituit. Actele de dispoziţie asupra bunurilor afectate activităţii întreprinderii se vor lua

cu acceptul majorităţii simple a membrilor, cu condiţia ca majoritatea să includă şi acordul pro-

prietarului bunului ce va face obiectul actului. [art. 29 alin. (2), art. 32 din ordonanță] 73 Prin acordul de constituire, fiecare membru poate stipula constituirea, în cadrul patrimoniului

său, a unui patrimoniu de afectaţiune, pentru exercitarea activităţii economice a întreprinderii

familiale. Dacă a existat unanimitate din partea membrilor, cotele de participare la constituirea

patrimoniului de afectaţiune pot fi diferite de cele prevăzute pentru participarea la beneficiile

sau pierderile întreprinderii.



juridice. Referitor la calitatea de angajator, legea recunoaște această calitate

pentru PFA și întreprinderea individuală. PFA poate desfăşura activităţile pentru

care este autorizată, singură sau împreună cu cel mult 3 persoane, angajate de

aceasta, în calitate de angajator, cu contract individual de muncă, încheiat şi

înregistrat în condiţiile legii. Întreprinderea individuală poate angaja cel mult 8

salariaţi, terţe persoane, cu contract individual de muncă încheiat şi înregistrat

în condiţiile legii. În cazul întreprinderii familiale, activitatea economică pentru

care a fost autorizată va putea fi desfăşurată doar de membrii acesteia.

Indiferent de forma legală în care este constituită persoana fizică,

aceasta poate cumula respectiva calitate cu cea de salariat al unei terţe per-

soane care funcţionează în acelaşi domeniu sau într-un alt domeniu de activi-

tate economică decât cel pentru care este autorizat.

Membrii unei întreprinderi familiale pot fi simultan titulari de PFA sau

titulari de întreprinderi individuale. Persoana fizică autorizată ca PFA nu poate

cumula şi calitatea de titular al unei întreprinderi individuale.

În scopul exercitării activităţii pentru care au fost autorizate, PFA, în-

treprinderea individuală şi întreprinderea familială pot stabili relații contrac-

tuale (chiar și exclusiv) atât între ele, cât şi cu alte persoane fizice sau juri-

dice, pentru efectuarea unor activităţi economice, fără ca aceasta să le

schimbe statutul juridic.

g) Patrimoniul de afectațiune și răspunderea pentru obligaţii74. În

sensul O.U.G. nr. 44/2008, patrimoniul de afectaţiune reprezintă masă patri-

monială în cadrul patrimoniului întreprinzătorului, reprezentând totalitatea

drepturilor şi obligaţiilor afectate, prin declaraţie scrisă ori, după caz, prin

acordul de constituire sau printr-un un act adiţional la acesta, exercitării unei

activităţi economice.

Titularul PFA și titularul întreprinderii individuale răspund pentru obli-

gaţiile asumate în exploatarea întreprinderii economice cu bunurile din patri-

moniul de afectaţiune. Dacă acestea nu sunt suficiente pentru satisfacerea

creanţelor, pot fi urmărite şi celelalte bunuri ale debitorului75.

Membrii întreprinderii familiale răspund solidar şi indivizibil pentru da-

toriile contractate de reprezentant în exploatarea întreprinderii cu patrimoniul

74 Art. 2 lit. j), art. 20, art. 26 și art. 31 din O.U.G. nr. 44/2008. 75 Se aplică dispoziţiile art. 31, 32 şi ale art. 2.324 alin. (3) C.civ..



de afectaţiune şi, în completare, cu întreg patrimoniul acestora, corespunză-

tor cotelor de participare prevăzute în acordul de constituire.

h) Încetarea activităţii economice. Potrivit O.U.G. nr. 44/200876, cazu-

rile de încetare a activităţii persoanei fizice, indiferent de forma sa legală de

constituire, sunt: 1) decesul titularului PFA sau a titularului întreprinderii indivi-

duale, respectiv a mai mult de jumătate dintre membrii întreprinderii familiale;

2) voinţa titularului PFA sau a titularului întreprinderii individuale, respectiv

atunci când mai mult de jumătate dintre membrii întreprinderii familiale cer în-

cetarea acesteia sau se retrag din întreprindere; 3) aplicarea dispozițiilor art. 25

din Legea nr. 26/1990 care reglementează radierea înregistrărilor păgubitoare

când există o hotărâre judecătorească.

Încetarea activității mai poate fi ocazionată fie de apariţia unor res-

tricţii privind exercitarea activităţii economice (interdicţii, incompatibilităţi,

decăderi, lipsa autorizaţiilor), fie prin aplicarea procedurii simplificate a in-

solvenței în baza Legii nr. 85/2014.

Radierea din registrul comerțului, ca efect al încetării activității eco-

nomice, poate fi solicitată de orice persoană interesată în condițiile legii sau

dispusă din oficiu. În subsidiar, în raport de forma legală de constituire a per-

soanei fizice sunt generate şi alte efecte.

În cazul persoanei fizice autorizate ca PFA77, radierea sa va fi urmată

de înregistrarea ca titular al unei întreprinderi individuale, în condiţiile legii,

atunci când respectiva persoană fizică a solicitat schimbarea statutului juridic

iniţial şi autorizarea noului statut juridic .

În cazul întreprinderii individuale, decesul titularului nu duce la radiere

dacă moştenitorii îşi manifestă voinţa, printr-o declaraţie autentică, în termen

de 6 luni de la data dezbaterii succesiunii, de a continua întreprinderea. Dacă

sunt mai mulţi moştenitori, aceştia îşi vor desemna un reprezentant, pentru a

continua activitatea ca întreprindere familială78.

Prin radierea din registrul comerţului, persoanele fizice pierd, după

caz, statutul juridic de persoană fizică autorizată ca PFA, de titular al între-

prinderii individuale sau de membrii ai întreprinderii familiale.

76 Art. 21, art. 27 şi art. 33.

77 Art. 19 din O.U.G. nr. 44/2008. 78 Art. 27 alin.(3) din O.U.G. nr. 44/2008.



i) Încetarea calităților de comerciant persoană fizică și de profesio-

nist. Calitatea de comerciant persoană fizică de tipul titularului unei între-

prinderi individuale încetează prin radierea din registrul comerţului. Regula

este valabilă și pentru titularul PFA, respectiv pentru membrii întreprinderii

familiale, în situația în care, în considerarea unor legi speciale, aceștia au

calitatea de comerciant.

Ca regulă, radierea din registrul comerțului antrenează și pierderea ca-

lității de profesionist pentru persoanele fizice constituite în cele trei forme

reglementate de O.U.G. nr. 44/2008. Dacă ulterior acestui moment respectiva

persoană fizică continuă să desfășoare activitatea în condițiile art. 3 C.civ.

aceasta dobândește, în opinia noastră, calitatea de profesionist clandestin

continuând să i se aplice legislația în materia profesioniștilor.

B. Comercianții persoane juridice

a) Societăţile reglementate de Legea nr. 31/1990

a1. Reglementare. Legea societăților nr. 31/1990 constituie legea-ca-

dru în materia societăților comerciale79. Pentru societățile din anumite dome-

nii de activitate sau societățile cu capital de stat, există legi speciale80 care se

vor aplica cu prioritate.

a2. Definiție. Societatea comercială este o persoană juridică rezultată

din manifestarea de voinţă a două sau mai multe persoane fizice şi/sau juri-

dice, materializată într-un act constitutiv, prin care înțeleg să efectueze apor-

turi pentru a desfășura în comun o activitate cu scop lucrativ.

a3. Formele de organizare. În vederea desfăşurării de activităţi cu

scop lucrativ, persoanele fizice şi juridice se pot asocia şi pot constitui socie-

tăţi cu personalitate juridică. Societățile se pot înființa numai în una din ur-

mătoarele forme: a) societate în nume colectiv (SNC); b) societate în coman-

dită simplă (SCS); c) societate pe acţiuni (SA); d) societate în comandită pe

acţiuni (SCA); e) societate cu răspundere limitată (SRL)81.

a4. Actul constitutiv. Legea nr. 31/1990 (art. 5) reglementează urmă-

toarele categorii de acte constitutive: a) contractul de societate (pentru SNC

79 Potrivit Legii nr. 76/2012 (art. 77) “ori de câte ori prin legi şi prin alte acte normative se face

trimitere la "societatea comercială/societăţile comerciale", trimiterea se consideră a fi făcută

la "societatea/societăţile reglementată/reglementate de Legea nr. 31/1990”. 80 De ex.: Legea nr. 32/2000 privind societăţile de asigurare şi supravegherea asigurărilor. 81 Art. 2 din Legea nr. 31/1990.



și SCS); b) contractul de societate şi statutul (pentru SA, SCA și SRL); c) numai

statutul (pentru SRL cu asociat unic).

a5. Organele care asigură funcționarea. În raport de forma juridică a

societății, structura organizatorică prezintă particularități82:

- la societatea în nume colectiv și la societatea în comandită simplă: nu

există formă instituționalizată pentru organul de deliberare şi decizie, asociații

find cei care decid în problemele societare; administrarea revine unuia sau mai

multor administratori, fiecare având şi drept de reprezentare, dacă nu există o

stipulaţie contrară în actul constitutiv (nu pot fi administratori asociaţii coman-

ditari); controlul se exercită de către asociaţii care nu sunt şi administratori.

- la societatea în comandită pe acţiuni se aplică regulile societății pe

acțiuni cu sistem unitar de administrare, completate cu dispoziţii specifice

(administraţia se încredinţează numai acţionarilor comanditaţi).

a6. Încetarea existenței83. Procesul de încetare a existenţei socie-

tăţilor reglementate de Legea nr. 31/1990 este declanșat de dizolvare.

Aceasta se produce ca efect a unei hotărâri de dizolvare, adoptată de asociaţi

sau pronunţată de instanţa de judecată, ori a intervenţiei unor cazuri ce de-

termină dizolvarea de drept. Actul de dizolvare se supune formalităţilor de

înregistrare şi publicitate prevăzute de lege. Dizolvarea nu afectează persona-

litatea juridică a societăţii, ci o pregăteşte pentru faza lichidării.

Cauzele generale de dizolvare, valabile pentru toate formele de socie-

tăți sunt următoarele: a) trecerea timpului stabilit pentru durata societăţii; b)

imposibilitatea realizării obiectului de activitate al societăţii sau realizarea

acestuia; c) declararea nulităţii societăţii; d) hotărârea adunării generale; e)

hotărârea tribunalului, la cererea oricărui asociat, pentru motive temeinice,

precum neînţelegerile grave dintre asociaţi, care împiedică funcţionarea soci-

etăţii; f) falimentul societăţii; g) alte cauze prevăzute de lege; h) alte cauze

prevăzute de actul constitutiv al societăţii.

Cauzele speciale de dizolvare, incidente anumitor forme juridice de soci-

etăți sunt: a) reducerea capitalului social sub minimul legal (la SA, SCA și SRL); b)

diminuarea activului net al societăţii la mai puţin de jumătate (sau o diminuare

82 Pentru societatea pe acțiuni și societatea cu răspundere limitată, a se vedea infra, Capitolul

V și Capitolul VI. 83 Tematica prezentată a fost astfel tratată în cadrul lucrării V.Găină, L.E. Smarandache, Drept

comercial român, Ed. Alma, Craiova, 2010, p. 79.



mai puţin semnificativă conform actului constitutiv) din valoarea capitalului social

subscris, potrivit pierderilor stabilite de situaţiile financiare anuale aprobate con-

form legii (la SA, SCA și SRL); c) reducerea numărului de acţionari la mai puţin de

doi (la SA și SCA); d) falimentul, incapacitatea, excluderea, retragerea sau dece-

sul unuia dintre asociaţi, când, datorită acestor cauze, numărul asociaţilor s-a

redus la unul singur84; e) deținerea calității de asociat unic de către o persoană

fizică sau o persoană juridică la mai mult de o societate cu răspundere limitată

cu unic asociat, respectiv de către o altă societate cu răspundere limitată, alcă-

tuită dintr-o singură persoană.85

b) Societatea europeană (SE)

b1. Reglementare. Societatea europeană este reglementată de Regu-

lamentul Consiliului (CE) nr. 2157/2001 privind statutul societății europene.

Atunci când o societate europeană îşi stabileşte sediul social în România, Re-

gulamentul este completat de prevederile Titlului VII1 din Legea nr. 31/1990,

precum şi de cele privitoare la societățile pe acțiuni, în măsura compatibilității

lor cu dispozițiile regulamentului european.

b2.Definiție. Societatea europeană este o formă asociativă, de tipul

societății pe acțiuni, având ca obiect desfășurarea de activități comerciale, la

care participă societăți comerciale guvernate de legi naționale diferite86.

b3. Modalități de constituire. Societatea europeană se constituie pe

teritoriul U.E. din societăți naționale preexistente, înființate potrivit legi-

slației a cel puțin două state membre, prin: fuziune, înființarea unui societăți

europene holding, înființarea unei filiale, transformarea unei societăți de tip

societate pe acțiuni87.

b4. Actul constitutiv. În cazul societății europene cu sediul în România,

similar societății pe acţiuni, actul constitutiv este reprezentat de contractul de

societate și statut, redactate separat sau sub forma unui înscris unic.

b5. Organele care asigură funcționarea. Potrivit art. 38 din Regulament,

societatea europeană funcționează pe aceleasi principii ca și societatea pe acțiuni.

b6. Încetarea existenței. În baza art. 63 din Regulament, dizolvarea,

lichidarea sau insolvența sunt guvernate de regulile în materie aplicabile

84 Aceste cazuri determină dizolvarea SNC şi a SRL, precum şi a SCS sau SCA, dacă acele cauze

privesc pe singurul asociat comanditat sau comanditar. 85 Cauzele de dizolvare sunt reglementate de art. 227-229, art. 237 din Legea nr. 31/1990. 86 St. D. Cărpenaru, op. cit., p. 388. 87 Pentru detalierea modalităților de constituire, Ibidem, p. 389.



societății pe acțiuni conform dreptului intern al statului membru unde socie-

tatea europeană are sediul.

c) Regiile autonome

c1. Reglementare. Legea cadru a regiilor autonome este Legea nr.

15/1990 privind reorganizarea unităţilor economice de stat ca regii autonome

şi societăţi comerciale. Alte acte normative incidente sunt și H.G. nr.

266/1993 privind ramurile şi domeniile în care funcţionează regiile autonome

de interes național sau O.G. nr. 69/1994 privind unele măsuri pentru reorga-

nizarea regiilor autonome de interes local.

c2. Definiție. Regia autonomă este o persoană juridică cu gestiune pro-

prie şi autonomie financiară, care funcţionează în ramurile strategice ale eco-

nomiei naţionale sau în alte ramuri şi domenii de interes naţional sau local,

stabilite de Guvern, și care are ca obiect de activitate exploatarea unor bunuri

şi servicii ale statului sau valorificarea unor drepturi ale acestuia88.

c3. Categorii. Regiile autonome pot fi de interes naţional, care se or-

ganizează şi funcţionează în ramurile strategice ale economiei naţionale şi în

alte ramuri ale acesteia, și regiile autonome de interes naţional, care se orga-

nizează și funcționează doar în anumite domenii de activitate.

c4. Actul constitutiv. Regiile de interes național se înființează prin ho-

tărâre a Guvernului, iar regiile de interes local prin hotărâre a autorităţilor

administraţiei publice locale (după caz, consilii judeţene sau consilii locale

municipale, orăşeneşti sau comunale). În ambele cazuri, actul constitutiv are

ca anexă regulamentul de organizare şi funcţionare al regiei autonome aprobat

de către organul care a înfiinţat-o.

c5. Organele care asigură funcționarea. Consiliul de administraţie,

compus din 5-9 persoane89, asigură conducerea regiei autonome conform atri-

buțiilor stabilite de lege și actul constitutitv. Directorul/directorul general

este numit dintre membrii consiliului de adminstrație, fiind cel care asigură

conducerea curentă în baza unui contract de mandat90.

d) Companiile naţionale şi societăţile naţionale

d1. Reglementare. Companiile naţionale şi societăţile naţionale sunt

reglementate de O.U.G. nr. 30/1997 privind reoganizarea regiilor autonome.

88 R.P. Vonica, Drept comercial. Partea generală, Ed. Lumina Lex, București, 2000, p. 387. 89 Acesta se numeşte prin ordin al ministrului de resort sau, după caz, prin hotărâre a autorităţii

administraţiei publice locale (art. 12 din Legea nr. 15/1990). 90 Conform prevederilor Legii nr. 15/1990 (art. 12) și O.G. nr. 15/1993 (art.14).



Legea-cadru este completată și de dispozițiile altor acte normative, un rol im-

portant revenind Legii societăților nr. 31/1990.

d2. Definiție. Companiile naționale sau societățile naționale sunt per-

soane juridice având forma juridică de societăți pe acțiuni, care desfășoară

activități economice de interes public naţional şi care au ca acţionar statul ale

cărui drepturi sunt exercitate în condițiile legii.

d3. Forma juridică. Companiile sau societățile naționale au rezultat

din reorganizarea regiilor autonome, fiind supuse procesului de privatizare

conform legii91. În baza Legii nr. 174/2002 privind unele măsuri pentru accele-

rarea privatizării[art.3 lit.a)], sunt societăți comerciale orice companie naţio-

nală şi societate naţională la care statul este acţionar, indiferent de actul nor-

mativ în baza căruia s-au înfiinţat. Forma juridică a companiilor sau socie-

tăților naționale este cea a societății pe acțiuni.

d4. Actul constitutiv. Societățile sau companiile naționale se înfiin-

țează, după caz, prin hotărârea sau ordonanța Guvernului. Acest act adminis-

trativ aprobă și statutul acestora.

d5. Organele care asigură funcţionarea. Funcţionarea societății nați-

onale sau a companiei naționale este asigurată de aceleași organe ca la socie-

tatea pe acțiuni (cu anumite particularități inerente), respectiv de: a) organul

de deliberare şi decizie (adunarea generală a acţionarilor); organul de admi-

nistrare şi conducere (conform sistemului unitar sau sistemului dualist de ad-

ministrare92); organul de control al administrării şi gestiunii (după caz, cenzorii

sau auditorii financiari și auditori interni).

d6. Încetarea existenţei. Dizolvarea și lichidarea determină încetarea

existenței societății/companiei naționale în aceleași condiții ca societățile pe

acțiuni și în conformitate cu prevederile Legii nr. 31/1990.

e) Grupurile de interes economic cu caracter comercial (GIE)

e1. Reglementare. Grupurile de interes economic sunt reglementate

91 În condițiile legii, competenţele şi atribuţiile în legătură cu procesul de privatizare aparţin

Guvernului şi instituţiilor publice implicate. A se vedea O.U.G. nr. 88/1997 privind privatizarea

societăților, Legea nr. 137/2002 etc. 92 Ca particularitate, potrivit art. 2 din O.U.G. nr. 79/2008 privind măsuri economico-financiare la nivelul

unor operatori economici, conducerea companiilor naționale și societăților naționale este asigurată în baza

unui contract de mandat încheiat în condițiile Legii nr. 31/1990 și ale acestei ordonanțe.



de Legea nr. 161/200393.

e2. Definiție. GIE sunt persoane juridice cu scop patrimonial, formate din

minim 2 și maxim 20 de persoane fizice sau persoane juridice, constituite pe o

perioadă determinată, în scopul înlesnirii sau dezvoltării activităţii economice a

membrilor săi, precum şi al îmbunătăţirii rezultatelor activităţii respective.

e3. Forme. Grupul de interes economic poate avea calitatea de comerciant

sau necomerciant, deosebirea dintre aceste categorii fiind dată de natura activităților

desfășurate. Potrivit legii, GIE comerciant poate îndeplini, în nume propriu, cu titlu

principal şi într-o manieră obişnuită, toate faptele de comerţ necesare realizării sco-

pului său94. Activitatea grupului trebuie să se raporteze la activitatea economică a

membrilor săi şi să aibă doar un caracter accesoriu faţă de aceasta.

e4. Actul constitutiv. Constituirea GIE are la bază un act constitutiv

încheiat în formă autentică, conform dispozițiilor legale.

e5. Organele care asigură funcționarea. Categoriile de organe care

asigură funcţionarea GIE sunt: organul de deliberare şi decizie (adunarea ge-

nerală a membrilor grupului); organul de administrare (administratorul unic,

consiliul administratorilor sau organe de conducere similare consiliilor admi-

nistratorilor); organele de control ale gestiunii (membrii grupului sau cenzorii).

Regimul lor juridic evidențiază elemente de similaritate cu societăţile de ca-

pitaluri și societăţile de persoane95.

e6. Încetarea existenței. Grupul de interes economic își încetează

existența prin parcurgerea etapelor de dizolvare și lichidare, pentru cazurile

de dizolvare nomilizate de Legea nr. 161/2003 (art. 184 - art. 285).

f) Grupurile europene de interes economic cu caracter comercial (GEIE)

f1. Reglementare. Grupul european de interes economic cu sediul prin-

cipal în România este guvernat de Regulamentul nr. 2137/85/CEE96, completat

cu dispoziții din Legea nr. 161/2003 (art. 232- art. 237).

93 Titlul V, în art. 118 – art. 237, din Legea nr. 161/2003 privind unele măsuri pentru asigurarea

transparenţei în executarea demnităţilor publice, a funcţiilor publice şi în mediul de afaceri şi

prevenirea şi sancţionarea corupţiei. 94 Art. 127 alin. (4) din Legea nr. 161/2003. Reamintim înlocuirea termenului "fapte de comerț"

cu expresia "activități de producție, comerț sau prestări de servicii". 95 Pentru detalii, S. Angheni, Drept comercial. Profesioniștii-comercianți, Ed. C.H. Beck, Bucu-

rești, 2013, pp. 280 și urm.. 96 Privind instituirea grupului european de interes economic (GEIE),



f2. Definiție. GEIE este o persoană juridică cu scop patrimonial, care

nu pot avea mai mult de 20 de membri.

f3. Modalități de constituire. Un GEIE trebuie să cuprindă cel puțin: 1) două

societăți sau alte entități juridice, care au administrația centrală în state membre

diferite sau 2) două persoane fizice, care își desfășoară activitățile principale în

state membre diferite sau 3) o societate sau altă entitate juridică și o persoană

fizică, dintre care prima are administrația centrală într-un stat membru, iar cea de-

a doua își desfășoară activitatea principală în alt stat membru.

f4. Actul constitutiv. GEIE se constituie prin contract de asociere,

denumit act constitutiv, încheiat în formă autentică și care are conținutul

minimal impus de lege97 .

f5. Organele care asigură funcționarea. GEIE trebuie să cuprindă cel

puțin două organe: membrii care acționează în mod colectiv și administratorul

sau administratorii.

f6. Înregistrarea. GEIE se înregistrează în registrul special desemnat în

acest scop de statul membru pe teritoriul căruia grupul îşi stabileşte sediul

principal. Dacă înfiinţează în România filiale, sucursale, reprezentante şi alte

unităţi fără personalitate juridică, operațiunea se supune tuturor dispoziţiilor

referitoare la înmatricularea, menţionarea şi publicarea actelor şi faptelor ce-

rute pentru grupurile de interes economic române.

g) Societățile cooperative și organizaţiile cooperatiste

g1. Categoria societăților cooperative

g1.1. Reglementare. Societăţile cooperative sunt persoane juridice re-

glementate de Legea nr. 1/2005 privind organizarea şi funcţionarea coope-

raţiei. Cooperativele agricole98, ca principală specie a celor dintâi, sunt regle-

mentate de Legea cooperației nr. 566/200499.

97 Art. 234 din Legea nr. 161/2003. 98 Calitatea de comerciant este dată de obiectul de activitate care constă în desfăşurarea de

activităţi comerciale, producătoare de bunuri şi de servicii în agricultură (art. 7 din Legea nr.

566/2004). În acest sens, N. Băbeanu, A. Ţiclea, Cooperativa agricolă - structură asociativă în

agricultura României, în Revista de drept comercial nr. 5/2005, p. 39. 99 Legea cooperaţiei agricole a precedat legea cadru a cooperaţiei, prin conţinutul său fiind ”o re-

glementare a cooperaţiei în general - avant la lettre ,(…) actualmente cu un caracter redundant”,

justificat de reluarea amănunţită sub toate aspectele realizată în legea ulterioară de organizare şi



g1.2. Definiție. Societatea cooperativă este o structură asociativă cu

personalitate juridică înființată printr-un act constitutiv în temeiul căruia fon-

datorii persoane fizice și/sau juridice (în număr de cel puțin cinci), pun în

comun aporturi (în numerar și/sau în natură) pentru constituirea capitalului

social (de minim 500 lei divizat în părți sociale cu o valoare minimă de 10 lei)

pentru efectuarea de operațiuni economice în scopul de a realiza și împărți

profituri și de a beneficia de facilități și servicii și în care răspunderea pentru

obligațiile sociale este garantată, în principal, cu patrimoniul societății și, în

subsidiar, cu răspunderea în limitele aportului a membrilor cooperatori100.

g1.3. Forme101. Societatea cooperativă se constituie în următoarele

forme: 1) societate cooperativă de gradul unu (formată numai din persoane

fizice); 2) societate cooperativă de gradul doi (formată din societăți coopera-

tive de gradul unu, în procent de cel puţin 67 %, și din alte persoane fizice sau

juridice, în scopul integrării pe orizontală sau pe verticală a activității econo-

mice desfășurată de acestea).

La rândul său, societatea cooperativă de gradul unu, în raport de obiectul

său de activitate, se poate constitui în una din următoarele “forme“: 1) societate

cooperativă meșteșugărească; 2) societate cooperativă de consum; 3) societate

cooperativă de valorificare; 4) societate cooperativă agricolă; 5) societate coope-

rativă de locuințe; 6) societate cooperativă pescărească; 7) societate cooperativă

de transporturi; 8) societate cooperativă forestieră; 9) societate cooperativă de

altă formă.

Membrii cooperatori sunt cei care aleg forma juridică a societății coo-

perative și care hotărăsc în limitele legii cu privire la organizarea și funcționa-

rea acesteia102.

g1.4. Actul constitutiv. În condițiile legii-cadru, societatea coopera-

tivă se constituie prin contract de societate și statut, încheiate ca înscrisuri

separate sau ca înscris unic denumit act constitutiv. Forma înscrisului autentic

este obligatorie dacă se aduce ca aport un teren.

g1.5. Organele care asigură funcționarea. Cu un regim juridic bine

determinat de Legea nr. 1/2005, organele care asigură funcţionarea societății

funcţionare a cooperaţiei. În acest sens, C. Gheorghe, Drept comercial comunitar. Instituţii de drept

comercial comunitar din perspectiva dreptului român, Ed. Logisticon, Bucureşti, 2005, p. 239. 100 V. Găină, L.E. Smarandache, op. cit., p. 121. 101 Art. 4, art. 6 lit. l) - m) din Legea nr. 1/2005. 102 V. Găină, L.E. Smarandache, op. cit., p. 121.



cooperative sunt: a) organul de deliberare şi decizie (adunarea generală a

membrilor ordinară şi extraordinară); b) organe de administrare şi conducere

(administratorul unic/consiliul de administraţie, preşedintele, directorul exe-

cutiv); c) organe de control (cenzorii sau auditorii financiari).

g1.6. Încetarea existenței. Încetarea existenţei societăţii cooperative

se produce prin dizolvare şi lichidare, în condițiile legii cadru.

g2. Categoria organizațiilor cooperatiste

g2.1. Reglementare. Legea nr. 26/1990, care consacră această sin-

tagmă nu oferă detalii, însă apreciem că este acoperitoare pentru organizaţiile

cooperatiste de credit a căror reglementare cadru este O.U.G. nr. 99/2006

privind instituţiile de credit şi adecvarea capitalului.

g2.3. Definiție. Organizaţiile cooperatiste de credit sunt asociaţii au-

tonome, apolitice şi neguvernamentale, care desfăşoară activităţi specifice in-

stituţiilor de credit în scopul întrajutorării membrilor acestora.

g2.4. Forme. Organizaţiile cooperatiste de credit se pot constitui, or-

ganiza şi funcţiona doar sub forma cooperativelor de credit şi a caselor cen-

trale ale cooperativelor de credit la care acestea sunt afiliate, afilierea la o

casă centrală fiind obligatorie.

Cooperativa de credit este instituţia de credit înființată ca o asociaţie

autonomă de persoane fizice unite voluntar în scopul îndeplinirii nevoilor şi

aspiraţiilor lor comune de ordin economic, social şi cultural, a cărei activitate

se desfăşoară, cu precădere, pe principiul întrajutorării membrilor coopera-

tori. Casa centrală a cooperativelor de credit este instituţia de credit în-

ființată prin asocierea de cooperative de credit, în scopul gestionării interese-

lor lor comune, urmăririi centralizate a respectării dispoziţiilor legale şi a re-

glementărilor cadru, aplicabile tuturor cooperativelor de credit afiliate, prin

exercitarea supravegherii şi a controlului administrativ, tehnic şi financiar asu-

pra organizării şi funcţionării acestora103.

h) Societatea cooperativă europeană (SCE)

h1. Reglementare. Societatea cooperativă europeană este

reglementată de Regulamentul Consiliului nr. 1435/2003 privind actul unei

asocieri cooperatiste europene, putând fi înființată pe teritoriul U.E. Dacă

103 Art. 334 lit. a) - b) din O.U.G. nr. 99/2006.



sediul societății cooperative europene este stabilit pe teritoriul României,

aceasta va fi înregistrată în registrul comerțului de la sediul social.

h2. Modalități de constituire. O SCE poate fi înființată: de cel puțin

cinci persoane fizice rezidente în cel puțin două state membre; de cel puțin

cinci persoane fizice şi juridice de drept public sau privat, rezidente sau gu-

vernate de legea națională a cel puțin două state membre; de societăți şi alte

persoane de drept public şi privat guvernate de legea a cel puțin două state

membre; prin fuziune între cooperative funcționând în Uniune dacă cel puțin

două sunt guvernate de legi ale unor state member diferite; prin conversia

unei cooperative formată într-un stat membru dacă pentru cel puțin doi ani a

avut o sucursală (punct de lucru, stabiliment) sau filială guvernată de legea

altui stat membru104.

Calitatea de comerciant şi de profesionist. Comercianții persoane ju-

ridice, indiferent de forma lor juridică, dobândesc personalitate juridică105,

calitatea de comerciant şi calitatea de profesionist de la data înmatriculării

în registrul comerțului.106 La GIE înmatricularea nu prezumă această cali-

tate107, ci natura activității.

Încetarea calităților de comerciant şi de profesionist. Operațiunea de

radiere din registrul comerțului determină pentru toate categoriile de comerci-

anți persoane juridice pierderea calității de comerciant şi de profesionist.

104 Art. 2 din Regulamentul Consiliului nr. 1435/2003. 105 Art. 71 alin. (5) din Anexa 1 la Ordinul M.J. nr. 2594/C/2008. 106 Pentru opinia potrivit căreia regiile autonome și companiile/societățile naționale sunt per-

soane juridice și comercianți de la data actului administrativ de înființare, Șt. Mihăilă, A.D.

Dumitrescu, Drept comercial român, Ed. C.H. Beck, București, 2013, p. 15. 107 Art. 127 alin.(3)-(4) din Legea nr. 161/2003.



Capitolul IV.

REGISTRUL COMERȚULUI

Reglementare și noțiune. Codul civil menționează, ca noutate, regis-

trul comerțului în categoria modalităților generale de publicitate108. Legislația

specială este cea care conturează însă regimul juridic al registrului comerțului,

respectiv Legea nr. 26/1990 privind registrul comerțului și actele nomative

emise în aplicarea109 sau în completarea110 sa.

Registrul comerţului este un sistem complex de evidenţă şi publicitate

al profesioniștilor comercianţi, dar și al altor persoane fizice sau juridice pre-

văzute de lege, precum şi a actelor acestora111. Evidența și publicitatea prin

registrul comerțului se realizează în condițiile și conform procedurii prevăzută

de legislația specifică, având ca scop ocrotirea intereselor generale ale socie-

tăţii, ale comercianţilor ori ale terţilor.

Pentru comercianți, înregistrările în registrul comerțului constituie o

obligație profesională. Potrivit Legii nr. 26/1990, înainte de începerea activi-

tăţii economice, au obligaţia să ceară înmatricularea în registrul comerţului,

iar în cursul exercitării activităţii lor sau la încetarea acesteia, au obligaţia de

a solicita înscrierea în acelaşi registru a menţiunilor privind actele şi faptele a

căror înregistrare este prevăzută de lege112.

Registrul comerțului asigură atât evidența existenței și activității co-

mercianților (prin efectuarea de operațiuni specifice înregistrării, dar și

108 Raportat la art. 18 C.civ., registrul comerțului asigură publicitatea pentru drepturile, actele şi

faptele privind starea şi capacitatea persoanelor supuse înregistrării, bunurile care aparţin acestora,

precum şi oricăror alte raporturi juridice supuse publicităţii în cazurile expres prevăzute de lege. 109 Ordinul M.J. nr. 2594/C/2008 pentru aprobarea Normelor metodologice privind modul de

ţinere a registrelor comerţului, de efectuare a înregistrărilor şi de eliberare a informaţiilor și

H.G. nr. 83/2010, de aprobare a Regulamentului de organizare şi funcţionare a Oficiului Naţional

al Registrului Comerţului şi a oficiilor registrului comerţului de pe lângă tribunale. 110 Legea nr. 359/2004 privind simplificarea formalităţilor la înregistrarea în registrul comerţului

a persoanelor fizice, asociaţiilor familiale şi persoanelor juridice, înregistrarea fiscală a aces-

tora, precum şi la autorizarea funcţionării persoanelor juridice; O.U.G. nr. 116/2009 pentru

instituirea unor măsuri privind activitatea de înregistrare în registrul comerţului. 111 Pentru detalii, T. Prescure, Registrul comerţului, Ed. All Beck, Bucureşti, 2001. 112 Art. 1 alin. (1) și alin. (2) din Legea nr. 26/1990.



prealabile și ulterioare acesteia), cât și publicitatea acestora (prin efectuarea

înregistrărilor în registrul comerțului, afișarea actelor la termenele, în condi-

țiile și în modalitățile prevăzute de lege, transmiterea actelor prevăzute de

lege spre publicare în Monitorul Oficial al României și, după caz, în Jurnalul

Oficial al Uniunii Europene)113.

Structura organizatorică. Registrul comerțului este ținut de Oficiul Re-

gistrului Comerțului (ORC) după structura consacrată normativ114 .

Oficiul Registrului Comerţului este organizat la nivel central prin Ofi-

ciul Naţional al Registrului Comerţului, instituţie publică cu personalitate ju-

ridică, care funcţionează în subordinea Ministerului de Justiţie și este condus

de un director general numit de ministrul justiţiei.

Oficiul Naţional al Registrului Comerţului are în subordine, la nivel te-

ritorial, în cadrul fiecărui judeţ şi în Municipiul Bucureşti, oficii ale registrului

comerţului, unități fără personalitate juridică, care funcţionează pe lângă tri-

bunale și sunt conduse de directori numiţi de ministrul justiției.

Oficiul Naţional al Registrului Comerţului ține registrul central al comer-

țului, în baza înregistrărilor operate în registrele comerțului de oficiile registru-

lui comerţului teritoriale care au obligația să comunice electronic orice înmatri-

culare și mențiune operată, în termen de cel mult 15 zile de la efectuare. Ofi-

ciile registrului comerţului teritoriale ţin registrele teritoriale ale comerţului.

Registrul central al comerţului şi registrele teritoriale ale comerţului

sunt alcătuite din următoarele registre: a) registru pentru persoanele juridice

societăţi, companii /societăţi naţionale, regii autonome, grupuri de interes

economic, organizaţii cooperatiste, societăţi europene, grupuri europene de

interes economic, alte persoane juridice expres prevăzute de lege, cu sediul

principal/sedii secundare în România; b) registrul pentru înregistrarea altor

persoane juridice comercianţi şi necomercianţi; c) registrul pentru înregistra-

rea societăţilor cooperative şi societăţilor cooperative europene cu sediul prin-

cipal/sedii secundare în România.

Caracterul public al registrului comerțului. Legea nr. 26/1990 (art. 4)

instituie caracterul public al registrului comerțului. Orice persoană interesată

113 În sensul art. 11 și art. 12 din Anexa la Ordinului M.J. nr. 2.594/C/2008. 114 Art. 9 și art. 12 alin. (1) din Legea nr. 26/1990, art. 1 și art. 2 din H.G. 83/2010, art.1 alin.

(2), art. 2 alin. (1) și (2), art. 3 alin. (1) din Anexa la Ordinului M.J. nr. 2.594/C/2008.



poate avea acces la înregistrările operate în registrul comerțului, pe bază de

cerere sau prin corespondență, ORC fiind obligat să elibereze, pe cheltuiala

solicitantului, documentele solicitate115.

Persoanele care au obligaţia de a se înregistra în registrul co-

merţului. Titularii obligaţiei de înregistrare în registrul comerţului sunt co-

mercianţii (în accepțiunea tradițională), dar şi alte persoane fizice sau juridice

pentru care legile speciale instituie expres această obligaţie116.

Categoria necomercianților, care trebuie să se întregistreze în registrul

comerțului cuprinde persoane precum: grupurile de interes economic şi grupu-

rile europene de interes economic, cu sediul în România, cu caracter civil;

institutele naţionale de cercetare-dezvoltare.

Legea nr. 26/1990 exceptează categorii de persoane de la obligaţia de

înregistrare în registrul comerţului, precum: meseriaşii şi ţăranii care desfac

produsele din gospodăria proprie, persoanele care exercită profesii civile (me-

dicii; avocaţii; experții contabili; cadrele didactice)117.

Operaţiunile supuse înregistrării în registrul comerţului. Legislația

specifică registrului comerțului nominalizează operaţiunile supuse înregistrării

și le detaliază regimul juridic. Profesioniștii comercianți înregistrează în regis-

trul comerțului operațiuni precum:

a) înmatricularea și autorizarea funcționării;

Înmatricularea comercianților implică o cerere însoțită de actele dove-

ditoare impuse de lege118 pentru fiecare astfel de categorie. Solicitarea înma-

triculării, adresată ORC de pe lângă tribunalul în raza căruia îşi stabilesc sediul

social, sediul profesional sau, după caz, locul desfăşurării activităţii, este fă-

cută de comerciant, după caz, direct (personal sau prin reprezentant), prin

corespondenţă sau prin mijloace electronice119. Dacă legea nu prevede altfel

115 Cu titlu exemplificativ, sunt astfel de acte: copiile certificate de pe înregistrările din registrul

comerțului și/sau de pe actele prezentate la înregistrare, certificate care atestă dacă un anumit

act sau fapt a fost înregistrat, etc.. 116 Art. 4 din Anexa 1 la Ordinul M.J. nr. 2594/C/2008. 117 Art. 1 alin. (3) din Legea nr. 26/1990. 118 Atât dispozițiile de drept comun în materia înmatriculării în registrul comerțului din Legea

nr. 26/1990 și Ordinul M.J. nr. 2.594/2008, cât și dispoziții din legile specifice de înființare a

comercianților (ex: O.U.G. nr. 44/2008, Legea nr. 31/1990, Legea nr. 15/1990; Legea nr.

566/2004; Legea nr. 1/2005, O.U.G. nr. 30/1997, Legea nr. 161/2003). 119 Art. 68 din Anexa Ordinului M.J. nr. 2594/C/2008.



120, cererea trebuie făcută în termen de 15 zile de la data încheierii actului

constitutiv, respectiv de la data actului de înființare121.

Înmatricularea comercianţilor este realizată în baza rezoluţiei directo-

rului ORC sau a persoanei ori persoanelor desemnate de către directorul gene-

ral al ONRC. Un extras al rezoluției, cu conținutul stabilit de lege, se comunică

din oficiu Monitorului Oficial al României.

Odată efectuată înmatricularea, solicitantul primește certificatul de

înmatriculare, în termen de 3 zile lucrătoare de la data înregistrării cererii

dacă persoana competentă să soluţioneze cererile de înregistrare nu dispune

altfel, pentru completarea documentaţiei.. Acesta cuprinde inclusiv numărul

de ordine în registrul comerțului și codul unic de înregistrare atribuit de către

Ministerul de Finanțe, precum şi, după caz, identificatorul unic la nivel euro-

pean (EUID) şi alte date, stabilite prin ordin al ministrului justiţiei..

Simultan cu formalitățile de înmatriculare este derulată și procedura

pentru autorizarea funcționării comerciantului prevăzută de Legea nr.

359/2004. În baza unei declarații-tip pe propria răspundere, depusă odată cu

cererea de înregistrare, solicitantul și asumă responsabilitatea privind legali-

tatea activității desfășurate. Din aceasta trebuie să rezulte, după caz, că per-

soana îndeplinește condiţiile de funcţionare prevăzute de legislaţia speci-

fică122. Solicitantul va primi, odată cu certificatul de înregistrare, un certificat

constatator privind înregistrarea declarației-tip în registrul comerțului din care

rezultă că acesta îndeplinește condițiile legale.

Efectele înmatriculării în registrul comerţului, respectiv ale autorizării

funcționării, comune pentru comercianții persoane fizice și persoane juridice, sunt

dobândirea calității de profesionist de tipul comerciantului, respectiv a dreptului

de a exercita activitatea economică. În plus, de la data înregistrării în registrul

comerțului, comercianții persoane juridice dobândesc personalitate juridică.

Înființarea de sedii secundare123 trebuie înregistrată de comerciant.

120 De ex. termenul este de 20 de zile de la încheierea acordului de constituire în cazul între-

prinderilor familiale. 121 Art. 17 din Legea nr. 26/1990. 122 Legiuitorul are în vedere normele din domeniul sanitar, sanitar-veterinar, protecția muncii,

protecția mediului, prevenire și stingerea incendiilor pentru activitățile menționate în declara-

ția-tip sau că persoana juridică nu desfășoară la sediul social sau la sediile secundare activitățile

declarate pe o perioadă de maximum 3 ani. 123 Au acest statut: sucursalele, agențiile, reprezentanțele, punctele de lucru.



Sucursalele se înregistrează în registrul comerțului de la sediul sucursalei, iar

celelalte sedii secundare se menționează în cadrul înmatriculării societății în

registrul comerțului sediului principal124.

Persoanele juridice cu sediul principal în străinătate ce deschid sucur-

sale în România trebuie să ceară înregistrarea lor la ORC de la sediul fiecărei

sucursale, însă documentele cerute de lege se depun numai la una dintre su-

cursale, la alegerea societăţii, la ORC în care sunt înregistrate celelalte sucur-

sale, precizându-se care este registrul prin care se asigură formalităţile de

publicitate. Sistemul de interconectare a registrelor comerțului, funcțional în

statele membre ale Uniunii Europene, va facila schimbul documentelor și in-

formațiilor impuse de lege125.

b) înscrierea de menţiuni privind statutul juridic al comerciantului.

Operațiunea vizează înregistrarea în registrul comerțului a actelor și

faptelor impuse de lege126, ce au caracter modificator asupra înregistrărilor

privitoare la comercianți. După caz, înscrierea de mențiuni se poate realiza la

cererea comerciantului sau a altor persoane interesate (însoțită de documen-

tele specifice precum hotărârea AGA, hotărârea instanţei de judecată; actul

adițional modificator) sau din oficiu (pe baza unor hotărâri judecătorești sau

al altor documente stabilite de lege).

Spre exemplu, se înscriu în registrul comerțului mențiuni referitoare la:

modificarea datelor comercianților persoane fizice; modificarea datelor din

actele constitutive și a activității comercianților persoane juridice; procedura

insolvenței; anumite hotărâri judecătoreşti (de ex. cele privind punerea sub

interdicţie/ridicarea interdicției comerciantului; divorţul comerciantului; con-

damnarea comerciantului pentru fapte penale care îl fac nedemn sau incom-

patibil să exercite activitatea etc); rezoluţia directorului ORC prin care se con-

stată încetarea activităţii şi se dispune radierea comercianților persoane fi-

zice; orice modificare privitoare la actele, fapte și mențiunile înregistrate.

c) radierile din registrul comerţului. Radierea poate consta în radierea

înmatriculării comercianţilor sau în radierea unor menţiuni 127.

Radierea comercianților persoane fizice din registrul comerțului

124 Art. 23 din Legea nr. 26/1990. 125 Art. 26 din Legea nr. 26/1990. 126 Art. 21 din Legea nr. 26/1990, art. 110 - 168, art. 186-188 și art. 190 din Anexa Ordinului

M.J. nr. 2.594/C/2008. 127 Art. 169 din Anexa la Ordinul M.J. nr. 2594/C/2008.



intervine atunci când au încetat activitatea pentru care fuseseră autorizaţi sau

dacă îşi mută sediul profesional într-un alt judeţ. Pentru comercianții persoane

juridice radierea intervine, de regulă, ca efect al încetării existenței, dar şi în

cazul în care se decide schimbarea sediului social (prin mutarea sediului în alt

judeţ; ca urmare a fuziunii/divizării efectuate în condiţiile legii; prin transfe-

rarea sediului într-un alt stat membru de către comercianții de tipul societăţii

europene, societăţii cooperative europene și grupului european de interes eco-

nomic, când au sediul în România128).

Cererea de radiere a înmatriculărilor sau a mențiunilor va fi însoțită de

acte care motivează radierea, fiind efectuată la solicitarea persoanelor inte-

resate sau din oficiu, în cazurile şi condiţiile impuse de lege. Radierea este

dispusă, după caz, prin rezoluția directorului ORC sau uneia dintre persoanele

desemnate potrivit legii ori prin hotărâre judecătorească.

d) alte operațiuni. În registrul comerțului se realizează și operațiuni ca:

depunerea și/sau menționarea actelor depuse de comercianți în scopul asigurării

opozabilităţii şi efectuării formalităţilor de publicitate, refacerea dosarului/a

înscrisurilor şi hotărârilor dispărute ori distruse din dosarul comercianţilor; în-

dreptarea de erori materiale; eliberare acte și furnizare de informații129.

Controlul legalității operațiunilor efectuate în registrul comerțului.

Modalitățile în care se realizează controlul de legalitate sunt:

a) controlul exercitat de directorul ORC sau a uneia dintre persoanele

desemnate prin decizia directorului general al ONRC, conform competenţelor

proprii sau delegate. Acesta/aceasta soluţionează prin rezoluţie cererile de

înregistrare a comercianţilor, a actelor, faptelor şi drepturilor acestora, și ve-

rifică periodic legalitatea înregistrărilor din registrul comerţului (înmatricu-

lări, înscrieri de menţiuni, radieri) în sensul regularităţii lor.

b) controlul exercitat de instanţele de judecată. Judecătoria este com-

petentă să soluţioneze plângerea împotriva rezoluţiei directorului ORC sau a

uneia dintre persoanele desemnate prin decizie a directorului general al ONRC

cu privire la înmatriculare și orice alte înregistrări ale comerciantului persoană

fizică, formulată în termen de 15 zile de la pronunţare sau de la comunicare.

128 Art. 2702 lit. c) alin. (1) din Legea nr. 31/1990, art. 237^1 din Legea nr. 161/2003, art. 7 din

Regulamentul (CE) nr. 1435/2003. 129 Art.183 alin. (1), art. 184, art. 189, art. 199- art. 202, art. 204 din Anexă, dispozițiile inci-

dente din Codul de procedură civilă.



Plângerea se depune la judecătoria în a cărei rază teritorială se află sediul

profesional al solicitantului, se judecă în condiţiile dreptului comun și este

scutită de taxă judiciară de timbru.

Tribunalul este competent să soluţioneze în fond plângerile împotriva rezo-

luţiilor directorului ORC sau a uneia dintre persoanele desemnate prin decizia di-

rectorului general al ONRC în soluţionarea cererilor de înmatriculare, înscriere de

mențiuni sau orice altă operațiune privind înregistrarea comercianților persoane

juridice și a cererilor de radiere formulate de persoane fizice sau juridice prejudi-

ciate prin înregistrări păgubitoare în registrul comerţului. Plângerile se depun şi se

menţionează în registrul comerţului unde s-a făcut înregistrarea şi se înaintează

tribunalului spre soluţionare, în 3 zile de la depunere. Curtea de Apel soluţionează

recursul împotriva hotărârilor pronunțate de tribunal130.

Sancțiuni. Legea nr. 26/1990 prevede aplicarea de sancțiuni, în cazu-

rile și condițiile stabilite normativ131, precum: amenda judiciară; amenda con-

travenţională; închisoarea sau amenda penală.

Sancţiunea amenzii judiciare se aplică pentru nerespectarea obligaţii-

lor şi a termenelor prevăzute de lege pentru înmatriculare, înscriere de

menţiuni ori depunerea specimenului de semnătură ori alte acte (dacă fapta

nu constituie înfracţiune).

Sancțiunea amenzii contravenționale se aplică comercianților pentru

nemenţionarea pe facturi oferte, comenzi, tarife, prospecte şi alte documente

întrebuinţate în comerţ, numele sau denumirea, sediul social, codul unic de

înregistrare şi codul numeric persoanl, după caz, numărul de înregistrare în

registrul comerţului (dacă fapta nu este infracţiune).

Persoana care, cu rea-credinţă a făcut declaraţii inexacte, în baza că-

rora s-a operat o înmatriculare ori s-a făcut o menţiune în registrul comerţului

se pedepseşte cu închisoare de la 3 luni la 2 ani, sau cu amendă de la 100 la

500 lei, dacă fapta nu constituie infracţiune mai gravă.

130 Art. 6 alin. (7) din O.U.G. nr. 116/2009. 131 Art. 44- art. 47 din Legea nr. 26/1990.



Capitolul V.

SOCIETATEA PE ACȚIUNI132

Reglementare. Societatea pe acțiuni este guvernată de regulile gene-

rale, comune pentru orice formă de societate, și regulile specifice acestui tip

de societate, consacrate de Legea societăților nr. 31/1990.

Noțiune. Societatea pe acțiuni este o societate cu personalitate juri-

dică creată prin asocierea a cel puțin 2 persoane fizice și/sau juridice care pun

în comun aporturi, cu o valoare minimă de 90.000 lei, pentru a desfășura ac-

tivități cu scop lucrativ și la care răspunderea pentru obligațiile sociale este

garantată, în principal, cu patrimoniul social și, în subsidiar, cu răspunderea

acționarilor în limita aportului lor.

§ 1. Constituirea societății pe acțiuni

a. Modalitățile de constituire. Societatea pe acțiuni se constituie în

două modalități: a) constituirea obișnuită/simultană (capitalul social se for-

mează din aporturile acționarilor care înfiinţează societatea); b) constituirea

prin subscripție publică/continuată (capitalul social se formează prin subscrip-

ție publică de către fondatori).

b. Actul constitutiv. Societatea pe acțiuni se constituie prin contract

de societate și statut (redactate separat sau ca act unic). Actul constitutiv

trebuie să respecte condițiile de fond și de formă, elementele specifice actelor

societare și cuprinsul stabilite prin lege.

Condiţiile de fond ale actului constitutiv sunt condiţiile comune orică-

rui contract civil (particularizate de natura societară), respectiv: capacitatea

de a contracta, consimţământul valabil, obiectul și cauza.

Raportat la condițiile de formă, actul constitutiv se încheie, sub sanc-

țiunea nulității, în formă scrisă. De regulă, acesta îmbracă forma înscrisului

sub semnătură privată cu dată certă. Dacă aporturile acționarilor au ca obiect

un imobil sau dacă societatea se constituie prin subscripție publică, atunci

actul constitutiv trebuie încheiat în formă autentică.

132 Tematica prezentată a fost astfel tratată în cadrul lucrării V.Găină, L.E. Smarandache, op. cit.,

pp. 89-102, respectiv detaliată de L.E. Smarandache, Societăți comerciale, 2010, pp. 108-238.



Elementele specifice actelor societare sunt: a) aportul acționarilor

(aportul în numerar este obligatoriu pentru înființare; aportul în natură, vi-

zează bunuri mobile și imobile, proprietatea acționarilor133, dar și crean-

țele134), affectio societatis; realizarea şi împărţirea profiturilor.

Conținutul obligatoriu al actului constitutiv este impus de Legea nr.

31/1990 (art. 8)135, clauzele sale redând specificul societății pe acțiuni.

Acționarii sunt persoane fizice sau juridice, în număr de cel puţin 2.

Capitalul social desemnează valoarea aporturilor în numerar și în na-

tură și este divizat în fracțiuni denumite acțiuni. Limita valorică totală a capi-

talului social este de cel puțin 90.000 lei. La înfiinţarea societăţilor constituite

simultan, capitalul vărsat nu poate fi mai mic de 30% din cel subscris, iar dife-

renţa poate fi vărsată în termen de 1 an (pentru acţiunile emise pentru un

aport în numerar) și în termen de 2 ani (pentru acţiunile emise pentru un aport

în natură). Termenul de depunere se calculează de la data înmatriculării soci-

etății în registrul comerțului. La societăţile constituite prin subscripţie pu-

blică, capital social trebuie subscris integral la constituire, iar fiecare subscri-

itor are obligaţia de a vărsa integral aportul subscris în natură şi a minim ju-

mătate din aportul în numerar. Diferența trebuie vărsată în termen de 12 luni

de la înmatriculare.

Societatea pe acțiuni poate emite două categorii de acţiuni136:

1) acţiuni ordinare (nominative și/sau la purtător); 2) acţiuni preferenţiale cu

dividend prioritar fără drept de vot. Acţiunile nu pot fi emise pentru o sumă

mai mică decât valoarea nominală (cel puțin de 0,1 lei), au valoare egală, sunt

indivizibile, constituie titluri de valoare negociabile și pot fi transmise în con-

diţiile legii (prin contract de cesiune, prin simpla tradiţiune şi prin ofertă pu-

blică). Acţiunile conferă titularilor drepturile prevăzute de lege (participarea

133 Dacă nu se specifică în actul constitutiv dreptul transmis asupra bunului (dreptul de proprie-

tate, de uz sau de uzufruct), legea prezumă transferul proprietății către societate de la data

înmatriculării acesteia în registrul comerțului. Riscul pieirii bunului înainte de predarea efectivă

este suportat de acționar. 134 La societatea pe acțiuni constituită simultan. 135 Dacă contractul de societate și statutul sunt acte distincte, acesta din urmă va cuprinde

datele de identificare a acționarilor şi clauze reglementând organizarea, funcţionarea şi

desfăşurarea activităţii societăţii [art.5 alin. (5) din Legea nr. 31/1990]. 136 Regimul juridic este conturat, în principal, de dispozițiile art. 8 lit. f) - f1), art. 91- art. 109,

art. 113- art. 115 din Legea nr. 31/1990.



la AGA, dreptul de vot, dreptul la dividende, dreptul la o cotă la lichidarea

societăţii, dreptul de informare, etc.).

Firma societății pe acțiuni trebuie să cuprindă o denumire proprie de

natură a o deosebi de firma altor societăți, la care se adaugă mențiunea "soci-

etate pe acțiuni" scrisă în întregime sau scrisă prescurtat “S.A.”.

c. Etapele constitutive. În modalitatea constituirii simultane, societa-

tea parcurge următoarele etape: 1) etapa contractuală (se formează acordul

de voință pentru constituirea societății, iar secvențele parcurse sunt redacta-

rea înscrisurilor actelor constitutive și autentificarea sau darea de dată certă

acestora); 2) etapa judiciară (se exercită controlul legalității constituirii și au-

torizării funcționării societății, principalele secvențe fiind solicitarea și obți-

nerea autorizării constituirii și funcționării societății la oficiul registrului co-

merțului competent); 3) etapa de înmatriculare în registrul comerțului, înscri-

ere fiscală și publicitate prin Monitorul Oficial.

În modalitatea constituirii prin subscripție publică, etapa contractuală

impune formalități specifice (elaborarea, autorizarea publicării și publicarea

prospectului de emisiune a acțiunilor; subscrierea acțiunilor; validarea sub-

scripției și aprobarea actelor constitutive ale societății), după care se parcurg

etapele comune menționate mai sus.

§ 2. Funcționarea societății pe acțiuni

A. Organele de deliberare și decizie137

a. Categorii de adunări și atribuții. Organele de deliberare și decizie

ale societății pe acțiuni (în cadrul cărora se formează voința socială) sunt con-

cretizate în trei categorii de adunări138, respectiv:

a1. adunarea generală ordinară, cu competenţe în problemele

esenţiale ale societăţii, precum: aprobarea şi modificarea situaţiilor financi-

are; alegerea şi revocarea administratorilor și cenzorilor; fixarea dividendului.

Se întrunește cel puțin o dată pe an, în maxim 5 luni de la încheierea exerci-

țiului financiar.

137 Regimul lor juridic este stabilit, în principal, de dispozițiile art. 96, art. 110- art. 136 din

Legea nr. 31/1990. Pentru detalierea regimului juridic, L. Săuleanu, Societățile comerciale.

Adunările generale ale acționarilor, Ed. Hamangiu, București, 2008. 138 În cazul societății constituite prin subscripție publică există și adunarea constitutivă, în ca-

drul său formându-se voința viitorilor subscriitori (art. 28 din Legea nr. 31/1990).



a2. adunarea generală extraordinară, cu competenţe în modificarea

actelor constitutive şi încetarea societăţii, precum: schimbarea formei juridice

sau a obiectului societății; mutarea sediului; prelungirea duratei societății;

majorarea/reducerea capitalului social; reorganizarea societății; dizolvarea

anticipată. Se întunește ori de câte ori este necesar.

a3. adunările speciale, respectiv adunarea titularilor de acţiuni prefe-

renţiale cu dividend prioritar, fără drept de vot, şi adunarea deţinătorilor de

acţiuni dintr-o anumită categorie, în legătură cu care se hotărăşte modificarea

drepturilor şi obligaţiilor referitoare la respectiva categorie de acţiuni.

b. Convocarea adunărilor generale. În condițiile legii, iniţiativa con-

vocării aparţine: 1) administratorilor sau directoratului (excepțional consiliului

de supreveghere când interesul societății o cere); 2) acționarilor sau persoa-

nelor autorizate de instanță; 3) cenzorilor.

Convocarea trebuie să cuprindă cel puțin data, locul şi ordinea de zi a

adunării generale, dar și alte mențiuni impuse de specificul societății.

Aducerea convocării la cunoştinţa acționarilor se face prin publicarea sa în

Monitorul Oficial și într-un ziar de largă răspândire din localitatea sediului societății

sau din cea mai apropiată localitate. Dacă nu este interzisă de actul constitutiv sau

de lege, când toate acțiunile societății sunt normative, convocarea poate fi făcută

și prin scrisoare recomandată sau în formă electronică. Termenul pentru întrunirea

adunării generale nu poate fi mai mic de 30 de zile de la publicarea convocării.

Acţionarii reprezentând întreg capitalul social vor putea, dacă niciunul dintre ei nu

se opune, să ţină o adunare generală şi să ia orice hotărâre de competenţa adunării,

fără respectarea formalităţilor cerute pentru convocare.

Acționarii care reprezintă cel puţin 5% din capitalul social pot introduce noi

puncte pe ordinea de zi, cu respectarea condițiilor și termenelor prevăzute de lege.

c. Constituirea valabilă a adunărilor generale. Adunările generale

sunt valabil constituite în condiţiile impuse de lege şi prin actul constitutiv,

dacă este asigurat cvorumul de participare al acționarilor care reprezintă ca-

pitalul de vot necesar. Adunarea generală ordinară este valabil constituită la

societatea pe acţiuni la prima convocare dacă participă cel puţin ¼ din numă-

rul total din drepturi de vot, iar la a doua convocare indiferent de numărul

acționarilor cu drept de vot care participă la adunare.

Adunarea generală extraordinară este valabil constituită, la prima



convocare, cu participarea a cel puţin ¼ din numărul total de drepturi de vot,

iar la convocările următoare cu participarea a cel puţin 1/5 din numărul total

al drepturilor de vot. Adunările speciale sunt valabil constituite în aceleași

condiții ca adunările generale ale acționarilor.

d. Desfăşurarea şedinţelor adunărilor generale. Adunările generale

se desfăşoară la data şi locul indicate în convocare. Participarea acționarilor

la şedinţe se face în mod direct sau prin reprezentare (legală sau convențio-

nală), în condiţiile prevăzute de lege sau de actul constitutiv. Şedinţa se des-

chide de către preşedintele organului de administrare sau de înlocuitor. Pentru

verificarea îndeplinirii condiţiilor pentru ţinerea adunării, adunarea generală

alege dintre acţionari 1 până la 3 secretari, sprijiniţi de 1-3 secretari tehnici

(aleși de președinte dintre angajații societății). Dacă sunt îndeplinite condiţiile

pentru ţinerea adunării se trece la dezbaterea problemelor de pe ordinea de

zi. Lucrările adunării generale se consemnează într-un proces verbal, semnat

de președinte și un secretar.

e. Hotărârile adunărilor generale. În urma dezbaterilor problemelor

care fac obiectul şedinţei adunării generale se adoptă prin vot hotărâri ale

adunării generale.

Votul se exercită de acționari, direct sau prin reprezentant, fiind, de

regulă, deschis (în cazurile prevăzute de lege poate fi secret). O acțiune plă-

tită dă dreptul la un vot, dacă nu s-a stipulat altfel în actul constitutiv.

Adoptarea hotărârilor se face cu majoritatea cerută de lege sau cu ma-

joritatea stabilită prin actul constitutiv. Hotărârile au următoarele caractere:

obligativitatea (trebuie respectate de toţi acționarii, chiar dacă au fost absenți

sau au votat împotrivă) și publicitatea (se publică pentru opozabilitatea faţă de

terţi prin menţionarea în registrul comerţului şi publicarea în Monitorul Oficial).

Dacă hotărârile adunării generale sunt contrare legii sau actului consti-

tutiv, partea interesată le poate ataca în justiţie. Termenul de introducere

pentru acțiunea în anulare este de 15 zile de la publicarea hotărârii în Moni-

torul Oficial. De regulă, acțiunea poate fi introdusă de acționarii care nu au

luat parte la adunarea generală sau care au participat dar au votat împotrivă

și au solicitat să se consemneze votul lor în procesul verbal. Titularii acțiunii

pot fi și membrii consiliului de administraţie, respectiv ai consiliului de supra-

veghere, cu excepţia hotărârilor privitoare la revocarea lor din funcţie. Dacă



se invocă motive de nulitate absolută, acțiunea poate fi introdusă de orice

persoană interesată, fiind imprescriptibilă. Odată cu introducerea cererii de

anulare se poate solicita pe cale de ordonanță președințială suspendarea exe-

cutării hotărârii atacate.

B. Organele de administrare și conducere139

a. Categorii de organe. Societatea pe acțiuni poate fi administrată în

sistem unitar sau în sistem dualist.

b. Sistemul unitar de administrare

b1. Structura sistemului. În sistemul unitar, administrarea este asigu-

rată de un administrator unic sau de un consiliu de administraţie. Acesta poate

sau este obligat să delege conducerea societăţii unuia sau mai multor directori,

numind pe unul dintre ei director general. Când societatea pe acțiuni are ad-

ministrator unic, acestuia îi sunt aplicabile dispozițiile cu privire la consiliul

de administrație.

b2. Consiliul de administrație. Consiliul de administrație este un organ co-

legial de administrare format dintr-un număr impar de membri, care nu poate fi

mai mic de 3 atunci când situațiile financiare anuale sunt obiectul unei obligații

legale de auditare. Membrii pot fi persoane fizice și/sau juridice, acționari sau din

afara societății. Majoritatea trebuie să fie administratori neexecutivi (nu au fost

numiți în funcția de director). Actul constitutiv sau hotărârea adunării generale

poate stabili că unul/mai mulți membri ai consiliului să fie independenți. Ca regulă,

calitatea de membru nu poate fi deținută în mai mult de 5 consilii de administrație

la societăți pe acțiuni de pe teritoriul României (excepțiile sunt prevăzute de lege).

Pe durata mandatului, administratorii nu pot încheia cu societatea contract de

muncă, respectiv acesta se suspendă dacă sunt desemnați dintre salariați.

Componența consiliului de administrație este stabilită la înființarea so-

cietății prin actul constitutiv, iar ulterior de adunarea generală ordinară. Du-

rata mandatului membrilor este de maxim 4 ani, fără ca mandatul primilor

membri (desemnați la înființare) să depășească 2 ani.

Conducerea consiliului de administrație este asigurată de un preșe-

dinte, după caz, ales de consiliu dintre membrii săi sau numit de adunarea

generală ordinară potrivit actului constitutiv. Ca durată, mandatul președin-

telui este echivalent cu mandatul său de administrator.

139 Regimul juridic este stabilit, în principal, de dispozițiile art. 137- art.158 din Legea nr. 31/1990.



Consiliul de administrație are competențe precum: stabilește principa-

lele direcții de activitate și de dezvoltare a societății; stabilește politicile con-

tabile și de control financiar al societății; aprobă planificarae financiară; nu-

mește, revocă, supraveghează și stabilește remunerația directorilor; convoacă

adunările generale; reprezintă societatea în raporturile cu terții; introduce

cererea pentru deschiderea insolvenței.

Consiliul de administrație se întrunește cel puțin o dată la 3 luni și ori

de câte ori este nevoie. Convocarea este făcută numai de președinte (care

stabilește data, locul și ordinea de zi a ședinței), din inițiativa sa ori a cel puțin

2 membri ai consiliului sau a directorului general. Ședințele, prezidate de pre-

ședinte consiliului sau de înlocuitorul acestuia, sunt valabil constituite dacă

sunt prezenți cel puțin jumătate dintre membri. Deciziile în cadrul consiliului

se iau, de regulă, cu votul majorității membrilor prezenți, dar pentru numirea

sau revocarea președintelui este nevoie de votul majorității membrilor consi-

liului. Votul preşedintelui consiliului este decisiv ȋn caz de paritate.

Remunerația membrilor este stabilită de adunarea generală ordinară,

dar consiliul poate stabili o remunerație suplimentară pentru membrii care

îndeplinesc funcții specifice.

Nerespectarea obligațiilor stabilite în sarcina administratorilor antre-

nează în condițiie legii răspunderea lor civilă (după caz, directă și solidară sau

de garanție) ori răspunderea lor penală. Membrii consiliului de administrație

răspund pentru prejudiciile cauzate societăţii prin actele lor. Angajarea răs-

punderii se face după regulile mandatului şi ale celor prevăzute ȋn Legea nr.

31/1990, raporturile juridice dintre consiliul de administrație și societatea pe

acțiuni fiind raporturi de mandat.

Adminsitratorii pot fi revocați oricând de adunarea generală ordinară

(revocare ad nudum), în condițiii de cvorum și majoritate impuse de lege. Dacă

revocarea este fără justă cauză, au dreptul la daune interese.

Consiliul de administrație poate sau este obligat să creeze comitete

consultative care fac investigații și recomandări în domenii ca auditul, remu-

nerarea administratorilor, directorilor, cenzorilor și personalului, precum și

nominalizări de candidați pentru posturile de conducere.

b3. Directorii. Consiliul de administrație poate delega conducerea soci-

etății unuia sau mai multor directori, numind dintre ei un director general



(președinte CA poate fi director general dacă se prevede astfel în actul consti-

tutiv sau prin hotărârea AGA). Delegarea conducerii este obligatorie când situa-

țiile financiare anuale fac obiectul unei obligații legale de auditare financiară.

Directorul poate fi numit dintre administratori sau din afara consiliului de admi-

nistrație, iar această calitate o poate avea numai o persoană fizică. Nu poate fi

director persoana care nu poate fi fondator al societății. Pe durata mandatului,

directorii nu pot încheia cu societatea un contract de muncă. Durata mandatului

directorilor se stabilește prin decizia consiliului de administrație.

Principalele atribuții ale directorilor sunt: pun în executare obiectul

societății; exercită activitatea de conducere; pun în aplicare deciziile consili-

ului de administrație și hotărârile adunărilor generale. Directorul general do-

bândește dreptul de a reprezenta societatea (administratorii reprezentând

doar societate în raporturile cu directorii). Directorii sunt obligați să participe

la adunările generale și să informeze consiliul de administrație de orice nere-

guli constatate în activitatea lor.

Pentru activitatea prestată, directorii primesc remunerația stabilită de

consiliul de administrație.

Directorii pot fi revocați oricând de către consiliul de administrație, iar

dacă revocarea este fără justă cauză, ei sunt îndreptățiți la plata de daune

interese. Directorii răspund pentru neîndeplinirea îndatoririlor, dispozițiile în

materie specifice administratorilor fiindu-le incidente. Răspund după regulile

mandatului și conform Legii nr. 31/1990.

c. Sistemul dualist de administrare

c1.. Structura sistemului. În sistemul dualist, organele care asigură

administrarea sunt consiliul de supraveghere și directoratul.

c2. Consiliul de supraveghere. Consiliul de supraveghere este un organ

colegial format dintr-un număr impar de membri ( minim 3 și maxim 11), dintre

care unul este ales președinte. Numărul membrilor consiliului este stabilit prin

actul constitutiv. Membrii consiliului de supraveghere pot fi persoane fizice

și/sau persoane juridice, care îndeplinesc condițiile stabilite de Legea nr.

31/1990. Nu pot fi membri ai consiliului de supraveghere persoanele care nu

pot fi fondatori ai societății. Ei nu pot fi concomitent membrii ai directoratu-

lui, nu pot cumula calitatea de membru al consiliului de supraveghere cu cali-

tatea de salariat și nu pot deține calitatea de membru în mai mult de 5 consilii



de supraveghere la societăți pe acțiuni de pe teritoriul României (excepțiile

sunt prevăzute de lege).

Consiliul de supraveghere este stabilit la înființarea societății prin actul

consitutiv, iar ulterior de adunarea generală ordinară. Durata mandatului

membrilor se stabilește prin actul constitutiv, fără ca ea să depășească 2 ani

pentru primii membri și 4 ani pentru următorii membri.

Consiliul de supraveghere are următoarele atribuții principale: exercită

controlul asupra directoratului; numește și revocă membrii directoratului, res-

pectiv le stabilește remunerația; examinează conformitatea operațiunilor de

conducere a societății cu legea, actul constitutiv și hotărârile adunării gene-

rale; prezintă adunării generale rapoarte asupra activităților sale. Membrii

consiliului de supraveghere trebuie să își îndeplinească obligațiile cu loialitate

și în interesul societății. Ei trebuie să participe la adunările generale ale acți-

onarilor și să se abțină de la deliberări atunci când au interese contrare cu ale

societății.

Consiliul de supraveghere se întrunește cel puțin o dată la 3 luni și ori de

câte ori este nevoie. Convocarea se face, ca regulă, de președinte, iar dacă acesta

nu dă curs solicitării venite de cel puțin 2 membri sau de la directorat, convocarea

se face chiar de către aceștia. Prezidarea ședinței este asigurată de președinte sau

de înlocuitorul său. Consiliul de supraveghere este valabil constituit în prezenţa a

cel puţin jumătate din numărul membrilor dacă prin actul constitutiv nu este stabi-

lit un număr mai mare. Deciziile se iau, de regulă, cu votul majorităţii membrilor

prezenţi, cu excepţia numirii şi revocării preşedintelui cȃnd deciziile trebuie luate

cu votul majorităţii membrilor consiliului. Votul preşedintelui consiliului de supra-

veghere este decisiv ȋn caz de paritate.

Pentru activitatea prestată, membrii consiliului de supraveghere pri-

mesc remunerația stabilită prin actul constitutiv sau prin hotărârea adunării

generale ordinare. Consiliul de supraveghere fixează remunerația suplimen-

tară pentru membrii săi cu funcții specifice.

Membrii consiliului de supraveghere pot fi revocaţi oricȃnd de adunarea

generală ordinară, iar hotărȃrea de revocare trebuie luată cu votului a cel

puţin două treimi din numărul voturilor acţionarilor prezenţi.

Membrii consiliului de supraveghere răspund pentru prejudiciile cau-

zate societăţii prin actele lor. Angajarea răspunderii se face după regulile



mandatului şi ale celor din Legea nr. 31/1990, raporturile juridice dintre con-

siliul de supraveghere și societatea pe acțiuni fiind raporturi de mandat. Răs-

punderea penală este antrenată de săvârșirea de infracțiuni.

Consiliul de supraveghere poate constitui comite consultative similare

cu cele create de consiliul de administrație din sistemul unitar.

c3. Directoratul. Directoratul este compus din unul sau mai mulţi

membri, exclusiv persoane fizice, ȋntotdeauna în număr impar. Cȃnd directo-

ratul este compus numai dintr-un membru acesta este numit director general

unic. Dacă societatea pe acţiuni este obligată să-şi auditeze situaţiile financi-

are anuale, directoratul trebuie să fie format din cel puţin trei membri. Dintre

membrii directoratului, consiliul de supraveghere atribuie unuia funcţia de

preşedinte. Nu pot fi membri ai directoratului persoanele care nu pot fi fon-

datori ai unei societăţi. Membrii directoratului nu pot fi în acelaşi timp mem-

brii ai consiliului de supraveghere, iar pe durata mandatului nu pot încheia cu

societatea un contract de muncă.

Desemnarea membrilor directoratului se face de consiliul de suprave-

ghere cu acceptul expres al persoanelor respective. Durata mandatului se sta-

bileşte prin actul constitutiv, fără a fi mai mare de 4 ani.

Directoratului îi revin, în exclusivitate, atribuţiile de conducere a societăţii,

îndeplinind toate actele necesare şi utile pentru realizarea obiectului de activitate

al societăţii, cu excepţia celor rezervate de lege în sarcina consiliului de suprave-

ghere şi a adunării generale a acţionarilor. Dintre atribuţii sale principale amintim:

pune în executare dispoziţiile actului constitutiv şi ale adunărilor generale ale acţio-

narilor; reprezintă societatea în justiţie și față de terți; prezintă rapoarte scrise

consiliului de supraveghere; înaintează consiliului de supraveghere situaţia financi-

ară anuală şi raportul anual şi propunerile privind distribuirea profitului în vederea

prezentării adunării generale; exercită atribuțiile delegate prin actul constitutiv sau

prin hotărârea adunării extraordianre. Activitatea directoratului se desfăşoară sub

controlul consiliului de supraveghere.

Directoratul se întruneşte în şedinţe care sunt valabil constituite cu

participarea a cel puţin jumătate din membri. Deciziile sale sunt valabile dacă

sunt luate cu votul majorităţii membrilor prezenţi. În situaţii excepţionale,

care ţin de interesul societăţii, deciziile pot fi luate prin votul unanim al mem-

brilor, exprimat în scris, fără a se mai întruni directoratul.



Pentru activitatea prestată în această calitate, membrii directoratului

primesc o remuneraţie stabilită de consiliul de supraveghere.

Membrii directoratului pot fi revocaţi oricând de către consiliul de su-

praveghere, iar de adunarea generală ordinară numai dacă actul constitutiv

conţine o clauză în acest sens. Dacă revocarea membrilor directoratului se

face fără justă cauză, le dă dreptul la daune-interese.

Membrii directoratului răspund pentru prejudiciile cauzate societăţii prin

neîndeplinirea sau îndeplinirea defectuoasă a atribuţiilor lor. Raporturile dintre

membrii directoratului şi societate sunt raporturi de mandat care sunt reglemen-

tate de dispoziţiile comune cu privire la mandat şi de cele ale Legii nr. 31/1990.

C. Organele de control al gestiunii140

a. Categorii de organe de control. În sistemul unitar de administrare

exită cenzori sau auditori financiari (implicit auditori interni). În sistemul du-

alist de administrare este obligatoriu auditul financiar.

b. Cenzorii. Cenzorii sunt persoane fizice sau juridice ce îndeplinesc

condiţiile din Legea nr. 31/1990, iar dacă sunt și experți contabili, inclusiv pe

cele din O.G. nr. 65/1994 privind experţii contabili şi contabilii autorizaţi.

Sub aspectul incompatibilităților, nu pot fi cenzori: a) administratorii

societății; b) persoanele care sunt rudele sau afinii până la gradul IV inclusiv

sau soţii administratorilor; c) persoanele care primesc sub orice formă, pentru

alte funcţii decât aceea de cenzor, un salariu sau o remuneraţie de la admi-

nistratori ori de la societate sau ai căror angajatori sunt în raporturi contrac-

tuale sau se află în concurenţă cu aceasta; d) persoanele care au atribuţii de

control în cadrul Ministerului Finanţelor Publice sau al altor instituţii publice,

cu excepţia situaţiilor prevăzute expres de lege pe durata exercitării atribuţii-

lor conferite de această calitate.

O.G. nr. 65/1994 [art. 12 alin.(1)-(2)] interzice experților contabili să

efectueze lucrări: 1) pentru operatorii economici sau pentru instituţiile la care

sunt salariaţi şi pentru cei cu care angajatorii lor sunt în raporturi contractuale

ori se află în concurenţă; 2) pentru operatorii economici, în cazul în care sunt

rude sau afini până la gradul al patrulea inclusiv sau soţi ai administratorilor;

3) pentru terţi în situaţia în care există elemente care atestă starea de conflict

de interese sau de incompatibilitate.

140 Regimul lor juridic este stabilit, în principal, de dispozițiile art. 159 - art. 166 din Legea nr. 31/1990.



Numărul cenzorilor este impar. Societatea trebuie să aibă 3 cenzori şi

un supleant (dacă actul constitutiv nu prevede un număr mai mare), iar cel

puțin un cenzor să fie expert contabil. Primii cenzori sunt desemnaţi prin actul

constitutiv, iar următorii sunt aleşi de adunarea generală.

Durata mandatului este de 3 ani, cu posibilitatea de a fi realeşi.

Cenzorii sunt remuneraţi cu o remuneraţie fixă care este stabilită prin

actul constitutiv sau de adunarea generală ordinară care i-a desemnat.

Principalele drepturi ale cenzorilor sunt: dreptul la remunerație, drep-

tul de a obţine lunar de la administratori situaţia despre mersul operaţiunilor

societăţii; dreptul de a li se prezenta, în termenul legal, de către administra-

tori situaţia financiară anuală pentru exerciţiul financiar precedent, însoţită

de raportul lor şi de documentele justificative. Cenzorii au ca principale obli-

gații: supraveghează gestiunea societăţii; verifică situaţiile financiare dacă

sunt legal întocmite şi în concordanţă cu registrele; verifică registrele socie-

tății. În executarea obligaţiilor cenzorii pot lucra împreună sau separat în con-

diţiile stabilite de Legea nr. 31/1990.

Cenzorii sunt în raporturi de mandat cu societatea și trebuie să exercite

personal mandatul. Cenzorii pot răspunde civil și/sau penal, iar dacă sunt și

experți contabili pot răspunde disciplinar și administrativ.

Funcția de cenzor încetează în următoarele situaţii: 1) prin ajungerea

mandatului la termen; 2) prin revocarea mandatului de către adunarea gene-

rală; 3) prin decesul cenzorului persoană fizică sau prin încetarea existenţei

cenzorului persoană juridică; 4) prin renunţarea la mandat de către cenzor; 5)

prin încetarea de drept a mandatului.

c. Auditorul financiar. Legea nr. 31/1990 impune la societatea cu sis-

tem dualist de administrare obligativitatea auditul financiar, prevederile re-

feritoare la cenzori nefiindu-i aplicabile. La societatea cu sistem unitar de ad-

ministrare, situaţiile financiare anuale sunt supuse auditului financiar obliga-

toriu, când legea prevede obligaţia de auditare, sau facultativ, dacă acţiona-

rii hotărăsc astfel la constituire sau ulterior.

Regimul juridic al activităţii de audit financiar şi al auditorilor financi-

ari este stabilit prin O.U.G. nr. 75/1999 privind activitatea de audit financiar.

Auditul financiar este activitatea de examinare, în vederea exprimării de către

auditorii financiari a unei opinii asupra situaţiilor financiare, în conformitate



cu standardele de audit, armonizate cu standardele internaţionale de audit şi

adoptate de Camera Auditorilor Financiari din România.

Auditorul financiar este persoana fizică sau juridică ce dobândeşte şi

exercită calitatea în condiţiile legii, fiind membru al Camerei Auditorilor Fi-

nanciari din România. Exercitarea activităţii de audit financiar se face cu res-

pectarea principiului independenţei. Adunarea generală ordinară este cea care

fixează durata minimă a contractului de audit financiar

Drepturile și obligațiile auditorului financiar sunt stabilite prin lege și

prin contractul de audit financiar încheiat între acesta și societate. Auditorul

are ca drepturi: dreptul de a consulta situațiile și actele societății; dreptul la

onorariu pentru munca efectuată; dreptul de a li se prezenta de către admi-

nistratori situaţia financiară anuală pentru exerciţiul financiar precedent, în-

soţită de raportul lor şi de documentele justificative; dreptul de a participa la

ședințele adunărilor generale și ale consiliului de administrație/consiliului de

supraveghere. Principalele obligații ale auditorului financiar sunt: elaborarea

raportului asupra situației financiare anuale; verificarea conformității situației

financiare anuale cu legea și registrele societății; aducerea la cunoștința mem-

brilor consiliului de administrație/ consiliului de supraveghere, precum și a

adunării generale a neregulilor constatate în administrarea societății.

Auditorul financiar îşi desfăşoară activitatea în mod independent.

Acesta răspunde pentru prejudiciile cauzate societății, angajarea răspunderii

făcându-se în aceleași condiții cu angajarea răspunderii administratorilor, di-

rectoratului și cenzorilor.

Încetarea funcţiei de auditor financiar la o societate pe acțiuni poate

fi determinată de: pierderea calității de auditor financiar conform legislației

speciale; apariția unor cazuri de incompatibilitate; ajungerea la termen a

contractului; demiterea de către adunarea generală ordinară.

Societatea trebuie să organizeze audit intern potrivit normelor elabo-

rate de Camera Auditorilor Financiari din România.

§3. Obligațiunile, registrele, situațiile financiare, modificarea și în-

cetarea societății pe acțiuni

a. Obligațiunile. Societatea pe acțiuni poate emite obligațiuni în con-

dițiile legii141. Acestea nu pot fi emise pentru o sumă mai mică decât valoarea

141 Regimul juridic este stabilit de prevederile art. 167- art. 176 din Legea nr. 31/1990.



nominală (de cel puțin 2,5 lei), trebuie să aibă o valoare egală, conferă pose-

sorilor lor drepturi egale și sunt indivizibile. Există două tipuri de obligaţiuni:

a) obligaţiuni nominative; b) obligaţiuni la purtător.

b. Registrele societăţii și situațiile financiare142. Societatea pe acțiuni are

obligația să țină următoarele categorii de registre: 1) registrul acționarilor; 2) regis-

trul acțiunilor; 3) registrul ședințelor și deliberărilor adunărilor generale; 4) registrul

ședințelor și deliberărilor consiliului de administrație, respectiv ale directoratului și

consiliului de supraveghere; 5) registrul deliberărilor și constatărilor cenzorilor și,

după caz, ale auditorilor interni; 6) registrul obligațiunilor.

Societățile pe acțiuni au obligația să întocmească, să aprobe, să înre-

gistreze la registrul comerţului și să publice în Monitorul Oficial situații finan-

ciare anuale. Profitul va fi repartizat pe destinațiile fixate de lege (fondul de

rezervă) și prin voința acționarilor (plata de devidende).

c. Modificarea societăţii. Actul constitutiv al societății pe acțiuni

poate fi modificat atunci când intervin cazurile prevăzute de Legea nr.

31/1990 (art. 113 şi art. 204-246), respectiv: schimbarea formei juridice; mu-

tarea sediului social; schimbarea obiectului de activitate; prelungirea duratei

societății; majorarea sau reducerea capitalului social; reorganizarea societății

prin fuziune sau divizare; retragerea din societate. Procedura de modificare

parcurge etapele comune ale oricărei modificări de societate.

d. Încetarea societăţii. Societatea pe acțiuni parcurge fazele comune

de încetare a existenței oricărei societăți: dizolvarea şi lichidarea. Dizolvarea

se produce pentru cauzele comune oricărei societăți și pentru cauze specifice

acestei forme de societate. Cauzele speciale de dizolvare sunt: reducerea ca-

pitalului social sub minimul legal; diminuarea activului net al societății sub

jumătate din valoarea capitalului social subscris; reducerea numărului acțio-

narilor sub limita legală. Lichidarea se face după regulile generale de lichidare

din Legea nr. 31/1990 și din actul constitutiv.

142 Art. 176 - art. 186 din Legea nr. 31/1990.



Capitolul VI.

SOCIETATEA CU RĂSPUNDERE LIMITATĂ143

Reglementare. Legea nr. 31/1990 normează societatea cu răspundere

limitată, stabilind regulile generale, comune pentru orice formă de societate

cu personalitate juridică, și regulile specifice acestui tip144.

Noțiunea. Societatea cu răspundere limitată este o societate cu perso-

nalitate juridică creată prin asocierea a minim două și maxim cincizeci de per-

soane fizice şi/sau juridice care pun în comun aporturi, cu o valoare minimă

de 200 lei, pentru a desfășura activități cu scop lucrativ şi în care răspunderea

pentru obligaţiile sociale este garantată, în principal, cu patrimoniul social şi,

în subsidiar, cu răspunderea asociațior în limitele capitalului social subscris.

§ 1. Constituirea societății cu răspundere limitată

Societatea cu răspundere limitată se constituie prin contract de socie-

tate și statut (redactate separat sau ca act unic), care trebuie semnate de toți

asociații. În cazul societății cu răspundere limitată cu asociat unic, ca tip de

societate cu răspundere limitată constituit prin actul unilateral de voință al

unei persoane fizice sau persoane juridice, se întocmește ca act constitutiv

numai statutul.

În ambele situații, actul constitutiv trebuie să respecte condițiile de

fond și de formă ale contractelor civile, elementele specifice actelor societare

și cuprinsul stabilite prin lege.

Forma actului constitutiv este, de regulă, înscrisul sub semnătură pri-

vată, iar dacă printre bunurile subscrise ca aport se află un imobil forma au-

tentică devine obligatorie.

În conținutul actului constitutiv trebuie să existe elementele prevăzute

143 Tematica prezentată a fost astfel tratată în cadrul lucrării V.Găină, L.E. Smarandache, op.

cit., pp 105-112 și detaliată de L.E. Smarandache, Societăți comerciale, 2010, pp. 108-238. A

se vedea și L. Săuleanu, Societăți comerciale, 2012, pp. 69- 170. 144 Regimul juridic special este stabilit, în principal, de prevederile art.11- art. 15, art. 191-

art. 203 din Legea nr. 31/1990.



în art. 7 din Legea nr. 31/1990, cu anumite particularități determinate de spe-

cificul și de tipul societății cu răspundere limitată.

La societatea cu răspundere limitată, asociaţii sunt persoane fizice și/

sau juridice în număr de cel puţin doi și de cel mult cincizeci. Capitalul social

se formează din aporturi în numerar (obligatoriu) şi în natură (bunuri mobile

și/sau imobile). Limita minimă a capitalului social este de 200 lei, iar subscri-

erea și vărsarea sa de către asociați se face integral la constituirea societății.

Acesta este divizat în părţi sociale, iar fiecare trebuie să aibă o valoare de cel

puțin 10 lei. Firma se compune dintr-o denumire proprie, la care se poate

adăuga numele unuia sau a mai multor asociaţi, și va fi însoțită de mențiunea

scrisă în întregime "societate cu răspundere limitată" sau prescurtat "S.R.L.".

Societatea cu răspundere limitată cu asociat unic are doar un asociat.

O persoană fizică sau juridică nu poate fi asociat unic decât la o singură soci-

etate cu răspundere limitată, iar societatea cu răspundere limitată nu poate

avea ca asociat unic o altă societate cu răspundere limitată cu unic asociat.

Valoarea aportului în natură va fi stabilită pe baza unei expertize de speciali-

tate. Părțile sociale în care este divizat capitalul social aparțin asociatului

unic. Firma urmează regulile mai sus expuse.

În constituirea sa, societatea parcurge cele trei etape comune consti-

tuirii unei societăţi reglementate de Legea nr.31/1990, iar fiecare etapă, la

rândul ei, parcurge secvenţele comune.

§ 2. Funcționarea societății cu răspundere limitată

A. Organul de deliberare și decizie

La societatea cu răspundere limitată, adunarea generală a asociaților este

organul de deliberare și decizie și se întrunește cel puțin o dată pe an sau ori de

câte ori este necesar, la sediul social al societății sau în alt loc fixat prin convocare.

La SRL cu unic asociat, deciziile se iau de unicul asociat, care are drep-

turile și obligațiile adunării generale a asociaților. Asociatul unic are obligația

să consemneze în scris orice decizie adoptată în exercitarea atribuțiilor. Con-

tractele între societatea cu răspundere limitată şi asociatul său unic se încheie

în formă scrisă, sub sancţiunea nulităţii absolute.

Adunarea generală are ca atribuții: aprobă situațiile financiare anuale;

desemnează și revocă administratorii și cenzorii; aprobă descărcarea de



gestiune a administratorilor; decide urmărirea administratorilor și cenzorilor

pentru prejudiciile produse; aprobă modificarea actului constitutiv; reparti-

zează profitul net; contractarea auditului finaciar, atunci când acesta nu are

caracter obligatoriu potrivit legii.

Convocarea adunării generale a asociaților se face de către administra-

tori, asociați (reprezentând cel puțin o ¼ din capitalul social și arătând scopul

convocării) sau cenzori. Convocatorul cuprinde data, locul de desfășurare și

ordinea de zi, iar comunicare către asociați se face prin scrisoare recomandată

expediată cu cel puțin 10 zile înainte de data fixată pentru ținerea adunării,

dacă nu se stabilește altfel în actul constitutiv.

Adunarea generală se întrunește și își desfășoară lucrările la data și în locul

fixat prin convocare. Aceasta este valabil constituită în raport de problemele asu-

pra cărora deliberează astfel: a) modificarea actului constitutiv necesită prezența

tuturor asociaților; b) pentru orice alte probleme este necesară prezența asocia-

ților care reprezintă majoritatea absolută a acestora și a părților sociale (la prima

convocare), repectiv oricare ar fi numărul de asociaţi şi partea din capitalul social

reprezentată de asociaţii prezenţi (la a doua convocare).

Participarea asociaților la ședințe se face direct sau prin reprezentare.

Ședința este deschisă de către unul dintre administratori. După verificarea

dacă adunarea este valabil constituită și după alegerea organelor de lucru, se

trece la dezbaterea problemelor de pe ordinea de zi. Desfășurarea lucrărilor

se consemnează în procesul verbal de ședință.

Hotărârile adunării generale se adoptă prin vot deschis sau secret, după cum

s-a stabilit prin actul constitutiv. Exercitarea votului se face după regula: o parte

socială dă dreptul la un vot. Votul se exercită direct sau prin corespondență, dacă

așa s-a stabilit prin actul constitutiv. Hotărârile sunt valabil adoptate la prima con-

vocare, în raport de obiectul lor, astfel: a) cu votul tuturor asociaților, dacă se

aprobă modificarea actului constitutitv; b) cu votul a ¾ din capitalul social, dacă

se aprobă transmiterea părților sociale către persoane din afara societății; c) cu

majoritatea absolută a asociaților și a părților sociale, dacă se dezbat alte pro-

bleme. La a doua convocare, hotărârile se iau cu majoritatea simplă a asociaților și

a părților sociale, oricare ar fi reprezentarea lor în adunarea asociaților.

Hotărârile adunării generale a asociaților, adoptate cu respectarea ac-

tului constitutiv și a dispozițiilor legale, sunt obligatorii pentru toți asociații,



indiferent dacă au fost prezenți sau absenți la adunare ori au votat pentru sau

împotrivă. Acestea se publică dacă se referă la acte și fapte pentru care legea

prevede înregistrarea la registrul comerțului. Hotărârile adunării generale ne-

legale pot fi atacate în justiție în aceleași condiții ca și hotărârile adunărilor

generale ale societăților pe acțiuni.

B. Organul de administrare

Societatea cu răspundere limitată este administrată de unul sau mai

mulți administratori (asociați sau neasociați), numiți prin actul constitutiv sau

aleși de adunarea generală. Administratorii nu pot primi, fără autorizarea adu-

nării asociaților, mandatul de administrator în alte societăți concurente sau

având același obiect de activitate și nici să facă același comerț ori altul con-

curent pe cont propriu sau pe contul altei persoane.

Administrarea SRL cu asociat unic se poate realiza de către asociatul

unic, acestuia revenindu-i toate obligațiile prevăzute de lege pentru această

calitate, sau de către o altă persoană.

Cele mai importante atribuții ale administratorilor sunt: convoacă adu-

narea generală a asociaților; țin registrele societății; întocmesc și prezintă si-

tuațiile financiare anuale spre aprobarea adunării generale; reprezintă socie-

tatea în relațiile cu terții (fiecare dintre administratori, dacă nu se prevede

altfel în actul constitutiv).

Administratorii pot să încheie orice acte juridice (de conservare, adminis-

trare sau dispoziție), în limitele mandatului acordat, necesare pentru funcționa-

rea societății. Dacă societatea are numai un administrator atunci acesta lucrează

singur, iar dacă sunt mai mulți administratori aceștia pot să lucreze individual sau

împreună. Când sunt mai mulți, dacă s-a stabilit prin actul constitutiv, ei vor de-

cide cu unanimitate, iar în caz de divergență decizia se va lua de către asociații

care reprezintă majoritatea absolută a capitalului social.

Administratorii sunt solidari răspunzători față de societate pentru: a)

realitatea vărsămintelor asociaților; b) existența reală a dividendelor plătite;

c) existența și ținerea corectă a registrelor societății; d) îndeplinirea exactă a

hotărârilor adunării generale; e) îndeplinirea îndatoririlor care decurg din lege

și din actul constitutiv.

Răspunderea administratorilor este reglementată de dispozițiile privi-

toare la mandat și de regulile prevăzute în Legea nr. 31/1990. Formele de



răspundere juridică a administratorilor sunt răspunderea civilă și răspunderea

penală. Exercitarea acțiunii în răspundere contra administratorilor aparține

societății și creditorilor acesteia.

C. Organele de control

Controlul administrării și gestiunii poate fi exercitat, după caz, de către

auditori financiari, cenzori sau asociaţii care nu sunt administratori. Situaţiile fi-

nanciare anuale sunt auditate de către auditori financiari atunci când auditul fi-

nanciar este obligatoriu potrivit legii. În caz contrar, asociaţii pot numi unul/mai

mulţi cenzori sau un auditor financiar, prin actul constitutiv sau prin hotărârea

adunării generale. Dacă numărul asociaţilor trece de 15, numirea cenzorilor este

obligatorie. În lipsă de cenzori sau de auditor financiar, fiecare dintre asociaţi,

care nu este administrator al societăţii, va exercita dreptul de control.

Auditorul financiar este numit și revocat de adunarea generală, cu ex-

cepția primului auditor, care este numit prin actul constitutiv. Atribuțiile,

drepturile și obligațiile auditorului financiar sunt cele prevăzute de O.U.G.

nr.75/1999 și de Legea nr. 31/1990. Dacă societatea este supusă obligației de

auditare, ea trebuie să aibă și auditori interni.

Societatea cu răspundere limitată, care are mai mult de 15 asociați

este obligată să aibă un cenzor și un supleant. Desemnarea cenzorilor se face

de adunarea asociaților și li se aplică dispozițiile privind cenzorii societății pe

acțiuni, cuprinse în Legea nr. 31/1990.

Dacă societatea nu este obligată să aibă cenzori sau auditori financiari,

atunci controlul gestiunii se realizează de către asociații care nu sunt administra-

tori. Modalitățile de control ale asociaților sunt: participarea la deliberări și deci-

zii; cercetarea registrelor societății; informarea asupra mersului societății.

§3. Situațiile financiare, modificarea și încetarea societății cu răs-

pundere limitată

a. Situațiile financiare anuale. Societatea cu răspundere limitată este

obligată să întocmească situații financiare anuale, care sunt precedate de in-

ventarierea generală a elementelor de activ și pasiv și a celorlalte bunuri și

valori aflate în gestiune și administrare. Societatea trebuie să constituie inclu-

siv un fond de rezervă. Întocmirea situațiilor financiare și constituirea fondului

de rezervă urmează normele prevăzute pentru societatea pe acțiuni. Reparti-

ția beneficiilor (reale și utile) sub forma dividendelor se face de către



adunarea generală în condițiile stabilite prin actul constitutiv, iar în lipsa unei

asemenea clauze, în raport de cota de participare la capitalul social.

b. Modificarea societății. Actul constitutiv al societății cu răspundere

limitată poate fi modificat pentru toate cazurile de modificare prevăzute de

Legea nr. 31/1990145.

Transmiterea părților sociale se face prin cesiune între asociați sau

prin cesiune către persoane din afara societății ori pe cale succesorală.

Retragerea asociatului din societatea cu răspundere limitată se poate

face pe cale voluntară sau pe cale judiciară. Excluderea asociatului din socie-

tatea cu răspundere limitată se face pe cale judiciară, pentru motive precum:

neaducerea aportului la care s-a obligat; comiterea de fraudă în dauna socie-

tății sau folosirea semnăturii și a capitalului pentru el sau pentru altul de către

asociatul administrator.

De asemenea, asociatul poate fi exclus în condițiile art. 206 din Legea

nr. 31/1990.

c. Încetarea societății. Societatea cu răspundere limitată parcurge în

procesul de încetare două faze, și anume, dizolvarea și lichidarea.

Dizolvarea se produce pentru cauzele generale de dizolvare ale orică-

rei societăți, dar și pentru cauze specifice.

La societatea cu răspundere limitată cauzele specifice de dizolvare sunt:

1) reducerea numărului de asociați la unul ca urmare a falimentului, incapacității,

excluderii, retragerii ori decesului unuia/ mai multor asociați cu excepția situați-

ilor în care există în actul constitutiv clauză de continuare cu moștenitorii sau

asociatul rămas hotărăște să continue existența societății prin transformarea ei în

societate cu răspundere limitată cu unic asociat; 2) reducerea capitalului social

sub minimul legal și neluarea în termen de 9 luni de la data constatării a măsurii

de reîntregire a capitalului social sau de transformare a societății într-o altă formă

juridică pentru care capitalul social corespunde cuantumului redus.

La SRL cu asociat unic există și o cauză specifică de dizolvare, și anume:

încălcarea de către o asemenea societate a interdicției de a avea ca asociat

unic o persoană fizică sau juridică având această calitate la o altă societate cu

răspundere limitată cu unic asociat sau de a avea ca asociat unic o altă socie-

tate cu răspundere limitată cu unic asociat.

Lichidarea societății se face după regulile generale de lichidare prevă-

zute de Legea nr. 31/1990 și de actul său constitutiv.

145 A se vedea supra Capitolul III.



Capitolul VII.

SPECIFICUL OBLIGAȚIILOR ASUMATE

ÎN EXPLOATAREA ÎNTREPRINDERII COMERCIALE

Aspecte privind unificarea regimului obligațiilor. Implementând teo-

ria monistă, Codul civil român a asigurat raporturilor obligaționale o normare

unitară ce a condus la dispariția regimului juridic diferit al obligațiilor civile și

obligațiilor comerciale. Astfel, obligațiile benecifiază de un regim juridic uni-

tar indiferent de izvorul lor -contractual sau extracontractual - și de calitatea

părților, profesioniști sau neprofesioniști.

Ca notă particulară, Codul civil instituie reguli speciale incidente unor

obligații și contracte ocazionate de exploatarea întreprinderii. Aceste reguli

particulare, antrenate de calitatea de profesionist a titularului întreprinderii,

sunt restrânse numeric și au rol secundar. Aplicabile deopotrivă profesioniști-

lor comercianți și necomercianți, ele nu pot fi considerate un criteriu suficient

pentru a putea califica contractele și obligațiile comercianților ca având na-

tură juridică comercială146.

Câteva dintre regulile derogatorii, aplicabile obligațiilor asumate de

profesioniști, au fost preluate din Codul comercial abrogat, contribuind în tre-

cut specificitatea obligaţiilor comerciale147 faţă de obligaţiile civile148. Integra-

rea lor în Codul civil este un exemplu de comercializare a dreptului civil și

asigură în prezent o extindere a categoriei subiectelor de drept vizate, res-

pectiv de la comercianți la profesioniști.

Regulile derogatorii149 de la regimul juridic unitar al obligațiilor,

146 Pentru opinia potrivit căreia specificul actelor juridice aferente exploatării unei întreprinderi

comerciale constituie motiv pentru a le califica drept acte juridice comerciale, St. D. Cărpe-

naru, op. cit., p 400. 147 Regimul juridic specific al obligațiilor comerciale era consacrat de Codul comercial prin dis-

pozițiile art. 42- art. 45 și art. 55. 148 Pentru opinia potrivit căreia procesul de uniformizare a dreptului privat şi reîntregirea celor

două materii, civilă şi comercială, va ocaziona comercializarea dreptului civil, în sensul conver-

tirii unor instituţii civile sau al contopirii lor cu instituţii şi concepte aparţinătoare dreptului

comercial, I. Schiau, op. cit., p. 15. 149 C. Gheorghe, Regulile specifice privind contractele profesioniştilor, Revista de Drept Comer-

cial nr. 11/2011, p. 105.



aplicabile doar raporturilor juridice generate de exploatarea unei întreprin-

deri, sunt consacrate de Codul civil, dar și de unele legi speciale.

Sub aspect terminologic, odată cu intrarea în vigoare a Codului civil,

sintagma „contract comercial” sau „contracte comerciale” au fost înlocuite cu

sintagma „contract civil” sau, după caz, „contracte civile”, iar sintagma „con-

tracte sau acte de comerț”, cu termenul „contracte”.150 Astfel, distincția din-

tre actele civile și actele comerciale, respectiv dintre obligațiile civile și obli-

gațiile comerciale, a rămas fără suport juridic.

Întreprinderea comercială are ca obiect producția, comerțul și presta-

rea de servicii cu scop lucrativ. Desfășurarea acestor activități de către profe-

sionistul comerciant implică încheierea de acte juridice, săvârșirea de fapte

juridice și operațiuni economice. Regulile generale privind obligațiile specifice

dreptului privat consacrate de Codul civil (Cartea V151) sunt aplicabile inclusiv

contractelor încheiate și obligațiilor asumate în exploatarea întreprinderii co-

merciale. În consecinţă, şi regulile derogatorii de la regimul juridic unitar al

obligațiilor, desprinse din Codul civil și din legislația specială, se aplică comer-

cianților care exploatează întreprinderi comerciale strict în considerarea cali-

tății lor de profesioniști, și nu a unei altfel de specificități.

Reguli speciale privind executarea obligațiilor profesioniștilor impuse

de Codul civil. În materia obligațiilor, Codul civil dă consistență regimului juridic

al profesionistului prin instituirea de reguli particulare incidente strict în conside-

rarea acestei calități. Deși relativ puține și cu un caracter neesențial152, aceste

reguli civile speciale se aplică în raporturile obligaționale stabilite de profesioniști

cu alți profesioniști sau cu simplii particulari. Statutul de profesionist deținut de

comercianți determină incidența acestor reguli specifice inclusiv obligațiilor pe

care aceștia și le asumă în desfășurarea activității lor profesionale, fiind irelevant

dacă partenerul comerciantului are sau nu calitatea de profesionist.

În succesiunea tratării lor în Codul civil, aceste reguli particulare vizează:

- domiciliul profesional. Potrivit art. 96 C.civ., profesionistul persoană

fizică are domiciliul şi la locul întreprinderii pe care o exploateză, în tot ceea

150 Art. VII din O.U.G. nr.79/2011 privind reglementarea unor măsuri necesare intrării în vigoare

a Legii nr. 287/2009 privind Codul civil, 151 Avem în vedere doar dispozițiile art. 1164 - art. 1323 şi ale art. 1469 - art. 1565. 152 M. Nicolae, op.cit., p. 548.



ce priveşte obligaţiile patrimoniale ce s-au născut sau urmează a se executa în

acel loc. Regula se aplică în mod corespunzător și persoanei juridice, care în

funcție de obiectul de activitate poate avea mai multe sedii cu caracter secun-

dar, precum sucursalele, reprezentanțele sale teritoriale și punctele de lucru

[art. 227 alin. (2) C.civ.]. Astfel, și profesioniștii persoane juridice pot să-și

aleagă un sediu diferit de sediul principal pentru exercitarea drepturilor și exe-

cutarea obligațiilor generate de un act juridic153. Raportat la reglementarea lo-

cului plății (art. 1494 C.civ.154), regula analizată determină posibilitatea ca plata

să poată fi făcută și la domiciliul profesional, respectiv la un sediu secundar.

- prețul între profesioniști. Potrivit art. 1233C.civ., dacă un contract

între profesionişti nu stabileşte preţul şi nici nu indică o modalitate pentru a-

l determina, se presupune că părţile au avut în vedere preţul practicat în mod

obişnuit în domeniul respectiv pentru aceleaşi prestaţii realizate în condiţii

comparabile sau, în lipsa unui asemenea preţ, un preţ rezonabil.

- cazul reprezentantului care se pretinde titularul unei întreprinderi.

Conform art. 1297 alin. (2) C.civ., dacă reprezentantul, atunci când contrac-

tează cu terţul în limita puterilor conferite, pe seama unei întreprinderi, pre-

tinde că este titularul acesteia, terţul care descoperă ulterior identitatea ade-

văratului titular poate să exercite şi împotriva acestuia din urmă drepturile pe

care le are împotriva reprezentantului.155

- aprecierea vinovăției. În materia răspunderii civile pentru fapta pro-

prie, art. 1358 C.civ. stabilește că pentru aprecierea vinovăţiei se va ţine

153 Gh. Piperea, Nou Cod civil. Comentariu pe articole (art.1-2664), coordonatori Fl.A. Baias, E.

Chelaru, R. Constantinovici, I. Macovei Ed. C.H.Beck, București, 2012, p. 228. 154 Potrivit alin.(1), în lipsa unei stipulaţii contrare ori dacă locul plăţii nu se poate stabili

potrivit naturii prestaţiei sau în temeiul contractului, al practicilor statornicite între părţi ori al

uzanţelor: a) obligaţiile băneşti trebuie executate la domiciliul sau, după caz, sediul creditorului

de la data plăţii; b) obligaţia de a preda un lucru individual determinat trebuie executată în

locul în care bunul se afla la data încheierii contractului; c) celelalte obligaţii se execută la

domiciliul sau, după caz, sediul debitorului la data încheierii contractului.

Potrivit alin. (2), partea care, după încheierea contractului, îşi schimbă domiciliul sau, după

caz, sediul determinat, potrivit prevederilor alin. (1), ca loc al plăţii, suportă cheltuielile supli-

mentare pe care această schimbare le cauzează. 155 Ca regulă, contractul încheiat de reprezentant în limita puterilor conferite, atunci când terţul

contractant nu cunoştea şi nici nu ar fi trebuit să cunoască faptul că reprezentantul acţiona în

această calitate, îi obligă numai pe reprezentant şi pe terţ, dacă prin lege nu se prevede altfel

[art. 1297 alin. (2) C.civ.].



seama de împrejurările în care s-a produs prejudiciul, străine de persoana au-

torului faptei, precum şi, dacă este cazul, de faptul că prejudiciul a fost cauzat

de un profesionist în exploatarea unei întreprinderi.

- prezumția de solidaritate. Potrivit art. 1446 C.civ., solidaritatea se

prezumă între debitorii unei obligaţii contractate în exerciţiul activităţii unei

întreprinderi, dacă prin lege nu se prevede altfel156.

- diligența cerută în executarea obligațiilor. Potrivit art. 1480 alin. (2)

C.civ., în cazul unor obligaţii inerente unei activităţi profesionale, diligenţa se

apreciază ţinând seama de natura activităţii exercitate. Practic, legiuitorul

introduce un standard obiectiv superior,157 atunci când apreciem diligența în

executarea obligațiilor contractuale dintr-o activitate profesională, care, în

spiritul noului Cod civil, nu este inferior criteriului bunului proprietar158.

- întârzierea de drept în executarea obligației. În baza art. 1523

alin.(2) lit.d) C.civ., debitorul este de drept în întârziere în cazurile anume

prevăzute de lege, precum şi atunci când: (..) nu a fost executată obligaţia de

a plăti o sumă de bani, asumată în exerciţiul activităţii unei întreprinderi.

- locațiunea spațiilor destinate exercitării activității unui profesionist.

Dispozițiile art. 1778 alin. (3) C.civ. stabilesc faptul că locaţiunea spaţiilor

destinate exercitării activităţii unui profesionist este supusă prevederilor ge-

nerale aplicabile oricărei locațiuni de bunuri (art. 1777-art. 1823 C.civ.), pre-

cum şi dispoziţiilor art. 1824 şi art. 1828- art. 1831 C.civ. Ultimele prevederi

sunt specifice contractului de închiriere a spațiilor cu destinație de locuință.

Textul este o dispoziție de favoare pentru chiriașii profesioniști, care benefi-

ciază, ca și chiriașii din locuințele închiriate, de un drept de preferință la în-

chiriere și nu pot fi evacuați decât în baza unei hotărâri judecătorești159.

- prezumția caracterului oneros al mandatului. În baza art. 2010 alin.

(1) C.civ., mandatul dat pentru acte de exercitare a unei activităţi

156 Această dispoziție operează cu caracter derogator de la regula consacrată de art. 1445 C.civ.

potrivit căreia solidaritatea dintre debitori nu se prezumă, existând decât atunci când este sti-

pulată expres de părţi ori este prevăzută de lege. 157 În acest sens, M. Nicolae, op. cit., p. 551. 158 Standardul rezultă din art. 1480 alin. (1) C.civ. care prevede că “debitorul este ţinut să îşi

execute obligaţiile cu diligenţa pe care un bun proprietar o depune în administrarea bunurilor

sale, afară de cazul în care prin lege sau prin contract s-ar dispune altfel”. 159 În acest sens, M. Nicolae, op. cit., p. 551.



profesionale se prezumă a fi cu titlu oneros160.

- ipoteca asupra unei universalități de bunuri. Art. 2368 C.civ. stabi-

lește că ipoteca convenţională asupra unei universalităţi de bunuri mobile sau

imobile, prezente ori viitoare, corporale sau incorporale nu poate fi consimţită

decât cu privire la bunurile afectate activităţii unei întreprinderi.

- înstrăinarea bunului ipotecat în cazul ipotecii mobile. Potrivit art.

2393 alin. (1) C.civ., cel care achiziţionează un bun în cursul obişnuit al acti-

vităţii unei întreprinderi care înstrăinează bunuri de acelaşi fel dobândeşte

bunul liber de ipotecile constituite de înstrăinător, chiar dacă ipoteca este

perfectă, iar dobânditorul cunoaşte existenţa acesteia161.

- termenul de prescripție de 1 an. Dispozițiile art. 2520 C.civ. stabilesc

prescriția în termen de un an a dreptului la acţiune în cazul: 1) profesioniştilor

din alimentaţia publică sau hotelierilor, pentru serviciile pe care le prestează;

2) profesorilor, institutorilor, maeştrilor şi artiştilor, pentru lecţiile date cu

ora, cu ziua sau cu luna; 3) medicilor, moaşelor, asistentelor şi farmaciştilor,

pentru vizite, operaţii sau medicamente; 4) vânzătorilor cu amănuntul, pentru

plata mărfurilor vândute şi a furniturilor livrate; 5) meşteşugarilor şi artizani-

lor, pentru plata muncii lor; 6) avocaţilor, împotriva clienţilor, pentru plata

onorariilor şi cheltuielilor. Termenul de prescripţie se va calcula din ziua

rămânerii definitive a hotărârii sau din aceea a împăcării părţilor ori a revocării

mandatului. În cazul afacerilor neterminate, termenul de prescripţie este de

3 ani de la data ultimei prestaţii efectuate; 7) notarilor publici şi executorilor

judecătoreşti, în ceea ce priveşte plata sumelor ce le sunt datorate pentru

actele funcţiei lor. Termenul prescripţiei se va socoti din ziua în care aceste

sume au devenit exigibile. 8) inginerilor, arhitecţilor, geodezilor, contabililor

şi altor liber-profesionişti, pentru plata sumelor ce li se cuvin. Termenul

160 În doctrină, interpretarea acestui text legal este sursă de contradicții. În opinia M. Nicolae,

op. cit. p. 551,” textul este aplicabil indiferent dacă ambele părți -mandantul și mandatarul -

sunt sau nu profesioniști”. Conform Gh. Piperea, Noul cod civil…, 2012, p. 2017, “textul res-

trânge nejustificat incidența prezumției (…) pentru cazul în care un mandatar exercită o parte

sau toate activitățile profesionale ale profesionistului, nu și pentru cazul în care un profesionist

ar fi mandatar pentru un simplu particular. În mod evident, mandatul este oneros dacă mandatul

este încheiat între profesioniști.” 161 Potrivit alin. (2), în acest caz, ipoteca se strămută asupra preţului sau altor bunuri rezultate

din înstrăinarea bunului ipotecat.



prescripţiei se va socoti din ziua când s-a terminat lucrarea.162

Acest set de reguli incidente obligațiilor asumate în exercițiul între-

prinderii de către profesioniști (deopotrivă comercianți și necomercianți) îm-

bracă, de regulă, forma unor agravante pentru ei și a unor favoruri pentru

partenerii lor contractuali sau chiar pentru terți. În esență, reprezintă o con-

secinţă a prezumției de profesionalism desprinsă din caracterul profesional al

activității derulate și din statutul de specialiști în domeniul lor de acțiune. În

cazul profesioniștilor comercianți intervine și imperativul stabilității și securi-

tății necesar partenerilor de afaceri.

Reguli speciale consacrate de alte acte normative. Reglementarea de

bază asigurată de Codul civil obligațiilor este completată de anumite acte nor-

mative, adoptate ulterior Codului civil sau anterior acestuia, dar modificate

pentru punerea în concordanță cu actualul cadru normativ civil. Legislația spe-

cială adaugă astfel la setul de reguli particulare aplicabile raporturilor obliga-

ționale la care participă profesioniștii, întărindu-le regimul juridic special din

actuala optică a legiuitorului român.

A. Reguli impuse de Ordonanța de Urgenţă nr. 13/2011 privind do-

bânda legală remuneratorie şi penalizatoare pentru obligaţii băneşti, precum

şi pentru reglementarea unor măsuri financiar-fiscale în domeniul bancar. Ac-

tul normativ instituie un nou regim juridic al dobânzilor remuneratorii și pena-

lizatoare pentru obligațiile bănești contractuale și extracontractuale, cu ac-

cente de particularitate pentru obligațiile asumate în exploatarea unei între-

prinderi cu scop lucrativ.

În accepțiunea ordonanței, dobânda163 desemnează atât sumele socotite

în bani cu acest titlu, cât și alte prestații, sub orice titlu sau denumire, la care

debitorul se obligă drept echivalent al folosinței capitalului [art.1 alin. (5)].

Dobânda remuneratorie este dobânda datorată de debitorul obligației

de a da o sumă de bani la un anumit termen, calculată pentru perioada ante-

rioară împlinirii termenului scadenței obligației, iar dobânda penalizatoare

este dobânda datorată de debitorul obligației bănești pentru neîndeplinirea

162 În toate cazurile, continuarea lecţiilor, serviciilor, furniturilor, actelor sau lucrărilor nu în-

trerupe prescripţia pentru sumele scadente [art. 2520 alin. (2) C.civ.]. 163 Dobânda reprezintă daune-interese, evaluate prin convenția părților sau, în absență, de lege.

În acest sens, St. D. Cărpenaru, op. cit., p.443.



obligației respective la scadență.164

Regulile ordonanței se completează cu cele din art. 1535 și art. 1538-

art. 1543 C.civ. Dintre acestea, reținem că pentru a pretinde plata, creditorul

nu trebuie să dovedească vreun prejudiciu, iar culpa debitorului se prezumă

prin simplul fapt al întârzierii executării obligației.165 În cazul debitorului pro-

fesionist, pentru obligațiile asumate în exploatarea întreprinderii, nu este ne-

cesară punerea sa în întârziere ca în cazul neprofesioniștilor166.

În contracte, părțile sunt libere să stabilească rata dobânzii atât pentru

restituirea unui împrumut al unei sume de bani, cât și pentru întârzierea la plata

unei obligații bănești. În absența stipulației exprese a nivelului dobânzii remune-

ratorii și/sau penalizatoare de către părți, se va plăti dobânda legală aferentă

fiecăreia dintre acestea. Ordonanța nr. 13/2011 a stabilit reguli diferite pentru

obligațiile bănești, după criteriul scopului lucrativ sau nelucrativ al întreprinderii,

în privința ratei dobânzii legale (remuneratorii și penalizatoare) și a limitei do-

bânzii convenționale (remuneratorii sau penalizatoare).

În raporturile juridice care decurg din exploatarea unei întreprinderi

cu scop lucrativ, rata dobânzii legale remuneratorii se stabilește la nivelul ra-

tei dobânzii de referință a Băncii Naționale a României167, iar rata dobânzii

legale penalizatoare se stabilește la nivelul ratei dobânzii de referință plus 4

puncte procentuale.168 Pentru aceste obligații bănești ordonanța nu a instituit

o limită pentru dobânzile convenționale (remuneratorii sau penalizatoare).

În cazul raporturilor juridice care nu decurg din exploatarea unei între-

prinderi cu scop lucrativ, nivelul ratei dobânzii legale remuneratorii și penali-

zatoare se calculează raportat la nivelul ratei dobânzii de referință a Băncii

Naționale a României (conform regulilor de mai sus) diminuat cu 20%, iar

dobânda convențională (remuneratorie sau penalizatoare) nu poate depăși

dobânda legală (remuneratorie sau penalizatoare) cu mai mult de 50% pe an,

164 Art. 1 alin. (2) și (3) din Ordonanța nr. 13/2011. 165 Art. 1538 alin. (4) și art. 1548 C.civ.. 166 Art. 1523 alin. (2) lit. d) C.civ.. 167 Nivelul ratei dobânzii de referință a Băncii Naționale a României este rata dobânzii de politică

monetară stabilită prin hotărâre a Consiliului de administrație al B.N.R. și este publicat în Mo-

nitorul Oficial al României, Partea I, prin grija B.N.R., ori de câte ori nivelul ratei dobânzii de

politică monetară se va modifica. 168 Art. 3 alin. (1) și alin. (2) și art. 4 din O.G. nr. 13/2011.



sub sancțiunea nulității clauzei contractuale și a decăderii creditorului din

dreptul de a pretinde dobânda legală.169

Plata anticipată a dobânzii și capitalizarea dobânzilor se realizează nu-

mai în condițiile Ordonanței nr. 13/2011 (art. 7-art. 8). Plata anticipată a do-

bânzii remuneratorii se poate efectua pe cel mult 6 luni, iar dobânda astfel

încasată nu este supusă restituirii, indiferent de variațiile ulterioare. Dobânda

se va calcula numai asupra cuantumului sumei împrumutate. Cu toate acestea,

dobânzile se pot capitaliza și pot produce dobânzi în temeiul unei convenții

speciale încheiate în acest sens, după scadența lor, dar numai pentru dobânzi

datorate pe cel puțin un an170.

B. Reguli impuse de Legea nr. 72/2013 privind măsurile pentru comba-

terea întârzierii în executarea obligaţiilor de plată a unor sume de bani re-

zultând din contracte încheiate între profesionişti şi între aceştia şi autorităţi

contractante. Actul normativ stabilește reguli specifice pentru plăți în con-

tractele între profesionişti şi între aceştia şi autorităţi contractante, urmărind

eficientizarea combaterii întârzierii în executarea obligaţiilor de plată rezul-

tate din aceste contracte.

Legea nr. 72/2013171 vizează creanţele certe, lichide şi exigibile con-

stând în obligaţii de plată a unor sume de bani care rezultă dintr-un contract

încheiat între profesionişti sau între aceştia şi o autoritate contractantă, con-

tractul având ca obiect furnizarea de bunuri sau prestarea de servicii, inclusiv

proiectarea şi execuţia lucrărilor publice, a clădirilor şi a lucrărilor de construcţii

civile. Domeniul de aplicare al legii nu vizează următoarele: a) creanţele înscrise

la masa credală în cadrul unei proceduri de insolvenţă, creanţele care fac obi-

ectul unui mandat ad-hoc sau concordat preventiv, creanţele care fac obiectul

unei înţelegeri încheiate ca urmare a unei negocieri extrajudiciare de restruc-

turare a datoriilor unei societăţi; b) contractele încheiate între profesionişti şi

consumatori. 172

În înțelesul acestei legii, termenul profesionist este definit ca orice per-

soană fizică sau juridică care exploatează o întreprindere cu scop lucrativ, iar au-

toritatea contractantă vizează următoarele entităţi: a) orice autoritate publică a

169 Art. 3 alin. (3) și art. 5 alin. (1) și alin. (2) din O.G. nr. 13/2011. 170 Potrivit art. 8 alin. (4) din O.G. nr. 13/2011, aceste reguli nu se aplică contractului de cont

curent nici atunci când prin lege s-ar dispune altfel. 171 Art. 1 alin. (1) din Legea nr. 72/2013. 172 Art. 1 alin. (2) din Legea nr. 72/2013.



statului român, care activează la nivel central, regional sau local; b) orice organism

de drept public, altul decât cel prevăzut anterior, cu personalitate juridică, care a

fost înfiinţat pentru a satisface nevoi de interes general fără scop lucrativ şi care se

află în cel puţin una din următoarele situaţii: este finanţat de către o autoritate

contractantă sau de către alt organism de drept public; se află în subordinea sau

este supus controlului unei autorităţi contractante sau a unui alt organism de drept

public; mai mult de jumătate din numărul membrilor în componenţa consiliului de

administraţie ori, după caz, a consiliului de supraveghere sau a directoratului sunt

numiţi de către o autoritate contractantă; c) orice asociere formată din una sau

mai multe autorităţi contractante, dintre cele prevăzute anterior. 173

În contractele dintre profesionişti, termenul legal de plată nu poate fi

mai mare de 60 de zile calendaristice [art.5 alin.(1) din Legea nr. 72/2013].

Părţile contractante pot stipula în contract un termen de plată mai mare sub

rezerva ca această clauză să nu fie abuzivă.174

În contractele între profesioniştii şi autorităţi contractante, termenul

legal de plată este de 30 de zile calendaristice, iar în contractele încheiate

între profesioniști și instituţiile publice din domeniul sănătăţii sau entităţile

publice care furnizează servicii medicale de sănătate, termenul legal de plată

este de cel mult 60 de zile175.

La executarea obligaţiilor de către autorităţile contractante, terme-

nele contractuale de plată nu pot fi mai mari decât termenele legale de plată.

În mod excepțional, legea permite ca părţile contractante să stipuleze un ter-

men de plată de maxim 60 de zile calendaristice, dacă acesta este prevăzut

expres în contract şi în documentaţia de achiziţie şi este obiectiv justificat

având în vedere natura sau caracteristicile specifice ale contractului, sub re-

zerva ca o asemenea clauză să nu fie abuzivă. 176

Pentru contractele între profesioniști, dar și pentru cele între profesi-

onişti şi autorităţi contractante, Legea nr. 72/2013 a stabilit că părţile nu pot

conveni cu privire la data emiterii sau primirii facturii, iar orice clauză prin

care se stipulează un termen de emitere sau primire a facturii este lovită de

173 Art. 2. pct. 1 - 2 din Legea nr. 72/2013. 174 Potrivit art. 12 din Legea nr. 72/2013 “practica prin care se stabileşte în mod vădit inechitabil

în raport cu creditorul termenul de plată, nivelul dobânzii pentru plata întârziată sau al daunelor

interese suplimentare este considerată abuzivă”. 175 Termenul curge de la momente diferite, potrivit art. 6 din Legea nr. 72/2013. 176 Art. 7 din Legea nr. 72/2013.



nulitate absolută177. În ambele categorii de contracte, părţile contractante pot

conveni efectuarea plăţii în mod eşalonat, caz în care dobânzile penalizatoare

şi celelalte despăgubiri prevăzute de lege se calculează prin raportare la suma

scadentă.178 Determinarea dobânzii în cazul celor două tipuri de contracte ur-

mează regulile Codului civil și O.G. nr. 13/2011, ajustate cu elemente de spe-

cificitate din Legea nr. 72/2013.

În raporturile dintre profesioniști și în raporturile dintre autoritățile

contractante și profesioniști, creanța constând în prețul bunurilor livrate sau

tariful serviciilor prestate produce dobânzi penalizatoare în cazul în care:

a) creditorul, inclusiv subcontractații acestuia, și-au îndeplinit obligațiile con-

tractuale; b) creditorul nu a primit suma datorată la scadență, cu excepția

cazului în care debitorului nu îi este imputabilă întârzierea179.

În raporturile între profesioniști, dobânda penalizatoare curge de la

scadență până la momentul plății, în condițiile dispozițiilor art. 1535 C.civ.180.

Dacă termenul de plată nu a fost prevăzut în contract, dobânda penalizatoare

curge după 30 de zile calendaristice calculate potrivit legii.181

În raporturile între autoritățile contractante și profesioniști, dobânda

penalizatoare pentru plata cu întârziere curge de la termenul stipulat în con-

tract sau, în cazul în care nu a fost stipulat în contract, de la expirarea terme-

nelor prevăzute la art. 6 alin. (1) din Legea nr. 72/2013, în condițiile dispo-

zițiilor art. 1.535 C.civ.182

Dacă părțile nu au stabilit nivelul dobânzii pentru plata cu întârziere,

atât în contractele între profesioniști, cât și în contractele între profesioniști

și autoritățile contractante, se va aplica dobânda legală penalizatoare și se va

calculată potrivit art. 3 din O.G. nr. 13/2011, rata de referință a dobânzii

177 Art. 5 alin. (3) și art. 6 alin. (3) din Legea nr. 72/2013. 178 Art. 5 alin. (2) și art. 7 alin.(2) din Legea nr. 72/2013. 179 Art. 3 alin. (1) și art. 8 alin. (1) din Legea nr. 72/2013. 180 Acesta prevede următoarele: (1) În cazul în care o sumă de bani nu este plătită la scadenţă,

creditorul are dreptul la daune moratorii, de la scadenţă până în momentul plăţii, în cuantumul

convenit de părţi sau, în lipsă, în cel prevăzut de lege, fără a trebui să dovedească vreun prejudiciu.

În acest caz, debitorul nu are dreptul să facă dovada că prejudiciul suferit de creditor ca urmare a

întârzierii plăţii ar fi mai mic. (2) Dacă, înainte de scadenţă, debitorul datora dobânzi mai mari decât

dobânda legală, daunele moratorii sunt datorate la nivelul aplicabil înainte de scadenţă. (3) Dacă nu

sunt datorate dobânzi moratorii mai mari decât dobânda legală, creditorul are dreptul, în afara

dobânzii legale, la daune-interese pentru repararea integrală a prejudiciului suferit. 181 Art. 3 alin. (2) - alin. (4) și art. 5 din Legea nr. 72/2013. 182 Art. 8 alin. (2) din Legea nr. 72/2013.

https://lege5.ro/Gratuit/gi2tsmbqhe/codul-civil-din-2009?pid=56652950&d=2018-01-08#p-56652950


https://lege5.ro/Gratuit/gi3danjxg4/ordonanta-nr-13-2011-privind-dobanda-legala-remuneratorie-si-penalizatoare-pentru-obligatii-banesti-precum-si-pentru-reglementarea-unor-masuri-financiar-fiscale-in-domeniul-bancar?pid=56811804&d=2018-01-08#p-56811804



legale în vigoare în prima zi calendaristică a semestrului urmând a se aplica

pe întregul semestru.

În materia daunelor interese, Legea nr. 72/2013 stabilește regulile prin

dispozițiile art. 9 - art. 11. Astfel, creditorul poate pretinde daune interese pentru

toate cheltuielile făcute pentru recuperarea creanţei, pentru neexecutarea la

timp a obligaţiei de plată de către debitor183. Dacă sunt întrunite condiţiile întâr-

zierii la plată, creditorul poate pretinde debitorului daune interese suplimentare

minimale, peste cheltuielile pentru recuperarea creanţei, reprezentând echiva-

lentul în lei al sumei de 40 euro. Obligaţia de plată este scadentă la data la care

începe să curgă dobânda penalizatoare în raporturile între profesionişti sau între

aceştia şi autorităţile contractante. Daunele interese minimale se acordă supli-

mentar faţă de cheltuielile aferente unei eventuale proceduri de executare silită.

În cazul în care autoritatea contractantă acordă avansuri în contractele încheiate

cu profesioniştii, dobânda penalizatoare, cheltuielile pentru recuperarea creanței

și daunele interese minimale se aplică pentru diferenţa dintre obligaţiile de plată

şi avansurile acordate.184

C. Precizări generale asupra regulilor impuse de alte acte normative.

Acte normative, în care termenul „comerciant” are o accepțiune specifică sau a

fost înlocuit cu termenii „întreprindere” sau „profesionist”, sunt incidente și ra-

porturilor obligaționale, vizând domenii în care comercianții sunt omniprezenți.

Numeroasele reguli particulare pe care le consacră și care, sub imperiul Codului

comercial, se aplicau exclusiv comercianților (în acepțiunea tradițională a terme-

nului), au fost extinse la categoriile de profesioniști în înțelesul art. 8 alin. (1) din

Legea nr. 71/2011. Cu titlu exemplificativ menționăm: Legea 193/2000 privind

clauzele abuzive din contractele încheiate între profesioniști și consumatori, Le-

gea nr. 58/2008 privind publicitatea înșelătoare și publicitatea comparativă; Le-

gea nr. 85/2014 privind procedurile de prevenire a insolvenței și de insolvență.

183 În acest caz,vor fi avute în vedere condiţiile prevăzute de lege pentru angajarea răspunderii

pentru executarea cu întârziere a obligaţiei de plată. 184 Art. 11 din Legea nr. 72/2013.



Capitolul VIII.

CONTRACTUL DE COMISION

Reglementare. Actualul Cod civil a preluat în conținutul său contractul

de comision. În practică, prin tipologia sa, contractul de comision aparține în

continuare categoriei contractelor frecvent utilizate în exploatarea

întreprinderilor comerciale, fiind un instrument juridic pentru activitatea de

intermediere cu caracter profesional.

Reglementarea contractului de comision este asigurată de prevederile

art. 2043- art. 2053 din Codul civil. Ca varietate principală a contractului de

mandat fără reprezentare185, dispozițiile specifice se completează cu regulile

generale ale mandatului fără reprezentare și, în consecință, inclusiv cu regu-

lile incidente mandatului cu reprezentare186.

Definiţie. În baza art. 2043 C.civ., contractul de comision este manda-

tul care are ca obiect achiziţionarea sau vânzarea de bunuri ori prestarea de

servicii pe seama comitentului şi în numele comisionarului, care acţionează cu

titlu profesional, în schimbul unei remuneraţii numită comision.

Natura contractului de comision, de contract de mandat fără reprezen-

tare, explică absența dobândirii de către comisionar a unui drept de reprezen-

tare, motiv pentru care acesta va încheia acte juridice cu terții în nume pro-

priu, dar pe seama comitentului. Actele juridice pe care comisionarul le poate

intermedia cu titlu profesional187 sunt acte de cumpărare sau vânzare de bunuri

ori de prestări de servicii.

Condiţiile de validitate. Valabilitatea contractului de comision este

determinată de respectarea condițiilor esenţiale de validitate impuse de lege

oricărui contract (art.1179 C.civ.), cu particularitățile impuse de specificul

contractului.

185 În sistemul de drept român, dintre aplicațiile mandatului fără reprezentare Codul civil

român mai reglementează contractul de consignație și contractul de expediție. 186 Art. 2039 alin. (2) C.civ.. 187 În fapt, comisionarul este un profesionist care exploatează o întreprindere constând în ser-

viciul de negociere și încheiere pe seama altora a unor astfel de acte. În acest sens Gh. Piperea,

Nou Cod civil…, 2012, p. 2047.



Referitor la capacitatea de a contracta, comisionarul și comitentul tre-

buie să aibă capacitate deplină de exercițiu. Comisonarul trebuie să aibă ca-

pacitatea de a încheia acte juridice, ca un profesionist al activității de inter-

mediere, iar comitentul trebuie să aibă capacitatea de a încheia el însuși ac-

tele pentru care acordă mandatul și pentru a putea da mandatul.

Consimțământul părților exprimat la încheierea contractului de comision

trebuie să respecte condițiile generale în materie (art. 1204 C.civ.). Ca particulari-

tate, consimțământul părților trebuie să releve neîndoielnic mandatul fără repre-

zentare acordat de comitent comisionarului. În caz contrar, potrivit legii, mandatul

comisonarului este un mandat cu reprezentare (art. 2012 C.civ.). Comisionarul

poate accepta mandatul și tacit dacă nu refuză, neîntârziat, încheierea unor acte

care intră în exercițiul profesiei sale (art. 2014 din C.Civ).

Obiectul contractului de comision trebuie să fie determinat și licit. Con-

tractul de comision are ca obiect încheierea de către comisionar, în nume pro-

priu, dar pe seama comitentului, de acte juridice constând în cumpărarea sau

vânzarea de bunuri ori în prestarea de servicii, determinate în mandatul conferit.

Cauza contractului de comision trebuie să existe, să fie licită și morală.

Cauza este considerată ilicită când este contrară legii și ordinii publice, re-

spectiv este imorală, când este contrară bunelor moravuri.

Referitor la condiția de formă, art. 2044 C.civ. impune încheierea con-

tractului de comision în formă scrisă, autentică sau sub semnătură privată.

Forma scrisă a contractului este necesară numai pentru dovada contractului,

dacă prin lege nu se prevede altfel.

Efectele juridice ale contractului de comision

A. Categorii de raporturi. Încheierea contractului de comision gene-

rează raporturi obligaționale între comitent și comisionar, în timp ce executa-

rea acestui contract determină raporturi obligaționale între comisionar și terți.

În schimb, încheierea și executarea contractului de comision nu naște raporturi

juridice între comitent și terți. (art. 2040 C.civ.)

B. Raporturile obligaționale între comitent şi comisionar. Între

părțile contractului de comision se nasc obligații asemănătoare obligațiilor ce

revin mandatarului și mandantului din contractul de mandat cu reprezentare.

În baza dispozițiilor Codului civil alocate contractului de comision,

identificăm în sarcina comisionarului următoarele obligații:



a) obligația de a executa întocmai mandatul încredințat de comitent.

În executarea mandatului primit de la comitent, comisionarul are obligația de

a respecta întocmai instrucțiunile exprese primite de la acesta188. Deși man-

datul primit presupune încheierea cu terții a actelor juridice nominalizate de

comitent, comisionarul va trebui să îndeplinească, raportat la regulile gene-

rale în materia mandatului cu reprezentare, implicit toate actele și operațiu-

nile pe care le antrenează executarea mandatului [art. 2016 alin. (3) C.civ.]189.

În mod excepțional, legiuitorul permite comisionarului posibilitatea de

abatere de la instrucțiunile primate, dacă sunt îndeplinite cumulativ următoa-

rele condiții: a) nu este suficient timp pentru a se obţine autorizarea sa prea-

labilă în raport cu natura afacerii; b) se poate considera în mod rezonabil că

acesta, cunoscând împrejurările schimbate, şi-ar fi dat autorizarea; c)

îndepărtarea de la instrucţiuni nu schimbă fundamental natura şi scopul sau

condiţiile economice ale împuternicirii primite. Apariția acestei situații de ex-

cepție generează în sarcina comisionarului obligaţia să îl înştiinţeze pe comi-

tent de îndată ce este posibil.190

Dacă comisionarul încalcă sau depășește instrucțiunile primite de la co-

mitent, în afara cazului menționat anterior, orice operaţiune efectuată în ace-

ste condiții va rămâne în sarcina sa (dacă nu este ratificată de comitent),

putând fi obligat și la plata de daune-interese191.

În spiritul sancționării comisionarului care se abate de la instrucțiunile

comitentului este și reglementarea asigurată de art. 2047 C.civ. operațiunii de

vânzare pe credit efectuată de comisionar fără autorizarea comitentului. Co-

misionarul care vinde va răspunde personal, fiind ţinut, la cererea comiten-

tului, să plătească de îndată creditele acordate împreună cu dobânzile şi alte

foloase ce ar rezulta. În acest caz, comisionarul este obligat să îl înştiinţeze

de îndată pe comitent, arătându-i persoana cumpărătorului şi termenul

188 Art. 2048 alin. (1) C.civ.. 189 În doctrină nu există unanimitate cu privire la diligența pe care trebuie să o depună comisi-

onarul în executarea mandatului primit. Pentru opinia care susține diligența unui bun proprietar,

având în vedere caraterul oneros al contractului de comision, St. D. Cărpenaru, op. cit., p. 532,

iar pentru opinia care susține o diligență sporită, cerută unui profesionist, S. Angheni, Rapor-

turile juridice...., 2014, p. 170. 190 Art. 2048 alin. (2) și alin. (3) C.civ.. 191 Art. 2048 alin. (4) C.civ..



acordat. În caz contrar, se presupune că operaţiunile s-au făcut pe bani gata,

proba contrară nefiind admisă192.

Legiuitorul român nu a ignorat nici situația încheierii de către comisio-

nar a unui contract cu el însuși193. Prin dispozițiile art. 2050, Codul civil a re-

glementat posibilitatea comisionarului de a încheia pe seama comitentului un

contract cu sine însuși, obiectul acestui contract fiind exclusiv vânzarea sau

cumpărarea unor titluri de credit circulând în comerț sau a altor mărfuri cotate

pe piețe reglementate. Astfel, în lipsă de stipulaţie contrară, când împuterni-

cirea priveşte vânzarea sau cumpărarea unor astfel de bunuri, comisionarul

poate să procure comitentului la preţul cerut, ca vânzător, bunurile pe care

era împuternicit să le cumpere sau să reţină pentru sine la preţul curent, în

calitate de cumpărător, bunurile pe care trebuia să le vândă în contul comi-

tentului194. Chiar și într-o astfel de situație, comisionarul ce se comportă el

însuşi ca vânzător sau cumpărător are dreptul la comision. Prin excepție, co-

mitentul va putea considera că vânzarea sau cumpărarea s-a făcut în contul

său şi să ceară de la comisionar executarea contractului, dacă, după îndepli-

nirea însărcinării sale, comisionarul nu face cunoscută comitentului persoana

cu care a contractat.

b) obligația de a da socoteală comitentului cu privire la îndeplinirea

mandatului primit. Deși este o formă a obligației de a da socoteală consacrată

de art. 2019 C.civ. în materia mandatului, manifestări ale acestei obligații sunt

instituite expres și pentru comisionarul din contractul de comision195. În

esență, comisionarul este ţinut să dea socoteală despre gestiunea sa şi să re-

mită comitentului tot ceea ce a primit în temeiul împuternicirii sale.

Incidența acestei obligații impune precizări în cazul transmiterii

192 Pentru explicarea expresiilor „vânzare pe credit” (care înseamnă vânzare eșalonată sau amâ-

nată) și ”pe bani gata” (care înseamnă plată imediată), și critica adusă acestei terminologii,

Gh. Piperea, Noul Cod civil…, 2012, p. 2052. 193 Un alt caz posibil în practică în care comisionarul poate contracta cu sine însuși, identificat

în doctrină, vizează cumpărarea unui bun, pentru care a primit ordin de la comitent, bun pe

care îl deține însuși comisionarul. Pentru argumentul lipsei de obiectivitate absolută în această

situație, S. Angheni, Raporturile juridice..., 2014, p.171. 194Pentru critica acestei reglementări, în sensul riscului de conflict de interese, potențialului de

concurență neloială și de delict de inițiat (tranzacții cu informații privilegiate) pe piețele regle-

mentate, Gh.Piperea, Noul cod civil..., 2012, p. 2055. 195 De ex. art. 2048 alin. (3) C.civ..



dreptului de proprietate asupra bunurilor ce fac obiectul contractelor în-

cheiate de comisionar cu terți și a riscurilor aferente. În sinteză, contractele

încheiate de comisionar cu terții în nume propriu, dar pe seama comitentului,

deși generează efecte juridice numai față de comisionar, raportul dintre co-

mitent și comisionar determină producerea acestor efecte direct în patrimo-

niul comitentului196.

Sub aspect normativ, validitatea acestor efecte juridice își are sursa în

anumite reguli consacrate în materia mandatului fără reprezentare, a cărui

principală aplicație este contractul de comision.

În acest sens, dispozițiile art. 2041 C.civ. reglementează situația bunurilor

dobândite de mandatar (comisionar). În cazul bunurilor mobile, mandantul (co-

mitetul) le poate revendica atunci când au fost dobândite pe seama sa de man-

datarul (comisionarul) care a acționat în nume propriu197. În cazul bunurilor imo-

bile și a bunurilor mobile supuse unor formalităţi de publicitate, mandatarul (co-

misionarul) este obligat să le transmită mandantului (comitentului). În caz de re-

fuz, mandantul (comitentul) poate solicita instanței de judecată să pronunțe o

hotărâre care să țină loc de act de transmitere a bunurilor dobândite de mandatar

(comisionar). Explicația derivă din calitatea de proprietar dobândită de mandant

(comitent) asupra bunurilor ca rezultat al executării mandatului de către manda-

tar (comisionar), acesta din urmă menținându-și calitatea de simplu prestator de

servicii, titular al unei obligații de a face.

La rândul său, art. 2042 C.civ. impune regula potrivit căreia creditorii

mandatarului nu pot urmări bunurile dobândite de acesta în nume propriu, dar

pe seama mandantului, dacă mandatul fără reprezentare are dată certă şi

aceasta este anterioară luării oricărei măsuri asigurătorii sau de executare.

Potrivit legii, comitentul are în sarcina sa următoarele obligații:

a) obligația de a plăti comisionul care se cuvine comisionarului. Obli-

gația comitentului de a plăti comisionul este un element esențial al contrac-

tului de comision198. Executarea obligației este guvernată inclusiv de regulile

stabilite de Codul civil, după caz, pentru mandatul fără reprezentare (art.

2049) și pentru mandatul cu reprezentare cu titlu oneros (art. 2010).

196 St. D. Cărpenaru, op. cit., p. 543. 197 Fac excepţie bunurile dobândite de terţi prin efectul posesiei de bună-credinţă. 198 Art. 2043 C.civ..



Comisionarul este îndreptățit la remunerația fixată în contractul de co-

mision dacă execută mandatul primit. Dacă părțile nu au stabilit cuantumul

comisionului, aceasta se va stabili potrivit legii, uzanţelor ori, în lipsă, după

valoarea serviciilor prestate. Dreptul la acţiunea pentru stabilirea cuantumului

remuneraţiei se prescrie odată cu dreptul la acţiunea pentru plata acesteia199.

Comitentul nu poate refuza plata comisionului atunci când terţul exe-

cută întocmai contractul încheiat de comisionar cu respectarea împuternicirii

primite. Dacă nu s-a stipulat altfel, comisionul se datorează chiar dacă terţul

nu execută obligaţia sa ori invocă excepţia de neexecutare a contractului.

Dacă împuternicirea pentru vânzarea unui imobil s-a dat exclusiv unui comi-

sionar, comisionul rămâne datorat de proprietar chiar dacă vânzarea s-a făcut

direct de către acesta sau prin intermediul unui terţ.

b) obligația de a restituie cheltuielile făcute de către comisionar cu

îndeplinirea împuternicirii primite. Regimul juridic al acestei obligații este cel

consacrat de art. 2025 C.civ. pentru mandatul cu reprezentare. Comitentul

trebuie să restituie comisionarului cheltuielile rezonabile avansate de acesta

din urmă pentru executarea mandatului, împreună cu dobânzile legale afe-

rente, calculate de la data efectuării cheltuielilor200.

c) obligația de a despăgubi comisonarul dacă acesta a suferit anumite

prejudicii în îndeplinirea mandatului primit. În temeiul art. 2026 C.civ., co-

mitentul are obligația să repare prejudiciul suferit de către comisionar în exe-

cutarea mandatului, dacă acest prejudiciu nu provine din culpa comisionarului.

C. Raporturile între comisionar şi terţi. Executarea mandatului primit

de la comitent, presupune încheierea de către comisionar de acte juridice cu

terții, în nume propriu, dar pe seama comitentului. Aceste acte juridice gene-

rează raporturi obligaționale doar între comisionar și terți, în considerarea ca-

lității lor de părți contractante, terții neavând un raport juridic direct cu co-

mitentul201. Astfel, și în materia răspunderii părților apar diferențe după cum

obligațiile încălcate au ca sursă contractul de comision sau contractele în-

cheiate prin executarea mandatului de către comisionar.

199 Art. 2010 alin. (2) - (3) și art. 2049 alin. (4) C.civ.. 200 În jurisprudență s-a reținut că aceste cheltuieli trebuie dovedite și evidențiate în registre

comerciale, ținute separt pentru fiecare operațiune. St. D. Cărpenaru, op. cit., p.535. 201 Art. 2040 alin. (1) C.civ..



În baza contractului de comision, comisionarul răspunde față de comi-

tent pentru încheierea actelor juridice pentru care a fost mandatat. În mod

excepțional, comisionarul poate răspunde și pentru obligațiile neexecutate de

terți, asumate de aceștia în contractele încheiate cu el202. Temeiul juridic

este art. 2052 alin. (1) C.civ. care reglementează în dreptul român clauza “star

del credere”203. Astfel, comisionarul își poate asuma obligaţia de a garanta pe

comitent de executarea obligaţiilor terţului, printr-o clauză expresă stipulată

în contractul de comision. În acest caz, în lipsă de stipulaţie contrară, comi-

tentul va plăti comisionarului un comision special pentru garanţie sau pentru

credit ori un alt asemenea comision stabilit prin convenţia lor sau, în lipsă, de

către instanţă, care va ţine cont de împrejurări şi de valoarea obligaţiei ga-

rantate204.

În contractele încheiate de comisionar cu terții, orice terț contractant

este ținut direct față de comisionar pentru neexecutarea obligațiilor sale205 (ra-

portat la calitatea lor de părți contractante). La rândul său, comisionarul nu

răspunde faţă de comitent dacă terţul nu îşi execută obligaţiile decurgând din

act, excepție făcând existența clauzei „star del credere” mai sus menționată.

Absența raporturilor juridice directe între comitent și terți, în cazul

încheierii și executării contractului de comision, explică și calitatea comisio-

narului de titular al acțiunilor îndreptate împotriva terților pentru neexecuta-

rea obligațiilor. La rândul lor, terții nu pot acționa comitentul.

Comisionarul este obligat să îl acționeze pe terț în cazul în care acesta

nu-și respectă obligațiile. Legiuitorul îi permite comisionarului cedarea acțiu-

nilor către comitent în condițiile art. 2064 C.civ.. Prin subrogare, la cerere, în

drepturile comisionarului, comitentul poate exercita acţiunile decurgând din

202 În doctrină s-a reținut că mai poate fi antrenată răspunderea comisionarului față de comitent (în

legătură cu nerespectarea obligațiilor de către terți) dacă acesta nu a îndeplinit în mod corespunzător

obligațiile de prestator de servicii (ce îi reveneau în baza contractului de comision), caz în care răspun-

derea sa este pentru fata proprie. În acest sens, St. D. Cărpenaru, op. cit., p.536. 203 Pentru detalii privind natura juridică a clauzei, considerată, după caz, cauțiune sau clauză

de asigurare pentru insolvabilitate sau o garanție de sine stătătoare, B. Ionescu, Considerații

asupra clauzei „star del credere” în contractul de comision, în Revista de Drept Comercial nr.

4/2009, p. 26 și urm, R. Munteanu, Contractele de intermediere în comerțul exterior al Româ-

niei, Ed. Academiei, București, 1984, pp. 63-65. 204 Art. 2050 alin.(1) și alin. (2) C.civ.. 205 Art. 2045 C.civ..



contractul cu terţul, în cazul neexecutării obligaţiilor de către terţ. În acest

scop, la cererea comitentului, comisionarul are obligaţia să îi cedeze acestuia

de îndată acţiunile contra terţului, printr-un act de cesiune sub semnătură

privată, fără nicio contraprestaţie din partea comitentului. Comisionarul

răspunde pentru daunele cauzate comitentului, prin refuzul sau întârzierea

cedării acţiunilor împotriva terţului.

Dreptul de retenție și privilegiul special al comisionarului. Prevede-

rile art. 2053 din Codul civil, incidente mandatului fără reprezentare, se aplică

și contractului de comision, ca principală aplicație a acestuia. În baza ace-

stora, pentru creanțele pe care le are asupra comitentului, comisonarul are un

drept de retenție asupra bunurilor comitentului care se află în detenția sa. În

virtutea acestui drept de retenție, comisionarul beneficiază și de un drept de

preferință față de vânzătorul neplătit.

Încetarea contractului de comision. Varietate a contractului de man-

dat fără reprezentare, contractul de comison încetează în aceleași cazuri ca

acesta din urmă, și anume: revocarea împuternicirii de către comitent; re-

nunțarea la împuternicire de către comisionar; moartea, incapacitatea sau fa-

limentul comitentului sau comisionarului206.

Singura cauză specifică de încetare este cea de revocare a comisiona-

rului. Potrivit art. 2051 C.civ., comitentul poate revoca împuternicirea comi-

sionarului până în momentul în care acesta a încheiat actul cu terţul. Comisio-

narul va avea dreptul la o parte din comision, care se determină ţinând cont

de diligenţele depuse şi de cheltuielile efectuate cu privire la îndeplinirea îm-

puternicirii până în momentul revocării.

206 Art. 2030 C.civ. și art. 2039 C.civ..



BIBLIOGRAFIE

1. Angheni, Smaranda, Drept comercial. Profesioniștii-comercianți,

Ed. C.H. Beck, București, 2013;

2. Angheni, Smaranda, Raporturile juridice dintre profesioniștii comer-

cianți, Ed. C.H. Beck, București, 2014;

3. Baias, Flavius Antoniu, Chelaru, Eugen, Constantinovici, Rodica,

Macovei, Ioan, Nou Cod civil. Comentariu pe articole (art.1-2664), Ed. C.H.

Beck, București, 2012;

4. Băbeanu, Narcisa, Ţiclea, Alexandru, Cooperativa agricolă - struc-

tură asociativă în agricultura României, în Revista de drept comercial nr.

5/2005;

5. Cărpenaru, Stanciu D., Tratat de drept comercial român. Ed. a III-a

revizuită. Conform noului Cod civil, Ed. Universul Juridic, București, 2012;

6. Găină, Viorel, Smarandache, Lavinia Elena, Drept comercial român,

Ed. Alma, Craiova, 2010;

7. Găină, Viorel, Găină, Ana Maria, The undertaking in the conception

of the new civil code and of the special commercial laws, Valahia University

Law Study, Volume XIX, ISSUE 1;

8. Gheorghe, Cristian, Drept comercial comunitar. Instituţii de drept

comercial comunitar din perspectiva dreptului român, Ed. Logisticon, Bucu-

reşti, 2005;

9. Gheorghe, Cristian, Regulile specifice privind contractele profesi-

oniştilor, în Revista de Drept Comercial nr. 11/2011;

10. Gheorghe, Cristian, Drept comercial român. Întreprinderea, Ed.

C.H. Beck, București, 2012;

11. Guyon,Yves, Droits des affaires, Ed. Economica, Paris, 1998

12. Ionescu, Bogdan, Considerații asupra clauzei „star del credere” în

contractul de comision, în Revista de Drept Comercial nr. 4/2009;

13. Mihăilă, Ștefan, Dumitrescu, Aida-Diana, Drept comercial român,

Ed. C.H. Beck, București, 2013;

14. Munteanu, Roxana, Contractele de intermediere în comerțul exte-

rior al României, Ed. Academiei, București, 1984;



15. Piperea, Gheorghe, Introducere în Dreptul contractelor profesio-

nale, Ed. C.H. Beck, București, 2011;

16. Piperea, Gheorghe, Drept comercial. Întreprinderea, Ed. C.H. Beck,

București, 2012;

17. Piperea, Gheorghe, Dreptul civil comercial - specie a dreptului ci-

vil, în Curierul judiciar nr. 7-8/2011;

18. Prescure, Titus, Registrul comerţului, Ed. All Beck, Bucureşti, 2001;

19. Săuleanu, Lucian, Societăţile comerciale. Adunările generale ale

acţionarilor, Ed. Hamangiu, Bucureşti, 2008;

20. Schiau, Ioan, Drept comercial, Ed. Hamangiu, Bucureşti, 2009;

21. Săuleanu, Lucian, Societăți comerciale. Studii. Ed. Universul Juri-

dic, București, 2012;

22. Smarandache, Lavinia Elena, Societăți comerciale, Ed. Sitech, Cra-

iova, 2010;

23. Smarandache, Lavinia Elena, Comerciantul persoană fizică. Aspecte

esențiale privind: drepturile, obligațiile și pierderea calității (II), în Pandectele

Române nr. 3/2011;

24. Smarandache, Lavinia Elena, Aspecte privind fondul de comerţ al

comerciantului persoană fizică, în Pandectele Române nr. 1 /2011;

25. Smarandache, Lavinia Elena, The Enterprise in the Romanian Legal

System - Past and Present, Revista de Științe Politice nr. 52/2016;

26. Smarandache, Lavinia Elena, The Transition of Commercial Law in

the National Legal System under the Influence of the Romanian Civil Code, în

Revista de Ştiinţe Juridice nr.1/2016;

27. Uliescu, Marilena, Noul cod civil şi unitatea dreptului privat, pu-

blicat în Noul cod civil. Studii și comentarii, Volumul I. Cartea I şi Cartea a II-

a (art. 1-534), Ed. Universul Juridic, Bucureşti, 2012;

28. Vonica, Romul Petru, Drept comercial. Partea generală, Ed. Lumina

Lex, București, 2000.

Ognyan Stefanov Gerdjikov

DREPT COMERCIAL

„TRANSFRONTALIER”



Cuprins

TEMA I. DREPTUL COMERCIAL BULGAR ŞI „TRANSFRONTALIER“ / 93

§ 1. Noţiuni de drept comercial / 93

§ 2. Drept comercial internaţional şi „transfrontalier“ / 95

TEMA II. ÎNTREPRINDEREA COMERCIALĂ / 98

§ 1. Natura juridică a întreprinderii comerciale / 98

§ 2. Componenţa întreprinderii comerciale /99

§ 3. Tranzacţii de transfer cu o întreprindere comercială / 100

TEMA III. SUBIECŢII DREPTULUI COMERCIAL / 102

§ 1. Conceptul de comerciant / 102

§ 2. Comerciantul unic / 106

§ 3. Societăţile comerciale / 109

TEMA IV. REGISTRUL COMERȚULUI/ 117

§ 1. Conceptul şi cadrul juridic / 117

§ 2. Informații şi documente care fac obiectul prezentării / 117

§ 3. Acţiunea înscrierii / 118

§ 4. Obligaţia de înscriere sau radiere / 119

§ 5 Procedura de registru / 120

TEMA V. SOCIETATEA PE ACŢIUNI / 121

§ 1. Caracteristici generale / 121

§ 2. Constituirea unei societăţi pe acţiuni / 122

§ 3. Capitalul SA / 125

§ 4. Acţiuni / 126

§ 5. Drepturile şi obligaţiile acţionarilor / 130

§ 6. Administrarea SA / 132

§ 7. Creşterea şi reducerea capitalului SA / 139

§ 8. Obligaţiuni emise de SA / 143

§ 9. Închiderea anuală şi repartizarea profitului / 144



§ 10. SA cu acţionar unic / 146

§ 11. Dizolvarea şi lichidarea SA / 146

TEMA VI. SOCIETATEA CU RĂSPUNDERE LIMITATĂ / 148

§ 1. Concept, domeniu de aplicare, surse, tipuri / 148

§ 2. Înfiinţarea SRL / 149

§ 3. Contractul de societate / 150

§ 4. Înscrierea SRL şi situaţia acesteia până la înscriere / 152

§ 5. Capitalul SRL / 153

§ 6. Parte socială şi cotă parte în SRL / 155

§ 7. Statutul juridic al asociaţilor la SRL / 160

§ 8. Administrarea SRL / 166

§ 9. Modificarea contractului de societate. Creşterea şi scăderea

capitalului / 175

§ 10. Dizolvarea SRL / 178

§ 11. SRL cu asociat unic / 179

TEMA VII. ELEMENTE DE SPECIFICITATE LA APARIŢIA RAPORTULUI

JURIDIC / 181

§ 1. Formularea chestiunii / 181

§ 2. Specificuri la apariţia raportului juridic / 181

§ 3. Acţiuni fără autoritate reprezentativă / 183

§ 4. Executarea tranzacţiilor comerciale / 183

§ 5. Dobânzi / 185

§ 6. Penalităţi / 185

TEMA VIII. CONTRACTUL DE COMISION / 187

§ 1. Conceptul şi caracteristica generală / 187

§ 2. Obligaţiile comisionarului / 189

§ 3. Obligaţiile mandantului / 191

§ 4. Intrarea în tranzacţia de executare / 192

§ 5. Tranzacţie pe credit / 193

§ 6. Refuzul şi retragerea comenzii / 194

§ 7. Contractul de consignaţie / 195

BIBLIOGRAFIE / 197



TEMA I

DREPTUL COMERCIAL BULGAR ŞI „TRANSFRONTALIER“

§ 1. Noţiuni de drept comercial

La baza dreptului comercial bulgar se află Legea comercială din anul

1991, cu modificările şi completările ulterioare. Per ansamblu, acesta se apropie

foarte mult de dreptul comercial practicat în ţările familiei de drept germanic.

Pentru a găsi locul dreptului comercial, trebuie să pornim de la premisa

divizării fundamentale a dreptului în domeniul public şi cel privat.

Divizarea dreptului în privat şi public nu ar trebui să fie absolutizată.

Cu toate acestea, diviziunea are valoare de punct de plecare pentru clasifica-

rea sectorului juridic. Dreptul privat include înainte de toate ramura cea mai

extinsă a dreptului – dreptul civil. Într-o serie de ţări dezvoltate, ca rezultat

al evoluţiei ramurilor legale, s-a format astfel dreptul comercial. Istoric vor-

bind, acesta a apărut, desprinzându-se treptat din dreptul civil, dar fără a

pierde legătura cu acesta.

Dreptul comercial reprezintă un ansamblu de norme juridice care re-

glementează un anumit cerc de relaţii publice. Vorbind în general, acestea

sunt relaţii care apar în contextul rulajului de mărfuri şi capitaluri. Aceste

relaţii sunt guvernate, mai presus de toate, de reglementările dreptului privat.

Prin urmare, dreptul comercial se caracterizează ca drept privat. Astfel este

şi dreptul civil. Dreptul civil este un drept privat comun (adesea menţionat

sub sintagma de drept civil comun). Acesta reglementează raporturile subie-

cţilor civili şi stabilirea relaţiei dintre aceştia. Dreptul comercial este format

pe aceeaşi bază. Acesta este un drept privat special. Cu alte cuvinte - drep-

tul civil al comercianţilor.

a) Noţiunea de comerţ este mai întâi de toate una cu valenţe econo-

mice. Ca termen economic, comerţul reprezintă procesul de trecere a mărfu-

rilor din sfera producţiei în sfera consumului. Acesta este procesul de comer-

cializare a mărfurilor. Comerţul se distinge ca o ramură separată a economiei

naţionale. În general vorbind, comerţul este o activitate economică care

vizează schimbul de bunuri în majoritatea cazurilor.

Dreptul comercial are menirea să rezolve acest schimb de bunuri. În



acest scop, este necesar să se stabilească în mod legal legătura între producăto-

rul şi consumatorul de bunuri. Instrumentul legal pentru acest lucru este insti-

tuirea procesului de vânzare comercială. Cu toate acestea, vânzarea implică un

număr de servicii conexe, care o deservesc - transportul, asigurările, serviciile

bancare şi aşa mai departe. Ele nu sunt acoperite de conceptul ortodoxal al

comerţului, ci sunt incluse în domeniul reglementării dreptului comercial.

Dreptul comercial defineşte proprietarul întreprinderii prin comer-

ciant. Tranzacţiile desfăşurate de comerciant sunt denumite tranzacţii co-

merciale. De aceea, noţiunile de comerciant şi tranzacţie comercială sunt

esenţiale pentru dreptul comercial.

Dreptul comercial nu reglementează în mod exhaustiv aceste relaţii pu-

blice. Acesta conţine doar regulile speciale, care, fie se abat de la normele

de drept civil general, fie le completează. De aceea, în privinţa relaţiilor pub-

lice respective în mod subsidiar se aplică şi normele prevăzute în dreptul civil.

Prin urmare, dreptul civil şi cel comercial au stabilită între ele o relaţionare

între generală şi specială. În virtutea regulii Lex specialis derogat legi

generali (legea specială derogă acţiunea legii generale), principiile dreptului

civil vor fi aplicate, atâta timp cât chestiunea în cauză nu este reglementată

normativ prin prevederi din dreptul comercial.

În definirea dreptului comercial esenţială trebuie să fie caracteristica sa

principală. Este ramura dreptului care guvernează relaţia de drept între co-

mercianţi şi rapoartele stabilite între aceştia cu ocazia desfăşurării activităţii

lor. Altfel spus, dreptul comercial are rolul de a reglementa rulajul comercial.

Comerţul presupune înainte de toate asigurarea unor condiţii echitabile

pentru toţi subiecţii săi şi libertatea exprimării voinţei acestora. Aceste

aspecte definesc dreptul comercial ca drept material privat.

Sistemul de drept comercial reprezintă un aspect înainte de toate de

poziţie legislativă.

1) Comercianţi şi întreprinderi comerciale. Aceştia sunt subiecţii şi

afacerea lor. Comercianţii pot fi unici, societăţi comerciale şi cooperative;

2) Tranzacţii comerciale. Reprezintă una dintre institutele de bază

din dreptul comercial;

3) Titlurile de valoare. Astfel sunt acţiunile, obligaţiile, cambiile etc.;

4) Dreptul comercial maritim. Acesta este parte a dreptului comercial ce

reglementează relaţiile apărute din activitatea comercială desfăşurată pe mare;



5) Insolvenţa comercială. Aceasta reprezintă un institut bogat în

norme de drept procedural. Se aplică în cazul în care comerciantul intră în

incapacitate de plată, respectiv supraîndatorare;

6) Dreptul comercial internaţional. Regulile comerţului internaţional

sunt create fie prin încheierea de convenţii internaţionale cu privire la anumite

aspecte comerciale, fie prin unificarea legislaţiei comerciale interne între un

grup de ţări care au format organizaţii speciale (spre exemplu, Uniunea Euro-

peană).

§ 2. Drept comercial internaţional şi „transfrontalier“

Dreptul comercial, în calitatea sa de drept privat, nu ţine cont de gra-

niţele naţionale. Atunci când un raport de drept privat depăşeşte limitele de

aplicabilitate din cadrul unei ţări, avem de-a face cu dreptul internaţional pri-

vat. Acest lucru înseamnă că unul dintre elementele raportului se dezvoltă în

graniţele unei ţări, iar celălalt sau alte elemente - într-o altă ţară.

Care sunt elementele acestui raport de drept?

Este vorba despre:

- subiecţi – persoane fizice sau juridice;

- factorul juridic care generează respectivul raport juridic;

- drepturile şi obligaţiile care formează conţinutul raportului juridic

şi

- obiectul respectivului raport de drept.

Caracterul internaţional al raportului juridic poate fi asociat cu fiecare

dintre aceste elemente. De exemplu: părţile contractuale provin din ţări dife-

rite. Acesta este şi cazul în care un cetăţean sau o companie bulgară încheie

un contract de transport cu un transportator străin. Faptul că părţile contrac-

tante sunt persoane de naţionalităţi diferite (cetăţenie), face ca raportul ju-

ridic să depăşească graniţele suveranităţii unei ţări. Raportul juridic

dobândeşte astfel un element internaţional, determinat de cetăţenia diferită

a părţilor. Acesta este şi cazul în care părţile la contract sunt dintr-o ţară, dar

contractul este încheiat într-o altă ţară, sau contractul este încheiat într-o

ţară, iar executarea acestuia urmează să aibă loc într-o altă ţară, diferită de

cea a încheierii contractului, etc. În toate aceste cazuri există un raport juridic

cu caracter privat ce conţine un element internaţional.



În cazul în care raportul juridic privat rezultă dintr-o tranzacţie comer-

cială, atunci vorbim despre DREPTUL COMERCIAL INTERNAŢIONAL. Prin ur-

mare, dreptul comercial internaţional este o varietate a dreptului internaţio-

nal privat. Dreptul comercial internaţional oferă răspunsul şi la întrebarea pri-

vind naţionalitatea societăţilor comerciale. Sistemul juridic bulgar stabileşte

naţionalitatea în funcţie de locul de înregistrare a societăţii. Societăţile înre-

gistrate în Bulgaria se supun ordinii juridice bulgare.

DREPTUL COMERCIAL „TRANSFRONTALIER“ nu reprezintă altceva decât un

segment din dreptul comercial internaţional. Particularitatea acestuia constă în

faptul că elementul de drept internaţional, cum este şi în cazul de faţă, trebuie

căutat doar în cadrul legal aplicabil în cele două state – Bulgaria şi România.

În cazul rapoartelor juridice private cu element internaţional, se pune

întrebarea care este cadrul juridic aplicabil. Cu alte cuvinte, există un conflict

între două sau mai multe cadre juridice. Acesta este aspectul principal care

apare în dreptul internaţional privat. Există două abordări pentru a rezolva

această problemă. Prima se referă la crearea de reguli care specifică ce lege

sau care sistem juridic puse în contact reciproc, cu ocazia stabilirii unui raport

juridic cu caracter internaţional, se va aplica. Acest lucru se realizează prin

aşa numitele norme de trimitere (de conflict). Prin urmare, dreptul inter-

naţional privat are ca scop principal de a determina sistemul juridic (local sau

străin), care trebuie să reglementeze un anumit raport juridic ce conţine un

element internaţional207. Pentru desemnarea normelor de trimitere, deseori

se utilizează formulări speciale sau mai generale, cum ar fi: „stat în care se

încheie contractul“ (lex loci contractus), „stat de executare a contractului“

(lex loci solutionis), precum şi o variantă a sa – „statul în care se efectuează

plata, statul în care s-a produs acţiunea ilegală” (lex loci delicti commissi),

precum şi mai generale: lege personală (lex personalis), legea cu privire la

„cetăţenia” persoanei juridice (lex societatis), legea cu privire la localizarea

proprietăţii (lex rei sitae), legea privind desfăşurarea acţiunii juridice (lex loci

actus), legea instanţei (lex fori) şi altele.

A doua abordare vizează încheierea unor convenţii internaţionale care,

în cazul ratificării de către ţările în cauză, oferă reglementarea anumitor

207 Această opinie este împărtăşită şi de Popescu T.R., Drept Internaţional Privat, Partea I,

Bucuresti, 1955, p. 27.



categorii de contracte cu element internaţional. În acest mod, sunt create

norme directe pentru a reglementa o anumită gamă de relaţii sociale. Un

exemplu de astfel de convenţie este Convenţia de la Viena privind vânzarea

internaţională de mărfuri din anul 1980, ratificată de Bulgaria şi România.

După ratificare, aceste convenţii devin parte a legislaţiei interne a ţării în

cauză. Există convenţii internaţionale care, fără a fi ratificate de unele state,

legislaţiile acestora le respectă. Un exemplu în acest sens îl reprezintă Con-

venţiile de la Geneva: pentru o lege uniformă privind cambiile şi biletele la

ordin din anul 1930 şi pentru o lege uniformă privind cecurile de plată din anul

1931. Nu toate ţările europene au ratificat Convenţiile de la Geneva, dar drep-

tul lor intern le-a adoptat într-o măsură mai mare sau mai mică. Pe locul

următor sunt normele de drept uzual, care pot de asemenea servi drept surse

de cadru legislativ. Un exemplu elocvent în acest sens îl reprezintă normele

generale de drept ale INCOTERMS (International Commercial Terms). Acestea

sunt utilizate în vânzarea internaţională de mărfuri şi în dreptul maritim. In-

coterms guvernează obligaţiile părţilor la livrarea de mărfuri, încheierea con-

tractelor de asigurare, trecerea riscurilor şi repartizarea costurilor de livrare.

Aceste reguli reglementează vânzarea internaţională şi fac parte din regle-

mentarea relaţiilor dintre părţi în cadrul procesului de vânzare, în măsura în

care s-au bazat pe aceste reguli în versiunea relevantă.

În cazul în care părţile contractante provin din state care au ratificat o

convenţie relevantă, acestea vor face obiectul clauzelor contractului cu con-

venţia. Cu toate acestea, este posibil ca un anumit tip de contract să nu aibă

convenţie sau aceasta să nu fie ratificată de ţările respective. În acest caz,

părţile contractante au libertatea de a determina conţinutul contractului,

după cum consideră potrivit, în temeiul principiului libertăţii contractuale.



TEMA II

ÎNTREPRINDEREA COMERCIALĂ

§ 1. Natura juridică a întreprinderii comerciale

Legislaţia noastră utilizează termenul de întreprindere cu o

semnificaţie diferită. În anumite legi acest termen este utilizat pentru a

semnifica titularul afacerii (comerciantul). În această calitate a sa, ca regulă,

acesta este subiect de drept. Chiar şi în cazul în care titularul este o asociaţie

fără personalitate juridică, sensul utilizării sintagmei respective este acelaşi.

În conţinutul altor legi termenul de întreprindere înglobează afacerea ca

un ansamblu de fapt şi de drept (universitas iuris şi universitas facti). Definiţia

juridică a acestei dispoziţii este menţionată la art. 15, alin. 1 din Legea

comercială ab initio: “un ansamblu de drepturi, obligaţii şi relaţii de fapt”.

Însăşi Legea comercială (LC) nu este consecventă în înţelegerea sa privind

întreprinderea. În textul de bază – art. 15 - aceasta tratează întreprinderea ca un

ansamblu de elemente (drepturi, obligaţii şi relaţii de fapt). La art. 61 însă, LC

menţionează întreprinderea ca fiind un subiect de drept: “Întreprinderea de stat

şi cea municipală poate fi o societate cu răspundere limitată cu asociat unic sau

o societate pe acţiuni cu acţionar unic”.

Pentru a contura conceptul de întreprindere comercială, definitorie

este abordarea legislativă din capitolul patru, care este dedicată

întreprinderilor şi tranzacţiilor cu acestea. În ultimă instanţă, interpretarea

sistematică a dispoziţiilor din LC determină concluzia că prin termenul

comerciant LC semnifică titularul afacerii, adică subiectul de drept, iar prin

termenul întreprindere - expresia juridică a afacerii, şi anume ansamblul de

drepturi, obligaţii şi relaţii de fapt, prin care aceasta funcţionează. În acest

sens, întreprinderea, în sensul prevăzut în LC, nu este un subiect de drept.

Rămâne întrebarea care este natura juridică a întreprinderii

comerciale. Art. 15, alin. 1 o defineşte ca pe un ansamblu de elemente. Acest

ansamblu se apropie de semnificaţia entităţii de drept. Entitatea de drept este

eligibilă pentru a face obiectul unui raport juridic. Întreprinderea poate fi

obiectul unei tranzacţii şi de aici – obiectul unui raport juridic. Prin urmare,

ar trebui să fie o entitate de drept. Aceasta ar fi astfel, dacă este o entitate



de drept unică, diferită şi ireductibilă faţă de elementele sale constitutive.

Întreprinderea nu îndeplineşte această ultimă cerinţă.

Cadrul legislativ al tranzacţiilor de transfer cu o întreprindere comer-

cială deţine ambele caracteristici obligatorii ale tranzacţiilor ca ansamblu:

- formă unitară pentru efectuarea acestora, care nu depinde de com-

ponenţa ansamblului concret, şi

- lipsa de enumerare a elementelor din componenţa ansamblului - elemen-

tele individuale sunt identificate prin deţinerea caracteristicii comune, care le atri-

buie ansamblului, în acest caz legătura cu activitatea comercială a titularului.

Aceste caracteristici ar fi disponibile şi în cazul în care întreprinderea co-

mercială nu este un ansamblu, ci o entitate de drept independentă şi unică. Însă

atunci trebuie să existe încă o caracteristică – o acţiune totală de transfer a tran-

zacţiei în cauză. O astfel de acţiune însă nu este acceptată de către legislaţia noa-

stră actuală. În cadrul legislativ al trecerii elementelor individuale ale componenţei

societăţii, legiuitorul a preferat să ia în considerare particularităţile fiecărei cate-

gorii de elemente care impun ca efectul de transfer să se producă într-un mod di-

ferit, în faţa posibilităţii de a adopta o acţiune de transfer unică şi simultană a

tuturor elementelor. O astfel de acţiune automată de transfer a tranzacţiei este

imposibilă din punct de vedere al relaţiilor de fapt. Concluzia este că întreprinderea

comercială este un ansamblu care seamănă, dar nu este o entitate juridică inde-

pendentă şi unică. Corectitudinea impune să o desemnăm ca o para-entitate208 a

dreptului comercial. Existenţa unor relaţii de fapt în componenţa întreprinderii o

împiedică să fie o entitate „pursânge“ şi o face ceva aproape de aceasta – para-

entitate. În cazul în care relaţiile de fapt îşi pierd rolul decisiv în structura între-

prinderii, care este valabil în cazul succedării acesteia de către necomercianţi,

atunci întreprinderea poate fi calificată pe deplin ca fiind o entitate de drept.

§ 2. Componenţa întreprinderii comerciale

În componenţa întreprinderii comerciale intră trei categorii de ele-

mente:

- drepturi,

208 Termenul para-entitate este necunoscut teoriei juridice, dar mi se pare – că reflectă cel

mai exact natura juridică a întreprinderii, deoarece prima parte componentă a termenului

”para” (din limba greacă) vine să exprime la, lângă, în apropiere, de-a lungul. Întreprinderea

este întocmai ceva aproape de entitatea care face obiectul raportului juridic.



- obligaţii,

- relaţii de fapt.

Primul grup de elemente din componenţa întreprinderii comerciale in-

clude drepturi subiective diferite în funcţie de natura lor juridică: drepturi

reale (dreptul la proprietate şi drepturile reale limitate – de construcţie, uti-

lizare, etc.), creanţe, drepturi de garanţie, drepturi de proprietate intelec-

tuală, drepturi care se materializează în titluri de valoare etc.

Al doilea grup de elemente include obligaţii legale diferite în funcţie

de natura lor.

Al treilea grup de elemente cuprinde relaţiile de fapt care derivă din

activitatea comercială. Acestea sunt: organizaţie comercială creată, clientela,

know how, canalele de plasament pentru produse.

Spre deosebire de vânzarea moştenirii (de asemenea o tranzacţie de

transfer ca ansamblu), în care elementul unificator este apartenenţa faţă de

testator, aici unificatoare este activitatea comercială. Aceasta, spre deosebire

de apartenenţa faţă de testator, nu se limitează doar la elementele juridice

din componenţa întreprinderii. Pentru aceasta sunt esenţiale relaţiile de fapt,

întrucât ele se află la baza activităţii comerciale. De aceea trecerea acestora

către cesionar este necesară, pentru a dobândi nu doar un întreg, ci activitatea

comercială prin ansamblul pe care îl deserveşte.

§ 3. Tranzacţii de transfer cu o întreprindere comercială

Capitolul al patrulea din LC reglementează forma tranzacţiilor de

transfer având ca obiect o întreprindere comercială, aducerea la cunoştinţă a

acestora şi consecinţele juridice specifice asociate cu efectul transferului.

Tranzacţiile de transfer - vânzare, schimb, donaţie, aport şi testament,

se reglementează de către normele relevante ale dreptului obligaţional, co-

mercial (al societăţilor) şi de succesiune. Tranzacţiile concrete de transfer, cu

specificul relaţiilor juridice generate de acestea, se află în afara obiectului

dreptului comercial (cu excepţia aportului).

Regulile de la capitolul al patrulea din LC se aplică tuturor tranzacţiilor

de transfer inter vivos, atât celor prevăzute în legislaţia în vigoare (vânzare,

schimb, donaţie, dare în plată, aport), cât şi contractelor nedenumite (con-

tract de îngrijire şi întreţinere, rentă). Aceste reguli însă nu se aplică



tranzacţiilor mortis causa (testamentul). Regulile LC se bazează pe faptul că

cedentul continuă să existe ca subiect de drept, ceea ce lipseşte în cazul te-

stamentului. Prin urmare, şi pentru testament se aplicată regulile formei de

testament, prevăzute în Legea privind moştenirea.

Tranzacţiile de transfer cu o întreprindere comercială, ca tranzacţii în

ansamblu, implică stabilirea unei forme unice. LC solicită o formă scrisă cu

legalizare notarială a semnăturilor părţilor, care nu depinde de componenţa

ansamblului concret.

Obiectul unei tranzacţii de transfer poate fi atât întreaga întreprindere

comercială, cât şi o parte a acesteia. În ultimul caz există o parte reală (un

ansamblu intern distinct de drepturi, obligaţii şi relaţii de fapt) sau ideală a

întreprinderii.



TEMA III

SUBIECŢII DREPTULUI COMERCIAL

§ 1. Conceptul de comerciant

Comerciantul este un participant la rulajul comercial, a cărui situaţie

şi activitate juridică fac obiectul unui regim special. Acest regim special este

stabilit în LC.

Definiţia legală a comerciantului este cuprinsă în art. 1, alin. 1 LC. Potrivit

acesteia, un comerciant este orice persoană fizică sau juridică care efectuează

tranzacţii conform ocupaţiei, pe care legea le-a calificat drept comerciale.

Din această definiţie, pot fi deduse următoarele caracteristici juridice

ale comerciantului:

- acesta este o persoană fizică sau juridică. Prin urmare este un subiect

al dreptului civil. În această calitate a sa, comerciantul trebuie să aibă capa-

citate juridică şi capacitate de a acţiona;

- trebuie să efectueze tranzacţiile comerciale conform ocupaţiei.

Acest lucru înseamnă ca tranzacţiile să fie efectuate în mod sistematic. Prin

urmare, încheierea unor tranzacţii comerciale unice nu pot oferi calitatea de

comerciant. Persoana trebuie să încheie tranzacţiile cu intenţia de a obţine

profit, fără a se solicita ca aceasta să fie singura sa ocupaţie.

Un comerciant este numai acea persoană care combină în mod cumulativ

toate cele trei cerinţe: să fie un subiect de drept civil cu capacitate de a acţiona,

să efectueze tranzacţiile enumerate în LC, pe care le desfăşoară conform ocu-

paţiei. Lipsa oricăreia dintre acestea îi anulează calitatea sa comercială.

La alin. 2 de la art. 1 LC este specificată a doua categorie de comer-

cianţi. Acestea sunt societăţile comerciale şi cooperativele. Pentru acestea

nu se solicită să desfăşoare tranzacţii comerciale conform ocupaţiei. Acestea

sunt comercianţi în conformitate cu forma lor de organizare juridică. Din

această categorie sunt excluse cooperativele de locuit şi construcţii, deoarece

acestea au o existenţă temporară - până la construirea unei clădiri pentru ne-

voile membrilor cooperativelor.

Cea de a treia categorie de comercianţi este menţionată la alin. 3 de

la art. 1 LC. Potrivit acestei dispoziţii, comerciantul este şi orice persoană care



a înfiinţat o întreprindere, care conform obiectului şi volumului necesită ca

afacerile sale să se desfăşoare într-o manieră comercială, chiar dacă activita-

tea sa nu este menţionată la alin. 1. Sensul acestei dispoziţii legale poate fi

descoperit atunci când se face comparaţie cu dispoziţia prevăzută la art. 2 LC

(a se vedea mai jos).

Analiza primelor două texte (art. 1 şi art. 2) din LC dă motive pentru a

concluziona faptul că comercianţii în sensul legii pot fi grupaţi în două cate-

gorii principale:

a) comercianţii, în funcţie de activitatea desfăşurată şi

b) comercianţii, în conformitate cu forma lor de organizare juridică.

Prima categorie de comercianţi nu este monolită. În aceasta intră două

grupuri de persoane. Primele sunt cele care desfăşoară conform ocupaţiei una

dintre tranzacţiile menţionate la art. 1, alin. 1, pct. 1-15 – comercianţi în

conformitate cu caracterul activităţii.

Din cel de al doilea grup fac parte acei comercianţi a căror activitate,

chiar dacă se desfăşoară conform ocupaţiei, nu se încadrează în cele enumerate

la art. 1. Cu toate acestea, obiectul şi volumul lor impun ca afacerile să se

desfăşoare într-o manieră comercială (art. 1, alin. 3) - comercianţi în conformi-

tate cu obiectul şi volumul de activitate. O manifestare specifică a acestui caz

sunt persoanele menţionate la art. 2. La acest articol se precizează în mod expres

că obiectul în sine al activităţii lor nu le conferă caracter comercial. În acelaşi

timp, acelaşi art. 2 admite faptul că acest obiect poate fi prezentat într-un astfel

de volum, care să justifice necesitatea ca aceasta să se desfăşoare într-o manieră

comercială - comercianţi în funcţie de volumul activităţii.

În grupurile specificate de comercianţi intră persoanele fizice.

În ceea ce priveşte cea de a doua categorie de comercianţi, legea nu soli-

cită activitate conform ocupaţiei. Este suficientă forma de organizare juridică a

unei societăţi comerciale, respectiv cooperative. Aceştia sunt comercianţii în

funcţie de forma lor. Astfel, potrivit LC, pot fi doar persoane juridice.

Există două criterii prin care se desfăşoară diferenţierea secundară din-

tre comercianţi şi necomercianţi (cea primară este derivată din dispoziţia pre-

văzută la art. 1, alin. 1) – tipul de activitate (realizarea de tranzacţii comer-

ciale) şi tipul de subiect de drept.



Pe primul loc legea refuză calitatea comercială a persoanelor care

desfăşoară activităţi agricole. Această activitate nu este recunoscută de lege

ca fiind comercială. Acest lucru este fără îndoială atunci când scopul pro-

ducţiei este pentru consumul personal. Chiar dacă producţia este destinată

pentru piaţă, producerea şi realizarea acesteia nu sunt recunoscute ca o acti-

vitate care să califice persoana ce o desfăşoară ca fiind comerciant. Dacă nu

exista dispoziţia expresă a legii în acest sens, ipoteza s-ar fi încadrat la art. 1,

alin. 1, pct. 3: „producţia de mărfuri în scopul vânzării”. În mod evident ne

confruntăm cu o excepţie justificată din punct de vedere vital şi legal.

Renunţarea la calitatea comercială a persoanelor implicate în activita-

tea agricolă nu este absolută. Agricultorii pot fi recunoscuţi ca fiind comer-

cianţi în condiţiile prevăzute la alin. 3 de la art. 1. Acest lucru nu este pre-

văzut în mod expres la pct. 1 de la art. 2, aşa cum se face în paragraful

următor, dar nu există niciun temei pentru ca cele două ipoteze să fie tratate

în mod diferit. O interpretare sistematică strictă poate duce la concluzia con-

trară, dar nu reflectă adevărata voinţă a legiuitorului. În cazul în care agricul-

torul, asociat sau nu, pe baza producţiei pe care o produce organizează prelu-

crarea acesteia într-un atelier de conserve construit în acest scop, acesta se

va încadra la ipoteza prevăzută la art. 1, alin. 3. În acest caz, va avea nevoie

de forţă de muncă angajată, care în orice caz va necesita ca „afacerile sale să

se desfăşoare într-o manieră comercială”.

LC nu recunoaşte calitatea comercială nici a meşteşugarilor şi a per-

soanelor care prestează servicii prin munca personală. Ceea ce reuneşte ace-

ste categorii de persoane este faptul că îşi desfăşoară activitatea prin munca

personală. Folosirea numai a muncii personale implică un volum mic de lucru

efectuat. Acest volum mic nu justifică ţinerea contabilităţii comerciale şi

înscrierea unei societăţi comerciale. Este posibil însă ca astfel de persoane să-

şi unească forţele şi să constituie o societate comercială cu acelaşi obiect de

activitate, pe care l-au exercitat în mod individual. Prin urmare, natura acti-

vităţii în acest caz nu contează pentru calificarea subiecţilor care o desfăşoară

în calitate de comercianţi. Şi încă ceva. Este posibil ca un meşteşugar distinct

sau o persoană care prestează servicii să întreprindă o activitate pe scară largă

pe care să o organizeze ca o întreprindere cu personal angajat, care va nece-

sita ca această activitate să nu figureze ca fiind meşteşugărească de mică



industrie, ci într-o manieră comercială, adică întreprinderea să fie făcută pu-

blică în conformitate cu cerinţele LC. Prin urmare, criteriul de delimitare este

pe de o parte cantitativ, iar pe de altă parte - organizatoric. Având în vedere

faptul că volumul de muncă necesită şi s-a creat organizarea necesară, activi-

tatea trebuie să crească de la meşteşugărească sau activitate de servicii cu

muncă personală - într-o activitate comercială efectuată în baza LC.

Următoarea categorie de persoane a căror activitate în sine nu este un

temei pentru recunoaşterea calităţii de comerciant este cea a persoanelor

care desfăşoară profesii liberale. Legislaţia nu ne oferă suficient sprijin pentru

definirea profesiilor liberale. Trebuie să se caute analogii în vechea noastră

legislaţie şi în practica mondială. Astfel sunt profesiile avocatului, omului de

ştiinţă, medicului, dentistului, profesorului, arhitectului, traducătorului şi al-

tele asemenea. Activitatea acestora însă trebuie să fie organizată în mod in-

dependent, pentru a fi tratată ca o profesie liberă. Aceste persoane de ase-

menea îşi desfăşoară activitatea prin muncă personală. Această activitate însă

de asemenea face obiectul „comercializării”, dacă este organizată spre exem-

plu în clinici, în birouri de proiectare sau de traducere etc.

Ultima categorie de persoane pe care LC nu le consideră ca fiind co-

mercianţi, sunt serviciile hoteliere efectuate, prin oferirea de camere în lo-

cuinţele ocupate de acestea (pct. 3 de la art. 2). Serviciile hoteliere în sine

sunt incluse în activităţile care îl califică pe cel care le efectuează drept

comerciant (art. 1, alin. 1, pct. 13). Ipoteza prevăzută la art. 2, pct. 3 este

însă diferită. În acest text sunt menţionate persoanele care efectuează activ-

ităţi hoteliere în locuinţele ocupate de acestea. Forma juridică a acestei acti-

vităţi este contractul de închiriere - un contract tipic civil, şi nu comercial.

Redactarea textului de la pct. 3 este strictă. Norma necesită o inter-

pretare largă. Nu doar punerea la dispoziţie de camere în locuinţele ocupate

de persoane nu le dă posibilitatea să fie consideraţi comercianţi. Se poate oferi

un apartament cu chirie, fără ca acest lucru să califice persoana drept comer-

ciant. Spre exemplu eliberarea apartamentului din cauza plecării la muncă în

străinătate şi acordarea acestuia cu chirie pe termen lung nu îl face pe locator

comerciant. Un alt aspect este dacă persoana îşi transformă în ocupaţie închi-

rierea clădirilor rezidenţiale. În acest scop, acesta trebuie să cumpere sau să

închirieze locuinţe, sau să construiască o clădire, care să devină obiectul unei



închirieri permanente în scopul obţinerii de profit. Este normal ca închirierea

de locuinţe să fie însoţită de punerea la dispoziţie de diverse servicii conexe

activităţii hoteliere.

Cu toate acestea, închirierea de autoturisme, precum şi de instrumente

şi alte bunuri mobile, îl califică pe cel care le realizează drept comerciant.

§ 2. Comerciantul unic

Comerciantul unic este un tip de comerciant. Ca atare, acesta poartă ca-

racteristicile generice ale comerciantului menţionate la art. 1. Comerciantul

este o persoană care desfăşoară conform ocupaţiei oricare dintre tranzacţiile

menţionate la art. 1, alin. 1. Chiar dacă nu se încadrează în ipoteza prevăzută la

alin. 1 de la art. 1, în cazul în care persoana a constituit o întreprindere, care în

funcţie de obiect şi de volum solicită ca afacerile sale să se desfăşoare într-o ma-

nieră comercială, aceasta va fi recunoscută în calitate de comerciant.

Definiţia comerciantului unic este dată la art. 56. Analiza acestei reguli

arată că tipurile de caracteristici ale comerciantului unic sunt:

- persoană fizică cu capacitate de a acţiona, care

- are domiciliul în ţară.

Recunoaşterea calităţii comerciale a persoanei fizice lărgeşte capaci-

tatea sa juridică. În calitate de subiect de drept civil, persoana fizică poate

dobândi doar drepturi şi obligaţii civile. Prin recunoaşterea sa în calitate de

comerciant, pentru aceasta se deschide posibilitatea de a fi şi parte la rapor-

turi juridice ale dreptului comercial. Cu toate acestea, nu apare un nou su-

biect de drept. Toate drepturile şi obligaţiile legate de activitatea comercială

sunt reunite de personalitatea persoanei recunoscute în calitate de comer-

ciant. Acesteia i se recunoaşte dreptul de a fi parte la relaţiile juridice comer-

ciale în cadrul propriei sale personalităţi. Comerciantul unic este simultan

purtător al drepturilor şi obligaţiilor comerciale şi civile. Cu acelaşi patrimoniu

va fi răspunzător pentru obligaţiile dobândite ca urmare a exercitării activităţii

sale comerciale şi pentru orice alte relaţii patrimoniale în care intră în viaţa

sa personală.

Situaţia este diferită în cazul în care comerciantul constituie o socie-

tate comercială cu asociat unic (acronim în limba bulgară: ETD). O astfel de

posibilitate îi este acordată în legătură cu societatea cu răspundere limitată



(acronim în limba bulgară: OOD) şi societatea pe acţiuni (acronim în limba

bulgară: AD) (art. 113 şi art. 159, alin. 1, coroborat cu art. 63, alin. 2). În

acest caz, pentru comerciant apare posibilitatea de a se diviza în mod juridic.

Acesta îşi păstrează personalitatea ca subiect civil de drept, iar împreună cu

aceasta îşi instituie un patrimoniu pe care îl personifică, în vederea

desfăşurării unei anumite activităţi economice. Pentru terţele părţi, există doi

subiecţi care sunt implicaţi în viaţa juridică separat şi în mod independent unul

faţă de celălalt.

Următoarea caracteristică tip a comerciantului – persoană fizică este

domiciliul său, care trebuie să fie în Bulgaria. LC nu se interesează de

cetăţenia comerciantului unic. Acesta poate fi cetăţean bulgar, dar poate fi şi

străin, atâta timp cât are o adresă permanentă în Bulgaria.

Potrivit art. 3, alin. 2, pct. 2 din Legea privind înregistrarea civilă,

coroborat cu art. 1, alin. 2, art. 89 şi 93 din Legea privind înregistrarea civilă,

adresă permanentă pot avea străinii care: au primit permis de şedere perma-

nentă în Republica Bulgaria.

Concluzia analizei acestor prevederi este faptul că activitatea în cali-

tate de comercianţi unici poate fi desfăşurată nu numai de către cetăţenii

bulgari, dar şi străini care s-au stabilit în ţară. Toţi aceştia sunt persoane fizice

rezidente.

Ultima cerinţă prevăzută de art. 56 pentru comerciantul unic este de a

avea capacitatea de a acţiona. Aceasta este o condiţie formală pentru

dobândirea calităţii comerciantului unic.

Capacitatea de acţiona conform dreptului nostru este legată de majo-

ratul civil. Acesta se produce la împlinirea vârstei de 18 ani.

Art. 57 LC prevede restricţii. Nu poate fi comerciant persoana care se

află:

- în procedură de declarare în stare de insolvenţă;

- nu a fost restabilit în drepturile sale fiind insolvabil;

- condamnat pentru faliment;

- a fost administrator, membru al unui organism de administrare sau de

control al unei societăţi dizolvate din motive de insolvenţă, în ultimii doi ani

anteriori datei deciziei de declarare a insolvenţei, în cazul în care au rămas

creditori nesatisfăcuţi;



- a fost administrator, membru al unui organism de administrare sau de

control al unei societăţi pentru care s-a constatat neîndeplinirea obligaţiilor

de creare şi depozitare a stocurilor conform Legii stocurilor de petrol şi pro-

duse petroliere.

Pentru înregistrarea comerciantului unic este necesară declaraţia uni-

laterală de voinţă a persoanei care doreşte să se constituie în calitate de co-

merciant. Prin constituirea comerciantului însă nu apare un nou subiect de

drept. Nu există nicio diferenţă între personalitatea persoanei fizice ca atare

şi calitatea sa de comerciant unic.

Declaraţia persoanei care doreşte să se înscrie în calitate de comer-

ciant unic trebuie să conţină:

- numele;

- adresa permanentă şi CNP;

- denumirea sub care se va desfăşura activitatea;

- sediul social şi adresa administrativă a activităţii;

- obiectul de activitate.

Detaliile necesare cererii indică faptul că legiuitorul face o distincţie

între adresa permanentă a persoanei pe de o parte, şi sediul social şi adresa

administrativă a activităţii pe de altă parte. Acestea pot coincide, însă pot fi

şi diferite.

Firma (denumirea) comerciantului unic trebuie să conţină fără abre-

vieri prenumele şi numele de familie sau după tată, prin care acesta este cu-

noscut în societate (art. 59). Prin această dispoziţie LC obligă unicul comer-

ciant să-şi utilizeze pentru denumirea firmei numele său civil. Nu există niciun

impediment, dacă persoana este cunoscută în societate cu porecla sa, ca

aceasta să fie adăugată la denumirea sa comercială. Acesta este conţinutul

necesar al societăţii comerciale. În afară de acesta, denumirea firmei poate

conţine şi alte elemente. Aceste elemente pot însemna obiectul de activitate,

precum şi o completare aleasă în mod liber. Acestea sunt elemente facultative

ale denumirii. Dreptul comerciantului asupra denumirii există atâta timp cât

acesta este comerciant. Prin aceasta dreptul denumirii este diferit de dreptul

unei mărci comerciale. Aceasta poate fi obiectul unui contract de licenţă şi să

supravieţuiască calităţii comerciale a persoanei.

Transferul denumirii unicului comerciant poate avea loc numai îm-

preună cu întreprinderea acestuia (art. 60, alin. 1, prop. I). Această



posibilitate reprezintă o abatere de la cerinţa de autenticitate a denumirii,

introdusă la art. 7, alin. 2, prop. 2. Această abatere de la principiu este posi-

bilă doar în două cazuri:

- în cazul în care întreprinderea comercială este transferată prin contract;

- în cazul în care întreprinderea comercială este moştenită (art. 60, alin. 2).

Moştenirea întreprinderii comerciantului unic se reglementează con-

form regulilor dreptului succesoral.

Activitatea comercială este continuată numai de către acel moştenitor

care preia întreprinderea. Pentru a prelua întreprinderea, este necesar ca unul

dintre moştenitori să dobândească întreaga întreprindere. Acest lucru se poate

face în două moduri - prin partaj sau prin transferarea cotelor de participare

moştenite de la întreprinderea comercială către unul dintre moştenitori.

Transferul denumirii nu se poate face separat şi indiferent de transferul

întreprinderii.

Persoana fizică îşi pierde calitatea comercială după eliminarea uneia

dintre premisele prevăzute la art. 56:

- încetarea activităţii;

- stabilirea în străinătate;

- decesul;

- plasarea sub tutelă.

Înscrierea comerciantului unic trebuie să fie radiată din registrul co-

mercial, pe baza unei solicitări scrise a părţilor interesate. La încetarea acti-

vităţii sau în cazul stabilirii în străinătate, persoana fizică în sine are legitimi-

tatea de a depune cererea. În caz de deces, cererea se depune de către moşte-

nitorii săi. În cazul punerii sub tutelă, instanţa radiază comerciantul unic la

cererea scrisă a tutorelui sau curatorului (art. 60a).

Radierea are efect de aducere la cunoştinţă.

După radierea din registrul comercial, răspunderea pentru obligaţiile

unicului comerciant continuă să afecteze persoana fizică, deşi nu mai are ca-

litatea de comerciant.

§ 3. Societăţile comerciale

1. Noţiunea de „societate” este ambiguă. Odată prin aceasta se arată

contractul dintre asociaţi, iar a doua oară – forma juridică de organizare

pentru atingerea scopului comun.



Contractul de societate este multilateral. Prin acesta câteva persoane se

angajează pentru atingerea scopului economic comun propus. Interesele aso-

ciaţilor sunt reciproce, şi nu opuse, aşa cum este în cazul contractului bilateral.

Prin urmare drepturile lor coincid în esenţă. Datorită interesului lor comun care

îi uneşte, legea denumeşte participanţii la contract asociaţi, şi nu părţi.

Al doilea sens al noţiunii de „societate” este forma de organizare ju-

ridică în scopul desfăşurării unei anumite activităţi (economice). Un loc prin-

cipal printre acestea îl au societăţile comerciale.

LC stabileşte societatea comercială ca fiind o unificare a două sau mai

multe persoane pentru desfăşurarea unor tranzacţii comerciale cu fonduri

comune (art. 63, alin. 1). Această definiţie legală a unei societăţi comerciale

o prezintă ca pe un tip de comerciant.

2. Tipurile de societăţi comerciale sunt menţionate la art. 64, alin. 1:

a) societate în nume colectiv

b) societate în comandită

c) societate cu răspundere limitată

d) societate pe acţiuni şi

e) societate în comandită pe acţiuni.

Tipurile de societăţi specificate sunt enumerate în mod exhaustiv (a

se vedea alin. 2 de la art. 64). Dincolo de acestea, sistemul nostru juridic nu

permite crearea altor tipuri de societăţi. Acesta este principiul numerus clau-

sus, cunoscut în dreptul societăţilor comerciale din ţările dezvoltate.

Societăţile comerciale pot fi clasificate pe baza unor criterii diferite de

clasificare. LC le împarte în două tipuri principale:

- personale şi

- de capital.

Primelor le aparţin societatea în nume colectiv (acronim în limba bul-

gară: SD) şi în comandită (acronim în limba bulgară: KD), iar celei de a doua

categorii – societatea cu răspundere limitată (acronim în limba bulgară:

OOD), societatea pe acţiuni (acronim în limba bulgară: AD) şi societatea în

comandită pe acţiuni (acronim în limba bulgară: KDA). Dintre acestea, cele mai

importante sunt AD şi OOD şi prin urmare vor fi examinate în mod individual.

În funcţie de temeiul apariţiei acestora, societăţile comerciale pot fi:

- pe bază de contract şi

- pe bază de statut.



Primele apar în virtutea unui contract încheiat între participanţi. Ace-

stea sunt SNC şi SCS, precum şi SRL. Societăţilor pe bază de statut le aparţin

SA şi SCA. Acestea din urmă însă necesită şi un contract care se încheie între

asociaţii cu răspundere nelimitată.

O valoare mai mare o are delimitarea societăţilor în funcţie de răspun-

dere. În conformitate cu acest criteriu de clasificare, societăţile pot fi:

- cu răspundere nelimitată a asociaţilor şi

- cu răspundere limitată.

Această diviziune este condiţionată. Asociaţii au răspundere nelimitată

cu patrimoniul lor personal în ceea ce priveşte creditorii societăţii, dacă

aceasta este SNC. O astfel de responsabilitate o poartă şi aşa numiţii asociaţi

comanditaţi în cazul SCS, precum şi la SCA. În cadrul celorlalte tipuri de socie-

tăţi asociaţii nu poartă răspunderea faţă de creditorii societăţii. Răspunderea

acestora este numai în ceea ce priveşte societatea şi se extinde până la valoa-

rea contribuţiilor subscrise. Astfel este responsabilitatea acţionarilor, a aso-

ciaţilor la SRL, precum şi a aşa numiţilor asociaţi comanditari în cadrul SCS şi

SCA. În legătură cu creditorii societăţii, societatea este responsabilă doar cu

patrimoniul său personal. Clasificarea societăţilor în termeni de responsabili-

tate dă impresia că cei care răspund în mod nelimitat, garantează într-o

măsură mai mare interesele terţilor părţi şi invers – intrarea în relaţii cu so-

cietăţile care răspund limitat ascunde un risc mai mare. De regulă, este exact

invers. Aceste societăţi care răspund în mod nelimitat ajung până la răspun-

derea cu patrimoniul personal al asociaţilor, care în cazuri rare este de dimen-

siuni mai mari. Aşa numita răspundere limitată a SA şi SRL este mai sigură.

Înainte de toate, aceştia sunt obligaţi să-şi facă public capitalul, ceea ce

creează garanţii serioase pentru părţile contractante. Pentru SA este prevăzut

un capital minim de 50.000 leva bulgăreşti. Nu este întâmplător faptul că la

art. 64, alin. 4 se introduce regula că printr-o lege specială se poate prevedea

că o anumită activitate poate fi efectuată doar de către un anumit tip de so-

cietăţi comerciale. Legile speciale dau preferinţă societăţii pe acţiuni ca fiind

o companie de capital tipică. Astfel, băncile comerciale şi companiile de asi-

gurări sunt societăţi pe acţiuni.

Societăţile personale presupun participarea personală a asociaţilor în

cadrul realizării activităţii comerciale. Asociaţii din cadrul acestor societăţi



datorează efortul şi munca personală, ceea ce necesită o deosebită încredere

între acestea. Prin urmare, aceste societăţi sunt intuitu personae, încheiate

având în vedere calităţile personale ale asociaţilor. Cel mai tipic reprezentant

al societăţilor personale este SNC. În afară de aceasta, SCS aparţine acestei

categorii. Însă aceasta nu este un tip pur de societate a personalităţii, întrucât

există o categorie de asociaţi (asociaţii comanditari), care participă în cadrul

societăţii doar cu contribuţii patrimoniale şi nu datorează participare perso-

nală în punerea în aplicare a activităţii societăţii.

În cazul societăţilor de capital pe prim plan este nu participarea per-

sonală, ci participarea cu fonduri - capital. Natura activităţii societăţii nece-

sită concentrarea unor sume mari de bani, indiferent de calităţile personale

ale persoanelor care le acordă. Se ajunge până la detaşarea societăţii de per-

soanele care au înfiinţat-o. Prin urmare, în cazul celui mai tipic reprezentant

al societăţilor de capital - SA, participanţii la aceasta nu se numesc asociaţi,

ci acţionari. În această categorie se încadrează de asemenea SCA, precum şi

SRL. Aceasta din urmă nu are un caracter strict de capital, deoarece într-o

anumită măsură necesită şi o implicare personală a asociaţilor, însă oricum

participarea la capital este decisivă.

Potrivit LC, toate societăţile comerciale sunt recunoscute ca persoane

juridice (art. 63, alin. 3). Recunoaşterea unei societăţi ca persoană juridică

înseamnă că în lumea juridică a apărut a apărut un nou subiect de drept, di-

ferit de participanţii la acesta. Societatea dobândeşte capacitatea de a prelua

drepturi şi obligaţii în nume propriu, de a purta răspunderea cu patrimoniul

său propriu, diferit de patrimoniul asociaţilor sau al acţionarilor.

3. Constituirea. Potrivit LC, fondatorii trebuie să fie persoane fizice

sau juridice bulgare sau străine capabile de a acţiona (art. 65, alin. 1). Parti-

cipantul la o societate comercială poate fi şi statul. Acest lucru este valabil

atât pentru statul bulgar, cât şi pentru statele străine.

Pentru anumite tipuri de societăţi, legea stabileşte cerinţe suplimentare

pentru fondatori. Faptul că o persoană declarată în stare de insolvenţă este un

pericol potenţial pentru rulaj şi societatea la care participă, a motivat legiuitorul

să introducă restricţia că un fondator al unei societăţi pe acţiuni nu poate fi o

persoană declarată în stare de insolvenţă - art. 160, alin. 2.



Contractul pentru societate, denumit contract de societate sau con-

stitutiv, pune bazele societăţii comerciale. Potrivit acestuia, două sau mai

multe persoane sunt unite pentru efectuarea tranzacţiilor comerciale cu fon-

duri comune. Acesta este un tip de tranzacţie organizaţională. În cazul SA,

rolul unui astfel de contract organizaţional îl are statutul.

Forma contractului de societate nu este reglementată în „Dispoziţiile

generale” pentru societăţile comerciale. Aceasta şi-a găsit locul în reglemen-

tarea diferitelor tipuri de societăţi. Contractul de constituire a SNC necesită o

formă scrisă cu legalizare notarială a semnăturilor asociaţilor (art. 78).

Această formă este stabilită având în vedere valabilitatea contractului (forma

ad substantiam). Nerespectarea acesteia va duce la nulitatea societăţii consti-

tuite. În mod similar, este reglementat şi aspectul pentru SCS. La art. 100 este

stabilită aceeaşi formă a contractului de societate.

Cadrul juridic al formei contractului pentru constituirea SRL este cu-

prins la art. 114. Este suficientă o formă scrisă simplă, care este o soluţie

legală inadecvată.

În cazul AD în locul contractului există statutul. Acest statut se adoptă

de către adunarea constitutivă (art. 170, alin. 1, pct. 3).

Dintre societăţi, doar SCA are nevoie atât de contract, cât şi de statut

(art. 253, alin. 1 şi art. 254 alin. 2).

Conţinutul contractului de societate este stabilit de LC pentru diferi-

tele tipuri de societăţi. Este vorba despre conţinutul minim necesar. Prin

conţinutul contractului de societate, tipul respectiv de societate este tipizat

şi individualizat.

Modificările în contractul încheiat sunt admise în baza unui temei ge-

neral, dar în regim diferit. Contractul de constituire a unei societăţi personale

se poate modifica în orice moment, de regulă cu decizia unanimă a asociaţilor.

Contractul de societate, asemănător contractului de societate civilă, este

multilateral. Participanţii la acesta fac declaraţii de voinţă unidirecţionale, care

au ca scop crearea formei relevante de organizare juridică. Această ultimă cir-

cumstanţă conferă caracterul organizaţional al contractului.

4. Societăţi comerciale cu asociat unic. În anumite situaţii prevăzute

de lege, se poate constitui o societate şi de către o singură persoană (art. 63,



alin. 2). Astfel de cazuri sunt prevăzute de către LC în legătură cu societatea

cu răspundere limitată (art. 113) şi societatea pe acţiuni (art. 159, alin. 2).

Societatea cu asociat unic este o astfel de societate de capital, în

care părţile sociale (acţiunile) sunt adunate într-un singur subiect de drept.

Această societate are un singur asociat, respectiv acţionar. Din acest punct de

vedere este o excepţie de la regula generală conform căreia societatea este o

uniune de două sau mai multe persoane (art. 63, alin.17).

Constituirea unei societăţi cu asociat unic nu se face prin contract, ci

prin act constitutiv. Acest act, prin însăşi natura sa, este o tranzacţie de

drept unilaterală. Aceasta urmăreşte acelaşi scop pe care îl urmăreşte con-

tractul de societate sau statutul – constituirea unei societăţi comerciale.

5. Înfiinţarea societăţii. Aceasta nu coincide cu momentul încheierii

contractului constitutiv (de societate). Contractul este doar primul element al

compoziţiei de fapt necesare constituirii societăţii comerciale. La acesta este

necesar să se adauge înscrierea formării în registrul comercial, care încheie

procedura înregistrării comerciale. Înscrierea este suficientă în vederea în-

fiinţării persoanei juridice a societăţii (art. 67, alin. 1 LC). Din ziua înscrierii

societăţii comerciale, aceasta se consideră că este constituită. Obligaţia de

înscriere este în sarcina organismului de administrare ales al societăţii (art.

67, prop. 2).

6. Nulitatea societăţii constituite. Aceasta este reglementată la art.

70, prin derogare de la regimul general de nulitate din dreptul civil (art. 26 şi

următoarele Legea obligaţiilor şi a contractelor).

Regula de la art. 70 din LC se aplică numai dacă societatea este con-

stituită, adică este înscrisă în registrul comercial.

Nulitatea societăţii este o consecinţă a viciilor care afectează diferi-

tele elemente ale compoziţiei de fapt mixte a constituirii acesteia.

Temeiurile pentru nulitatea societăţilor comerciale sunt de asemenea

enumerate în mod exhaustiv. Cu excepţia temeiurilor de nulitate enumerate

mai sus, societăţii nu i se pot aplica niciun fel de alte temeiuri similare. Încăl-

carea trebuie să fie neînlăturabilă sau neînlăturată – argumente prevăzute la

art. 70, alin. 2, prop. 2.



Norma prevăzută la art. 70 este specială în legătură cu art. 26 şi

următoarele din Legea obligaţiilor şi a contractelor şi prin urmare exclude apli-

carea sa.

Primul temei pentru nulitatea unei societăţi comerciale este lipsa con-

tractului constitutiv sau dacă acesta nu a fost întocmit în forma prevăzută de

lege. Acesta se aplică pentru SNC, SCS şi SRL, precum şi pentru SCA.

La baza societăţii se află voinţa asociaţilor, care este exprimată în con-

tractul de societate. De aceea lipsa contractului înseamnă că nu există o so-

cietate. Consecinţa este aceeaşi dacă nu se respectă forma solicitată.

SA şi SCA sunt nule, nu numai atunci când nu este întocmit statutul sau

statul este în formă orală, ci şi atunci când există alte încălcări ale art. 159 şi

art. 163, la care face trimitere art. 70, alin. 1, pct. 2. Legiuitorul a stabilit o

modalitate specială pentru constituirea societăţilor de capital. Încălcarea ace-

steia duce la nulitate.

SA, cât şi SCA sunt nule, în cazul încălcării uneia dintre cerinţele pre-

văzute la art. 163:

- nu a fost organizată adunarea constitutivă;

- la adunarea constitutivă nu sunt subscrise toate acţiunile;

- fondatorul nu este reprezentat de un mandatar prin procură expresă

cu legalizare notarială a semnăturii;

- adunarea constitutivă nu a adoptat una dintre deciziile prevăzute la

alin. 3 de la art. 163;

- deciziile prevăzute la art. 163, alin. 3 nu au fost adoptate cu majo-

rităţile prevăzute la alin. 4 de la art. 163;

- nu s-a întocmit proces verbal al adunării constitutive.

Următorul temei pentru nulitatea societăţii este ca obiectul său de ac-

tivitate să contravină legii - art. 70, alin. 1, pct. 4. Aici intră situaţiile în care

în obiectul de activitate al societăţii este inclusă o astfel de activitate care

este „monopol“ al unui alt tip de societate. Astfel, activităţile bancare şi de

asigurare pot fi efectuate numai de către SA.

Societatea este nulă atunci când lipseşte un element al contractului

constitutiv sau al statutului. Astfel de elemente a căror lipsă este asociată de

lege cu nulitatea sunt următoarele:

- denumirea comercială;

- obiectul de activitate al societăţii;



- valoarea contribuţiei sau a capitalului, atunci când legea solicită

acest lucru - art. 70, alin. 1, pct. 5.

SRL, SA şi SCA sunt nule în cazul în care valoarea minimă a capitalului

prescrisă de lege nu este vărsată – art. 70, alin. 1, pct. 6.

Ultimul temei pentru nulitatea societăţii comerciale este reglementat

la pct. 7 de la alin. 1 al art. 70. Societatea este nulă atunci când la constituirea

sa au participat mai puţin decât numărul de persoane cu capacitate de a

acţiona, care este prevăzut de lege.

Nulitatea este declarată de către instanţă în baza unei acţiuni. Aceasta

nu se produce de drept. Nimeni nu o poate invoca, înainte de a fi declarată

printr-o hotărâre judecătorească care a intrat în vigoare.

Efectul prevăzut la art. 70 poate fi formulată şi de către procuror.

Introducerea acţiunii este condiţionată de un termen. Termenul este

de un an.

Pentru a fi declarată societatea ca fiind nulă, viciul trebuie să fie

neînlăturabil. Astfel sunt viciile prevăzute la art. 70, alin. 1, pct. 1, 2 şi 7.

„Înlăturarea” acestor vicii va însemna constituirea unei noi societăţi. Celelalte

vicii enumerate la art. 70, alin. 1, pct. 3, 4, 5 şi 6 sunt înlăturabile. Acestea

constituie un temei de nulitate numai dacă nu sunt înlăturate într-un termen

corespunzător stabilit de către instanţă.

Hotărârea de declarare a nulităţii societăţii este valabilă pentru viitor

(ex nunc).



TEMA IV

REGISTRUL COMERȚULUI

§ 1. Conceptul şi cadrul juridic

Siguranţa rulajului comercial necesită prezentarea mai multor ele-

mente ale situaţiei juridice a comercianţilor. Acest lucru se realizează prin

înscrierea acestora în registrul comercial. Scopul acestui registru este de a

face publice, din motive de siguranţă juridică, informații esenţiale ale situaţiei

juridice a comerciantului. Acest lucru se realizează prin atribuirea unei obli-

gaţii administrativ-legale către comercianţi de a solicita înscrierea unor anu-

mite informații stabilite de lege. De înscriere se asociază şi anumite consecinţe

juridice. Înscrierea protejează interesele comercianţilor şi ale terţilor părţi.

Prin înscriere, comercianţii pot opune terţilor părţi informațiile înscrise în re-

gistru. Este în interesul acestora din urmă să ştie aceste informații şi să se

refere la acestea.

Conceptul de „registru comercial” are mai multe semnificaţii. În primul

rând, acesta este o instituție juridică - un ansamblu de norme juridice care

reglementează materia. Caracteristic acestui institut este faptul că cadrul său

legislativ este absolut imperativ.

În al doilea rând, sub registru comercial se înţelege activitatea de în-

registrare a comercianţilor.

Al treilea înţeles al conceptului este o singură bază de date electro-

nică centralizată, care înlocuieşte păstrarea registrelor până la intrarea în

vigoare a Legii registrului comercial.

Principalul cadru juridic al înscrierii este conţinut în Legea registrului

comercial - LRC. Cadrul este conţinut de asemenea în LC, în legătură cu infor-

mațiile care fac obiectul înscrierii pentru diferitele tipuri de comercianţi, pre-

cum şi în Codul de procedură civilă şi în Ordonanţa de păstrare, depozitare şi

acces la registrul comercial.

§ 2. Informații şi documente care fac obiectul prezentării

Prezentarea informațiilor se face prin înscrierea acestora în registrul

comercial. Aceste informații sunt specificate în lege. Cercul lor nu poate fi



extins sau micşorat conform voinţei comercianţilor sau a instanţei. Dacă o anu-

mită circumstanţă nu face obiectul prezentării, prin înscrierea în registrul co-

mercial, dar este înscrisă, atunci această înscriere este nulă. Aceasta nu are

consecinţe juridice.

O acţiune care este opusă înscrierii este ştergerea. Aceasta se impune

atunci când circumstanţa înscrisă nu mai este valabilă şi acest lucru trebuie să

fie reflectat în registrul comercial.

Împreună cu înscrierea şi ştergerea, există şi documente care trebuie să

fie menționate în dosarul comercial al comerciantului. Acestea sunt contractul

constitutiv, respectiv statutul societăţii, situaţia financiară anuală şi altele.

Care sunt informațiile care sunt supuse înscrierii în registru? În primul

rând, acestea sunt trăsăturile distinctive din punct de vedere juridic ale comer-

ciantului: denumirea comercială, sediul social şi adresa, precum şi obiectul de

activitate. În afară de acestea: cine administrează şi reprezintă societatea, capi-

talul în cazul societăţilor de capital etc. Fac obiectul înscrierii modificările

oricăreia dintre aceste informații, precum şi alte informații prevăzute de lege.

Acestea sunt: transferul întreprinderii comerciale, deschiderea unei sucursale,

numirea şi eliberarea din funcţie a unui procurist, lichidatori etc.

Consecinţele juridice ale înscrierii apar doar dacă circumstanţa înscrisă

era supusă înscrierii.

Obligaţia de prezentare este atribuită comerciantului la care se referă

circumstanţa care face obiectul înscrierii sau documentul care face obiectul

depunerii.

În vederea îndeplinirii obligaţiei de declarare este stabilit un termen

total de şapte zile.

§ 3. Efectul înscrierii

Înscrierea în registrul comerțului are două acţiuni obligatorii şi două

facultative. Acţiunile obligatorii sunt:

- de informare (declarativă) şi

- de dovedire.

Înscrierea în registru poate avea şi o acţiune:

- constitutivă

- de creare a unui drept.



Efectul de informare creează prezumţia incontestabilă că circumstanţa

înscrisă este cunoscută terţilor părţi de bună credinţă. Legea a introdus un ter-

men de amânare de 15 zile pentru terţele părţi care nu au putut fi înştiinţaţi cu

privire la înscriere. În cadrul unui termen de 15 zile de la publicare, terţele părţi

pot dovedi că le-a fost imposibil să fie înştiinţaţi cu privire la înscriere. De aici

înainte acţionează prezumţia de necontestat a cunoaşterii.

Efectul de dovedire a înscrierii constă în forţa sa probantă formală

faţă de informațțile înscrise. Această forţă probantă se aplică erga omnes

(pentru toată lumea). Spre deosebire de caracterul incontestabil al prezumţiei

de cunoaştere (consecinţă a acţiunii de informare), circumstanţa înscrisă se

consideră că s-a produs pentru dovedirea celor contrare. Prin urmare, efectul

probant a înscrierii creează o prezumţie contestabilă de veridicitate a infor-

mațiilor înscrise în registru.

Numai în cazurile prevăzute în mod expres de lege înscrierea are o acţiune

constitutivă. Aceasta înseamnă că numai în cazurile prevăzute de lege înscrierea

devine un element al compoziţiei efective generatoare de drept. În aceste cazuri,

înscrierea este o condiţie pentru producerea consecinţele juridice dorite. Un

exemplu tipic al efectului constitutiv al înscrierii este cuprins în dispoziţia pre-

văzută la art. 67 LC, în care se prevede că societatea este considerată ca fiind

înfiinţată de la înscrierea acesteia în registrul comercial.

În mod similar cu acţiunea constitutivă şi acţiunea înscrierii de creare a

unui drept nu are o aplicabilitate generală. Aceasta este prevăzută în legătură cu

societatea comercială nulă (art. 70). Această acţiune constă în generarea socie-

tăţii ca subiect de drept, indiferent de viciul de la constituirea acesteia. Acţiunea

de creare a unui drept a înscrierii nu este în măsură să consolideze societatea

viciată, prin urmare poate fi dizolvată. Însă această posibilitate se extinde în ca-

drul unui termen de un an. După expirarea acestei perioade, societatea nu poate

fi atacată, indiferent de viciile de la constituirea acesteia.

§ 4. Obligaţia de înscriere sau radiere

Aceasta este în sarcina comerciantului, indiferent dacă este vorba de-

spre un comerciant unic, o societate comercială sau o cooperativă. Cu toate

acestea, în cazul în care comerciantul este în lichidare, obligaţia este a lichi-

datorului. Prin excepţie înscrierea (radierea) poate fi solicitată de către o



terţă parte interesată, care este angajată în administrarea societăţii. Astfel

de ipoteze au fost reglementate la SA (art. 233, alin. 5 LC) şi la SRL (art. 141,

alin. 5 LC). În cazul în care este în interesul public, instanţa este cea care

trebuie să solicite evidenţierea în registru. Acesta este cazul atunci când so-

cietatea este nulă (art. 70 LC).

Obligaţia de solicitare este administrativ-juridică şi are loc în acelaşi

timp cu apariţia informației care urmează să fie evidenţiată în registru. Ter-

menul pentru aceasta este de 7 zile de la producerea informației respective.

§ 5 Procedura de registru

Procedura de înscriere a informațiilor, respectiv de declarare a actelor

este administrativă. Persoanele legitime să solicite înscrierea, respectiv de-

clararea sunt:

- comerciantul;

- alte persoane, în cazul în care legea a prevăzut în mod expres o astfel

de posibilitate (spre exemplu judecătorul sindic);

- mandatarul;

- instanţa.

Procedura trebuie să fie iniţiată în formă scrisă sau electronică. La ce-

rere se anexează de asemenea o declaraţie de veridicitate a informațiilor, re-

spectiv actelor. La cerere se anexează şi documentele care atestă informațiile

sau actele respective.

După depunerea cererii împreună cu documentele anexate se

desfăşoară trei activităţi consecutive:

- înştiinţarea cu privire la cerere;

- pronunţarea cu privire la cerere (pentru înscriere/anunţare sau refuz) şi

- transferarea datelor în registru (înscrierea reală).

Refuzul de înscriere/anunţare poate fi atacat în faţa instanţei regionale

de la sediul social al comerciantului. Procedura de atac se poate face în două

instanţe.



TEMA V

SOCIETATEA PE ACŢIUNI

§ 1. Caracteristici generale

1. Definiţie. Potrivit art. 158 societatea pe acţiuni este cea a cărei

capital este împărţit în acţiuni. Din această definiţie legală rezultă că SA

este un tip de societate comercială şi ca atare are particularităţile generale

ale SC. În afară de acestea, are şi particularităţi speciale, dintre care cea mai

importantă se referă la modalitatea de împărţire a capitalului său.

Particularităţile comune ale SA cu celelalte tipuri de TD sunt după

cum urmează:

- este un tip de comerciant în conformitate cu forma sa de organizare

juridică;

- este persoană juridică cu caracter corporativ;

- are o capacitate juridică universală;

- pentru obligaţiile sale răspunde cu patrimoniul său;

- participanţii pot fi orice subiecţi de drept privat;

- fiecare acţionar este obligat să facă o contribuţie;

- interesul principal din calitatea de membru în societate este partici-

parea la distribuirea profitului;

- la dizolvarea sa prin lichidare, participanţii au dreptul la o cotă de

lichidare.

Particularităţile speciale ale SA sunt:

- se constituie prin statut;

- formează un capital care este împărţit în părţi egale, denumite

acţiuni;

- calitatea de membru la aceasta provine din dobândirea de acţiuni şi

durează atâta timp cât acestea sunt deţinute;

- de la acţionar nu se solicită participarea personală la activitatea so-

cietăţii.

2. Tipuri de SA. Acestea sunt subîmpărţite în funcţie de diferite criterii

de clasificare:



- în funcţie de numărul de acţionari – cu acţionar unic şi cu mai mulţi

acţionari;

- în funcţie de tipul de acţionari - cu sau fără participarea statului;

- în funcţie de modalitatea de constituire – cu şi fără permisiunea unui

organism de stat;

- în funcţie de sistemul de administrare – unitar sau dualist.

§ 2. Constituirea unei societăţi pe acţiuni

1. Tipuri de constituire. Constituirea se poate face în două moduri, care

pot fi clasificate în mod condiţional ca primar şi secundar. Un criteriu de dife-

renţiere este dacă o SA este constituită prin reorganizare, caz în care este vorba

despre o succesiune, sau aceasta este înfiinţată pentru prima dată. Secundară

este spre exemplu înfiinţarea unei SA prin reorganizarea unui alt tip de SC.

Constituirea unei SA se efectuează în conformitate cu sistemul norma-

tiv – este suficient ca fondatorii să efectueze acţiunile prescrise în LC. Prin

excepţie, în cazurile prevăzute de lege, constituirea anumitor tipuri de SA se

poate face în cadrul sistemului de autorizare, adică în afară de acţiunile fon-

datorilor să fie necesară o autorizaţie de la un organism de stat. Conform si-

stemului de autorizare se înfiinţează băncile şi societăţile de asigurări, bursa

de valori, intermediarul de investiţii etc.

2. Fondatorii. Potrivit art. 159, alin. 1, fondatorul poate fi orice per-

soană fizică sau juridică. Desigur, persoanele fizice trebuie să aibă capaci-

tatea de exercițiu. Legea stabileşte o limitare pentru fondatori - aceştia nu

trebuie să fie declaraţi în insolvenţă - art. 160, alin. 2.

Acţionarii fondatori au drepturi şi obligaţii. Obligaţia acestora este de a

convoca adunarea constitutivă. Aceştia au obligaţii în legătură cu pregătirea

adunării, ale materialelor de pe ordinea de zi, să raporteze cu privire la aspectele

individuale. Funcţiile fondatorilor se încheie prin alegerea organelor SA.

3. Constituire. Compoziţia efectivă a constituirii SA în conformitate cu

procedura generală este cuprinsă la art. 163.

Se desfăşoară o adunare constitutivă la care sunt prezente persoanele

care subscriu acţiuni. Desfăşurarea acestei şedinţe este o fază independentă a

constituirii SA. Adunarea constitutivă este locul unde se decide înfiinţarea SA

şi se compun organismele acesteia.



În cadrul adunării constitutive, toate acţiunile trebuie să fie subscrise

şi să se adopte patru decizii.

În primul rând, se ia o decizie privind constituirea SA, iar apoi se adoptă

şi statutul societăţii. Aceste două decizii sunt adoptate în unanimitate.

A treia decizie este alegerea primului consiliu de supraveghere, re-

spectiv a consiliului director.

A patra decizie a adunării constitutive stabileşte cheltuielile pentru

constituirea SA. Ultimele două decizii pot fi adoptate cu majoritate simplă.

Nu este necesară adoptarea unei decizii cu privire la valoarea contri-

buţiilor efectuate. Contribuţiile nu sunt făcute înainte de adunare, din mo-

ment ce acţiunile nu au fost încă subscrise şi nu s-a adoptat statutul. Valoarea

contribuţiilor este funcţie de numărul de acţiuni subscrise.

Ultima fază a constituirii constă în înscrierea SA în registrul comercial.

4. Statutul şi înscrierea SA în registrul comercial. Atunci când o lege

specială prevede ca constituirea să se facă după autorizarea de la o anumită

autoritate de stat, este necesar ca la înscrierea societăţii în registrul co-

merțului să se prezinte şi licenţa sau autorizaţia respectivă, art. 174, alin. 3.

Concluzia este că nu sunt suficiente numai acţiunile fondatorilor, ci este ne-

cesară asistenţă a funcţionarului pentru înregistrare. La înscrierea SA se efe-

ctuează o verificare formală - dacă au fost îndeplinite cerinţele legale pentru

constituirea societăţii.

În primul rând împreună cu cererea de înscriere trebuie să se prezinte

procesul verbal al adunării constitutive. Prin acesta se stabileşte că s-a luat

decizia de constituire a SA cu unanimitate şi că întregul capital este subscris.

În al doilea rând, în registrul comerțului se prezintă statutul adoptat.

Obiectul statutului este structura internă a SA, capitalul său, tipurile de

acţiuni, administrarea şi modalitatea de reprezentare. La întocmirea statu-

tului trebuie să fie discutate câteva aspecte. Trebuie să se ia atitudine cu

privire la aceste dispoziţii din LC, care sunt dispozitive. O astfel de atitudine

trebuie să se ia şi cu privire la normele alternative şi de abilitare. Astfel,

fondatorii îşi pot păstra nominal pentru ei înşişi anumite avantaje, dar numai

dacă le-au prevăzut în statut - art. 165, pct. 6. Posibilitatea de înlocuire a

acţiunilor nominative cu acţiuni la purtător şi viceversa de asemenea trebuie

să se reglementeze în mod expres în statut - art. 180. Acţiunile privilegiate



pot fi emise de către SA, cu referire explicită a acestora şi reglementare de

asemenea în statut - art. 182. Ca exemplu pentru dispoziţii alternative pot fi

menţionate cele referitoare la administrare. În statut trebuie să se aleagă una

dintre cele două posibilităţi – administrare unitară sau dualistă - art. 219 şi

următoarele. De asemenea, în statut trebuie să se prevadă dacă reprezentarea

SA va fi colectivă sau individuală - art. 235.

Adoptarea statutului este un element al componenţei de fapt a consti-

turii AD. Actul prin care se adoptă statutul este diferit de statutul în sine –

acesta este o tranzacţie-decizie. Tranzacţia-decizie dă viaţă statutului în ca-

litatea sa de act de structură internă a societăţii. Statutul nu este obligatoriu

să fie semnat de către fondatori. Acceptarea acestuia va fi certificată prin

procesul verbal întocmit al adunării constitutive.

Statutul este prezentat la registrul comerțului şi se anunţă.

Pentru a se admite înscrierea AD, trebuie să se prezinte dovezi că s-a

subscris întregul capital, art. 174, alin. 1, pct. 2.

În faţa registrului comercial se prezintă dovezi că s-a vărsat partea pre-

văzută în statut a valorii fiecărei acţiuni, dar nu mai puţin de 25 la sută din

valoarea de emisiune nominală sau prevăzută în statut pentru fiecare acţiune,

art. 174, alin. 1, pct. 3.

Pentru înscrierea SA în registrul comercial, este necesar să se aleagă

un consiliu director, respectiv un consiliu de supraveghere şi un consiliu de

administraţie, art. 174, alin. 1, pct. 4. La registrul comerțului se prezintă pro-

cesul verbal al adunării constitutive, în care se stabileşte componenţa consi-

liului director, respectiv a consiliului de supraveghere. Din statut se iau datele

cu privire la informațiile care fac obiectul înscrierii – denumirea, sediul social

şi adresa administrativă, obiectul de activitate şi termenul, dacă este cazul,

valoarea capitalului, precum şi partea din acesta care trebuie să fie vărsat la

constituire, tipul şi numărul de acţiuni, valoarea nominală a acestora, dreptu-

rile diferitelor clase de acţiuni, condiţiile speciale pentru transferul acestora,

tipul şi valoarea contribuţiei nemonetare, numele membrilor organelor. Nu-

mele persoanelor autorizate să reprezinte SA sunt de asemenea înscrise în re-

gistrul comercial. La înscriere, aceştia prezintă semnături legalizate notarial -

art. 235, alin. 3.



§ 3. Capitalul SA

SA trebuie să aibă un capital stabilit ca valoare în statut. Aceasta este

o mărime valorică care exprimă suma monetară nominală a contribuţiilor

făcute de către acţionari (monetare şi nemonetare). În schimbul contribuţiilor

efectuate acţionarii primesc acţiuni. Totalul valorii nominale a acţiunilor for-

mează capitalul SA.

Capitalul SA este întotdeauna exprimat în bani - în leva bulgăreşti.

Caracterul monetar al capitalului nu înseamnă că contribuţiile acţionarilor nu

pot fi nemonetare, nici că acestea nu pot fi făcute şi în valută străină. Indife-

rent de forma în care sunt făcute contribuţiile, acestea trebuie să aibă o ex-

presie monetară.

În cazul în care se fac contribuţii peste valoarea nominală a acţiunilor,

adică acestea sunt preluate la valoarea lor de emisiune - art. 176, patrimoniul

va depăşi valoarea capitalului societăţii, întrucât prima de emisiune (diferenţa

dintre valoarea de emisiune şi valoarea nominală a acţiunilor) nu afectează

capitalul, ci formează fondul de „Rezervă”.

Capitalul este împărţit în părţi egale - acţiuni. Valoarea nominală a

acţiunii este determinată în statut, dar nu poate fi mai mică de o leva bul-

gărească.

Valoarea minimă a capitalului SA este de 50.000 leva bulgăreşti. Valoa-

rea minimă a capitalului SA, care desfăşoară activitate bancară, de asigurări

sau activitate de asigurări voluntare de sănătate, este determinată de o lege

separată - art. 161, alin. 3.

Potrivit art. 161, alin. 4, capitalul social anunţat în statutul SA trebuie

să fie subscris în întregime, adică acţiunile trebuie să aibă purtători concreţi.

Nu contează dacă acţiunile sunt la purtător sau nominale.

Potrivit art. 174, alin. 1, pct. 3, pentru a fi înscris SA, trebuie să fie

efectiv vărsată partea din valoarea fiecărei acţiuni prevăzută în statut, dar nu

mai puţin de 25% din valoarea nominală de emisiune a fiecărei acţiuni sau cea

prevăzută în statut.

Singurele surse de capital sunt acţiunile, prin depunerea valorii nomi-

nale care se acoperă. Nu sunt evidenţiate în capital obligaţiunile emise de

către SA (art. 204-217).



§ 4. Acţiuni

1. Concept. Termenul de acţiune are trei sensuri. Potrivit art. 175,

acţiunea este un titlu de valoare care certifică faptul că deţinătorul său este

un participant la valoarea nominală din capital indicată în aceasta. Din acest

text se poate vedea că fiecare acţiune este un titlu de valoare, adică un do-

cument în care este ataşată calitatea de membru la SA. Fără o acţiune nu se

pot exercita drepturile de membru în SA, nici ca aceste drepturi să se transfere

altcuiva. Atunci când SA emite acţiuni dematerializate, documentul care

atestă calitatea de membru este emis de către Depozitarul Central.

Din art. 158 derivă al doilea sens al acţiunii – aceasta este parte a

capitalului societăţii. Aceasta este o sumă nominală în care este împărţit

capitalul. Valoarea nominală minimă a unei acţiuni este de o leva, iar atunci

când este mai mare, aceasta trebuie să fie stabilită în leva întregi. Deţinătorul

unei acţiuni este participant la capitalul SA.

Pe baza art. 181 se stabileşte cel de al treilea sens – acţiunea materia-

lizează drepturile pe care acţionarul le are în calitate de membru al SA. În

acest text sunt enumerate şi drepturile în sine. Nu este necesar ca aceste

drepturi să fie egale pentru toţi acţionarii. Alin. 2 de la art. 181 admite emi-

terea de acţiuni cu drepturi speciale, pe care legea le desemnează ca fiind

privilegiate. Acţiunile cu drepturi egale într-un SA formează o clasă separată.

Acţiunea ca titlu de valoare, atunci când este disponibilă, este supusă

dreptului de proprietate. Aceasta este un bun mobil şi pentru ea se aplică

regulile generale privind bunurile mobile, în măsura în care legea nu prevede

altfel.

Pentru a-şi îndeplini scopul, acţiunea trebuie să aibă conţinutul pre-

văzut de lege. Acesta este definit la art. 183 şi prin intermediul său este indi-

vidualizată fiecare acţiune.

Ca titlu de valoare acţiunea are o valoare. Pe aceasta, atunci când este

materializată într-un document, se indică valoarea nominală. Valoarea nomi-

nală a acţiunii reprezintă o parte «ideală» din capitalul SA. Din această valoare

trebuie să se diferenţieze valoarea de emisiune. Valoarea de emisiune este

cea la care acţiunile sunt preluate de la fondatori la acumularea iniţială a

capitalului sau la majorarea acestuia prin emiterea de noi acţiuni. Valoarea de

emisiune nu poate fi mai mică decât cea nominală, altfel nu ar fi posibilă



colectarea şi acoperirea capitalului subscris. Diferenţa dintre valoarea nomi-

nală şi valoarea de emisiune, denumită primă de emisiune, se transferă în

fondul de „Rezervă” al societăţii - art. 176, alin. 3.

Scopul valorii de emisiune este triplu. Pe de o parte, prin intermediul

primei de emisiune, SA îşi acoperă costurile de constituire. În al doilea rând, încă

la constituirea SA, prima de emisiune se dovedeşte a fi o rezervă de fonduri şi

astfel creşte stabilitatea financiară. În al treilea rând, prin prima de emisiune la

emisiunea de acţiuni noi, se ajunge la egalizarea preţului cu valoarea soldului

(reală) a acţiunilor. În caz contrar, persoanele care achiziţionează acţiuni din emi-

siunile noi la valoare nominală, se vor dovedi îmbogăţite în mod nejustificat, în-

trucât vor putea să le vândă imediat la preţuri de piaţă mai mari.

Valoarea determinată pe baza valorii reale a patrimoniului societăţii se

numeşte de sold sau reală. Aceasta reflectă valoarea patrimoniului net al so-

cietăţii, care corespunde acţiunii.

Valoarea de piaţă a acţiunii este cea la care se vinde. Această valoare

poate fi de bursă, atunci când este formată la bursa de valori. Aceasta gravi-

tează în jurul valorii de sold, dar nu este obligatoriu să coincidă cu aceasta.

Acţiunile sunt indivizibile. Aceasta înseamnă că drepturile care se ma-

terializează în ele pot fi deţinute de o singură persoană - deţinătorul acţiunii

individuale. Însă o acţiune poate fi în acelaşi timp deţinută de mai multe per-

soane în coproprietate.

O parte integrantă a acţiunilor sunt cupoanele. Acestea materializează

dreptul la dividende, care se obţine în schimbul prezentării acestora. Cupoa-

nele nu pot fi transferate separat de acţiuni.

Acţiunile emise de un SA trebuie să aibă aceeaşi valoare nominală.

Certificatele temporare trebuie să se distingă de acţiuni. Acestea sunt

emise acţionarilor în schimbul contribuţiilor patrimoniale efectuate pe seama

acţiunilor subscrise - art. 167. Certificatele temporare înlocuiesc acţiunile

până la emiterea lor. De aici rezultă că acestea îndeplinesc temporar funcţiile

de acţiuni. Ele sunt de asemenea titluri de valoare şi pot fi transferate prin gir

şi predate - art. 187, alin. 2, coroborat cu art. 185, alin. 2. După înfiinţarea

SA, transferul certificatului temporar are efect de transfer al acţiunilor pe care

le certifică, art. 187, alin. 3.



2. Tipuri de acţiuni şi tranzacţii cu acestea. În funcţie de faptul dacă

în acţiuni este marcat deţinătorul acestora, acestea sunt nominative şi la

purtător. În acţiunile nominative este indicat numele persoanei căreia îi

aparţin. Acest tip de acţiuni se transferă prin giro şi predare, transferul fiind

înregistrat în registrul acţionarilor ţinut la SA. SA este obligată să păstreze un

registru pentru acţionari, în care se scrie numele şi adresa, CNP/Număr perso-

nal străin sau CUI-ul deţinătorilor acţiunilor nominative şi se menţionează ti-

pul, valoarea nominală şi de emisiune, cantitatea şi numerele acţiunilor.

Această cerinţă se aplică şi în cazul certificatelor temporare, art. 179, alin. 1.

Acţiunea la purtător aparţine persoanei care o deţine. Acţiunea însăşi

este anonimă. Acest tip de acţiuni este transferat numai la predarea acestora

şi atunci când este plătită integral valoarea lor nominală sau de emisiune.

În cazul în care în statut este prevăzută o modalitate pentru aceasta,

la cererea acţionarului, acţiunile la purtător pot fi înlocuite cu acţiuni nomi-

native şi viceversa.

În funcţie de faptul dacă acţiunile au un purtător material, acestea sunt

împărţite în materializate şi dematerializate - art. 178, alin. 2. Acţiunile

dematerializate sunt titluri de valoare nominative, şi nu la ordin, cum sunt

acţiunile nominative. Acţiunile dematerializate au caracteristica dreptului tit-

lurilor de valoare dematerializate. Emiterea şi dispunerea de acţiuni demate-

rializate are valabilitate de la înregistrarea acestora la Depozitarul Central.

Acesta ţine şi registrul acţionarilor societăţilor care au emis acţiuni demate-

rializate. Depozitarul central emite acţionarilor un document de certificare

(recipisă depozitară) pentru acţiunile dematerializate pe care le deţin. Acest

document, spre deosebire de certificatul temporar, nu este un titlu de valoare,

nu poate fi transferat, ci are doar o importanţă de legitimitate (certificare).

Dacă criteriul considerat este cercul de drepturi pe care acţiunile le

oferă deţinătorilor, acestea pot fi ordinare şi privilegiate.

Acţiunile ordinare dau dreptul la un vot în adunarea generală, dreptul

la dividende în conformitate cu profitul distribuit între acţionari şi dreptul la

cota de lichidare corespunzătoare valorii nominale a acţiunii.

Acţiunile privilegiate pot fi de mai multe tipuri, în funcţie de dreptu-

rile speciale pe care le oferă. Sub drepturi speciale se au în vedere abaterile

de la drepturile legate de acţiunile ordinare - art. 181, alin. 1. Acţiunea



privilegiată poate acorda dreptul la mai mult de un vot (acţiuni cu drept de

vot multiplu) sau să nu aibă drept de vot (acţiuni fără drept de vot). Acţiunile

cu drept de vot multiplu sunt de obicei acordate acţionarilor, care sunt spe-

cialişti şi îşi asumă obligaţia de a administra SA sau să facă un aport de patri-

moniu de interes deosebit. Aceşti acţionari, fără a cumpăra un număr mare de

acţiuni, pot influenţa luarea anumitor decizii de către adunarea generală.

Acţiunile fără drept de vot se referă la plata unor dividende cu va-

loare fixă. Nu se admite ca mai mult de ½ din acţiuni să fie fără drept de vot

- art. 182, alin. 3. Pentru proprietarii de acţiuni fără drept de vot legea stabi-

leşte garanţii speciale - art. 182, alin. 4. Astfel, în cazul în care dividendele

cuvenite pentru aceste acţiuni nu sunt plătite pentru un an şi acestea nu sunt

plătite nici prin dividendele pentru anul următor, acţiunea fără drept de vot

dobândeşte dreptul la vot până la plata dividendelor restante. Atunci aceste

acţiuni se iau în considerare şi la stabilirea cvorumului şi majorităţii necesare

pentru adoptarea deciziilor valide.

Dividendul pe care acţionarul are dreptul să îl primească poate fi pre-

stabilit ca valoare şi se datorează la primirea profiturilor, indiferent dacă se

dau dividende pentru acţiuni ordinare. Legea permite emiterea de acţiuni pen-

tru care este acordat un dividend suplimentar. În acest caz, suma care va fi

împărţită ca dividend suplimentar se separă de suma totală din profit, iar di-

ferenţa se repartizează între acţiunile ordinare.

Un alt tip de acţiuni privilegiate sunt cele care asigură o anumită va-

loare a cotei de lichidare la lichidarea SA.

Transferul acţiunilor este liber şi depinde numai de deţinătorul ace-

stora. Cu toate acestea, este posibil ca statutul să limiteze transferul, acesta

putând să se facă numai cu consimţământul SA. În acest fel, se realizează

ajustarea componenţei acţionarilor. Acest tip de acţiuni sunt numite cu

transferabilitate limitată. Astfel pot fi doar acţiunile nominative - art. 185,

alin. 2, prop. 2.

Ca titluri de valoare, acţiunile pot face obiectul diferitelor tranzacţii -

vânzare, schimb, donaţie etc. Acţiunile nominative pot fi de asemenea şi

gajate, făcându-se un gir cu avizarea „pentru garanţie”, „pentru gaj” sau orice

altă expresie care înseamnă garantare. Gajul are efect asupra societăţii de la

înscrierea sa în registrul acţionarilor nominativi. În cazul gajului acţiunilor la



purtător, acestea pur şi simplu se predau creditorului gajist. Acţiunile pot fi

de asemenea obiectul unui drept real de utilizare. În cazul în care se oferă

acţiuni ca gaj sau la grevarea acestora cu dreptul de utilizare nu se schimbă

calitatea de membru în SA. Atunci când se transferă acţiuni nominative care

nu sunt plătite sau din care decurg alte obligaţii ale societăţii, cedentul

răspunde în mod solidar cu succesorul.

§ 5. Drepturile şi obligaţiile acţionarilor

1. Drepturile acţionarilor. Acţiunea oferă următoarele drepturi de

bază:

- dreptul la vot în adunarea generală a acţionarilor;

- dreptul la dividende;

- dreptul la cota de lichidare;

În plus, acţionarul este purtătorul altor drepturi care decurg din drep-

turile fundamentale sau sunt legate indirect de acestea:

- dreptul de a primi acţiuni în schimbul certificatului provizoriu - art.

187, alin. 3;

- dreptul de a participa la conducere;

- dreptul de a alege şi de a fi ales în cadrul organelor de conducere;

- dreptul la informare cu privire la aspecte de pe ordinea de zi a

adunării generale - art. 224;

- dreptul de schimbare a acţiunii nominative cu o acţiune la purtător şi

invers - art. 180;

- dreptul la cumpărare preferenţială a acţiunilor noi la majorarea ca-

pitalului - art. 194;

- dreptul de dobândire preferenţială a obligaţiunilor convertibile - art.

215, alin. 1;

- dreptul de a primi acţiuni la majorarea capitalului prin intermediul

fondurilor societăţii, art. 197, alin. 3;

- dreptul de a face apel împotriva deciziilor adunării generale - art. 74;

- dreptul de a solicita numirea unui auditor înregistrat - art. 249;

- drepturile minorităţilor - art. 223, alin. 1; art. 223a; art. 240a; art.

251a;



- drepturi speciale reglementate de statut - art. 181, alin. 2 şi art. 188,

alin. 1.

Drepturile enumerate astfel pot fi distinse pe baza unor criterii dife-

rite. Conform conţinutului lor, acestea sunt împărţite în patrimoniale şi ne-

patrimoniale sau de management. Unii autori diferenţiază şi drepturile de

control, dar acestea sunt de fapt drepturi de management nepatrimoniale:

prin controlul exercitat se participă la managementul SA. Se poate distinge şi

grupul de drepturi de protecţie care cuprind dreptul de a ataca deciziile or-

ganelor SA; dreptul de a solicita numirea unui auditor înregistrat şi drepturile

minorităţilor.

Împreună cu drepturile individuale, acţiunea oferă şi drepturi colec-

tive pentru purtător.

Acesta este dreptul minorităţii stabilit în art. 223, alin. 1, în conformi-

tate cu care adunarea generală poate fi convocată la cererea acţionarilor care

deţin cel puţin 5 la sută din capitalul SA şi care deţin acţiunile pentru nu mai

puţin de trei luni. În cazul în care cererea nu este satisfăcută sau adunarea

generală nu are loc în termen de 3 luni, minoritatea are dreptul să solicite

convocarea acesteia pe calea instanţei. O minoritate care îndeplineşte ace-

leaşi condiţii poate solicita includerea unor aspecte pe ordinea de zi a adunării

generale convocate anterior, art. 223a.

2. Obligaţiile acţionarilor. Acţionarul are o singură obligaţie - de a

face contribuţii în schimbul acţiunilor subscrise. Aceste contribuţii trebuie să

acopere partea determinată prin statut din valoarea acţiunilor - art. 188.

3. Întârzieri în contribuţii. Pierderea acţiunilor. În cazul în care

acţionarul întârzie cu contribuţia, acesta datorează penalităţi, dacă sunt pre-

văzute în statut. În cazul în care nu există o astfel de prevedere în statut,

acţionarul datorează dobânzi - art. 189, alin. 1. În cazul în care această valoare

nu este specificată în statut, se datorează dobânda legală. În caz de întârziere

a executării unei contribuţii nemonetare, SA poate solicita despăgubiri pentru

daunele reale.

Atunci când acţionarul este în întârziere, acesta poate fi exclus. Acest

lucru se întâmplă după ce acţionarului i se trimite un preaviz scris de o lună.

Avertizarea este anunţată în registrul comercial, atâta timp cât acţiunile nu sunt

cu transferabilitate limitată, adică pentru transferul acestora să fie necesar



acordul SA - art. 189, alin. 2. După expirarea fără rezultat a avertizării acordate,

acţionarul este considerat a fi exclus. Excluderea se produce ex lege.

Consecinţa excluderii acţionarului este pierderea acţiunilor, respectiv

anularea acestora şi distrugerea fizică (atunci când sunt disponibile). Societa-

tea oferă spre vânzare acţiuni noi în locul celor anulate, şi nu oferă aceleaşi

acţiuni pentru revânzare.

Contribuţiile făcute de către acţionarul exclus se transferă contabil în

fondul de „Rezervă“, adică sunt scoase din capital.

§ 6. Administrarea SA

1. Organizarea administrării. LC prevede două structuri organizaţio-

nale de administrare, dintre care fiecare SA este liberă să aleagă – unitară

sau dualistă.

Situaţia generală a celor două regimuri este existenţa adunării gene-

rale. Diferenţa dintre cele două regimuri este în organele executive care

acţionează permanent.

Adunarea generală a AD nu ar putea fi desemnată drept organul suprem

de conducere. Competenţa sa este definită în lege şi în statut. Pe de altă

parte, organele executive care acţionează permanent - consiliul de admini-

straţie şi consiliul director, au o competenţă stabilită în cea mai comună mo-

dalitate – acestea administrează şi reprezintă SA. Acest lucru înseamnă că

ele pot lua decizii valabile cu privire la toate aspectele, cu excepţia celor care

sunt rezervate de lege şi statut pentru adunarea generală.

Controlul intern este instituţionalizat numai în cadrul unui sistem de

administrare – cel care include consiliul de administraţie şi de supraveghere.

2. Adunarea generală a SA. Adunarea generală este organul SA, în ca-

drul căruia acţionarii îşi exercită drepturile.

Dreptul de a participa la adunarea generală a SA îl au:

- acţionarii cu drept de vot - art. 220, alin. 1;

- acţionarii cu acţiuni privilegiate fără drept de vot - art. 220, alin. 2;

- membrii consiliului director, respectiv ai consiliului de supraveghere

şi consiliului de administrare, dar fără drept de vot, dacă aceştia nu sunt acţio-

nari - art. 220, alin. 2.



- reprezentantul angajaţilor în SA, în cazul în care aceştia sunt mai mult

de 50, cu drept de vot consultativ, art. 220, alin. 3.

Nu este necesară participarea personală a acţionarilor. Aceştia pot par-

ticipa şi prin intermediul unui reprezentant.

3. Convocarea adunării generale. Dreptul de a convoca adunarea ge-

nerală îl au:

- consiliul director, respectiv consiliul de administraţie;

- consiliul de supraveghere;

- acţionarii care deţin pentru mai mult de trei luni acţiuni reprezentând

cel puţin 5 la sută din capital;

- instanţa regională sau acţionarii autorizaţi de aceasta, respectiv re-

prezentantul lor, dacă în termen de o lună cererea minorităţii specificate mai

sus nu este îndeplinită sau în termen de trei luni adunarea generală nu are loc.

Convocarea se face printr-o invitaţie anunţată în registrul comercial.

Statutul poate prevedea ca atunci când nu sunt emise acţiuni la purtător,

acţionarilor nominali să li se trimită invitaţii scrise pentru şedinţele adunării

generale, care este o condiţie pentru convocarea lor valabilă - art. 223, alin.

3. În acest caz, pentru convocarea adunării generale nu este necesar să se

anunţe o invitaţie în registrul comercial.

Şedinţa adunării generale este ordinară, în cazul în care se desfăşoară

în 30 de zile după anunţarea invitaţiei în registrul comercial, respectiv tran-

smiterea acesteia.

Adunarea generală se organizează cel puţin o dată pe an, pentru adop-

tarea situaţiei financiare anuale. Aceasta este şedinţa anuală ordinară.

Celelalte şedinţe sunt marcate ca fiind extraordinare.

Adunarea generală trebuie convocată:

- atunci când în faţa SA sunt prezentate spre soluţionare aspecte care

ţin de competenţa sa;

- atunci când pierderile depăşesc ½ din capital, în termen de cel târziu

trei luni după constatarea pierderilor;

4. Cvorumul. Pentru deschiderea şedinţei adunării generale, este ne-

cesar ca la aceasta să existe un cvorum, adică să fie reprezentată o parte din

capital specificată în statut - art. 227.



Acţionarii pot să nu participe la adunarea generală, pentru care nu sunt

obligaţi. Prin urmare, la art. 227 se stabileşte principiul cvorumului în

scădere. Potrivit acestuia, în cazul în care la şedinţa programată nu se pre-

zintă cvorumul necesar, se convoacă o nouă şedinţă nu mai devreme de 14 zile

şi acest lucru este legal, indiferent de capitalul reprezentat la aceasta, art.

227, alin. 3.

5. Desfăşurarea adunării generale. În LC sunt cuprinse doar câteva

dispoziţii privind desfăşurarea în sine a adunării generale, în statut trebuind

să se reglementeze detaliile. În lege nu s-ar putea stabili nişte norme deta-

liate, din cauza varietăţii mari de AD în ceea ce priveşte tipul şi numărul de

acţionari. Acest lucru necesită adoptarea unor reguli specifice în statut.

Potrivit art. 221, alin. 1, adunarea generală se desfăşoară la sediul SA.

Aceasta este o autorizaţie dispozitivă, care poate fi modificată în statut, dar

numai pe teritoriul ţării. Este exclusă posibilitatea ca adunarea generală să se

desfăşoare în străinătate şi astfel să se împiedice participarea acţionarilor.

După constituirea adunării generale, se adoptă o ordine de zi. Potrivit

art. 223, alin. 4, ordinea de zi este definită în invitaţia de convocare a şedinţei.

Adunarea generală nu poate adopta hotărâri care nu au fost menționate în

temeiul art. 223 şi 223a, cu excepţia cazului în care la adunare sunt prezenţi

toţi acţionarii sau toţi sunt reprezentaţi şi există acord să fie discutate şi

aspectele ridicate noi - art. 231, alin. 1.

6. Competenţa adunării generale. Competenţa adunării generale a SA

este determinată în primul rând de lege. În LC se repartizează atribuţiile de

conducere între organele SA.

Adunarea generală nu îşi poate transfera competenţa altor organe.

În general despre competenţa adunării generale se poate spune că

aceasta implică aspecte legate de statutul SA, de situaţia organizaţional-juri-

dică a SA. Acestea includ aspecte privind statutul, capitalul, reorganizarea şi

dizolvarea şi emiterea de obligaţiuni. În paralel cu aceasta, adunarea generală

este autorizată să soluţioneze şi anumite aspecte care au un caracter mai ope-

raţional, cum ar fi alegerea şi eliberarea din funcţie a membrilor consiliului

director, respectiv ai consiliului de supraveghere şi auditorului înregistrat şi

stabilirea remuneraţiei acestora, aprobarea situaţiilor financiare anuale,



numirea unui lichidator şi eliberarea de răspundere a membrilor consiliului de

supraveghere, consiliului de administraţie şi consiliului director.

Potrivit art. 221, pct. 10, adunarea generală eliberează de răspun-

dere membrii consiliului director, ai consiliului de supraveghere şi ai consiliului

de administraţie. Eliberarea de răspundere are în vedere eliberarea de răspun-

dere pentru daunele cauzate.

Doar prin decizia adunării generale se pot încheia tranzacţii pentru transfe-

rul şi punerea la dispoziţie a utilizării întregii întreprinderi comerciale, dispunerea

de active, asumarea de obligaţii sau acordarea de garanţii către una sau mai multe

persoane afiliate, atunci când valoarea acestora depăşeşte în anul curent jumătate

din valoarea activelor SA, art. 236, alin. 2 LC. Aceste tranzacţii pot avea o impor-

tanţă fundamentală pentru activitatea şi poziţia financiară a SA. Prevederea este

dispozitivă. Statutul poate prevedea ca soluţionarea acestor aspecte să fie de com-

petenţa organelor executive. În acest caz, este necesară o decizie unanimă a con-

siliului director, respectiv autorizarea prealabilă a consiliului de supraveghere. Se

prevede în mod expres faptul că, chiar dacă aceste cerinţe nu sunt îndeplinite,

tranzacţia respectivă este valabilă, art. 236, alin. 4. Persoana care a încheiat-o va

fi răspunzătoare în faţa SA pentru prejudiciile cauzate.

7. Adoptarea deciziilor. Deciziile se adoptă prin vot. La vot pot parti-

cipa doar acţionarii care şi-au plătit contribuţia, cu excepţia cazului în care se

prevede altfel în statut - art. 228, alin. 1. Dreptul la vot al acţionarului este

retras atunci când există un conflict de interese prevăzut de lege - art. 229.

Se iau în considerare două cazuri: atunci când se ia decizia de formulare a unei

acţiuni împotriva acţionarului; atunci când se întreprind măsuri pentru pune-

rea în aplicare a responsabilităţii acţionarului faţă de SA.

O procedură specială este prevăzută pentru exercitarea dreptului la vot,

atunci când decizia supusă votului afectează drepturile acţionarilor dintr-o clasă. În

acest caz, votul se efectuează de către acţionari pe clase, atunci când cerinţele de

cvorum şi majoritate se aplică separat pentru fiecare clasă - art. 228, alin. 2.

Votarea are loc personal sau prin persoane cu procură scrisă - art. 226.

Mandatar poate fi acţionarul sau o altă persoană.

Dreptul la vot este exercitat deschis. Votul secret este imposibil, deoa-

rece fiecare acţionar are un număr diferit de acţiuni. În plus, pot exista acţiuni

cu voturi multiple şi din diverse emisiuni, cu un număr diferit de voturi.



Deciziile adunării generale sunt adoptate cu majoritatea acţiunilor re-

prezentate, dar în statut se poate stabili şi un alt mod – spre exemplu cu una-

nimitate. La calcularea majorităţii se iau în considerare voturile acţiunilor re-

prezentate la adunare. În cazul în care legea sau statutul prevede votarea pe

clase, regulile de cvorum şi majoritate se aplică fiecărei clase în parte, art.

230, alin. 3. Pentru modificarea şi completarea statutului, pentru majorarea

şi pentru reducerea capitalului şi pentru dizolvarea SA este necesară o majo-

ritate de 2/3 din capitalul reprezentat, dar în statut se poate prevedea şi o

altă majoritate mai mare - art. 230, alin. 2.

8. Reguli comune pentru ambele sisteme de administrare ale SA. LC

diferenţiază două sisteme de administrare ale SA, prin care înţelege admini-

strarea de către organele executive care acţionează permanent, adică orga-

nele de administrare în afara adunării generale. Acestea sunt denumite unitar

şi dualist în funcţie de numărul de organisme care acţionează permanent. În

cadrul sistemului unitar există un organ care acţionează permanent - consiliul

director, iar în cazul celui dualist – două, consiliul de administraţie şi de

supraveghere. SA sunt libere să aleagă sistemul.

Ca membri ai consiliului pot fi alese persoane fizice cu capacitate de a

acţiona. Dacă în statut se prevede în mod expres, membru poate fi şi o per-

soană juridică.

La art. 234, alin. 2 sunt enumerate persoanele care nu pot fi alese în

consilii. Nu pot fi membri ai consiliului persoane care au participat la un organ de

conducere sau de control al unei societăţi dizolvate din motive de insolvenţă în

ultimii doi ani precedenţi datei deciziei de declarare în insolvenţă, în cazul în care

au rămas creditori nesatisfăcuţi. Interdicţia se referă numai la persoane fizice.

Administrarea SA de către organele de conducere este nu numai dreptul

lor, dar este şi obligaţia acestora. Persoanele alese în cadrul acestor organe se

obligă să administreze SA cu diligenţa unor buni administratori şi îşi asumă obli-

gaţia să răspundă patrimonial, dacă prin activitatea lor prejudiciază SA.

Activitatea organelor de administrare include efectuarea a trei grupe

de acţiuni - de organizare, conducere şi control.

Acţiunile organizaţionale pot fi de două tipuri. Pe de o parte, orga-

nele de conducere au dreptul şi obligaţia de a pregăti aspectele care ţin de

competenţa adunării generale şi proiectele de decizie relevante. Aceste



organe sunt obligate să organizeze şi să asigure implementarea deciziilor adop-

tate de către adunarea generală.

Sub conducerea organelor de administrare se înţelege planificarea şi

coordonarea întregii activităţi a SA. Organele de administrare atribuie sarcinile

unităţilor relevante.

Organele de administrare sunt obligate să controleze executarea sar-

cinilor plasate de acestea sau de către adunarea generală.

Organele de administrare sunt colective. Indiferent de repartizarea

funcţiilor de administrare între membrii individuali, aceştia poartă răspunde-

rea solidară şi nelimitată pentru daunele suferite de SA.

Organele de administrare iau decizii în cadrul unei şedinţe, de obicei -

cu o majoritate simplă, dacă statutul nu prevede altfel.

Statutul poate prevedea ca consiliile să poată lua decizii şi în lipsă -

art. 238, alin. 3. O condiţie pentru validitatea deciziei luate este ca toţi mem-

brii să-şi declare în scris acordul cu aceasta.

9. Reprezentarea SA. Deoarece organele de administrare sunt colec-

tive, LC stabileşte printr-o normă dispozitivă că acestea reprezintă SA în mod

colectiv Cu toate acestea, statutul poate prevedea altfel.

Organele de administrare pot limita autoritatea de reprezentare a per-

soanelor autorizate de acestea, însă limitările nu au efect asupra terţilor părţi

şi nu fac obiectul înscrierii în registrul comerțului (art. 235, alin. 4). Persoa-

nele autorizate dobândesc o autoritate reprezentativă nelimitată în calitatea

lor reprezentanţi ai organelor SA.

Împuternicirea şi retragerea acesteia au efect asupra terţilor părţi de

bună credinţă după înscrierea acestora, art. 235, alin. 5.

10. Sistem dualist. În cadrul sistemului dualist există două organe care

acţionează permanent – consiliul de administraţie şi supraveghere. Conform

acestui sistem, AD este administrată şi reprezentată de consiliul de admini-

straţie, care îşi desfăşoară activitatea sub supravegherea consiliului de supra-

veghere - art. 241, alin. 1.

Consiliul de administraţie (CA) este format din persoane alese din con-

siliul de supraveghere (CS). Componenţa sa nu poate depăşi nouă persoane, iar

numărul său concret se stabileşte în statut. Componenţa sa minimă trebuie să

fie de trei persoane, pentru a avea un organ colectiv. Deşi în art. 241, alin. 4



se vorbeşte despre „oameni”, în temeiul art. 234, alin. 1, ca membri ai consi-

liului de administraţie pot fi aleşi şi persoane juridice, dacă acest lucru este

prevăzut în statut.

Consiliul de supraveghere poate înlocui membrii CA în orice moment.

CA poate efectua orice acţiuni de administrare, cu excepţia celor care

sunt prevăzute de lege sau de statutul altui organism. CS nu are dreptul să

limiteze atribuţiile CA.

Situaţia CS este particulară. Acesta are atribuţii atât de administrare,

cât şi de reprezentare şi control.

Adunarea generală a AD alege şi eliberează din funcţie membrii CS şi sta-

bileşte remuneraţia acestora. CS poate avea de la trei până la şapte persoane.

Acesta alege un preşedinte şi un vicepreşedinte din rândul membrilor săi.

De regulă, CS nu participă la administrarea SA, însă totuşi legea îi

atribuie anumite competenţe de administrare. Astfel, CS are dreptul să con-

voace adunarea generală - art. 223, alin. 1, să aleagă şi să elibereze din funcţie

membrii CA şi să stabilească remuneraţia acestora - art. 241, alin. 2, să verifice

situaţia financiară anuală, raportul de activitate şi propunerea de distribuire

a profitului - art. 250 şi altele. CS poate reprezenta SA doar în relaţiile sale cu

CA – art. 242, alin. 1. Se are în vedere în afară de negocierea termenilor con-

tractului de atribuire a administrării cu membrii consiliului de administraţie,

de asemenea şi căutarea răspunderii patrimoniale de către consiliul de admi-

nistraţie pentru daunele produse SA din culpă de către acesta.

Puterile de control ale CS sunt largi. Acesta este un organ de control

care acţionează permanent. Obiectul controlului sunt acţiunile consiliului de

administraţie, ale SA în ansamblul său şi ale contabilităţii acesteia.

CS utilizează diferite mijloace de exercitare a controlului. Pentru a se

lua de către consiliul de administraţie decizii cu privire la aspectele enumerate

la art. 236, alin. 2, este necesară o autorizare prealabilă a consiliului de

supraveghere. Acestea sunt aspecte de o importanţă deosebită: transferarea

şi acordarea utilizării unei întregi întreprinderi comerciale; dispunerea de ac-

tive; asumarea de obligaţii sau furnizarea de garanţii unei părţi afiliate sau

mai multora, în cazul în care valoarea acestora depăşeşte în cursul anului cu-

rent jumătate din valoarea activelor SA. În aceste cazuri, se exercită controlul

preliminar.



În lege nu sunt definite drepturile CS în exercitarea controlului asupra CA,

însă acesta nu are dreptul de a suspenda acţiunile sale sau să-i dea ordine.

CA administrează pe propria răspundere, iar consiliul de supraveghere poate

lua parte numai în cazurile reglementate în mod exhaustiv de lege.

11. Sistemul unitar. În cadrul sistemului unitar, există un singur organ

executiv care acţionează permanent – consiliul director (CD). Acesta este com-

pus din 3 până la 9 persoane, aleşi şi eliberaţi din funcţie de adunarea gene-

rală. CD alege un preşedinte şi un vicepreşedinte dintre membrii săi. CD poate

să încredinţeze conducerea societăţii unuia sau mai multor membri ai acestuia.

Pentru a se distinge de ceilalţi membri, aleşii sunt desemnaţi ca membri exe-

cutivi (directori). Numărul lor trebuie să fie mai mic decât numărul celorlalţi

membri ai consiliului, care în mod condiţionat pot fi numiţi de supraveghere –

art. 244, alin. 4.

CD poate îndeplini funcţii de control (de supraveghere) nu numai în

persoana aşa numiţilor membri de supraveghere, ci în întregime.

Directorii executivi nu sunt alt organism individual diferit de CD. Re-

laţiile dintre SA şi directorii executivi pot fi reglementate prin contract de

atribuire a administrării.

CD hotărăşte cum va fi reprezentată SA – dacă împreună sau separat

şi de către cine.

§ 7. Majorarea şi reducerea capitalului SA

1. Tipuri de majorare de capital. Motivele pentru majorarea capitalului

pot fi extinderea activităţii societăţii şi necesitatea de noi fonduri, depăşirea lip-

sei de lichiditate sau consolidarea întreprinderii în cazul unui sold negativ. Nu în

toate cazurile la majorarea capitalului se injectează fonduri noi în patrimoniul

SA. Acest lucru este valabil doar în cazul unei creşteri efective a capitalului, la

care se fac noi contribuţii. Este posibilă şi majorarea nominală a capitalului - cu

fonduri ale SA. În cazul creşterii nominale, nu se fac noi contribuţii, activele

patrimoniale rămân aceleaşi. Partea din proprietate care nu este legată numeric

de capitalul subscris poate fi folosită pentru majorarea acestuia.

2. Metode pentru majorarea capitalului. Acestea sunt:

- prin emiterea de noi acţiuni;

- prin majorarea valorii nominale a acţiunilor emise;



- prin conversia unei părţi din profit în capital;

- prin transformarea unei părţi a resurselor din fondul de „Rezervă” în

capital;

- prin conversia obligaţiunilor în acţiuni conform art. 215.

Majorarea capitalului se face prin hotărâre a adunării generale a SA.

LC permite ca în statut să fie împuternicit consiliul de administraţie,

respectiv consiliul director, ca pentru o perioadă de cinci ani de la înfiinţarea

SA să majoreze capitalul până la valoarea nominală stabilită prin emiterea de

noi acţiuni - art. 196.

O condiţie obligatorie pentru a se lua decizia de majorare a capitalului este

vărsarea integrală a capitalului subscris şi specificat în statut - art. 192, alin. 5.

Majorarea capitalului prin emiterea de noi acţiuni se poate face în mai

multe moduri.

În cazul majorării efective a capitalului prin emiterea de noi acţiuni,

potrivit procedurii prevăzute la art. 194, este necesar să se menţină dreptul

de prioritate al acţionarilor. Aceştia au dreptul să achiziţioneze o parte din

noile acţiuni, ceea ce corespunde cotei lor părţi din capital înainte de majo-

rare. În acest fel, acţionarii sunt garantaţi împotriva schimbărilor în raportul

capitalului deţinut - art. 194, alin. 1. Prin urmare, decizia de majorare a ca-

pitalului, împreună cu invitaţia de subscriere a noilor acţiuni, vor fi mențio-

nate în registrul comercial, art. 194, alin. 3. Dreptul de prioritate poate fi

limitat sau să fie eliminat doar printr-o decizie a adunării generale, luată cu o

majoritate de 2/3 din acţiunile reprezentate. Este inacceptabil faptul că ex-

cluderea sau limitarea acestui drept să se facă anticipat prin statutul SA.

O altă posibilitate este prevăzută la art. 195: majorarea capitalului se

face cu condiţia ca acţiunile să fie achiziţionate de către anumite persoane şi

la un anumit preţ. Aceasta este o modalitate de majorare efectivă a capitalului,

care se realizează prin emiterea de noi acţiuni. Majorarea capitalului cu condiţie

implicită duce la eliminarea dreptului de prioritate al acţionarilor.

Cea de a treia posibilitate este majorarea capitalului prin contribuţii

nemonetare - art. 193. Majorarea de capital se face în beneficiul unei anumite

persoane şi de aceea este necesar ca societatea să emită noi acţiuni în schim-

bul contribuţiei nemonetare. Această metodă de majorare efectivă a capita-

lului în mod necesar conduce la eliminarea dreptului de prioritate al



acţionarilor. În acest caz, în hotărârea adunării generale se indică obiectul

contribuţiei, persoana care o realizează şi numărul de acţiuni care urmează să

fie acordate în schimbul contribuţiei respective. Evaluarea experţilor conform

art. 72 va fi prezentată în registrul comerțului pentru anunţare, împreună cu

decizia de majorare a capitalului.

Majorarea capitalului poate fi realizată şi prin conversia unei părţi

sau a întregului profit anual în capital - art. 197, alin. 1. Acesta este un caz

de majorare nominală a capitalului. În cadrul acestuia este posibilă atât emi-

terea de noi acţiuni, cât şi majorarea valorii nominale a acţiunilor existente.

În acest caz, acţiunile sunt distribuite între acţionari proporţional cu partici-

paţiile lor. Aceasta este o ipoteză a unei creşteri nominale a capitalului.

Nominală este şi majorarea capitalului pe seama unei părţi din re-

sursele din fondul de „Rezervă”. Cu toate acestea, acest lucru este accepta-

bil doar dacă resursele din fond depăşesc 1/10 sau cea mai mare parte a capi-

talului stabilită prin statut - art. 246, alin. 4.

Majorarea capitalului poate fi făcută şi fără emiterea de noi acţiuni -

prin majorarea valorii nominale a acţiunilor deja emise. Această metodă

poate fi de asemenea utilizată şi în cazul majorării efective, şi a celei nomi-

nale a capitalului. Numărul de acţiuni rămâne neschimbat şi creşte doar va-

loarea lor nominală.

Odată cu înscrierea creşterii de capital şi după ce se fac contribuţiile co-

respunzătoare, consiliul de administraţie, respectiv consiliul director, invită

acţionarii să îşi primească acţiunile. Dacă în termen de un an de la înscrierea în

registrul comerțului a majorării capitalului acţionarii nu primesc noile acţiuni la

purtător, acestea pot fi vândute la bursă, iar sumele obţinute sunt vărsate în fon-

dul de „Rezervă“. Drepturile acţionarilor se sting, art. 198, alin. 2.

3. Reducerea capitalului SA. Metode de reducere. Reducerea capita-

lului se impune cel mai adesea din cauza pierderilor suferite. Acesta este

cazul decapitalizării SA - valoarea netă a patrimoniului scade sub dimensiunea

capitalului social. Există un sold negativ.

Reducerea capitalului poate fi nominală. Acest lucru înseamnă ca

suma capitalului subscris să fie ajustată la valoarea patrimoniului net. În cazul

reducerii efective, capitalul coboară sub valoarea capitalului subscris, pentru

a se forma aşa numitul „profit contabil”.



Reducerea capitalului, la fel ca majorarea, necesită o decizie a

adunării generale, luată cu o majoritate de 2/3 din capitalul reprezentat.

Atunci când sunt emise mai multe clase de acţiuni, decizia este luată de fie-

care clasă. Spre deosebire de majorare, în cazul scăderii capitalului, LC nu

admite delegarea competenţei adunării generale către organele de admini-

strare ale SA.

Legea prevede cerinţa ca în decizie să se indice scopul reducerii şi

modul în care aceasta va fi realizată - art. 199, alin. 3.

Există două modalităţi prin care se poate reduce capitalul SA – art. 200:

- prin reducerea valorii nominale a acţiunilor;

- prin anularea acţiunilor.

O reducere a capitalului prin reducerea valorii nominale a acţiunilor

este admisibilă numai dacă valoarea nominală este mai mare decât cuantumul

minim al acţiunilor stabilit legal, adică de 1 leva. Modificarea afectează numai

numărul care reprezintă valoarea nominală a acţiunii. În acest fel, raporturile

juridice de membru sunt păstrate.

Celălalt mod de scădere a capitalului este prin anularea acţiunilor

(amortizare). În acest caz, sunt afectate acţiunile individuale, respectiv pro-

prietarii acestora. Anularea acţiunilor reprezintă o reducere a numărului de

acţiuni şi poate fi făcută în două moduri:

- forţat;

- după dobândirea acestora de către SA (voluntar).

Anularea forţată a acţiunilor este permisă dacă este prevăzută în sta-

tut, iar acţiunile sunt subscrise cu această condiţie, art. 201, alin. 2.

Anularea voluntară a acţiunilor se efectuează după achiziţionarea lor

de către SA (răscumpărare). Vor fi răscumpărate aceste acţiuni, pe care titu-

larii lor sunt dispuşi să le transfere către SA. Acţiunile proprii astfel dobândite

trebuie să fie anulate şi distruse (dacă sunt disponibile).

Reducerea capitalului prin anularea acţiunilor conduce la achiziţiona-

rea de către societate a acţiunilor proprii, reglementată de art. 187a LC.

Spre deosebire de majorarea capitalului, reducerea acestuia necesită

să se asigure protejarea drepturilor şi intereselor creditorilor SA. Această

protecţie este reglementată la art. 202-203. Pentru creditorii de creanţe care

au apărut înainte de anunţarea în registrul comerțului a deciziei de reducere



a capitalului, LC face trimitere cu privire la aplicarea respectivă a regulilor de

reducere a capitalului SRL - art. 150-153. Aceste reguli dau dreptul creditorilor

să solicite plata sau o garanţie de la societate în termen de trei luni de la

anunţare. Creditorii care nu sunt de acord cu reducerea capitalului urmează

să primească la aprecierea lor o garanţie sau o plată. Consimţământul credi-

torilor pentru reducerea capitalului este asumat dacă în termen de 3 luni de

la data anunţării deciziei în registrul comerțului nu îşi exprimă în scris deza-

cordul. Regulile de protecţie a creditorilor nu se aplică atunci când reducerea

se efectuează în scopul acoperirii pierderilor sau cu acţiuni proprii care au fost

integral plătite, dobândite gratuit sau cu resurse din fondurile SA.

§ 8. Obligaţiuni emise de SA

1. Caracter. Dintre societăţile comerciale doar SA are dreptul de a

emite obligaţiuni. Prin acestea se asigură o creştere a resurselor financiare ale

SA din surse străine.

Obligaţiunea poate fi analizată în două moduri. Pe de o parte, este o

expresie a unui contract de împrumut încheiat.

Pe de altă parte, sub obligaţiune se înţelege titlul de valoare emis de

SA, prin care în schimbul unei sume de bani plătite SA se obligă să plătească

într-un anumit termen dobânda corespunzătoare şi valoarea nominală indicată

pe aceasta. Obligaţiunile pot fi materializate şi dematerializate. Deţinătorul

unei obligaţiuni – obligatarul este creditor al SA pentru o creanţă bănească.

Obligatarul nu este purtător al riscului pentru activitatea SA. Însă ace-

sta nici nu este un împrumutător obişnuit. Creanţa acestuia este materializată

într-un titlu de valoare. Aceasta face parte dintr-un împrumut în care sunt

implicate şi alte persoane. Obligatarii au împreună cu drepturile individuale şi

drepturi colective care sunt exercitate prin adunarea generală a obligatarilor.

2. Condiţii de emitere a obligaţiunilor. În cazul în care emiterea de

obligaţiuni se face prin ofertă publică, este necesar să fi trecut cel puţin doi

ani de la înscrierea SA în registrul comerțului şi să existe două situaţii finan-

ciare anuale care au fost adoptate de către adunarea generală. Această cerinţă

nu se aplică obligaţiunilor emise sau garantate de către bănci şi de stat.



Decizia pentru emiterea obligaţiunilor este luată de adunarea generală

a acţionarilor, care poate împuternici pentru aceasta consiliul director, re-

spectiv consiliul de administraţie, în conformitate cu art. 196.

Împrumutul obligatar poate fi încheiat prin subscripţie sau alte forme

de ofertă publică în conformitate cu termenii şi condiţiile stabilite de o altă

lege. În LC se reglementează emisiunea non-publică de obligaţiuni.

În funcţie de drepturile pe care le dau, obligaţiunile pot fi obişnuite şi

privilegiate - art. 207. Privilegiul poate fi: indexarea – valoarea sumei şi a ratei

dobânzii se modifică în funcţie de indicele inflaţiei; obligaţiuni cu participare la

profit, obligaţiuni care în anumite condiţii pot fi convertite în acţiuni etc.

3. Drepturile obligatarilor. Obligatarii au două grupuri de drepturi: în

calitate de deţinători de obligaţiuni şi în calitate de împrumutători. În calitate

de deţinător al unui titlu de valoare, obligatarul poate dispune liber de acesta.

În calitate de împrumutător, obligatarul are drepturi individuale şi co-

lective. Sunt individuale dreptul la rambursarea sumei din cadrul obligaţiunii şi

dreptul la dobândă. Colectiv este dreptul de a participa la conducerea SA prin

adunarea generală a obligatarilor. Obligatarii sunt creditori chirografari. La li-

chidarea SA, drepturile acestora sunt îndestulate înaintea acţionarilor.

Conform deciziei adunării generale, obligaţiunile obişnuite pot fi de

asemenea convertite în acţiuni la solicitarea obligatarilor. Obligaţiunile con-

vertite în acţiuni pot fi emise numai de către SA, la care participarea statului

este mai mică de 50 la sută din capital. Această cerinţă a fost stabilită pentru

a nu se modifica participarea predominantă a statului la capitalul social.

Atunci când obligaţiunile sunt convertite în acţiuni, este necesar ca

adunarea generală a SA să decidă asupra majorării capitalului.

După ce obligaţiunile sunt convertite în acţiuni, obligatarii devin acţionari.

§ 9. Închiderea anuală şi repartizarea profitului

1. Întocmirea situaţiilor financiare anuale. La fel ca toţi comercianţii,

aşa şi SA are obligaţia ca pe baza înscrierii în registrele contabile să rezume

rezultatele activităţii sale comerciale şi să întocmească o situaţie financiară

anuală şi un raport anual asupra activităţii sale - art. 53, alin. 3 şi art. 245.

Purtătorul acestei obligaţii este CD, respectiv CA.



Situaţia financiară anuală este însoţită de un raport anual de activitate

al SA. Conţinutul raportului de activitate este determinat de art. 247, alin. 2

şi alin. 3. În acesta se explică şi situaţia financiară anuală. Aceste documente

sunt prezentate auditorilor înregistraţi, aleşi de adunarea generală a SA. Obli-

gaţia de închidere anuală şi de întocmire a situaţiilor financiare anuale, a bi-

lanţului contabil şi a raportului anual de activitate sunt de natură administra-

tiv-juridică.

2. Verificarea de către auditorii înregistraţi. Întocmirea documente-

lor menţionate este prima etapă a închiderii anuale. A doua etapă constă în

verificarea situaţiei financiare anuale. Aceasta se efectuează de către audito-

rii înregistraţi. Auditorii înregistraţi nu sunt organisme ale SA, ci persoane in-

dependente care se află în relaţii externe cu societatea. Potrivit art. 248, alin.

2, scopul verificării de către un auditor înregistrat este de a se constata dacă

au fost îndeplinite cerinţele Legii contabilităţii şi ale statutului cu privire la

închiderea anuală. Prin urmare, verificarea se referă numai la legalitatea în-

registrărilor contabile şi a situaţiilor financiare anuale.

Auditorii înregistraţi au două obligaţii la întocmirea raportului ace-

stora. În primul rând, aceştia sunt obligaţi să efectueze verificarea cu bună

credinţă şi imparţial.

Auditorii înregistraţi îşi încheie verificarea prin întocmirea unui raport

şi prin certificarea situaţiei financiare anuale respective.

3. Aprobarea situaţiilor financiare anuale şi repartizarea profitului.

CA este obligat să prezinte CS situaţiile financiare anuale, raportul anual de

activitate şi propunerea de distribuire a profitului, iar prin aceasta începe cea

de a treia etapă a închiderii anuale. CS efectuează verificarea adecvării şi

poate returna materialele în vederea prelucrării, exprimându-şi opinia. Numai

după obţinerea aprobării CS se convoacă adunarea generală. În cazul siste-

mului unitar, CD convoacă adunarea generală după ce a adoptat în şedinţa sa

raportul auditorului înregistrat. CD întocmeşte şi propunerea de distribuire a

profitului.

Ultima etapă este adoptarea situaţiilor financiare anuale de către adu-

narea generală. Împreună cu aceasta se aprobă şi distribuirea profitului. Si-

tuaţia financiară anuală adoptată de către adunarea generală se prezintă în



vederea declarării în registrul comercial, şi prin aceasta se finalizează proce-

dura închiderii anuale.

§ 10. SA cu acţionar unic

În mod similar cu EOOD (SRL cu asociat unic), şi la EAD (SA cu acţionar

unic) capitalul este format din contribuţiile singurului participant la societate.

Diferenţa constă în faptul că la SRL cu asociat unic capitalul poate fi, dar poate

să nu fie împărţit în părţi sociale, în timp ce la SA cu acţionar unic acesta în

mod obligatoriu trebuie să fie împărţit în părţi egale - acţiuni. Acţiunile aparţin

acţionarului unic, motiv pentru care acesta este menţionat ca unic proprietar

al capitalului. Trebuie să se facă distincţia dintre apartenenţa capitalului şi

apartenenţa patrimoniului. În timp ce capitalul este deţinut de acţionar, pa-

trimoniul aparţine SA cu acţionar unic ca entitate de drept independentă, di-

ferită de acţionar.

Pentru SA cu acţionar unic există câteva dispoziţii generale. Astfel este

dispoziţia prevăzută la art. 163, alin. 5: «În cazul în care societatea pe acţiuni

este constituită de către o singură persoană, se întocmeşte act constitutiv». O

altă dispoziţie generală este conţinută în cea de a doua propoziţie de la art.

159, alin. 2. Acesta prevede ca prin actul constitutiv să se aprobe statutul, să

se stabilească sistemul de administrare şi să se numească primul consiliu de

supraveghere sau consiliul director. Unicul proprietar al capitalului trebuie să

fie înscris în registrul comerțului (art. 174, alin. 2 in fine).

Administrarea SA cu acţionar unic se realizează ca la orice SA. Poate fi

ales sistemul unitar sau dualist de administrare. Unicul proprietar al capitalului

are atribuţiile adunării generale. Deciziile sale trebuie să fie formulate într-un

proces verbal în formă scrisă (art. 232a).

§ 11. Dizolvarea şi lichidarea SA

1. Temeiuri de dizolvare. Temeiurile de dizolvare sunt specificate la

art. 252. Acestea pot fi grupate în legale şi statutare, precum şi cele la

voinţa acţionarilor şi coercitive.

Temeiurile legale de dizolvare sunt prevăzute la art. 252, alin. 1, pct.

1 şi pct. 3-7. Numai primul dintre acestea – prin decizia adunării generale,

este la voinţa acţionarilor. Această decizie este contrară deciziei adunării



constitutive pentru înfiinţarea SA, dar spre deosebire de aceasta nu necesită

unanimitate. Este suficientă majoritatea calificată de 2/3 din capitalul repre-

zentat, cu excepţia cazului în care statutul necesită o majoritate mai mare.

Celelalte temeiuri de dizolvare stabilite în LC sunt coercitive. Astfel

este cel menţionat la pct. 3 declararea în insolvenţă (art. 710). Caracter

forţat are şi hotărârea instanţei în cazul în care societatea urmăreşte scopuri

interzise de lege. Acţiunea este introdusă de către procuror. O astfel de

acţiune în justiţie poate fi introdusă şi atunci când în decurs de 6 luni, numărul

de membri ai consiliului SA este mai mic decât minimul prevăzut de lege

(pct. 6).

Ultimul dintre temeiurile coercitive stabilite de lege este decapitali-

zarea societăţii. Aceasta înseamnă ca valoarea netă a patrimoniului să scadă

sub valoarea capitalului social, iar în cazul în care în termen de un an adunarea

generală nu a luat decizia necesară, societatea este dizolvată de către instanţa

de judecată la cererea procurorului.

La art. 252, alin. 1, pct. 2, este prevăzut încă un temei de dizolvare,

dar chiar dacă este prevăzut de lege, acesta este statutar. În cazul în care

statutul SA prevede o astfel de modalitate, prin expirarea termenului aceasta

se dizolvă. Adunarea generală poate decide însă prelungirea termenului, în

cazul în care nu a expirat.

2. Lichidarea SA. În materia SA nu există norme speciale care să regle-

menteze lichidarea. Aceasta este supusă regimului general prevăzut la Capito-

lul şaptesprezece din LC. Reguli speciale există numai în ceea ce priveşte anu-

mite tipuri de SA - băncile comerciale, societăţile de asigurare şi altele. Ace-

stea sunt însă în afara obiectului prezentului studiu.



TEMA VI

SOCIETATEA CU RĂSPUNDERE LIMITATĂ

§ 1. Concept, domeniu de aplicare, surse, tipuri

1. Termenul. Termenul legal de «societate cu răspundere limitată» (SRL)

trebuie luat în mod condiţionat. Acest termen nu înseamnă că societatea este

responsabilă pentru obligaţiile asumate în mod limitat. Aceasta este responsabilă

pentru obligaţii cu întregul său patrimoniu. În acest sens nu există nicio diferenţă

între SRL şi SA. Este limitată răspunderea membrilor acestui tip de SC către aceasta

în sine – până la contribuţiile datorate de aceştia în capital. Până la valoarea acestor

contribuţii, ei suportă doar riscul pentru activitatea SRL.

2. Definiţie. La art. 113, care poartă titlul de „definiţie“, citim:

„Societatea cu răspundere limitată poate fi formată dintr-una sau mai multe

persoane responsabile pentru obligaţiile societăţii cu contribuţie de

participare la capitalul social al societăţii.“ Acest text nu este o definiţie, dar

relevă unele dintre trăsăturile caracteristice ale SRL. În afară de aceasta,

conţine o inexactitate conceptuală. Asociaţii nu sunt responsabili pentru

obligaţiile societăţii. Responsabilitatea revine persoanei obligate. Această

persoană este societatea. Societatea se obligă din nume propriu, şi nu în

numele asociaţilor. Obligaţia asociaţilor este către SRL pentru contribuţii, şi

nu către creditorii săi.

Caracteristicile esenţiale ale SRL pot fi derivate din cadrul său legislativ

global în LC.

În primul rând, SRL este un tip de societate comercială (SC), de aceea

pentru aceasta sunt în vigoare toate dispoziţiile din LC şi alte acte normative,

care au ca destinatar comercianţii şi SC.

În al doilea rând, SRL este persoană juridică şi răspunde individual

pentru obligaţii cu patrimoniul său. Asociaţii nu sunt responsabili pentru

obligaţiile acesteia, şi nici societatea nu este responsabilă pentru obligaţiile

acestora.

În al treilea rând, asociaţii participă în mod obligatoriu la formarea

capitalului SRL. Până la valoarea contribuţiilor făcute, asociaţii îşi asumă

riscul pentru activitatea economică a SRL.



În al patrulea rând, capitalul minim al SRL este stabilit de lege, iar la

constituire trebuie să se verse cel puţin această valoare. De asemenea, legea

stabileşte şi partea socială minimă a fiecărui asociat.

În al cincilea rând, SRL este o SC închisă, întrucât primirea de noi

asociaţi se face prin decizia adunării generale. Prin urmare, asociaţii sunt

selectaţi dintre aceştia înşişi, evaluându-se calităţile lor de interes reciproc.

În al şaselea rând, asociaţii participă la conducerea societăţii şi sunt

obligaţi să asiste la îndeplinirea activităţilor sale. Aceştia au libertatea de a

alege modul de administrare curentă, putând să o atribuie unuia sau mai

multor administratori desemnaţi de aceştia.

3. Tipuri de SRL. În prezent, SRL este folosit ca termen generic. Pe

baza numărului şi tipului de parteneri, sunt utilizate mai multe tipuri de SRL

pentru care au fost stabilite reguli speciale. În funcţie de numărul de asociaţi,

se diferenţiază SRL cu unic asociat şi cu mai mulţi membri (obişnuite). Există

o diferenţă în modalitatea de constituire şi administrare a acestor tipuri de

SRL. SRL cu asociat unic se poate transforma într-o societate cu mai mulţi

membri şi viceversa. Există reguli speciale pentru SRL cu asociat unic cu

proprietate de stat sau municipală, pentru care este în vigoare o modalitate

specială privind constituirea, patrimoniul şi administrarea acestora.

§ 2. Înfiinţarea SRL

1. Fondatori. LC nu stabileşte o cerinţă specială pentru fondatorii SRL.

În vigoare sunt cerinţele generale prevăzute la art. 65. Fondatori pot fi per-

soane fizice şi juridice bulgare şi străine cu capacitate de a acţiona. Nu

este specificat numărul de persoane, prin urmare acestea pot fi una sau mai

multe.

Persoanele fizice – fondatoare trebuie să aibă capacitatea de exercițiu.

Persoanele străine pot fi de asemenea fondatoare.

Orice persoană juridică în temeiul legii poate fi fondator, şi prin urmare

asociat la SRL. Persoana juridică poate fi o SC, inclusiv o altă SRL. Asociaţiile

şi fundaţiile non-profit pot fi de asemenea fondatoare, dacă acest lucru este

în concordanţă cu obiectivele şi sarcinile SRL, iar persoana juridică îşi poate

îndeplini obligaţiile de membru.



2. Forma actului constitutiv. Contractul de societate se încheie în

formă scrisă – art. 114, alin. 1. La alin. 3 de la art. 114 se prevede ca la SRL

cu asociat unic în locul contractului de societate să se întocmească un act

constitutiv. Prin natura sa, acesta nu poate fi o tranzacţie unilaterală sau un

act administrativ. Fără îndoială, actele unilaterale trebuie să fie în formă

scrisă, astfel încât pe baza acestora să se poată efectua acţiuni legale ulte-

rioare.

Pentru înfiinţarea unui SRL, legea nu solicită desfăşurarea unei adunări

constitutive. Este suficient să se semneze contractul de societate. Nu este ne-

cesar ca semnăturile contractului de societate să fie legalizate notarial.

§ 3. Contractul de societate

1. Definiţie. SRL cu mai mulţi membri se formează pe baza unui con-

tract de societate şi, prin urmare, SRL în sine este definită ca o organizare

contractuală. SRL cu asociat unic este înfiinţată printr-un act constitutiv uni-

lateral, care trebuie să aibă acelaşi conţinut ca şi contractul de societate.

Acest conţinut este stabilit - art. 115.

Contractul de societate are două sensuri. Pe de o parte, acesta este un

contract între anumite persoane, care prin încheierea acestuia îşi asumă an-

umite drepturi şi obligaţii şi urmăresc să obţină rezultatul juridic respectiv -

crearea unei SRL ca persoană juridică. Prin urmare, contractul de societate

este de asemenea denumit contract constitutiv. Contractul de societate face

obiectul înscrierii în registrul comerțului şi se păstrează în dosarul firmei.

Conţinutul contractului de societate poate fi obligatoriu şi facultativ.

Conţinutul obligatoriu se referă la acele aspecte enumerate la art. 115. La

înregistrare, instanţa are obligaţia de a verifica dacă în actul constitutiv s-a

găsit răspuns la aspectele prevăzute la punctele 1-7. În contractul de societate

pot fi reglementate şi alte aspecte, iar pct. 8 de la art. 115 le limitează la

„alte drepturi şi obligaţii ale asociaţilor”. Acestea ar trebui să fie drepturile

şi obligaţiile asociaţilor faţă de SRL (drepturi şi obligaţii de membru), şi nu

între asociaţi. Desigur, dacă contractul de societate include drepturi şi obli-

gaţii între asociaţi, acestea vor produce acţiunea corespunzătoare. Aceste

drepturi şi obligaţii nu sunt supuse controlului la înregistrarea judiciară a SRL,

spre deosebire de drepturile şi obligaţiile de membru. Acestea din urmă însă,



deşi intră în conţinutul facultativ al contractului de societate, trebuie să se

reflecte în acesta şi nu într-un alt act separat.

3. Conţinutul obligatoriu al contractului de societate. În primul rând,

în contractul de societate trebuie să se menţioneze denumirea şi sediul social

şi adresa administrativă a societăţii - pct. 1, art. 115. Denumirea poate in-

clude indicii cu privire la obiectul de activitate, numele asociaţilor sau denu-

mirea unui fenomen material sau spiritual ales în mod liber. Cerinţele obliga-

torii pentru denumire sunt trei. Aceasta trebuie să conţină menţiunea „socie-

tate cu răspundere limitată” sau prescurtat SRL, iar atunci când capitalul

aparţine unei singure persoane, respectiv „ SRL cu asociat unic” sau abreviat

«EOOD». Denumirea în mod obligatoriu trebuie să fie redactată în limba bul-

gară şi eventual într-o limbă străină. În plus, denumirea după conţinut trebuie

să corespundă adevărului conform conţinutului menţiunii. Având în vedere ce-

rinţele unei concurenţe loiale, denumirea nu trebuie să inducă în eroare, pre-

cum şi să nu aducă atingere ordinii publice sau moralităţii - art. 7.

Sediul social al SRL conform art. 12 este localitatea în care se află

conducerea activităţii sale. Ca localizare, sediul se determină prin adresă,

care la rândul său depinde de adresa administrativă.

În contractul de societate se stabileşte obiectul de activitate şi even-

tual termenul contractului - art. 115, pct. 2. Obiectul de activitate este im-

portant atât pentru identificarea SRL la participarea sa pe piaţă, cât şi pentru

drepturile persoanelor care sunt administratori.

În contractul de societate în mod obligatoriu se precizează numele, re-

spectiv denumirea, precum şi CUI-ul asociaţilor - art. 115, pct. 3.

Un element obligatoriu al contractului de societate este indicarea va-

lorii capitalului - art. 115, pct. 4. Capitalul trebuie să fie în leva bulgăreşti.

Având în vedere faptul că legea permite ca la constituire să nu fie vărsat în-

tregul capital, ci cel puţin minimul stabilit legal, în contractul de societate în

mod obligatoriu se specifică atât valoarea capitalului vărsat, cât şi condiţiile

de plată a sumei rămase. Termenul limită pentru depunerea suplimentară a

întregii valori a capitalului nu poate fi mai mare de doi ani de la înscrierea

societăţii, respectiv de la majorarea capitalului (art. 115, pct. 4).

Potrivit art. 115, pct. 5, în contractul de societate se specifică valorile

părţilor sociale, prin care asociatul individual participă la capital. Citirea



corectă este: valorile contribuţiilor de participare. Atunci când contribuţia

de participare a asociatului este nemonetară, în contractul de societate

aceasta este descrisă în întregime, indicându-se de asemenea evaluarea sa

bănească, stabilită pe baza art. 72, alin. 2, precum şi temeiul drepturilor aso-

ciatului-deponent.

Cum se va administra şi reprezenta SRL este următorul aspect care

trebuie reglementat în contractul de societate – art. 115, pct. 6. Se poate

alege între unul sau mai mulţi administratori care reprezintă SRL împreună sau

separat. În contractul de societate se specifică competenţa adunării generale

şi procedura de luare a deciziilor. În cazul în care se prevede ca SRL să aibă

unul sau mai mulţi controlori, statutul lor juridic este reglementat de aseme-

nea în contractul de societate – art. 144.

Ca un ultim aspect al conţinutului obligatoriu al contractului de socie-

tate, pct. 7 de la art. 115 subliniază „avantajele asociaţilor, dacă acestea

s-au convenit”. Legea nu clarifică ce fel de avantaje pot fi acestea. Se iau în

considerare abateri de la normele dispozitive şi includerea unor reguli, atunci

când legea prevede împuternicirea.

§ 4. Înscrierea SRL şi situaţia acesteia până la înscriere

1. Valabilitatea înscrierii. Potrivit art. 67, SRL se consideră înfiinţată

din ziua înscrierii acesteia în registrul comercial.

La art. 119, alin. 1 sunt specificate premisele care sunt necesare pentru

înscrierea societăţii în registrul comercial: contractul de societate, numirea

administratorului, vărsarea capitalului.

În cazul în care societatea este înregistrată cu un capital mai mare

decât minimul stabilit în lege, trebuie să fie vărsat cel puţin 70 la sută din

capital (art. 119, noul pct. 5).

Înscrierea SRL se efectuează pe baza cererii administratorului ales de

către fondatori. Acesta este solicitant în sensul art. 15 din Legea registrului

comercial. Asociaţii nu au dreptul de a solicita înscrierea.

2. Situaţia SRL până la înscriere. SRL poate dobândi drepturi şi obli-

gaţii din momentul apariţiei acesteia. Acesta este principiul. Cu toate acestea,

în mod excepţional în numele SRL se pot efectua acte juridice şi cu condiţia

să fie finalizată compoziţia efectivă a constituirii acesteia, prin înscrierea



corespunzătoare în registrul comercial. Pentru ca acest lucru să se întâmple,

este necesar ca fondatorii sau persoane autorizate de aceştia să încheie tran-

zacţia în numele SRL constituit. În mod automat, în virtutea art. 69, alin. 2,

drepturile şi obligaţiile sunt transferate societăţii nou înfiinţate.

Acţiunile juridice sunt efectuate de către fondatori sau în numele ace-

stora. Fondatorii pot autoriza o persoană din cadrul acestora sau o terţă parte

(spre exemplu avocat) să efectueze acţiunile legale. La efectuarea acţiunilor

legale în sine există două particularităţi. În primul rând, acţiunile în sine tre-

buie să se facă în numele societăţii care se constituie. În al doilea rând, trebuie

subliniat în mod obligatoriu faptul că societatea se află în curs de constituire.

În cazul în care societatea nu este formată, purtătorii de drepturi şi

obligaţii sunt persoanele care au efectuat acţiunile legale. Pentru obligaţiile

asumate, aceştia răspund în mod solidar.

§ 5. Capitalul SRL

1. Capitalul şi patrimoniul SRL. Capitalul este un concept fundamental

în cadrul societăţilor comerciale de capital. Uneori este denumit de bază.

Capitalul SRL este un număr care exprimă valoarea contribuţiilor aso-

ciaţilor. Până la valoarea contribuţiilor subscrise, asociaţii suportă riscul din

activitatea SRL. Legea comercială stabileşte suma minimă a capitalului la 2

leva bulgăreşti - art. 117, alin. 2209. Întregul capital trebuie să fie subscris la

209 Capitalul are o funcţie de garanţie (a se vedea mai jos – pct. 2). În acest context, este

inexplicabilă reducerea capitalului SRL la 2 leva bulgăreşti, efectuată prin modificarea LC (Mo-

nitorul Oficial, nr. 82 din anul 2009). Astfel, SRL a devenit o societate de capital fictivă. Capi-

talul şi-a pierdut funcţia de garanţie. Normele de protecţie în favoarea creditorilor, în cazul

reducerii capitalului (a se vedea § 12, pct. 3), îşi pierd practic sensul. Este adevărat că există

sisteme juridice care nu universalizează funcţia de garantare a capitalului. Acestea sunt ţările

din cercul juridic anglo-saxon. În cazurile în care societăţile sunt formate printr-un capital sim-

bolic, sunt prevăzute alte mecanisme de protecţie. De asemenea, este adevărat că unele legi-

slaţii europene au creat SRL cu capital simbolic (1 euro). Ultima circumstanţă a inspirat legiui-

torul nostru să copieze această valoare a capitalului. Dar asemănările se termină aici. Ţările

care au redus capitalul la 1 euro au prevăzut o serie de mecanisme compensatorii pentru a

proteja creditorii şi, prin urmare - pentru a proteja siguranţa rulajului. De exemplu, în Franţa,

prima dintre ţările UE (în anul 2003) care a introdus un astfel de „capital“ la SRL (art. I. 223-2

din Codul comercial francez), se poate ajunge la răspunderea fondatorilor, respectiv admini-

stratorilor unor astfel de societăţi. În Germania, astfel de societăţi (denumite Unternehmerge-

sellschaft (haftungsbeschraenkt) - „societăţi ale antreprenorilor cu răspundere limitată“), nu au



constituirea SRL, iar la înscrierea SRL în registrul comerțului trebuie să se de-

pună cel puţin minimul necesar de 2 leva. Capitalul în SRL se stabileşte în-

totdeauna în leva bulgăreşti.

Există o diferenţă între capital şi patrimoniul SRL. În primul rând, ca-

pitalul exprimă doar o valoare, în timp ce patrimoniul, alături de expresia

valorică, are şi o compoziţie materială210. Capitalul ca o mărime valorică

coincide cu exprimarea valorii patrimoniului SRL la crearea societăţii. Din mo-

mentul începerii activităţii economice a SRL, capitalul şi patrimoniul sunt di-

sproporţionate. Obiectivul legii este de a asigura un patrimoniu disponibil, care

să fie cel puţin egal cu capitalul subscris. Acest lucru se realizează printr-o

serie de texte legale (art. 118, alin. 2; art. 120, alin. 1; art. 121; art. 126,

alin. 1 şi alin. 2; art. 130; art. 133; art. 138, alin. 3 etc.).

Capitalul este o mărime constantă, în timp ce patrimoniul este di-

namic, iar în procesul de activitate economică îşi schimbă continuu tipul,

conţinutul şi dimensiunea. Patrimoniul SRL include drepturile şi obligaţiile care

se pot evalua monetar. Acestea pot fi drepturi reale, obligaţionale şi drepturi

de proprietate intelectuală, relaţii efective evaluabile în bani, etc.

2. Scopul capitalului. Capitalul are două funcţii principale:

- serveşte drept bază materială pentru activitatea economică a SRL.

Aceasta este funcţia sa internă (economică). De fapt, capitalul nu are ca scop

direct să fie baza materială pentru realizarea activităţii economice. Această

funcţie aparţine patrimoniului. Prin acesta, societatea intră în rulaj şi de aceea

patrimoniul se află la baza activităţii economice. Însă pe de altă parte, iniţial

patrimoniul s-a colectat prin contribuţii la capital, iar din acest punct de ve-

dere, capitalul îndeplineşte indirect funcţia economică specificată;

dreptul să distribuie profituri, până când valoarea patrimoniului lor net nu depăşeşte valoarea

capitalului necesar pentru SRL -urile obişnuite, care este de 25.000 de euro, etc. LC de la noi

nu prevede nimic de acest fel.

210 Necunoaşterea acestei distincţii axiomatice între capital şi patrimoniu a dus la concepţii

legislative greşite care s-au reflectat şi în practică. Astfel, prin Dispoziţia nr. 5 a Consiliului de

Miniştri din data de 05.03.1996, se reduce capitalul SA cu acţionar unic „Zlatni pyasaci” (Nisi-

purile de aur), iar din acesta se „scoate“ dreptul de proprietate asupra a două hoteluri, care se

pun la dispoziţia Ministerului Educaţiei, Ştiinţei şi Tehnologiei. În mod similar cu dispoziţia spe-

cificată au fost adoptate o serie de acte normative şi administrative. Toate acestea „scoteau“

din suma capitalului ca valoare, obiecte patrimoniale concrete.



- acesta este o garanţie pentru creditorii SRL. Aceasta este funcţia sa

de garantare.

Atunci când se spune că capitalul are o funcţie de garantare, aceasta

nu este acoperită de funcţia de garantare (asigurare) a patrimoniului. Credi-

torii societăţii se îndestulează din patrimoniul acesteia, şi nu din capital. Ca-

pitalul are o funcţie de garanţie mediată. Legea vizează să asigure patrimo-

niul societăţii în valoare de cel puţin capitalul subscris. În faţa terţilor părţi,

SRL răspunde cu patrimoniul său, şi nu cu capitalul. În cazul unei activităţi

economice de succes, patrimoniul SRL va depăşi valoarea capitalului.

Valoarea capitalului este importantă pentru solvabilitatea SRL.

SRL poate dispune în mod liber de capitalul vărsat. Nu există nici o

limită de utilizare a capitalului vărsat doar pentru achiziţionarea de bunuri

neconsumabile. Acesta poate fi utilizat şi pentru plata remuneraţiilor de

muncă în cadrul contractelor de muncă şi, în general, în orice scop legat de

activitatea SRL, care nu este interzis în mod explicit (a se vedea spre exemplu

art. 118, alin. 2).

În contractul de societate se specifică în mod obligatoriu valoarea ca-

pitalului care este înscris în registrul comercial.

În cazul în care la constituire nu s-a vărsat întreaga valoare a capitalu-

lui, în contract se stabilesc termenii şi condiţiile de plată a acestuia; termenul

limită pentru depunerea suplimentară a întregii valori a capitalului nu poate fi

mai mare de doi ani de la înscrierea societăţii, respectiv de la majorarea ca-

pitalului (art. 115, pct. 4).

Orice modificări ale capitalului se realizează prin decizia adunării Ge-

nerale şi fac obiectul înscrierii în registrul comercial.

Capitalul exprimă valoarea nominală a contribuţiilor asociaţiilor. Dacă

mai târziu valoarea de piaţă a acestor contribuţii se modifică, capitalul nu îşi

modifică valoarea.

În balanţa SRL capitalul se evidenţiază în pasivul acestora şi este egal

cu drepturile patrimoniale individuale, care se evidenţiază în activul balanţei.

§ 6. Parte socială şi cotă parte în SRL

1. Definirea unei părţi sociale în SRL. În LC sunt folosiţi mai mulţi

termeni care sunt apropiaţi ca semnificaţie în legătură cu părţile sociale, iar



în spatele acestora stau fenomene juridice diferite. Aceştia sunt termenii

parte socială, cotă din capital, contribuţie de participare şi cotă parte.

Cel mai des se utilizează termenul parte socială (părţi sociale) - art.

115, pct. 5, art. 117, art. 120, art. 121, art. 126, art. 126, art. 133, art. 134,

art. 143, art. 148 şi art. 155. La art. 130, art. 132, art. 137, alin. 2 şi art. 149,

alin. 3, pct. 1, 2 şi 3, se foloseşte termenul cotă din capital. Din conţinutul

acestor texte se înţelege că în unele cazuri se are în vedere acelaşi lucru, în alte

părţi fiind menţionate doar ca parte socială. Însă în alte cazuri, termenul parte

socială este folosit ca sinonim pentru contribuţie de participare. O astfel de

inconsecvenţă terminologică este în măsură să creeze confuzie. Citirea corectă

a textelor duce la concluzia că există o diferenţă fundamentală între parte so-

cială şi contribuţia de participare. Asociaţii sunt obligaţi să facă o contribuţie la

capital. Aceasta este contribuţia lor de participare. În schimbul acesteia se pri-

meşte o parte socială. Aceasta este cota lor parte din capital, care uneori este

menţionată ca fiind parte socială principală, pentru a se diferenţia de celălalt

termen – cotă parte. Prin urmare, partea socială (partea socială principală) este

valoarea participării asociatului respectiv în capitalul SRL. Aceasta este suma

nominală la care se ridică participarea asociatului la capital.

O parte socială poate fi preluată în comun de mai multe persoane (a se

vedea mai jos – pct. 4).

Cota parte este folosită ca termen la art. 127, 129, 131 şi art. 137,

alin. 1, pct. 2. Cota parte are două sensuri (a se vedea mai jos – pct. 2).

În cele din urmă, capitalul este alcătuit din părţile sociale ale aso-

ciaţilor, pe care le dobândesc în schimbul contribuţiilor de participare făcute

de aceştia. Contribuţia de participare se datorează de către asociat la consti-

tuirea SRL sau la admiterea acestuia în societate, precum şi la aşa numita ma-

jorare efectivă a capitalului.

Suma valorică a părţii sociale a fiecărui asociat este determinată în

contractul de societate. LC stabileşte cuantumul minim al părţii sociale la 1

leva. Această valoare simbolică corespunde cu valoarea minimă a capitalului -

2 leva. Desigur, valoarea părţii sociale poate fi mult mai mare. În scopul de a

rotunji valorile părţilor sociale şi de a facilita calcularea acestora, la art. 117,

alin. 2, este prevăzut ca valoarea fiecărei părţi sociale să fie divizibilă cu 1.

De fapt nu există niciun număr care să nu fie divizibil cu 1. Prin această



formulare nereuşită, legiuitorul a dorit să exprime cerinţa ca partea socială

din capital să fie un număr întreg.

Ca valoare, părţile sociale ale asociaţilor individuali pot fi egale, dar

pot fi şi diferite şi se determină în mod concret prin contractul de societate.

În acest sens există o diferenţă semnificativă în comparaţie cu SA, unde capi-

talul în mod obligatoriu trebuie să fie împărţit în părţi egale, iar acţionarul

individual poate avea un număr diferit de acţiuni.

2. Definirea cotei părţi. În primul rând, prin aceasta se menţionează

partea din patrimoniul net al societăţii, corespunzătoare ponderii în capital.

Sprijinul pentru această concluzie este oferit de art. 127, conform căruia va-

loarea cotei părţi este determinată în funcţie de ponderea asociatului respec-

tiv în capital, dacă nu s-a convenit altfel. Acesta este sensul strict al concep-

tului de cotă parte. La dizolvarea societăţii, cota parte înţeleasă în acest sens

se transformă într-o cotă de lichidare. În al doilea rând, cota parte trebuie

examinată ca un sinonim pentru calitatea de membru în societate. Pe baza

dispoziţiilor în care se menţionează cota parte, aceasta trebuie să fie definită

ca participarea asociatului la societate. Cu alte cuvinte, cota parte este echi-

valentă cu calitatea de membru, înţeleasă ca un ansamblu de drepturi şi obli-

gaţii ale asociatului faţă de SRL, ca o legătură juridică între acestea. Potrivit

art. 129, cota parte poate fi transferată şi moştenită, prin urmare aceasta

poate fi considerată atât un drept subiectiv, cât şi un drept patrimonial com-

plex. Ca astfel de drept, aceasta este evaluată din punct de vedere monetar

şi reflectată contabil în balanţa asociaţilor.

Textul de la art. 127 poate induce în eroare cu privire la esenţa cotei

părţi prin cuvintele „fiecare asociat are o cotă parte din patrimoniul socie-

tăţii...“. Această dispoziţie nu ar trebui să creeze impresia că patrimoniul SRL

este împărţit între asociaţi, în acest caz rămânând fără propriul patrimoniu.

Între patrimoniul SRL şi cel al asociaţilor individuali există distincţie şi indivi-

dualitate. Cota parte ca fracţiune din proprietate este doar o proiecţie a con-

tribuţiei de participare a asociatului la capitalul societăţii. Este adevărat că la

art. 129 se vorbeşte despre transferul şi moştenirea cotei părţi. Dar obiectul

transferului nu este cota parte, în sensul strict al cuvântului, care corespunde

părţii din capitalul social, ci calitatea de membru. Deoarece prin transferul

cotei părţi asupra succesorului trec şi celelalte drepturi şi obligaţii ale



asociatului, inclusiv şi cele nepatrimoniale (a se vedea mai jos - § 7, pct. 3).

Calitatea de membru reprezintă, în afara ansamblului patrimonial concret de

diferite drepturi şi obligaţii, de asemenea drepturi şi obligaţii cu caracter ne-

patrimonial, care de asemenea se transferă. Partea din capital este o mărime

valorică, prin care asociatul participă la capital. De aceea ponderea nu poate

fi un obiect individual de transfer sau moştenire. Astfel, în sensul larg al noţiu-

nii, cota parte este participarea asociatului la SRL, calitatea de membru în

aceasta.

Pentru calitatea lor de membru la SRL, asociaţii primesc un certificat.

Acesta, spre deosebire de certificatul temporar la SA, nu este un titlu de va-

loare şi are o semnificaţie probatorie.

3. Transferul cotei părţi. Potrivit art. 129, alin. 1, cota parte poate fi

transferată. Această dispoziţie ridică problema dacă în contractul de societate

se poate interzice transferul cotei părţi sau există un drept irevocabil al aso-

ciatului în SRL. Având în vedere caracteristicile personale ale SRL, trebuie să

se admită ca asociaţii să stabilească condiţiile de transfer ale cotei părţi şi

eventual să îl interzică. Aceste condiţii pot fi stabilite preliminar, spre exem-

plu apartenenţa la familia succesorului.

Însă art. 129, alin. 1 necesită o clarificare şi într-o altă direcţie - dacă

obiectul transferului poate fi doar întreaga cotă parte sau se poate transfera

şi o fracţiune a acesteia. O cotă parte poate fi transferată către mai multe

persoane în coproprietate, fiecare dintre acestea dobândind o parte din

aceasta.

Trebuie să se facă distincţia dintre transferul cotei părţi şi transferul

unui drept individual, care a apărut pe baza calităţii de membru, spre exemplu

dreptul de a primi o parte din profit. În acest caz, se transferă un drept obli-

gaţional separat, şi nu cota parte, adică calitatea de membru.

Cota parte poate fi moştenită - art. 129. Moştenitorii preiau calitatea

de membru a asociatului-testator în întregul său conţinut. Aceştia sunt respon-

sabili pentru punerea în aplicare a contribuţiei de participare şi a altor obligaţii

eligibile, cum ar fi pentru contribuţia bănească suplimentară. Cu toate ace-

stea, prin decesul asociatului încetează participarea sa la SRL - art. 125, alin.

1, pct. 1. De aici rezultă că moştenitorii nu devin în mod automat asociaţi:

aceştia moştenesc doar cota parte.



Transferul cotei părţi se efectuează cu respectarea unei proceduri sta-

bilite de lege. Această procedură este diferită în funcţie de cui se transferă

cota parte. Atunci când aceasta se transferă între asociaţi, transferul este

liber. În cazul în care transferul este către un non-asociat, legea impune să se

respecte procedura de admitere a unui nou asociat.

Transferul efectiv al unei cote părţi se efectuează printr-un act scris

cu semnături legalizate notarial şi înscrierea în registrul comercial. Înscrierea

este necesară întrucât are loc o modificare a componenţei asociaţilor, iar în

mod tacit - şi a contractului de societate (art. 115, pct. 3). Forma stabilită

este o condiţie pentru valabilitatea transferului.

La transferul unei cote părţi, pentru SRL este important care este evo-

luţia părţii nevărsate din contribuţia datorată. Potrivit art. 130, succesorul

este răspunzător solidar cu cedentul pentru contribuţiile datorate la mo-

mentul transferului. Norma este imperativă.

Cota parte poate fi gajată. Gajarea acesteia este reglementată în Le-

gea privind gajurile speciale. Contractul de gaj trebuie să fie încheiat în formă

scrisă cu legalizare notarială a semnăturilor asociatului şi creditorului gajist.

Având în vedere caracterul opozabil al gajului, contractul este înscris în Regi-

strul central al gajurilor speciale, precum şi în registrul comercial. Obiectul

gajului este cota parte, în sensul strict al cuvântului - o parte a patrimoniului

net, care corespunde ponderii din capitalul social. Acest lucru rezultă din ca-

racterul garantat al gajului. De aceea debitorul gajist îşi poate exercita drep-

turile sale nepatrimoniale, precum şi să-şi îndeplinească obligaţiile care îi re-

vin în calitate de asociat.

Pentru a-şi realiza dreptul de gajare, creditorul gajist trebuie să soli-

cite încetarea raportului juridic de membru al asociatului - debitor gajist. În

acest scop, creditorul trebuie să transmită un preaviz scris societăţii în termen

de trei luni înainte de încetarea calităţii de membru.

Cota parte poate fi de asemenea poprită. Poprirea se efectuează în

conformitate cu Codul de procedură civilă. Obiectul popririi coincide cu obie-

ctul gajului – acesta se extinde asupra drepturilor patrimoniale consemnate în

cota parte. În cazul în care poprirea garantează o creanţă publică, aceasta trebuie

să fie comunicată Depozitarului Central şi înscrisă în registrul comercial.



Poate SRL să dobândească o cotă parte în proprietatea sa sau să o pri-

mească ca gaj? În ambele ipoteze, Legea privind SRL a dat un răspuns stabilit

explicit la art. 99 şi 100, care lipseşte în LC. Dobândirea unei cote părţi de

către SRL ar trebui acum permisă, dacă este efectuată pentru a se distruge

aceste părţi sociale în cazul unei reduceri de capital. Prin analogie, trebuie să

se ataşeze art. 201, în care se reglementează un caz similar de reducere a

capitalului în SA. Este necesar ca această opţiune să fie prevăzută în contractul

de societate.

În ceea ce priveşte acceptarea de către SRL a unui gaj de părţi sociale

proprii, acest lucru este inadmisibil, deoarece constituie o ameninţare pentru

creditorii SRL şi pentru securitatea juridică.

§ 7. Statutul juridic al asociaţilor la SRL

1. Cine poate fi asociat în SRL? SRL are o structură corporativă.

Aceasta nu poate exista fără membri pe care LC îi numeşte asociaţi, spre deo-

sebire de membrii SA, care sunt acţionari. Potrivit art. 113, un asociat la SRL

poate fi orice persoană. Aceasta poate fi o persoană fizică sau juridică. Per-

soana fizică trebuie să aibă capacitatea de a acţiona, adică să fi împlinit cel

puţin 18 ani şi să nu fie plasată sub tutelă. Un asociat poate fi de asemenea o

persoană străină.

Legea nu conţine niciun fel cerinţe speciale privind tipul şi calitatea

persoanelor juridice care pot fi asociaţi. Acestea pot avea o structură corpo-

rativă sau pot fi de tipul instituţiilor (adică fără membri). Un asociat nu poate

fi o sucursală sau altă unitate organizaţională a unei persoane juridice. De

asemenea nu poate fi asociat o persoană juridică care este dizolvată şi se află

în lichidare.

O persoană care este declarată în stare de insolvenţă nu poate fi ac-

ceptată ca asociat. Sprijinul pentru această opinie este prevăzut de art. 125,

alin. 1, pct. 4, potrivit căruia participarea asociatului încetează la declararea

acestuia în stare de insolvenţă.

Un asociat în SRL poate fi şi statul, precum şi municipalităţile.

2. Dobândirea calităţii de asociat. Calitatea de asociat în SRL poate fi

dobândită prin două temeiuri:

- prin participarea la constituirea SRL;



- prin adoptarea de către adunarea generală pe baza unei cereri

făcute.

Atunci când participă la constituirea SRL, persoana devine asociat după

ce societatea este înfiinţată ca persoană juridică.

Admiterea unui nou asociat în SRL se face de către adunarea generală

la cererea sa scrisă. Cererea trebuie să includă declaraţia că se acceptă fără

reţineri şi rezerve condiţiile contractului de societate. Decizia adunării gene-

rale este luată cu o majoritate de peste ¾ din capital - art. 137, alin. 3, coro-

borat cu alin. 1, pct. 2. Decizia face obiectul înscrierii în registrul comerţului.

De regulă, noul asociat face şi o contribuţie de participare, prin care se modi-

fică valoarea capitalului (creşterea efectivă a capitalului). Este posibil ca noul

asociat să achiziţioneze o parte din capital ca rezultat al transferului calităţii

de membru al unui alt asociat. Prin urmare, admiterea unui nou membru în

mod necesar duce la o modificare a contractului de societate. Aceasta im-

pune anunţarea contractului modificat în registrul comerțului (art. 5 din Legea

registrului comercial, coroborat cu art. 119, alin. 4 LC). Calitatea de asociat

apare din momentul înscrierii deciziei adunării generale în registrul comercial.

Un nou asociat poate fi acceptat de către adunarea generală conform

procedurii generale şi atunci când i se transferă de către un alt asociat o parte

socială sau o fracţiune din aceasta - art. 129. Particularitatea în acest caz este

faptul că transferul părţii sociale trebuie să se facă prin semnături legalizate

notarial şi să se înscrie în registrul comerțului - art. 129, alin. 2.

Fiecare asociat are dreptul de a primi de la SRL un certificat de par-

ticipare la societate cu partea socială din capitalul său - art. 128. Certificatul

nu este un titlu de valoare. Semnificaţia acestuia este doar probatorie.

3. Caracteristici comune ale drepturilor şi obligaţiilor asociatului.

Din momentul admiterii unei persoane în calitate de asociat în SRL, pentru

aceasta apar diferite drepturi şi obligaţii faţă de societate. Acestea sunt aşa

numitele drepturi şi obligaţii de membru, deoarece au ca temei calitatea de

membru în SRL.

Potrivit sursei, în care se reglementează drepturile şi obligaţiile aso-

ciaţilor, se disting câteva posibilităţi:

- drepturile şi obligaţiile reglementate de prevederile obligatorii din LC;

- drepturile şi obligaţiile reglementate de prevederile dispozitive din LC;



- drepturile şi obligaţiile reglementate în contractul de societate, care

se abat de la prevederile dispozitive din LC;

- drepturile şi obligaţiile reglementate în contractul de societate;

- drepturile şi obligaţiile reglementate prin decizia adunării generale,

spre exemplu pentru o contribuţie monetară suplimentară.

Drepturile şi obligaţiile asociatului nu trebuie să fie egale. Fiecare aso-

ciat trebuie să aibă o pondere din capitalul social, care poate fi diferită ca

dimensiuni pentru asociatul individual - art. 117, alin. 3. Drepturile asociatului

sunt în principiu proporţionale cu ponderea, cu excepţia cazului în care se

specifică altfel, spre exemplu cu privire la valoarea cotei părţi - art. 127, pen-

tru dreptul la vot în adunarea generală - art. 137, alin. 2, pentru valoarea

dividendului - art. 133 şi altele.

4. Drepturile asociatului. La art. 123 sunt stabilite următoarele drep-

turi ale asociatului:

- dreptul de a participa la conducerea SRL;

- dreptul de a participa la distribuirea profiturilor;

- dreptul de a fi informat cu privire la evoluţia afacerilor societăţii;

- dreptul de a revizui registrele societăţii;

- dreptul la cota de lichidare.

Aceste drepturi nu pot fi retrase asociatului individual, acestea sunt

irevocabile.

Această listă de drepturi trebuie continuată cu drepturile care sunt re-

glementate prin dispoziţii distincte:

- dreptul de a se transfera şi moşteni cota parte - art. 129;

- dreptul de a se solicita convocarea adunării generale - art. 138, alin. 2;

- dreptul de a se solicita dizolvarea SRL - art. 155, pct. 1.

În conformitate cu conţinutul, drepturile sunt în general împărţite în

trei grupe: patrimoniale, de conducere şi control. În funcţie de faptul dacă

drepturile pot fi exercitate de către asociatul individual sau împreună cu alţi

asociaţi, acestea sunt individuale (spre exemplu dreptul de a participa la di-

stribuirea profiturilor, dreptul la cota de lichidare) şi colective (spre exemplu

dreptul de a solicita convocarea adunării generale care se poate exercita de

către asociaţii ce deţin cel puţin 1/10 din capitalul social - art. 138, alin. 2,



dreptul de a solicita dizolvarea SRL de către asociaţii care au mai mult de 1/5

din capital - art. 155, pct. 1).

Dreptul de participare la conducere se subîmparte în câteva atribuţii

distincte, cum ar fi dreptul de a solicita convocarea adunării generale, dreptul

de a participa la şedinţă, dreptul la vot, dreptul de a alege şi dreptul de a fi

ales ca administrator şi controlor.

Dreptul la vot al asociatului individual este retras atunci când se ia de-

cizia de excludere a acestuia - art. 137, alin. 3, prop. 2.

Dreptul de a participa la distribuirea profiturilor este menţionată de ase-

menea ca dreptul la dividende. Primirea dividendelor este sensul economic al

participării la SRL. Acest drept conţine anumite particularităţi. În primul rând,

ca să apară acest drept, este necesar ca SRL să încheie exerciţiul financiar cu

profit. Mai mult decât atât, este necesar ca adunarea generală să decidă să

distribuie profiturile între asociaţi. Este posibil ca adunarea să decidă să uti-

lizeze profiturile în alte scopuri - spre exemplu pentru a acoperi pierderile din

anii anteriori, pentru majorarea capitalului, pentru acumularea într-un anumit

fond. Evident, dreptul la dividende nu poate fi atribuit drepturilor subiective

garantate. Din acest punct de vedere, acesta se aseamănă aşteptărilor legale.

Caracterizarea cea mai exactă a acestui drept este că acesta este un element

al capacităţii legale de membru. Aceasta este o posibilitate potenţială de

dobândire a unui drept de creanţă din realizarea unui profit.

Fiecare asociat are dreptul să fie informat cu privire la evoluţia aface-

rilor societăţii. Acest drept poate fi exercitat în orice moment, nu doar la adu-

narea generală.

Dreptul acţionarului de a fi informat cu privire la evoluţia afacerilor

societăţii este un drept individual şi aparţine fiecărui asociat: acesta face

parte din drepturile irevocabile şi este reglementat printr-o dispoziţie obliga-

torie.

Ca o continuare a dreptului la informare, dar ca fiind distinct şi indivi-

dual, legea conferă asociatului dreptul de a revizui registrele societăţii.

5. Obligaţiile asociaţilor. La art. 124 se stabilesc următoarele obligaţii

ale asociatului:

- obligaţia de plată sau depunere a contribuţiei de participare;

- obligaţia de a participa la conducerea societăţii;



- obligaţia de a acorda asistenţă pentru activitatea SRL;

- obligaţia de a pune în aplicare deciziile adunării generale.

Obligaţia de a plăti contribuţia de participare este principala obli-

gaţie patrimonială.

Cerinţa pentru punerea în aplicare efectivă a obligaţiei pentru contri-

buţia de participare este garantată prin interdicţia de scutire sau compensare

cu obligaţiile SRL către asociat – art. 73a.

Asociaţii în SRL sunt obligaţi să participe la conducerea societăţii.

Această obligaţie este asociată cu elementele personale în SRL şi cu necesita-

tea ca deciziile cu privire la anumite aspecte specifice să fie adoptate în una-

nimitate - art. 137, alin. 3.

Obligaţia de a acorda asistenţă pentru realizarea activităţii SRL este

de asemenea o consecinţă a elementelor personale ale acesteia.

Este absolut firească obligaţia asociaţilor de a pune în aplicare deci-

ziile adunării generale. Această obligaţie în principiu este specifică oricărei

persoane juridice corporative.

6. Contribuţia monetară suplimentară. Pe lângă obligaţiile generale

şi comune, asociaţii la SRL pot avea ca sarcină şi obligaţii suplimentare.

Contribuţia monetară suplimentară nu are legătură cu capitalul. Este

reglementată la art. 134. Este vorba despre o contribuţie a cărei obligaţie re-

zultă dintr-o decizie a adunării generale. Aceasta poate fi luată numai în anu-

mite condiţii. Există două condiţii prealabile pentru introducerea unei contri-

buţii monetare suplimentare. Una este dacă SRL suferă pierderi şi nu le poate

acoperi printr-o reducere a capitalului. Cealaltă condiţie prealabilă este ne-

cesitatea temporară de resurse băneşti. În loc să se caute un împrumut de

către societate sau dacă s-a utilizat deja unul, SRL poate recurge la un împru-

mut intern.

Contribuţia monetară suplimentară reprezintă creditarea SRL de către

membrii săi. Cu excepţia situaţiei în care s-a prevăzut altfel, contribuţia mo-

netară suplimentară trebuie să fie proporţională cu ponderea din capital. Con-

secinţele neîndeplinirii acestei obligaţii variază în funcţie de faptul dacă aso-

ciatul a votat «pentru» sau «contra» contribuţiilor monetare suplimentare. Un

asociat care a votat «contra» are dreptul să-şi înceteze participarea la socie-

tate printr-un preaviz scris. Un astfel de asociat are dreptul de a primi partea



care i se cuvine din patrimoniul societăţii. Această parte se calculează pe baza

bilanţului contabil la sfârşitul lunii în care a avut loc încetarea. Este diferită

situaţia pentru un asociat care a votat «pentru» decizia privind contribuţia

monetară suplimentară. În cazul în care aceasta nu este depusă în termenul

specificat, un astfel de asociat este răspunzător în faţa SRL pentru neplata

contribuţiei de participare.

Contribuţia monetară suplimentară nu este reflectată în capital. În-

trucât în esenţa lor, contribuţiile monetare suplimentare se apropie cel mai

mult de împrumutul bănesc, pentru acestea se poate prevedea plata unei

dobânzi. În acest scop, este necesară o decizie expresă a adunării generale -

art. 134, alin. 3.

7. Încetarea participării la SRL. Calitatea de asociat la SRL poate fi

încetată din temeiurile prevăzute la art. 125. Temeiurile de încetare a parti-

cipării la SRL pot fi împărţite în două grupe în funcţie de faptul dacă aceasta

are loc independent de voinţa părţilor la raportul juridic de membru sau pe

baza voinţei asociatului, respectiv a adunării generale.

Participarea asociatului încetează la producerea următorilor factori

obiectivi:

- în caz de deces, iar pentru un asociat – persoană juridică – la dizolva-

rea acesteia prin lichidare;

- în cazul plasării sub tutelă deplină;

- în caz de declarare în insolvenţă.

În aceste situaţii, calitatea de membru se încheie în mod automat.

Participarea asociatului poate fi de asemenea încetată şi prin voinţa

SRL la excluderea acestuia sau din cauza unei declaraţii de plecare. Pentru

aceste două cazuri, deoarece încetarea participării are loc în baza voinţei

uneia dintre părţi, LC stabileşte o procedură pentru efectuarea acesteia.

Fiecare asociat îşi poate înceta participarea la SRL printr-un preaviz

scris - art. 125, alin. 2. Acesta trebuie să se facă cu cel puţin trei luni înainte

de data încetării. În contractul de societate se poate prevedea de asemenea

un termen mai lung.

Asociatul poate fi exclus prin decizia adunării generale. Temeiurile

de excludere sunt stabilite la art. 126, alin. 3 şi acestea sunt:

- neplata sau nedepunerea la termen a părţii sociale;



- neîndeplinirea obligaţiei de acordare a asistenţei pentru desfăşurarea

activităţii SRL;

- nerespectarea unei decizii a adunării generale;

- realizarea de acţiuni împotriva intereselor societăţii.

- în cazul nedepunerii contribuţiei monetare suplimentare a unui aso-

ciat care a votat decizia pentru o astfel de contribuţie.

Procedura de excludere este reglementată la art. 126 şi 127, alin. 1,

pct. 2 şi alin. 2. Aceasta oferă garanţii împotriva acţiunilor arbitrare şi în

apărarea intereselor asociaţilor.

Decizia de excludere este luată cu o majoritate de ¾ din capital, iar

asociatul exclus nu votează – art. 137, alin. 3.

Excluderea are loc odată cu înscrierea deciziei în registrul comercial.

În cazul excluderii unui asociat din cauza neachitării contribuţiei de

participare, acesta pierde suma plătită. În cazul în care un asociat este exclus

dintr-unul din celelalte temeiuri, acesta are dreptul de a-şi primi cota de par-

ticipare.

§ 8. Administrarea SRL

1. Caracteristici generale. Sub administrarea SRL se înţelege activi-

tatea reglementată legal de formare şi manifestare a voinţei SRL şi orga-

nizarea implementării acesteia. Administrarea se face prin luarea deciziilor

şi efectuarea acţiunilor de punere în aplicare a acestora. Legea declară ca acte

ale SRL voinţa unor persoane desemnate, care sunt numite în general organele

SRL.

La art. 135 sunt indicate organele obligatorii ale SRL: adunarea gene-

rală şi administratorul (administratorii). Este posibil ca societatea să prevadă

în contractul de societate şi alegerea controlorului (controlorilor) - art. 144.

Acesta este un organ facultativ.

Potrivit art. 143, contractul de societate poate prevedea alegerea

unuia sau a mai multor administratori.

La SRL pot fi create şi alte organe cu competenţă consultativă - grupuri

de lucru, comisii şi altele. Acestea însă nu sunt organe ale SRL.

2. Adunarea generală. Adunarea generală este o adunare a aso-

ciaţilor. Fiecare asociat are dreptul să participe la aceasta. Legea permite



asociaţilor să fie prezenţi personal sau prin reprezentant. Asociaţii – persoane

juridice participă la şedinţă prin organismul lor de reprezentare sau printr-o

persoană autorizată de aceasta.

Asociaţii trebuie să fie prezenţi la adunare în această calitate a lor.

În cadrul adunării au dreptul de a participa şi alte persoane: administratorul,

dacă nu este asociat, şi un reprezentant al muncitorilor şi angajaţilor, care

lucrează în cadrul unui contract de muncă, dacă numărul lor este mai mare de

50 de persoane (art. 136, alin. 2 şi alin. 3). Aceste persoane participă la adu-

narea generală cu drept de vot consultativ.

Reuniunea asociaţilor devine o adunare generală, dacă aceasta este

convocată conform procedurii corespunzătoare. Această procedură este

stabilită la art. 138.

Pentru ca adunarea generală să poată ţine şedinţa, la aceasta să fie

prezent un anumit număr minim de asociaţi, adică să existe cvorum.

Adunarea generală a asociaţilor este organul suprem al SRL. Aceasta

înseamnă că alege celelalte organisme – administrator (administratori) şi con-

trolorul (controlorii), care raportează în faţa acestuia. Adunarea generală are

o competenţă largă asupra aspectelor care determină soarta şi direcţia de ac-

tivitate a SRL. Acestea sunt aspecte de existenţă ale SRL, cu privire la conţinu-

tul contractului de societate, componenţa asociaţilor, capitalul. La adunarea

generală au dreptul să participe toţi asociaţii şi să ia decizii care sunt obliga-

torii atât pentru aceştia, cât şi pentru administratorul, controlorul şi toate

persoanele ocupate la SRL.

Supremaţia adunării generale nu înseamnă toată competenţa. Astfel,

adunarea generală nu poate desfăşura acţiuni operaţionale, executive. De ase-

menea, nu poate avea funcţii reprezentative.

Adunările generale ale SRL sunt de două tipuri – ordinare şi extraordi-

nare. La art. 138, alin. 1 este prevăzut ca adunarea generală să fie convocată

de către administrator cel puţin o dată pe an. La această şedinţă trebuie să

fie adoptată situaţia financiară anuală şi bilanţul şi să se ia decizia privind

repartizarea profitului şi plata acestuia. Celelalte şedinţe ale adunării gene-

rale sunt extraordinare.



Una dintre particularităţile constitutive ale adunării generale este con-

vocarea sa regulată. Nerespectarea regulilor de convocare afectează valabili-

tatea deciziilor luate de adunare.

Dreptul şi obligaţia de a convoca o adunare generală le are administra-

torul - art. 138, alin. 1-3. Acesta convoacă adunarea generală din proprie

iniţiativă. Atunci când apar aspecte care sunt de competenţa exclusivă a

adunării generale, acesta este obligat să o convoace. Pe lângă adunarea gene-

rală ordinară, administratorul este obligat să convoace adunarea generală şi

atunci când pierderile depăşesc 1/4 din capital, precum şi atunci când valoa-

rea netă a patrimoniului societăţii scade sub valoarea capitalului social sub-

scris - art. 138, alin. 3. Legea prescrie efectuarea „imediată” a convocării

acesteia.

Administratorul este obligat să convoace adunarea generală şi la cere-

rea scrisă a asociaţilor cu părţi sociale ce depăşesc 1/10 din capital.

Forma convocării este reglementată la art. 139 - prin invitaţie. Invi-

taţia trebuie să fie în formă scrisă. Între ziua primirii invitaţiei şi data şedinţei,

legea solicită să fie cel puţin şapte zile, în cazul în care contractul de societate

nu prevede altfel.

Invitaţia trebuie să conţină ordinea de zi, precum şi ziua, ora şi locul

şedinţei. În aceasta trebuie să se indice data emiterii şi emitentul.

După deschiderea adunării generale şi alegerea conducerii, este adop-

tată ordinea de zi. Acesta este programul pentru activitatea adunării generale

şi conţine o listă a aspectelor care urmează să fie discutate şi soluţionate.

Ordinea de zi este formulată în invitaţie, dar aceasta are doar caracter de

propunere. Ordinea de zi finală este adoptată de adunare.

Competenţa adunării generale este reglementată de art. 137, alin. 1.

Enumerarea aspectelor care sunt de competenţa adunării nu este exhaustivă

şi exclusivă.

Competenţa obligatorie a adunării generale stabilită la art. 137, alin.

1, este aceeaşi pentru toate SRL.

Competenţa adunării generale nu poate fi transferată sau cedată în

vederea exercitării de către administrator sau alte persoane. Aceasta este

doar de competenţa organului şi poate fi exercitată numai de către acesta.

Care sunt aspectele care ţin de competenţa exclusivă a adunării generale?



În primul rând, modificarea şi completarea contractului de societate.

În al doilea rând, toate aspectele privind cadrele de personal ale socie-

tăţii - acceptarea şi excluderea asociaţilor, precum şi atunci când se transferă

o parte socială a unui asociat către o terţă parte (membru nou).

În al treilea rând, adoptarea situaţiei financiare anuale şi a bilanţului,

stabilirea şi distribuirea profitului şi luarea deciziei de plată a acestuia. Acest

lucru se face în cadrul adunării generale ordinare.

În al patrulea rând, introducerea de modificări în valoarea capitalului

- reducere sau majorare.

În al cincilea rând, alegerea şi eliberarea din funcţie a administrato-

rului, determinarea remuneraţiei sale şi eliberarea sa de răspundere.

În al şaselea rând, deschiderea şi închiderea sucursalelor şi participării

la alte societăţi. Aceasta din urmă are în vedere numai participarea la o socie-

tate comercială.

În al şaptelea rând, achiziţionarea şi înstrăinarea de bunuri imobile şi

drepturi reale asupra acestora. Motivul este, de regulă, valoarea semnificativă

a acestor bunuri.

În al optulea rând, introducerea de acţiuni ale SRL împotriva admini-

stratorului sau controlorului şi numirea în caz de nevoie a unui reprezentant

pentru desfăşurarea unui proces împotriva lor.

În al nouălea rând, luarea unei decizii privind contribuţii monetare su-

plimentare.

Alte aspecte stabilite de lege sau în contractul de societate.

Deciziile adoptate intră în vigoare imediat, dacă nu se prevede altfel

sau dacă acestea fac obiectul înscrierii în registrul comercial.

Deciziile sunt adoptate prin votarea propunerilor făcute. Fiecare parti-

cipant la şedinţă poate face propuneri, inclusiv şi administratorul, chiar dacă

nu este asociat.

Potrivit art. 139, alin. 2, deciziile adunării generale pot fi luate în ab-

senţă. Condiţia pentru aceasta este ca toţi asociaţii să-şi fi exprimat în scris

consimţământul cu privire la decizie.

Potrivit art. 137, alin. 3, prop. 2, asociatul exclus nu votează. În plus,

partea sa socială este dedusă din capital atunci când se determină majoritatea.



Potrivit art. 137, alin. 2, asociatul are atâtea voturi, cât este ponderea

sa în capital. Acesta este principiul, dar norma este dispozitivă şi admite ca în

contractul de societate să se prevadă altfel.

LC stabileşte principiul majorităţii simple – mai mult de jumătate din ca-

pital. Se are în vedere nu capitalul reprezentat la şedinţă, ci capitalul societăţii.

La AD este diferit (vezi art. 230). În unele cazuri, legea prevede o majoritate

calificată – 2/3 din capital (astfel sunt deciziile prevăzute la art. 137, pct. 1, 2 şi

9). Doar pentru modificarea capitalului este necesară unanimitatea. În afară de

aceasta pentru toate celelalte decizii se oferă posibilitatea ca în contractul de

societate să se stabilească şi o majoritate mai mare, dar nu şi mai mică, decât

cea prevăzută de lege. În cazul în care contractul nu prevede altfel, intră în vi-

goare norma dispozitivă prevăzută la art. 137, alin. 2. Nu există niciun obstacol

ca în actul constitutiv să se prevadă că toate deciziile se adoptă cu unanimitate.

Acesta este de obicei cazul la SRL cu doi asociaţi. Totul depinde de numărul de

asociaţi şi de numărul de părţi sociale ale acestora în capital.

3. Administratorul SRL. Administratorul este un organism necesar şi

obligatoriu al SRL.

Potrivit art. 135, alin. 2, administratorul trebuie să fie o persoană fi-

zică, dar acesta poate să nu fie asociat care ocupă poziţia de administrator, şi

să aibă capacitatea de exercițiu.

Nu poate fi administrator o persoană care este judecător la Curtea Con-

stituţională, judecător, procuror, avocat, membru al consiliului de admini-

straţie al Băncii Naţionale a Bulgariei, primar sau viceprimar, auditor înregi-

strat (expert contabil licenţiat).

Potrivit art. 135, alin. 1, pct. 2 şi art. 141, alin. 2 SRL, pot fi unul sau mai

mulţi administratori. La art. 141, alin. 2 se prevede că atunci când administratorii

sunt mai mult de unul, fiecare are dreptul de a acţiona în mod independent, cu

excepţia cazului în care în contractul de societate este prevăzut altfel. În acesta

se poate prevedea ca funcţiile administratorilor să fie exercitate în comun.

Administratorul este ales de către adunarea generală - art. 137, alin.

1, pct. 5. Acest lucru este valabil şi atunci când administratorii sunt mai mult

de unul. Însă administratorul poate fi stabilit încă în contractul de societate.

Nu este suficientă numai decizia de a alege. De asemenea, este necesar

consimţământul persoanei alese. Acesta poate preceda, însoţi sau urma



decizia adunării generale. La numirea persoanei în calitate de administrator,

trebuie să se distingă actul prin care se determină statutul său juridic, drep-

turile şi obligaţiile sale. Acest act este un contract de atribuire a administrării

(art. 141, alin. 7).

Administratorul poate fi ales pentru un anumit termen (mandat) sau

fără termen. Acest aspect este prevăzut să se soluţioneze prin contractul de

societate.

Administratorul organizează şi administrează activitatea societăţii, în

conformitate cu legea şi cu deciziile adunării generale. În timp ce competenţa

adunării generale este subliniată în mod concret, competenţa administrato-

rului este definită într-un mod general.

Dacă despre adunarea generală este esenţial faptul că aceasta este un

organism decisiv (de formare a voinţei), pentru administrator este caracteri-

stic faptul că acesta este un organism executiv (de manifestare a voinţei),

care realizează administrarea curentă.

Administratorul este obligat să organizeze şi să conducă activitatea so-

cietăţii – de aceea, în cazul în care ca urmare a inacţiunii sale se produc daune,

acesta este responsabil în faţa SRL.

Potrivit art. 141, alin. 2, „societatea este reprezentată de către admi-

nistrator”. Aceasta este reprezentarea organelor în virtutea legii. Persoana

care îndeplineşte funcţiile acestui organ reprezintă SRL. Atribuţiile sale repre-

zentative nu sunt limitate prin acte externe. Acesta are o autoritate reprezen-

tativă atât activă, cât şi pasivă.

În cazul în care prin acte externe autoritatea reprezentativă a admini-

stratorului nu este limitată, nu există niciun obstacol ca aceasta să fie limitată

prin acte interne. Prin decizia adunării generale se poate reduce autoritatea

reprezentativă a administratorului, prin impunerea unor anumite cerinţe, cum

ar fi să se ia opinia preliminară sau decizia adunării generale, a unui anumit

asociat sau asociaţi. În cazul în care se încheie tranzacţii cu încălcarea acestor

cerinţe, acestea vor fi valabile pentru terţele părţi de bună credinţă, însă pen-

tru ele administratorul va fi responsabil faţă de SRL.

LC stabileşte pentru administratorul unui SRL interzicerea desfăşurării

unei activităţi concurenţiale. Potrivit art. 142, administratorul nu are dreptul

ca fără consimţământul SRL să desfăşoare o activitate similară cu cea a



societăţii. Interdicţia se aplică pentru încheierea unor tranzacţii similare pe

cont propriu sau în numele altor persoane, pentru participarea în calitate de

asociat la o societate în nume colectiv, în comandită sau la o societate cu

răspundere limitată sau pentru ocuparea unei poziţii în organele de conducere

ale altor societăţi. Interdicţia prevăzută de lege este relativă: aceasta este

retrasă dacă există un acord de la SRL.

În cazul în care interdicţia prevăzută la art. 142, alin. 1 este încălcată,

administratorul vinovat este responsabil.

Relaţiile dintre societate şi administrator sunt reglementate printr-un

contract de atribuire a administrării (contract de management) - art. 141,

alin. 7. LC prevede ca contractul de management să fie încheiat în formă

scrisă, iar în numele societăţii se semnează de către o persoană autorizată ad

hoc de către adunarea generală. În conţinutul contractului trebuie să fie re-

glementate drepturile şi obligaţiile administratorului, în această calitate a sa,

inclusiv dreptul său la remunerare, securitate socială şi altele. În plus faţă de

remuneraţia fixă ca valoare, de obicei pentru administrator sunt prevăzute şi

tantieme – remuneraţii suplimentare ca parte a profitului.

Împuternicirea administratorului poate fi retrasă oricând. Iniţiativa de

eliberare din funcţie poate de asemenea să aparţină şi administratorului.

Sunt posibile următoarele temeiuri pentru încetarea funcţiilor persoa-

nei alese ca administrator:

- deces;

- limitarea capacităţii de a acţiona;

- expirarea termenului convenit;

- depunerea demisiei;

- eliberarea din funcţie;

- reorganizarea SRL;

- declararea în lichidare a SRL.

Cu excepţia cazului în care se prevede altfel în contractul de societate

sau în contractul dintre SRL şi administrator, eliberarea din funcţie a admini-

stratorului produce efecte imediat. Dacă acesta nu a fost prezent la adunarea

generală - de la data notificării sale.



Administratorul este răspunzător patrimonial pentru daunele cauzate

SRL. Aceste daune trebuie să fie rezultatul unor acţiuni ilegale şi din culpă sau

ale unor inacţiuni ale administratorului.

Răspunderea administratorului are loc în cazul în care se stabileşte pre-

judiciul pentru SRL, nedepunerea diligenţei unui bun comerciant, ilegalităţi şi

o legătură de cauzalitate între comportamentul administratorului şi prejudi-

ciu. Prin urmare responsabilitatea administratorului este anulată în cazul în

care se constată că a depus diligenţa necesară, lipseşte legătura de cauzalitate

între comportamentul său şi prejudiciu, spre exemplu din cauză că a pus în

aplicare decizia adunării generale, prejudiciul este rezultatul unui dezastru

natural şi altele.

Condiţia prealabilă pentru căutarea responsabilităţii administratorului

constă în existenţa deciziei adunării generale pentru introducerea unei acţiuni

- art. 137, alin. 1, pct. 8.

Administratorul este responsabil pentru daunele materiale produse din

cauza neîndeplinirii contractului cu SRL.

Adunarea Generală poate ca în baza art. 137, alin. 1, pct. 5, să elibe-

reze administratorul de răspundere. Această eliberare poate fi substanţială

şi nesubstanţială. Eliberarea nesubstanţială de răspundere ar fi valabilă dacă

adunarea generală constată că administratorul nu a cauzat prejudicii socie-

tăţii. Eliberarea substanţială de răspundere este valabilă dacă se constată că

administratorul a cauzat prejudicii societăţii. Eliberarea de răspundere va fi

echivalentă cu renunţarea SRL la dreptul de a solicita despăgubiri pentru pre-

judiciile suferite.

Eliberarea de răspundere de către adunarea generală se referă numai la

relaţiile dintre administrator şi societate. Acest act nici nu foloseşte şi nici nu dău-

nează relaţiilor cu terţele părţi (res inter alios acta neque nocet, neque prodest).

Administratorul răspunde penal în cazul săvârşirii unor infracţiuni în

legătură cu activitatea SRL, spre exemplu falsificarea de documente, delapi-

darea şi altele asemenea.

4. Controlorul. În calitate de organ facultativ al SRL, în contractul de so-

cietate se poate prevedea alegerea unui controlor sau controlori – art. 144.



Controlorul este introdus ca organ prin contractul de societate. Nu exi-

stă niciun obstacol ca acesta să fie stabilit printr-o decizie a adunării generale,

care trebuie adoptată cu o majoritate de peste ¾ din capital.

Funcţiile controlorului sunt specializate şi limitate. Potrivit art. 144,

alin. 1, aceste funcţii formulate la modul general, sunt două:

- pentru a monitoriza respectarea contractului de societate;

- pentru a monitoriza protecţia patrimoniului societăţii;

Pentru îndeplinirea acestor funcţii, controlorul raportează periodic în

faţa adunării generale.

Controlorul este un organ specializat al adunării generale.

Obiectul controlului este activitatea managerului, precum şi a perso-

nalului. Controlorul este obligat să prezinte adunării generale rezultatele ve-

rificărilor efectuate. Controlorul nu este subordonat administratorului, ci este

independent de acesta. În exercitarea funcţiilor sale, controlorul are ca sar-

cină doar să constate dacă activitatea desfăşurată de şi în SRL corespunde

contractului de societate şi legii.

La art. 144, alin. 2 au fost stabilite anumite limitări pentru dobândirea

calităţilor de controlor. Nu pot fi controlori:

- persoanele din SRL care fac obiectul controlului;

- persoanele care sunt soţi, rude în linie dreaptă şi colaterală până la

gradul al treilea ale persoanelor care fac obiectul controlului;

- persoanele private prin sentinţă de dreptul de a ocupa activităţi de

răspundere materială.

Pentru daunele cauzate, controlorul este responsabil în faţa SRL – art.

145. Aceste daune pot consta într-un control neexercitat sau incorect exercitat.

5. Cenzor. Acesta nu este un organ separat al SRL şi nici un organ al

adunării generale. Cenzorul este o persoană independentă sau o companie pe

care LC o o numeşte de asemenea auditor înregistrat. Fiecare SRL este obli-

gat ca înainte de sfârşitul anului calendaristic să aleagă un cenzor. Între SRL şi

cenzor se încheie contract.

Cenzorul verifică situaţia financiară anuală, luând în considerare în-

registrările contabile făcute şi legalitatea acestora. Cenzorul trebuie să stabi-

lească faptul că situaţia financiară anuală este exactă şi regulamentară şi oferă

o imagine reală asupra stării financiare şi patrimoniale a SRL. Verificarea de



către un cenzor este conform art. 146 o condiţie pentru aprobarea acestei

situaţii financiare.

Situaţiile financiare anuale verificate sunt adoptate în adunarea gene-

rală ordinară a societăţii. Acestea se prezintă la registrul comerțului (art. 146,

alin. 4).

§ 9. Modificarea contractului de societate. Creşterea şi scăderea ca-

pitalului.

1. Modificarea contractului de societate. Contractul de societate este

modificat de către adunarea generală cu o majoritate calificată de 3/4 din

capital - art. 137, alin. 3. Decizia de modificare, indiferent de tipul acesteia,

trebuie să se prezinte la registrul comercial. Aceste modificări se pot referi la

denumire, sediul social, obiectul de activitate, termenul contractului, valoa-

rea capitalului, administrarea şi modalitatea de reprezentare.

În LC se reglementează modificările capitalului – creşterea sau scăde-

rea acestuia.

2. Creşterea capitalului. Creşterea capitalului este un tip de modifi-

care a contractului de societate. Se deosebesc două tipuri de majorări de ca-

pital – efectivă, atunci când în mod real se fac contribuţii noi, şi nominală, în

cazul în care majorarea capitalului se face fără contribuţii noi, ci doar pe

seama fondurilor proprii. În ultimul caz, patrimoniul societăţii rămâne ne-

schimbat.

Creşterea efectivă se poate face prin noi contribuţii monetare sau

nemonetare.

Este posibilă combinarea creşterii efective şi nominale.

Capitalul SRL poate fi majorat în trei moduri, care sunt reglementate

la art. 148, alin. 1:

- prin majorarea părţilor sociale ale asociaţilor. Se pot majora părţile

sociale ale tuturor sau numai ale unora dintre asociaţi. Întrucât capitalul este

suma părţilor sociale ale asociaţilor, prin majorarea părţilor creşte şi suma;

- prin subscrierea de noi părţi sociale de către asociaţi;

- prin admiterea de noi asociaţi care depun părţi sociale noi.

În cazul în care majorarea de capital se realizează printr-o creştere a

părţilor sociale, există două posibilităţi: creşterea părţilor sociale să fie



proporţională, pentru a menţine raportul dintre participarea asociaţilor la ca-

pital şi respectiv dreptul acestora la vot, sau dacă acesta este în diferite valori

şi atunci se stabileşte un nou raport pentru participarea la capital şi respectiv

pentru dreptul la vot. În cazul în care în contractul de societate sau în decizia

adunării generale de creştere a părţilor sociale nu este prevăzut altfel, se pre-

supune că această creştere este proporţională.

La majorarea capitalului social se recurge de către asociaţi, atunci când

societatea are nevoie de mai multe fonduri proprii şi doreşte să-şi mărească ratin-

gul de credit. Un alt motiv posibil pentru majorarea capitalului este ca societatea

să demonstreze o creştere a solvabilităţii şi o putere economică mai mare.

Creşterea nominală a capitalului este pe baza patrimoniului care nu

serveşte la acoperirea capitalului – aşa numitul patrimoniu liber. Acesta poate

lua forme diferite. Un astfel de patrimoniu este fondul de «Rezervă», pe care

spre deosebire de SA, SRL nu este obligată să îl formeze, dar de regulă face

acest lucru. O sursă de patrimoniu liber este şi profitul contabil, înainte de

repartizarea acestuia ca dividende. Acest profit sau o parte din acesta poate

fi capitalizat.

Pentru a creşte capitalul, nu este suficient doar să se ia o decizie cu

privire la acest lucru. Este necesar ca decizia să fie realizată. Realizarea ace-

steia este diferită în funcţie de faptul dacă majorarea este efectuată de către

asociaţi, cum se face de regulă, sau de către terţe persoane. În cazul în care

majorarea este efectuată de terţe persoane, se ajunge până la acceptarea de

asociaţi noi (art. 148, alin. 1, pct. 3). Acest lucru impune ca persoanele care

vor dobândi părţi sociale să depună o cerere în care să declare că acceptă

condiţiile din contractul de societate.

Decizia de majorare a capitalului este înscrisă după efectuarea contri-

buţiilor.

3. Reducerea capitalului. Spre deosebire de majorare, reducerea de

capital ascunde pericole pentru creditorii SRL. Prin urmare, LC stabileşte anu-

mite cerinţe specifice privind condiţiile în care poate fi efectuată.

Capitalul poate fi redus până la minimul stabilit de lege. Se solicită o

decizie a adunării generale, luată cu majoritatea necesară pentru orice modi-

ficare a contractului de societate - ¾ din capital.



Reducerea capitalului urmăreşte fie eliberarea de patrimoniu, care să

nu fie cuprins de valoarea capitalului social, fie aducerea acestuia la valoarea

capitalului subscris. În primul caz, prin analogie cu majorarea, se vorbeşte

despre o reducere efectivă, iar în cel de al doilea - o reducere nominală a

capitalului. La reducerea efectivă a capitalului se generează aşa numitul profit

contabil. Acest lucru înseamnă că se eliberează patrimoniul, care în mod ipo-

tetic ar putea fi folosit pentru a fi distribuit între asociaţi.

Care sunt modalităţile de reducere a capitalului?

- prin reducerea valorii părţii sociale a asociaţilor la capital;

- prin restituirea părţii sociale din capital a asociaţilor care şi-au

încetat participarea;

- eliberarea de obligaţia de a plăti partea neachitată din contribuţia

de participare.

Ultima ipoteză este o excepţie de la interzicerea scutirii obligaţiei pen-

tru contribuţie - art. 73a.

Pentru a se efectua reducerea capitalului, trebuie respectată următoa-

rea procedură.

După ce adunarea generală a decis reducerea capitalului, decizia se

prezintă la registrul comerțului şi se anunţă. Odată cu anunţarea deciziei

se consideră că societatea a declarat că este gata să ofere o garanţie pentru

creanţe sau să le plătească creditorilor, în cazul în care nu sunt de acord cu

reducerea – art. 150, alin. 1. Această declaraţie este adresată creditorilor în

momentul anunţării deciziei. În termen de 3 luni, creditorii îşi pot exprima

dezacordul în scris. Dacă nu fac acest lucru, se presupune că sunt de acord cu

reducerea – art. 150, alin. 2.

Decizia adunării generale de reducere a capitalului social este înscrisă

în registrul comerțului după expirarea termenului de 3 luni de la anunţarea

deciziei privind disponibilitatea de oferire a unei garanţii creditorilor sau de a

li se plăti datoria – art. 151, alin. 1 Administratorul prezintă şi o declaraţie

scrisă că pentru creditorii care nu sunt de acord cu reducerea se acordă ga-

ranţii sau că datoria este rambursată.

Un creditor care şi-a exprimat dezacordul în termenul de 3 luni şi nu a

fost îndestulat sau nu i s-a oferit o garanţie suficientă pentru creanţa sa în

acest termen, poate solicita instanţei prin modalitatea de garantare a



pretenţiilor să admită garantarea adecvată a creanţei sale prin poprire sau

sechestru. Garanţia se anulează în cazul în care se refuză înscrierea reducerii

capitalului sau creditorul este îndestulat pentru creanţa sa - art. 152, alin. 2.

Asociaţilor li se pot efectua plăţi din cauza reducerii capitalului numai

după ce reducerea este înscrisă în registrul comerțului şi după ce creditorii

care şi-au exprimat dezacordul cu reducerea au primit garanţie sau plată. Ast-

fel creditorii externi sunt garantaţi.

§ 10. Dizolvarea SRL

1. Formularea chestiunii. Dizolvarea societăţii este o acţiune care se

desfăşoară în oglindă cu constituirea acesteia.

Există două modalităţi de dizolvare a societăţii – cu sau fără lichidare.

În cazul în care SRL se dizolvă cu lichidare, societatea încă mai există, dar îşi

încetează activitatea sa comercială activă şi începe procedura de lichidare,

după finalizarea căreia persoana juridică este radiată. La dizolvarea SRL fără

lichidare există o succesiune: activitatea împreună cu patrimoniul sunt trans-

ferate către o altă sau alte persoane juridice. Aceasta este situaţia în cazul

contopirii sau fuziunii SRL, la divizarea acesteia şi la celelalte tipuri de reor-

ganizare. O situaţie specială de dizolvare a SRL este declararea sa în stare de

insolvenţă.

2. Temeiuri de dizolvare. Temeiurile la producerea cărora se dizolvă

SRL sunt de două tipuri:

- legale şi

- contractuale.

Temeiurile legale sunt enumerate, dar nu în mod exhaustiv, la art. 154,

alin. 1. Primele două sunt prin voinţa asociaţilor, exprimată iniţial sau for-

mată ulterior.

În primul rând, SRL se dizolvă la expirarea termenului specificat în

contractul de societate.

Un alt temei pentru dizolvarea SRL este prin decizia asociaţilor. În

cazul în care nu se prevede altfel în contract, pe baza art. 154, alin. 1, pct. 2,

decizia trebuie luată cu o majoritate de 3/4 din capital.

Pe locul următor sunt temeiurile silite de dizolvare.



Potrivit art. 154, alin. 1, pct. 5, SRL poate fi dizolvată prin hotărârea

instanţei regionale de la sediul social al societăţii. Acţiunea poate fi introdusă

de către asociaţii care deţin 1/5 din capital. Pârâtul în cadrul acţiunii este

societatea. În dosar, reclamanţii trebuie să stabilească „motive importante

care impun” dizolvarea. Acţiunea pentru dizolvarea SRL poate fi introdusă şi

de către procuror - art. 155, pct. 2. Temeiurile pentru introducerea acţiunii

de către procuror sunt specificate exact în lege şi acestea sunt două:

- dacă activitatea SRL contravine legii;

- atunci când în decurs de trei luni SRL nu a înscris administratorul.

Hotărârea instanţei de dizolvare a societăţii are efect constitutiv. După

ce intră în vigoare, adunarea generală va alege un lichidator care să efectueze

lichidarea (a se vedea § 14).

Următoarea categorie de temeiuri de dizolvare a SRL duc la dizolvarea

persoanei juridice, la desfiinţarea sa juridică. În aceste cazuri nu se intră în

faza de lichidare, deoarece există o succesiune – prin înscrierea noii societăţi,

cea veche este radiată şi încetează să existe ca subiect de drept.

§ 11. SRL cu asociat unic

1. Concept. SRL cu asociat unic este societatea în care întregul capital

aparţine unei singure persoane. Aceasta este o varietate a SRL. Pentru acest

tip de societate, se aplică toate dispoziţiile care se referă la SRL.

SRL cu asociat unic poate fi constituită în două moduri: încă de la înce-

put cu asociat unic sau prin achiziţionarea tuturor părţilor sociale într-un SRL

obişnuit de către un singur asociat. „Asociatul” unic în SRL cu asociat unic

poate fi o persoană fizică sau juridică.

La art. 116, alin. 2 este prescris ca atunci când capitalul unei SRL

aparţine unei persoane, denumirea în mod obligatoriu trebuie să conţină

menţiunea „ SRL cu asociat unic“, precum şi SRL echivalent.

O particularitate la constituirea iniţială a SRL cu asociat unic este fap-

tul că nu se încheie contract de societate, ci se întocmeşte actul constitutiv.

SRL cu asociat unic are aceleaşi organe ca SRL obişnuit, cu diferenţa că

funcţiile adunării generale sunt realizate de către unicul proprietar al capita-

lului. Unicul proprietar decide singur toate aspectele – art. 147, alin. 2. Dar

pentru a produce efecte, acestea în mod obligatoriu se materializează într-un



proces verbal - art. 147, alin. 2. În cazul în care unicul proprietar este şi ad-

ministrator, contractele între proprietar şi societate se încheie în formă scrisă

- art. 147, alin. 3.

Administratorul SRL cu asociat unic este unicul proprietar, cu excepţia

situaţiei în care a atribuit administrarea unei alte persoane pe baza unui con-

tract de atribuire a administrării (art. 141, alin. 7), aşa cum se procedează

atunci când unicul proprietar este o persoană juridică, statul sau municipali-

tatea (art. 147, alin. 1).

2. Dizolvarea. SRL cu asociat unic se dizolvă în baza temeiurilor pre-

văzute pentru SRL obişnuit. Cu toate acestea, la EOOD există anumite particu-

larităţi. În cazul în care capitalul SRL cu asociat unic aparţine unei persoane

fizice, societatea se dizolvă prin decesul persoanei, cu excepţia cazului în care

se prevede altfel sau moştenitorii nu doresc să continue activitatea.

În cazul în care capitalul aparţine unei persoane juridice, prin dizolva-

rea acesteia se dizolvă şi societatea. Aşa prevede art. 157, alin. 2.



TEMA VII

SPECIFICUL RAPORTURILOR JURIDICE

ÎN DREPTUL COMERCIAL

§ 1. Formularea chestiunii

Dreptul comercial, în calitatea sa de drept civil al comercianţilor,

ascunde caracteristici specifice din punct de vedere al dreptului civil general.

Acestea sunt condiţionate de cerinţa de viteză şi siguranţă a rulajului comer-

cial. Aceste caracteristici specifice afectează atât apariţia raportului juridic

comercial, cât şi conţinutul acestuia.

Viteza în rulajul comercial se realizează prin unele abateri de la cadrul

legislativ general civil. Spre exemplu, în anumite condiţii prealabile, în re-

laţiile comerciale şi juridice tăcerea poate fi asimilată consimţământului (a se

vedea mai jos - § 2, litera „b”). În plus, spre deosebire de gajul din dreptul

civil, gajul comercial admite îndestularea extrajudiciară a creditorului gajist

(art. 311 LC).

Registrul comerțului asigură comercianţilor publicitate. Mai mult decât

atât, aceştia sunt enumeraţi şi reglementaţi în mod exhaustiv. Adică nu pot

exista alte tipuri de comercianţi, în afara celor specificaţi în LC. Această cir-

cumstanţă asigură siguranţa rulajului.

O altă caracteristică specifică a relaţiilor comerciale şi juridice este

stricteţea mai mare cu privire la comercianţi. Aceştia sunt priviţi ca profesio-

nişti - posesori de cunoştinţe şi abilităţi speciale. Prin urmare, aceştia nu pot

invoca necesitatea extremă atunci când încheie tranzacţii, care în dreptul civil

reprezintă un temei pentru invalidare. În timp ce în dreptul civil obligaţiile

solidare sunt o excepţie, la comercianţi – sunt o regulă. Prin derogare de la

dreptul civil, comercianţii datorează dobânzi şi fără ca acestea să fie conve-

nite (a se vedea mai jos - § 5). Comercianţii nu pot solicita o reducere a pena-

lităţii, dacă aceasta este excesivă (a se vedea mai jos - § 6).

§ 2. Elemente de specificitate la apariţia raportului juridic

Acestea privesc încheierea tranzacţiilor în dreptul comercial. Încheie-

rea acestora în ansamblul lor este subordonată regulilor generale de încheiere



a tranzacţiilor stabilite în dreptul civil (art. 13 şi 14 din Legea obligaţiilor şi a

contractelor). Împreună cu regulile generale conform Legii obligaţiilor şi a con-

tractelor (LOC), LC prevede reguli speciale pentru încheierea tranzacţiilor

comerciale.

a. Prima caracteristică se referă la oferta pentru încheierea unui con-

tract. Spre deosebire de dreptul civil, dreptul comercial cunoaşte aşa numita

ofertă publică. Aceasta este oferta făcută unui cerc nedeterminat de per-

soane (ad incertam personam), inclusiv prin mijloacele de informare în masă.

Pentru a avea un caracter opozabil, oferta publică trebuie să conţină cantita-

tea totală propusă şi termenul de acceptare a acesteia. Ofertantul este obligat

prin propunerea sa până la epuizarea cantităţii (mărfurilor) în termenul pre-

văzut (art. 291 in fine). În absenţa cantităţii totale propuse de mărfuri sau a

termenului de acceptare, nu există o ofertă publică, ci o invitaţie publică.

În cadrul invitaţiei publice de asemenea se recurge la un cerc nede-

terminat de persoane prin intermediul mijloacelor de informare în masă sau în

alt mod (cataloage, liste de preţuri, tarife). Totuşi, în acest caz, autorul invi-

taţiei nu este legat de aceasta în mod direct, ci indirect. În cazul în care un

destinatar de al său este de acord cu invitaţia şi face o propunere (ofertă), iar

aceasta nu este acceptată fără un motiv întemeiat, cel care a făcut invitaţia

este răspunzător pentru prejudiciile suferite de ofertant (art. 290). Există un

caz special de răspundere precontractuală conform art. 12 LOC (culpa in con-

trahendo).

b. O altă particularitate la încheierea tranzacţiilor comerciale se referă

la tăcere. În dreptul civil, tăcerea este echivalentă cu dezacordul, cu excepţia

cazurilor prevăzute în mod explicit de lege. Dreptul comercial percepe princi-

piul invers. Art. 292 echivalează tăcerea cu acordul. Potrivit alin. 1 din art.

292 specificat, propunerea către un comerciant cu care ofertantul are relaţii

comerciale de durată, se consideră a fi acceptată în cazul în care aceasta nu

este respinsă imediat. Dreptul comercial se bazează pe ceea ce se întâmplă de

obicei în viaţă. Atunci când părţile se află în relaţii permanente şi încheie

contracte repetate, nu este necesar ca în fiecare caz să-şi formalizeze relaţiile

prin acceptare explicită. În astfel de cazuri, consimţământul este prezumat.

În cazul în care destinatarul propunerii nu este de acord cu aceasta, trebuie

să o respingă imediat.



§ 3. Acţiuni fără drept de reprezentare

Tranzacţia comercială, la fel ca orice tranzacţie, poate fi încheiată fie

personal, fie prin intermediul unui reprezentant. În acest din urmă caz, repre-

zentantul trebuie să aibă autoritate reprezentativă, care derivă din lege sau

în virtutea unei împuterniciri. Cu toate acestea, este posibil ca cineva să acţio-

neze ca reprezentant fără nicio autoritate reprezentativă. Dacă în general lip-

seşte o astfel de autoritate, persoana este reprezentant fictiv (falsus procura-

tor). În cazul în care persoana are o autoritate reprezentativă, dar a depăşit

limitele sale, fenomenul este denumit depăşirea limitelor autorităţii reprezen-

tative (excessus mandati). În ambele cazuri, actul nu produce efecte juridice

pentru persoana reprezentată fictiv, acesta este nul. Cu toate acestea, este

posibil ca persoana reprezentată fictiv să confirme tranzacţia astfel încheiată

(art. 42 LOC). Posibilitatea de consolidare a tranzacţiei prin confirmare o ca-

lifică ca fiind nevalidă în aşteptare.

În dreptul comercial, lucrurile sunt într-un anumit sens inversate. Art.

301 instituie prezumţia că în cazul unei acţiuni fără autoritate reprezentativă,

comerciantul a confirmat acţiunea, în cazul în care nu se opune imediat după

ce a aflat despre aceasta. Astfel, rulajul comercial este raţionalizat. Tran-

zacţia încheiată, deşi fără autoritate reprezentativă, este reală. Dacă doreşte

să o priveze de efect juridic, comerciantul trebuie să i se opună în mod expres.

El trebuie să facă acest lucru imediat după ce a aflat că s-a încheiat o tran-

zacţie în numele său. În caz contrar, îşi pierde această oportunitate şi tran-

zacţia astfel încheiată va fi definitiv opozabilă pentru acesta.

§ 4. Executarea tranzacţiilor comerciale

Obligaţiile sunt stabilite pentru a fi executate.

Tranzacţiile comerciale reprezintă o sursă principală de obligaţii. Înde-

plinirea acestor obligaţii se face conform regulilor generale pentru îndeplinirea

obligaţiilor legale stabilite în LOC (art. 63 - art. 78), în măsura în care în drep-

tul comercial nu sunt prevăzute reguli speciale. Astfel de reguli sunt stabilite

în LC în legătură cu diligenţa datorată, termenul şi solidaritatea.

• Debitorul într-o tranzacţie care este comercială pentru acesta, tre-

buie să depună diligenţa unui bun comerciant (art. 302). Comparaţia cu dili-

genţa cuvenită conform LOC indică faptul că LC solicită o diligenţă calificată.



Potrivit art. 63, alin. 2 LOC, obligaţia trebuie să fie îndeplinită cu dili-

genţa unui bun comerciant, cu excepţia cazurilor în care legea solicită o altă

diligenţă. Acest lucru înseamnă că de la debitor putem solicita să depună efor-

turi în vederea îndeplinirii obligaţiei, pe care în acest caz le-ar depune cel mai

bun proprietar. Legea introduce o diligenţă normală, uzuală, ca o măsură de

comportament adecvat.

La comerciant este diferit. Acesta prin definiţie este un profesionist,

deoarece desfăşoară activitatea comercială conform ocupaţiei. Prin urmare,

cerinţele către acesta sunt mai mari. Acestea sunt cerinţe pentru o persoană

care încheie în mod profesional şi execută tranzacţii comerciale. Acesta este

deţinător al unor cunoştinţe speciale în domeniul comercial respectiv, care

cresc cerinţele pentru acesta. De aceea diligenţa bunului comerciant are o

intensitate mai mare în comparaţie cu diligenţa pe care o datorează subiectul

de drept civil, adică diligenţa bunului proprietar.

• Următoarea regulă pe care LC o introduce se referă la termenul în

care executarea poate şi trebuie să se realizeze. În cazul în care contractul nu

stabileşte un termen limită pentru îndeplinirea obligaţiei, dacă natura tran-

zacţiei sau obiceiul comercial nu impun altfel, executarea poate fi solicitată

şi să fie efectuată în orice moment în timpul orelor de lucru la locul de execu-

tare (art. 303).

Specificul este că executarea în conformitate cu dreptul comercial se

poate solicita şi să fie efectuată numai în timpul orelor de lucru ale comer-

ciantului. Acest lucru este valabil atât pentru debitor, cât şi pentru creditor,

cu condiţia ca aceştia să fie comercianţi. Prin urmare, LC limitează exigibili-

tatea şi aplicabilitatea obligaţiei în cadrul orelor de lucru ale comerciantului.

• Persoanele care la încheierea tranzacţiilor comerciale îşi asumă o

obligaţie generală, sunt considerate debitori solidari, în cazul în care din

tranzacţie nu rezultă altceva. Aşa prevede textul de la art. 304. Acesta extinde

domeniul de aplicare al solidarităţii, reglementate la art. 121 şi următoarele

din LOC. Conform LOC, solidaritatea între debitori are loc în două cazuri,

atunci când este convenită sau în cazurile în care este prevăzută în mod expres

de lege. În contradicţie cu aceasta, LC prevede solidaritate în toate cazurile

în care câteva persoane îşi asumă obligaţia pentru o tranzacţie comercială.

Prin urmare şi prin excepţie, solidaritatea pasivă devine regulă.



§ 5. Dobânzi

Regulile dobânzii se aplică obligaţiilor monetare, atât în dreptul civil,

cât şi în cel comercial. Cu toate acestea, în dreptul civil dobânzile se dato-

rează numai dacă au fost convenite într-un document scris (art. 240, alin. 2,

prop. 1 din LOC). Abordarea dreptului comercial este contrară. În cazul în care

părţile sunt comercianţi, dobânzile sunt datorate şi fără să fie convenite. Cu

toate acestea, regula este dispozitivă, iar legea spune dacă nu se convine

altfel. Aceasta înseamnă că comercianţii pot exclude în mod explicit dobânda

ca o datorie a părţii debitoare la împrumutul bănesc. Însă în cazul executării

întârziate (dobândă moratorie), aceasta este întotdeauna datorată, fie prin

dreptul civil sau comercial.

LC prevede încă o abatere de la regimul general al dobânzilor stabilit

în dreptul civil. Dreptul civil are o atitudine negativă faţă de perceperea de

dobânzi pentru dobânzi acumulate, dobânda compusă sau aşa numitul anato-

cism. De aceea entităţile civile de drept nu pot să includă în contractele lor

clauze privind anatocismul. În dreptul comercial este diferit. Art. 294, alin. 2

prevede că dobânda la dobândă se datorează atâta timp cât este convenită.

Prin urmare, comercianţii pot negocia în mod liber perceperea de dobânzi pen-

tru dobânzi acumulate. În plus, în unele cazuri, anatocismul este regula. Pen-

tru a le exclude, părţile trebuie să le convină în mod expres. Acesta este cazul

contractului de cont curent, conform art. 419, alin. 1.

§ 6. Penalităţi

Penalitatea garantează îndeplinirea obligaţiei şi serveşte ca de-

spăgubire pentru prejudiciile cauzate de neîndeplinirea obligaţiilor, fără a fi

nevoie ca acestea să se dovedească. Aceasta este definiţia legală a penalităţii

în LOC (art. 92, alin. 1), în care este stabilit cadrul său legislativ general.

În virtutea art. 288 LC, acest cadru legislativ se aplică de asemenea

tranzacţiilor comerciale. Însă în legătură cu acestea există o particularitate

care este stipulată la art. 309 LC. Penalitatea nu poate fi redusă din cauza

unei sume excesive, în cazul în care este datorată în cadrul unei tranzacţii

comerciale încheiate între comercianţi. Această regulă trebuie clarificată.

Art. 309 LC totuşi nu exclude în totalitate dispoziţia prevăzută la art.

92, alin. 2 din LOC. Potrivit acestei dispoziţii, reducerea penalităţii poate fi

făcută în două cazuri:



- atunci când este excesiv de mare în raport cu prejudiciul suferit şi

- în caz de executare incorectă (inexactă) sau parţială.

Ideea este că în relaţiile dintre subiecţii dreptului civil, principala

funcţie a penalităţii este compensatorie şi, prin urmare, nu poate servi ca mij-

loc de îmbogăţire. Există o situaţie diferită pentru comercianţi. Pe aceştia le-

gea îi vede ca pe profesionişti şi de aceea le refuză protecţia în cazul în care

au convenit o astfel de valoare a unei penalităţi care poate duce la excesivi-

tate în comparaţie cu prejudiciul suferit. Interdicţia de a reduce penalitatea

între comercianţi se referă doar la excesivitate.



TEMA VIII

CONTRACTUL DE COMISION

§ 1. Conceptul şi caracteristica generală

Prin contractul de comision, comisionarul se obligă ca în schimbul unei

remuneraţii la ordinul mandantului să efectueze în numele său şi în contul

său una sau mai multe tranzacţii (art. 348, alin. 1).

Din definiţia legală a acestui contract se vede că părţile la acesta sunt

mandantul, de asemenea numit comitent, şi comisionarul. Pentru realizarea

raportului juridic de comision este necesar să apară şi o terţă persoană.

Aceasta este persoana cu care comisionarul încheie o tranzacţie în vederea

realizării contractului de comision.

Contractul de comision este o variantă a contractului de comandă.

Acest lucru reiese de la alin. 2 al art. 348: „dispoziţiile contractului de co-

mandă se aplică în mod corespunzător relaţiei dintre mandant şi comisionar...”

Împreună cu caracteristicile comune, comanda şi contractul de comi-

sion evidenţiază diferenţe. Acestea constă în următoarele:

• Comanda este de regulă un contract unilateral şi gratuit, care poate

fi prezentat sub forma unui contract bilateral imperfect. Contractul de comi-

sion este întotdeauna bilateral şi recompensat.

• Obiectul contractului de comandă este extrem de larg. Prin acest

contract se poate efectua orice acţiune legală: să se încheie contracte, să se

introducă acţiuni în justiţie, să se depună contestaţii, să se primească sume

de bani sau să se accepte îndepliniri ale altor obligaţii către mandant şi altele.

Contractul de comision are ca obiect un anumit tip, deşi cel mai comun tip de

acţiuni juridice - tranzacţiile juridice.

• Contractul de comandă poate fi combinat cu împuternicirea (atunci

mandatarul va acţiona în numele mandantului) sau mandatarul poate acţiona în

nume propriu. Contractul de comision este în mod obligatoriu fără împuternicire.

Din acest punct de vedere, acesta este un tip de comandă fără împuternicire.

• Contractul de comandă poate fi gratuit sau recompensat. Contractul

de comision este întotdeauna recompensat. Comisionarul are dreptul la o re-

muneraţie denumită comision.



Diferenţele dintre contracte determină şi diferenţe în situaţia juridică

a mandatarului şi a comisionarului:

• Mandatarul este subiect de drept civil. Comisionarul este de obicei

un comerciant, adică subiect de drept comercial.

• De regulă, mandatarul acţionează gratuit şi în mod excepţional (deşi

mai răspândit decât regula) recompensat. Comisionarul întotdeauna acţio-

nează recompensat.

• Mandatarul acţionează fie în nume propriu, fie în numele altcuiva.

Comisionarul – în mod obligatoriu în nume propriu.

Obiectul contractului de comision este încheierea uneia sau mai multor

tranzacţii. Aceste tranzacţii se încheie în nume propriu şi în numele mandan-

tului.

Sarcina comisionarului de a încheia tranzacţia în numele altcuiva

înseamnă că tranzacţia, ca rezultat final, nu se va evidenţia în patrimoniul

comisionarului care o încheie, ci al mandantului. În sfera sa juridică se vor

evidenţia în cele din urmă drepturile şi obligaţiile tranzacţiei astfel încheiate.

Aceste tranzacţii, pe care comisionarul le încheie în executarea con-

tractului de comision, sunt menţionate ca tranzacţii de executare.

Analiza relaţiilor care se aplică contractului de comision arată că ace-

stea pot fi defalcate după cum urmează:

• Relaţia dintre mandant şi comisionar. Această relaţie trebuie exami-

nată exact în această direcţie: mandant şi comisionar. Aceasta apare prin în-

cheierea contractului de comision. Prin acesta, mandantul îi încredinţează co-

misionarului să încheie tranzacţia (tranzacţiile) cu o altă persoană. Încre-

dinţarea (atribuirea) de încheiere a unei tranzacţii duce la apariţia aşa numitei

autorităţi reprezentative indirecte pentru comisionar. Calificarea „indirectă“

indică faptul că comisionarul nu poate încheia tranzacţia de executare în numele

altcuiva din numele mandantului, ci rezultatele tranzacţiei încheiate îi vor fi

opozabile în mod indirect după ce trec prin sfera sa juridică a comisionarului.

• Relaţia dintre comisionar şi terţa persoană. Aceasta este supusă regi-

mului tranzacţiei, pe care o încheie între aceştia – vânzare-cumpărare, schimb,

împrumut, depozit etc. Prin încheierea tranzacţiei cu terţa persoană comisionarul

îşi îndeplineşte obligaţia în temeiul contractului de comision. Mandantul nu este

parte la această tranzacţie. Părţi sunt comisionarul şi terţa parte.



Întrucât comisionarul acţionează în nume propriu, drepturile şi obli-

gaţiile tranzacţiei de executare vor fi ale sale. Dar acesta dobândeşte aceste

drepturi şi obligaţii nu pentru sine, ci pentru mandant. De aceea trebuie să i

le transfere. Transferul acestora formează conţinutul următoarei relaţii.

• Relaţia dintre comisionar şi mandant. Prin aceasta se închide cercul

relaţiilor dintre părţi. Odată cu transferul drepturilor şi obligaţiilor care decurg

din tranzacţia de executare, comisionarul şi-a îndeplinit toate obligaţiile care

îi revin în temeiul contractului de comision.

Relaţia dintre mandant şi terţa persoană. La încheierea contractului

de comision, aceste persoane nu se află într-un raport juridic. Acestea pot nici

să nu intre într-un raport juridic. Însă după aşa numita tranzacţie de raportare,

mandantul îşi poate exercita drepturile şi să fie obligat să îşi îndeplinească

obligaţiile faţă de terţa parte (art. 349, alin. 4). În acest caz, se produce

schimbarea uneia dintre părţile la raportul juridic care rezultă din tranzacţia

de executare.

§ 2. Obligaţiile comisionarului

Principalele obligaţii ale comisionarului sunt două:

- să execute comanda şi

- să raporteze.

a) Obligaţia de executare a comenzii. Prima obligaţie principală a

comisionarului este de a îndeplini comanda care i-a fost atribuită de către

mandant. Aceasta înseamnă, mai presus de toate, că este obligat să încheie

tranzacţia care face obiectul contractului cu terţa persoană.

Comisionarul trebuie să încheie o astfel de tranzacţie pe care i-a ordo-

nat-o mandantul după tipul, obiectul şi celelalte condiţii ale tranzacţiei. Ace-

sta trebuie să execute comanda fără abateri.

Consecinţele încălcării obligaţiei de executare a comenzii conform or-

dinelor mandantului sunt două:

- mandantul poate să nu recunoască tranzacţia;

- mandantul poate solicita despăgubiri.

A nu recunoaşte tranzacţia înseamnă că mandantul nu o va accepta ca

fiind făcută pe cheltuiala sa. Comisionarul nu va putea să-şi transfere dreptu-

rile şi obligaţiile din aceasta în patrimoniul mandantului. Respingerea



tranzacţiei de către mandant nu afectează însă validitatea tranzacţiei în re-

laţiile dintre părţile care au încheiat-o - comisionarul şi terţa persoană. Vala-

bilitatea acesteia nu este afectată de neconformitatea cu ordinele mandan-

tului.

În două cazuri, mandantul nu are dreptul să renunţe la tranzacţie, deşi

aceasta a fost încheiată în abatere de la comanda făcută. Acestea sunt regle-

mentate la alin. 3 şi 4 de la art. 351.

În primul rând, acesta este cazul când comisionarul anunţă că preia

diferenţa de preţ. În practică, se va ajunge la compensarea remuneraţiei co-

misionarului cu diferenţa de preţ pe care acesta o va acoperi. Atunci mandan-

tul nu suferă daune pentru a solicita despăgubiri pentru acestea. În următorul

caz, acesta suferă daune, dar au fost inevitabile în mod obiectiv, iar prin efe-

ctuarea tranzacţiei au fost împiedicate daune mai mari.

LC prevede ca o obligaţie a comisionarului nu să execute comanda pur

şi simplu, ci să o execute cu diligenţa unui bun comerciant. Diligenţa bunului

comerciant este cadrul în care comisionarul trebuie să acţioneze în momentul

executării contractului.

b) Obligaţia de a raporta. Scopul contractului de comision nu va fi atins

dacă rezultatele tranzacţiei de executare nu sunt evidenţiate în patrimoniul man-

dantului. De aceea LC introduce în obligaţia comisionarului să raporteze mandan-

tului şi să îi transfere rezultatele din tranzacţia de executare (art. 355).

c) Obligaţia „del credere”. Comisionarul nu este responsabil pentru

obligaţiile pe care terţa parte şi le asumă prin tranzacţia de executare. Riscul

este pentru mandant. Spre exemplu, comisionarul de regulă nu este responsa-

bil pentru plata preţului unui bun vândut prin credit, cu excepţia cazului în

care ştia sau ar fi trebuit să ştie că terţa parte nu este în măsură să plătească

(ipoteza de la art. 353). Mai departe, acesta nu este responsabil pentru de-

spăgubirile datorate de către terţa parte pentru bunurile livrate cu defecte,

etc. Cu toate acestea, LC oferă comisionarului posibilitatea să îşi asume o obli-

gaţie suplimentară de a garanta executarea de către terţa parte. Această obli-

gaţie contractuală de a garanta executarea terţei părţi este menţionată drept

clauza del credere. Prin urmare, contractul în sine este denumit contract de

comision del credere, iar comisionarul – del credere. Consecinţa unei obligaţii



astfel asumate este prevăzută la art. 354: „dacă comisionarul a garantat man-

dantului obligaţia terţei părţi, este răspunzător în mod solidar cu acesta...”

Responsabilitatea comisionarului – del credere este analogă cu responsabi-

litatea unui garant. Comisionarul îşi asumă răspunderea, în mod paralel cu cea a

debitorului principal - a terţei părţi în cadrul contractului de comision. Responsabi-

litatea este solidară, adică comisionarul va fi răspunzător pentru obligaţie la fel

cum răspunde şi debitorul principal. În schimbul acestei obligaţii suplimentare, co-

misionarul dobândeşte dreptul la o remuneraţie separată (art. 354).

§ 3. Obligaţiile mandantului

Principalele obligaţii ale mandantului în cadrul contractului de comi-

sion sunt următoarele:

- să accepte rezultatele tranzacţiei de executare;

- să ramburseze cheltuielile făcute de către comisionar;

- să plătească comisionarului remuneraţia datorată.

În plus faţă de aceste obligaţii, mandantul are de asemenea obligaţia

improprie de a revizui mărfurile achiziţionate pentru acesta şi de a notifica

imediat comisionarul cu privire la deficienţele sau lipsurile constatate.

a) Obligaţia de a accepta rezultatele tranzacţiei de executare.

Aceasta este una dintre principalele obligaţii ale mandantului.

Obligaţia mandantului de a accepta rezultatele tranzacţiei va fi elimi-

nată doar într-un singur caz - dacă comisionarul se abate de la comandă. Atunci

mandantul nu este obligat să recunoască tranzacţia ca fiind efectuată pe chel-

tuiala sa (art. 351, alin. 1).

b) Obligaţia de rambursare a cheltuielilor efectuate. Mandantul este

obligat să ramburseze cheltuielile pe care comisionarul le-a făcut pentru exe-

cutarea comenzii.

c) Obligaţia de a plăti remuneraţia. Contractul de comision este re-

compensat. Din acesta reiese obligaţia mandantului de a plăti remuneraţie co-

misionarului. Această remuneraţie este menţionată ca fiind comision şi mai rar

ca provizion.

Remuneraţia convenită în contract este datorată. Chiar dacă nu există

o astfel de convenţie în contract, remuneraţia tot este datorată. În acest caz,

se datorează suma obişnuită (ar. 356, alin. 2).



Cu toate acestea, nu se poate ca remuneraţia comisionarului să se for-

meze sub forma unei diferenţe între preţul stabilit de către mandant şi preţul

la care comisionarul va încheia tranzacţia. O astfel de clauză, care prevede

spre exemplu, că comisionarul va păstra ceea ce ar fi primit peste preţul de

vânzare stabilit de mandant, este nulă.

Comisionarul poate solicita plata unui comision dacă a executat ordi-

nele mandantului şi a transferat sau este gata să transfere rezultatele tran-

zacţiei de executare. Partea terţă nu trebuie să-şi fi îndeplinit obligaţiile care

îi revin în urma acestei tranzacţii după transferarea acesteia către mandant.

În cazul în care comisionarul a garantat mandantului obligaţia terţei

persoane (comisionarul – del credere), acesta are dreptul la o remuneraţie

separată. Acest drept îi este acordat prin lege.

Dreptul comisionarului de a primi remuneraţie din comision este garantat

printr-un drept legal la gaj. Acesta se extinde asupra bunurilor pe care le-a dobân-

dit pe seama mandantului sau pe care mandantul i le-a predat (art. 357).

d) Obligaţia de a revizui mărfurile. Articolul 356, alin. 1, introduce

în obligaţia mandantului să revizuiască mărfurile achiziţionate pentru acesta

şi să notifice imediat comisionarul cu privire la deficienţele sau lipsurile con-

statate. Această obligaţie corespunde obligaţiei cumpărătorului în cadrul

vânzării comerciale în temeiul art. 324 (a se vedea § 6, pct. 2, litera „c”). În

ambele cazuri, este vorba despre o obligaţie improprie, deoarece nu este şi nu

poate fi sancţionată.

§ 4. Intrarea în tranzacţia de executare

Obiectul contractului de comision este încheierea unei tranzacţii de

executare cu o terţă parte. Este normal ca mandantului să îi fie indiferent cu

care terţă parte va fi încheiată tranzacţia de executare, cui va vinde, de la

cine va cumpăra. Important pentru acesta este să obţină ceea ce doreşte -

preţul cerut, dacă vinde, respectiv mărfurile la preţul stabilit de acesta, dacă

cumpără. Prin urmare, legea oferă posibilitatea ca în anumite condiţii preala-

bile, comisionarul însuşi să preia poziţia terţei părţi cumpărător sau vânzător

al mărfii. Această ipoteză este menţionată ca o intrare în tranzacţia de exe-

cutare. Aceasta este reglementată la art. 358.



O astfel de intrare în tranzacţia de executare este posibilă în următoa-

rele condiţii prealabile:

- obiectul comenzii să fie mărfuri sau titluri de valoare;

- mărfurile sau titlurile de valoare să aibă un preţ de piaţă sau de bursă;

- mandantul să fi exclus posibilitatea intrării.

Posibilitatea legală stabilită la art. 358, alin. 1, de intrare a comisiona-

rului în tranzacţia de executare, este un drept subiectiv transformator.

Intrarea în tranzacţia de executare seamănă cu figura „negocierii cu

sine însuşi” prevăzută la art. 38 din LOC. Diferenţa constă în faptul că la ne-

gocierea cu sine însuşi nu există nicio garanţie că reprezentantul nu va prefera

propriile sale interese în faţa celor ale persoanei pe care o reprezintă. Prin

urmare, consimţământul persoanei reprezentate este necesar. La intrarea

într-o tranzacţie de executare, în principiu nu există un astfel de pericol, deoa-

rece ipotetic obiectul vânzării are o valoare de piaţă sau de bursă.

În toate cazurile de intrare în tranzacţia de executare, remuneraţia (co-

misionul) comisionarului este redusă la jumătate (art. 358, alin. 1, prop. 2).

§ 5. Tranzacţie pe credit

Potrivit art. 353 „comisionarul care este autorizat să încheie o tran-

zacţie pe credit, este răspunzător în faţa mandantului pentru îndeplinirea

obligaţiilor de către terţa parte, dacă ştia sau ar fi trebuit să ştie că aceasta

nu este în stare să plătească”.

Textul juridic citat reglementează răspunderea comisionarului în cazu-

rile în care încheie tranzacţia de executare pe credit. Încheierea unei tran-

zacţii pe credit înseamnă că în condiţiile tranzacţiei este prevăzut să se amâne

plata din partea terţei părţi pentru un moment mai târziu. Cu alte cuvinte, în

acest caz este prevăzută succesiunea executării, terţa parte primind prestaţia

şi rămânând să datoreze executarea obligaţiei sale băneşti.

Regula este că executarea obligaţiilor reciproce merge mână în mână. Co-

misionarul nu ar trebui să încheie tranzacţia de executare pe credit, deoarece

astfel ameninţă interesele mandantului său. Art. 353 vine să reglementeze re-

sponsabilitatea comisionarului atunci când încheie o tranzacţie pe credit. În spa-

tele dispoziţiei specificate se ascund două compoziţii efective. Prima rezultă di-

rect din textul juridic, iar cea de a doua derivă într-un mod interpretativ.



Elementele primei compoziţii efective a responsabilităţii comisiona-

rului sunt următoarele:

comisionarul să fi fost autorizat ca tranzacţia de executare să fie în-

cheiată prin amânarea plăţii de către terţa parte;

terţa parte să nu fi plătit pentru tranzacţie;

comisionarul să fi ştiut sau să fi fost obligat să ştie că terţa parte nu

era în măsură să plătească.

Ultima condiţie prealabilă cu privire la responsabilitatea comisionarului

trebuie să fie clarificată. Comportamentul comisionarului ar trebui să fie din

culpă. Prin expresia „dacă ştia sau ar fi trebuit să ştie“ că terţa parte nu este

în măsură să plătească, legiuitorul acoperă ambele forme principale de culpă

– cu intenţie şi din neglijenţă. Nu este obligatoriu ca prin acţiunea sa comisio-

narul să fi vizat prejudicierea mandantului. Comisionarul poate acţiona într-o

stare de posibilă intenţie de a cunoaşte incapacitatea de plată, dar chiar dacă

admite neîndeplinirea din partea terţei părţi, să încheie tranzacţia. Acesta

poate chiar nu ştia că terţa parte nu era în măsură să plătească, dar era obligat

să ştie, dacă ar fi depus diligenţa necesară a bunului comerciant.

Celălalt moment, legat de responsabilitatea comisionarului, se referă

la imposibilitatea plăţii de către terţa parte. A fi „incapabil să plătească”

înseamnă că există o incapacitate de plată. Este suficientă o incapacitate de

plată efectivă, şi nu juridică (declarată).

A doua ipoteză, care poate reieşi prin interpretare din conţinutul tex-

tului normativ prevăzut la art. 353, este atunci când comisionarul încheie tran-

zacţia pe credit, fără a fi autorizat să facă acest lucru. În acest caz, el va fi

răspunzător în faţa mandantului, indiferent de faptul dacă ştia sau ar fi putut

să ştie despre incapacitatea de plată a debitorului. Din acest punct de vedere,

responsabilitatea sa este obiectivă. Cu toate acestea, din culpă este încheie-

rea în sine a tranzacţiei de executare în condiţii care să permită terţei părţi

să plătească mai târziu. Aceasta este deja o abatere de la comandă.

§ 6. Refuzul şi retragerea comenzii

1. Refuzul comisionarului. Contractul este încheiat pentru a fi executat

(pacta sunt servanda). Aceasta este poziţia de plecare a art. 359, alin. 1: „cu ex-

cepţia cazului în care nu se prevede altfel în contract, comisionarul nu are dreptul



de a renunţa la executarea comenzii primite... “Însă imediat după aceea LC

adaugă: „... cu excepţia cazului de încetare a contractului ca urmare a neîndepli-

nirii obligaţiilor de către mandant“ (prop. 1). Norma oferă posibilitate de stingere

a relaţiei obligaţionale, în cazul în care mandantul se află în neîndeplinirea obli-

gaţiilor. Acest lucru se face printr-o declaraţie scrisă de voinţă a comisionarului,

adresată mandantului în culpă. Prin aceasta el afirmă că renunţă la contract. Refu-

zul declarat are un efect de rambursare. Cu toate acestea, acest efect de rambur-

sare este amânat în timp. Conform dispoziţiei legale exprese, contractul rămâne în

vigoare două săptămâni din ziua în care mandantul a primit comunicarea comisio-

narului cu privire la refuzul de a îndeplini comanda (prop. 2).

Renunţarea comisionarului la contract din cauza neîndeplinirii obligaţiilor

din partea mandantului este menţionată de către LC ca încetare a contractului.

Stingerea relaţiei contractuale ca urmare a renunţării comisionarului la

contract duce la scutirea de la obligaţia de a deţine şi de a avea grijă de bunu-

rile mandantului care se află la acesta.

2. Retragerea comenzii. Art. 360 oferă posibilitatea mandantului să-şi re-

tragă comanda integral sau parţial. Acest lucru arată că LC consideră contractul de

comision ca fiind un contract încheiat înainte de toate în interesul mandantului.

Acestuia i s-a oferit posibilitatea, fără a se baza pe nici un motiv, să retragă co-

manda dată. Bineînţeles, doar în cazul în care comisionarul nu a executat deja co-

manda, prin încheierea tranzacţiilor de executare corespunzătoare. Retragerea co-

menzii generează obligaţia mandantului de a plăti comisionul şi costurile suportate

în legătură cu tranzacţiile încheiate de acesta până la retragere.

În toate cazurile de retragere a comenzii, mandantul trebuie ca în ter-

men de o lună să dispună de bunurile sale care se află la comisionar (art. 360

in fine, coroborat cu art. 359, alin. 3).

§ 7. Contractul de consignaţie

Contractul de consignaţie nu are un cadru juridic explicit, dar este fo-

losit pe scară largă în practică. De fapt, consignaţia nu este altceva decât o

variantă a contractului de comision.

În virtutea contractului de consignaţie, consignantul (mandant) predă

consignatarului (comisionar) o marfă (într-un depozit sau magazin al său),

pentru a o vinde în numele său, dar în contul consignantului în decursul unei

anumite perioadei în schimbul unei remuneraţii.



Din această definiţie este clar că contractul de consignaţie are carac-

teristicile generice ale contractului de comision:

• Obiectul contractului este încheierea tranzacţiilor de executare.

• Tranzacţiile de executare sunt încheiate în nume propriu, în numele

consignatarului, dar în alt cont – în contul consignantului.

• Între părţi apar raporturi juridice ale unei tranzacţii constitutive,

executive şi de decontare.

• Consignantul datorează ca remuneraţie un comision, de regulă ca pro-

cent din preţul tranzacţiei de executare.

Alături de trăsăturile comune ale contractului de comision, consignaţia

relevă următoarele tipuri de distincţii:

• Contractul de consignaţie are ca obiect doar vânzarea de mărfuri, şi

nu încheierea altor tranzacţii de executare.

• Mărfurile sunt predate consignatarului în magazinul sau depozitul său.

• Contractul este încheiat cu termen fix.

Împreună cu drepturile şi obligaţiile care sunt caracteristice genului de

contract de comision, între părţile la contractul de consignaţie de obicei se

negociază anumite drepturi şi obligaţii specifice. Acestea sunt:

- împuternicirea consignatarului cu dreptul exclusiv de a vinde într-o

anumită regiune mărfurile care fac obiectul contractului;

- obligaţia consignatarului de a nu vinde alte mărfuri de acelaşi tip pe

durata valabilităţii contractului;

- stabilirea termenelor limită şi a metodelor de decontare a mărfurilor

vândute;

- obligaţia consignantului de a accepta înapoi mărfurile care nu au fost

vândute de către consignatar după expirarea termenului contractului, etc.

Consignatarul (comisionarul) nu este responsabil pentru nevalorificarea

mărfurilor, atâta timp cât a acţionat cu diligenţa unui bun comerciant.



BIBLIOGRAFIE

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Vol. І, Второ

основно преработено изд., editura Софи-Р, S. 2007.

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Vol. ІІ, editura

Алиена, S. 1994.

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Vol. ІІІ, , pct. І, edi-

tura Софи-Р, S. 1998.

Герджиков, О., Търговски сделки, Четвърто преработено и

допълнено издание, ИК “Труд и право”, S. 2015.

Калайджиев А. şi colectivul, Коментар на промените в Търговския

закон, ИК “Труд и право”, S. 2003.

Кутиков, Вл. (versiune nouă – Т. Тодоров), Международно частно

право на Република България. Обща част, СОФИ-Р, S. 1993.

Стефанов, Г., Търговско право. Обща част. Абагар, V. Tarnovo, 2011.

Таджер, В. şi colectivul, Капиталови търговски дружества, ИК „Труд

и право“, S. 2011.

Ступару Лавиния Елена

ТРАНСГРАНИЧНО ТЪРГОВСКО

ПРАВО



СЪДЪРЖАНИЕ

Глава I. ТЪРГОВСКО ПРАВО В РУМЪНСКАТА ПРАВНА СИСТЕМА / 203

Глава II. ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ / 209

Глава III. СУБЕКТИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО. ПРОФЕСИОНАЛИСТИ ОТ

ВИДА ТЪРГОВЦИ / 216

Глава IV. ТЪРГОВСКИ РЕГИСТЪР / 243

Глава V. АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО / 251

§1. Учредяване на акционерно дружество / 251

§2. Функциониране на акционерното дружество / 254

§3. Облигации, регистри, финансови отчети, промяна приключване на

акционерното дружество / 265

ГЛАВА VI. ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ / 267

§1. Създаване на дружество с ограничена отговорност / 267

§2. Функциониране на дружеството с ограничена отговорност / 268

§3. Финансови отчети, промяна и прекратяване на дружество с

ограничена отговорност / 272

Глава VII. СПЕЦИФИКА НА ПОЕТИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПРИ ЕКСПЛОАТАЦИЯ

НА ТЪРГОВСКОТО ПРЕДПРИЯТИЕ / 274

Глава VIII. КОМИСИОНЕН ДОГОВОР / 287

БИБЛИОГРАФИЯ / 296



Глава I.

ТЪРГОВСКО ПРАВО В РУМЪНСКАТА ПРАВНА СИСТЕМА

Търговското право - подотрасъл на гражданското право211. В

Румъния настоящият граждански кодекс212 и новият Гражданско-

процесуален кодекс213 промениха съществено частното право като

подразделение на румънската правна система. Гражданският кодекс е

нормативен акт, в който законодателят се стреми да включи всички

разпоредби, свързани с личността, семейните отношения, търговските

отношения, както и с тези с елемент на екстранет.

Чрез Гражданския кодекс се изпълнява тезата за единството на

частното право, променяйки системата на регулиране на търговското

право. Предишната система на автономия на търговското право214

(системата на дуализма на частното право) е заменена от системата на

единното частно право (монистичната система на частното право)215.

Традиционното разделение на частното право на гражданско и търговско

право е било отменено, а вследствие на това, и разграничаването на

гражданските правоотношения от търговските правоотношения.

211 За разширено представяне на темата, L.E. Smarandacahe, The Transition of Commercial

Law in the National Legal System under the Influence of the Romanian Civil Code, Revista de

Ştiinţe Juridice бр. 1/2016, издателство Universul Juridic, Букурещ, pp. 33 - 44. 212 Приет чрез закон №287/2009 относно Гражданския кодекс и влязъл в сила чрез закон №

71/2011. Този закон влиза в сила на 01.10.2011, отменящ Гражданския кодекс от 1864,

Търговския кодекс от 1887, но и др. нормативни актове (чл. 230 от закон № 71/2011). 213 Приет със Закон № 134/2010 относно Гражданско-процесуалния кодекс, който е влязъл

в сила със Закон № 76/2012 (влиза в сила на 15 февруари 2014 г). 214 Търговското право преди това е автономен клон на правото със собствен регулаторен

предмет.Търговските актове, установени от Търговския закон, създават търговски

правоотношения, които се уреждат главно от търговското право (Търговски кодекс и

специални търговски закони, гражданското право е общо право), и ако те водят до съдебен

спор, уреждането е отговорност на съдилищата и/или на търговските колегии. 215 За третиране на двете системи за регулиране на търговското право, St.D. Cărpenaru,

Tratat de drept comercial român. Ed. a III-a revizuită. Conform noului Cod civil, издание Uni-

versul Juridic, Букурещ, 2012, стр. 15-19; C. Gheorghe, Drept comercial român, изд. C.H. Beck,

Букурещ, 2013 г., стр. 5-12; I. Schiau, Drept comercial, Издателство Hamangiu, Букурещ,

2009, стр. 13-15.



A. Монистичната теория и нейната критика. В румънската правна

система транспонирането на монистичната концепция доведе до критика в

учението, причинена от лошото редактиране на гражданския кодекс.

Съдържанието му не разкрива, както в основата на монистичната теория,

съществуването на истинско единно регламентиране (интегриране на

търговските разпоредби в гражданското право) и хомогенно

регламентиране (егалитарно нормиране за всички субекти на частното

право) на всички отношения на частното право.

По-голямата част от специфичното търговско законодателство

надживя прилагането на настоящия Граждански кодекс и остана извън

него. Отмяната на някои търговски нормативни актове216, общата промяна

на други217 и приемането на разпоредби от други в новия Граждански

кодекс не са достатъчни, за да подкрепят декларирания218 интегриращ

подход, възприет от законодателя по отношение на частното право. По този

начин, значителен брой правни институции219 в търговското право

продължават да се уреждат от съществуващото търговско законодателство

в тази област и не са споменати или разработени от Гражданския кодекс,

и за които не е от значение частичното отменяне на Търговския закон220 и

на някои търговски нормативни актове.

Освен това Гражданският кодекс урежда различията в правния

режим по гражданскоправни въпроси във връзка със субективния

критерий за притежаване на професионални качества221. Прилагането на

дерогиращи правила спрямо професионалистите (търговците са тяхна

категория) е очевидно в обвързващите правни отношения, уредени от

Гражданския кодекс222.

216 Член 230 букви c), e), f), u), ww) от Закон № 71/2011. 217 Член 230 букви bb) от Закон № 71/2011. 218 В изложението на мотивите към Гражданския кодекс гласи, че той включва всички

разпоредби относно (...) търговските отношения. 219 Например: някои договори, специфични за търговеците; органичния статут на

търговците и професионалните им задължения; търговския регистър; кредитни актове;

производство по несъстоятелност. 220 До приемането на Морски кодекс се прилагаха разпоредбите на Търговския кодекс за

морска търговия и корабоплаване (чл. 270, буква с) от Закон №. 71/2011). 221 Понятието "професионалист", въведено като новост от Гражданския кодекс (чл. 3, ал.

(2)] е свързано с фразата "експлоатация на предприятието" (чл. 3, ал. (3) от ГК.) и подробно

описано със Закон №. 71/2011 [чл. 8, ал. (1)]. За подробности вижте по-долу, Глава III. 222 Примерно споменаваме: презумпцията за солидарност (член 1446); забавянето при

изпълнението на задължението (чл. 1523 ал. ал. 2, буква d)); определяне на цена между



Б. Ефекти от прилагането на монистичната теория. Въпреки

всички критики, макар че практически не съществува истинско сливане на

гражданското право с търговското право, на законодателно равнище

Гражданският кодекс доведе до загуба на автономия на търговското право.

Основният аргумент е изчезването на предишния обект на правната

регулация. Гражданският кодекс е интерпретирал отново първоначалните

основи на търговското право, каквито са търговските актове и

търговецът223, като в момента те са неделими от институциите на

професионалиста и предприятието.

Търговците се възползват от деликатно правно отношение,

определено главно от техния настоящ статут на професионалисти, и второ,

от техния органичен статут по специалните закони, останали извън

Гражданския кодекс.

Връзката между гражданското и търговското право е от вида

отрасъл-подотрасъл. Промяната на системата за правна уредба на

търговското право включваше от законодателна гледна точка гражданска

квалификация на правни взаимоотношения, включващи търговци (като

професионалисти, работещи в предприятия със стопанска цел), а

споровете, които тези правни взаимоотношения създават, попадат под

юрисдикцията на гражданските съдилища (дори ако уреждането им често

се дава на специализирани състави224).

Определение за търговско право. Понастоящем румънското

търговско право е съвкупност от правни норми на частното право,

регулиращи имуществените социални отношения и неимуществените

лични, включващи професионалисти от типа на търговци в

експлоатирането на предприятия със стопанска цел.

професионалисти (член 1223); правила, приложими към екстинктивното предписание (чл.

2515 par. (5)). За подробности вижте по-долу, Глава VII. 223 Y. Guyon, Droits des affaires, изд. Economica, Paris, 1998, стр. 4-5. 224 Съгласно чл. 226 от Закон № 71/2011 в компетенцията на такива специализирани отдели

са: а) искания за обявяване в несъстоятелност, превантивна помирителна процедура и ad

hoc мандат; б) заявленията, отнасящи се до дружествата, уредени със закон №. 31/1990 г.

и други дружества с или без юридическа правосубектност, както и в материята на

Търговския регистър; в) искания относно ограничаването, предотвратяването или

нарушаването на конкуренцията; г) искания за ценни книжа и други финансови

инструменти.



Нормативни източници на търговско право. Основните

нормативни източници на търговското право са:

a) Конституцията на Румъния (2003). Тя съдържа правни норми,

които са в основата на икономическата активност в Румъния и съдържа

определени принципи от материята, приети в различни форми от

специалното законодателство.

б) Румънски граждански кодекс. Неговата роля като нормативен

източник в сферата на търговското право произтича от статута на общото

право и общоприложимост (чл. 2, чл. 3, ал. (1)). Разпоредбите на

Гражданския кодекс уреждат имуществените и неимуществени отношения

между лицата като субекти на гражданското право. Това важи и за

отношенията между професионалистите, както и взаимоотношенията им с

всеки друг граждански субект. Гражданският кодекс се състои от

съвкупност от правила, които съставляват общото право за всички области,

обхванати от буквата и духа на неговите разпоредби.

в) Специално законодателство. То се състои от всички нормативни

актове, които не са включени в Гражданския кодекс, уреждащи

традиционните институции на търговското право, свързани с

професионалната институция от вида на търговеца, експлоатиращ

предприятие със стопанска цел. Понастоящем обект на специални закони са

специалните класически институции на търговското право като: търговците

физически и юридически лица (напр. Извънредна правителствена наредба №

44/2008, Закон за дружествата № 31/1990); търговския регистър (напр. Закон

№ 26/1990 за търговския регистър); определени договори, специфични за

търговците (напр. Правителствена наредба № 51/1997 относно лизинговите

операции и лизинговите дружества); несъстоятелността (напр. Закон 85/2014

относно процедурите за несъстоятелност и предотвратяване на

несъстоятелност); конкуренцията (напр. Закон за конкуренцията № 21/1996);

банковата дейност (напр. Извънредна правителствена наредба № 99/2006

относно кредитните институции и капиталовата адекватност); ценните книжа

(например: Закон за чековете № 59/1934); капиталовия пазар (напр. Закон за

капиталовия пазар № 297/2004) и т.н.

г) Обичайни практики. Гражданският кодекс (член 1) наложи като

новост нормативния характер на обичайните практики, определяйки

техния режим на прилагане и пробация. Според Гражданско-процесуалния



кодекс под обичайна практика се разбира обичайното (практикуваното

през дълъг период) и професионално прилагане. В материята,

регламентирана от закона, обичайните практики се прилагат само в

степента, определена изрично от закона, и само ако са в съответствие с

обществения ред и добрите нрави. В случаите, които не са предвидени от

закона, се прилагат обичайните практики и при липса на такива, се

прилагат правните разпоредби, свързани със сходни положения, а ако и

такива не съществуват, общите принципи на правото. Заинтересованата

страна трябва да докаже наличието и съдържанието на обичайните

практики. Обичайните практики, публикувани в сборници, разработени от

институциите или органите, оправомощени в тази област, се считат за

съществуващи до доказване на противното.

д) Общите принципи на правото. Разпоредбите на чл. 1, алинеи

1 и 2 от Гражданския кодекс са признали общите принципи на правото като

източник на право. Тяхното прилагане се прави при липса на друг източник

на нормативно право, а именно в случаите, които не са предвидени в

закона, ако няма обичайни практики и няма правни разпоредби относно

подобни ситуации.

е) Право на Европейския съюз. По въпросите, уредени от Гражданския

кодекс, правилата на правото на Европейския съюз се прилагат приоритетно,

независимо от качеството или статута на страните 225.

ж) международните договори за основните права на човека, по

които Румъния е страна. По въпросите, уредени в Гражданския кодекс,

разпоредбите относно правата и свободите на хората се тълкуват и

прилагат в съответствие с Конституцията, Всеобщата декларация за

правата на човека, пактовете и другите договори, по които Румъния е

страна. Ако съществуват несъответствия между законите, договорите за

основните права на човека, към които Румъния е страна, и Гражданския

кодекс, то приоритет имат международните разпоредби, освен ако

Гражданският кодекс не съдържа по-благоприятни разпоредби226.

225 Член 4 от Граждански кодекс дублира подобни разпоредби от румънската конституция

[чл.148, ал.(2)-(3)]. 226 Член 4 от Граждански кодекс дублира подобни разпоредби от румънската конституция

(чл. 20).



В Румъния учението и общата съдебна практика са тълкувателни

източници на закона. По изключение съдебната практика може да стане

закон, съответно в случай на: а) решения на Конституционния съд,

приемащи изключения по противоконституционност; б) решенията на

Върховния касационен съд за уреждане на обжалване в интерес на закона;

в) предварителни решения за решаване на някои правни въпроси,

издадени от Върховния касационен съд227; г) решения на Европейския съд

по правата на човека; д) решения на Съда на Европейския съюз; е)

преюдициални заключения на Съда на Европейския съюз в рамките на

преюдициалното производство.

227 Член 519 - член. 521 от Гражданско процесуалния кодекс.



Глава II.

ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ

Регламентиране на предприятието съгласно Гражданския

кодекс228. Понятието "предприятие" постоянно е във вниманието на

румънския законодател. През периода на прилагане на Търговския кодекс

съществуваха две нормативни тенденции, определящи концепцията, а

именно предприятието като стопанска дейност и предприятието като

правен субект. Понастоящем Гражданският кодекс също така притежава

едновременно елементи на новост и приемственост в тази област.

Новостите са промяната на основния нормативен източник и по-

широкото възприемане на понятието предприятие. Настоящият

граждански кодекс 229 действа като основен регулатор на предприятието,

което определя с помощта на фразата "експлоатация на предприятие".

Съгласно чл. 3, ал. (3) от Гражданския кодекс, експлоатацията на едно

предприятие е системното упражняване от страна на едно или повече лица

на организирана дейност, състояща се в производството, управлението

или отчуждаването на активи, или в предоставянето на услуги, независимо

дали са със стопанска или нестопанска цел. Правното определяне на

предприятието по отношение на експлоатацията на предприятието е

основният критерий при определянето на качеството на професионалиста.

Съгласно чл. 3, ал. (2) от Гражданският кодекс професионалисти са

всички, които експлоатират едно предприятие230. И накрая, но не на

последно място, визията на Гражданския кодекс е по-обширна в сравнение

228 За разширено представяне на темата, L.E. Smarandache, The Enterprise in the Romanian

Legal System - Past and Present, Revista de Ştiinţe Politice, бр. 52/2016, Изд. Universitaria,

Craiova, стр. 48-59. 229 В миналото този статут се съдържа в Търговския кодекс на Румъния (член 3), като

предприятието е категория търговска дейност. 230 В допълнение, чл. 8, ал. 1 от Закон 71/2011 относно прилагането на Гражданския кодекс

определя, че понятието "професионалист", предвидено в чл. 3 от Гражданския кодекс

включва категориите търговец, предприемач, икономически оператор, както и всички

други лица, оправомощени да извършват икономически или професионални дейности, тъй

като такива понятия са предвидени по закон, към датата на влизане в сила на Гражданския

кодекс.



с предишната231, като предприятието, като цяло, означава икономическа

дейност или професионална дейност, организирана с цел печалба или с

нестопанска цел.

Като елемент на приемственост гражданският кодекс е дублиран

със специални закони, които запазват чувството за дейност или за правен

субект. Налагането на отличителни или частни значения въз основа на

приспаднатите от Гражданския процесуален кодекс, се получава от

нормативните актове, които оцеляха от Търговския кодекс232, както и

закони, приети или впоследствие променени в Гражданския кодекс.

Последното разкрива предпочитанието за определяне на предприятието

като субект, чиято по-малко значение има правната форма, начина на

финансиране или съществуване на стопанска цел, отколкото естеството на

извършваната пазарна дейност233.

Понятието за предприятие по смисъла на Гражданския кодекс.

По отношение на предприятието текстът на Гражданския кодекс е източник

на противоречия.

Определението за предприятие, предвидено в Гражданския кодекс (чл.

3, ал. (3)) е косвено, изведено е от фразата "експлоатация на предприятие". От

това правило следва разбирането, че предприятието е дейност, организирана

и систематично упражнявана от едно или повече лица, изразяваща се в

производство, управление или отчуждаване на активи или предоставяне на

услуги, независимо дали имат стопанска или нестопанска цел.

Законодателните липси по отношение на точното значение на

термина "предприятие" се удвояват, в случая с регулирането на някои

правни институции, от използването на осцилираща терминология и от

несъответствието по смисъла на предприятието. Разпоредбите на

231 По същество предприятието, уредено от Търговския кодекс, се отнася само до

организирана и развивана икономическа дейност, с цел получаване на печалба. 232 Като пример, предприятието е икономическа дейност според Извънредна

правителствена наредба № 44/2008 [чл. 2, буква f), съответно е правен субект съгласно

Закон № 346/2004 г. за стимулиране на създаването и развитието на малки и средни

предприятия (чл. 2) или на закон № 217/2005 за създаване, организация и функциониране

на европейския работнически съвет (чл. 6 т.1)]. 233 Например: Закон № 219/2015 за социалната икономика (чл. 3), Закон № 99/2016 за

секторните доставки (чл. 3 ал. (1), буква бб)] или Закона за конкуренцията № 21/1996 г.

(чл. 2, ал. (2)].



Гражданския кодекс използват както термина "предприятие"

(нерегламентиран), така и фразата "експлоатация на предприятие" (в

регламентирания смисъл). Освен това понятието за предприятие се

използва в терминологични формулировки234 които навеждат на идеята, че

предприятието е правен субект, излизайки от основното значение,

изведено от чл. 3, ал. (3) от Гражданския кодекс.235

За да изясним концепцията, ние твърдим236 че предприятието е

дейност, организирана в условията на чл. 3, ал. (3) от Гражданския кодекс

от професионалист. Съвкупността от разпоредби на Гражданския кодекс,

относно предприятието, трябва да се тълкуват само в този смисъл,

формулировките, предизвикващи съмнение са израз на някои

терминологични отклонения, случаи на неуспешна законодателна техника.

Приемането като правен субект за дадено предприятие е възможно само

въз основа на специални закони, които изрично уреждат това специфично

значение.

Погледнато изключително през Гражданско-процесуалния

кодекс237, предприятието е дейност, организирана и систематично

извършвана от професионалист, управлението или отчуждаването на

активи или предоставянето на услуги със стопанска или нестопанска цел.

Специфика на търговското предприятие. В настоящия нормативен

контекст търговското предприятие е специфична категория на

предприятието, залегнала в Гражданския кодекс, като фразата е

създаването на учение 238.

234 Също: „за сметка на предприятието” или „упражняване дейността на предприятието”. 235Примери в гореспоменатия смисъл са разпоредбите на Гражданския кодекс, съдържащи

се в: чл. 741, ал.(2), чл.2339 ал.(1) буква a), чл. 1446 и т.н. 236 В същия смисъл Gh. Buta, Noul cod civil şi unitatea dreptului privat, publicat în Noul cod

civil. Studii şi comentarii, Volumul I. Cartea I şi Cartea a II-a (чл. 1-534), координатор M. Uli-

escu, издателство Universul Juridic, Букурещ, 2012, стр. 62. 237 Чл. 3, ал. (2)-(3) от Гражданския кодекс и чл. 8, ал. (1) от Закон № 71/2011. 238 Основните форми на предприятието, идентифицирани в литературата, са

гражданското/нетърговското предприятие (обект на проучване на гражданското право) и

търговското/стопанското предприятие (обект на проучване на търговското право). Вижте

Ст. Д. Карпенару, стр. 31; V. Găină, A.M. Găină, The undertaking in the conception of the new

civil code and of the special commercial laws, Valahia University Law Study, Volume XIX, ISSUE

1, Издание Biblioteca Târgovişte, 2012, стр. 218.



Регламентирането на търговските предприятия има като основен

източник гражданския кодекс239, който очертава структурата и цялостния

правен статут на предприятието. Специалните закони, които регулират

биологичното състояние и търговската дейност на търговците, добавят

само бележки за спецификата.

Търговското предприятие запазва цялата структура на

предприятието, но всеки елемент, който съдържа, разкрива особености:

a) систематична организация. Предприятието е организиран

бизнес240, а именно изключително организирана, икономическа241 дейност,

със специфични производствени фактори и системно извършвана.

В почти всички случаи, отнасящи се до търговското предприятие,

нормативните препратки към икономическата дейност са в специални

закони преди Гражданския кодекс. По този начин тълкуването на

понятието "икономическа дейност" трябва да следва правилото,

установено от Закон № 71/2011242, съответно да бъде взето предвид

понятието, предвидено от закона към датата на влизане в сила на

Гражданския кодекс.

Законодателят споменава фразата "икономическа дейност" при

регулирането на правния статут на различните правни субекти, но и в други

контексти. Едно определение е записано само в разпоредбите на

Извънредна правителствена наредба № 44/2008 (член 2, буква а)), според

което икономическата дейност е дейност със стопанска цел, изразяваща

се в производството, управлението или отчуждаването на стоки или

предоставянето на услуги. Определението обхваща само икономически

дейности, достъпни за физически лица, които са оторизирани физически

лица, индивидуални предприятия и семейни предприятия. По наше мнение

определението може да се използва и като отправна точка за случаите,

когато специалните закони посочват икономическата дейност без да я

дефинират, но тя трябва да бъде адаптирана във връзка с всякакви

особености, отделени от съдържанието на всяко такова законодателство.

239 Чл. 3, ал. (2) и ал. (3), допълнени с разпоредбите на чл. 8, ал.(1) от Закон № 71/2011. 240 Gh. Piperea, Drept comercial. Întreprinderea, изд. C.H. Beck, Букурещ, 2012, стр.37. 241 За разлика от това гражданското предприятие обикновено определя професионална

дейност, а в някои нормативни случаи и икономическа дейност. 242 Чл. 8, ал. (1) от Закон № 71/2011.



Производствените фактори, необходими първоначално за

организацията на икономическата дейност и впоследствие за нейното

упражняване, ще бъдат различни в зависимост от вида на извършваната

конкретна икономическа дейност. Като цяло категорията производствени

фактори включва: финансови ресурси, работна ръка, суровини, логистика

и информация.

Икономическата дейност, организирана с помощта на

производствени фактори, трябва да се упражнява систематично, т. е. с

постоянство, стабилност, непрекъснатост. Не се квалифицира като

случайни или отделни операции, които не подчертават работата в

организирана среда.

б) Собственик. Собственикът е този, който носи риска и

отговорността на търговското предприятие. Титулярът на фирмата е

професионалистът тип търговец.

Качеството на търговец е притежание на физическите и

юридическите лица, за които законът признава този статут243. При

разглеждането на различните специални закони качеството на търговец

може да се припокрива с това на предприемач, икономически оператор

или лице, упълномощено да извършва стопанска дейност съгласно

условията на закона.

Професионалистът търговец може да експлоатира предприятието

самостоятелно или заедно с други лица, действащи от негово име и/или

за негова сметка. Статутът на помощни лица на търговците се осъществява

от посредници като: пълномощници, комисионери, търговски

представители, случайни посредници (брокери). Различните лица,

действащи от името и/или за сметка на търговеца (в традиционния смисъл

на термина244) могат да се считат за професионалисти245 единствено въз

243 За подробности вижте по - долу, Глава III. 244 За подробности вижте по - долу, Глава III. 245За становището, че професионалистът е собственик на предприятието и лицата, които

експлоатират предприятието от името на собственика (например представител,

администратор на активите на друг, довереник, наемодател на предприятието), Gh. Pipe-

rea, Drept comercial …, 2012, стр. 40-42, а за становището, че не са професионалисти,

действащи от името и за сметка на предприятието, което е експлоатирано от друго лице

или принадлежи на другиго (служители, държавни служители, обикновени договорни



основа на специално законодателство, което дава на търговеца

специфичен, разширен смисъл, включващ такива лица, съответно,

установява този изричен смисъл дори и за професионалистите246.

в) Предмет. Предметът на търговското предприятие е по себе си

предмет на икономическата дейност. Това се изразява в производство,

търговия или предоставяне на услуги. Фразата "дейности на производство,

търговия или предоставяне на услуги" е тази, която замени всички изрази

на "търговски актове" и "търговски дейности" във всички действащи

нормативни актове247.

Въпреки че изразът "производствени, търговски дейности или

предоставяне на услуги" не е обяснен от законодателя, ние твърдим, че той

може да се отнася до производството, управлението, отчуждаването, обмена

или движението на стоки, изпълнението на строителни работи и

предоставянето на услуги248, в общия смисъл на предприятието от гражданския

кодекса граждански и в специфичния смисъл на специалното законодателство.

Що се отнася до специфичното естество на икономическата

дейност, целта на търговското предприятие се изразява в сключването на

различни правни актове и извършването на правни действия от гражданско

правно естество 249.

г) Цел. Целта на търговското предприятие е винаги печалбата. По

принцип, за търговските предприятия стопанската цел е да се реализира

печалба. По изключение, някои търговски предприятия могат да имат като

крайна цел да получат предимства или ползи, които могат или не могат да

удвоят целта за получаване на печалба.

В това изключение влизат и предприятията, които се експлоатират

от кооперативни търговци (кооперативни дружества, кредитни

партньори (...) или пълномощници и посредници, които не действат професионално, а

инцидентно), M. Nicolae, Unificarea dreptului obligaţiilor civile şi comerciale, изд. Universul

Juridic, Букурещ, 2015, стр. 466. 246 Напр.: Закон № 193/2000 [чл. 2, ал. (2)] или Извънредна правителствена наредба №

34/2014 (чл. 2 т.2). 247 чл. 8, ал. (2) от Закон №71/2011. 248 За подроности, V. Găină, A.M. Găină, цитат, стр. 220-221. 249 За класифицирането на търговски правни актове, които се разбират като правни актове,

свързани с дейността на търговско предприятие, St. D. Cărpenaru, цитат, стр. 32.



кооперативни организации, европейски кооперативни дружества) и

предприятия, управлявани от групи за икономически интереси

(включително от европейски групи с икономически интереси). В първия

случай целта е да се популяризират социалните, икономическите и

културните интереси на членовете на кооперацията, което може да доведе

до получаване на печалба, разпределяне на дивиденти, подпомагане на

членовете на кооперацията чрез предоставяне на преференции или

получаване на услуги. Във втория случай преследваната цел е да се улесни

или развие стопанската дейност на членовете, както и да се подобрят

резултатите от тази дейност.

В заключение, ние определяме търговското предприятие като

организирана, икономическа дейност с помощта на производствени

фактори и систематично упражнявана от професионалист от типа

търговец, която има за предмет производството, търговията или

предоставянето на услуги, с които преследва стопанска цел.



Глава III.

СУБЕКТИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО.

ПРОФЕСИОНАЛИСТИ ОТ ВИДА ТЪРГОВЦИ

Регламентиране н професионалиста. В законодателния контекст,

генериран от Гражданския кодекс, субектите на търговското право са

неразделна част от професионалния статут, който е негова категория. В

гражданските правни взаимоотношения професионалистите имат по-голям

дял от обикновенните частници и различен правен режим.

Първото нормативно ниво се състои от Гражданския кодекс и

неговия закон за прилагане, които установяват общия правен режим на

професионалиста, който се прилага и за търговците.

Съгласно Гражданския кодекс професионалистите са субекти на

гражданското право, а разпоредбите му се отнасят до взаимоотношенията

между професионалистите, както и до техните взаимоотношения с всеки друг

гражданскоправен субект (чл. 3, ал. (1)). Също така, Гражданският кодекс

определя юридически професионалиста, като се позовава на предприятието

чрез чл. 3, ал. (2), че "всички, които експлоатират дадено предприятие, са

професионалисти". Освен това, много разпоредби от Гражданския кодекс,

относно правните отношения със задължителен характер, специалните

договори или други институции на гражданското право, предвиждат

дерогативни правила, които се прилагат, в зависимост от случая, само за

професионалисти250 или за подобни на професионалистите и някои

непрофесионалисти251.

На свой ред, Закон №71/2011 гласи, че понятието професионалист,

предвидено в чл. 3 от Гражданския кодекс включва категориите търговец,

предприемач, икономически оператор, както и всички други лица,

оправомощени да извършват икономически или професионални дейности,

тъй като тези понятия са предвидени по закон към датата на влизане в сила

на Гражданския кодекс (чл. 8, ал. (1)).

250 Вижте по-долу Глава VII. 251 Например, усърдието на депозитара професионалист в договора за депозит (чл. 2107, ал. (2)].



Второто нормативно ниво включва нормативните актове, които

извеждат специфичния правен режим за всяка категория професионалисти.

Където е приложимо, те утвърждават за всяка категория професионалисти,

определения, аспекти на тяхната дейност и/или техния органичен статус

(правила за създаване, организация, функциониране, промяна, прекратяване

на юридическото съществуване). Повечето от тези нормативни актове са

приети преди Гражданския кодекс. Като примери можем да споменем:

Дружествен закон № 31/1990 или Закон № 51/1995 г. относно организацията

и упражняването на адвокатската професия.

Третото нормативно ниво включва нормативни актове, които

установяват конкретни правила за професионалистите в различен

контекст, приети или след Гражданския кодекс или преди него, но

изменени, за да се съобразят с настоящата гражданска нормативна уредба.

Те подчертават намерението на законодателите да се възползват пряко от

институцията на професионалиста. Като пример, те имат такава роля:

Правителствена Наредба № 34/2014 относно правата на потребителите по

договори, сключени с професионалисти, Закон №193/2000 относно

незаконните клаузи в договорите, сключени между професионалисти и

потребители; Закон № 72/2013 относно мерките за борба със закъсненията

при изплащането на суми, произтичащи от договори, сключени между

професионалисти, и между тях и възлагащите органи.

Определение за професионалист и съставните компоненти.

Неясното определение на Гражданския кодекс за професионалиста

(считани са за професионалисти всички, които експлоатират предприятие)

е последвано от нееднородни определения, залегнали в специални

закони252. Например, всяко оправомощено физическо или юридическо

лице, което по силата на договор, попадащ в обхвата на Закон №193/2000,

действа в рамките на своята търговска, промишлена, производствена,

занаятчийска или свободна дейност, както и всяко лице, действащо за

същата цел от негово име или за негова сметка253. Разпоредбите на

252 Несъгласуваността на законодателството доведе до различни подходи, включително

доктрини, както по отношение на дефиницията на професионалиста, така и на неговите

компоненти. 253 Чл. 2, ал. (2) от Закон № 193/2000.



Извнредна правителствена наредба № 34/2014 (член 2, т. 2) запазва

предишното си определение с две изменения, а именно: споменава, че

физическите или юридическите лица могат да бъдат публични или частни

и премахват условието за разрешение. Вместо това, Закон №. 72/2013

(член 2, т. 2) определя понятието професионалист като всяко физическо

или юридическо лице, което извършва стопанска дейност с цел печалба.

При липсата на единно нормативно определение за

професионалиста, ние се ограничаваме да правим бележки относно

елементите, които оформят статуса на професионалиста, като се

позоваваме на цялата нормативна рамка, свързана с материята.

Основният елемент на статуса на професионалиста е самата

експлоатация на предприятието.254 Физическо или юридическо лице или

колективен орган без юридическа правосубектност е професионалист, ако

извършва систематично на свой риск и отговорност (икономическа или

професионална) дейност, организирана чрез помощта на специфични

производствени фактори, имаща за предмет управлението, отчуждаването

на стоки или предоставянето на услуги със стопанска или нестопанска цел.

По правило, професионалистите трябва да се регистрират в

специализирани публични регистри според техния тип255. Чрез

извършването на регистрацията във всички случаи се гарантира, че

съществуването на професионалиста има действие върху трети лица и,

съгласно закона, гарантира включително придобиването на юридическа

правосубектност (за юридически лица) и/или разрешение за започване на

дейност. Този елемент е от съществено значение за статуса на

професионалиста, аргументиран от следните възможни ситуации: 1)

когато професионалиста е нелегален (физическо или юридическо лице,

което експлоатира едно предприятие по смисъла на член 3 от Гражданско

процесуалния кодекс, без да бъде регистрирано в публичен регистър,

въпреки че има това задължение да бъде законно учредено и/или да има

254 В същия смисъл M. Nicolae, цитат, стр. 547. В това становище всички лица, които

действително експлоатират предприятие, със или без печалба, независимо дали са

оторизирани или не, и дали са регистрирани в публичните регистри, предвидени в закона. 255 Например: търговският регистър (за търговци и други лица съгласно закона), регистрите

на свободните професии (напр. списъка с адвокатите).



разрешение за дейността), който отговаря на правния режим на

професионалистите; 2) професионалистите, за които понятиего включва,

в съответствие със специалните закони, и лицата, които действат от тяхно

име или за тяхна сметка (последните очевидно не са вписани в публичните

регистри, когато предприятието е притежавано или експлоатирано от

друго лице)256; 3) когато професионалисти, експлоатиращи едно

предприятие без задължението за вписване в публичен регистър, което

евентуално е допълнено от други форми на известяване на трети лица257

(например групи от дружества, някои граждански общества).

Експлоатацията на предприятието означава участие на професионално

имущество. Елемента има различни наименования в зависимост от вида на

професионалиста (напр. фактическа универсалност, социално имущество,

имущество, участващо в дейността, търговски фонд) и визира, според случая,

стоките, правата и/или задълженията, засегнати от експлоатацията на

предприятието и/или придобити по време на експлоатация258.

Категории професионалисти. Съгласно Закон № 71/2011,

професионалистът включва категориите търговец, предприемач,

икономически оператор, както и всички други лица, упълномощени да

извършват икономически или професионални дейности. Номинираните

категории са източник на критика и противоречиви тълкувания, основно

мотивирани от липсата на ясни правила за използваните понятия.

Професионалист от типа търговец. Ако по времето на Търговския

закон търговецът е бил предмет на специфичен за търговските

правоотношения закон, при различен правен режим от този на

нетърговците, сегашния статус на категорията професионалист

подчертава второстепенната природа, придобита от това качество.

Преминаването на румънското частно право към монистичната система

определи в гражданските правни отношения релевантен да бъде самият

статус на професионалист (включващ правен режим, различен от този на

непрофесионалиста), качеството на търговец става незначително.

256 За подобни ситуации, включващи професионалисти търговци, вж. по - горе, глава II. 257 За подробности, Gh. Piperea, Drept comercial …, 2012, стр. 35-36. 258 За подробности, Idem, Introducere în Dreptul contractelor profesionale, изд. C.H. Beck,

Букурещ, 2011, стр. 42.



Изглежда, че законодателят е преследвал унищожаването на

термина "търговец", поне в общия му смисъл. Така, Закон № 71/2011, е

определил в чл. 6, ал. 1, че позоваванията на търговците от нормативните

актове, приложими към датата на влизане в сила на Гражданския кодекс,

се считат за направени на физически лица или, според случая, на

юридически лица, подлежащи на вписване в търговския регистър,

съгласно разпоредбите на чл.1 от Закон № 26/1990 за търговския регистър.

Намерението да се премахне терминът "търговец" и да се замени с

гореспоменатата фраза, не се отнася до конкретните понятия, които са му

вменени чрез множество нормативни актове. Съгласно чл. 6, ал. 2 от закон

Закона 71/2011 се запазва термина "търговец", предвиден в: а) Закон №

84/1998г. за търговските марки и географските означения; б)

Правителствена наредба 130/2000 г. за защита на потребителите при

сключване и изпълнение на договори от разстояние; в) Закон № 193/2000

относно неравноправните клаузи в договорите между търговци и

потребители; г) Закона за овощарството №348/2003; д) Закон №296/2004 за

Кодекса на потреблението; е) Закон № 363/2007 относно борбата срещу

неправомерното поведение на търговците по отношение на потребителите

и хармонизирането на разпоредбите с европейското законодателство за

защита на потребителите; ж) Закон № 158/2008 относно заблуждаващата

реклама и сравнителната реклама; з) Закон № 321/2009 относно търговията

с хранителни продукти; и) всякакви други нормативни актове, в които

терминът "търговец" има специфичен смисъл в разпоредбите на

последните нормативни актове.

Строгият анализ на член 6 предполага, че нарицателното "търговец"

вече не трябва да се използва за обозначаване на класическите категории

търговци физически и юридически лица, като тези, за които предходният

Граждански кодекс имаше изрично задължение за вписване в търговския

регистър. Вместо това терминът се запазва, за да се обозначат лица, които

са били търговци в специфичния смисъл на специалните закони.

Общоприето, терминът "търговец" се отнася до физическите и

юридически лица, изброени в Закон № 26/1990 и регламентирани от

Търговския закон и от нормативните актове, свързани с всяка от отделните

категории. Според тях в категорията на търговците физически лица са



включени: собственици на индивидуални предприятия; членове на

семейни предприятия; оторизирони физически лица /PFA/ (ако отговарят

на условията на член 7 от Търговския кодекс).259. Категорията на

търговците юридически лица визира: търговски дружества; автономни

смесени предприятия с държавно участие; национални компании или

дружества; кредитни кооперативни организации; европейски

кооперативни дружества; европейските дружества; европейските

кооперативни дружества; групи за икономически интереси с търговски

характер; европейски групи с икономически интереси от търговски

характер. Всички тези физически и юридически лица формираха

категорията, традиционно обозначена с термина "търговец".

Специалните значения на понятието "търговец", са с произход от

различни специални закони, по-голямата част, споменавани дори в Закон

№71/2011. Ако е необходимо, те могат да бъдат групирани в закони,

определящи търговеца, като термина обхваща категорията лица, по-

широка или по-тясна от класическата категория, както и нормативните

актове, ограничени да използват термина "търговец", без посочване на

визираните лица.

Нормативните актове като Правителствена наредба № 130/2000,

Закон № 193/2000г.260, Закон № 363/2007 или Закон № 158/2008 определят

по принцип търговеца по същия изчерпателен начин. Според тях търговец

е всяко физическо или юридическо лице261, което според случая, по силата

на, или в изпълнение на договор или търговски практики, обхванати от

тези закони, действа в рамките на своята търговска, промишлена,

производствена, занаятчийска или свободна дейност, и всяко лице,

действащо със същата цел, от свое име или за своя сметка262. което,

според случая, по силата на договор, или в изпълнение на договор или

259 В категорията на търговците физически лица влизаха и физическите лица, придобили

качеството на търговец изключително на основание чл. 7 от Търговския кодекс, известни

като нелегални търговци (заблудата е наложена от липсата на регистрация в търговския

регистър). 260 Съгласно този закон терминът "търговец" е заменен с термина "професионалист". 261 Според случая, оторизирано или неоторизирано. 262 Чл. 2, ал. (1), буква c) от Правителствена наредба № 130/2000, чл. 2, ал. (2) от Закон №

193/2000, чл. 2, буква b) от Закон № 363/2007 и чл. 3, буква d) от Закон № 158/2008.



търговски практики, обхванати от тези закони, действа в рамките на своята

търговска, промишлена, производствена, занаятчийска или свободна

дейност, и всяко лице, действащо със същата цел, от свое име или за своя

сметка.

Нормативни актове като Закон № 296/2004 и Закон № 321/2009

установяват по-ограничителни определения за търговеца. Ако, по смисъла

на Закон № 296/2004263, търговецът е физическо или юридическо лице,

упълномощено да осъществява дейност по търгуване на продукти и услуги

на пазара, съгласно Закон №321/2009264 търговецът е физическо или

юридическо лице, оторизирано да извършва директна търговска дейност

за потребителите на храни. Нито в тези случаи значението на термина

"търговец" не изключва класическите търговци, но подчертава, че

законодателят се съсредоточава върху вида на извършваната дейност,

независимо от правната форма на създаване.

Вместо това нормативни актове като Закон №84/1998 г. и закон №

348/2003 не съдържат определение на търговец, но само споменават

термина в контекста на малък брой членове265. В нито една от тези две

хипотези не произтича, че терминът "търговец" би имал специфично

значение, различно от традиционното.

Специфичният смисъл на термина "търговец", отделен от анализа

на различни нормативни актове и поддържан от чл. 6, ал. (2) от Закон

71/2011, не засяга съществуването на юридически достъпните форми,

които традиционно се признават от търговеца и които определяха този му

статут. Специалното законодателство подчертава приписването на

качеството на търговец на самата дейност, а не на правната форма на

създаване, което води до разширяване или намаляване на категориите

лица, които имат достъп до статута на търговец. По този начин търговецът

в определен смисъл може да бъде създаден в правните форми, достъпни

за търговеца в общ смисъл (вписвайки се в търговския регистър) или да е

263 Съгласно определението за търговец в приложението към Закона за кодекса за

потреблението. 264 Чл. 2, ал. (2), т. 6. 265 В чл. 50 и чл. 94 от Закон № 84/1998, съответно в чл. 24, ал. (2), чл. 20, буква b) и чл.

30 от Закон № 348/2003.



учреден и в други правни форми (не се регистрира в търговския регистър

и евентуално в други отчетни публични регистри).

В заключение, смятаме, че законодателят е въвел чрез чл. 6 от Закона

№ 71/2011 ненужен терминологичен дуализъм (фразата "физически и

юридически лица, подлежащи на регистрация в търговския регистър" и думата

"търговец"), като е много по-практично и реалистично, ако се запази само

терминът "търговец", независимо от неговия нормативен източник и източник

на възприемане. Освен това, почти цялата наука третира търговеца стриктно

от гледна точка на класическите правни форми на създаване.

Свързаното тълкуване на разпоредбите на чл. 6 и чл. 8, ал. (1) от

Закон 71/2011 поставя въпроса дали законодателят при определянето на

търговеца като категория професионалист е визирал смисъла на

"физически и юридически лица, подлежащи на регистрация в търговския

регистър"266, специфичното значение на специалните закони, или и на

двете. Независимо от дълбоката критика на текста на двата члена,

считаме, че професионалистът от типа "търговец" понастоящем определя

лицата, включени в двата смисъла на термина "търговец".

Категории търговци. Румънското търговско право продължава да

третира като субекти на търговското право само категорията на

търговците, създадени в традиционните форми, които са достъпни за тях.

Категорията търговци физически лица включва, с някои нюанси: а)

собственика на индивидуалното предприятие; б) оторизирано физическо

лице/PFA/; в) членовете на семейното предприятие.

Категорията на търговците юридически лица включва: а)

дружествата, уредени със закон №31/1990; б) автономни дружества с

държавно участие; в) национални компании или национални дружества; г)

групи с икономически интереси от търговски характер; д) кооперативни

дружества и кооперативни кредитни организации; е) европейски групи с

икономически интерес от търговски характер, със седалище в Румъния; ж)

европейски дружества, с основно седалище в Румъния; з) европейски

кооперативни дружества със седалище в Румъния.

266 Имаме предвид само категориите покриващи традиционното значение на термина

"търговец", а не на други физически или юридически лица, които са задължени да се

регистрират в търговския регистър.



B. Търговец физическо лице 267

a) Регулиране. Извънредната правителствена наредба № 44/2008г.

за извършване на икономически дейности от оторизирани физически лица,

индивидуални предприятия и семейни предприятия е нормативен акт,

който очертава правния режим на търговеца физическо лице по отношение

на достъпа до стопанска дейност. Неговият статут на професионалист

осъществява въздействието на Гражданския кодекс и специални закони,

определящи правила за професионалистите.

б) Икономическа дейност и икономическо предприятие268.

Съгласно Извънредната правителствена наредба № 44/2008г.,

"икономическа дейност" означава дейност със стопанска цел, изразваща се

в производството, управлението или отчуждаването на стоки или

предоставянето на услуги.

В Румъния може да извършва стопанска дейност съгласно закона

всяко физическо лице, румънски гражданин или гражданин на друга

държава-членка на Европейския съюз или на Европейското икономическо

пространство, на базата на правото на свободно предприемачество,

правото на свободно сдружаване и правото на установяване269.

Наредбата урежда достъпа на физическите лица до икономически

дейности на националната икономика, както са предвидени в кодекса CAEN.

Икономическата дейност може да се осъществява във всички области, занаяти

или професии, които законът не забранява изрично за свободна инициатива270.

267 Предметът е разгледан подробно в произведенията: L.E. Smarandache, Comerciantul per-

soană fizică. Aspecte esenţiale privind: drepturile, obligaţiile şi pierderea calităţii (II), в Pan-

dectele Române бр. 3/2011, изд. Wolters Kluwer, Букурещ, стр. 99-110; L.E. Smarandache,

Aspecte privind fondul de comerţ al comerciantului persoană fizică, в Pandectele Române бр.

1/2011, изд. Wolters Kluwer, Букурещ, стр. 59-63. 268 Чл. 2, букви a)-c), буква f), чл. 3. 269 Граждани на държава от Европейския съюз или Югоизточна Европа, която извършват

разрешена и призната икономическа дейност в друга държава-членка на ЕС или Югоизточна

Европа, във форма, подобна на предвидената в наредбата, могат да бъдат оторизирани да

извършват в Румъния същите видове дейности, за които са получили разрешение в тази

друга държава, в съответствие с румънското законодателство в това отношение (чл. 37 от

Извънредна правителствена наредба № 44/2008).

270 Разпоредбите на Извънредна правителствена наредба № 44/2008 44/2008 (чл.1) не се

прилагат при: случай на услуги, предоставяни в контекста на свободата на предоставяне на

трансгранични услуги; свободни професии; (освен ако не е предвидено друго, са

приложими само наредбите за вписване в Службата на търговския регистър като



По смисъла на Извънредната правителствена наредба № 44/2008 г.,

икономическото предприятие е икономическата дейност, извършвана по

организиран, постоянен и систематичен начин, съчетаваща финансови

ресурси, работна сила, суровини, логистични средства и информация, на

риск на предприемача, в случаите и при условията, предвидени в закона.

в) Търговец физическо лице. Извънредната правителствена

наредба № 44/2008г. позволява идентифициране на търговеца физическо

лице чрез правните форми, чрез които физическите лица могат да

извършват стопанска дейност, а именно: оторизирано физическо лице,

индивидуално предприятие и семейно предприятие.271

Оторизирано физическо лице (PFA) е икономическо предприятие

без юридическа правосубектност, организирано от физическо лице, което

основно използва своята работна сила и професионални умения272.

Индивидуалното предприятие273 и семейното предприятие са

икономически предприятия без юридическа правосубектност,

организирани от предприемач физическо лице, съответно от членове на

семейство 274.

В сегашната си форма на Извънредната правителствена наредба №

44/2008, статутът на търговеца физическо лице се запазва изрично само

за предприемача физическо лице, собственик на индивидуалното

предприятие от датата на вписване в търговския регистър (член 23).

Разпоредбите, признаващи преди това статута на търговец като

оторизирано физическо лице275 и за всички членове на семейното

предварително задължение за разрешение от компетентните органи, създадени със

специални закони); икономически дейности, за които по закон се налагат определени

ограничения за осъществяване или други забрани. 271 Чл. 2, буква g) - буква. i) din Извънредна правителствена наредба № 44/2008 272 Може да има до 5 класа дейности, обхванати от кодекса CAEN. 273 Може да има до 10 класа дейности, обхванати от кодекса CAEN. 274 Концепцията се отнася до съпруг, съпруга, техните деца, които са навършили 16 години

към датата на оторизиране на семейното предприятие, роднини и сватовство до четвърта

степен, включително [чл. 2, буква d) от Извънредна правителствена наредба №44/2008]. 275 Чл. 20, ал. (1) от наредбата засягаща непряко статута на търговец. Оторизирано

физическо лице - PFA е търговец, ако придобиеше това качество при условията на чл. 7 на

Търговския кодекс. Регистрацията в Търговския регистър е без значение за този статут.

Отмяната на Търговския закон остави придобиването на качеството на търговеца без правно



предприятие276 са променени по начини, които премахват този статут. По

мое мнение, в стриктния смисъл на наредбата, за собствениците на

оторизирани физически лица и членовете на семейното предприятие,

признаването на качеството на търговец физическо лице може да се

аргументира само с факта, че експлоатира търговски предприятия (но този

критерий няма нормативна подкрепа по отношение на предоставяне на

качеството търговец, а само за определяне на статута на професионалист

по смисъла на Гражданския кодекс). Вследствие на това, от датата на

прилагане на Гражданския кодекс (за притежателя на оторизирано

физическо лице-PFA), съответно от датата на прилагане на Закон №

182/2016277 (за членовете на семейното предприятие) тези физически лица

могат да придобият статута на търговец изключително с оглед на

специфичното значение, дадено на този термин от някои специални

закони.

г) Качеството на професионалист на търговеца физическо лице.

Според Извънредната правителствена наредба № 44/2008 и Гражданския

кодекс, собственикът на индивидуалното предприятие е професионалист

тип търговец чрез вписване в търговския регистър от датата на вписване в

него. Оторизираното физическото лице и фамилното предприятие са

професионалисти, защото експлоатират предприятие по смисъла на чл. 3,

ал. (3) от Гражданския кодекс, чрез вписване в търговския регистър, и от

датата на вписване в него. За притежателя на оторизираното физическото

лице Извънредната правителствена наредба № 44/2008 предвижда, че

всяко заинтересувано лице може да докаже качеството си на

професионалист в рамките на производство по несъстоятелност, или

отделно чрез дело за установяване, ако обоснове законен интерес278.

основание, като наредбата регламентира единствено достъпа до дейността, а не условията,

за да бъде търговец. 276 Съгласно разпоредбите на предходния чл. 31, членовете на семейното предприятие са

физически лица търговци от датата на регистрация на семейното предприятие в търговския

регистър. 277 За одобрение на Извънредна правителствена наредба № 44/2008 за извършване на

стопанска дейност от оторизирани физически лица, индивидуални предприятия и семейни

предприятия. 278 Чл. 20, ал. (1) от Извънредна правителствена наредба № 44/2008



д) Условия за достъп до икономическа дейност. Извънредната

правителствена наредба № 44/2008 279 урежда задължителните правни

условия, които физическите лица трябва да изпълнят, за да започнат

икономическа дейност в една от трите юридически форми. Това са и

условия за придобиване на статут на търговец физическо лице,

изключително за собствениците на индивидуални предприятия (в

съответствие с разпоредбите на наредбата).

Общите условия, които трябва да бъдат спазвани от всяко

физическо лице, независимо от правната форма, в която упражняват

икономическата си дейност и каквато и да е дейност, са следните:

1) пълен капацитет на упражняване, с изключение на членовете на

семейни предприятия, които нямат качеството на представител, и за които

е достатъчна възраст от 16 години.

2) имат професионално седалище в Румъния280.

3) липсата на криминално досие (не са извършили действия,

наказуеми от финансовите, счетоводните, митническите и данъчните закони.

4) заявлението за вписване в търговския регистър, данъчна

регистрация и разрешение за работа съгласно закона281.

Специални условия се прилагат само за физически лица, учредени

в определени правни форми и/или, които желаят да извършват

определени икономически дейности. Тези условия, които трябва да бъдат

изпълнени кумулативно с горепосочените, са следните:

1) трябва да има писмено споразумение за учредяване от членове

на семейството като условие за валидност за учредяването на всяко

семейно предприятие. Съгласно санкцията за абсолютна нищожност, той

ще посочи: идентификационните данни на членовете на семейството и

представителя282, условията за участие, процентния дял на всеки член в

279 Чл. 6, чл. 8 - чл.10, чл. 29, ал. (1). 280 Собственикът на оторизираното физическо лице, собственикът на индивидуалното

предприятие или всеки член на семейния бизнес трябва да има право на ползване върху

недвижимия имот, за който е декларирано. 281 Те ще отправят молба, заедно с нормативната документация, до търговския регистър

към съда в окръга, в който се намира заявителят. 282 Нейната роля е да управлява интересите на дружеството чрез специално пълномощно,

дадено от всички членове. Представителят взема решения за текущото управление на



печалбите и загубите, отношенията между членовете на семейното

предприятие, условията за оттегляне и датата на съставяне283.

2) доказателство за изпълнението на условията за професионално

обучение и/или атестация за обучение или професионален опит, които се

считат за необходими за осъществяване на тези икономически дейности,

съгласно специалните закони;

3) получаване на разрешителни, лицензи и други подобни,

предвидени в специални закони, ако има такива, за извършване на

определени дейности.

е) Качество на работодател и/или служител и едновременно правни

статути. Що се отнася до качеството на работодател, законът признава това

качество за оторизираното физическо лице и индивидуалното

предприятие. Оторизираното физическо лице може да извършва

дейностите, за които е упълномощено самостоятелно или заедно с до 3

лица, наети от него като работодател, с индивидуален трудов договор,

сключен и регистриран по закона. Индивидуалното предприятие може да

назначи не повече от 8 служители, трети лица, с индивидуален трудов

договор, сключен и регистриран по закона. В случая на семейно

предприятие икономическата дейност, за която е оторизирано, може да се

извършва само от неговите членове.

Независимо от правната форма, в която е учредено физическото

фирмата и сключва актове, чрез които се придобиват активи за неговата работа без

предварително разрешение от членовете, ако стойността на активите от склюбеният

документ не надвишава 50% от стоките, включени в упражняването на стопанската дейност

за създаване на имуществото и парични суми, които са на разположение на предприятието

към датата на акта. Имуществото, придобито по време на дейността са съсобственост на

квотите за разпределение на печалбата на членове на семейството, установени от

споразумението заучредяване, и са включени в имуществото, ако то е учредено. Актовете

на разпореждане с имуществото, участващо в стопанската дейност, ще бъдат приети с

одобрението на обикновено мнозинство от членовете, при условие, че мнозинството

включва и съгласието на собственика имуществото да бъде предмет на акта. [Чл. 29, ал.

(2), чл. 32 от наредбата] 283 С учредителното споразумение всеки член може да постанови учредяване на имущество,

за упражняване на икономическата дейност на семейното предприятие. Ако има

единодушие от страна на членовете, дяловете за участие в учредяването на цялото

имущество могат да бъдат различни от тези, предвидени за участие в печалбите или

загубите на предприятието.



лице, тя може да обедини съответното качество с това на третото лице,

което работи в същата област или в друга икономическа област, различна

от тази, за която е оторизиран.

Членове на семейното предприятие могат да бъдат едновременно

оторизирани физически лица -PFA, така и собственици на индивидуални

предприятия. Оторизираните физически лица - PFA не могат да съчетават

едновременно и качеството на собственици на индивидуално предприятие.

За да упражняват дейността, за която са получили разрешение,

Оторизираните физически лица-PFA, индивидуалното предприятие и

семейните предприятия могат да установят договорни взаимоотношения

(дори изключителни) както между тях, така и с други физически или

юридически лица за извършване на икономическа дейност, без това да

промени правния им статус.

ж) Имущество, включено в дейността и отговорност за

задълженията284. По смисъла на Извънредната правителствена наредба

№ 44/2008 имуществото, участващо в дейността представлява

имуществената маса, в рамките на имуществото на предприемача,

представляваща съвкупността от включените права и задължения чрез

писмена декларация или, според случая, с учредително споразумение или

с анекс към него за упражняване на икономическа дейност.

Притежателят на оторизирано физическо лице и собственика на

индивидуалното предприятие са отговорни за поетите задължения при

експлоатацията на икономическото предприятие с активите на

имуществото, участващо в дейността. Ако те не са достатъчни за

удовлетворяване на вземанията, останалите активи на длъжника също

могат да бъдат наблюдавани285.

Членовете на семейното предприятие са солидарно отговорни за

задълженията, договорени от представителя при експлоатацията на

предприятието с имуществото, участващо в дейността, и в допълнение с

цялото си имущество, съответстващо на дяловете за участие, предвидени

в учредителното споразумение.

з) Прекратяване на стопанската дейност. Съгласно Извънредната

284 Чл. 2, буква j), чл. 20, чл. 26 и чл. 31 от Извънредна правителствена наредба 44/2008. 285 Прилагат се разпоредите на чл. 31, 32 и на чл. 2.324 ал. (3) от Гражданския кодекс.



правителствена наредба № 44/2008286, случаите на прекратяване на

дейността на физическото лице, независимо от правната му форма на

учредяване, са: 1) смърт на собственика на оторизираното физическо лице

или на собственика на индивидуалното предприятие, съответно на повече

от половината от членовете на семейното предприятие; 2) волята на

притежателя на оторизираното физическо лице или на собственика на

индивидуалното предприятие, т.е. когато повече от половината от

членовете на семейното предприятие искат прекратяването му или се

оттеглят от предприятието; 3) прилагането на разпоредбите на чл. 25 от

Закон № 26/1990 г. за регламентиране на отписването на лошите

регистрации, когато има съдебно решение.

Прекратяването на дейността може да бъде причинено или от

настъпването на ограничения върху упражняването на икономическа

дейност (забрани, несъответствия, загуба на права, липса на разрешения),

или чрез прилагане на опростената процедура по несъстоятелност по реда

на Закон № 85/2014.

Отписването от търговския регистър в резултат на прекратяване на

стопанска дейност може да бъде поискано от всяко заинтересовано лице в

условията на закона или разпоредено служебно. Освен това, други ефекти се

генерират във връзка с правната форма на учредяване на физическото лице.

При оторизираното физическо Лице287, неговото заличаване ще

бъде последвано от регистрация като притежател на индивидуално

предприятие по закон, когато това физическо лице е поискало промяна на

първоначалния правен статут и разрешение за новия правен статут.

В случай на индивидуално предприятие смъртта на притежателя не

води до заличаване, ако наследниците покажат желанието си, чрез

автентична декларация, в рамките на 6 месеца от датата на дебата за

наследяване, да продължат предприятието. Ако има повече наследници,

те ще назначат представител, който да продължи дейността като семейно

предприятие288.

Чрез заличаване от търговския регистър физическите лица губят, в

286 Чл. 21, чл. 27 и чл. 33.

287 Чл. 19 от Извънредна правителствена наредба 44/2008. 288 Чл. 27, ал.(3) от Извънредна правителствена наредба 44/2008.



зависимост от случая, правния статут на оторизирано физическо лице, на

притежател на индивидуално предприятие или на членове на семейно

предприятие.

и) Прекратяване на качеството на търговец физическото лице и

на професионалист. Качеството на търговец като физическо лице като

притежател на индивидуално предприятие се прекратява чрез заличаване

от търговския регистър. Правилото е валидно и за притежателя на

оторизирано физическо лице или за членовете на семейно предприятие, в

случай че, по силата на специални закони, те имат качеството на търговец.

По правило, заличаването от търговския регистър също води до загуба

на професионален статут на физическите лица, учредени в трите форми,

регламентирани от Извънредната правителствена наредба № 44/2008. Ако след

този момент съответното физическо лице продължава да извършва дейността

си при условията на чл. 3 от Гражданския кодекс то придобива, според нас,

качеството на нелегален професионалист, като същевременно продължава да

му се прилага законодателство в областта на професионалистите.

B. Търговци юридически лица

a) Дружества, регламентирани от Закон №. 31/1990

a1. Регламентиране. Закон за дружествата № 31/1990

представлява рамков закон за търговските дружества289. За дружества в

определени сфери на дейност или дружества с държавен капитал

съществуват специални закони290, които се прилагат приоритетно.

a2. Определение. Търговското дружество е юридическо лице,

образувано от проявата на волята на две или повече физически и/или

юридически лица, материализирана в учредителен акт, чрез който те се

съгласяват да допринасят за осъществяването на съвместна дейност със

стопанска цел.

a3. Форми на организация. За целите на осъществяването на

дейности със стопанска цел физическите и юридическите лица могат да се

289 Съгласно Закон № 76/2012 (чл. 77) “когато по закони и други нормативни актове се прави

позоваване на "търговско дружество/дружества", препратката се счита за направена за

"дружество/дружества/, уредено/уредени със Закон №31/1990”. 290 Например: Закон № 32/2000 относно застрахователните дружества и застрахователния

надзор.



сдружават и да формират дружества с юридическа правосубектност.

Дружествата могат да бъдат създадени само в една от следните форми: а)

дружество под името колектив (ДИК); б) обикновено командитно дружество

(ОКД); в) акционерно дружество (АД); г) акционерно командитно дружество

(АКД); д) дружество с ограничена отговорност - ООД)291.

a4. Учредителен акт. Закон № 31/1990 г. (чл.5) урежда следните

категории учредителни актове: а) дружествен договор (за ДИК и ОКД); б)

дружествен договор и устав (за АД, АКД и ООД); в) само устав (за ООД с

едноличен съдружник).

a5. Органите, които осигуряват функционирането. От гледна

точка на правната форма на дружеството организационната структура има

следните особености292:

- за дружеството колектив и обикновеното командитно дружество: няма

институционализирана форма на органа за дебатиране и вземане на решение,

асоциациите са тези, които решават за социалните проблеми; управлението

принадлежи на един или повече управители, всеки от които има право на

представителство, освен ако не е предвидено друго в учредителния акт (те не

могат да бъдат управители командитните съдружници); контролът се

упражнява от съдружници, които не са управители.

- при командитното акционерно дружество се прилагат правилата

на акционерното дружество с единна система на управление, допълнена

със специални разпоредби (управлението е възложена само на

командитните акционери).

a6. Прекратяване на съществуването293. Процесът на

прекратяване на съществуването на дружествата, регламентирани от

Закон № 31/1990 се задейства чрез разпускане. Това се случва в резултат

на решение за разпускане, взето от съдружниците или постановено от

съда, или появата на случаи, водещи до прекратяване по закон. Актът за

разпускане подлежи на законоустановени формалности по регистрация и

291 Чл. 2 от Закон № 31/1990. 292 За акционерното дружество и дружеството с ограничена отговорност виж по-долу глава

V и глава VI. 293 Представеният въпрос беше разгледан в доклада на V.Găină, L.E. Smarandache, Drept

comercial român, изд. Alma, Craiova, 2010, стр. 79.



публикуване. Разпускането не засяга юридическата правосубектност на

дружеството, а го подготвя за ликвидационната фаза.

Общите причини за разпускане, които се отнасят до всички форми

на дружества, са следните: а) изтичането на определения срок на

дружеството; б) невъзможност за осъществяване на предмета на дейност

на дружеството или неговото осъществяване; в) обявяване на дружеството

за недействително; г) решение на общото събрание; д) решение на съда,

по искане на кой да е от съдружниците, по обосновани причини, като

например сериозно неразбирателство между съдружниците, което

възпрепятства функционирането на дружеството; е) несъстоятелност на

дружеството; ж) други причини, предвидени от закона; з) други причини,

предвидени в учредителния акт на дружеството.

Специалните причини за разпускане, характерни за някои правни

дружествени форми са: а) намаляване на акционерния капитал под

праговия минимум (в АД, АКД и ООД); б) намаление на нетните активи на

дружеството до по-малко от половината (или по-малко значимо намаление

съгласно учредителния акт) от стойността на вписания дружествен

капитал, в съответствие със загубите, определени от годишния финансов

отчет, одобрен съгласно закона (за АД, АКД и ООД); в) намаляване на броя

на акционерите до по-малко от двама (за АД, АКД); г) несъстоятелност,

нетрудоспособност, изключване, оттегляне или смърт на един от

съдружниците, поради което броят на съдружниците е намалял до един294;

д) притежаването на статут на едноличен съдружник от физическо или

юридическо лице в повече от едно дружество с ограничена отговорност с

едноличен съдружник, а именно в друго дружество с ограничена

отговорност, съставено от едно лице.295

б) Европейско дружество (ЕД)

б1. Регламентиране. Европейското дружество се регламентира от

Регламент (ЕО) № 2157/2001 относно устава на европейското дружество.

Когато европейско дружество създаде седалище в Румъния, регламентът

се допълва от разпоредбите на дял VII1 от Закон № 31/1990г., както и тези

294 Тези случаи водят до прекратяването на ДИК и на ООД, както и на ДИК или КАД, ако

тези причини засягат единствения съдружник или акционер. 295 Причините за разпускането се регламентират от чл. 227-229, чл. 237 от Закон № 31/1990.



относно акционерните дружества, доколкото те са съвместими с

разпоредбите на европейския регламент.

б2.Опредление. Европейското дружество е асоциативна форма, от

вида акционерно дружество, имащо за предмет извършването на търговски

дейности, в което участват търговски дружества, уредени от различни

национални закони296.

б3. Начини на учредяване. Европейското дружество се учредява

на територията на Европейския съюз от вече съществуващи национални

дружества, създадени съгласно законодателството на поне две държави-

членки чрез: сливане, учредяване на европейско холдингово дружество,

учредяване на филиали, преобразуване на акционерно дружество297.

б4. Учредителен акт. В случая на европейско дружество със

седалище в Румъния, подобно на дружеството, учредителният акт се

състои от дружествен договор и устав, изготвени отделно или под формата

на единен документ.

б5. Организационна структура. Съгласно чл. 38 от регламента,

европейското дружество работи на същите принципи като акционерното

дружество.

б6. Прекратяване на съществуването. На основание чл. 63 от

регламента, прекратяването, ликвидацията или несъстоятелността се

уреждат от правила, приложими към акционерното дружество съгласно

националното законодателство на държавата-членка, в която се намира

седалището на европейското дружество.

в) Предприятия с държавно участие

в1. Регламентиране. Рамковият закон на дружествата с държавно

участие е Закон № 15/1990 относно реорганизацията на държавните

икономически единици като дружества с държавно участие и търговски

дружества. Други нормативни документи, уреждащи тези дружества са

Правителствена наредба № 266/1993 г. относно отраслите и областите, в

които действат дружествата с държавно участие от национален интерес

или Правителствена наредба № 69/1994 г. за някои мерки за реорганизация

на дружествата с държавно участие от местен интерес.

296 St. D. Cărpenaru, цитат, стр. 388. 297 За подробности относно учредяването, Ibidem, стр. 389.



в2. Определение. Дружеството с държавно участие е юридическо

лице със собствено управление и финансова автономност, което

функционира в стратегическите направления на националната икономика

или в други отрасли и области от национален или местен интерес,

определени от правителството, и което има за предмет експлоатацията на

активи и услуги на държавата или капитализирането на някои от нейните

права298.

в3. Категории. Дружествата с държавно участие могат да бъдат от

национален интерес, организирани и функциониращи в стратегическите

отрасли на националната икономика и в други нейни отрасли, и

дружествата с държавно участие от национален интерес, които са

организирани и действат само в определени сфери на дейност.

в4. Учредителен акт. Дружествата от национален интерес се

учредяват с решение на правителството, а дружествата от местен интерес

с решение на органите на местната администрация (в зависимост от

случая, окръжни съвети или местни общински, градски или селски

съвети). И в двата случая учредителните актове имат приложени към тях

правилника за организацията и функционирането на дружеството с

държавно участие, одобрен от органа, който го е учредил.

в5. Орган, който осигурява функционирането. Управителният

съвет, състоящ се от 5-9 души299, осигурява управлението на дружеството

с държавно участие в съответствие с установените от закона и

учредителния акт правомощия. Директорът/Главният директор се

назначава от членовете на управителният съвет, който осигурява текущото

ръководство на базата на договор за мандат300.

г) Национални компании и национални дружества

г1. Регламентиране. Националните компании и националните

дружества се уреждат от Извънредна праветелствена наредба № 30/1997г.

относно реорганизацията на дружествата с държавно участие. Рамковият

298 R.P. Vonica, Drept comercial. Partea generală, Изд. Lumina Lex, Букурещ, 2000, стр. 387. 299 Той се назначава със заповед на компетентния министър или, според случая, с решение

на органа на местната публична администрация (чл. 12 от Закон № 15/1990). 300 Съгласно разпоредбите на Закон № 15/1990 (чл. 12) и Правителствена наредба № 15/1993

(чл.14).



закон се допълва от разпоредбите на други нормативни актове, като важна

роля играе Закон № 31/1990.

г2. Определение. Националните компании или националните

дружества са юридически лица, които имат юридическата форма на

акционерни дружества, които извършват икономически дейности от

национален обществен интерес и които имат като акционер държавата,

чиито права се упражняват по закона.

г3. Юридическа форма. Националните компании или дружества са

резултат от реорганизацията на дружествата с държавно участие, обект на

приватизационния процес съгласно закона 301. На базата на Закон №

174/2002 г. относно някои мерки за ускоряване на приватизацията (чл.3,

буква а)) търговско дружество е всяка национална компания и национално

дружество, в което държавата е акционер, независимо от нормативния акт,

по който са учредени. Правната форма на националните компании или

дружества е тази на акционерното дружество.

г4. Учредителен акт. Националните компании или дружества се

създават, според случая, с решение или наредба на правителството. Този

административен акт одобрява и техния устав.

г5. Органи, които осигуряват функционирането. Функционирането на

националното дружество или на националната компания се осигурява от

същите органи като акционерното дружество (с някои присъщи

характеристики), а именно: а) органът за обсъждане и вземане на решение

(общото събрание на акционерите); органът за администриране и управление

(според единната или дуалистичната система за управление302); органът за

контрол на управлението (според случая, контрольори или финансовите

одитори и вътрешните одитори).

г6. Прекратяване на съществуването. Разпускането и

ликвидацията водят до преустановяване на съществуването на

301 Съгласно закона правомощията и задълженията, свързани с приватизационния процес,

принадлежат на правителството и участващите публични институции. Вижте Извънредна

правителствена наредба № 88/1997 г. за приватизацията на дружествата, Закон № 137/2002 и др. 302 Като особеност, съгласно чл. 2 от Извънредна правителствена наредба №79/2008 за

икономическите и финансовите мерки на ниво стопански субекти, управлението на

националните компании и националните дружества се осигурява на база договор за мандат,

сключен при условията на Закон № 31/1990 г. и тази наредба.



националната компания/дружество при същите условия като акционерните

дружества и в съответствие с разпоредбите на Закон № 31/1990.

д) Групи с икономически интереси от търговски характер (ГИИ)

д1. Регламентиране. Групите с икономически интереси от

търговски характер се уреждат от Закон № 161/2003303.

д2. Определение. ГИИ са юридически лица със стопанска цел,

състоящи се от минимум 2 и максимум 20 физически или юридически лица,

учредени за определен период, с цел улесняване или развиване на

икономическата дейност на членовете си, както и подобряване на

резултатите от съответната дейност.

д3. Форми. Групата с икономически интереси може да има статут

на търговец или нетърговец, като разликата между тези категории се

определя от естеството на извършваните дейности. Според закона

търговецът ГИИ може да изпълнява от свое име основно и ежедневно

всички сделки, необходими за постигането на целта му304. Дейността на

групата трябва да е свързана с икономическата дейност на нейните

членове и да има само допълнителен характер за нея.

д4. Учредителен акт. Учредяването на ГИИ се основава на

учредителен акт в автентична форма, съгласно законовите разпоредби.

д5. Органи, които осигуряват функционирането. Категориите

органи, които осигуряват функционирането на ГИИ са: съвещателен орган

и орган за вземане на решения (общо събрание на членовете на групата);

управителният орган (единствен управител, управителни съвети или

ръководни органи, подобни на управителните съвети); органите за контрол

на управлението (членовете на групата или контрольорите). Техният

правен режим подчертава елементи на сходство с капиталовите дружества

и дружествата от лица305.

д6. Прекратяване на съществуването. Групата по икономически

интереси прекратява съществуването си, като премине през етапи на

303 Дял V, в чл. 118 - чл. 237 от Закон №161/2003 относно някои мерки за осигуряване на

прозрачност при изпълнението на обществените дейности, публичните функции и бизнес

средата и предотвратяването и санкционирането на корупцията. 304 Член 127, ал. 4 от Закона 161/2003. Припомняме замяната на термина "търговски

действия" с израза "производствени, търговски дейности или предоставяне на услуги". 305 За подробности, S. Angheni, Drept comercial. Profesioniştii-comercianţi, Изд. C.H. Beck,

Букурещ, 2013, стр. 280 и сл.



разпускане и ликвидация, за случаите на разпускане, определени от

Закона № 161/2003 (член 184 - член 285).

е) Европейски групи с икономически интереси от търговски

характер (ЕГИИ)

е1. Регламентиране. Европейски групи с икономически интереси

със основно седалище в Румъния се урежда от Регламент №

2137/85/ЕИО306, допълнен от разпоредбите на Закон № 161/2013 (член 232

- член 237).

е2. Определение. ЕГИИ е това сдружаване на две или повече

физически или юридически лица, учредено за определен или неопределен

период, с цел да улесни или развие икономическата дейност на своите

членове, както и да подобри резултатите от тази дейност.

е3. Начини на учредяване. Обединението трябва да се състои най-

малко от: 1) две дружества, фирми или други правни единици по смисъла,

които имат главно управление в различни държави-членки; или 2) две

физически лица по смисъла, които извършват основната си дейност в

различни държави-членки; или 3) дружество, фирма или друго

юридическо лице по смисъла и физическо лице, от които първото има

главно управление в една държава-членка, а второто извършва основната

си дейност в друга държава-членка.

e4. Учредителен акт. ЕГИИ се учредява със споразумение за

сдружаване, наречено учредителен акт, и има минимално съдържание,

изисквано от закона307.

e5. Органи, които осигуряват функционирането. ЕОИИ трябва да

има поне 2 органа: членовете, които действат колективно; и управителят

или управителите

e.6. Pегистрация. ЕГИИ се регистрира в специалния регистър,

определен за тази цел от държавата-членка, на чиято територия групата

установява основното си седалище на дейност. Ако установи в Румъния

филиали, клонове, представителства и други звена без юридическа

правосубектност, дейността е предмет на всички разпоредби относно

регистрацията, посочването и публикуването на документите и актовете,

изисквани за румънските групи за икономически интереси.

306 Относно учредяването на Европейска група с икономически интерес (ЕГИИ), 307 Чл. 234 от Закон №161/2013.



ж) Кооперативни дружества и кооперативни организации

ж1. Категория кооперативни дружества

ж1.1. Регламентиране. Кооперативните дружества са юридически

лица, уредени със Закон №1/2005 относно организацията и функционирането

на кооперациите. Земеделските кооперации308, като основен вид на първите,

се уреждат със Закона за кооперациите № 566/2004309.

ж1.2. Определение. Кооперативното дружество е асоциативна

структура с юридическа правосубектност, създадена с учредителен акт,

съгласно който учредителите физически и/или юридически лица (поне пет)

внасят съвместно вноски (в пари и/или в натура) за формиране на капитал

(минимум 500 леи, разделени на акции с минимална стойност от 10 леи), за

извършване на икономически операции с цел реализиране и споделяне на

печалби и ползване на съоръжения и услуги, и в което отговорността за

социалните задължения е гарантирана основно с имуществото на

дружеството, и допълнително с отговорността в границите на вноската310.

ж1.3. Форми311. Кооперативното дружество се учредява в следните

форми: 1) кооперативно дружество от първа степен (формирано само от

физически лица); 2) кооперативно дружество от втора степен (състоящо се

от поне 67% кооперативни дружества от първа степен и други физически

или юридически лица с оглед интегриране на тяхната стопанска дейност

по хоризонтала или вертикала).

На свой ред кооперативното дружество от първа степен в

зависимост от предмета може да бъде учредено в една от следните

"форми": 1) кооперативно занаятчийско дружество; 2) кооперативно

308 Качеството на търговец се определя от предмета на дейност, изразяващ се в извършване

на търговска дейност, производство на стоки и услуги в селското стопанство (чл. 7 от Закон

№ 566/2004). В това отношение N. Băbeanu, A. Ţiclea, Cooperativa agricolă - structură asoci-

ativă în agricultura României, в Revista de drept comercial бр.5/2005, стр. 39. 309 Законът за земеделската кооперация предхожда рамковия закон за кооперацията, като

съдържанието му е "регламентиране на кооперацията като цяло - avant la lettre, (...)

понастоящем излишен", оправдано от подробното възобновяване във всички аспекти на

последващия закон за организация и функционирането на кооперацията. В това отношение,

C. Gheorghe, Drept comercial comunitar. Instituţii de drept comercial comunitar din perspec-

tiva dreptului român, Изд. Logisticon, Букурещ, 2005, стр. 239. 310 V. Găină, L.E. Smarandache, цитат, стр. 121. 311 Чл. 4, чл. 6, буква. l) - m) от Закон № 1/2005.



потребителско дружество; 3) кооперативно дружество за капитализация;

4) земеделско кооперативно дружество; 5) кооперативно жилищно

дружество; 6) кооперативно рибарско дружество; 7) кооперативно

транспортно общество; 8) кооперативно горско дружество; 9)

кооперативно дружество от друга форма.

Членовете-кооператори са тези, които избират юридическата

форма на кооперативното дружество и решават в рамките на закона за

организацията и функционирането му312.

ж1.4. Учредителен акт. Съгласно рамковия закон кооперативното

дружество се учредява чрез дружествен договор и устав, сключени като

отделни документи или като единен документ, наречен учредителен акт.

Формата на автентичния документ е задължителна, ако вноската е земя.

ж1.5. Органи, които осигуряват функционирането. С правен

режим, добре определен от Закон № 1/2005, органите, които осигуряват

функционирането на кооперативното дружество са: а) органът за

обсъждане и вземане на решения (редовното и извънредно общото

събрание на членовете); б) административни и управленски органи

(едноличен управител/управителен съвет, председател, изпълнителен

директор); в) контролни органи (контролори или финансови одитори).

ж1.6. Прекратяване на съществуването. Прекратяването на

съществуването на кооперативното дружество се извършва чрез

разпускане и ликвидация в условията на рамковия закон.

ж2. Категория кооперативни организации

ж2.1. Регламентиране. Закон № 26/1990, който регламентира тази

категория, не дава подробности, но ние смятаме, че той обхваща

кооперативните кредитни организации, чиято регулаторна рамка е

Извънредна правителствена наредба № 99/2006 за кредитните институции

и капиталовата адекватност.

ж2.3. Определение. Кредитните кооперативни организации са

автономни, аполитични и неправителствени асоциации, които

осъществяват специфични за кредитните институции дейности, с цел

подпомагане на своите членове.

ж2.4. Форми. Кредитни кооперативни организации могат да се

312 V. Găină, L.E. Smarandache, цитат, стр. 121.



учредят, организират и действат само под формата на кредитни кооперации и

централни каси на кредитни кооперации, към които са прикрепени, като

принадлежността към коя да е централна каса е задължителна.

Кредитната кооперация е кредитната институция, създадена като

автономна асоциация на физически лица, обединени доброволно, за да

изпълнят общите си икономически, социални и културни потребности и

стремежи, чиято дейност се осъществява предимно на принципа на

подпомагане на членовете -кооператори. Централната каса на

кредитните кооперации е кредитната институция, създадена от

асоциацията на кредитни кооперации за управление на техните общи

интереси, централизирано проследяване на законовите разпоредби и

рамковите наредби, приложими към всички свързани кредитни

кооперации чрез упражняване на надзор и технически, финансов и

административен контрол върху тяхната организация и функциониране313.

з) Европейско кооперативно дружество (ЕКД)

з1. Регламентиране. Европейското кооперативно дружество се

егламентира от Регламента на Съвета № 1435/2003 относно акта на

европейското кооперативно сдружаване, което може да бъде учредено на

територията на ЕС. Ако седалището на европейското кооперативно

дружество е установено в Румъния, то ще бъде регистрирано в търговския

регистър към седалището.

з2. Начини на учредяване. Едно ЕКД могат да бъде създадено: от

най-малко пет физически лица, пребиваващи в най-малко две държави-

членки; от поне пет физически и юридически лица в частен или обществен

интерес, които се управляват от националното законодателство на най-

малко две държави-членки; от дружества и други лица от публичен и

частен интерес, регулирани от правото на най-малко две държави-членки;

чрез сливане на кооперативни дружества, действащи в Съюза, ако поне

две от тях са подчинени на законите на различни държави-членки; чрез

преобразуване на кооперация, създадена в държава-членка, ако в

продължение на най-малко две години е имала клон (място на стопанска

дейност, установяване) или дъщерно дружество, уредено от правото на

друга държава-членка314.

313 Чл. 334 букви a) - b). 314 Чл. 2 от Регламента на Съвета 1435/2003.



Статут на търговец и професионалист. Търговци юридически

лица, независимо от тяхната правна форма, придобиват юридическа

правосубектност315, качеството на търговец и професионалист от датата на

вписване в търговския регистър316. При ГИИ регистрацията не предполага

това качество317, а естеството на дейността.

Прекратяване на статута на търговец и професионалист.

Операцията за изваждане от списъка в търговския регистър определя за

всички категории търговци юридически лица загубата на статут на

търговец и професионалист.

315 Чл. 71, ал. (5) от Анекс 1 на Разпореждане на Министерството на правосъдието.

2594/C/2008. 316 За становището, че Regies Autonomous и National Companies/Companies са юридически

лица и търговци от датата на административния акт на установяване, Mihăilă, A.D. Dumi-

trescu, Drept comercial român, Изд. C.H. Beck, Букурещ, 2013 г., стр. 15. 317 Чл. 127, ал.(3)-(4) от Закон № 161/2003.



Глава IV.

ТЪРГОВСКИ РЕГИСТЪР

Регламентиране и понятие. Гражданският кодекс споменава като

новост търговския регистърв категорията общо рекламиране318.

Специалното законодателство е това, което очертава правния режим на

търговския регистър, а именно Закон №26/1990г. относно търговския

регистър и нормативните документи, издадени за неговото прилагане319 и

допълнение 320.

Търговският регистър е сложна система за водене на отчетност и

публичност на професионалистите търговци, но и на други физически или

юридически лица, предвидени в закона, както и на техните актове321.

Отчетността и публичността чрез търговския регистър се извършват при

условията и по реда на специалното законодателство, целящо защита на

общите интереси на дружеството, търговците или трети лица.

За търговците, регистрацията в търговските регистри е

професионално задължение. Съгласно Закон № 26/1990, преди започване

на стопанската дейност, имат задължението да изискват регистрация в

търговския регистър, а в хода на извършване на дейността си или когато

престанат да съществуват, те са задължени да изискват вписването в

318 Съгласно чл. 18 от Гражданския кодекс, Търговският регистър осигурява публичността

на правата, актовете и фактите относно статута и длъжността на лицата, подлежащи на

регистрация, активите, принадлежащи на тях, както и всички други правни отношения,

които подлежат на публикуване в случаите, предвидени изрично от закона. 319 Заповед на Мин. на правосъдието № 2594/С/2008 за одобряване на методологичните

норми относно воденето на търговските регистри, регистрацията и предоставянето на

информация и Правителствено решение№ 83/2010 за одобряване на Наредбата за

организацията и функционирането на Националната служба на търговския регистър и на

службите по търговския регистър към съдилищата. 320 Закон № 359/2004 за опростяване на формалностите за вписване в търговския регистър

на физически лица, семейни асоциации и юридически лица, тяхната данъчна регистрация,

както и разрешение за функциониране на юридически лица; Извънредна правителствена

наредба №116/2009 за установяване на мерки относно дейността по вписване в търговския

регистър. 321 За подробности, T. Prescure, Registrul comerţului, Изд. All Beck, Букурещ, 2001.



същия регистър на промените относно актовете и фактите, чието

регистриране е предвидено по закон322.

Търговският регистър осигурява както отчетността по

съществуването на дейността на търговците (чрез извършване на

конкретни операции по регистрация, но и преди и след нея) и

публикуването им (чрез вписване в търговския регистър, обявяване на

документите в сроковете, в условията и начините съгласно закона,

предаването на документите, предвидени със закон, за публикуване в

Държавен вестник на Румъния и, според случая, в Официален вестник на

Европейския съюз)323.

Организационна структура. Търговският регистър се води от

Службата по търговския регистър (СТР) съгласно нормативната уредба324.

Службата на търговския регистър се организира централно чрез

Националната служба на търговския регистър, публична институция с

юридическа правосубектност, която функционира под ръководството на

Министерството на правосъдието и се ръководи от генерален директор,

назначен от министъра на правосъдието.

Националната служба на търговския регистър има на подчинение на

териториално ниво в рамките на всяка окръг и в Букурещ офиси на

търговския регистър, звена без юридическа правосубектност, които

работят към съдилищата и се ръководят от директори, назначени от

министъра на правосъдието.

Националната служба за търговския регистър води търговския

регистър въз основа на регистрациите, водени в търговския регистър от

териториалните служби на търговския регистър, които имат задължението

да предадат по електронен път всяка регистрация и отбелязано записване

най-късно до 15 дни. Офисите на териториалния търговски регистър водят

териториалните търговски регистри.

Централният търговски регистър и териториалните търговски

322 Чл. 1 ал. (1) и ал. (2) от Закон № 26/1990. 323 В смисъла на чл. 11 и чл. 12 от приложение към Заповед на Министъра на правосъдието

№ 2.594/C/2008. 324 Чл. 9 и чл. 12, ал. (1) от Закон № 26/1990, чл. 1 и чл. 2 от Правителствено решение№

83/2010, чл.1 ал. (2), чл. 2 ал. (1) и (2), чл. 3 ал. (1) от приложение към Заповед на

Министъра на правосъдието № 2.594/C/2008.



регистър се състоят от следните регистри: а) регистър за фирми,

дружества/национални дружества, дружества с държавно участие, групи

с икономически интереси, кооперативни организации, европейски

дружества, групи с европейски икономически интереси, други юридически

лица, изрично предвидено със закон, със седалище/вторични офиси в

Румъния; б) регистър за регистрация на кооперативни дружества и

европейски кооперативни дружества със седалище/вторични офиси в

Румъния; в) регистър за регистрация на оторизирани физически лица,

индивидуални предприятия и семейни предприятия със седалище или

вторични офиси в Румъния.

Публичен характер на Търговския регистър. Закон № 26/1990 (чл. 4)

установява публичния характер на търговския регистър. Всяко заинтересовано

лице може да има достъп до записите в търговския регистър, на базата на

искане, или по пощата, като службата на търговския регистър е задължена да

издаде исканите документи за сметка на заявителя325.

Лица, които имат задължението да се регистрират в търговския

регистър. Задължение за вписване в търговския регистър имат търговците

(в традиционния смисъл на думата), но и други физически или юридически

лица, за които специалните закони изрично определят това задължение326.

Категорията на нетърговците, който трябва да се регистрират в

търговския регистър, включва лица като: групи с икономически интереси

и европейски групи с икономически интереси, базирани в Румъния, с

граждански характер; националните институти за научноизследователска

и развойна дейност.

Закон № 26/1990 освобождава категориите лица от задължението за

вписване в търговския регистър като: занаятчиите и селяните, които

продават продуктите от собственото си домакинство, лицата, упражняващи

граждански професии (лекари, адвокати, счетоводители, учители)327.

Операции подлежащи на вписване в търговския регистър.

Специфичното законодателство в търговския регистър определя операциите,

325 Като пример, такива актове са: заверени копия на записите в търговския регистър и/или

документите, подадени при регистрацията, удостоверения, удостоверяващи, че конкретно

действие или факт са били записани и т.н. 326 Чл. 4 от Анекс 1 от Заповед на министерството на правосъдието № 2594/C/2008. 327 Чл. 1 ал. (3) от Закон № 26/1990.



подлежащи на регистрация, и уточнява техния правен режим.

Професионалистите търговци регистрират в търговския регитър операции като:

a) регистрация и разрешение за работа;

Вписването на търговци включва заявление, придружено от

доказателствените документи, изисквани от закона328 за всяка такава

категория. Заявлението за регистрация, адресирано до службата на

търговския регистър към съда, под чиято юрисдикция се намира

дружественото или професионално седалище, или където е мястото на

осъществяване на дейността, се подава от търговеца, в зависимост от

случая, пряко (лично или чрез представител), чрез кореспонденция или по

електронен път329. Ако законът не предвижда друго330, заявлението трябва

да бъде подадено в срок от 15 дни от датата на учредителния акт,

съответно от датата на акта за създаване 331.

Регистрацията на търговеца се прави с решение на директора на

службата на търговския регистър и/или на лицето или лицата, посочени от

генералния директор на националната служба на търговския регистър.

Извлечение от решението с предвиденото със закона съдържание се

съобщава служебно в Държавен вестник на Румъния.

След извършване на регистрацията заявителят получава

удостоверението за регистрация в рамките на 3 работни дни от датата на

подаване на заявлението, ако компетентното лице за разрешаване на

заявленията за регистрация не разпореди нещо друго за попълване на

документацията. Това включва поредния номер в търговския регистър и

уникалния регистрационен код, даден от Министерството на финансите,

както и, според случая, уникалния идентификатор на европейско ниво (EUID)

и други данни, установени със заповед на министъра на правосъдието.

328 Както разпоредбите на общото право за вписване в Търговския регистър по реда на Закон

№ 26/1990 и Заповед на Мин. на правосъдието № 2594/2008, както и разпоредби на

специфичните закони за създаване на търговци (напр. Извънр. правителствена наредба №

44/2008, Закон № 31/1990, Закон № 15/1990, Закон № 566/2004, Закон № 1/2005, Извънр.

правителствена наредба № 30/1997, Закон 161/2003). 329 Чл. 68 от приложение към Заповед на Мин. на правосъдието № 2594/2008. 330 Например, срокът е 20 дни от сключването на споразумението за учредяване на семейно

предприятие. 331 Чл. 17 от Закон № 26/1990.



Едновременно с регистрационните формалности тече и

процедурата за разрешаване на дейността на търговеца, предвидена в

Закон № 359/2004. Въз основа на декларацията на собствена отговорност,

представена със заявлението за регистрация, заявителят поема

отговорност за законността на извършената дейност. От нея трябва да

стане ясно, в зависимост от случая, че лицето отговаря на условията за

работа, предвидени в конкретното законодателство332. Заявителят ще

получи, заедно с удостоверението за регистрация, удостоверение за

актуално състояние за регистрация на стандартната декларация в

търговския регистър, показващо, че отговаря на законовите изисквания.

Ефектите от регистрацията в търговския регистър, съответно от

разрешението за работа, които са общи за търгоците физически и

юридически лица, са придобиването на професионалния статус на

търговец, съответно правото да упражнява стопанската дейност. Освен

това от датата на вписване в търговския регистър юридическите лица,

които търгуват, придобиват юридическа правосубектност.

Създаването на вторични седалища333 трябва да се регистрира от

търговеца. Клоновете се регистрират в търговския регистър към

седалището на клона, а другите вторични офиси се посочват по време на

регистрацията на дружеството в търговския регистър към централното

седалище. 334.

Юридическите лица с основно седалище в чужбина, които откриват

клонове в Румъния, трябва да поискат регистрация в службата на

търговския регистър в седалището на всеки клон, но изискваните от закона

документи се подават само в един от клоновете по избор на дружеството в

службата на търговския регистър, където са регистрирани другите

клонове, посочвайки регистъра, чрез който се осигуряват формалности по

публикуването. Системата за взаимовръзка на търговските регистри,

функционираща в държавите-членки на Европейския съюз, ще улесни

332 Законодателят взема предвид санитарните, ветеринарните, професионалните,

екологичните, трудовоохранителните и противопожарните правила за дейностите,

посочени в стандартната декларация, или че юридическото лице не извършва дейности,

декларирани в седалището или вторичните офиси за максимален срок 3 години. 333 Такъв статут имат: клоновете, агенциите, представителствата, пунктовете. 334 Чл. 23 от Закон № 26/1990.



обмена на документи и информация, изисквани от закона335.

б) Вписване на информация относно правния статут на

търговеца.

Целта на операцията е да се регистрират в търговския регистър

актовете и фактите, изисквани от закона336, които имат модифициращ

характер върху регистрациите на търговците. Когато е уместно,

вписването на условията може да бъде направено по искане на търговеца

или други заинтересовани страни (придружено от конкретни документи,

като например решението на Общото сбрание на акционерите, решението

на съда, акта за изменение) или служебно (въз основа на съдебни решения

или други документи, определени от закона).

Например вписванията в Търговския регистър включват: промяна на

данните на търговците физически лица; промяна на данните от

учредителните актове и дейността на търговците юридически лица;

процедури по несъстоятелност; някои съдебни решения (например

забрана/премахване на забраната на търговец, развод на търговеца;

осъждане на търговеца за престъпни действия, които го правят недостоен или

несъвместим с упражняването на неговата дейност и т.н.); резолюцията на

директора на службата на търговския регистър, в която се констатира

прекратяването на дейността и се разпорежда заличаването на търговците

физически лица; всяка промяна в вписаните актове, факти и информации.

в) Заличаване от търговския регистър. Заличаването може да се

състои от заличаване на регистрацията на търговците или заличаване на

определени информации337.

Заличаването на търговците физически лица от търговския

регистър възниква, когато са прекратили дейността си, за която са били

оторизирани или са преместили професионалното си седалище в друг

окръг. За търговците юридически лица заличаването обикновено настъпва

в резултат на прекратяване на съществуването, но и при промяна на

седалището (чрез преместване на седалището в друг окръг в резултат на

сливане/разделяне, извършено по закона; - при прехвърляне на

335 Чл. 26 от Закон № 26/1990. 336 Чл. 21 от Закон № 26/1990, чл. 110 - 168, чл. 186-188 и чл. 190 от приложение към Заповед

на Министерството на правосъдието № 2.594/C/2008. 337 Чл. 169 приложение към Заповед на Министерството на правосъдието №2594/C/2008.



седалището в друга държава-членка от търговци от типа европейско

дружество, европейско кооперативно дружество и европейска група по

икономически интереси, когато имат седалище в Румъния338).

Заявлението за заличаване на регистрации или на информация се

придружава от актове, мотивиращи заличаването, направени по искане на

заинтересованите лица или служебно, в случаите и условията, наложени

от закона. Заличаването се разпорежда, по целесъобразност, с решение на

директора на службата на търговския регистър или на едно от лицата,

определени със закон или по съдебен ред.

г) други операции. В търговския регистър се извършват и операции

като: подаване и/или отбелязване на представените от търговците

документи, за да се осигури прозрачността и изпълнението на

формалностите по публичността, възстановяването на досието/

документите и липсващите или унищожени или изгубени решения от

досието на търговците; коригиране на материални грешки; издаване на

документи и предоставяне на информация339.

Контрол на законността на операциите, извършвани в

търговския регистър. Начините, по които се осъществява контролът на

законността, са:

a) контрола, упражняван от директора на службата на

търговския регистър или от едно от лицата, определени с решение на

главния директор на националната служба на търговския регистър,

съгласно собствените им или делегирани правомощия. Той/тя решава с

резолюция заявленията за регистрация на търговците, на документите,

фактите и права им, и периодично проверява законността на записите в

търговския регистър (регистрации, вписвания за промяна на

обстоятелства, заличавания) в смисъл на тяхната редовност.

б) Контрол, упражняван от съдилищата. Съдът е компетентен да

разреши жалбата срещу решението на директора на службата на

търговския регистър или на едно от лицата, определени с решение на

главния директор на националната служба на търговския регистър,

338 Чл. 2702, буква c) ал. (1) от закон № 31/1990, Чл. 237^1 от закон № 161/2003, Чл. 7 от

Правилник (CE) №1435/2003. 339 Чл.183, ал. (1), чл. 184, чл. 189, чл. 199- чл. 202, чл. 204 от Приложение, разпоредби в

обхвата на Гражданско-процесуалния кодекс.



относно регистрацията и всякакви други вписвания на търговеца

физическо лице, направени в рамките на 15 дни от постановяването или

уведомяването. Жалбата се подава в съда, в чийто териториален обхват се

намира професионалното седалище на жалбоподателя, разглежда се

съгласно условията на обичайното право и е освободена от съдебни такси.

Окръжният съд е компетентен да разглежда жалби срещу решенията на

директора на службата на търговския регистър или на някое от лицата,

определени с решение на главния директор на националната служба на

търговския регистър за разглеждането на заявки за регистрация, вписване на

промяна на обстоятелства, или всяка друга операция, свързана с регистрацията

на юридически лица и на исканията за заличаване, подадени от физически или

юридически лица, претърпели вреди от грешни регистрации в търговския

регистър. Жалбите се подават и се вписват в търговския регистър, където е

извършена регистрацията и се представят на съда за разглеждане, в рамките

на 3 дни след подаването. Апелативният съд разглежда жалбата срещу

решенията, постановени от окръжния съд340.

Санкции. Закон № 26/1990 предвижда прилагането на санкции в

случаите и при условията, определени в нормативната уредба341, като

например: съдебна глоба; глоба за нарушение; лишаване от свобода или

наказателна глоба.

Наказанието за налагане на съдебна глоба се прилага за неспазване на

задълженията и сроковете, предвидени в закона за регистрация, вписване на

промяна на обстоятелства или полагане спесимен на подпис на екземпляр или

други документи (ако деянието не представлява нарушение).

Наказанието за налагане на съдебна глоба се прилага за неспазване на

задълженията и сроковете, предвидени в закона за регистрация, вписване на

промяна на обстоятелства или полагане спесимен на подпис на екземпляр или

други документи (ако деянието не представлява нарушение).

Лице, което недобросъвестно е дало неточни декларации, въз

основа на които е направена регистрация или е направена промяна на

обстоятелства в търговския регистър, се наказва с лишаване от свобода от

3 месеца до 2 години или с глоба от 100 до 500 леи, ако деянието не

представлява по-сериозно престъпление.

340 Чл. 6 ал. (7) от Извънредна правителствена наредба № 116/2009. 341 Чл. 44- Чл. 47 от закон № 26/1990.



Глава V.

АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО342

Регламентиране. Акционерното дружество се управлява от основни

правила, общи за всяка дружествена форма, и от специфичните правила

на този тип дружество, залегнали в Закона за дружествата 31/1990.

Понятие. Акционерното дружество е дружество с юридическа

правосубектност, създадено чрез сдружаване на най-малко две физически

и/или юридически лица, които общо притежават вноски с минимална

стойност 90 000 леи, за извършване на дейности със стопанска цел, и за

които отговорността за социалните задължения е основно гарантирана от

дружественото имущество, ифв допълнение, от отговорността на

акционерите в рамките на техните вноски.

§1. Учредяване на акционерно дружество

a. Начини на учредяване. Акционерното дружество се учредява по

два начина: а) обикновено/едновременно учредяване (акционерният

капитал се формира от вноските на акционерите, учредили дружеството);

б) учредяване чрез публична/непрекъсната публична подписка

(акционерният капитал се формира с публична подписка от учредителите).

б. Учредителен акт. Акционерното дружество се учредява чрез

дружествен договор и устав (изготвени отделно или като един акт).

Учредителният акт трябва да отговаря на материалните и формални

условия, особеностите на дружествените актове и съдържанието,

установено от закона.

Съществените условия на учредителния акт са общите условия за

всеки граждански договор (съобразени с дружествената форма), а именно:

способността да се сключва договор, валидно съгласие, предмета и причината.

Що се отнася до формалните условия, учредителният акт се

сключва в писмена форма под санкцията за нищожност. По правило

342 Така представеният предмет е разгледан от V.Găină, L.E. Smarandache, стр. 89-102,

подробно описани от L.E. Smarandache, Societăţi comerciale, 2010, стр. 108-238.



формата на акта е облечена с подпис и определена дата. Ако вноските на

акционерите имат за предмет недвижимо имущество или ако дружеството

е учредено с публични дарения, учредителният акт трябва да бъде

сключен в автентична форма.

Специфичните елементи на актовете на дружеството са: а) вноски

на акционерите (паричната вноска в брой е задължителна при учредяване,

вноски в натура, движимо и недвижимо имущество, собственост на

акционерите343, но и задълженията344), affectio societatis; реализиране и

разпределяне на печалбата.

Задължителното съдържание на учредителния акт е наложено от

Закон № 31/1990 (член 8)345, неговите клаузи посочват особеностите на

акционерното дружество.

Акционерите са най-малко 2 физически или юридически лица.

Дружественият капитал обозначава стойността на вноските в брой

и в натура и се разделя на части, наречени акции. Общата ограничителна

стойност на дружествения капитал е най-малко 90 000 леи. При

учредяването на дружествата, създадени едновременно, внесеният

капитал не може да бъде по-малък от 30% от записания капитал а разликата

може да бъде платена в рамките на 1 година (за акции, емитирани за

парична вноска) и в рамките на 2 години (за акции, емитирани за вноска в

натура). Крайният срок за подаване се изчислява от датата на вписване на

дружеството в търговския регистър. В дружествата, създадени с публична

подписка, капиталът трябва да бъде изцяло записан при учредяването и

всеки вносител има задължението да плати изцяло вноската в натура и

минимум половина от паричната вноска в брой. Разликата трябва да бъде

платена в рамките на 12 месеца от регистрацията.

343 Ако в документа за учредяване не е посочено правото, прехвърлено върху актива

(правото на собственост, узуфрукт или право на ползване), законът предполага

прехвърлянето на собствеността върху дружеството от датата на неговото вписване в

търговския регистър. Рискът от придобиване на актива преди действителното предаване

се поема от акционера. 344 При акционерно дружество, учредено едновременно. 345 Ако дружественият договор и уставът са отделни актове, последният включва

идентификационните данни на акционерите и клаузите, регулиращи организацията,

функционирането и осъществяването на дейността на дружеството (чл.5, ал. (5) от Закона

№ 31/1990].



Акционерното дружество може да емитира две категории акции346: 1)

обикновени акции (номинални и/или на приносител); 2) преференциални

акции с приоритетен дивидент без право на глас. Акциите не могат да бъдат

емитирани за по-малка от номиналната стойност (най-малко 0,1 леи), имат

еднаква стойност, неделими са, те са прехвърлими ценни книжа и могат да

се прехвърлят съгласно закона (чрез договор за прехвърляне, чрез

обикновено прехвърляне и публично предлагане). Акциите дават на

притежателите правата, предвидени в закона (участие в годишното

събрание на акционерите, право на глас, право на дивидент, право на дял в

ликвидацията на дружеството, право на информация и т.н.).

Наименованието на акционерното дружество трябва да съдържа

собствено име, което да го отличава от наименованието на други

дружества, плюс обозначението "акционерно дружество", изписано изцяло

или в съкратена форма "А.Д.”.

в. Етапи на учредяване. При едновременното учредяване

дружеството следва следните етапи: 1) етапа на договоряне (формира се

договора за формиране на дружеството и последващите стъпки са

изготвяне на документите от учредителните актове и заверяването им или

даване на определена дата за тях); 2) съдебната фаза (контролира

законността на учредяване и оторизиране на дейността на дружеството,

като основната последователност е искането за разрешение за учредяване

и функциониране на дружеството до компетентния офис на търговския

регистър); 3) фазата на регистрация в Търговския регистър, данъчната

регистрация и публикуване в Държавен вестник.

При учредяването с публична подписка, договорният етап налага

конкретни формалности (изготвяне, разрешаване на публикуването и

публикуването на проспекта за емитиране на акции, вписване на акции,

утвърждаване на подписката и одобряване на учредителните актове на

дружеството), последвани от общите етапи, споменати по-горе.

346 Правната уредба е очертана главно от разпоредбите на чл. 8, буква. f) - f1), чл. 91- чл.

109, чл. 113- чл. 115 от Закон № 31/1990.



§2. Функциониране на акционерното дружество

A. Органите за разискване и вземане на решения347

a. Категории събрания и правомощия. Органите за обсъждане и

вземане на решение на акционерното дружество (в рамките на което се

формира дружествената воля) се конкретизират в три категории

събрания348, съответно:

a1. Редовно общо събрание, с компетенции по съществените

въпроси на дружеството, като: одобряване и модифициране на

финансовите отчети; избиране и освобождаване на директори и одитори;

определяне на дивидента. Заседава най-малко веднъж годишно в рамките

на 5 месеца след края на финансовата година.

a2. Извънредно общо събрание, с правомощия за изменение на

учредителните актове и прекратяване на дружеството, като: промяна на

правната форма или предмета на дружеството; преместване на

седалището; удължаване срока на действие на дружеството;

увеличаване/намаляване на капитала; реорганизиране на дружеството;

ранно прекратяване. Заседава колкото пъти е нужно.

a3. специалните събрания, а именно събранието на притежателите

на привилегировани акции с приоритетен дивидент без право на глас, и

събранието на акционерите от определена категория, във връзка с което е

взето решение за промяна на правата и задълженията, свързани със

съответната категория акции.

б. Свикване на общите събрания. Съгласно закона инициативата

за свикване принадлежи на: 1) управителите или управителния съвет (с

изключване на надзорния съвет, когато интереса на дружеството го

изисква); 2) акционери или лица, упълномощени от съда; 3) контрольори.

Свикването трябва да съдържа най-малко датата, мястото и дневния

ред на общото събрание, но и друга информация, изисквана от

спецификата на дружеството.

347 Техният правен режим се урежда главно от разпоредбите на чл. 96, чл. 110 - чл. 136 от

Закон № 31/1990. За подробно описание на правния режим, L. Săuleanu, Societăţile comer-

ciale. Adunările generale ale acţionarilor, Издателство Хаманджиу, Букурещ, 2008 г.. 348 В случая на дружеството, създадено чрез публична подписка, има и учредително

събрание, в което се формира волята на бъдещите вносители (чл. 28 от Закон 31/1990).



Уведомяването на акционерите за свикването се извършва чрез

публикуването му в "Държавен вестник" и в широко разпространен вестник

в населенето място от седалището на дружеството или в най-близкото

населено място. Ако не е забранено от учредителния акт или от закона,

когато всички действия на дружеството са нормативни, свикването може

да се извърши с препоръчано писмо или в електронна форма. Крайният

срок за свикване на общото събрание не може да бъде по-кратък от 30 дни

след публикуването на съобщението. Акционерите, представляващи целия

акционерен капитал, могат, ако никой от тях не се противопостави, да

проведат общо събрание и да вземат решение относно компетентността на

събранието, без спазване на формалностите, необходими за свикването.

Акционерите, представляващи най-малко 5% от акционерния

капитал, могат да вписват нови точки в дневния ред, при спазване на

предвидените в закона условия и срокове.

в. Валидно учредяване на общите събрания. Общите събрания са

валидно учредени при условията, предвидени в закона и в учредителния акт,

ако е осигурен кворум за участие на акционерите, представляващ изискуемия

гласов капитал. Обикновеното общо събрание е законно учредено при

акционерното дружество при първото свикване, ако участват поне ¼ от общия

брой на имащите право на глас, а при второто свикване независимо от броя

на акционерите с право на глас, присъстващи на събранието.

Извънредното общо събрание е валидно учредено при първото

свикване с участието на най-малко ¼ от общия брой на имащите право на

глас, а на следващите свиквания с участието на най-малко 1/5 от общия

брой на имащите право на глас. Специалните събрания са валидно

учредени при същите условия като общите събрания на акционерите.

г. Провеждане на заседанията на общите събрания. Общите

събрания се провеждат на датата и мястото, посочени в съобщението.

Участието на акционерите в събранията се извършва пряко или чрез

представителство (законно или конвенционално) при условията,

предвидени в закона или в учредителния акт. Заседанието се открива от

председателя на управителния или заместващия орган. За да се провери

изпълнението на условията за провеждане на заседанието, общото

събрание избира измежду акционерите от 1 до 3 секретари, подкрепени от

1-3 технически секретари (избрани от председателя измежду служителите



на дружеството). Ако са изпълнени условията за провеждане на

заседанието, минава се към обсъждане на въпросите от дневния ред.

Работата на общото събрание се записва в протокол, подписан от

председателя и един секретар.

д. Решения на общото събрание. В резултат на обсъждането на

въпросите, които са предмет на общото събрание, се приемат решенията

на общото събрание.

Гласуването се упражнява от акционерите, пряко или чрез

представител, и обикновено е открито (в случаите, предвидени в закона,

то може да бъде тайно). Една платена акция дава право на един глас, освен

ако не е посочено друго в учредителния акт.

Решенията се вземат с мнозинство, изисквано по закон или с

мнозинство, определено от устава. Решенията имат следните

характеристики: задължителни са (да бъдат спазвани от всички

акционери, дори и да са отсъствали или да са гласували против) и да са

публикувани (публикува се за противопоставяне на трети лица чрез

вписване в търговския регистър и публикуване в Държавен вестник).

Ако решенията на общото събрание противоречат на закона или

учредителния акт, заинтересованата страна може да ги обжалва в съда.

Срокът за подаване на жалбата за отмяна е 15 дни от публикуването на

решението в "Държавен вестник". По правило жалбата може да бъде

подадена от акционерите, които не са участвали в общото събрание или са

участвали, но са гласували против и са поискали при гласуването да бъдат

записани техните гласове. Притежатели на акции могат да бъдат и членове

на управителния съвет или на надзорния съвет, с изключение на

решенията за освобождаване от длъжност. Ако бъдат посочени основания

за абсолютна нищожност, жалбата може да бъде подадена от всяко

заинтересовано лице, тъй като тя е без давност. След като бъде подадена

молбата за отмяна, може да бъде поискано с председателска заповед да

се спре изпълнението на обжалваното съдебно решение.

Б. Ръководни и управленски органи349

a. Категории органи. Акционерното дружество може да бъде

управлявано в единна или дуалистична система.

349 Правната уредба се урежда главно от разпоредбите на чл. 137 - чл.158 от Закон 31/1990.



б. Единна система на управление

б1. Структура на системата. При единната система управлението

се извършва от един управител или от управителен съвет. Той може или

трябва да делегира управлението на дружеството на един или повече

директори, като назначи един от тях за генерален директор. Когато едно

акционерно дружество има единствен управител, на него са приложими

разпоредбите на управителния съвет.

б2. Управителен съвет. Управителния съвет е колегиален орган на

управление, съставен от нечетен брой членове, който не може да бъде по-

малък от 3 когато годишният финансов отчет е предмет на законен

задължителен одит. Членовете могат да бъдат физически и/или

юридически лица, акционери или нечленове. Мнозинството от тях трябва

да бъдат управители без изпълнителни функции (не са назначени за

директори). Учредителният акт или решението на общото събрание може

да определи, че един/повече членове на съвета трябва да са независими.

По принцип членството не може да се осъществява в повече от 5

управителни съвета на акционерни дружества в Румъния (изключенията са

предвидени в закона). По време на мандата управителите не могат да

сключват трудов договор с дружеството, съответно, той се суспендира ако

са назначени от служителите.

Съставът на управителния съвет се определя при учредяването на

дружеството чрез учредителния акт и след това от редовното общо

събрание. Мандатът на членовете е максимум 4 години, без мандатът на

първите членове (назначени в при учредяването) да надвишава 2 години.

Ръководенето на управителния съвет се упражнява от председател,

според случая, избиран от съвета измежду неговите членове или назначен

от общото събрание съгласно учредителния акт. Като продължителност,

мандатът на председателя е еквивалентен на неговия мандат като

управител.

Управителният свет има следните компетенции: определя

основните насоки на дейност и развитие на дружеството; определя

счетоводната и контролна политика на дружеството; одобрява

финансовото планиране; назначава, освобождава, контролира и определя

възнаграждението на директорите; свиква общи събрания; представлява



дружеството във взаимоотношенията с трети лица; завежда искането за

откриване на процедура по несъстоятелност.

Управителният съвет заседава поне веднъж на всеки три месеца и

когато е необходимо. Свикването се извършва само от председателя

(който определя датата, мястото и дневния ред на заседанието) по негова

инициатива или най-малко на 2 членове на съвета, или на генералния

директор. Заседанията, председателствани от председателя на съвета или

от неговия заместник, са валидни, ако присъстват поне половината от

членовете. Решенията в рамките на съвета обикновено се вземат с

мнозинство от гласовете на присъстващите членове, но назначаването или

уволнението на президента изисква гласуване на мнозинството от

членовете на съвета. Гласът на председателя на съвета е решаващ в

случай на равенство..

Възнаграждението на членовете се определя от редовното общо

събрание, но съвета може да определя допълнителни възнаграждения за

членовете, изпълняващи специфични функции.

Неспазването на задълженията, от страна на управителите, по

силата на закона води до търсене на тяхната гражданска отговорност (в

зависимост от случая, пряка и солидарна или гаранционна) или тяхната

наказателна отговорност. Членовете на управителния съвет са отговорни

за вредите, причинени на дружеството от техните действия. Поемането на

отговорност става съобразно мандатните правила и предвидените

разпоредби в Закон № 31/1990, правните отношения между управителния

съвет и акционерното дружество са мандатни отношения.

Управителите могат да бъдат освободени по всяко време от

Обикновено общо събрание (освобождаване ad nudum), при условие на

кворум и мнозинство, изисквани от закона. Ако освобождаването е

неоснователно, те имат право на обезщетение.

Управителният съвет може, или е длъжен да създаде консултативни

комитети, които провеждат разследвания и препоръки в области като одит,

възнаграждение на управителите, директорите, контрольорите и персонала,

както и на номинализирането на кандидати за ръководни постове.

б3. Директори. Съветът на директорите може да делегира

управлението на дружеството на един или повече директори, като



назначава генерален директор измежду тях (Председателят на

Управителния съвет може да бъде генерален директор, ако това е

предвидено вучредителния акт или решението на Общото събрание на

акционерите). Делегирането на управлението е задължително, когато

годишният финансов отчет е предмет на законово задължение за финансов

одит. Директорът може да бъде назначен измежду управителите, от

съвета, или извън управителния съвет и само едно физическо лице може

да има това качество. Не може да има директор, който да не може да бъде

учредител на дружеството. По време на мандата директорите не могат да

подписват трудов договор с дружеството. Срокът на мандата на

директорите се определя с решение на Управителния съвет.

Основните задължения на директорите са: да изпълняват предмета

на дейност на дружеството; да упражняват управленска дейност; да

изпълняват решенията на управителния съвет и решенията на общите

събрания. Генералният директор придобива правото да представлява

дружеството (управителите представляват дружеството само в

отношенията с директорите). Директорите са задължени да присъстват на

общите събрания и да информират управителния съвет за всякакви

нередности, констатирани в процеса на тяхната работа.

За извършената работа директорите получават възнаграждение,

определено от управителния съвет.

Директорите могат да бъдат освободени по всяко време от

управителния съвет, а ако освобождаването е неоснователно, те имат

право на обезщетение. Директорите са отговорни за неизпълнението на

задълженията, като специфичните разпоредби в материята за

управителите са валидни и за тях. Отговарят според правилата на мандата

и съгласно Закон № 31/1990.

в. Дуалистична система на управление

в1.. Структура на системата. В дуалистичната система управителни

органи са надзорният съвет и съвета на директорите.

в2. Надзорен съвет. Надзорният съвет е колегиален орган,

съставен от нечетен брой членове (минимум 3 и максимум 11), единият от

които се избира за председател. Броят на членовете на съвета се определя

с учредителния акт. Членовете на Надзорния съвет могат да бъдат



физически лица и/или юридически лица, които отговарят на условията,

установени със Закон № 31/1990. Членовете на надзорния съвет не могат

да бъдат учредители на дружеството. Те не могат да членуват

едновременно в съвета на директорите, не могат да съчетават членство в

надзорния съвет и да са служител, и не могат да бъдат членове в повече

от 5 надзорни съвети в акционерни дружества на територията на Румъния

(изключенията са описани в закона).

Надзорният съвет се определя при учредяването на дружеството с

учредителния акт, и впоследствие от редовното общо събрание.

Продължителността на мандата на членовете се определя в устава, но не

надвишава 2 години за първите членове и 4 години за следващите членове.

Надзорният съвет има следните основни задължения: упражнява

контрол върху съвета на директорите; назначава и освобождава

директорите и определя тяхното възнаграждение; проверява

съответствието на управленските действия на дружеството със закона, с

учредителния акт и решенията на общото събрание; докладва на общото

събрание за своята дейност. Членовете на надзорния съвет трябва да

изпълняват своите задължения лоялно и в интерес на дружеството. Те

трябва да участват в общите събрания на акционерите и да се въздържат

от обсъждания, когато имат интереси, противоречащи на дружеството.

Надзорният съвет заседава поне веднъж на всеки 3 месеца, или

когато е необходимо. Свикването по правило се прави от председателя, а

ако той не даде ход на искането на поне двама членове, или на съвета на

директоите, свикването се извършва от тях. Председателството на

заседанието се осигурява от председателя или неговия заместник.

Надзорният съвет е валиден в присъствието на най-малко половината от

членовете, ако в учредителния договор не е определен по-голям брой.

Решенията обикновено се вземат с мнозинство от гласовете на

присъстващите членове, с изключение на назначаването и

освобождаването на председателя, когато решенията трябва да се вземат

с мнозинство от гласовете на членовете на съвета. Гласуването на

председателя на надзорния съвет е от решаващо значение в случай на

парирет.

За извършената дейност членовете на надзорния съвет получават



възнаграждение, определено с учредителния акт или с решение на общото

събрание. Надзорният съвет определя допълнителното възнаграждение за

своите членове със специфични функции.

Членовете на Надзорния съвет могат да бъдат освободени по всяко

време от обикновеното общо събрание и решението за оттегляне трябва да

бъде взето с гласуване най-малко на две трети от гласовете на

присъстващите акционери.

Членовете на надзорния съвет са отговорни за вредите, причинени

на дружеството от техните действия. Привличането под отговорност става

съгласно правилата на мандата и тези на Закон № 31/1990, правните

отношения между надзорния съвет и акционерното дружество са мандатни

отношения. Наказателната отговорност е свързана с извършването на

престъпления.

Надзорният съвет може да създава консултативни комитети,

подобни на тези, създадени от управителния съвет от единната система.

в3. Съветът на директорите. Съветът на директорите е съставен

от един или повече членове, изключително физически лица, винаги с

нечетен брой. Когато съвета на директорите е съставен от само един член,

той се назначава като едноличен генерален директор. Ако от акционерното

дружество се изисква да извърши одит на своите годишни финансови

отчети, съвета на директорите трябва да бъде съставен от най-малко

трима членове. От членовете на съвета на директорите, надзорния съвет

възлага една от функциите на председател. Не могат да бъдат членове на

съвета на директорите лица, които не могат да бъдат учредители на

дружество. Членовете на съвета на директорите не могат да бъдат членове

на надзорния съвет едновременно, а по време на мандата им не могат да

сключват договор с дружеството.

Определянето на членовете на съвета на директорите се извършва

от надзорния съвет с изричното съгласие на съответните лица.

Продължителността на мандата се определя от учредителния акт, и не е

по-голям от 4 години.

Съветът на директорите отговаря изключително за управлението на

дружеството, изпълнявайки всички необходими и полезни действия за

реализиране на предмета на дейност на дружеството, с изключение на



тези, запазени по закон за надзорния съвет и общото събрание на

акционерите. Сред основните му правомощия са: да прилага разпоредбите

на учредителния акт и на общите събрания на акционерите; да

представлява дружеството пред съда и пред трети лица; да представя

писмени доклади на надзорния съвет; да представя на надзорния съвет

годишния финансов отчет, годишния доклад и предложения за

разпределението на печалбите за представяне на общото събрание;

упражнява правомощията, делегирани от учредителния акт или от

решението на извънредното събрание. Дейността на съвета на

директорите е под контрола на надзорния съвет.

Съветът на директорите заседава на заседания, които са законно

свикани с участието на най-малко половината от членовете. Неговите

решения са валидни, ако се вземат с мнозинство от гласовете на

присъстващите членове. При изключителни обстоятелства, които са в

интерес на дружеството, решенията могат да се вземат с единодушно

гласуване на членовете, изразено в писмена форма, без да заседава

съвета на директорите.

За дейността, изпълнявана в това им качество,членовете на съвета на

директорите получават възнаграждение, определено от надзорния съвет.

Членовете на съвета на директорите могат да бъдат освободени по

всяко време от надзорния съвет и от Общото събрание само ако

учредителният акт съдържа клауза в това отношение. Ако уволнението на

членовете на съвета на директорите е необосновано, то им дава право на

обезщетение.

Членовете на съвета на директорите са отговорни за вредите,

причинени на дружеството, чрез неизпълнение, или неправилно

изпълнение на задълженията си. Взаимоотношенията между членовете на

съвета на директорите и дружеството са мандатни отношения, които се

уреждат от общите разпоредби за мандата и от Закона № 31/1990.

В. Контролни органи по управлението350

a. Категории контролни органи. В системата за единно управление

съществуват контрольори или финансови одитори (имплицитно вътрешни

350 Техният правен режим се урежда главно от разпоредбите на чл. 159 - чл. 166 от Закон

№ 31/1990.



одитори). В дуалистичната система на управление финансовият одит е

задължителен.

б. Контрольори. Контрольорите са физически или юридически

лица, изпълняващи условията на Закон № 31/1990, а ако те са и експерт-

счетоводители, включително тези по правителствена наредба № 65/1994г.

относно експерт-счетоводителите и оторизираните счетоводители.

По отношение на несъвместимостта не могат да бъдат контрольори:

а) управителите на дружеството; б) лица, които са роднини или по

сватовство до четвърта степен или съпрузи на управителите; в) лица, които

получават под каквато и да е форма за други длъжности, различни от тази

на контрольор, заплата или възнаграждение от директори или от

дружеството, или чиито работодатели са в договорно отношение със, или

в конкуренция с него; г) лицата, които имат контролни функции в

Министерството на публичните финанси или в други публични институции,

с изключение на случаите, изрично предвидени в закона при упражняване

на предоставените с това качество правомощия.

Правителствена наредба № 65/1994 [чл. 12, алинеи (1)-(2)]

забранява на експерт-счетоводителите да извършват работи: 1) за

икономическите оператори или за институциите, чиито служители са, и за

тези, с които техните работодатели са в договорно или конкурентно

отношение; 2) за икономически оператори, ако те са роднини или по

сватовство до четвърта степен включително, или съпрузи на управителите;

3) за трети страни, за които има доказателства за конфликт на интереси

или статут на несъвместимост.

Броят на контрольорите е нечетен. Дружеството трябва да има 3

кантрольора и един допълнителен (ако учредителния акт не предвижда по-

голям брой), и поне един контрольор трябва да бъде експерт-

счетоводител. Първите контрольори се назначават с учредителния акт, а

следващите се избират от общото събрание.

Мандатът е 3 години, като има възможност да бъдат преизбрани.

Контрольорите получават фиксирано възнаграждение, установено от

учредителния акт или от редовното общо събрание, което ги е посочило.

Основните права на контрольорите са: право на възнаграждение,

право на месечно получаване от управителите на ситуацията по отношение



на хода на дейността на дружеството; правото да им бъде представено от

управителите в рамките на законоустановения срок годишния финансов

отчет за предходната стопанска година заедно с техния доклад и

оправдателните документи. Контрольорите имат следните основни

задължения: да наблюдават управлението на дружеството; да проверяват

финансовите отчети, ако те са законно изготвени и в съответствие с

регистрите; Проверяват регистрите на дружеството. При изпълнение на

задълженията контрольорите могат да работят заедно или поотделно при

условията, предвидени в Закон № 31/1990.

Контрольорите са в мандатни отношения с дружеството и трябва да

упражняват лично мандата си. Контрольорите носят гражданска и/или

наказателна отговорност, а ако са експерт-счетоводители, могат да

отговорят дисциплинарно и административно.

Длъжността контрольор се прекратява в следните ситуации: 1) при

изтичане срока на мандата; 2) чрез прекратяване на мандата от Общото

събрание; 3) със смъртта на контрольора физическо лице или с

прекратяване на съществуването на контрольора юридическо лице; 4) при

отказ от мандат от страна на контрольора; 5) чрез законно прекратяване на

мандата.

в. Финансов одитор. Закон № 31/1990 налага на дружеството с

дуалистична система за управление задължението за финансов одит,

разпоредбите, отнасящи се до контрольорите, не се прилагат. В

дружеството с единна система за управление годишните финансови отчети

подлежат на задължителен финансов одит, когато законът предвижда

задължение за одит, или по избор, ако акционерите решат това при

учредяването или по-късно.

Правният статут на финансовото одитиране и финансовите одитори

се определя в Извънредна правителствена наредба № 75/1999 г. за

дейността по финансов одит. Финансовият одит е проверяваща дейност, за

да могат финансовите одитори да изразят мнение по финансовите отчети

в съответствие с одитните стандарти, хармонизирани с международните

одиторски стандарти и приети от Камарата на финансовите одитори на

Румъния.

Финансовият одитор е физическо или юридическо лице, което



придобива и упражнява качеството съгласно закона, като член на Камарата

на финансовите одитори на Румъния. Упражняването на дейността по

финансов одит се извършва в съответствие с принципа на независимост.

Редовното общо събрание определя минималната продължителност на

договора за финансов одит

Правата и задълженията на финансовия одитор се определят от закона

и от договора за финансов одит, сключен между одитора и дружеството.

Одиторът има следните права: правото да се запознае със ситуациите и

действията на дружеството; правото на заплата за извършената работа;

правото да му бъде представен от управителите годишния финансов отчет за

предходната стопанска година, заедно с доклада и придружаващите ги

документи; правото да присъства на заседанията на общите събрания и на

управителния съвет/надзорния съвет. Основните задължения на финансовия

одитор са: да подготви доклада за годишния финансов отчет; проверка на

съответствието на годишния финансов отчет със закона и дружествените

регистри; информиране на членовете на управителния съвет/надзорния съвет

и на общото събрание за констатираните нередности в управлението на

дружеството.

Финансовият одитор е независим. Той отговаря за вредите,

причинени на дружеството, като отговорността е при същите условия както

отговорността на управителите, съвета на директорите и контрольорите.

Прекратяването на функцията на финансов одитор в акционерно

дружество може да стане чрез: загуба на качеството на финансовия одитор

съгласно специалното законодателство; при поява на случаи на

несъвместимост; при изтичане на крайния срок за договора; уволнение от

редовното общо събрание.

Дружеството трябва да извършва вътрешен одит в съответствие с

правилата, разработени от Камарата на финансовите одитори в Румъния.

§3. Облигации, регистри, финансови отчети, промяна

приключване на акционерното дружество

от. Облигации. Акционерното дружество може да емитира

облигации по реда на закона351. Те не могат да бъдат емитирани за по-

351 Правната уредба е установена с разпоредбите на чл. 167 - чл. 176 от Закон № 31/1990.



малка стойност от номиналната стойност (най-малко 2,5 леи), те трябва да

бъдат с еднаква стойност, да предоставят на своите притежатели равни

права и да са неделими. Съществуват два вида облигации: а) поименни

облигации; б) облигации на приносител.

б. Фирмени регистри и финансови отчети352. Акционерното дружество

е длъжно да води следните категории регистри: 1) регистъра на акционерите; 2)

регистъра с акциите; 3) регистъра на заседанията и обсъжданията на общите

събрания; 4) регистъра на заседанията и обсъжданията на управителния съвет,

съответно на съвета на директорите и на надзорния съвет; 5) регистъра на

обсъжданията и заключенията на одиторите и, при необходимост, на

вътрешните одитори; 6) регистъра на облигациите.

Акционерните дружества са задължени да изготвят, одобрят,

регистрират в търговския регистър и да публикуват годишния финансов

отчет в Държавен вестник. Печалбата ще бъде разпределена по

предназначения, определени от закона (резервен фонд) и от волята на

акционерите (плащане на дивиденти).

в. Промяна дружеството. Учредителният акт на акционерното

дружество може да бъде променен, когато имаме случаите, предвидени в

Закон 31/1990 (членове 113 и 204-246), а именно: промяна на правната

форма; преместване на седалището; промяна на предмета на дейност;

удължаване срока на действие на дружеството; увеличаване или

намаляване на акционерния капитал; реорганизация на дружеството чрез

сливане или разделяне; оттегляне от дружеството. Процедурата по

промяна преминава през общите етапи на всяка промяна в дружеството.

г. Прекратяване на дружеството. Акционерното дружество

преминава през общите фази на прекратяване на съществуването на всяко

дружество: разпускане и ликвидация. Прекратяването се дължи по

причини, общи за всяко дружество и по причини, специфични за тази

форма на дружество. Специалните причини за прекратяването са:

намаляване на акционерният капитал под законовия минимум; намаляване

на нетните активи на дружеството под половината от сумата на записания

акционерен капитал; намаляване на броя на акционерите под праговата

граница. Ликвидацията се извършва в съответствие с общите правила за

ликвидация на Закон №. 1/1990 г. и учредителните документи.

352 Чл.176 - чл. 186 от Закон №31/1990.



ГЛАВА VI.

ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ353

Регламентиране. Закон № 31/1990 регламентира дружеството с

ограничена отговорност, установявайки основни правила, общи за всяка

форма на юридическо лице, и специфичните правила за този тип354.

Понятие. Дружеството с ограничена отговорност е дружество с

юридическа правосубектност, създадено чрез сдружаване на минимум две и

максимум петдесет физически и/или юридически лица, които имат дялове с

минимална стойност от 200 леи, за извършване на дейности със стопанска

цел, и в които отговорността за социални задължения се гарантира главно от

дружественото имущество, и в допълнение, от отговорността на

съдружниците до размера на записания акционерен капитал.

§1. Създаване на дружество с ограничена отговорност

Дружеството с ограничена отговорност се учредява чрез

дружествен договор и устав (изготвени отделно или като единен акт),

подписани от всички съдружници. В случай на дружество с ограничена

отговорност с едноличен съдружник от типа дружество с ограничена

отговорност, учредено чрез едностранен акт по волята на физическо или

юридическо лице, се изготвя като учредителен акт само устава.

И в двете ситуации учредителният акт трябва да отговаря на

материалните и формални условия на гражданските договори, на

специфичните елементи на актовете на дружеството и съдържанието,

установени от закона.

Формата на учредителния акт по правило е частен документ, и ако

между активите, записани като вноска, има недвижим имот, автентичната

форма става задължителна.

353 Така представеният предмет е разгледан от V.Găină, L.E. Smarandache, стр. 105-112 и

подробно от L.E. Smarandache, Societăţi comerciale, 2010, стр. 108-238. Виж също L. Său-

leanu, Societăţi comerciale, 2012, стр. 69-170. 354 Специалният правен режим се урежда главно от разпоредбите на чл.11 - чл. 15, чл. 191

- чл. 203 от Закон № 31/1990.



Съдържанието на учредителните документи трябва да съдържа

елементите, предвидени в чл. 7 от Закон № 31/1990, с някои особености,

определени от спецификата и вида на дружеството с ограничена

отговорност.

При дружеството с ограничена отговорност съдружниците са

физически и/или юридически лица, на брой не по-малко от две и не повече

от петдесет. Дружественният капитал се формира от парични вноски

(задължителни) и в натура (движими и/или недвижими имоти).

Минималният размер на акционерния капитал е 200 леи, като записването

и плащането му от съдружниците се извършва изцяло при учредяването на

дружеството. Той е разделен на акции и всяка от тях трябва да има

стойност най-малко 10 леи. Дружеството се състои от индивидуално

наименование, към което може се добавя името на един или повече

съдружници и се придружава от пълното писмено означение "Дружество с

ограничена отговорност" или съкратено "S.R.L."/ООД/.

Дружеството с ограничена отговорност с едноличен съдружник има

само един съдружник. Физическо или юридическо лице може да бъде

едноличен съдружник само в едно дружество с ограничена отговорност, а

дружеството с ограничена отговорност не може да има като едноличен

съдружник дружество с ограничена отговорност с едноличен съдружник.

Размерът на апортната вноска се определя въз основа на експертна

експертиза. Дружествените дялове, в които е разпределен акционерен

капитал, принадлежат на единствения съдружник. Изписването на

наименованието следва правилата, посочени по-горе.

При учредяването си дружеството преминава през трите етапа,

които са общи за учредяването на дружество, уредено от Закон № 31/1990,

и всеки етап от своя страна преминава през общите последователности.

§2. Функциониране на дружеството с ограничена отговорност

А. Орган за обсъждане и вземане на решение

В дружеството с ограничена отговорност общото събрание на

съдружниците е съвещателен и решаващ орган и се свиква най-малко

веднъж годишно или когато е необходимо, в седалището на дружеството

или на друго място, определено при свикването.



При ООД с едноличен съдружник, решенията се вземат от

едноличния съдружник, който има правата и задълженията на общото

събрание на съдружниците. Едноличният съдружник е задължен да

записва в писмен вид всяко решение, взето при изпълнение на неговите

задължения. Договорите между дружеството с ограничена отговорност и

неговия единствен съдружник се сключват в писмена форма под санкцията

за абсолютна нищожност.

Общото събрание има следните правомощия: одобрява годишния

финансов отчет; назначава и освобождава управители и контрольори;

одобрява освобождаването на управителите; решава за преследването на

управителите и контрольорите за нанесените щети; одобрява изменението

на учредителния акт; разпределя нетната печалба.

Свикването на общото събрание на съдружниците се извършва от

управителите, съдружниците (представляващи най-малко ¼ от

акционерния капитал и се посочва целта на свикването) или

контрольорите. Поканата включва датата, мястото и дневния ред, а

уведомяването на съдружниците се извършва с препоръчано писмо,

изпратено най-малко 10 дни преди датата, определена за провеждане на

събранието, освен ако не е посочено друго в устава.

Общото събрание заседава и извършва своята работа на датата и

мястото, посочени в поканата. Това важи във връзка с въпросите, по които

се обсъжда, както следва: а) изменението на учредителния акт изисква

присъствието на всички съдружници; б) за всички други въпроси е

необходимо присъствието на съдруужниците, представляващи

абсолютното мнозинство от тях и на дружествените дялове (при първото

свикване), съответно, какъвто и да е броят на съдружниците и делът на

дружествения капитал на представените съдружници (при второто

свикване).

Участието на съдружниците в заседанията става пряко или чрез

представителство. Задседанието се открива от един от управителите. След

като се увери, че събранието е валидно и след избора на работещите

органи, се преминава към обсъждане на въпросите от дневния ред.

Протичането на работата се вписва в протокола от заседанието.

Решенията на общото събрание се приемат с открито или тайно



гласуване, както е посочено в учредителния акт. Гласуването се извършва

по правило: една дялова вноска дава право на един глас. Гласуването се

извършва пряко или по пощата, ако така е посочено в учредителния акт.

Приетите решения са валидни при първото свикване, във връзка с

предмета им, както следва: а) с гласуване на всички съдружници, ако се

приема изменение на учредителния акт; б) с гласуване на ¾ от

дружествения капитал, ако се прехвърлят акции на лица извън

дружеството; в) с абсолютно мнозинство на съдружниците и на

дружествените дялове, ако се обсъждат други въпроси. При второто

свикване решенията се вземат с обикновено мнозинство от съдружниците

и дружествените дялове, независимо от тяхното представителство в

събранието на съдружниците.

Решенията на общото събрание на съдружниците, приети в

съответствие със учредителния акт и законовите разпоредби, са

задължителни за всички съдружници, независимо дали присъстват или

отсъстват от събранието, или са гласували за, или против. Те се

публикуват, ако се отнасят до актове и действия, за които законът

предвижда регистрация в търговския регистър. Незаконните решения на

общото събрание могат да бъдат обжалвани по същия начин като

решенията на общите събрания на акционерните дружества.

Б. Орган на управление

Дружеството с ограничена отговорност се управлява от един или

повече управители (съдружници или несъдружници), назначени с

учредителния акт или избрани от общото събрание. Управителите не могат

да получават, без разрешението на събранията на съдружниците, мандат

на управители в други конкурентни дружества, или дружества със същия

предмет на дейност, нито да правят същата търговия с друг конкурент за

своя сметка или за сметка на друго лице.

Управлението на ООД с единствен съдружник може да се извършва

от единствения съдружник, като той/тя има всички задължения,

предвидени от закона за това качество, или от друго лице.

Най-важните задължения на управителите са: свикват общото

събрание на съдружниците; водят дружествените регистри; изготвят и

представят годишния финансов отчет за одобряване на общото събрание;



представляват дружеството във взаимоотношения с трети лица (всеки от

управителите, освен ако не е предвидено друго в учредителния акт).

Администраторите могат да сключват правни актове (за съхранение,

управление или разпореждане) в рамките на мандата, предоставен им за

дейността на дружеството. Ако дружеството има само един управител, тогава

той работи самостоятелно, а ако има няколко управители, те могат да работят

индивидуално или заедно. Когато са няколко, ако е определено с

учредителния акт, те ще решават с единодушие, а в случай на различие

решението ще бъде взето от съдружниците, представляващи абсолютното

мнозинство от дружествения капитал.

Управителите са солидарно отговорни за: а) действителността на

плащанията на съдружниците; б) действителността на изплатени дивиденти;

в) съществуването и правилното поддържане на търговските регистри; г)

точното изпълнение на решенията на общото събрание; д) изпълнението на

задълженията, произтичащи от закона и учредителния акт.

Отговорността на управителите се урежда от разпоредбите относно

мандата и от правилата, предвидени в Закон № 31/1990. Формите на правна

отговорност на управителите са гражданска и наказателна отговорност.

Инициативата за извършване на действия по търсене на отговорност срещу

управителите принадлежи на дружеството и неговите кредитори.

В. Контролни органи

Контролът върху управлението и ръководенето може да бъде

упражняван по целесъобразност от финансови одитори, контрольори или

съдружници, които не са управители. Годишните финансови отчети се

одитират от финансови одитори, когато финансовият одит се изисква от

закона. В противен случай съдружниците могат да назначат един или

повече контрольори или финансов одитор, чрез учредителния акт или с

решение на общото събрание. Ако броят на съдружниците надвишава 15,

назначаването на контрольори е задължително. При липса на контрольори

или финансови одитори всеки от съдружниците, който не е управител на

дружеството, може да упражнява правото на контрол.

Финансовият одитор се назначава и освобождава от общото

събрание, с изключение на първия одитор, назначен с учредителния акт.

Задълженията и правата на финансовия одитор са тези, предвидени в



Извънредна правителствена наредба № 75/1999 и Закон № 31/1990. Ако

дружеството подлежи на одит, то трябва да има и вътрешни одитори.

Дружеството с ограничена отговорност с повече от 15 сътрудници

се изисква да има контрольор и помощник. Назначаването на

контрольорите се извършва от събранието на съдружниците и се прилагат

разпоредбите относно контрольорите на акционерното дружество,

съдържащи се в Закон № 31/1990.

Ако от дружеството не се изисква да има контрольори или

финансови одитори, контролът върху управлението се осъществява от

съдружници, които не са управители. Методите за контрол на

съдружниците са: участие в обсъждания и решения; проучване на

дружествените регистри; информация за напредъка на дружеството.

§3. Финансови отчети, промяна и прекратяване на дружество с

ограничена отговорност

от. Годишни финансови отчети. Дружеството с ограничена

отговорност се задължава да изготвя годишни финансови отчети, които се

предхождат от обща инвентаризация на елементите на активите и пасивите

и на другите активи и ценности, които се управляват и администрират.

Дружеството трябва да създаде резервен фонд. Подготовката на

финансовите отчети и създаването на резервния фонд следва правилата,

предвидени за акционерното дружество. Разпределението на печалбата

(реална и полезна) под формата на дивиденти се извършва от общото

събрание при условията, определени от учредителния акт, а при липса на

такава клауза пропорционално на дела на акционерния капитал.

б. Промяна дружеството. Учредителният акт на дружеството с

ограничена отговорност може да бъде изменен за всички случаи на

изменение, предвидени в Закон № 31/1990355.

Прехвърлянето на дружествени дялове се извършва чрез цесия

между съдружниците, чрез прехвърляне на лица извън дружеството или

чрез наследяване.

Оттеглянето на съдружника от дружеството с ограничена

отговорност може да се извърши доброволно или по съдебен път.

355 Виж Глава III.



Изключването на съдружник от дружество с ограничена отговорност се

извършва по съдебен ред, по причини като: невнасяне на вноската, за

която е задължен; извършване на измами в ущърб на дружеството или

използване на подписа и капитала за него или за друг, от управителя

съдружник.

в. Прекратяване на дружеството. Дружеството с ограничена

отговорност преминава две фази в процеса на прекратяване, а именно

прекратяване и ликвидация.

Прекратяването настъпва поради общите причини за разпускане на

всяко дружество, но също и по специфични причини.

В дружеството с ограничена отговорност конкретните причини за

прекратяването са: 1) намаляване на броя на съдружниците до един,

поради несъстоятелност, нетрудоспособност, изключване, оттегляне или

смърт на един/няколко съдружници, освен в случаите, когато в

учредителния акт има клауза за продължаване с наследниците, или

останалият съдружник решава да продължи съществуването на

дружеството чрез превръщането му в дружество с ограничена отговорност

с едноличен сътрудник; 2) намаляване на дружествения капитал под

правния минимум и не прилагането в рамките на 9 месеца от датата на

констатиране на мярката за допълване на дружествения капитал или

преобразуването на дружеството в друга правна форма, за която

дружествения капитал съответства на намаления размер.

Съществува и специфична причина за разпускане на ООД, а именно:

нарушение от страна на такова дружество на забраната за едноличен

съдружник физическо или юридическо лице, имащо това качество в друго

дружество с ограничена отговорност с едноличен съдружник, или да има

като едноличен съдружник друго дружество с ограничена отговорност с

едноличен съдружник.

Ликвидацията на дружеството се извършва в съответствие с общите

правила за ликвидация, предвидени в Закона за защита на конкуренцията

№31/1990 г. и неговия учредителен акт.



Глава VII.

СПЕЦИФИКА НА ПОЕТИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПРИ ЕКСПЛОАТАЦИЯ

НА ТЪРГОВСКОТО ПРЕДПРИЯТИЕ

Аспекти относно унифицирането на режима на задълженията.

Чрез прилагането на монистичната теория румънският Граждански кодекс

предвижда единно регламентиране на третирането на задълженията,

което доведе до изчезването на правния режим, различен от гражданските

и търговските задължения. По този начин задълженията се ползват от

единния правен режим, независимо от техния източник - договорен или

извъндоговорен - и от качеството на страните, професионалисти или

непрофесионалисти.

Като частен случай, Гражданският кодекс установява специални

правила за задълженията и договорите, породени от експлоатацията на

предприятието. Тези конкретни правила, водени от професионалното

качество на собственика на предприятието, са ограничени числено и имат

второстепенна роля. Приложими както за търговците, така и за

нетърговците, те не могат да се считат за достатъчен критерий за

квалифициране на договорите и задълженията на търговците с търговски

характер356.

Някои от отменените правила, приложими към задълженията, поети

от професионалистите, са били възприети от отменения Търговски кодекс,

като в миналото са допринесли за спецификата на търговските

задължения357 спрямо гражданските задължения358. Тяхната интеграция в

Гражданския кодекс е пример за комерсиализиране на гражданското право

356 Счита, че спецификата на правните актове, свързани с дейността на търговското

предприятие, е причина да бъдат квалифицирани като търговски правни актове, St. D. Căr-

penaru, цит., стр. 400. 357 Специфичният правен режим на търговските задължения е залегнал в Търговския закон

с разпоредбите на чл. 42- чл. 45 и чл. 55. 358 Счита, че процесът на уеднаквяване на частното право и обединението на двете материи,

гражданска и търговска ще доведе до комерсиализиране на гражданското право, в смисъл

на конверсиране на гражданските институции или тяхното сливане с институции и

концепции, принадлежащи към търговското право, I. Schiau, цитат, стр. 15.



и понастоящем предвижда разширяване на категорията на целевите

правни субекти - от търговци до професионалисти.

Отменените правила359 от единния правен режим на задълженията,

приложими само към правните отношения, генерирани от дейността на

дадено предприятие, са залегнали в Гражданския кодекс, но също и в

някои специални закони.

Терминологично, с влизането в сила на Гражданския кодекс

изразите "търговски договор" или "търговски договори" се заменят с

изразите "граждански договор" или "граждански договори", а фразата

"търговски договори или актове", с термина "договори”360. Така,

разграничението между граждански актове и търговски актове, съответно

между граждански задължения и търговски задължения, остава без

правна подкрепа.

Търговското предприятие се занимава с производство, търговия и

предоставяне на услуги с цел печалба. Извършването на тези дейности от

професионалиста търговец включва сключването на правни актове,

извършването на правни действия и икономически операции. Общите

правила относно задълженията по частното право, залегнали в

Гражданския кодекс (книга V361), се прилагат и за сключените договори и

за поетите задължения при експлоатирането на търговското предприятие.

В резултат на това дерогиращите правила от единния правен режим на

задълженията, които произтичат от Гражданския кодекс и от специалното

законодателство, се прилагат за търговци, които експлоатират търговски

предприятия, като строго отчитат качеството им на професионалисти, а не

други особености.

Специални правила за изпълнението на професионалните

задължения, наложени от Гражданския кодекс. По отношение на

задълженията гражданският кодекс дава съгласуваност на правния режим

на професионалиста, като установява конкретни правила, които стриктно

359 C. Gheorghe, Regulile specifice privind contractele profesioniştilor, Revista de Drept Comer-

cial бр. 11/2011 г., стр. 105. 360 Член VII от ИПН № 79/2011 за регулиране на някои мерки, необходими за влизането в

сила на Закон 287/2009 г. относно Гражданския кодекс, 361 Имаме предвид само разпоредбите на чл. 1164 - чл. 1323 и чл. 1469 - чл. 1565.



отчитат това качество. Макар и сравнително малки и несъществени362, тези

специални цивилни правила се прилагат в задължителните отношения,

установени от професионалисти с други професионалисти или с обикновени

частни лица. Статута на професионалисти на търговците определя обхвата на

тези специфични правила, включително задълженията, които те поемат при

осъществяване на професионалната си дейност.

В последователността на тяхното третиране в Гражданския кодекс

тези конкретни правила визират:

- професионалното местожителство. Съгласно чл. 96 от

Гражданския кодекс професионалистът физическо лице има

местожителство и на мястото на предприятието, което експлоатира, по

отношение на имуществените задължения, които са били породени или ще

бъдат извършвани на това място. Правилото се прилага и за юридическото

лице, което в зависимост от предмета на дейност може да има няколко

вторични офиса, като клоновете, териториални представителства и

работни пунктове [чл. 227 ал. (2) от Гражданския кодекс]. По този начин и

професионалистите юридически лица могат да изберат седалище,

различно от основното им място на дейност, за упражняване на права и

изпълнение на задължения, произтичащи от правен акт363. По отношение

на регламентирането на мястото на плащане (член 1494 от Гражданския

кодекс364), разглежданото правило определя възможността плащането да

362 M. Николае, цитат, стр. 548. 363 Gh. Piperea, Nou Cod civil. Comentariu pe articole (art.1-2664), координатори Fl.A. Baias,

E. Chelaru, R. Constantinovici, I. Macovei, издателство Gh. Piperea, Nou Cod civil. Comentariu

pe articole (art.1-2664), координатори Fl.A. Baias, E. Chelaru, R. Constantinovici, I. Macovei

Букурещ, 2012 г., стр. 228.. 364 Съгласно ал. 1, при липса на противоположна разпоредба или когато мястото на плащане

не може да бъде определено от естеството на извършване или по силата на договора, от

установените практики между страните или от обичайната практика: а) паричните

задължения трябва да бъдат изпълнени в местоживеенето или, седалището на кредитора

към датата на плащането; б) задължението да се предаде отделно оформено нещо трябва

да се извършва на мястото, където активът се намира на датата на сключване на договора;

в) другите задължения се изпълняват в седалището или, според случая, в седалището на

длъжника към датата на сключване на договора.

Съгласно ал. (2), страната, която след сключването на договора, променя местоживеенето

си или, според случая, седалището според разпоредбите на ал. (1), като място на плащане,

поема допълнителните разходи, които тази промяна причинява.



може да бъде извършено и в професионалното местожителство, съответно

вън вторичното седалище.

- цена между професионалисти. Съгласно чл. 1233 от Гражданския

кодекс, ако договорът между професионалисти не определи цената и не

посочи начин за нейното определяне, се приема, че страните считат, че

цената, която обичайно се практикува в същата област за същите работи

при сравними условия или, при липсва на такава цена, е разумна цена.

- случай на представител, претендиращ да е притежател на

дадено предприятие. Съгласно чл. 1297, ал. (2) от Гражданския кодекс,

ако представителя при договаряне с трета страна в рамките на

предоставените на предприятието правомощия претендира, че е негов

притежател, третата страна, която по-късно открива самоличността на

истинския собственик, може да упражни и срещу последния правата, които

той има срещу представителя365.

- оценяване на вината. По дела за гражданска отговорност за

собствени действия, чл. 1358 от Граждански кодекс определя, че при

преценката на вината ще бъдат взети предвид обстоятелствата, при които

е настъпила вредата, извън личността на извършителя на деянието и,

когато е уместно, фактът, че вредата е причинена от професионалист при

експлоатацията на дадено предприятие.

- презумцията за солидарност. Съгласно чл. 1446 от Гражданския

кодекс, се предполага, че солидарността е между длъжниците на

договорно задължение при упражняване на дейността на едно

предприятие, освен ако закона не предвижда друго366.

- добросъвестно изпълнение на задълженията. Съгласно чл. 1480,

ал. (2) от Гражданския кодекс, в случай на задължения, присъщи на

професионална дейност, усърдието се оценява, като се отчита естеството

на упражняваната дейност. Всъщност законодателят въвежда по-висш

365 По правило договорът, сключен от представителя в рамките на предоставените

правомощия, когато третата страна не е знаела и не е трябвало да знае, че представителят

е действал в това си качество, задължава само представителя и третата страна, освен ако

в закона не е предвидено друго [чл. 1297 ал. (2) Гражданския кодекс]. 366 Тази разпоредба действа като дерогация от правилото, установено в чл. 1445 на

Гражданския кодекс, според което солидарността между длъжниците не се предполага,

освен когато това е изрично предвидено от страните или предвидено от закона.



обективен стандарт,367 когато оценяваме усърдието при изпълнението на

договорни задължения в професионална дейност, която в духа на новия

Граждански кодекс не е по-ниска от критерия за добрия стопанин368.

- забавяне на изпълнението на задължението. На основание чл.

1523, ал. 2, буква d),от Гражданския кодекс, длъжникът има право да

закъснее в определените със закон случаи и тогава, когато: (...) не е

изпълнено задължението за плащане на парична сума, поета в хода на

изпълнение на дейността на предприятието.

- наемането на помещения, предназначени за извършване

дейността на професионалиста. Разпоредбите на чл. 1778, ал. (3) от

Гражданския кодекс предвиждат, че наемането на помещения,

предназначени за извършване на дейност като професионалист, е предмет

на общите разпоредби, приложими за всяко наемане на активи (чл. 1777 -

чл. 1823 от ГК) и разпоредбите на чл. 1824 и чл. 1828 - чл. 1831 от

Гражданския кодекс. Последните разпоредби са специфични за договора

за наем за жилищно настаняване. Текстът е благоприятен за наемателите

професионалисти, които, както и наемателите в наетите жилища за

живеене, се възползват от от правото за избор на наем и не могат да бъдат

извеждани, освен въз основа на съдебно решение369.

- презумпцията за обвързващ характер на мандата.На основание

член 2010 ал. (1) от Гражданския кодекс се предполага, че мандатът,

предоставен за упражняване на дадена дейност е с обвързващ характер370.

- ипотеката върху универсалността на активите. Чл. 2368 от

367 В тази връзка, M. Nicolae, цитат, стр. 551. 368 Стандартът е резултат от чл. 1480, ал. (1) от Гражданския кодекс, който гласи, че

"длъжникът трябва да изпълнява задълженията си с грижата на добър стопанин при

управлението на неговата собственост, освен ако не е предвидено друго от закона или от

договора”. 369 В тази връзка, M. Nicolae, цитат, стр. 551. 370 В доктрината тълкуването на този правен текст е източник на противоречия. По мнение

на M. Nicolae, цитат, стр. 551,” текстът е приложим, независимо от това дали и двете

страни, довереник и доверител са професионалисти или не”. Съгласно Gh. Piperea, Noul

cod civil…, 2012, стр.. 2017, “ текстът неоснователно ограничава случаите на презумпция

(...) в случаите, когато даден довереник извършва някои или всички професионални

дейности на професионалиста, не и ако професионалистът е довереник на дадено лице.

Очевидно е, че мандатът е обременяващ, ако е сключен между професионалисти.”



Гражданския кодекс определя, че конвенционалната ипотека върху

универсалността на движимо или недвижимо имущество, независимо дали е

налице или е бъдеща, материална или нематериална, може да бъде дадена само

по отношение на активите, участващи в дейността на дадено предприятие.

- отчуждаването на ипотекирания имот в случай на ипотека на

движимо имущество. Съгласно чл. 2393 ал. (1) от Гражданския кодекс,

този, който закупува един актив в обичайния ход на стопанската дейност

на предприятието, което отчуждава активи от същия вид, придобива

актива, свободен от ипотеките, учредени от отчуждителя, дори ако

ипотеката е съвършена и придобиващият знае за съществуването й371.

- давностен срок от 1 година. Разпоредбите на чл. 2520 от

гражданския кодекс определят давностен срок в рамките на една година

относно правото на действие в случай на: 1) професионалисти в сферата

на общественото хранене или хотелиери, за услугите, които предоставят;

2) учители, инструктори, майстори и художници, за уроци на по час, ден

или месец; 3) лекари, акушерки, медицински сестри и фармацевти за

посещения, операции или лекарства; 4) търговци на дребно за плащането

на продадените стоки и доставените материали; 5) майстори и занаятчии,

за плащане на хонорари и разноски; 6) адвокати, срещу клиенти, за

заплащане на хонорари и разноски. Давностният срок се изчислява от

деня, в който решението става окончателно или от момента на

помирението или оттеглянето на мандата. В случай на незавършена

работа, давностният срок е 3 години от датата на последната извършена

услуга; 7) публичните нотариуси и съдебни изпълнители, по отношение на

плащането на дължимите им суми за действията на техните длъжности.

Давностният срок се изчислява от деня, в който тези суми станат дължими.

8) инженери, архитекти, геодезисти, счетоводители и други свободни

професионалисти, за плащане на сумите, на които имат право.

Давностният срок ще се брои от деня на приключване на работата372.

371 Съгласно ал. (2), в този случай ипотеката се прехвърля върху цената или други активи,

пполучени от отчуждаването на ипотекираното имущество. 372 Във всички случаи продължаването на уроците, услугите, доставките, доставките или

работите не прекъсва давността за дължимите суми (чл. 2520 ал. (2) от Гражданския

кодекс.].



Този набор от правила за обхвата на задълженията, поети при

управление на предприятието от професионалистите (както търговци, така

и нетърговци) обикновено са неблагоприятни за тях и благоприятни за

техните договорни партньори или дори за трети лица. По същество, това е

противоположно на презумпцията за професионализъм, извлечена от

професионалния характер на извършената работа и от статута на

специалисти в тяхната област на действие. В случая на професионалистите

в търговията се намесва и императивът за стабилност и сигурност на

бизнес партньорите.

Специални правила, залегнали в други нормативни актове.

Основният регламент, предвиден в Гражданския кодекс за задълженията,

се допълва от някои нормативни актове, приети преди или след

Гражданския кодекс, но изменени за да са в съответствие с настоящата

гражданска нормативна уредба. По този начин специалното

законодателство допълва набора от частни правила, приложими към

задължителните отношения с професионалистите, като укрепва

специалния правен режим в сегашното виждане на румънския

законодател.

A. Правила, наложени с Наредба № 13/2011 относно законната

платима и наказателна лихва за парични задължения, както и за

регулирането на финансово-данъчните мерки в банковата сфера.

Нормативният акт установява нов правен режим на платимите и

наказателните лихви за договорни и извъндоговорни задължения, със

специален акцент върху задълженията, поети при експлоатацията на

предприятие с цел печалба.

По смисъла на наредбата лихвата373 обозначава както сумите,

сметнати в пари, така и други услуги, под всякакво название или

наименование, за които длъжникът се задължава като еквивалент на

използването на капитала [чл. (5)].

Платимата лихва е лихвата, дължима от длъжника за задължението

да даде сума пари за определен период, изчислена за периода преди

падежа на задължението, а наказателната лихва е лихвата, дължима от

373 Лихвата представлява обезщетение за вреди, оценени със съгласието на страните или

при липса на закон. В този смисъл, St. D. Cărpenaru, цитат, стр. 443.



длъжника на паричното задължение за неизпълнение на съответното

задължение до падежа.374

Правилата на наредбата се допълват с тези по чл. 1535 и чл. 1538,

чл. 1543 от Гражданския кодекс. От тях отбелязваме, че за да се иска

плащане, кредиторът не трябва да доказва никаква вреда, а вината на

длъжника се предполага от простия факт на забавяне на изпълнението на

задължението.375 В случай на длъжник професионалист, за поетите

задължения при експлоатацията на предприятието, не е необходимо

забавяне, както в случая на непрофесионалистите376.

В договорите страните могат свободно да определят лихвения

процент както за изплащане на заем със сума пари, така и за забавяне на

плащането на парично задължение. При липса на изрично уточняване на

размера на дължимите и/или наказателни лихви от страните, ще се плати

законната лихва на всяка от тях. Наредба №13/2011 установи различни

правила за паричните задължения въз основа на стопанската или

нестопанската цел на предприятието, по отношение на законоустановения

(платим и наказателен) лихвен процент и границата на конвенционалния

лихвен процент (платим или наказателен).

В правните взаимоотношения, произтичащи от дейността на едно

предприятие, законоустановеният лихвен процент се определя от

референтния лихвен процент на Националната банка на Румъния377, а

наказателния лихвен процент се определя от референтния лихвен процент

плюс 4 процентни пункта378. За тези парични задължения наредбата не

определя ограничения за конвенционалните лихвени проценти (платими

или наказателни).

В случай на правоотношения, които не произтичат от

експлоатацията на едно предприятие, нивото на законоустановеното

374 Чл.1 ал. (2) и (3) от Наредба №13/2011. 375 Чл. 1538, ал. (4) и чл. 1548 от Гражданския кодекс. 376 Чл. 1523, ал. (2) буква d) от Гражданския кодекс. 377 Референтният лихвен процент на Националната банка на Румъния е процентът на

паричната политика, установен с решение на Съвета на директорите на Н..Б.Р. и се

публикува в Държавен вестник на Румъния, част I, от Н..Б.Р., когато се променя нивото на

лихвения процент по паричната политика. 378 Чл. 3 ал. (1) и ал. (2) и и ал. 4 от Правителствена наредба № 13/2011.



лихвено възнаграждение и наказателна лихва се изчислява въз основа на

референтния лихвен процент на Националната банка на Румъния (съгласно

горепосочените правила), намален с 20%, а конвенционалната лихва

(платима или наказателна) не може да надвишава законоустановения

(платим или наказателен) лихвен процент

с повече от 50% годишно, под заплахата от нищожността на

договорната клауза и от загубата от страна на заемодателя на правото да

претендира за законна лихва379.

Предплащането на лихви и капитализацията на лихви се извършва

само по реда на Наредба № 13/2011 (членове 7-8). Ранното плащане на

лихвите може да бъде извършено до 6 месеца, а лихвите, получени по

него, не подлежат на възстановяване, независимо от последващите

промени. Лихвата ще се изчислява само върху размера на заемната сума.

Въпреки това, лихвата може да бъде капитализирана и може да бъде

начислена лихва въз основа на специално споразумение, сключено за тази

цел след падежа, но само за дължими лихви за поне една година 380.

Б. Правилата, наложени от Закон № 72/2013 относно мерките за

борба със забавянията при изплащането на суми, произтичащи от

договори, сключени между професионалисти, и между тях и

договарящите органи. Нормативният акт установява специфични правила

за плащания по договори между професионалисти, и между тях и

възложители с цел повишаване ефективността на борбата със забавянето

при изпълнение на задълженията за плащане, произтичащи от тези

договори.

Закон № 72/2013381 се отнася до определени, ликвидни и изискуеми

вземания, изразяващи се в задължения за плащане на парични суми,

произтичащи от договор, сключен между професионалисти, или между тях

и възлагащ орган, като договорът има за предмет доставката на стоки или

предоставянето на услуги, включително проектирането и изпълнението на

обществени работи, на сгради и на строително-монтажни работи в

379 Чл. 3 ал. (3) и ал. 5, ал. (1) и ал. (2) от Правителствена наредба № 13/2011. 380 Съгласно чл. 8, ал. (4) от Правителствена наредба 13/2011, тези правила не се прилагат

към договора за текуща сметка, освен ако не е предвидено друго в закона. 381 Чл. 1 ал. (1) от Закон № 72/2013.



гражданското строителство. Обхватът на закона не включва следното: а)

дългове, вписани в списъка с кредитори в рамките на производство по

несъстоятелност, вземания, подлежащи на ad hoc или предварително

уговорен мандат, вземания, предмет на споразумение, сключено след

извънсъдебно споразумение за преструктуриране на дълговете на

дружеството; б) Договори, сключени между професионалисти и

потребители 382.

За целите на този закон понятието професионалист се определя

като всяко физическо или юридическо лице, което извършва стопанска

дейност с цел печалба, а договарящият орган се отнася до следните

субекти: а) всеки публичен орган на румънската държава, действащ на

централно, регионално или местно ниво; б) всеки публичноправен орган,

различен от посочения по-горе, с юридическа правосубектност, създаден

с цел да отговоря за задоволяване на потребности от общ интерес без

стопанска цел, и който се намира в поне една от следните ситуации:

финансира се от възлагащ орган или от друг орган, управляван от

публичното право; подчинен е, или е под контрола на възлагащ орган или

друг орган, управляван от публичното право; повече от половината от

членовете на управителния съвет или, според случая, на надзорния съвет

или на съвета на директорите се назначават от договарящия орган; в) всяко

сдружение, съставено от един или повече възлагащи органи, от

посочените по-горе383.

В договорите между професионалисти законният срок на плащане

не може да надвишава 60 календарни дни (чл. 5, ал. 1 от Закон № 72/2013].

Договарящите се страни могат да предвидят в договора по-дълъг срок на

плащане, при условие че тази клауза не е свързана със злоупотреба384.

При договорите между професионалисти и възлагащи органи

законният срок за плащане е 30 календарни дни, а в договорите, сключени

между професионалисти и обществени здравни институции или публични

382 Чл. 1 ал. (1) от Закон № 72/2013. 383 Чл. 2. т. 1 - 2 от Закон №72/2013. 384 Съгласно чл. 12 от Закон №72/2013 “практиката, с която крайният срок за плащане,

лихвеният процент за закъсняло плащане или допълнителната лихва е явно несправедлив

по отношение на кредитора, се счита за злоупотреба”.



структури, предоставящи здравни грижи, законният срок за плащане не

надвишава 60 дни385.

При изпълнение на задълженията от страна на възлагащите органи

крайните срокове за плащане не могат да надвишават законоустановените

срокове за плащане. По изключение, законът позволява на договарящите

се страни да предвидят максимум 60 календарни дни, ако това е изрично

предвидено в договора и в документацията за обществените поръчки, и е

обективно оправдано от естеството или особеностите на договора, с

условие, че такава клауза не бива да води до злоупотреба386.

За договори между професионалисти, но също и между

професионални и възлагащи органи, Закон № 72/2013 определя, че

страните не могат да се споразумеят за датата на издаване или получаване

на фактурата и всяка клауза, определяща срок за издаване или получаване

на фактурата, е под удара на абсолютната нищожност387. В двете категории

договори, договарящите се страни могат да се споразумеят за разсрочено

плащане, в който случай наказателната лихва и други обезщетения,

предвидени от закона, се изчисляват въз основа на дължимата сума388.

Определянето на лихвата за двата типа договори следва правилата

на Гражданския кодекс и Правителствено решение № 13/2011, коригирани

със специфичните елементи на Закон № 72/2013.

В отношенията между професионалистите, и в отношенията между

възлагащите органи и професионалистите, вземанията, изразяващи се в

цената на доставените стоки или цената на предоставените услуги, води

до налагането на наказателна лихва, ако: а) кредиторът, включително

неговите подизпълнители, са изпълни договорните си задължения; б)

кредиторът не е получил дължимата сума на падежа, с изключение на

случая, когато длъжникът не е отговорен за забавянето389.

В отношенията между професионалистите, наказателната лихва

тече от падежа до момента на плащане, в условията на разпоредбите на

385 Срокът започва да тече различно, съгласно чл. 6 от Закон №72/2013. 386 Чл. 7 от Закон №72/2013. 387 Чл. 5, ал. (3) и чл. 6, ал. (3) от Закон № 72/2013. 388 Чл. 5, ал. (2) и чл. 7, ал.(2) от Закон № 72/2013. 389 Чл. 3, ал. (1) и чл. 8, ал. (1) от Закон № 72/2013.



чл. 1535 от Гражданския кодекс390. Ако срокът за плащане не е посочен в

договора, наказателната лихва започва да тече след 30 календарни дни,

изчислени съгласно закона391.

Във взаимоотношенията между възложителите и професионалистите

наказателната лихва за забавено плащане започва да тече от срока, определен в

договора или, ако не е предвиден в договора, от изтичането на сроковете по чл.

6 ал. 1 от Закон №72/2013, при спазване на разпоредбите на чл. 1.535 от

Гражданския кодекс392.

Ако страните не са определили лихвата за забава за плащане, както

в договорите между професионалисти, така и в договорите между

професионалисти и възлагащи органи, наказателната лихва ще бъде

приложена и ще бъде изчислена съгласно чл. 3 от Правителствено

решение № 13/2011, референтният законен лихвен процент, валиден за

първия календарен ден от шестмесечието се прилага през цялото

шестмесечие.

Във връзка с вредите, Закон №72/2013 определя правилата по реда

на чл. 9 - чл. 11. По този начин кредиторът може да поиска обезщетение

за всички щети, за направените разходи за възстановяването на вземането,

за неизпълнението на задължението за плащане на длъжника в срок393. Ако

условията за закъсняло плащане са изпълнени, кредиторът може да поиска

минимална допълнителна лихва от длъжника за разходите по събиране на

вземането, представляващи равностойността в леи на 40 евро.

Задължението за плащане е дължимо към датата, на която наказателната

390 Тези разпоредби са следните: (1) Ако парите не се изплащат на падежа, кредиторът има

право на обезщетение за нанесени щети, от датата на падежа до момента на плащането, в

размер, договорен от страните, а при липса на договор, според закона, без да е необходимо

да доказва щетата. В този случай длъжникът няма право да доказва, че загубата, понесена

от кредитора в резултат на забавеното плащане, ще бъде по-ниска. (2) Ако преди падежа

длъжникът дължи лихва, по-голяма от законната лихва, лихвата за забава е платима на

нивото, приложимо преди падежа. (3) Ако лихвените проценти за забава не надвишават

законната лихва, заемодателят има право, освен законната лихва, на обезщетение за пълно

възстановяване на претърпените вреди. 391 Чл. 3, ал. (2) - ал. (4) и чл. 5 от Закон № 72/2013. 392 Чл. 8, ал. (2) от Закон № 72/2013. 393 В този случай ще бъдат взети под внимание условията, предвидени от закона за

отговорността при забавено изпълнение на задължението за плащане.



https://lege5.ro/Gratuit/gi3danjxg4/ordonanta-nr-13-2011-privind-dobanda-legala-remuneratorie-si-penalizatoare-pentru-obligatii-banesti-precum-si-pentru-reglementarea-unor-masuri-financiar-fiscale-in-domeniul-bancar?pid=56811804&d=2018-01-08#p-56811804



лихва в отношенията между професионалистите, или между тях и

възлагащите органи започва да тече. В допълнение към разходите,

свързани с евентуално принудително изпълнение, се предоставя и

обезщетение за минимални щети. Когато възлагащият орган прави

авансови плащания по договори с професионалисти, наказателната лихва,

разходите за възстановяване на вземането и минималните нанесени щети

се прилагат за разликата между задълженията за плащане и

предоставените аванси394.

В. Общи забележки относно правилата, наложени от други

нормативни актове. Нормативните актове, в които терминът "търговец"

има специфичен смисъл или е заменен с термините "предприятие" или

"професионалист", също са свързани с обвързващи взаимоотношения,

визиращи сфери, където търговците са вездесъщи. Многобройните

специални правила, които те определят и които, съгласно условията на

Търговския закон, се прилагат изключително за търговците (в

традиционния смисъл на термина), са разширени до категории

професионалисти по смисъла на чл. 8, ал. 1 от Закона № 71/2011. Като

пример, можем да споменем: Закон № 193/2000, Закон № 58/2008; Закон

№ 85/2014.

394 Чл. 11 от Закон № 72/2013.



Глава VIII.

КОМИСИОНЕН ДОГОВОР

Регламентиране. Настоящият Граждански кодекс включва в своето

съдържание комисионния договор. На практика, с неговата типология,

комисионният договор все още принадлежи към категорията на

договорите, които обикновено се използват при експлоатацията на

търговски предприятия, бидейки правен инструмент за посредническата

дейност с професионален характер.

Регламентирането на комисионерския договор се осигурява от

разпоредбите на чл. 2043 - чл. 2053 от Гражданския кодекс. Като основна

разновидност395 на договора за мандат без представителство, специалните

разпоредби се допълват от общите правила на мандата без

представителство, и следователно, включително с правилата за мандата с

представителство396.

Определение. На основание член 2043 от Гражданския договор,

комисионния договор е поръчката, чиято цел е покупката или продажбата

на стоки или предоставянето на услуги за сметка на комитента и от името

на комисионера, действащ професионално срещу възнаграждение,

наречено комисионна.

Характерът на комисионния договор, на мандатен договор без

представителство обяснява липсата на право на представителство от

страна на комисионера, поради което той ще сключва правни действия с

трети страни от свое име, но за сметка на комитента. Правните актове, на

които комисионерът може професионално397 да посредничи, са актове на

покупка или продажба на стоки или услуги.

Условия на валидност. Валидността на комисионния договор се

395 В румънската правна система от приложенията на мандата без представителство

Румънският граждански кодекс урежда още договора за консигнация и договора за

експедиция. 396 Член 2039, ал. (2) от Гражданския кодекс 397 Всъщност, комисионерът е професионалист, експлоатиращ предприятие, изразяващо се

в услуга по договаряне и сключване на такива актове за сметка на други. В това отношение

Gh. Piperea, Nou Cod civil..., 2012 г., стр. 2047.



определя от спазването на основните условия на валидност, наложени от

закона за всеки договор (чл.1179 от Гражданския кодекс), с особеностите,

наложени от спецификата на договора.

По отношение на способността за сключване на договор,

комисионерът и комитентът трябва да имат пълен капацитет за

изпълнение. Комисионерът трябва да има способността да сключва правни

актове като специалист в областта на посредничеството, а комитентът

трябва да има способността да сключва той самият актове, за които

предоставя мандата, и да може да даде мандата.

Съгласието на страните, изразено при сключването на

комисионния договор, трябва да отговаря на общите условия в материята

(чл. 1204 от Гражданския кодекс). Като особеност, съгласието на страните

несъмнено трябва да отразява мандата без представяне, даден от

комитента на комисионера. В противен случай според закона мандатът на

комисионера е мандат с представителство (чл. 2012 от Гражданския

кодекс). Комисионерът може мълчаливо да приеме мандата, ако не

отхвърли незабавно сключването на някои актове, които попадат в

упражняването на неговата професия (член 2014 на Гражданския кодекс).

Предметът на комисионния договор трябва да бъде точен и

законосъобразен. Комисионният договор има за цел сключването от

комисионера, от свое име, но за сметка на комитента, на правни актове,

изразяващи се в покупка или продажба на стоки или предоставяне на

услуги, определени в предоставения мандат.

Причината за сключване на комисионния договор трябва да

съществува, да бъде законна и морална. Причината се счита за незаконна,

когато противоречи на закона и обществения ред, и съответно е

неморална, когато противоречи на добрия морал.

Що се отнася до условието за форма, чл. 2044 от Гражданския

кодекс изисква комисионния договор да бъде сключен в писмена,

автентична форма, като частен документ. Писмената форма на договора

се изисква само за доказване на договора, освен ако не е предвидено друго

от закона.

Правни последици от комисионния договор

A. Категории отношения. Сключването на комисионния договор



създава обвързващи отношения между комитента и комисионера, докато

изпълнението на този договор определя обвързващи отношения между

комисионера и трети страни. Обратно, сключването и изпълнението на

комисионния договор не поражда правни отношения между комитента и

третите лица. (Член 2040 от Гражданския кодекс)

Б. Обвързващи взаимоотношения между комитента и

комисионера. Между страните по комисионния договор се пораждат

задължения, подобни на тези на доверителя и довереника от договора за

поръчка с представителството.

Въз основа на разпоредбите на Гражданския кодекс,относно комисионния

договор, ние определяме следните задължения към комисионера:

a) задължението да изпълнява точно поръчката, възложена от

комитента. При изпълнение на мандата, получен от комитента,

комисионерът е длъжен да спазва строго изричните инструкции, получени от

него 398. Макар че мандатът предполага сключването с трети лица на

номинализирани от комитента юридически актове, комисионерът ще трябва да

изпълнява, във връзка с общите правила за мандат с представителство,

имплицитно всички действия и операции, които включва изпълнението на

мандата [чл. 2016, ал. (3) от Гражданския кодекс]399.

По изключение, законодателят разрешава на комисионера да се

отклони от получените инструкции, ако са изпълнени кумулативно следните

условия: а) няма достатъчно време за получаване на предварително

разрешение във връзка с естеството на бизнеса; б) може основателно да се

приеме, че знаейки променените обстоятелства, той си е дал разрешението; в)

отдалечането от инструкциите не променя съществено характера и целта или

икономическите условия на полученото оправомощаване. Възникването на тази

извънредна ситуация води до задължението на комисионера да уведоми

комитента възможно най-скоро400.

398 Чл. 2048, ал. (1) от Гражданския кодекс 399 Не съществува единодушие в учението за усърдието, което комисионерът трябва да

положи при изпълнението на получения мандат. За становището, което поддържа грижата

на добър стопанин, с оглед на възмездния характер на комисионния договор, St. D. Cărpe-

naru, цитат, стр. 532, и за становището, което се застъпва за по-голямо усърдие, изисквано

за професионалист, S. Angheni, Raporturile juridice...., 2014, стр. 170. 400 Чл. 2048, ал. (2) и ал. (3) от Гражданския кодекс



Ако комисионерът наруши или надхвърли инструкциите, получени от

комитента, освен в горния случай, всяка операция, извършена при тези

условия, ще остане на негова отговорност (ако не е ратифицирана от

комитента) и може също да бъде отговорен за плащане за нанесени вреди401.

В духа на налагане на санкция на комисионера, който се отклонява

от указанията на комитента, е и регламентирането по чл. 2047 от

Гражданския кодекс на операцията по продажба на кредит, извършена от

комисионера без разрешение на комитента. Комисионерът, който продава

ще отговаря лично, като комитента ще държи да плати незабавно

предоставените кредити заедно с лихвите и другите обезщетения, които

биха се получили. В този случай комисионерът е длъжен незабавно да

уведоми комитента, като му покаже купувача и предоставения срок. В

противен случай се приема, че операциите са извършени с готови пари,

като не се допускат противоположни доказателства402.

Румънският законодател не е пренебрегнал дори ситуацията със

сключването на договор от комисионера със самия него403. Съгласно

разпоредбите на чл. 2050 Гражданският кодекс регламентира

възможността комисионера да сключи договор със самия себе си, като

предмет на този договор е продажбата или закупуването на търгувани на

пазара кредити или други стоки, котирани на регулираните пазари. По този

начин, освен ако не е предвидено друго, когато упълномощаването се

отнася до продажбата или покупката на такива стоки, комисионера може

да достави на комитента, на исканата цена, като продавач, стоките, за

които е получил пълномощно да закупи, или да задържи за себе си по

текущата цена като купувач, стоките, които е трябвало да продаде за

сметка на комитента404. Дори в такава ситуация, комисионерът, който

401 Чл. 2048, ал. (4) от Гражданския кодекс 402 За да се обяснят изразите "продажба на кредит" (което означава разсрочена или

отложена продажба) и "готови пари" (което означава незабавно плащане) и критиките към

тази терминология, Gh. Piperea, Noul Cod civil..., 2012, стр. 2052. 403 Друг възможен случай, в който комисионерът може да сключи договор със себе си,

идентифициран в учението, визира купуването на актив, за което е получил поръчка от

комитента, актив, който всъщност е притежание на комисионера. За аргумента на липсата

на абсолютна обективност в тази ситуация, S. Angheni, Raporturile juridice..., 2014, стр.171. 404За критиките на този регламент, в смисъл на риска от конфликт на интереси,

потенциалът за нелоялна конкуренция и иницииране на престъпление (сделки с



самият се държи като продавач или купувач, има право на комисионна. По

изключение, комитентът може да приеме, че продажбата или покупката е

извършена за негова сметка и да поиска от комисионера да изпълни

договора, ако след изпълнението на задълженията си комисионерът не

уведоми комитента за лицето, с което е сключил договора.

б) задължението да отчете пред комитента изпълнението на

получения мандат. Въпреки че това е форма на задължението да се даде

отчет, съгласно чл. 2019 от Гражданския кодекс по въпроса за мандата,

изрично са установени проявления на това задължение за комисионера в

комисионния договор405. По същество, комисионерът трябва да отчете

управлението си и да прехвърли на комитента всичко, което е получил по

силата на овластяването си.

Наличието на това задължение изисква разясняване в случай на

прехвърляне на правото на собственост върху активите, предмет на

договорите, сключени от комисионера с трети страни, и свързаните с тях

рискове. В обобщение, договорите, сключени от комисионера с трети лица

от свое име, но за сметка на комитента, въпреки че създават правни

последици единствено за комисионера, връзката между комитента и

комисионера определя проявата на тези ефекти пряко върху имуществото

на комитента406.

От нормативна гледна точка, валидността на тези правни последици

произтича от някои правила, залегнали в мандата без представителство,

чието основно приложение е комисионният договор.

В това отношение разпоредбите на чл. 2041 от Гражданския кодекс

регламентират статута на имуществото, придобито от довереника

(комисионера). В случая на движими активи, доверителя (комитента) може

да ги възстанови, когато те са придобити от довереника (комисионера),

който е действал от свое име407. В случай на недвижимо имущество и

движимо имущество, подлежащи на рекламни формалности, довереника

привилегирована информация) на регулираните пазари, Gh.Piperea, Noul cod civil..., 2012,

стр. 2055. 405 Напр. чл. 2048 ал. (3) от ГК 406 St. D. Cărpenaru, цитат, стр. 543. 407 Изключени са активите, придобити от трети лица чрез притежаването на добра

репутация.



(комисионера) е длъжен да го предаде на доверителя (комитента). В

случай на отказ доверителя (комитента) може да поиска от съда да излезе

с решение, което да замести акта за предаване на имуществото, придобито

от довереника (комисионера). Обяснението произтича от собствеността

върху имота, придобита от доверителя (комитента) в резултат на

изпълнението на мандата от страна на довереника (комисионера), като

последният запазва статута си на обикновен доставчик на услуги,

собственикът на задължението да прави.

От своя страна, чл. 2042 от Гражданския кодекс налага правилото,

съгласно което кредиторите на мандатара не могат да търсят придобитите

от него активи от свое име, но сметка на манданта, ако мандатът без

представителство е даден на определена дата и тя е преди да се вземат

каквито и да било обезпечителни или принудителни мерки.

Съгласно закона комитента има следните задължения:

a) задължението да плати комисиона на комисионера.

Задължението на комисионера да плати комисионната е основен елемент

от комисионния договор408. Изпълнението на задължението се урежда и от

правилата, установени в Гражданския кодекс, според случая, за мандата

без представителство (чл. 2049) и за мандата с представителство с

обвързващ характер (чл. 2010).

Комисионерът има право на възнаграждение, определено в

комисионния договор, ако изпълни получената поръчка. Ако страните не

са определили размера на комисионната, тя ще бъде определена според

закона, обичайната практика, или скоро, в зависимост от стойността на

предоставените услуги. Правото на действие за определяне размера на

възнаграждението се урежда заедно с правото за плащането му409.

Комитентът не може да откаже да плати комисионната, когато третата

страна изпълни точно договора, сключен от комисионера в съответствие с

получения мандат. Освен ако не е посочено друго, комисионата се дължи, дори

ако третото лице не изпълни своето задължение или се позовава на

изключението за неизпълнение на договора. Ако пълномощното за продажба

на недвижим имот е било дадено изключително на комисионера, комисионната

408 Чл. 2043 от Гражданския кодекс 409 Чл. 2010, ал. (2) - (3) и чл. 2049, ал. (4) от Гражданския кодекс.



остава дължима от собственика, дори ако продажбата е направена директно от

него или чрез трета страна.

б) задължение за възстановяване на направените от

комисионера разходи при изпълнение на получения мандат. Правната

уредба на това задължение е посоченото в чл. 2025 от Гражданския кодекс

за мандата с представителство. Комитентът трябва да възстанови на

комисионера разумните разходи, направени от него за изпълнението на

мандата, заедно със законоустановената лихва, изчислена от датата на

извършване на разходите410.

c) задължението да обезщети комисионера, ако е претърпял

определена вреда при изпълнение на получения мандат. Съгласно чл.

2026 от Гражданския кодекс, комитентът е длъжен да поправи щетата,

понесена от комисионера при изпълнение на неговия мандат, ако тази

вреда не е по вина на комисионера.

В. Взаимоотношения между комисионер и трети страни.

Изпълнението на получения мандат от страна на комитента изисква

сключването от комисионера на правни актове с трети страни от свое име,

но за сметка на комитента. Тези правни актове генерират обвързващи

отношения само между комисионера и третите страни, като се има

предвид качеството им на договарящи се страни, третите страни, нямат

пряка правна връзка с комитента411. Така по отношение на отговорността

на страните съществуват различия, тъй като нарушените задължения имат

като източник комисионния договор или договорите, сключени с

изпълнението на мандата от комисионера.

На основание комисионния договор, комисионерът се отчита пред

комитента за сключване на правните актове, за които е натоварен. По

изключение комисионерът може също да носи отговорност за

неизпълнените задължения от трети лица, поети от тях в сключените с него

договори412. Правното основание е чл. 2052, ал. (1) от Гражданския кодекс,

410 В съдебната практика е признато, че тези разходи трябва да бъдат удостоверени и

записани в търговските регистри, които се водят отделно за всяка операция. St. D. Cărpe-

naru, цитат, стр.535. 411 Чл. 20140, ал. (1) от Гражданския кодекс. 412 В учението беше отбелязано, че отговорността на комисионера спрямо комитента (във

връзка с неспазване на задълженията на трети лица) би могла да бъде и подразбираща се,



който урежда в румънското право клаузата "star del credere"413. По този начин,

комисионерът може да поеме задължението да гарантира на изпълнителя

изпълнението на задълженията на третата страна чрез изрична клауза,

предвидена в комисионния договор. В този случай, освен ако не е предвидено

друго, комитента ще плати на комисионера специална комисионна за

гаранцията, или за кредит или друга такава комисионна, определена от

споразумението им, или, ако това не е така, от съда, който ще вземе предвид

обстоятелствата и сумата на гарантираното задължение 414.

При договорите, сключени от комисионера с трета страна, всяка

трета страна е отговорна пряко на комисионера за неизпълнение на

задълженията си415 (в качеството им на договарящи се страни). На свой

ред комисионерът не носи отговорност пред комитента, ако третата страна

не изпълни задълженията си, произтичащи от акта, с изключение на

съществуването на гореспоменатата клауза "star del credere".

Липсата на преки правни отношения между комитента и третите

лица в случай на сключване и изпълнение на комисионния договор също

обяснява качеството на комисионера на титуляр на исковете срещу трети

лица за неизпълнение на задълженията. На свой ред третата страна не

може да съди комитента.

Комисионерът е длъжен да съди третата страна, ако тя не изпълни

задълженията си. Законодателят позволява на комисионера да отстъпи

исковете на комитента в условията на чл. 2064 от от Гражданския кодекс.

Чрез суброгация, при поискване, в правата на комисионера, комитента

може да предяви исковете, произтичащи от договора с третата страна, в

случай на неизпълнение на задълженията от третата страна. За тази цел,

по искане на комитента, комисионерът има задължението незабавно да му

ако той не изпълнява правилно задълженията на доставчик на услуги (това е въз основа на

комисионния договор), случай, в който е отговорен за себе си. В този смисъл, St. D. Cărpe-

naru, цитат, стр.536. 413 За подробности относно правния характер на клаузата, разглеждана, според случая,

гаранционна или застрахователна клауза за несъстоятелност, или самостоятелна гаранция,

B. Ionescu, Гражданския кодекс, бр.4/2009, стр. 26 и следв., R. Munteanu, Contractele de

intermediere în comerţul exterior al României, изд. Academiei, Bucharest, 1984, стр. 63-65. 414 Чл. 2050 ал.(1) и ал. (2) от Гражданския кодекс. 415 Чл. 2045 от Гражданския кодекс



отстъпи исковете срещу третата страна чрез акт на прехвърляне под частен

подпис без никакво възнаграждение от страна на комитента.

Комисионерът отговаря за вредите, причинени на комитента, при

отказване или забавяне на отстъпването на исковете срещу третата страна.

Право на налагане на запор и специална привилегия на

комисионера. Разпоредбите на чл. 2053 от Гражданския кодекс, относно

мандата без представителство, се прилагат и към комисионния договор

като основно негово приложение. Въз основа на това, за претенциите,

които има към комитента, комисионерът има право на запор върху

имуществото на комитента, което е негово притежание. По силата на това

право на запор, комисионерът също така има преферециално право пред

неразплатения продавач.

Прекратяване на комисионния договор. Разновидност на

договорът за мандат без представителство, комисионния договор се

прекратява в същите случаи като последния, а именно: отмяната на

мандата от страна на комитента; отказ от мандата от страна на

комисионера; смърт, нетрудоспособност или несъстоятелност на

комитента или комисионера416.

Единствената конкретна причина за прекратяването е

освобождаването на комисионера. Съгласно чл. 2051 от Гражданския кодекс,

комитентът може да отмени мандата на комисионера, до момента, в който

той не сключи акта с третото лице. Комисионерът ще има право на част от

комисиона, определена като се вземат предвид положените усилия и

разходите, направени при изпълнението на мандата до момента на отмяната.

416 Чл. 2030 от ГК. и чл. 2039 от ГК.



БИБЛИОГРАФИЯ

1. Angheni, Smaranda, Drept comercial. Profesioniştii-comercianţi, Ed.

C.H. Beck, Букурещ, 2013;

2. Angheni, Smaranda, Raporturile juridice dintre profesioniştii comer-

cianţi, издателство C.H. Beck, Букурещ, 2014;

3. Baias, Flavius Antoniu, Chelaru, Eugen, Constantinovici, Rodica, Ma-

covei, Ioan, Nou Cod civil. Comentariu pe articole (art.1-2664), издателство


4. Băbeanu, Narcisa, Ţiclea, Alexandru, Cooperativa agricolă - structură

asociativă în agricultura României, în Revista de drept comercial nr. 5/2005;

5. Cărpenaru, Stanciu D., Tratat de drept comercial român.

издателство a III-a revizuită. Conform noului Cod civil, издателство Universul

Juridic, Букурещ, 2012;

6. Găină, Viorel, Smarandache, Lavinia Elena, Drept comercial român,

издателство Alma, Craiova, 2010;

7. Găină, Viorel, Găină, Ana Maria, The undertaking in the conception

of the new civil code and of the special commercial laws, Valahia University

Law Study, Volume XIX, ISSUE 1;

8. Gheorghe, Cristian, Drept comercial comunitar. Instituţii de drept

comercial comunitar din perspectiva dreptului român, Ed. Logisticon,

Букурещ, 2005;

9. Gheorghe, Cristian, Regulile specifice privind contractele profesi-

oniştilor, în Revista de Drept Comercial nr. 11/2011;

10. Gheorghe, Cristian, Drept comercial român. Întreprinderea,

издателство C.H. Beck, Букурещ, 2012;

11. Guyon,Yves, Droits des affaires, Ed. Economica, Paris, 1998

12. Ionescu, Bogdan, Consideraţii asupra clauzei „star del credere” în

contractul de comision, în Revista de Drept Comercial nr. 4/2009;

13. Mihăilă, Ştefan, Dumitrescu, Aida-Diana, Drept comercial român,

издателство C.H. Beck, Букурещ, 2013;

14. Munteanu, Roxana, Contractele de intermediere în comerţul exte-

rior al României, издателство Academiei, Букурещ, 1984;



15. Piperea, Gheorghe, Introducere în Dreptul contractelor profesio-

nale, издателство C.H. Beck, Букурещ, 2011;

16. Piperea, Gheorghe, Drept comercial. Întreprinderea, издателство


17. Piperea, Gheorghe, Dreptul civil comercial - specie a dreptului ci-

vil, în Curierul judiciar nr. 7-8/2011;

18. Prescure, Titus, Registrul comerţului, издателство All Beck,

Букурещ, 2001;

19. Săuleanu, Lucian, Societăţile comerciale. Adunările generale ale

acţionarilor, Изд. Hamangiu, Букурещ, 2008;

20. Schiau, Ioan, Drept comercial, издателство Hamangiu, Букурещ,

2009;

21. Săuleanu, Lucian, Societăţi comerciale. Studii. издателство Uni-

versul Juridic, Букурещ, 2012;

22. Smarandache, Lavinia Elena, Societăţi comerciale, издателство Si-

tech, Craiova, 2010;

23. Smarandache, Lavinia Elena, Comerciantul persoană fizică. Aspecte

esenţiale privind: drepturile, obligaţiile şi pierderea calităţii (II), în Pandectele

Române nr. 3/2011;

24. Smarandache, Lavinia Elena, Aspecte privind fondul de comerţ al

comerciantului persoană fizică, în Pandectele Române nr. 1/2011;

25. Smarandache, Lavinia Elena, The Enterprise in the Romanian Legal

System - Past and Present, Revista de Ştiinţe Politice nr. 52/2016;

26. Smarandache, Lavinia Elena, The Transition of Commercial Law in

the National Legal System under the Influence of the Romanian Civil Code, în

Revista de Ştiinţe Juridice nr.1/2016;

27. Uliescu, Marilena, Noul cod civil şi unitatea dreptului privat, publi-

cat în Noul cod civil. Studii şi comentarii, Volumul I. Cartea I şi Cartea a II-a

(art. 1-534), Изд. Universul Juridic, Букурещ, 2012;

28. Vonica, Romul Petru, Drept comercial. Partea generală,

издателство Lumina Lex, Букурещ, 2000.

Огнян СтефановГерджиков

„ТРАНСГРАНИЧНО“

ТЪРГОВСКО ПРАВО



СЪДЪРЖАНИЕ

ТЕМА I. БЪЛГАРСКОТО И „ТРАНСГРАНИЧНОТО“ ТЪРГОВСКО ПРАВО / 303

§ 1. Понятие за търговско право / 303

§ 2. Международно и „трансгранично“ търговско право / 305

ТЕМА II. ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ / 309

§ 1. Правна природа на търговското предприятие / 309

§ 2. Състав на търговското предприятие / 311

§ 3. Прехвърлителни сделки с търговско предприятие / 311

ТЕМА III. СУБЕКТИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО / 313

§ 1. Понятие за търговец / 313

§ 2. Едноличен търговец / 317

§ 3. Търговски дружества / 320

ТЕМА IV. ТЪРГОВСКИ РЕГИСТЪР / 328

§ 1. Понятие и правна уредба / 328

§2. Обстоятелства и документи, подлежащи на оповестяване / 328

§3. Действие на вписването / 329

§ 4. Задължението за вписване или заличаване / 330

§ 5. Регистърно производство / 331

ТЕМА V. АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО / 332

§ 1. Обща характеристика / 332

§ 2. Учредяване на акционерно дружество / 333

§ 3. Капитал на АД / 336

§ 4. Акции / 337

§ 5. Права и задължения на акционерите / 341

§ 6. Управление на АД / 343

§ 7. Увеличение и намаление на капитала на АД / 350

§ 8. Облигации, емитирани от АД / 354

§ 9. Годишно приключване и разпределение на печалбата / 356



§ 10. Еднолично АД / 357

§ 11. Прекратяване и ликвидация на АД / 358

ТЕМА VI. ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ / 359

§ 1. Понятие, приложно поле, източници, видове / 359

§ 2. Образуване на ООД / 360

§ 3. Дружествен договор / 361

§ 4. Вписване на ООД и положението му до вписването / 363

§ 5. Капитал на ООД / 364

§ 6. Дял и дружествен дял в ООД / 366

§ 7. Правно положение на съдружниците в ООД / 371

§ 8. Управление на ООД / 377

§ 9. Изменение на дружествения договор. Увеличение и намаление на

капитала. / 385

§ 10. Прекратяване на ООД / 388

§ 11. Еднолично ООД / 389

ТЕМА VII. СПЕЦИФИКА НА ПРАВООТНОШЕНИЯТА В ТЪРГОВСКОТО

ПРАВО / 391

§ 1. Постановка на въпроса / 391

§ 2. Специфики при пораждане на правоотношението / 391

§ 3. Действия без представителна власт / 392

§ 4. Изпълнение на търговските сделки / 393

§ 5. Лихви / 394

§ 6. Неустойка / 395

ТЕМА VIII. КОМИСИОНЕН ДОГОВОР / 396

§ 1. Понятие и обща характеристика / 396

§ 2. Задължения на комисионера / 398

§ 3. Задължения на доверителя / 400

§ 4. Встъпване в изпълнителната сделка / 401

§ 5. Сделка на кредит / 402

§ 6. Отказ и оттегляне на поръчката / 403

§ 7. Договор за консигнация / 404

БИБЛИОГРАФИЯ / 406



ТЕМА I

БЪЛГАРСКОТО И „ТРАНСГРАНИЧНОТО“ ТЪРГОВСКО ПРАВО

§ 1. Понятие за търговско право

В основата на българското търговско право стои Търговският закон

от 1991 г., с последващи допълнения и изменения. Като цяло той се

доближава до търговското право на страните от немското правно

семейство.

За да намерим мястото на търговското право трябва да изходим от

основополагащото деление на правото на публично и частно.

Делението на правото на частно и публично не трябва да се

абсолютизира. Все пак делението има стойност като изходна постановка за

правно-отрасловата класификация. Ч а с т н о т о п р а в о включва преди всичко

най-обшнрния отрасъл на правото – г р а ж д а н с к о т о п р а в о. В редица

развити държави, в резултат на роенето на правните отрасли, се е формирало т

ъ р г о в с к о п р а в о. Исторически то е възникнало като постепенно се с

обособило от гражданското право, без да губи връзката си с него.

Търговското право е съвкупност от правни норми, които уреждат

определен кръг обществени отношения. Най-обща казано това са

отношения, които се пораждат в к р ъ- г о о б о р о т а н а с т о к и и к

а п и т а л и. Тези отношения са предмет, преди всичко, на частноправно

регулиране. Затова търговското право се характеризира като ч а с т н о п

р а в о. Такова е и гражданското право. Гражданското право е о б щ о ч а

с т н о п р а в о (наричано често о б щ о г р а ж д а н с к о п р а в о). То

регулира положението на гражданскоправните субекти и

равнопоставените отношения между тях. Търговското право се изгражда

на същата основа. То е с п е ц и а л н о ч а с т н о п р а в о. Иначе казано

– г р а ж д а н с к о п р а в о н а т ъ р г о в ц и т е.

а) П о н я т и е т о т ъ р г о в и я е преди всичко и к о н о м и ч е с

к о. Като икономическо понятие, търговията е процес на преминаване на

стоките от сферата на производството в сферата на потреблението. Това е

процес на реализация па стоките. Търговията е обособена като

самостоятелен отрасъл па националното стопанство. Най-общо казано,



търговията е стопанска дейност, която е насочена към обмена на

благата изобщо.

Търговското право е призвано да опосреди този обмен на блага.

За целта е необходимо юридически да се свържат производителя с пот-

ребителя на благата. Правният инструмент за това е институтът на тър-

говската продажба. Продажбата обаче предполага редица помощни дей-

ности, които я обслужват - транспорт, застраховане, банково дело и т. н.

Те не се обхващат от ортодоксалното понятие за търговия, но се включват

в предмета на регулиране от търговското право.

Търговското право нарича собственика на предприятието т ъ р г о в

е ц. Сделките, които търговецът извършва са т ъ р г о в с к и с д е л к и .

Затова понятията търговец и търговска сделка са възлови за търговското

право.

Търговското право не регулира изчерпателно посочените общес-

твени отношения. То съдържа само с п е ц и а л н и п р а в и л а,

които или се отклоняват от гражданскоправните норми или ги допълват..

Затова към съответните обществени отношения субсидиарно се прплагат

и нормите на гражданското право. Следователно г р а ж д а н с к о т о

и т ъ р г о в с к о т о право се отнасят помежду си като о б щ о

към с п е ц и а л н о. По силата на правилото Lex specialis derogat legi

generali (специалният закон дерогира действието на общия) гражданското

право ще намери приложение, доколкото въпросът не е уреден от норма

на търговското право.

За дефинирането на търговското право определяща трябва да бъде

основната му характеристика. То е право, което урежда п р а в н о т о п

о л о ж е н и е н а т ъ р г о в ц и т е и о т н о ш е н и я т а, в които влизат,

при осъществяване на дейността си. Иначе казано, търговското право е

призвано да р е г у л и р а т ъ р г о в с к и я о б о р о т.

Търговията предполага преди всичко равнопоставеност на нейните

субекти и свобода на волеизявленията им. Това определя търговското

право като м а т е р и а л н о ч а с т н о п р а в о.

С и с т е м а т а на т ъ р г о в с к о т о п р а в о е въпрос, преди

всичко, на законодателна позиция.



1) Т ъ р г о в ц и и т ъ р г о в с к и п р е д п р и я т и я.

Това са субектите и техния бизнес. Търговците могат да бъдат е д н о л и

ч н и, т ъ р г о- в с к и д р у ж е с т в а и к о о п е р а ц и и;

2) Т ъ р г о в с к и с д е л к и. Това е един от основните инс-

титути на търговското право;

3) Ц е н н и к н и г и. Такива са акциите,1 облигациите,

менителничните ефекти и др.;

4) М о р с к о т ъ р г о в с к о п р а в о. То е част от търговс-

кото право, което регулира отношенията, породени от търговската дей-

ност, извършвана по море;

5) Т ъ р г о в с к а н е с ъ с т о я т е л н о с т. Тя е институт, богат

на процесуалноправни норми. Той намира приложение, когато търговецът

изпадне в неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост;

6) М е ж д у н а р о д н о т ъ р г о в с к о п р а в о. Между-

народните търговскоправни норми се създават било чрез сключване на

международни конвенции по определени въпроси, било чрез унифицира-

нето на вътрешното търговско право на група страни, образували специ-

ални организации (например Европейския съюз).

§ 2. Международно и „трансгранично“ търговско право

Търговското право, в качеството си на частно право, не обича

националните граници. Когато частноправно отношение надхвърли

пределите на проявление на една държава говорим за международно

частно право. Това означава, че някой от елементите на правоотношението

се развива в пределите на една държава, а друг или други от тези

елементи – в друга държава.

Кои са елементите на правоотношението?

Това са:

- субектите – физически или юридически лица;

- юридическият факт, който поражда правоотношението;

- правата и задълженията, които образуват съдържанието на

правоотношението и

- обектът на правоотношението.



Международният характер на правоотношението може да се свърже

с всеки от тези елементи. Например: страните по договора да са от

различни държави. Такъв ще е случаят, ако български гражданин или

фирма сключи договор за превоз с чуждестранен превозвач.

Обстоятелството, че страни по договора са лица с различно гражданство

(поданство), правоотношението надхвърля пределите на суверенитета на

една държава. Тогава правоотношението придобива международен

елемент, обусловен от различното гражданство на страните по него.

Подобен е случаят, ако страните по договора са от една държава, но

сключат договор в друга държава или пък договорът е сключен в една

държава, но изпълнението му трябва да се осъществи в различна от

местосключването държава и т.н. Във всички такива случаи е налице

частноправно отношение с международене елемент.

Когато частноправното отношение произтича от търговска сделка, тогава

говорим за МЕЖДУНАРОДНО ТЪРГОВСКО ПРАВО. Следователно международното

търговско право е разновидност на международното частно право.

Международното търговско право дава отговор и на въпроса за националността

на търговските дружества. Българската правна система определя

националността, според мястото на регистрация на дружеството.

Регистрираните в България дружества, са подчинени на българския правен ред.

„ТРАНСГРАНИЧНОТО“ ТЪРГОВСКО ПРАВО не е нищо друго, освен

сегмент от международното търговско право. Особеното при него е, че

международноправния елемент, в случая, трябва да се търси само в

рамките на двете държави – България и Румъния.

При частноправните отношения с международен елемент се поставя

въпросът кой е приложимият правопорядък. Иначе казано, налице е

стълкновение между два или повече правопорядъка. Това е основният

въпрос, който се поставя при международното частно право. За решението

на този въпрос има два подхода. Първият е създаването на норми, които

посочват кой закон или коя правна система, поставени във взаимен досег,

по повод на дадено правоотношение с международен характер, ще бъдат

приложени. Това се постига, чрез т. нар. препращащи (стълкновителни)

норми. Следователно международното частно право има основното

предназначение да определи правния ред (местен или чужд), който трябва



да регулира дадено правно отношение с международен елемент417. За

означаването на препращащите норми често се използват специални или

по-общи формулировки като: „държава по местосключването на договора“

(lex loci contractus), „държава по местоизпълнението на договора“ (lex loci

solutionis) и неговата разновидност - държава по местоплащането, държава

по местоизвършването на неправомерното действие“ (lex loci delicti com-

missi), както и по-общите: личен закон (lex personalis), закон по

„поданството“ на юридическото лице (lex societatis), закон по

местонахождението на вещта (lex rei sitae), закон по местоизвършването

на юридическото действие (lex loci actus), закон на съда (lex fori) и др.

Вторият подход е сключването на международни конвенции, които,

ако бъдат ратифицирани от съответните държави, дават регламентация на

определена категория договори с международен елемент. По този начин

се създават преки норми, които да регулират определен кръг обществени

отношения. Пример за такава конвенция е Виенската конвенция за

международна продажба на стоки, от 1980 г., ратифицирана и от България,

и от Румъния. След ратификацията такива конвенции стават част от

вътрешното право на съответната страна. Има международни конвенции,

които без да са ратифицирани от някои от държавите, техните

законодателства се придържат към тях. Пример в това отношение са

Женевските конвенции: за еднообразен закон за менителницата и записа

на заповед от 1930 г. и за еднообразен закон за чековете от 1931 г. Не

всички европейски държави са ратифицирали Женевските конвенции, но

тяхното вътрешно право ги е възприело в по-голяма или в по-малка степен.

На следващо място идват нормите на обичайното право, които също могат

да бъдат източници на правото. Ярък пример в това отношение са

обичайноправните норми на ИНКОТЕРМС (International Commercial Terms).

Те се използват в международната продажба на стоки и в морското право.

Инкотермс уреждат задълженията на страните по доставката на стоката,

по сключването на застрахователния договор, преминаването на риска и

разпределението на разноските по доставката. Тези правила уреждат

международната продажба и те стават част от уреждане на отношенията

417 Това разбиране се споделя и от Popesku T.R., Drept International Privat, Partea I, Bucu-

resti, 1955, p. 27.



между страните по продажбата, доколкото те са се позовали на тези

правила, в съответната редакция.

Когато страни по договор са от държави, които са ратифицирали

съответна конвенция, те ще подчинят клаузите по договора с конвенцията.

Възможно е обаче по даден вид договор да няма конвенция или тя да не е

ратифицирана от съответните държави. В този случай страните по

договора имат свободата да определят съдържанието на договора както

намерят за добре, по силата на принципа за договорната свобода.



ТЕМА II

ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ

§ 1. Правна природа на търговското предприятие

Законодателството ни използва термина п р е д п р и я т и е с

различно значение. Едни закони си служат с него, за да означат т и т у л

я р а н а б и з н е с а (търговеца). В това си качество, по правило, той е

правен субект. Дори когато титулярът е неперсопифицирано сдружение,

смисълът на словоупотребата е същият.

Други закони означават с предприятие б и з н е с а като правна и

фактическа съвкупност (universitas iuris и universitas facti). Юридическият

израз на това е разпоредбата на чл. 15, ал. 1 ТЗ ab initio: “съвкупност от

права, задължения и фактически отношения”.

Самият ТЗ не е последователен в разбирането си за предприятието.

В основния текст – чл. 15 - той третира предприятието като с ъ в к у п н о

с т от елементи (права, задължения и фактически отношения). В чл. 61

обаче, ТЗ говори за предприятието като за правен субект: “Държавното и

общинското предприятие може да бъде еднолично дружество с ограничена

отговорност или еднолично акционерно дружество”.

За изграждане на понятието за търговско предприятие меродавен е

законодателният подход в глава четвърта, посветена на предприятията и

сделките с тях. В крайна сметка систематическото тълкуване на

разпоредбите от ТЗ обуславя извода, че с термина търговец ТЗ означава

титуляра на бизнеса, т. е. правния субект, а с термина предприятие –

юридическият израз на бизнеса, а именно съвкупността от права,

задължения и фактически отношения, чрез която той функционира. В този

смисъл п р е д п р и я т и е т о, по смисъла на ТЗ, н е е п р а в е н с у

б е к т.

Остава въпросът каква е правната природа на търговското

предприятие. Чл. 15, ал. 1 го е дефинирал като с ъ в к у п н о с т от

елементи. Тази съвкупност се доближава до разбирането за правен обект.

Обектът на правото е годен да бъде предмет на правоотношение.

Предприятието бива предмет на сделка и от там – предмет на



правоотношение. Следователно би следвало то да е правен обект. Той би

бил такъв, ако е единен правен обект, различен и несводим до

съставящите го елементи. На това последно изискване предприятието не

отгаваря.

Уредбата на прехвърлителните сделки с търговско предприятие

притежава двата задължителни белега на сделките със съвкупност:

- единна форма за извършването им, която не зависи от състава на

конкретната

съвкупност, и

- липса на изброяване на елементите от състава на съвкупността –

отделните елементи се индивидуализират чрез притежаването на общия

белег, който ги причислява към съвкупността, в случая връзката с

търговската дейност на титуляра.

Същите белези биха били налице и ако търговското преприятие е

не съвкупност, а самостоятелен и единен правен обект. Тогава обаче

трябва да е налице още един белег - общо прехвърлително действие на

съответната сделка. Такова действие обаче не е възприето от действащото

ни законодателство. При уредбата на преминаването на отделните

елементи от състава на предприятието, законодателят е предпочел да

съобрази особеностите на всяка категория елементи, които налагат

прехвърлителният ефект да настъпва по различен начин, пред

възможността да възприеме единно и едновременно прехвърлително

действие на всички елементи. Такова автоматично прехвърлително

действие на сделката е невъзможно по отношение на фактическите

отношения. Изводът е, че търговското предприятие е съвкупност, която

наподобява, но не е самостоятелен и единен правен обект. Коректността

изисква да го означим като п а р а о б е к т418 на търговското право.

Наличието на фактическите отношения в състава на предприятието му

пречат да бъде “пълнокръвен” обект и го прави нещо близо до него –

параобект. Когато фактическите отношения загубят решаващата си роля в

418 Терминът п а р а о б е к т е непознат на правната теория, но струва ми се - най-

точно отразява правната същност на предприятието, понеже първата съставна част на

термина “п а р а” (от гръцки) идва да изрази п р и, д о, н а б л и з о, п о к р а й.

Предприятието е имено нещо близо до обекта на правоотношението.



състава на предприятието, което е налице при наследяването му от не-

търговци, тогава с пълно основание предприятието може да бъде

квалифицирано като обект на правото.

§ 2. Състав на търговското предприятие

В състава на търговското предприятие влизат три категории

елементи:

- п р а в а,

- з а д ъ л ж е н и я,

- ф а к т и ч е с к и о т н о ш е н и я.

Първата група елементи от състава на търговското предприятие

включва различни по правната си природа с у б е к т и в н и п р а в а: вещни

права (право на собственост и ограничените вещни права – на строеж, на

ползване и др.), вземания, обезпечителни права, права върху интелектуални

блага, права, които са материализирани в ценни книги и др.

Втората група елементи включва различни по естеството си п р а в

н и з а д ъ л- ж е н и я.

Третата група елементи обхваща ф а к т и ч е с к и т е о т н о ш е

н и я, които произтичат от търговската дейност. Такива са: създадена

търговска организация, клиентелата, ноу хау, каналите за пласиране на

продуктите.

За разлика от продажбата на наследство (също прехвърлителна

сделка със съвкупност), където обединяващият елемент е

принадлежността към наследодателя, тук обединяваща е търговската

дейност. Тя, за разлика от принадлежността към наследодателя, не се

свежда само до юридическите елементи от състава на предприятието. За

нея са съществени фактическите отношения, тъй като те лежат в основата

на търговската дейност. Затова преминаването им върху приобретателя е

необходимо, за да придобие не само съвкупност, а търговската дейност,

чрез съвкупността, която я обслужва.

§ 3. Прехвърлителни сделки с търговско предприятие

Глава четвърта от ТЗ регламентира формата на прехвърлителните

сделки с предмет търговско предприятие, оповестяването им и

специфичните правни последици, свързани с прехвърлителния ефект.



Прехвърлителните сделки – продажба, замяна, дарение, апорт и

завещание, се уреждат от съответните норми на облигационното,

търговското (дружественото) и наследственото право. Конкретните

прехвърлителни сделки, със спецификата на породените от тях

правоотношения, са извън предмета на търговското право (с изключение

на апорта).

Правилата на глава четвърта от ТЗ се прилагат за всички

прехвърлителни сделки inter vivos, както уредените в действащото

законодателство (продажба, замяна, дарение, даване в изпълнеие, апорт),

така и ненаименувани договори (договор за гледане и издръжка, рента).

Тези правила обаче не се прилагат към сделките mortis causa

(завещанието). Правилата на ТЗ се основават на това, че прехвърлителят

продължава да съществува като правен субект, което липсва при

завещанието. Затова и за завещанието се прилагат правилата за формата

на завещанието, установени в Закона за наследството.

Прехвърлителните сделки с търговско предприятие, като сделки

със съвкупност, предполагат установяване на единна форма. ТЗ зисква п

и с м е н а ф о р м а с н о т а -р и а л н а з а в е р к а на подписите на

страните, която не зависи от състава на конкретната съвкупност.

П р е д м е т на прехвърлителната сделка може да бъде както

цялото, така и част от търговското предприятие. В последния случай е

налице реална (вътрешно обособена съвкупност от права, задължения и

фактически отношения) или идеална част от предприятието.



ТЕМА III

СУБЕКТИ НА ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

§ 1. Понятие за търговец

Търговецът е участник в търговския оборот, чието правно

положение и дейност са подчинени на специален режим. Този специален

режим е установен в ТЗ.

Легалното определение на търговеца се съдържа в чл. 1, ал. 1 ТЗ.

Според него търговец е всяко физическо или юридическо лице, което по

занятие извършва сделки, които законът квалифицира като търговски.

От това определение могат да се изведат следните правни признаци

на търговеца:

- той е физическо или юридическо лице. Следователно е субект на

гражданското право. В това си качество, търговецът трябва да притежава

правоспособност и дееспособност;

- трябва да извършва търговските сделки по занятие. Това

означава, сделките да бъдат извършвани системно, Следователно,

сключването на единични търговски сделки не може да придаде

качеството търговец. Лицето трябва да сключва сделките с намерение за

печалба, без да се изисква това да е единственото му занятие.

Търговец е само това лице, което кумулативно съчетава и трите

изисквания: да е дееспособен гражданскоправен субект, да извършва

посочените в ТЗ сделки, което да прави по занятие. Липсата на кое да е от

тях отнема търговското му качество

В ал. 2 на чл. 1 ТЗ е посочена втора категория търговци. Това са

търговските дружества и кооперациите. При тях не се изисква да

извършват търговски сделки по занятие. Те са търговци по

правноорганизационната си форма. От тази категория са изключени

жилищно-строителните кооперации, тъй като те имат временно

съществуване – до построяването на сграда за нуждите на член-

кооператорите.

Третата категория търговци са визирани в ал. 3 на чл. 1 ТЗ. Според

посочената разпоредба търговец е и всяко лице, образувало предприятие,



което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски

начин, даже дейността му да не е посочена в ал. 1. Смисълът на тази

законова разпоредба може да се разкрие, когато се съпостави с

разполедбата на чл. 2 ТЗ (вж. по-долу).

Анализът на първите два текста (чл. 1 и чл. 2) от ТЗ дава основание

да се направи изводът, че търговците по смисъла на закона могат да се

групират в две основни категории:

а) търговци, според извършваната дейност и

б) търговци, според правноорганизационната форма.

Първата категория търговци не е монолитна. В нея влизат д в е г р

у п и лица. Първите са такива, които извършват по занятие някоя от

сделките, посочени в чл. 1, ал. 1, т. 1-15 - т ъ р г о в ц и според х а р а

к т е р а на дейността.

Към втората трупа се числят тези търговци, чиято дейност, макар

извършвана по занятие, не попада в изброените в чл. 1. Нейният предмет

и обем обаче изискват делата да се водят по търговски начин (чл. 1, ал. 3)

- търговци според предмета и обема на дейност. Конкретно проявление на

този случай са лицата, посочени в чл. 2. В този член изрично се посочва,

че предметът на тяхната дейност сам по себе си не им дава търговско

качество. Същевременно същият чл. 2 допуска, че този предмет може да

се представи в такъв обем, който да обоснове необходимостта тя да се

извършва по търговски начин - търговци според обема на дейността.

В посочените групи търговци влизат физическите лица.

По отношение на втората категория търговци, законът не изисква

дейност по занятие. Достатъчна е правноорганкзационната форма на

търговско дружество, респ. кооперация. Това са търговци според тяхната

ф о р м а. Такива, според ТЗ, могат ла бъдат само юридически лица.

Два са критериите, по които се провежда вторичната

диференциация между търговци и нетърговци (първичната се извлича от

разпоредбата па чл. 1, ал. 1) - в и д а д е й н о с т (извършване на

търговски сделки) и в и д а п р а в е н с у б е к т.

На първо място законът отказва търговско качество на лицата,

занимаващи се със селскостопанска дейност. Тази дейност законът не

признава за търговска. Това не подлежи на съмнение, когато



предназначението на продукцията е за лично потребление. Макар обаче

продукцията да е предназначена за пазара, производството и реализацията

й не се признават за дейност, която да квалифицира лицето, което я

извършва, за търговец. Ако не беше изричната разпоредба на закона в този

смисъл, хипотезата щеше да попадне в чл. 1, ал. 1, т. 3: "производство на

стоки с цел продажба". Очевидно сме изправени пред изключение, което

житейски и юридически е оправдано.

Отказването на търговско качество на лицата, занимаващи се със

селскостопанска дейност, не е абсолютно. Селските стопани могат да

бъдат признати за търговци при условията на ал. З на чл. 1. Това не е

предвидено изрично в т. 1 на чл. 2, така както е направено в следващата

точка, но няма основание двете хипотези да се третират различно.

Строгото систематично тълкуване може да доведе до обратния извод, но

то не отразява действителната воля на законодателя. Ако селският

стопанин, сдружен или не, на основа на продукцията, която произвежда,

организира преработката й в изграден за целта консервен цех, той ще

попадне в хипотезата на чл. 1, ал. 3. В такъв случай ще му е необходима

наемна работна ръка, което при всички случаи ще изисква "неговите дела

да се водят по търговски начин".

ТЗ не признава търговско качество и на занаятчиите и лицата,

извършващи услуги с личен труд. Това, което обединява тези категории

лица е, че те осъществяват дейността си с л и ч е н т р у д. Използуването

само на личен труд предполага малък обем на извършваната работа. Този

малък обем не оправдава воденето на търговско счетоводство и

вписването на търговска фирма. Възможно е обаче такива лица да

обединят усилията си и да учредят търговско дружество със същия

предмет на дейност, който са упражнявали поединично. Така че естеството

на дейността в случая няма значение, за да квалифицираме субектите,

които я извършват, като търговци. Нещоповече. Възможно е отделен

занаятчия или лице, което извършва услуги, да предприеме

широкомащабна дейност, която да организира като предприятие, с наемен

персонал, което ще изиска тази дейност да се води не като

дребнозанаятчийска, а по търговски начин, тоест да се даде публичност на

предприятието, според изискванията на ТЗ. Следователно



разграничителният критерий от една страна е количествен, а от друга -

организационен. Щом като обемът на работата изисква и е създадена

необходимата организация, дейността трябва ла прерасне от занаятчийска

или дейност по услуги с личен труд - в търговска дейност, извършвана на

основата на ТЗ.

Следващата категория лица, чиято дейност сама по себе си не е

основание за признаване на качеството търговец, е тази на упражняващите

свободни професии. Законодателството ни не дава достатъчна опора за

определяне на свободните професии. Трябва да се търсят аналози в

старото ни законодателство и в световната практика. Такива са

професиите на адвоката, на научния работник, на лекаря, на зъболекаря,

на преподавателя, на архитекта, на преводача и др. подобни. Тяхната

дейност обаче трябва да е организирана на свободна практика, за да бъде

третирана като свободна професия. Тези лица, също извършват дейността

с личен труд. Тази дейност обаче също подлежи на "отърговяване", ако

бъде организирана, примерно в клиники, в проектантски или

преводачески бюра и т. н.

Последната категория лица, които ТЗ не смята за търговци, са

извършващите хотелиерски услуги, чрез предоставяне на стаи в

обитаваните от тях жилища (т. З на чл. 2). Сами но себе си хотелиерските

услуги се включват в дейностите, които квалифицират този, който ги

извършва, като търговец (чл. 1, ал. 1, т. 13). Хипотезата на чл. 2, т. З

обаче е различна. В този текст са посочени лицата, които извършват

хотелиерство в обитавани от тях жилища. Правната форма на тази дейност

е договор за наем - типичен граждански, а не търговски договор.

Редакцията на текста на т. З е тясна. Нормата се нуждае от

разширително тълкуване. Не само предоставянето на стаи в обитавани от

лицата жилища не им дава възможност да се смятат за търговци. Може да

е отдаден апартамент под наем, без това да квалифицира лицето като

търговец. Например освобождаването на апартамента, поради заминаване

на работа в чужбина и отдаването му под дългосрочен наем, не прави

наемодателя търговец. Отделен е въпросът, ако лицето превърне в

занятие отдаването под наем на жилищни обекти. За целта то трябва да

купи или наеме жилища, или да построи сграда, които да станат обект на



постоянно наемане с цел извличане на печалба. Нормално е наемането на

жилища да се съпровожда с предоставяне на различни съпътствуващи

хотелисрството услуги.

Отдаването под наем обаче на леки коли, както и на инструменти и

на други движими вещи, квалифицира този, който ги извършва като

търговец.

§ 2. Едноличен търговец

Едноличният търговец е в и д т ъ р г о в е ц. Като такъв той носи

р о д о в и т е б е л е з и на търговеца, посочени в чл. 1. Търговецът е

лице, което по занятие извършва някоя от посочените в чл. 1, ал. 1 сделки.

Дори да не попада в хипотезата на ал. 1 на чл. 1, ако лицето е образувало

предприятие, което по предмет и обем изисква делата му да се водят по

търговски начин, то ще бъде признато за търговец.

Определението за едноличен търговец е дадено в чл. 56. Анализът

на тази норма показва, че видовите белези на едноличния търговец са:

- д е е с п о с о б н о ф и з и ч е с к о л и ц е, което

- има м е с т о ж и т е л с т в о в страната.

Признаването на търговско качество на физическото лице

разширява неговата правоспособност. В качеството си на субект на

гражданското право, физическото лице може да придобива само

граждански права и задължения. С признаването му за търговец за него се

открива възможността да бъде страна и по правоотношения в търговското

право. Н о в п р а в е н с у б е к т обаче н е в ъ з н и к в а. Всички права

и задължения, във връзка с търговската дейност, се обединяват от

личността на лицето, признато за търговец. Нему се признава правото да

бъде страна по търговскоправни отношения в рамките на собствения му

персоналитет. Едноличният търговец е носител едновременно на

търговски и на граждански права и задължения. С едно и също имущество

той ще отговаря по задълженията, придобити в резултат на упражняване

на търговската си дейност и по всякакви други имуществени отношения, в

които влиза в частния си живот.

Различно е положението, ако търговецът учреди ЕТД. Такава

възможност му е дадена по отношение на ООД и АД. (чл. 113 и чл. 159,



ал.1, във вр. с чл. 63, ал. 2). В този случай за търговеца възниква

възможността юридически да се раздвои. Той запазва персоналитета си

като гражданскоправен субект и наред с него обособява имущество, което

го персонифицира, с оглед извършването на определена търговска

дейност. За третите лица съществуват два субекта, които участвуват в

правния живот поотделно и независимо един от друг.

Следващият видов белег на търговеца-физическо лице е м е с т о

ж и т е л с т в о- т о му, което трябва да е в България. ТЗ не се интересува

от гражданството на едноличния търговец. Той може да е български

гражданин, но може и да е чужденец, стига да има постоянен адрес в

България.

Съгласно чл. З, ал. 2, т. 2 от ЗГР във връзка с чл. 1, ал. 2, чл. 89 и

93 ЗГР постоянен адрес могат да имат чужденците, които са: получили

разрешение за постоянно пребиваване в Република България.

Изводът от анализа на тези разпоредби е, че дейност като

еднолични търговци могат да извършват не само български граждани, но

и чужденци, които са се установили в страната. Всички те са местни

физически лица.

Последното изискване, което поставя чл. 56 пред едноличния

търговец, е да бъде д е е с п о с о б е н. Това е формално условие за

придобиване качеството на едноличен търговец.

Дееспособността по нашето право се свързва с гражданското пълно-

летие. То настъпва с навършването на 18-голишна възраст.

Чл. 57 ТЗ предвижда ограничения. Не може да бъде търговец лице,

което е:

- в производство за обявяване в несъстоятелност;

- невъзстановен в правата си несъстоятелен;

- осъдено за банкрут;

- е било управител, член на управителен или контролен орган на

дружество, прекратено поради несъстоятелност, през последните две

години, предхождащи датата на решението обявяващо несъстоятелността,

ако са останали неудовлетворени кредитори;

- е било управител, член на управителен или контролен орган на

дружество, за което е било установено неизпълнение на задължения по



създаване и съхраняване на запаси по Закона за запасите от нефт и

нефтопродукти-

За регистрацията на едноличния търговец е необходимо

едностранно в о л е -и з я в л е н и е на лицето, което иска да се

конституира като търговец. С конституирането на търговеца обаче не

възниква нов правен субект. Няма разлика между персоналитета на

физическото лице като такова и в качеството му на едноличен търговец.

З а я в л е н и е т о на лицето, което иска да се впише като търговец,

трябва да съдържа:

- и м е т о;

- п о с т о я н н и я а д р е с и Е Г Н;

- ф и р м а т а, под която ще се извършва дейността;

- с е д а л и щ е т о и а д р е с а на управлението на дейността;

- п р е д м е т а н а д е й н о с т.

Изискуемите реквизити на заявлението сочат, че законодателят

провежда разграничение между постоянния адрес на лицето, от една

страна, и седалището и адреса на управлението на дейността, от друга. Те

могат да съвпадат, но могат и да се различават.

Фирмата (наименованието) на едноличния търговец трябва да

съдържа, без съкращения, личното и фамилното или бащиното име, с което

той е известен в обществото (чл. 59). С тази разпоредба ТЗ задължава

едноличния търговец да използва за фирма гражданското си име. Няма пречка,

ако лицето с известно в обществото с псевдонима си, той да бъде добавен в

търговската му фирма. Това е необходимото съдържание на търговската

фирма. Освен него фирмата може да съдържа и други елементи. Тези

елементи могат да означават предмета на дейност, както и свободно избрана

добавка. Това са факултативни елементи на фирмата. Правото на търговеца

върху фирмата съществува докато е търговец. По това правото на фирма се

различава от правото па търговска марка. Тя може да бъде предмет на

лицензионен договор и да надживее търговското качество на лицето.

Прехвърлянето на фирмата на едноличния търговец може да стане

само з а е д- н о с п р е д п р и я т и е т о му (чл. 60, ал. 1, изр. I). Тази

възможност представлява отстъпление от изискването за истинност на

фирмата, въведено в чл. 7, ал. 2, изр. 2. Това отстъпление от принципа е

възможно само в два случая:



- когато се прехвърля търговско предприятие чрез договор;

- когато търговско предприятие се наследява (чл. 60, ал. 2).

Н а с л е д я в а н е т о на предприятието на едноличния търговец

се урежда по правилата на наследственото право.

Търговската дейност се продължава само от онзи наследник, който

поеме предприятието. За да се поеме предприятието, е необходимо един

от наследниците да придобие цялото предприятие. Това може да стане по

два начина – чрез делба или чрез прехвърляне на наследените дялове от

търговското предприятие върху един от наследниците.

Прехвърлянето на фирмата не може да стане отделно и независимо

от прехвърлянето на предприятието.

Физическото лице губи търговско качество след отпадане на

някоя от предпоставките по чл. 56:

- прекратяване на дейността;

- установявяне в чужбина;

- смърт;

- поставяне под запрещение.

Вписването на едноличния търговец трябва да бъде з а л и ч е н о

от търговския регистър, въз основа на писмена молба на заинтересуваните

лица. При прекратяване на дейността или при установяване в чужбина

легитимирано да подаде молбата е самото физическо лице. В случай на

смърт молбата се подава от наследниците му. При поставяне на

запрещение съдът заличава едноличния търговец по писмена молба на

настойника или на попечителя (чл. 60а).

Заличаването има о п о в е с т и т е л н о действие.

След заличаването от търговския регистър отговорността за

задълженията на едноличния търговец, продължава да тежи върху

физическото лице, макар вече то да няма качество на търговец.

§ 3. Търговски дружества

1. Понятието "дружество" е двузначно. Веднъж с него се означава

д о г о в о - р ъ т м е ж д у с ъ д р у ж н и ц и т е, втори път – о р г а н

и з а ц и о н н о–п р а в н а т а ф о р м а за постигането на общата цел.



Договорът за дружество е м н о г о с т р а н е н. С него няколко

лица се обвързват за постигането на поставената обща стопанска цел.

Интересите на съдружниците са взаимни, а не срещуположни, както е при

двустранния договор. Затова правата им съвпадат по съдържание. Заради

общия им интерес, който ги обединява, законът нарича учасгнициге в

договора с ъ д р у ж н и ц и, а не страни.

Второто значение па понятието "дружество" е п р а в н о-о р г а н и

з а ц и о н н а ф о р м а за извършване на определена (стопанска) дейност.

Основно място сред тях заемат т ъ р г о в с к и т е д р у ж е с т в а.

ТЗ определя търговското дружество като о б е д и н я в а н е н а

д в е и л и п о в е ч е л и ц а з а и з в ъ р ш в а н е н а т ъ р-

г о в с к и с д е л к и с о б щ и с р е д с т в а (чл. 63, ал. 1). Това легално

определение па търговско дружество го представя като вид търговец.

2. Видовете търговски дружества са посочени в чл. 64, ал. 1:

а) събирателно дружество

б) командитно дружество

в) дружество с ограничена отговорност

г) акционерно дружество и

д) командитно дружество с акции.

Посочените дружествени видове са изчерпателно изброени (вж.

ал. 2 на чл. 64). Извън тях правната ни система не позволява създаването

на други дружествени типове. Това е принципът numerus clausus, познат

на дружественото право на развитите страни.

Търговските дружества могат да се класифицират на основата на

различни класификационни критерии. ТЗ ги раделя на два основни вида:

- п е р с о н а л н и и

- к а п и т а л о в и.

Към първите принадлежат с ъ б и р а т е л н о т о (СД) и к о м а н д и т

н о т о дружество (КД) , а към вторите – д р у ж е с т в о т о с о г р а н и ч е н

а о т г о в о р - н о с т (ООД), а к ц и о н е р н о т о (АД) и к о м а н д и т н

о т о д р у ж е с т в о с а к- ц и и (КДА). От тях, с най-голямо значение са АД

и ООД и затова ще бъдат разгледани самостоятелно.

Според о с н о в а н и е т о н а в ъ з н и к в а н е т о им търговските

дружества биват:



- д о г о в о р н и и

- у с т а в н и.

Първите възникват по силата на договор, сключен между

участниците. Такива са СД и КД, както и ООД. Към уставните дружества

принадлежат АД и КДА. Последното обаче се нуждае и от договор, който

се сключва между неограничено отговорните съдружници.

По-голяма стойност има разграничението на дружествата според о т г

о в о р - н о с т т а. Съгласно този класификационен критерий дружествата

биват такива:

- с н е о г р а н и ч е н а о т г о в о р н о с т на съдружниците и

- с о г р а н и ч е н а о т г о в о р н о с т.

Това деление е условно. Съдружниците са неограничено отговорни

с личното си имущество по отношение на кредиторите на дружеството, ако

то е СД. Такава отговорност носят и т.нар. комплементари при КД, както и

при КДА. При останалите видове дружества съдружниците не носят

отговорност спрямо кредиторите на дружеството. Тяхната отговорност е

само по отношение на дружеството и се простира до размера на записаните

вноски. Такава е отговорността на акционерите, на съдружниците в ООД,

както и на т.нар. командитистите в КД и КДА. По отношение на

кредиторите на дружеството отговаря самото дружество със собственото

си имущество. Класификацията на дружествата с оглед на отговорността

създава впечатлението, че тези, които отговарят неограничено, в по-

голяма степен гарантират интересите на третите лица и обратно -

влизането в отношения с дружества, които отговарят ограничено, крие по-

голям риск. По правило е точно обратното. Тези дружества, които

отговарят неограничено, стигат до отговорност с личното имущество на

съдружниците, което в редки случаи е в големи размери. Т. нар.

ограничена отговорност на АД и на ООД е по-надеждна. Преди всичко те

са длъжни да направят публично достояние капитала си, който създава

сериозни гаранции за съдоговорителите. За АД е предвиден минимален

капитал от 50 000 лв. Не случайно в чл .64, ал. 4 е въведено правилото, че

със специален закон може да се предвиди, че определена дейност може

да се извършва само от даден вид търговски дружества. Специалните

закони отдават предпочитание на акционерното дружество като типично



капитало дружество. Така търговските банки и застрахователните

дружества са акционерни дружества.

П е р с о н а л н и т е д р у ж е с т в а предполагат л и ч н о у ч

а с т и е на съдружниците при осъществяване на търговската дейност.

Съдружниците в тези дружества дължат лични усилия и труд, което

изисква особено доверие помежду им. Затова тези дружества са intuitu

реrsonaе, сключени с оглед личните качества на съдружниците. Най-

типичният представител па персоналните дружества е СД. Освен него, към

тази категория принадлежи и КД. То обаче не е чист вид дружество на

личността, тъй като има категория съдружници (командитисти), които

участвуват в дружеството само с имуществени вноски и не дължат лично

участие при осъществяване на дружествената дейност.

При к а п и т а л о в и т е дружества на преден план излиза не

личното участие, а участието със средства - капитал. Характерът на

дейността на дружеството изисква концентрация на големи парични суми,

без оглед на личните качества на лицата, които ги дават. Стига се до

откъсване на дружеството от лицата, които го образуват. Затова при най-

типичния представител на капиталовите дружества - АД, участниците в

него не се наричат съдружници, а акционери. В тази категория спада още

КДА, както и ООД. Последното няма чисто капиталов характер, защото в

известна степен изисква и лично участие на съдружниците, но все пак

решаващо е капиталовото участие.

Според ТЗ всички търговски дружества са признати за юридически

лица (чл. 63, ал. З). Признаването на дружеството за юридическо лице

означава, че в правния мир се е появил нов субекг на правото, различен от

участниците в него. Дружеството придобива възможността да придобива

права и задължения от свое име, да носи отговорност със собственото си

имущество, различно от имуществото на съдружниците или акционерите

3. Учредяване. Според ТЗ учредителите трябва да бъдат

дееспособни български или чуждестранни физически или юридически

лица (чл. 65, ал. 1). Участник в търговско дружество може да бъде и

държавата. Това важи както за българската, така и за чуждите държави.

При някои видове дружества законът поставя допълнителни

изисквания към учредителите. Обстоятелството, че обявено в



несъстоятелност лице е потенциална опасност за оборота и дружеството,

в което участва, е мотивирало законодателя да въведе ограничението, че

учредител на акционерно дружество не може да бъде лице, обявено в

несъстоятелност – чл. 160, ал. 2.

Договорът за дружество, наричан дружествен или учредителен,

поставя началото на търговското дружество. Съгласно него две или повече

лица се обединяват за извършване на търговски сделки с общи средства.

Той е вид о р г а н и з а ц и о н н а с д е л к а. При АД ролята на такъв

организационен договор играе у с т а в ъ т.

Ф о р м а т а на дружествения договор не е уредена в "Общите

положения" за търговските дружества. Тя е намерила място при

регламентацията на отделните видове дружества. Договорът за

учредяване на СД изисква писмена форма с нотариална заверка на

подписите на съдружниците (чл. 78). Тази форма е установена с оглед на

действителността на договора (forma ad substantiam). Неспазването й ще

доведе до недействителност на образуваното дружество. По същия начин

е уреден въпросът и с КД. В чл. 100 е установена същата форма на

дружествения договор.

Уредбата на формата на договора за учредяване на ООД се съдържа

в чл. 114. Достатъчна е простата писмена форма, което е неудачно

законово решение.

При АД вместо договор има у с т а в. Този устав се приема на

учредителното събрание (чл. 170, ал. 1, т. З).

От дружествата, единствено КДА се нуждае и от договор, и от устав

(чл. 253, ал. 1 и чл. 254 ал. 2).

С ъ д ъ р ж а н и е т о на дружествения договор се определя от ТЗ

за отделните видове дружества. Става въпрос за минимално необходимото

съдържание. Чрез съдържанието на дружествения договор съответният

вид дружество се типизира и индивидуализира.

П р о м е н и в сключения договор са допустими на общо основание,

но при различен режим. Договорът за учредяване на персонално

дружество може да се променя по всяко време, по правило с единодушно

решение на съдружниците.



Дружественият договор, подобно на договора за гражданско

дружество, е м н о -г о с т р а н е н. Участниците в него правят еднопосочни

волеизявления, целящи създаването на съответната правно-

организационна форма. Последното обстоятелство придава о р г а н и з а

ц и о н е н характер на договора.

4. Еднолични търговски дружества. В предвидени от закона

случаи може да се учреди дружество и от едно лице (чл. 63, ал. 2). Такива

случаи ТЗ предвижда по отношение на д р у ж е с т в о т о с о г р а н и ч

е н а о т г о в о р н о с т (чл. 113) и а к- ц и о н е р н о т о д р у ж е с т в

о (чл. 159, ал. 2).

Е д н о л и ч н о т о д р у ж е с т в о е такова к а п и т а л о в о д р

у ж е с т в о, чиито д я л о в е (а к ц и и) са с ъ б р а н и в е д и н п р а в

е н с у б е к т. Това дружество има само един съдружник, съответно

акционер. От тази гледна точка е изключение отобщото правило, че

дружеството е обединение на две или повече лица (чл. 63, ал.17).

Учредяването на еднолично дружество не става с договор, а с у ч

р е д и т е л е н а к т. Този акт, по своята същност, е е д н о с т р а н н а

п р а в н а с д е л к а. Тя е насочена към същата цел, каквато преследва

дружественият договор или устав - учредяване на търговско дружество.

4. Възникване на дружеството. То не съвпада с момента на

сключване на учредителния (дружествения) договор. Договорът е само

първият от елементите на фактическия състав, необходим за учредяването

на търговското дружество. Към него трябва да се добави вписването на

образуването в търговския регистър, което завършва производството на

търговската регистрация. Вписването е достатъчно, за да възникне

юридическото лице на дружеството (чл. 67, ал. 1 ТЗ). От деня на

вписването търговското дружество се смята за образувано. Задължението

за вписване тежи върху избрания управителен орган на дружеството (чл.

67, изр. 2).

5. Недействителност на учреденото дружество. Тя е уредена в

чл. 70 в отклонение от общия режим на недействителността по

гражданското право (чл. 26 и сл. ЗЗД).

Правилото на чл.70 ТЗ се прилага, само ако дружеството е

учредено, т.е. е вписано в търговския регистър.



Недействителността на дружеството е последица от п о р о ц и,

които засягат различните елементи на с м е с е н и я ф а к т и ч е с к и с

ъ с т а в на неговото учредяване.

Основанията за недействителност на търговските дружества са и з

ч е р п а т е л- н о изброени. Извън изброените основания за

недействителност към дружеството не могат да бъдат прилагани никакви

други подони основания Нарушението трябва да е н е о т с т р а н и м

о или н е о т с т р а н е н о – арг. от чл. 70, ал. 2, изр. 2.

Нормата на чл. 70 е с п е ц и а л н а по отношение на чл. 26 и сл.

ЗЗД и затова изключва нейното приложение.

в) Първото основание за недействителност на търговското

дружество е л и п с а- т а у ч р е д и т е л е н д о г о в о р или той да не

е съставен в предписаната от закона ф о р м а. То се прилага при СД,

КД и ООД, както и за КДА.

В основата на дружеството стои волята на съдружниците, която е

изразена в дружествения договор. Затова липсата на договор означава, че

няма дружество. Същата е последицата, ако не е спазена изискуемата

форма.

АД и КДА са недействителни, не само когато не е съставен устав

или уставът е в устна форма, но и когато са налице и други нарушения на

чл. 159 и чл. 163, към които препраща чл. 70, ал. 1, т. 2. Законодателят е

създал специален ред за учредяване на капиталовите дружества.

Нарушаването му води до недействителност.

АД, както и КДА е недействително при нарушаване на някое от

изискванията на чл. 163:

- не е проведено учредително събрание;

- на учредителното събрание не са записани всички акции;

- учредителят не е представляван от пълномощник с изрично

пълномощно с нотариална заверка на подписа;

- учредителното събрание не е приело някое от решенията по ал .3

на чл. 163;

- решенията по чл. 163, ал. 3 не са приети с мнозинствата по ал. 4

на чл. 163;

- не е съставен протокол за учредителното събрание.



Следващото основание за недействителност на дружеството е п р е

д м е т ъ т му на дейност да п р о т и в о р е ч и н а з а к о н а – чл. 70,

ал. 1, т. 4. Тук спадат случаите, когато в предмета на дейност на

дружеството е включена такава дейност, която е “монопол” на друг вид

дружество. Така банкова и застрахователна дейност могат да се извършват

само от АД.

Дружеството е недействително, когато л и п с в а р е к в и з и т

на учредителния договор или на устава. Такива реквизити, чиято липсва

законът свързва с недействителност са:

- търговската ф и р м а;

- п р е д м е т ъ т н а д е й н о с т на дружеството;

- размерът на в н о с к а т а или на к а п и т а л а, когато законът

го изисква – чл. 70, ал. 1, т. 5.

ООД, АД и КДА са недействителни, ако минимално предписаният от

закона размер на капитала не е внесен – чл. 70, ал. 1, т. 6.

Последното основание за недействителност на търговското

дружество е уредено в т. 7 на ал. 1 на чл. 70. Дружеството е

недействително, когато при учредяването му са участвали по-малко от

предвидения в закона брой дееспособни лица.

г) Недействителността се обявява от с ъ д а въз основа на и с к.

Тя не настъпва по право. Никой не може да се позовава на нея, преди да

бъде обявена с влязло в сила съдебно решение.

Искът по чл. 70 може да бъде предявен и от прокурора.

Предявяването на иска е обусловено от с р о к. Срокът е

едногодишен.

За да бъде обявено дружеството за недействително, порокът трябва

да е н е о т -с т р а н и м. Такива са пороците по чл. 70, ал. 1, т. 1, 2 и 7.

“Отстраняването” на тези пороци ще означава учредяване на ново

дружество. Останалите изброени в чл.70, ал. 1, т. т. 3, 4, 5 и 6 пороци са

отстраними. Те са основание за недействителност, само ако не са

отстранени в определен от съда подходящ срок.

Решението за обявяване на недействителността на дружеството има

д е й с т - в и е з а н а п р е д (ex nunc).



ТЕМА IV

ТЪРГОВСКИ РЕГИСТЪР

§ 1. Понятие и правна уредба

Сигурността на търговския оборот налага да се оповестяват редица

елементи от правното положение на търговците. Това се постига чрез

вписването им в търговски регистър. Целта на този регистър е да направи

публични, в интерес на правната сигурност, основни обстоятелства от

правното положение на търговеца. Това се постига чрез възлагане на

административноправно задължение на търговците да искат в п и с в а н е

на определени от закона обстоятелства. С вписването се свързват и

определени правни последици. Вписването брани интересите на търговците

и на третите лица. Чрез вписването търговците могат да противопоставят на

третите лица вписаните в регистъра обстоятелства. В интерес на последните

е да узнаят тези обстоятелства и да се позовават на тях.

Понятието „търговски регистър“ има няколко значения. На първо

място това е правен институт – съвкупност от правни норми, които

уреждат материята. Характерно за този институт е, че уредбата му е изцяло

императивна.

На второ място, под търговски регистър се разбира дейността по

регистрация на търговците.

Третото значение на понятието е единна централизирана

електронна база данни, която замени воденето на регистърни книги до

влизане в сила на ЗТР.

Основната п р а в н а у р е д б а на вписването се съдържа в Закона

за търговския регистър – ЗТР. Уредба се съдържа още в ТЗ, по отношение

на обстоятелствата, които подлежат на вписване за отделните видове

търговци, както и в ГПК и в Наредбата за водене, съхранение и достъп до

търговския регистър.

§2. Обстоятелства и документи, подлежащи на оповестяване

Оповестяването на обстоятелствата става чрез вписването им

търговския регистър. Тези обстоятелства са указани в закона. Кръгът им



не може да се разширява или стеснява по волята на търговците или на

съда. Ако дадено обстоятелство не подлежи на оповестяване, чрез

вписване в търговския регистър, но е вписано, това вписване е

недействително. То не поражда правни последици.

Действие, което е противоположно на вписването, е заличаването.

То се налага, когато вписаното обстоятелство отпадне и това трябва да

бъде отразено в търговския регистър.

Наред с впиването и заличаването има и документи, които трябва да

бъдат обявени по фирменото дело на търговеца. Такива са учредителния

договор, респ. устава на дружеството, годишния финансов отчет и др.

Кои обстоятелствата, които подлежат на вписване в регистъра? На

първо място това са правноиндивидуализиращите белези на търговеца:

търговската фирма, седалището и адресът, както и предметът на дейност.

Освен това: кой управлява и представлява дружеството, капиталът при

капиталовите дружества и др. Подлежат на вписване измененията на всяко

от тези обстоятелства, както и други обстоятелства, предвидени в закона.

Такива са: прехвърлянето на търговското предприятие, откриването на клон,

назначаването и освобождаването на прокурист, на ликвидатори и др.

Правните последици на вписването настъпват, само ако вписаното

обстоятелство е подлежало на вписване.

Задължението за оповестяване е възложено на търговеца, до който

се отнася подлежащото на вписване обстоятелство или подлежащия на

представяне документ.

За изпълнение на задължението за заявяване е определен о б щ с

е д е м д н е- в е н с р о к .

§3. Действие на вписването

Вписването в търговския регистър има две задължителни и две

факултативни действия. Задължителните действия са:

- о п о в е с т и т е л н о (декларативно) и

- д о к а з а т е л с т в е н о.

Вписването в регистъра може да има и:

- к о н с т и т у т и в н о и

- п р а в о с ъ з д а в а щ о действие.



Оповестителното действие създава необоримата презумпция, че

вписаното обстоятелство е и з в е с т н о на третите добросъвестни лица.

Законът въведе 15-дневен отлагателен срок за третите лица, които не са могли

да узнаят за вписването. В рамките на 15-дневния срок от обнародването

третите лица могат да докажат, че им е било невъзможно да узнаят за

вписването. Оттам насетне действа необоримата презумпция за знание.

Д о к а з а т е л с т в е н о т о д е й с т в и е на вписването се състои

в неговата формална доказателствена сила спрямо вписаните

обстоятелства. Тази доказателствена сила важи erga omnes (по отношение

на всички). За разлика от необоримия характер на презумпцията за знание

(последица от оповестителното действие), вписаното обстоятелство се

смята за настъпило до доказване на противното. Следователно

доказателственото действие на вписването създава оборима презумпция

за истинност на вписаните в регистъра обстоятелства.

Само в изрично предвидени от закона случаи вписването има к о н с т

и т у т и- в н о действие. Това означава, че само в предвидените от закона

случаи вписването става елемент от правопораждащия фактическия състав. В

тези случаи вписването е условие за настъпването на желаните правни

последици. Типичен пример за конститутивно действие на вписването се

съдържа в разпоредбата на чл. 67 ТЗ, където е предвидено, че дружеството се

смята за възникнало от вписването му в търговския регистър.

Подобно на конститутивното действие и п р а в о с ъ з д а в а щ о т

о действие на вписването няма общо приложение. Такова е предвидено

по отношение на недействителното търговско дружество (чл. 70). Това

действие се състои в пораждане на дружеството като правен субект,

въпреки порока в учредяването му. Правосъздаващото действие на

вписването не е в състояние да заздрави порочното дружество, затова то

може да бъде прекратено. Но тази възможност се простира в рамките на

едногодишен срок. След изтичането на този срок дружеството не може да

бъде атакувано, независимо от пороците при учредяването му.

§ 4. Задължението за вписване или заличаване

То тежи върху търговеца, бил той едноличен, търговско дружество

или кооперация. Ако търговецът обаче е в ликвидация, задължението е за



ликвидатора. По изключение вписването (заличаването) може да бъде

заявено от заинтересовано трето лице, ангажирано в управлението на

дружеството. Такива хипотези има уредени при АД (чл. 233, ал. 5 ТЗ) и при

ООД (чл. 141, ал. 5 ТЗ). Когато е в обществен интерес, съдът е този, който

трябва да поиска отразяване в регистъра. Такъв е случаят при

недействителност на дружеството (чл. 70 ТЗ).

Задължението за заявяване е административноправно и възниква

едновременно с възникването на обстоятелството, което следва да се

отрази в регистъра. Срокът за това е 7-дневен от настъпване на

съответното обстоятелство.

§ 5. Регистърно производство

Производството по вписването на обстоятелства респ. обявяването

на актове е административно. Легитимирани лица да поискат вписване

респ. обявяване са:

-търговеца;

- други лица, когато законът изрично е предвидил такава

възможност (напр. синдик);

-пълномощник;

-съдът.

Производството трябва да бъде инициирано в писмена или

електронна форма. Към заявлението се прилага и декларация за истинност

на обстоятелствата, респ. актовете. Към заявлението се прилагат и

документите, които удостоверяват съответните обстоятелства или актове.

След подаване на заявлението с приложените документи се

осъществяват три последователни дейности:

- разгласяване на заявлението;

- произнасяне по заявлението (за вписване/обявяване или за отказ) и

- пренасяне на данните в регистъра (същинското вписване).

Отказът за вписване/обявяване подлежи на обжалване пред

окръжния съд по седалището на търговеца. Производството по обжалване

е двуинстанционно.



ТЕМА V

АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО

§ 1. Обща характеристика

1. Определение. Според чл. 158 акционерно е дружеството,

чийто капитал е разделен на акции. От това легално определение след-

ва, че АД е вид търговско дружество и като такова има общите белези на

ТД. Освен това то има и особени белези, най-важният от които се отнася

до начина на разделяне на капитала му.

Общите белези на АД с другите видове ТД са следните:

- то е вид търговец по правноорганизационната си форма;

- то е юридическо лице с корпоративен характер;

- има универсална правоспособност;

- за задълженията си отговаря със своето имущество;

- участници могат да бъдат всякакви субекти на частното право;

- всеки акционер е длъжен да направи вноска;

- основният интерес от членство в дружеството е участието в

разпределението на печалбата;

- при прекратяването му с ликвидация участгниците имат право на

ликвидационен дял.

Особените белези на АД са:

- учредява се с устав;

- формира капитал, който се разделя на равни части, наречени ак-

ции;

- членството в него възниква с придобиване на акции и трае докато

те се притежават;

- от акционера не се изисква лично участие в дейността на дружес-

твото.

2. Видове АД. Подразделят се, според различни класификационни

критерии:

- според броя на акционерите - еднолични и с повече акционери;

- според вида на акционерите - с и без държавно участие;



- според начина на учредяване - с и без разрешение на държавен

орган;

- според системата на управление - едностепенна или двустепенна.

§ 2. Учредяване на акционерно дружество

1. Видове учредяване. Учредяването може да се извърши по два

начина, които условно могат да бъдат означени като първичен и втори-

чен. Критерий за разграничаването е дали АД се учредява чрез

преобразуване, в който случай е налице правоприемство, или то се създа-

ва за първи път. Вторично е например образуването на АД чрез преобразу-

ване на друг вид ТД.

Учредяването на АД се извършва по нормативната система - дос-

татъчно е учредителите да извършат предписаните в ТЗ действия. По изк-

лючение, в предвидени от закона случаи, учредяването на някои видове

АД може да става по разрешителната система, т.е. освен действията на

учредителите да е необходимо разрешение от държавен орган. По разре-

шителната система се образуват банките и застрахователните дружества,

фондовата борса, инвестиционния посредник и др.

2. Учредители. Според чл. 159, ал. 1 учредител може да е всяко

физическо и юридическо лице. Разбира се, физическите лица трябва да

са дееспособни. Законът установява едно ограничение за учредителите -

те не трябва да са обявени в несъстоятелност - чл. 160, ал. 2.

Акционерите-учредители имат права и задължения. Тяхно

задължение е да свикат учредителното събрание. Те имат задължения по

подготовката на събранието, за материалите за дневния ред, да докладват

на него по отделните въпроси. Функциите на учредителите приключват с

избора на органите на АД.

3. Учредяване. Фактическият състав на учредяване на АД по общия

ред се съдържа в чл. 163.

Провежда се учредително събрание, на което присъстват лицата,

които записват акции. Провеждането на това събрание е самостоятелна

фаза от учредяването на АД. Учредителното събрание е мястото, на което

се решава образуването на АД и се комплектуват неговите органи.



На учредителното събрание трябва да се запишат всички акции и да

се приемат четири решения.

На първо място се взема решение за учредяване на АД, а след

това се приема и уставът на дружеството. Тези две решения се приемат

с единодушие.

Третото решение е избор на първия надзорен съвет, съответно

съвета на директорите.

С четвъртото решение на учредителното събрание се установяват

разноските по учредяването на АД. Последните две решения могат да

бъдат приети с обикновено мнозинство.

Не се изисква приемането на решение за размера на извършените

вноски. Вноските не се правят преди събранието, след като акциите не са

още записани и не е приет уставът. Размерът на вноските е функция от

броя на записаните акции.

Последната фаза на учредяването се състои във вписване на АД в

търговския регистър.

4. Устав и вписване на АД в търговския регистър. Когато специа-

лен закон предвижда учредяването да става след разрешение на опреде-

лен държавен орган, необходимо е при вписването на дружеството в

търговския регистър да се представи и съответния лиценз или разреше-

ние, чл. 174, ал. 3. Изводът е, че не са достатъчни само действията на

учредителите, а е необходимо съдействие на длъжностното лице по

регистрацията. При вписването на АД се извършва формална проверка -

дали са спазени законните изисквания при учредяване на дружеството.

На първо място към заявлението за вписване трябва да се представи

протоколът от учредителното събрание. С него се установява, че е взето

решение за учредяване на АД с единодушие и че целият капитал е записан.

На второ място в търговския регистър се представя приетият

устав. Предмет на устава са вътрешното устройство на АД, неговия капи-

тал, видовете акции, управлението и начинът на представляване. При със-

тавяне на устава трябва да бъдат обсъдени няколко въпроса. Трябва да се

вземе отношение по тези разпоредби в ТЗ, които са диспозитивни. Такова

отношение следва да се вземе и по алтернативните и овластяващите

норми. Така учредителите могат да запазят за себе си поименно известни



преимущества, но само ако са ги предвидили в устава - чл. 165, т. 6.

Възможността за замяната на поименните акции с акции на приносител и

обратното трябва също да се уреди изрично в устава - чл. 180. Привиле-

гировани акции могат да се издават от АД при изричното им посочване и

уреждане също в устава - чл. 182. Като пример на алтернативни разпоред-

би могат да бъдат посочени тези, които са отнасят до управлението. В ус-

тава трябва да се избере една от двете възможности - едностепенно или

двустепенно управление - чл. 219 и сл. Също така в устава трябва да се

предвиди дали представителството на АД ще бъде колективно или едно-

лично - чл. 235.

Приемането на устава е елемент от фактическия състав на

учредяването на АД. Актът с който се приема устава е различен от самия

устав – той е сделка-решение. Сделката-решение дава живот на устава в

качеството му на вътрешноустройствен акт на дружеството. Уставът не е

задължително да бъде подписан от учредителите. Приемането му се

удостоверява чрез съставения протокол на учредителното събрание.

Уставът се представя в търговския регистър и се обявява.

За да се допусне вписване на АД, трябва да се представят доказа-

телства, че е записан целият капитал, чл. 174, ал. 1, т. 2.

Пред търговския регистър се представят доказателства, че е

внесена предвидената в устава част от стойността на всяка акция, но не

по-малко от 25 на сто от номиналната или предвидената в устава

емисионна стойност на всяка акция, чл. 174, ал. 1, т. 3.

За да се впише АД в търговския регистър, е необходимо да са

избрани съвет на директорите, съответно надзорен и управителен съвет,

чл. 174, ал. 1, т. 4. В търговския регистър се представя протоколът на уч-

редителното събрание, с който се установява съставът на съвета на дирек-

торите, съответно на надзорния съвет. От устава се вземат данните за об-

стоятелствата, които подлежат на вписване - фирмата, седалището и

адреса на управление, предмета на дейност и срока, когато има такъв,

размера на капитала, както и частта от него, която трябва да се внесе при

учредяването, вида и броя на акциите, номиналната им стойност, правата

за отделните класове акции, особените условия за тяхното прехвърляне,

вида и стойността на непаричната вноска, имената на членовете на орга-



ните. Имената на лицата, овластени да представляват АД, също се вписват

в търговския регистър. При вписването те представят нотариално заверени

подписи - чл. 235, ал. 3.

§ 3. Капитал на АД

АД трябва да има определен по размер в устава капитал. Това е

стойностна величина, която изразява номиналната парична сума на напра-

вените от акционерите вноски (парични и непарични).Срещу направените

вноски акционерите получават акции. Сборът от номиналната стойност на

акциите образува капитала на АД.

Капиталът на АД винаги се изразява в пари - в български лева.

Паричният характер на капитала не означава, че вноските на акционерите

не могат да бъдат непарични, нито че те не могат да бъдат направени и в

чужда валута. В какъвто и вид да са направени вноските, те трябва да имат

паричен израз.

Ако се направят вноски над номиналната стойност на акциите, т.е

те се поемат по тяхната емисионна стойност - чл. 176, имуществото ще

превиши стойността на капитала на дружеството, тъй като ажиото

(разликата между емисионната и номинална стойност на акциите) не се

отразява на капитала, а образува фонд „Резервен”.

Капиталът се разделя на равни части - акции. Номиналната стойност

на акцията се определя в устава, но не може да бъде по-малка от един лев.

Минималният размер на капитала на АД е 50 000 лева. Минималният

размер на капитала на АД, което извършва банкова, застрахователна дей-

ност или дейност по доброволно здравно осигуряване, се определя с отде-

лен закон - чл. 161, ал. З.

Според чл. 161, ал. 4 обявеният в устава капитал на АД трябва да

бъде изцяло записан, т.е. акциите трябва да имат конкретни носители.

Без значение е дали акциите са на приносител или поименни.

Според чл. 174, ал. 1, т. З, за да бъде вписано АД, трябва

ефективно да е внесена предвидената в устава част от стойността на всяка

акция, но не по.малко от 25% от номиналната или от предвидената в устава

емисионна стойност на всяка акция.



Единствените източници на капитала са акциите, с внасянето на но-

миналната стойност на които той се покрива. Не се отразяват на капитала

издаваните от АД облигации (чл. 204-217).

§ 4. Акции

1. Понятие. Терминът акция има три значения. Според чл. 175 ак-

цията е ценна книга, която удостоверява, че притежателят й участва с

посочената в нея номинална стойност в капитала. От този текст се вижда,

че всяка акция е ценна книга, т.е документ, в който е закрепено членството

в АД. Без акция не може да се упражняват правата на членство в АД, нито

тези права да се прехвърлят другиму. Когато АД емитира безналични

акции, документът, който удостоверява членството, се издава от

Централния депозитар.

От чл. 158 произтича второто значение на акцията - тя е част от

капитала на дружеството. Това е номиналната сума, на която се дели

капиталът. Минималната номинална стойност на една акция е един лев, а

когато е по-голяма, тя трябва да бъде определена в цели левове. Прите-

жателят на акция е участник в капитала на АД.

Въз основа на чл. 181 се установява третото значение - акцията ма-

териализира правата, които акционерът има като член на АД. В този

текст са изброени и самите права. Не е необходимо тези права да са ед-

накви за всички акционери. Ал. 2 на чл. 181 допуска да се издават акции с

особени права, които законът обозначава като привилегировани. Акциите

с еднакви права в едно АД образуват отделен клас.

Като ценна книга акцията, когато е налична, е обект на право на

собственост. Тя е движима вещ и за нея се прилагат общите правила за

движимите вещи, доколкото законът не предвижда друго.

За да може да изпълни своето предназначение, акцията трябва да

има предписаното от закона съдържание. То е определено в чл. 183 и чрез

него се индивидуализира отделната акция.

Като ценна книга акцията има стойност. На нея, когато е

материализирана в документ, се посочва номиналната стойност.

Номиналната стойност на акцията представлява «идеална» част от

капитала на АД. От тази стойност трябва да се различава емисионната



стойност. Емисионната стойност е тази, по която акциите се поемат от

учредителите при първоначално набиране на капитала или при

увеличаването му чрез издаване на нови акции. Емисионната стойност не

може да бъде по-малка от номиналната, иначе не би могло да се набере и

покрие записаният капитал. Разликата между номиналната и емисионната

стойност, наречена ажио, се отнася във фонд „Резервен" на дружеството

- чл. 176, ал. 3.

Целта на емисионната стойност е трояка. От една страна, с ажиото

АД покрива разходите по учредяването. На второ място, още при учредя-

ването на АД ажиото се оказва резерв от средства и по този начин се уве-

личава финансовата стабилност. На трето място чрез ажиото при емисия

на нови акции се постига изравняване на цената с балансовата (реалната)

стойност на акциите. Иначе лицата, които придобиват акции от новите еми-

сии по номиналната стойност, ще се окажат несправедливо обогатени, тъй

като могат веднага да ги продадат на по-високите пазарни цени.

Стойността, която се определя въз основа на реалната стойност на

дружественото имущество се нарича балансова или действителна. Тя

отразява стойността от чистото имущество на дружеството, която

съответства на акцията.

Пазарна е стойността на акцията, по която тя се продава. Тази стой-

ност може да бъде борсова, когато се формира на фондовата борса. Тя

гравитира около балансовата стойност, но не е задължително да съвпада

с нея.

Акциите са неделими. Това ще рече, че правата, които се матери-

ализират в тях, може да се притежават само от едно лице - собственика на

отделната акция. Но една акция може да бъде едновременно притежание

на няколко лица в съсобственост.

Неразделна част от акциите са купоните. Те материализират пра-

вото на дивидент, което се получава срещу представянето им. Купоните не

могат да се прехвърлят отделно от акциите.

Акциите, издадени от едно АД, трябва да имат една и съща номи-

нална стойност.

От акциите трябва да се различават временните удостоверения.

Те се издават на акционерите срещу направените имуществени вноски за



сметка на записаните акции - чл. 167. Временните удостоверения заместват

акциите до тяхното издаване. От това следва, че те временно изпълняват

функциите на акции. Те също са ценни книги и могат да бъдат прехвърлени

с джиро и предавани - чл. 187, ал. 2 във връзка с чл. 185, ал. 2. След

възникване на АД прехвърлянето на временното удостоверение има

действие на прехвърляне на акциите, които то удостоверява, чл. 187, ал. 3.

2. Видове акции и сделки с тях. Според това, дали в акциите е

означен притежателят им, те бива поименни и на приносител. В

поименните акции е посочено името на лицето, на което те принадлежат.

Този вид акции се прехвърлят чрез джиро и предаване, като прехвърляне-

то се вписва в книгата на акционерите, водена в АД. АД е длъжно да води

книга за акционерите, в която се записват името и адресът, ЕГН/ЛНЧ или

ЕИК на притежателите на поименните акции и се отбелязват видът,

номиналната и емисионната стойност, броят и номерата на акциите. Това

изискване се отнася и за временните удостоверения, чл. 179, ал. 1.

Акцията на приносител принадлежи на лицето, което я владее. Самата

акция е анонимна. Този вид акции се прехвърлят само с предаването им и то

когато е изплатена изцяло номиналната или емисионната им стойност.

Когато в устава е предвиден ред за това, по искане на акционера акци-

ите на приносител могат да бъдат заменени с поименни акции, и обратно.

Според това дали акциите имат материален носител се делят на

налични и безналични – чл. 178, ал. 2. Безналичните акции са поименни

ценни книги, а не заповедни, каквито са поименните акции. Безналичните

акции имат характристиката на дематериализирано ценно право.

Издаването и разпореждането с безналични акции има действие от

регистрацията им в Централния депозитар. Той води и книгата на

акционерите на дружествата, емитирали безналични акции. Центраният

депозитар издава на акционерите удостоверителен документ (депозитарна

разписка) за притежаваните от тях безналични акции. Този документ, за

разлика от временното удостоверение, не е ценна книга, не може да се

прехвърля, а има само легитимационно (удостоверително) значение.

Ако за критерий се вземе кръгът от права, които акциите дават на

притежателите, те биват обикновени и привилегировани.

Обикновените акции дават право на един глас в общото събрание,

право на дивидент според разпределяната между акционерите печалба и право

на ликвидационен дял, съразмерен с номиналната стойност на акцията.



Привилегированите акции могат да бъдат няколко вида в зависи-

мост от особените права, които дават. Под особени права се имат предвид

отклоненията от правата, свързани с обикновените акции - чл. 181, ал. 1.

Привилегированата акция може да дава право на повече от един глас (мно-

гогласни акции) или да бъде без право на глас (безгласни акции). Многог-

ласни акции се дават обикновено на акционери, които са специалисти и

поемат задължение да управляват АД или извършват апорт на имущество

от особен интерес. Тези акционери, без да купуват голям брой акции, мо-

гат да влияят за вземане на определени решения от общото събрание.

Безгласните акции са свързани с изплащане на определен по раз-

мер дивидент. Не се допуска повече от ½ от акциите да бъдат без право на

глас - чл. 182, ал. 3. За собствениците на безгласни акции законът устано-

вява специални гаранции - чл. 182, ал. 4. Така, когато следващият се за

тези акции дивидент не бъде изплатен за една година и той не бъде изп-

латен и чрез дивидента за следващата година, безгласната акция придо-

бива право на глас до изплащане на забавените дивиденти. Тогава тези

акции се вземат предвид и при определяне на необходимия кворум и мно-

зинство за приемане на валидни решения.

Дивидентът, който акционерът има право да получи, може да бъде

предварително определен по размер и се дължи при получаване на пе-

чалба, независимо дали се дават дивиденти за обикновените акции. Зако-

нът допуска издаването на акции, за които се дава допълнителен диви-

дент. В този случай сумата, която ще се разделя като допълнителен ди-

видент, се отделя от общата сума на печалбата, а разликата се разпределя

между обикновените акции.

Друг вид привилегировани акции са тези, които осигуряват опреде-

лен размер на ликвидационния дял при ликвидацията на АД.

Прехвърлянето на акциите е свободно и зависи само от притежателя

им. Възможно е обаче с устава да се ограничи прехвърлянето, като то може

да се извършва само със съгласие на АД. По този начин се постига регулира-

не на състава на акционерите. Този вид акции се наричат винкулирани.

Такива могат да бъдат само поименните акции - чл. 185, ал. 2, изр. 2.

Като ценни книги акциите могат да бъдат предмет на различни

сделки - продажба, замяна, дарение и др. Поименните акциите могат да



бъдат и залагани, като се прави джиро с уговорка "за гаранция", "за залог"

или с друг израз, който означава обезпечение. Залогът има действие

спрямо дружеството от вписването му в книгата на поименните акционери.

При залог на акциите на приносител те просто се предават на залогоприе-

мателя. Акциите могат да бъдат предмет и на вещно право на ползване.

При даване на акции в залог или при обременяването им с право на полз-

ване не се променя членството в АД. Когато се прехвърлят поименни ак-

ции, които не са изплатени или от които произтичат други задължения към

дружеството, прехвърлителят отговаря солидарно с правоприемника.

§ 5. Права и задължения на акционерите

1. Права на акционерите. Акцията дава следните основни права:

- право на един глас в общото събрание на акционерите;

- право на дивидент;

- право на ликвидационен дял;

Наред с тях акционерът е носител на други права, които произтичат

от основните права или косвено са свързани с тях:

- право да се получат акции срещу временното удостоверение - чл.

187, ал. 3

- право на участие в управлението;

- право да избира и да бъде изран в органите за управление;

- право на сведения по въпросите от дневния ред на общото събра-

ние - чл. 224;

- право на замяна на поименната акция с акция на приносител, и

обратно - чл. 180;

- право на предпочтително изкупуване на нови акции при увелича-

ване на капитала - чл. 194;

- право на предпочтително придобиване на конвертируеми

облигации - чл. 215, ал. 1;

- право да се получат акции при увеличаване на капитала със сред-

ства на дружеството, чл. 197, ал. 3;

- право на обжалване на решенията на общото събрание –чл. 74;

- право да се иска назначаване на регистриран одитор – чл. 249;

- права на малцинството – чл. 223, ал. 1; чл. 223а; чл. 240а; чл. 251а;



- особени права, уредени в устава - чл. 181, ал. 2 и чл. 188, ал. 1.

Така изброените права могат да бъдат разграничени въз основа на

различни критерии. Според съдържанието им те се делят на имуществе-

ни и неимуществени или управителни. Някои автори обособяват и кон-

тролни права, но всъщност те са неимуществени управителни права: чрез

упражнявания контрол се участва в управлението на АД. Може да се

обособи и група на защитните права, които обхващат правото на

обжалване на решенията на органите на АД; право да се иска назначаване

на регистриран одитор и малцинствените права.

Наред с индивидуалните права акцията дава на своя носител и

колективни права.

Такова е малцинственото право, установено в чл. 223, ал. 1, според

което общото събрание може да бъде свикано по искане на акционери,

които притежават поне 5 на сто от капитала на АД и които притежават

акциите не по-малко от три месеца. Ако искането не бъде удовлетворено

или общото събрание не бъде проведено в 3–месечен срок, малцинството

има право по съдебен ред да иска свикването му. Малцинството, което

отговаря на същите условия, може да иска включване на въпроси в

дневния ред на вече свикано общо събрание, чл. 223а.

2. Задължения на акционерите. Акционерът има едно единстве-

но задължение - да направи вноски срещу записаните акции. Тези вноски

трябва да покрият определената с устава част от стойността на акциите -

чл. 188.

4. Забава на вноските. Кадуциране на акции. Когато акционерът

закъснее с вноската, той дължи неустойка, ако това е предвидено в устава.

Когато в устава няма подобна уговорка, акционерът дължи лихви - чл. 189,

ал. 1. Когато този размер не е уточнен в устава, дължи се законната лихва.

При забавено изпълнение на непарична вноска АД може да търси обезще-

тение за действителните вреди.

Когато акционерът е в забава, той може да бъде изключен. Това

става след като на акционера се изпрати писмено едномесечно предизвес-

тие. Предупреждението се обявява в търговския регистър, стига акциите

да не са винкулирани, т.е. за прехвърлянето им да не е необходимо съг-

ласие на АД - чл. 189, ал. 2. С безрезултатното изтичане на даденото



предупреждение, акционерът се смята за изключен. Изключването

настъпва ex lege.

Последицата от изключването на акционера е кадуциране на акции,

т.е. тяхното обезсилване и физическо унищожение (когато са налични).

Дружеството предлага за продажба нови акции на мястото на

обезсилените, а не предлага същите акции за повторна продажба.

Направените от изключения акционер вноски счетоводно се отнасят

във фонд „Резервен", т.е отпадат от капитала.

§ 6. Управление на АД

1. Организация на управлението. ТЗ предвижда две организаци-

онни структури на управление, между които всяко АД е свободно да

избира – едностепенна и двустепенна.

Общо положение за двата режима е наличието на общо събрание.

Разликата за двата режима е в постоянно действащите изпълни-

телни органи.

Общото събрание на АД не би могло да бъде означавано като вър-

ховен орган на управление. Неговата компетентност е определена в закона

и устава. Обратно, постоянно действащите изпълнителни органи - управи-

телен съвет и съвет на директорите, имат определена по най-общ начин

компетентност - те управляват и представляват АД. Това значи, че те

могат да вземат валидни решения по всички въпроси освен по тези, които

са резервирани от закона и устава за общото събрание.

Вътрешният контрол е институционализиран само при едната систе-

ма за управление - тази, която включва управителен и надзорен съвет.

2. Общо събрание на АД. Общото събрание е органът на АД, на

който акционерите упражняват своите права.

Право на участие в общото събрание на АД имат:

- акционери с право на глас - чл. 220, ал. 1;

- акционери с привилегировани акции без право на глас – чл. 220, ал. 2;

- членове на съвета на директорите, съответно на надзорния съвет

и на управителния съвет, но без право на глас, ако те не са акционери -

чл. 220, ал. 2.

- представител на наетите лица в АД, ако те са повече от 50, с право

на съвещателен глас, чл. 220, ал. 3.



Не е необходимо лично участие на акционерите. Те могат да участ-

ват и чрез представител.

3. Свикване на общото събрание. Право да свикват общото събра-

ние имат:

- съветът на директорите, съответно управителният съвет;

- надзорният съвет;

- акционери, които повече от три месеца притежават акции,

представляващи поне 5 на сто от капитала;

- окръжният съд или овластени от него акционерни, респ. техен

представител, ако в срок от един месец искането на горепосоченото

малцинство не бъде удовлетворено или в три месечен срок общото

събрание не бъде проведено.

Свикването се извършва чрез покана, обявена в търговския

регистър. Уставът може да предвиди, когато няма издадени акции на

приносител, на поименните акционери да се изпращат писмени покани за

заседанията на общото събрание, което е условие за валидното им свиква-

не - чл. 223, ал. 3. В този случай за свикване на общото събрание не е

необходимо да се обявява покана в търговския регистър.

Заседанието на общото събрание е редовно, ако се проведе 30 дни след

обявяване на поканата в търговския регистър, съответно изпращането й.

Общото събрание се провежда най-малко веднъж годишно, за да се

приеме годишният финансов отчет. Това е редовното годишно събрание.

Останалите заседания се означават като извънредни.

Общото събрание трябва да бъде свикано:

- когато пред АД се поставят за разрешаване въпроси, които са от

негова компетентност;

- когато загубите надхвърлят ½ от капитала, най-късно три месеца

след установяване на загубите;

4. Кворум. За да може да се открие заседанието на общото събра-

ние, необходимо е на него да има кворум, т.е. да е представена опреде-

лена в устава част от капитала - чл. 227.

Акционерите могат да не участват в общото събрание, за което те

не са и задължени. Поради това в чл. 227 е установен принципът на спа-

дащия кворум. Според него, ако на насроченото заседание не се яви не-



обходимият кворум, насрочва се ново заседание не по-рано от 14 дни и то

е законно, независимо от представения на него капитал, чл. 227, ал. 3.

5. Провеждане на общото събрание. В ТЗ се съдържат само ня-

колко разпоредби за самото провеждане на общото събрание, като в устава

трябва да се уредят подробностите. Не би могло в закона да се дадат под-

робни правила поради голямото разнообразие от АД с оглед вида и броя на

акционерите. Това налага в устава да се приемат конкретни правила.

Съгласно чл. 221 ал. 1, общото събрание се провежда в седалището

на АД. Това е диспозитивно разрешение, което може да бъде променено в

устава, но само в рамките на територията на страната. Изключена е

възможността общото събрание да се провежда в чужбина и така да се

препятства участието на акционерите.

След конституирането на общото събрание се приема дневен ред.

Според чл. 223, ал. 4 дневният ред се определя в поканата за свикване на

събранието. Общото събрание не може да приема решения, които не са

били обявени по реда на чл. 223 и 223а, освен ако на събранието присъст-

ват всички акционери или всички са представени и има съгласие да бъдат

обсъдени и повдигнатите нови въпроси - чл. 231, ал. 1.

6. Компетентност на общото събрание. Компетентността на общо-

то събрание на АД се определя на първо място от закона. В ТЗ се разпре-

делят правомощията за управление между органите на АД.

Общото събрание не може да прехвърля своята компетентност

на други органи.

Общо за компетентността на общото събрание може да се каже, че

тя включва въпросите, които се отнасят до статута на АД, до организаци-

онноправното положение на АД. Такива са въпросите относно устава, ка-

питала, преобразуването и прекратяването и издаването на облигации. Ус-

поредно с това общото събрание е овластено да решава и някои въпроси,

които имат по-оперативен характер, като избор и освобождаване на чле-

новете на съвета на директорите, съответно на надзорния съвет и на

регистрирания одитор и определяне на възнаграждението им, одобряване

на годишния финансов отчет, назначаването на ликвидатор и освобожда-

ването от отговорност на членовете на надзорния съвет, управителния

съвет и на съвета на директорите.



Според чл. 221, т. 10 общото събрание освобождава от отговор-

ност членовете на съвета на директорите, на надзорния съвет и на упра-

вителния съвет. Освобождаването от отговорност има предвид

освобождаване от отговорност за причинените вреди.

Само по решение на общото събрание могат да се сключват сделки за

прехвърляне и предоставяне ползването на цялото търговско предприятие,

разпореждане с активи, поемане на задължения или предоставяне на

обезпечение към едно или свързани лица, когато стойността им надхвърля

през текущата година половината от стойността на активите на АД, чл. 236, ал.

2 ТЗ. Тези сделки могат да се окажат от основно значение за дейността и

финансовото състояние на АД. Разпоредбата е диспозитивна. Уставът може да

предвиди решаването на тези въпроси да от компетентност на изпълнителните

органи. В този случай е необходимо единодушно решение на съвета на

директорите, респ. предварително разрешение на надзорния съвет. Изрично

е предвидено, че дори тези изисквания да не са спазени, съответната сделка е

действителна, чл. 236, ал. 4. Лицето, което я е сключило, отговаря пред АД за

причинените вреди.

7. Приемане на решения. Решенията се приемат с гласуване. В

гласуването могат да участват само акционери, които са изплатили внос-

ката си, ако не е установено друго в устава - чл. 228, ал. 1. Правото на глас

на акционера отпада, когато е налице предвиден в закона конфликт на

интереси - чл. 229. Имат се предвид два случая: когато се взема решение

за предявяване на иск срещу акционера; когато се предприемат действия

за осъществяване на отговорност на акционера спрямо АД.

Особен ред е предвиден за упражняване на правото на глас, когато

поставеното на гласуване решение засяга правата на акционери от един

клас. В този случай гласуването се извършва от акционерите по класове,

като изискванията за кворум и мнозинство се прилагат поотделно за всеки

клас - чл. 228, ал. 2.

Гласуването се извършва лично или от лица, които имат писмено пъл-

номощно - чл. 226. Пълномощник може да бъде акционер или друго лице.

Правото на глас се упражнява явно. Тайното гласуване е невъзмож-

но, понеже всеки акционер има различен брой акции. Освен това може да

има многогласни акции и то от различни емисии, с различен брой гласове.



Решенията на общото събрание се приемат с мнозинство от

представените акции, но в устава може да се определи и друг начин - напр.

с единодушие. При изчисляване на мнозинството се вземат предвид гласо-

вете на представените на събранието акции. Когато законът или уставът

предвижда гласуване по класове, правилата за кворум и мнозинство се

прилагат за всеки клас отделно, чл. 230, ал. 3.За изменение и допълване

на устава, за увеличение и намаление на капитала и за прекратяване на АД

е необходимо мнозинство от 2/З от представения капитал, но в устава мо-

же да се предвиди и друго, по-голямо мнозинство - чл. 230, ал. 2.

8. Общи правила за двете системи на управление на АД. ТЗ раз-

личава две системи на управление на АД, под които разбира управление

от постоянно действащи изпълнителни органи, т.е. органи за управление

извън общото събрание. Те се именуват едностепенна и двустепенна

според броя на постоянно действащите органи. При едностепенната систе-

ма има един постоянно действащ орган - съвет на директорите, а при

двустепенната - два, управителен и надзорен съвет. АД са свободни в

избора на системата.

За член на съвет могат да бъдат избирани дееспособни физически лица.

Ако в устава се предвиди изрично, член може да бъде и юридическо лице.

В чл. 234, ал. 2 са изброени лицата, които не могат да бъдат из-

бирани в съветите. Не могат да бъдат членове на съветите лица, които са

участвали в управителен или контролен орган на дружество, прекратено

поради несъстоятелност през последните две години, предхождащи датата

на решението за обявяване в несъстоятелност, ако са останали неудовлет-

ворени кредитори. Забраната има предвид само физически лица.

Управлението на АД от управителните органи е не само тяхно пра-

во, но то е и тяхно задължение. Избраните лица в тези органи се задъл-

жават да управляват АД с грижата на добри управители и поемат задълже-

ние да отговарят имуществено, ако с дейността си увредят АД.

Дейността на управителните органи включва извършването на три

групи действия - на организация, на ръководство и на контрол.

Организационните действия биват два вида. От една страна,

управителните органи имат право и задължение да подготвят въпросите,

които са от компетентност на общото събрание и съответните проекторе-



шения. Тези органи са длъжни да организират и осигурят изпълнението на

приетите от общото събрание решения.

Под ръководство от управителните органи се разбира плани-

ране и координация на цялостната дейност на АД. Управителните органи

поставят задачите на съответните звена.

Управителните органи са длъжни да контролират изпълнението

на поставените от тях или от общото събрание задачи.

Управителните органи са колективни. Независимо от разпределе-

нието на функциите по управлението между отделните членове, те носят

солидарна и неограничена отговорност за настьпилите вреди на АД.

Управителните органи вземат решения на заседание, по правило - с

обикновено мнозинство, ако в устава не е предвидено друго.

В устава може да бъде предвидено, че съветите могат да вземат

решения и неприсъствено - чл. 238, ал. 3. Условие за действителност на

взетото решение е всички членове да заявят писмено съгласие с него.

9. Представляване на АД. Тъй като управителните органи са ко-

лективни, ТЗ установява с диспозитивна норма, че те колективно предс-

тавляват АД. В устава обаче може да бъде предвидено друго.

Управителните органи могат да ограничат представителната власт

на овластените от тях лица, но ограниченията нямат действие по

отношение на третите лица и не подлежат на вписване в търговския

регистър (чл. 235, ал. 4). Овластените лица придобиват неограничена

представителна власт в качеството си на органни представители на АД.

Овластяването и неговото оттегляне има действие спрямо трети

добросъвестни лица след вписването им, чл. 235, ал. 5.

10. Двустепенна система. При двустепенната система има два

постоянно действащи органа - управителен и надзорен съвет. Според

тази система АД се управлява и представлява от управителния съвет, който

извършва своята дейност под контрола на надзорния съвет - чл. 241, ал. 1.

Управителният съвет (УС) се състои от избрани от надзорния съвет

(НС). Съставът му не може да надвишава девет души, а конкретният му

брой се определя в устава. Минималният му състав трябва да бъде от

трима души, за да има колективен орган. Макар че в чл. 241, ал. 4 се го-

вори за „души", на основание чл. 234, ал. 1 за членове на УС могат да бъдат

избирани и юридически лица, ако това е предвидено в устава.



Надзорният съвет може да заменя членовете на УС по всяко време.

УС може да извърши всякакви действия по управлението освен те-

зи, които са предоставени от закона или от устава на друг орган. НС няма

право да ограничава правомощията на УС.

Положението на НС е особено. Той има, както управителни, така и

представителни и контролни правомощия.

Общото събрание на АД избира и освобождава членовете на НС и

определя възнаграждението им. НС може да има от три до седем лица. Той

избира между членовете си председател и заместник-председател.

По правило НС не участва в управлението на АД, но все пак зако-

нът му възлага някои управителни правомощия. Така НС има право да свик-

ва общото събрание - чл. 223, ал. 1, да избира и освобождава членовете

на УС и да определя възнаграждението им - чл. 241, ал. 2, да проверява

годишния финансов отчет, доклада за дейността и предложението за раз-

пределението на печалбата - чл. 250 и др. НС може да представлява АД

само в отношенията му с УС - чл. 242, ал. 1. Има се предвид освен угова-

ряне условията на договора за възлагане на управлението с членовете на

управителния съвет и търсенето на имуществена отговорност от управи-

телния съвет за виновно причинени от него вреди на АД.

Широки са контролните права на НС. Той е орган за постоянно дейс-

тващ контрол. Предмет на контрола са действията на управителния съвет,

на АД като цяло и на счетоводството му.

НС използва различни средства при упражняване на контрола. За да

се вземат от управителния съвет решения по въпросите, изброени в чл.

236, ал. 2 необходимо е предварително разрешение на надзорния съвет.

Това са въпроси с важно значение: прехвърляне и предоставяне

ползването на цяло търговско предприятие; разпореждане с активи;

поемане на задължения или предоставяне на обезпечение към едно или

свързани лица, когато стойността им надхвърля през текущата година

половината от стойността на активите на АД. В тези случаи се упражнява

предварителен контрол.

В закона не са определени правата на НС при упражняване на конт-

рола върху УС, но той няма право да спира действията му или да му



нарежда. УС управлява на своя отговорност, а надзорният съвет може

да участва само в изчерпателно уредените в закона случаи.

11. Едностепенна система. При едностепенната система има само

един постоянно действащ изпълнителен орган - съвет на директорите (СД).

Той се състои от 3 до 9 души, избирани и освобождавани от общото събра-

ние. СД избира между членовете си председател и заместник-председа-

тел. СъД може да възложи управлението на дружеството на един или ня-

колко от своите членове. За да се откроят от останалите членове, така из-

браните се означават като изпълнителни членове (директори). Техният

брой трябва да бъде по-малък от броя на останалите членове на съвета,

които условно могат да бъдат обозначении като надзорни - чл. 244, ал. 4.

СД може да изпълнява контролни (надзорни) функции не само в

лицето на т.нар. надзорни членове, а в цялост.

Изпълнителните директори не са самостоятелен орган, различен от

СД. Отношенията между АД и изпълнителените директори могат да се

уредят с договор за възлагане на управлението.

СД решава как ще се представлява АД - дали заедно или поотдел-

но и от кого.

§ 7. Увеличение и намаление на капитала на АД

1. Видове увеличение на капитала. Причините за увеличаване на

капитала могат да бъдат разширяване на дейността на дружеството и

необходимост от нови средства, преодоляване на неликвидността или

оздравяване на предприятието при отрицателен баланс. Не във всички

случаи при увеличаване на капитала се вливат нови средства в

имуществото на АД. Така е само при ефективното увеличаване на

капитала, при което се правят нови вноски. Възможно е и номинално

увеличение на капитала - със средства на АД. При номиналното

увеличаване нови вноски не се правят, активът на имуществото остава

същият. Частта от имуществото, която не е обвързана числово от

записания капитал, може да се използва за неговото увеличаване.

2. Способи за увеличаване на накитала. Те са:

- чрез издаване на нови акции;

- чрез увеличаване номиналната стойност на издадените акции;



- чрез превръщане на част от печалбата в капитал;

- чрез трансформиране на част от средствата във фонд „Резервен"

в капитал;

- чрез превръщане на облигациите в акции съгласно чл. 215.

Увеличението на капитала се извършва по решение на общото съб-

рание на АД..

ТЗ допуска с устава да бъде овластен управителният съвет, съ-

ответно съветът на директорите, в продължение на пет години от

възникване на АД да увеличава капитала до определен номинален размер

чрез издаване на нови акции - чл. 196.

Задължително условие, за да се вземе решение за увеличаване на

капитала, е записаният и посочен в устава капитал да е напълно внесен -

чл. 192, ал. 5.

Увеличението на капитала чрез издаване на нови акции може да се

извърши по няколко начина.

При ефективно увеличаване на капила чрез издаване на нови

акции, по реда на чл. 194, е необходимо да се запази предимственото

право на акционерите. Те имат право да придобият част от новите акции,

която съответства на техния дял в капитала преди увеличението. По този

начин се гарантират акционерите срещу промени в съотношението на при-

тежавания капитал - чл. 194, ал. 1. Затова решението за увеличение на

капитала заедно с поканата за записване на нови акции се обявяват в

търговсия регистър, чл. 194, ал. 3. Предимственото право може да бъде

ограничено или да отпадне само по решение на общото събрание, взето с

мнозинство 2/3 от представените акции. Недопустимо е изключването или

ограничаването на това право да става предварително с устава на АД.

Друга възможност е предвидена в чл. 195: увеличението на капи-

тала се прави под условие, че акциите ще се закупят от определени лица

и на определена цена. Това е способ на ефективно увеличаване на

капитала, който се реализира чрез емитиране на нови акции.

Увеличаването на капитала под условие имплицитно води до отпадане на

предимственото право на акционерите.

Трета възможност е увеличение на капитала с непарични вноски

- чл. 193. Увеличението на капитала се прави в полза на конкретно лице и



затова е необходимо дружеството да издаде нови акции срещу

непаричната вноска. Този способ на ефективно увеличение на капитала

по необходимост води до отпадане на предимственото право на

акционерите. В този случай в решението на общото събрание се посочва

предметът на вноската, лицето, което я прави и броят на акциите, които

ще се предоставят срещу тази вноска. Оценката на вещите лица по чл. 72

се представя в търговския регистър за обявяване, заедно с решението за

увеличение на капитала.

Увеличението на капитала може да се постигне и чрез превръщане

на част или цялата годишна печалба в капитал - чл. 197, ал. 1. Това е

случай на номинално увеличение на капитала. При него е възможно както

да се издадат нови акции, така и да се увеличи номиналната стойност на

съществуващите акции. В този случай акциите се разпределят между ак-

ционерите съразмерно с притежаваните от тях. Това е хипотеза на

номинално увеличение на капитала.

Номинално е и увеличението на капитала за сметка на част от

средствата във фонд „Резервен". Това обаче е допустимо само ако

средствата във фонда надхвърлят 1/10 или определената от устава по-го-

ляма част от капитала - чл. 246, ал. 4.

Увеличението на капитала може да стане и без да се издават нови

акции - чрез увеличаване номиналната стойност на вече издадените

акции. Този способ може да се използва и при ефективно, и при

номинално увеличение на капитала. Броят на акциите остава непроменен,

а се увеличава единствено номиналната им стойност.

След като се впише увеличението на капитала и се направят

съответните вноски управителният съвет, съответно съветът на

директорите, поканва акционерите да получат акциите си. Ако в

едногодишен срок от вписване в търговския регистър на увеличението на

капитала акционерите не получат новите акции на приносител, те могат да

бъдат продадени на борсата, като получените суми се внасят във фонд

„Резервен”. Правата на акционерите се погасяват,чл. 198, ал. 2.

3. Намаление на капитала на АД. Способи за намаление.

Намалението на капитала най-често се налага поради претърпени

загуби. Това е случай на декапитализиране на АД - чистата стойност на



имуществото спада под размера на вписания капитал. Налице е

отрицателен баланс.

Намаляването на капитала може да е номинално Това означава

числото на записания капитал да се нагоди към стойността на чистото

имущество. При ефективното намаление капиталът слиза под стойността

на записания капитала, за да се формира т.нар. „счетоводна печалба“.

Намалението на капитала, също както и увеличението, изисква ре-

шение на общото събрание, взето с мнозинство 2/3 от представения

капитал. Когато са емитирани няколко класа акции, решението се взема от

всеки клас. За разлика от увеличението, при намалението на капитала ТЗ

не допуска делегиране на компетентността на общото събрание на

управителните органи на АД.

Законът поставя изискване в решението да се посочи целта на на-

малението и начина, по който то ще се извърши - чл. 199, ал. 3.

Два са начините, чрез които може да се намали капиталът на АД -

чл. 200:

- чрез намаление на номиналната стойност на акциите;

- чрез обезсилване на акции.

Намаление на капитала чрез намаляване на номиналната стойност

на акциите е допустимо, само ако номиналната стойност е по-голяма от

законно установения минимален размер на акциите, т.е. от 1 лев.

Изменението засяга само числото, която изразява номиналната стойност

на акцията. При този начин се съхраняват членствените правоотношения.

Другият начин на намаление на капитала е чрез обезсилване на ак-

ции (амортизация). В този случай засегнати са отделните акции, съответно

техните притежатели. Обезсилването на акции представлява намаляване

на броя на акциите и може да се извърши по два начина:

- принудително;

- след придобиването им от АД (доброволно).

Принудително обезсилване на акции се допуска, ако е предвидено

в устава и акциите са записани при това условие, чл. 201, ал. 2.

Доброволното обезсилване на акции става след изкупуването им

от АД (обратно изкупуване). Ще бъдат изкупени тези акции, които



титулярите им са готови да прехвърлят на АД. Така придобитите собствени

акции трябва да бъдат обезсилени и унищожени (ако са налични).

Намаляването на капитала чрез обезсилване на акции води до

придобиване на собствени акции от дружеството, уредено в чл. 187а ТЗ

За разлика от увеличението на капитала, неговото намаление изис-

ква да се осигури защита на правата и интересите на кредиторите

на АД. Тази защита е уредена в чл. 202-203. За кредиторите на вземания,

възникнали преди обявяване в търговския регистър на решението за нама-

ление на капитала, ТЗ препраща за съответно приложение към правилата

за намаляване на капитала на ООД – чл. 150-153. Тези правила дават право

на кредиторите да поискат плащане или обезпечение от дружеството в три

месечен срок от обявлението. Кредиторите, които не са съгласни с нама-

лението на капитала, следва да получат по тяхна преценка обезпечение

или плащане. Съгласието на кредиторите за намаляване на капитала се

предполага, ако до 3 месеца от обявяването на решението в търговския

регистър не изразят писмено несъгласието си. Правилата за защита на

кредиторите не се прилагат, когато намаляването се извършва с цел

покриване на загуби или със собствени акции, които са напълно изплатени,

придобити са безвъзмездно или със средства от фондовете на АД.

§ 8. Облигации, емитирани от АД

1. Същност. От търговските дружества само АД има право да еми-

тира облигации. Чрез тях се осигурява увеличаване на финансовите сред-

ства на АД от чужди източници.

Облигацията може да бъде разглеждана от два аспекта. От една

страна, тя е израз на сключен договор за заем.

От друга страна, под облигация се разбира ценната книга, издаде-

на от АД, с която срещу внесена парична сума АД се задължава да заплати

в определен срок съответна лихва и номиналната стойност, означена на

нея. Облигациите могат да бъдат налични и безналични. Притежателят на

облигация - облигационер, е кредитор на АД за парично вземане.

Облигационерът не носи риска за дейността на АД. Но той не е и

обикновен заемател. Неговото вземане е материализирано в ценна книга.

То е част от заем, в който участват и други лица. Облигационери имат на-



ред със самостоятелните права още и колективни права, които се упраж-

няват чрез общо събрание на облигационерите.

2. Условия за издаване на облигации. Когато издаването на облигации

е чрез публично предлагане, необходимо е да са изминали поне две години от

вписването на АД в търговския регистър и да има два годишни финансови

отчета, приети от общото събрание. Това изискване не се отнася до облигации,

издадени или гарантирани от банки и от държавата.

Решение за издаване на облигации се взема от общото събрание на

акционерите, което може да овласти за това съвета на директорите, респ.

управителния съвет по реда на чл. 196.

Облигационният заем може да се сключи чрез подписка или други

форми на публично предлагане по ред и при условия, установени с друг

закон. В ТЗ се урежда непубличната емисия облигации.

Според правата, които дават, облигациите биват обикновени и при-

вилегировани - чл. 207. Привилегията може да бъде: индексиране - раз-

мерът на сумата и на лихвата се мени според индекса на инфлацията; об-

лигации с участие в печалбата, облигации, които при определени условия

могат да се превърнат в акции и др.

3. Права на облигационерите. Облигационерите имат две групи от пра-

ва: като собственици на облигации и като заемодатели. Като собственик на

ценна книга облигационерът може свободно да се разпорежда с нея.

Като заемодател облигационерът има индивидуални и колективни

права. Индивидуални са правото на връщане на сумата по облигацията и пра-

вото на лихва. Колективно е правото на участие в управлението на АД чрез

общото събрание на облигационерите. Облигационерите са хирографарни

кредитори. При ликвидация на АД те се удовлетворяват преди акционерите.

По решение на общото събрание обикновените облигации също мо-

гат да се превърнат в акции при желание на облигационерите. Облигации,

превръщани в акции, могат да се емитират само от АД, в които участието

на държавата е по-малко от 50 на сто от капитала. Това изискване е уста-

новено, за да не се измени преобладаващото участие на държавата в ак-

ционерния капитал.

Когато облигациите могат да се превърнат в акции, необходимо е

общото събрание на АД да вземе решение за увеличение на капитала.



След превръщането на облигациите в акции облигационерите стават

акционери.

§ 9. Годишно приключване и разпределение на печалбата

1. Съставяне на годишния финансов отчет. Както всички търгов-

ци, така и АД е длъжно във основа на записването в счетоводните книги

да обобщава резултатите от търговската си дейност и да изготвя годишен

финансов отчет и годишен доклад за дейността си - чл. 53, ал. 3 и чл. 245.

Носител на това задължение е СД, съответно УС.

Годишният финансов отчет се придружава от годишен доклад за

дейността на АД. Съдържанието на доклада за дейността се определя от

чл. 247, ал. 2 и ал. 3. В него се разяснява и годишния финансов отчет. Тези

документи се представят на регистрирани одитори, избрани от общото съб-

рание на АД. Задължението за годишното приключване и изготвянето на

годишния финансов отчет, счетоводния баланс и годишния доклад за дей-

ността имат административноправен характер.

2. Проверка от регистрирани одитори. Изготвянето на споменати-

те документи е първият етап от годишното приключване. Вторият етап се

състои в проверка на годишния финансов отчет. Тя се извършва от

регистрирани одитори. Регистрираните одитори не са органи на АД, а не-

зависими лица, които се намират във външни правоотношения с

дружеството. Според чл. 248, ал. 2 целта на проверката от регистриран

одитор е да се установи дали са спазени изискванията на ЗСч и на устава

за годишното приключване. Следователно проверката е само за законосъ-

образност на счетоводните записвания и на годишния финансов отчет.

Регистрираните одитори имат две задължения при изготвяне на

своя доклад. Първо, те са длъжни да извършат проверката добросъвестно

и безпристрастно.

Регистрираните одитори приключват проверката си с изготвяне на

доклад и със заверка на самия годишен финансов отчет.

3. Одобряване на годишния финансов отчет и разпределение на

печалбата. УС е длъжен да представи на НС годишния финансов отчет,

годишния доклад за дейността и предложението за разпределение на пе-

чалбата и с това започва третият етап от годишното приключване. НС из-



вършва проверка за целесъобразност и може да върне за преработка мате-

риалите, като изрази становището си. Едва след като се получи одобрение от

НС, се свиква общото събрание. При едностепенната система СД свиква общото

събрание след като приеме на свое заседание доклада на регистрирания

одитор. СД съставя и предложението за разпределение на печалбата.

Последният етап е приемането на годишния финансов отчет от об-

щото събрание. Заедно с него се одобрява и разпределението на печалба-

та. Приетият от общото събрание годишен финансов отчет се представя за

обявяване в търговския регистър и с това завършва производството на го-

дишното приключване.

§ 10. Еднолично АД

Подобно на ЕООД и при ЕАД капиталът се сформира от вноските на

единствения участник в дружеството. Разликата се състои в това, че при

ЕООД капиталът може да бъде, но може и да не бъде разделен на дялове,

докато при ЕАД той задължително се разделя на равни части – акции. Акциите

принадлежат на единствения акционер, поради което той се означава като

едноличен собственник на капитала. Трябва да се прави разлика между

принадлежността на капитала и принадлежността на имуществото. Докато

капиталът е собственост на акционера, имуществото принадлежи на ЕАД като

самостоятелен правен субект, различен от акционера.

За ЕАД има няколко общи разпоредби. Такава е разпоредбата на чл.

163, ал. 5: «Когато акционерното дружество се учредява от едно лице, се

съставя учредителен акт.» Друга обща разпоредба се съдържа във второто

изречение на чл. 159, ал. 2. Тя предвижда с учредителния акт да се

утвърждава уставът, да се определя системата на управление и да се

назначава първият надзорен съвет или съвет на директорите. Едноличният

собственник на капитала трябва да бъде вписан в търговския регистър (чл.

174, ал. 2 in fine).

Управлението на ЕАД се осъществява както всяко АД. Може да бъде

избрана едностепенна или двустепенна система на управление.

Едноличният собственик на капитала има правомощията на общо събрание.

Неговите решения трябва да бъдат облечени в протокол в писмена форма

(чл. 232а).



§ 11. Прекратяване и ликвидация на АД

1. Прекратителни основания. Прекратителните основания са

посочени в чл. 252. Те могат да се групират на законови и уставни, както

и на такива по волята на акционерите и принудителни.

Законовите прекратителни основания са визирани в чл. 252, ал. 1,

т. 1 и т. 3 – 7. Само първото от тях - по решение на общото събрание, е

по волята на акционерите. Това решение е противоположно на решението

на учредителното събрание за учредяване на АД, но за разлика от него не

изисква единодушие. Достатъчно е квалифицирано мнозинство от 2/3 от

представения капитал, освен ако уставът не изисква по-голямо

мнозинство.

Останалите прекратителни основания, установени в ТЗ, са

принудителни. Такова е визираното в т. 3 обявяване в несъстоятелност

(чл. 710). Принудителен характер има и решението на съда, ако

дружеството преследва забранени от закона цели. Искът се предявява

от прокурора. Такъв иск пред съда може да се предяви и когато в

продължение на 6 месеца броят на членовете на съвет на АД е по-малък

от предвидения в закона минимум (т. 6).

Последното от законово определените принудителни основания е

декапитализацията на дружеството. Това означава чистата стойност

на имуществото да спадне под размера на вписания капитал, ако в срок от

една година общото събрание не вземе необходимото решение,

дружеството се прекратява от съда по иск на прокурора.

В чл. 252, ал. 1, т. 2 е предвидено още едно прекратително

основание, но макар и посочено в закона, то е уставно. В случай, че

уставът на АД предвижда такъв модалитет, с изтичането на срока то се

прекратява. Общото събрание обаче може да реши да продължи срока,

стига той да не е изтекъл.

2. Ликвидация на АД. В материята на АД няма специални норми,

които да уреждат ликвидацията. Тя се подчинява на общия режим,

установен в Глава седемнадесетта на ТЗ. Особени правила има само по

отношение на някои видове АД – търговските банки, застрахователните

дружества и др. Те обаче са извън предмета на настоящото изследване.



ТЕМА VI

ДРУЖЕСТВО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ

§ 1. Понятие, приложно поле, източници, видове

1. Терминът. Законовият термин «дружество с ограничена отговорност»

(ООД) трябва да се приеме условно. Този термин не означава, че дружеството

отговаря за поетите задължения ограничено. То отговаря за задълженията с

цялото си имущество. В този смисъл няма разлика между ООД и АД. Ограничена

е отговорността на членовете на този вид ТД към самото него - до дължимите от

тях вноски в капитала. До размера на тези вноски те носят само риска за

дейността на ООД.

2. Определение. В чл. 113, който носи заглавието „определение”,

четем: „Дружество с ограничена отговорност може да се образува от едно

или повече лица, които отговарят за задълженията на дружеството с

дяловата вноска в капитала на дружеството.” Този текст не е определение,

а разкрива само някои от характерните признаци на ООД. Освен това той

съдържа концептуална неточност. Съдружниците не отговарят за

задълженията на дружеството. Отговорността се носи от задълженото

лице. Това лице е дружеството. Дружеството се задължава от собственно

име, а не от името на съдружниците. Задължението на съдружниците е

към ООД за вноските, а не към кредиторите му.

Съществените черти на ООД могат да бъдат изведени от цялостната

му уредба в ТЗ.

Първо, ООД е вид търговско дружество (ТД), затова за него са в

сила всички разпоредби в ТЗ и други нормативни актове, които имат за

адресат търговците и ТД.

Второ, ООД е юридическо лице и отговаря самостоятелно за

задълженията с имуществото си. Съдружниците не отговарят за

задълженията му, както и то не отговаря за техните задължения.

Трето, съдружниците участват задължително в образуването

на капитала на ООД. До размера на направените вноски съдружниците

поемат риска за стопанската дейност на ООД.



Четвърто, минималният капитал на ООД е определен от закона

като при учредяването трябва да бъде внесен най-малко този размер.

Законът определяя и минималният дял на отделния съдружник.

Пето, ООД е закрито ТД, защото приемането на нови съдружници

става с решение на общото събрание. Следователно съдружниците се

подбират от самите тях, като се преценяват качествата им от взаимен

интерес.

Шесто, съдружниците участват в управлението на дружеството

и са длъжни да съдействат за осъществяването на дейността му. Те

разполагат със свобода при избора на начина на текущото управление, като

могат да го възложат на един или на няколко управители, посочени от тях.

3. Видове ООД. Понастоящем ООД се използва като родово

понятие. Въз основа на броя и вида на съдружниците се използват няколко

вида ООД, за които има установени специални правила. В зависимост от

броя на съдружниците различават се еднолични и многочленствени

(обикновени) ООД. Разлика има в реда за образуване и управление на тези

видове ООД. Едноличното ООД може да се превърне в многочленствено и

обратно. Особени правила има за ЕООД с държавно или общинско

имущество, за които е в сила специален ред за образуването, имуществото

и управлението им.

§ 2. Образуване на ООД

1. Учредители. ТЗ не установява специално изискване спрямо

учредителите на ООД. В сила са общите изисквания, предвидени в чл. 65.

Учредители могат да бъдат дееспособни български и чуждестранни

физически и юридически лица. Не е посочен броят на лицата,

следователно те могат да бъдат едно или повече.

Физическите лица-учредители трябва да са дееспособни.

Чуждестранни лица също могат да бъдат учредители.

Всяко юридическо лице според закона може да бъде учредител, а

следователно и съдружник в ООД. Юридическото лице може да бъде ТД,

включително и друго ООД. Сдружения с нестопанска цел и фондации също

могат да бъдат учредители, ако това е в съответствие с целите и задачите

на ООД и юридическото лице може да изпълнява членствените си

задължения.



2. Форма на учредителния акт. Дружественият договор се сключва в

писмена форма - чл. 114, ал. 1. В ал. 3 на чл. 114 се предвижда при ЕООД

вместо дружествен договор да се съставя учредителен акт. По своята

природа той може да бъде едностранна сделка или административен акт.

Несъмнено едностранните актове трябва да са писмени, за да могат въз

основа на тях да се извършват следващите правни действия.

За да се образува ООД, законът не изисква провеждането на

учредително събрание. Достатъчно е да бъде подписан дружественият

договор. Не е необходимо подписите на дружествения договор да бъдат

нотариално заверени.

§ 3. Дружествен договор

1. Определение. Многочленното ООД се образува въз основа на

дружествен договор и затова самото ООД се определя като договорно

образование. ЕООД се създава с едностранен учредителен акт, който

трябва да има същото съдържание като дружествения договор. Това

съдържание е определено - чл. 115.

Дружественият договор има две значения. От една страна, той е

договор между определени лица, които със сключването му поемат

определени права и задължения и целят постигането на съответен правен

резултат - създаването на ООД като юридическо лице. Затова

дружественият договор се именува още учредителен договор.

Дружественият договор подлежи на вписване в търговския регистър и се

запазва във фирменото дело. Съдържанието на дружествения договор

бива задължително и факултативно. Към задължителното съдържание

се отнасят тези въпроси, които са изброени в чл. 115. При регистрацията

съдът е длъжен да провери дали в дружествения договор са намерили

отговор въпросите по точки 1-7. В дружествения договор могат да бъдат

уредени и други въпроси, като т. 8 на чл. 115 ги ограничава до „други

права и задължения на съдружниците”. Това би трябвало да бъдат права

и задължения на съдружниците към ООД (членствени права и

задължения), а не между съдружниците. Разбира се, ако са включени в

дружествения договор права и задължения между съдружниците, те ще

произведат съответното действие. Тези права и задължения не подлежат

на проверка при съдебната регистрация на ООД, за разлика от

членствените права и задължения. Последните обаче, макар да влизат във



факултативното съдържание на дружествения договор, трябва да се

отразят в него, а не в друг отделен акт.

3. Задължително съдържание на дружествения договор. На

първо място в дружествения договор трябва да се посочат фирмата и

седалището и адреса на управление на дружеството - т. 1, чл. 115.

Фирмата може да включва означения за предмета на дейност, името на

съдружниците или наименование на материално или духовно явление,

избрано свободно. Задължителните изисквания към фирмата са три. Тя

трябва да съдържа означението „дружество с ограничена отговорност” или

съкратено ООД, а когато капиталът принадлежи на едно лице, съответно

„еднолично ООД” или съкратено «ЕООД». Фирмата задължително трябва

да бъде изписана на български език и евентуално и на чужд език. Освен

това фирмата трябва по съдържание да отговаря на истината според

съдържанието на означението. С оглед на изискванията за лоялна

конкуренция фирмата не трябва да въвежда в заблуждение, както и да не

накърнява обществения ред или морала - чл. 7.

Седалището на ООД според чл. 12 е населеното място, където се

намира управлението на дейността му. Пространствено седалището се

определя чрез адреса, който пък зависи от адреса на управлението.

В дружествения договор се определят предметът на дейност и,

евентуално, срокът на договора - чл. 115, т. 2. Предметът на дейност е от

значение както за идентифициране на ООД при участието му на пазара,

така и за правата на лицата, които са управители.

В дружествения договор задължително се посочва името, съответно

фирмата, както и ЕИК на съдружниците - чл. 115, т. 3.

Задължителен елемент на дружествения договор е посочване на

размера на капитала - чл. 115, т. 4. Капиталът трябва да бъде в български

лева. Тъй като законът допуска при учредяването да не бъде внесен

целият капитал, а най-малко законоустановения минимум, в дружествения

договор задължително се посочва както размерът на внесения капитал,

така и условията за внасянето на остатъка. Срокът за довнасяне на целия

размер на капитала не може да бъде по-дълъг от две години от вписване

на дружеството, съответно от увеличаване на капитала (чл. 115, т. 4).

Според чл. 115, т. 5 в дружествения договор се посочват размерите на

дяловете, с които отделният съдружник участва в капитала. Коректният

прочит е: размерите на дяловите вноски. Когато дяловата вноска на



съдружник е непарична, в дружествения договор тя се описва изцяло, като се

посочва още паричната й оценка, определена въз основа на чл. 72, ал. 2, както

и основанието на правата на съдружника-вносител.

Как ще се управлява и представлява ООД е следващият въпрос,

който трябва да бъде уреден в дружествения договор - чл. 115, т. 6. Може

да се избира между един или няколко управители, които заедно или

поотделно да представляват ООД. В дружествения договор се уточняват

компетентността на общото събрание и редът за вземане на решения. Ако

се предвиди ООД да има един или няколко контрольори, правното им

положение се урежда също в дружествения договор - чл. 144.

Като последен въпрос от задължителното съдържание на

дружествения договор т. 7 на чл. 115 сочи „предимствата на

съдружниците, ако са уговорени”. В закона не се изяснява какви могат

да бъдат тези предимства. Имат се предвид отклонения от диспозитивните

норми и включване на правила, когато законът предвижда овластяване.

§ 4. Вписване на ООД и положението му до вписването

1. Действие на вписването. Според чл. 67 ООД се смята за

възникнало от деня на вписването му в търговския регистър.

В чл. 119, ал. 1 са посочени предпоставките, които са необходими

за вписване на дружеството в търговския регистър: дружествен договор,

назначен управител, внесен капитал.

В случай, че дружеството се регистрира с капитал, по-висок от

установения в закона минимум, трябва да е внесен най-малко 70 на сто от

капитала (чл. 119, нова т. 5).

Вписването на ООД се извършва въз основа на заявление на

избрания от учредителите управител. Той е заявител, по смисъла на чл.

15 ЗТР. Съдружниците нямат право да искат вписване.

2. Положение на ООД до вписването. ООД може да придобива права

и задължения от момента на възникването му. Това е принципът. По

изключение обаче от името на ООД може да се извършват правни действия и

под условие, че бъде завършен фактическия състав на учредяването му, чрез

надлежно вписване в търговския регистър. За да стане това, необходимо е

учредителите или упълномощено от тях лице, да сключи сделката от името на

учредяваното ООД. Автоматично, по силата на чл. 69, ал. 2, правата и

задълженията преминават върху нововъзникналото дружество.



Правните действия се извършват от учредителите или от тяхно име.

Учредителите могат да упълномощят едного между тях или трето лице (напр.

адвокат) да извърши правните действия. При извършването на самите правни

действия има две особености. Първо, самите действия трябва да се извършват

от името на учредяващото се дружество. Второ, задължително трябва да се

посочи, че дружеството е в процес на учредяване.

Ако дружеството не бъде образувано, носители на правата и

задълженията са лицата, които са извършили правните действия. За

поетите задължения те отговарят солидарно.

§ 5. Капитал на ООД

1. Капитал и имущество на ООД. Капиталът е основополагащо

понятие при КТД. Понякога той се означава като основен.

Капиталът на ООД е число, което изразява стойността на

вноските на съдружниците. До размера на записаните вноски

съдружниците носят риска за дейността на ООД. Търговският закон

определя минималния размер на капитала на 2 лв. - чл. 117, ал. 2419.

Целият капитал трябва да бъде записан при учредяването на ООД, като при

вписването на ООД в търговския регистър трябва да се внесе най-малко

изискуемия минимум от 2 лв.. Капиталът в ООД се определя винаги в лева.

419 Капиталът има гаранционна функция (вж. по-долу – т. 2). На този фон е необяснимо

намалението на капитала на ООД на 2 лв., направено с изменение на ТЗ (ДВ, бр. 82 от 2009

г.). По този начин ООД се превърна във фиктивно капиталово дружество. Капиталът загуби

гаранционната си функция. Защитните правила в полза на кредиторите, при намаляване на

капитала (вж. § 12, т. 3), практически губят смисъл. Вярно е, че има правни системи, които

не универсализират гаранционната функция на капитала. Това са страните от

англосаксонския правен кръг. В случаите, при които компаниите се образуват със

символичен капитал, са предвидени други защитни механизми. Вярно е също така, че някои

европейски законодателства създадоха ООД със символичен капитал (1 евро). Последното

обстоятелство е вдъхновило законодателя ни да копира този размер на капитала. Но

приликите свършват дотук. Страните, които намалиха капитала на 1 евро, предвидиха

редица компенсаторни механизми в защита на кредиторите и оттам – в защита на

сигурността на оборота. Например във Франция, която първа от страните на ЕС (през 2003

г.) въведе такъв „капитал” при ООД (чл. І. 223-2 от ФТК), може да се стигне до отговорност

на учредителите, респ. управителите на такива дружества. В Германия такива дружества

(наречени Unternehmergesellschaft (haftungsbeschraenkt) -„дружества на предприемачите с

ограничена отговорност”) нямат право да разпределят печалба, докато стойността на

чистото им имущество не надхвърли стойността на изискуемия капитал за обикновените

ООД, който е 25 000 евро и т. н. Нищо такова не се предвиди в нашия ТЗ.



Има разлика между капитал и имущество на ООД. На първо място

капиталът изразява само стойност, докато имуществото, наред със

стойностния израз има и веществен състав420. Капиталът като стойностна

величина съвпада със стойностния израз на имуществото на ООД при

създаването на дружеството. От момента на започване на стопанската

дейност на ООД капиталът и имуществото се разминават. Стремежът на

закона е да осигури налично имущество, което да е поне равно на записания

капитал. Това се постига чрез серия законови текстове (чл. 118, ал. 2; чл.

120, ал. 1; чл. 121; чл. 126, ал. 1 и ал. 2; чл. 130; чл. 133; чл. 138, ал. 3 и др.).

Капиталът е константна величина, докато имуществото е

динамично и в процеса на стопанската дейност непрекъснато изменя своя

вид, съдържание и размер. Имуществото на ООД включва парично

оценимите права и задължения. Това могат да бъдат вещни, облигационни

и права на интелектуална собственост, парично оценими фактически

отношения и др.

2. Предназначение на капитала. Капиталът има две основни

функции:

- служи като материална основа за стопанската дейност на

ООД. Това е неговата вътрешна (икономическа) функция. Всъщност

капиталът няма като пряко предназначение да е материалната основа за

осъществяване на стопанската дейност. Тази функция принадлежи на

имуществото. Чрез него дружеството влиза в оборота и затова имуществото

е в основата на стопанската дейност. От друга страна обаче първоначално

имуществото се е набрало чрез вноски в капитала и от тази гледна точка

капиталът индиректно изпълнява посочената стопанска функция;

- той е обезпечение за кредиторите на ООД. Това е неговата

гаранционна функция.

Когато се казва, че капиталът има гаранционна функция, тя не се

покрива с гаранционната (обезпечителната) функция на имуществото.

420 Непознаването на това аксиоматично различие между капитал и имущество доведе до

законодателни недомислия, които се отразиха и на практиката. Така с Разпореждане № 5

на МС от 05.03.1996 г. се намалява капитала на ЕАД „Златни пясъци” като от него се

„изважда” правото на собственост върху два хотела, които се предоставят на

Министерството на образованието, науката и технологиите. По подобие на посоченото

разпореждане бяха приети серия нормативни и административни актове. Всички те

„изваждаха” от числото на капитала като стойност, конкретни имуществени обекти.



Кредиторите на дружеството се удовлетворяват от имуществото му, а не

от капитала. Капиталът има опосредена гаранционна функция. Законът

се стреми да осигури имущество на дружеството в размер поне на

записания капитал. Пред трети лица ООД отговаря с имуществото си,

а не с капитала. При успешна стопанска дейност имуществото на ООД ще

надхвърли по стойност капитала.

Размерът на капитала е от значение за кредитоспособността на ООД.

С внесеното в капитала ООД може да се разпорежда свободно.

Няма ограничение внесеното да се използва само за набавяне на

непотребими вещи. Той може да се използва и за изплащане на

възнаграждения по трудови договори и изобщо за всяка цел, свързана с

дейността на ООД, която не е изрично забранена (вж. напр. чл. 118, ал. 2).

В дружествения договор задължително се посочва размерът на

капитала, който се вписва в търговския регистър.

Когато при учредяването не е внесен целият размер на капитала, в

договора се определят сроковете и условията за внасянето му; срокът за

довнасяне на целия размер на капитала не може да бъде по-дълъг от две

години от вписване на дружеството, съответно от увеличаване на капитала

(чл. 115, т. 4).

Всички промени в капитала се извършват по решение на общото

събрание и подлежат на вписване в търговския регистър.

Капиталът изразява номиналната стойност на вноските на

съдружниците. Ако по-късно пазарната стойност на тези вноски се измени,

капиталът не променя своя размер.

В баланса на ООД капиталът се отразява в пасива им и се уравнява

с отделните имуществени права, които се отразяват в актива на баланса.

§ 6. Дял и дружествен дял в ООД

1. Определение на дял в ООД. В ТЗ се използват няколко термина,

близки по значение във връзка с дяловете, зад някои от които стоят

различни правни явления. Това са термините дял, дял в капитала, дялова

вноска и дружествен дял.

Най-често се използва терминът дял (дялове) - чл. 115, т. 5, чл. 117, чл.

120, чл. 121, чл. 126, чл. 126, чл. 133, чл. 134, чл. 143, чл. 148 и чл. 155. В чл.

130, чл. 132, чл. 137, ал. 2 и чл. 149, ал. 3, т. 1, 2 и 3 се използва терминът дял

в капитала. От съдържанието на тези текстове се разбира, че в някои от



случаите се има предвид същото, което на други места се означава само като

дял. В други случаи обаче терминът дял се използва като синоним на дялова

вноска. Подобна терминологична непоследователност е в състояние да внесе

объркване. Коректният прочит на текстовете води до извода, че има основна

разлика между дял и дялова вноска. Съдружниците са длъжни да направят

вноска в капитала. Това е тяхната дялова вноска. Срещу нея те получават дял.

Това е делът им в капитала, който понякога се означава като основен дял, за

да се разграничи от другият термин – дружествен дял. Следователно делът

(основният дял) е стойностното участие на отделния съдружник в капитала на

ООД. Това е номиналната сума, на която възлиза участието на съдружника в

капитала.

Един дял може да бъде поет съвместно от няколко лица (вж. по-

долу – т. 4).

Дружественият дял се използва като термин в чл. 127, 129, 131 и чл.

137, ал. 1, т. 2. Дружественият дял има две значения (вж. по-долу – т. 2).

В крайна сметка капиталът се състои от дяловете на съдружниците,

които те придобиват срещу направените от тях дялови вноски. Дяловата

вноска се дължи от съдружника при учредяване на ООД или при

приемането му в дружеството, както и при т. нар. ефективно увеличение

на капитала.

Стойностният размер на дела на всеки съдружник се определя в

дружествения договор. ТЗ установява минималния размер на дела на 1 лв.

Този символичен размер кореспондира с минималния размер на капитала

– 2 лв. Разбира се, размерът на дела може да бъде и много по-голям. С

оглед на закръгляване на размера на дела и по-лесното му изчисляване в

чл. 117, ал. 2 е предвидено стойността на всеки дял да бъде кратна на 1.

Всъщност няма число, което да не е кратно на 1. С тази неудачна

формулировка законодателят е искал да изрази изискването делът в

капитала да е цяло число.

По размер дяловете на отделните съдружници могат да са равни, но

могат и да са различни и се определят конкретно от дружествения договор.

В това отношение е налице съществена разлика в сравнение с АД, където

капиталът задължително се разделя на равни части, като отделният

акционер може да има различен брой акции.

2. Определение на дружествен дял. На първо място с него се

означава съответната на дела в капитала част от чистото имущество



на дружеството. Опора за този извод дава чл. 127, според който размерът

на дружествения дял се определя съобразно дела на съответния

съдружник в капитала, ако не е уговорено друго. Това е тясното значение

на понятието дружествен дял. При прекратяване на дружеството,

дружественият дял, схванат в този смисъл, се трансформира в

ликвидационен дял. На второ място дружественият дял следва да се

разглежда като синоним на членството в дружеството. На основание на

разпоредбите, в които се споменава дружественият дял, той трябва да

бъде определен като участие на съдружника в дружеството. Иначе казано,

дружественият дял е разнозначен на членството, схванато като съвкупност

от права и задължения на съдружника спрямо ООД, като правна връзка

между тях. Според чл. 129 дружественият дял може да се прехвърля и

наследява, следователно той може да се разглежда и като субективно

право, като комплексно имуществено право. Като такова право то е

парично оценимо и се отразява счетоводно в баланса на съдружниците.

Текстът на чл. 127 може да заблуди относно същината на

дружествения дял с думите „всеки съдружник има дружествен дял от

имуществото на дружеството...”. Тази разпоредба не трябва да създава

впечатлението, че имуществото на ООД се разделя между съдружниците,

при което то остава без собствено имущество. Между имуществото на ООД

и на отделните съдружници има разделност и самостоятелност.

Дружественият дял като част от имуществото е само проекция на дяловото

участие на съдружника в капитала на дружеството. Вярно е, че чл. 129,

говори за прехвърляне и наследяване на дружествения дял. Но предмет на

прехвърляне е не дружественият дял, в тесния смисъл на думата, който

съответства на дела в капитала, а членството. Защото с прехвърлянето на

дружествения дял върху правоприемника преминават и другите права и

задължения на съдружника, включително и неимуществените (вж. по-долу

- § 7, т. 3). Членството представлява, освен конкретна имуществена

съвкупност от различни права и задължения, още и права и задължения с

неимуществен характер, които също се прехвърлят. Делът в капитала е

стойностна величина, с която съдружникът участва в капитала. Затова

делът не може да бъде самостоятелен предмет на прехвърляне или

наследяване. И така, в широкия смисъл на понятието, дружественият дял

е участието на съдружника в ООД, членството в него.



За членството си в ООД съдружниците получават удостоверение.

То, за разлика от временното удостоверение при АД не е ценна книга и

има само доказателствено значение.

3. Прехвърляне на дружествен дял. Според чл. 129, ал. 1

дружественият дял може да се прехвърля. Тази разпоредба поражда

въпроса, дали в дружествения договор може да се забрани прехвърлянето

на дружествения дял или е налице неотменимо право на съдружника в

ООД. С оглед на персоналните признаци на ООД трябва да се допусне

съдружниците да определят условията за прехвърлянето на дружествения

дял и евентуално да го забранят. Тези условия могат да бъдат отнапред

определени, напр. принадлежност към семейството на правоприемника.

Но чл. 129, ал. 1 се нуждае от изясняване и в друга насока - дали

предмет на прехвърлянето може да бъде само целият дружествен дял или

може да се прехвърли и част от него. Един дружествен дял може да се

прехвърли на няколко лица в съсобственост, като всяко едно от тях

придобива част от него.

От прехвърлянето на дружествения дял трябва да се различава

прехвърляне на отделно право, което е възникнало на основата на

членството, напр. правото да се получи част от печалбата. В този случай

се прехвърля отделно облигационно право, а не дружественият дял, т.е.

членството.

Дружественият дял може да бъде наследяван - чл. 129.

Наследниците поемат членството на съдружника-наследодател в цялото му

съдържание. Те отговарят за изпълнение на дяловата вноска и на други

допустими задължения, като напр. за допълнителната парична вноска. Със

смъртта на съдружника обаче се прекратява участието му в ООД - чл. 125,

ал. 1, т. 1. От това следва, че наследниците не стават автоматично

съдружници: те наследяват само дружествения дял.

Прехвърлянето на дружествения дял се извършва при спазване на

определен от закона ред. Този ред е различен според това на кого се

прехвърля дружественият дял. Когато той се прехвърля между

съдружници, прехвърлянето е свободно. Ако прехвърлянето е на

несъдружник, законът изисква да се спази редът за приемането на нов

съдружник.

Самото прехвърляне на дружествения дял се извършва с писмен акт

с нотариално заверени подписи и вписване в търговския регистър.



Вписването се изисква понеже настъпва промяна в състава на

съдружниците, а мълчаливо - и на дружествения договор (чл. 115, т. 3).

Установената форма е условие за действителност на прехвърлянето.

При прехвърляне на дружествен дял за ООД е важно каква е съдбата

на невнесената част от дължимата вноска. Според чл. 130

правоприемникът отговаря солидарно с праводателя за дължимите

към момента на прехвърлянето вноски. Нормата е повелителна.

Дружественият дял може да се залага. Залагането му е уредено в

ЗОЗ. Договорът за залог трябва да се сключи в писмена форма с

нотариална заверка на подписите на съдружника и на заложния кредитор.

С оглед противопоставимостта на залога договорът се вписва в Централния

регистър за особените залози, както и в търговския регистър. Предмет за

залога е дружественият дял, в тесния смисъл на думата – част от чистото

имущество, което съответства на дела в капитала. Това следва от

обезпечителния характер на залога. Затова залогодателят може да

упражнява неимуществените си права, както и да изпълнява задълженията

си като съдружник.

За да реализира заложното си право, заложният кредитор трябва да

иска прекратяване на членственото правоотношение на съдружника-

залогодател. За тази цел кредиторът трябва да отправи писмено предизвестие

до дружеството в тримесечен срок преди прекратяване на членството.

Дружественият дял може и да се запорира. Запорът се извършва по

реда на ГПК. Предметът на запора съвпада с предмета на залога – той се

простира до имуществените права, въплътени в дружествения дял. В

случай, че запорът обезпечава публично вземане, той трябва да се съобщи

в Централния депозитар и да се впише в търговския регистър.

Може ли ООД да придобие дружествен дял в своя собственост или

да го приеме в залог? И по двете хипотези ЗООД даваше изрично определен

отговор в чл. 99 и 100, какъвто липсва в ТЗ. Закупуването на дружествен

дял от ООД понастоящем трябва да се допусне, ако то се извършва, за да

бъдат унищожени тези дялове при намаление на капитала. По аналогия

следва да се приложи чл. 201, където се урежда сходен случай на

намаление на капитала в АД. Необходимо е тази възможност да бъде

предвидена в дружествения договор.



Колкото до приемането от ООД в залог на собствени дялове, то е

недопустимо, защото съставлява заплаха за кредиторите на ООД и на

правната сигурност.

§ 7. Правно положение на съдружниците в ООД

1. Кой може да бъде съдружник в ООД? ООД има корпоративно

устройство. То не може да съществува без членове, които ТЗ именува

съдружници, за разлика от членовете на АД, които са акционери. Според

чл. 113 съдружник в ООД може да бъде всяко лице. То може да бъде

физическо или юридическо лице. Физическото лице трябва да е

дееспособно, т.е. да е навършило 18 години и да не е поставено под

запрещение. Съдружник може да бъде и чуждестранно лице.

Законът не съдържа някакви особени изисквания за вида и

качеството на юридическите лица, които могат да бъдат съдружници. Те

могат да имат корпоративно устройство или да са от типа на учрежденията

(т.е. без членове). Не би могло съдружник да бъде клон или друго

организационно поделение на юридическо лице. Също така не може да

стане съдружник юридическо лице, което е прекратено и е в ликвидация.

Лице, което е обявено в несъстоятелност, не може да бъде прието

за съдружник. Опора за това становище дава чл. 125, ал. 1, т. 4, според

който участието на съдружника се прекратява при обявяването му в

несъстоятелност.

Съдружник в ООД може да бъде и държавата, както и общините.

2. Придобиване на качеството съдружник. Качеството на

съдружник на ООД може да се придобие на две основания:

- чрез участие в учредяването на ООД;

- чрез приемане от общото събрание въз основа на подадена

молба.

При участие в учредяването на ООД лицето става съдружник, след

като дружеството възникне като юридическо лице.

Приемането на нов съдружник в ООД се извършва от общото

събрание по негова писмена молба. Молбата трябва да съдържа

заявлението, че се приемат без уговорки и резерви условията на

дружествения договор. Решението на общото събрание се взема с

мнозинство повече от ¾ от капитала - чл. 137, ал. 3, във вр. с ал. 1, т. 2.

Решението подлежи на вписване в търговския регистър. Новият съдружник



по правило прави и дялова вноска, с която се изменя размерът на капитала

(ефективно увеличаване на капитала). Възможно е новият съдружник да

придобие дял в капитала в резултат на прехвърляне на членството от друг

съдружник. Следователно приемането на нов член по необходимост води

до изменение на дружествения договор. Това налага обявяване на

изменения договор в търговския регистър (чл. 5 ЗТР, във вр. с чл. 119, ал.

4 ТЗ). Качеството на съдружник възниква от момента на вписване на

решението на общото събрание в търговския регистър.

Нов съдружник може да се приеме от общото събрание по общия

ред и когато на него му се прехвърли от друг съдружник дял или част от

него - чл. 129. Особеното в този случай е, че прехвърлянето на дела трябва

да се извърши с нотариално заверени подписи и да се впише в търговския

регистър - чл. 129, ал. 2.

Всеки съдружник има право да получи от ООД удостоверение за

участие в дружеството с дял в капитала му - чл. 128. Удостоверението не

е ценна книга. Неговото значение е само доказателствено.

3. Обща характеристика на правата и задълженията на

съдружника. От момента на приемането на едно лице за съдружник в ООД

за него се пораждат различни права и задължения към дружеството. Това

са т.нар. членствени права и задължения, защото имат за основание

членуването в ООД.

Според източника, в който се уреждат правата и задълженията на

съдружниците, различават се няколко възможности:

- права и задължения, уредени с повелителни разпоредби в ТЗ;

- права и задължения, уредени с диспозитивни разпоредби в ТЗ;

- права и задължения, уредени в дружествения договор, в

отклонение от диспозитивните разпоредби на ТЗ;

- права и задължения, уредени в дружествения договор;

- права и задължения, уредени в решение на общото събрание,

напр. за допълнителна парична вноска.

Правата и задълженията на съдружника не е необходимо да са

равни. Всеки съдружник трябва да има дял в капитала, който може да бъде

различен по размер за отделния съдружник - чл. 117, ал. 3. Правата на

съдружника поначало е съразмеряват с дела, освен ако се установи друго,

напр. за размера на дружествения дял - чл. 127, за правото на глас в

общото събрание - чл. 137, ал. 2, за размера на дивидента - чл. 133 и други.



4. Права на съдружника. В чл. 123 са установени следните права

на съдружника:

- право на участие в управлението на ООД;

- право на участие в разпределението на печалбата;

- право да бъде осведомяван за хода на дружествените дела;

- право да преглежда книжата на дружеството;

- право на ликвидационен дял.

Тези права не могат да бъдат отнети от отделния съдружник, те са

неотменими.

Този списък от права трябва да бъде продължен с права, които са

уредени в отделни разпоредби:

- правото да се прехвърля и наследява дружественият дял - чл. 129;

- правото да се иска свикване на общото събрание - чл. 138, ал. 2;

- правото да се иска прекратяване на ООД - чл. 155, т. 1.

Според съдържанието правата се разделят обикновено в три групи:

имуществени, управителни и контролни. Според това, дали правата

могат да се упражнят от отделния съдружник или заедно с други

съдружници, те биват индивидуални (напр. правото на участие в

разпределението на печалбата, право на ликвидационен дял) и

колективни (напр. правото да се иска свикване на общото събрание,

което може да се упражни от съдружници, имащи най-малко 1/10 от

капитала - чл. 138, ал. 2, правото да се иска прекратяване на ООД от

съдружници, които имат повече от 1/5 от капитала - чл. 155, т. 1).

Правото на участие в управлението се разпада на няколко отделни

правомощия, като право да се иска свикване на общото събрание, правото

на участие в събранието, право на глас, право да избира и право да бъде

избиран за управител и контрольор.

Правото на глас на отделния съдружник отпада, когато се взема

решение за изключването му - чл. 137, ал. 3, изр. 2.

Правото на участие в разпределението на печалбата се означава още

като право на дивидент. Получаването на дивидент е икономическият

смисъл на участието в ООД. Това право съдържа някои особености. Преди

всичко, за да възникне това право, необходимо е ООД да приключва годината

а печалба. Освен това нужно е общото събрание да реши да разпределя

печалбата между съдружниците. Възможно е събранието да реши да се

използва печалбата за други цели - напр. за покриване на загуби от минали



години, за увеличаване на капитала, за натрупване в определен фонд.

Очевидно правото на дивидент не може да бъде отнесено към гарантираните

субективни права.. От тази гледна точка то наподобява правно очакване. Най-

точната характеристика на това право е, че то е елемент от членствената

правоспособност. То е потенциална възможност да се придобие право на

вземане от реализираната печалба.

Всеки съдружник има право да бъде осведомяван за хода на

дружествените дела. Това право може да бъде упражнено по всяко време,

а не само на общото събрание.

Правото на съдружника да бъде осведомяван за хода на дружествените

дела е индивидуално право и принадлежи на всеки съдружник: то спада към

неотменимите права и е уредено с повелителна норма.

Като продължение на правото на осведомяване, но като отделно и

самостоятелно, законът дава на съдружника право да преглежда книжата

на дружеството.

5. Задължения на съдружниците. В чл. 124 са установени

следните задължения на съдружника:

- задължение за изплащане или внасяне на дяловата вноска;

- задължение за участие в управлението на дружеството;

- задължение да се оказва съдействие за осъществяване дейността

на ООД;

- задължение да се изпълняват решенията на общото събрание.

Задължението за изплащане на дяловата вноска е основното

имуществено задължение.

Изискването за реално изпълнение на задължението за дялова

вноска е гарантирано със забраната да се опрощава или прихваща със

задължения на ООД към съдружника - чл. 73а.

Съдружниците в ООД са длъжни да участват в управлението на

дружеството. Това задължение е свързано с персоналните елементи в ООД

и с необходимостта решения по отделни въпроси да се приемат с

единодушие - чл. 137, ал. 3.

Задължението за оказване на съдействие за осъществяване на

дейността на ООД също е последствие от персоналните елементи в него.

Съвсем естествено е задължението на съдружниците да

изпълняват решенията на общото събрание. Това задължение по

принцип е присъщо на всяко корпоративно юридическо лице.



6. Допълнителна парична вноска. Освен основните и общите

задължения съдружниците в ООД могат да бъдат обременени и с

допълнителни задължения.

Допълнителната парична вноска няма отношение към капитала.

Уредена е в чл. 134. Става дума за вноска, задължението за която се

поражда от решение на общото събрание. То може да се вземе само при

определени условия. Две са предпоставките за въвеждане на

допълнителна парична вноска. Едната е, ако ООД претърпи загуби и не

може да ги покрие чрез намаление на капитала. Другата предпоставка е

временна необходимост от парични средства. Вместо да се търси заем от

дружеството или такъв вече да е ползван, ООД може да прибегне до един

вътрешен заем.

Допълнителната парична вноска представлява кредитиране на

ООД от членовете му. Ако не е предвидено друго, допълнителната парична

вноска е съразмерна на дела в капитала. Последиците от неизпълнение на

това задължения са различни, в зависимост от обстоятелството, дали

съдружникът е гласувал «за» или «против» допълнителните парични

вноски. Съдружник, който е гласувал «против» има право да прекрати

участието си в дружеството с писмено предизвестие. Такъв съдружник има

право да получи припадащата му се част от имуществото на дружеството.

Тази част се изчислява въз основа на счетоводен баланс към края на

месеца, през който е настъпило прекратяването. Различно е положението

при съдружник, който е гласувал «за» решението за допълнителна парична

вноска. Когато тя не бъде внесена в определения срок, такъв съдружник

отговаря пред ООД като за невнасяне на дяловата вноска.

Допълнителната парична вноска не се отразява в капитала. Тъй

като по същината си допълнителните парични вноски стоят най-близо до

паричния заем, за тях може да се предвиди плащането на лихва. За целта е

необходимо да има изрично решение на общото събрание - чл. 134, ал. 3.

7. Прекратяване на участието в ООД. Качеството на съдружник в

ООД може да се прекрати на основания, посочени в чл. 125. Основанията

за прекратяване на участие в ООД могат да се разделят на две групи според

това, дали то настъпва независимо от волята на страните по членственото

правоотношение или въз основа на волята на съдружника, съответно на

общото събрание.



Участието на съдружника се прекратява при настъпване на

следните обективни фактори:

- при смърт, а за съдружник-юридическо лице - при прекратяването

ум с ликвидация;

- при поставяне под пълно запрещение;

- при обявяване в несъстоятелност.

В тези случаи членството се прекратява автоматично.

Участието на съдружника може да се прекрати и по волята на ООД при

изключването му или поради изявление за напускане. За тези два случая,

понеже прекратяването на участието настъпва въз основа на волеизявление

на една от страните, ТЗ установява ред за извършването му.

Всеки съдружник може да прекрати участието си в ООД с писмено

предизвестие - чл. 125, ал. 2. То трябва да се направи най-малко три

месеца преди датата на прекратяването. В дружествения договор може да

се предвиди и по-дълъг срок.

Съдружникът може да бъде изключен по решение на общото

събрание. Основанията за изключване са определени в чл. 126, ал. 3 и те са:

- неизплащане или невнасяне в срок на дела;

- неизпълнение на задължението за оказване на съдействие за

осъществяване дейността на ООД;

- неизпълнение на решение на общото събрание;

- извършване на действия против интересите на дружеството.

- при невнасяне на допълнителна парична вноска за съдружник,

който е гласувал решението за такава вноска.

Процедурата за изключване е уредена в чл. 126 и 127, ал. 1, т. 2 и

ал. 2. Тя създава гаранции срещу произволни действия и в защита на

интересите на съдружниците.

Решението за изключване се взема с мнозинство от ¾ от капитала,

като изключеният съдружник не гласува - чл. 137, ал. 3.

Изключването настъпва с вписването на решението в търговския

регистър.

При изключване на съдружник поради невнасяне на дяловата

вноска, той губи внесеното. При изключване на съдружник на някое от

другите основания той има право да получи дружествения си дял.



§ 8. Управление на ООД

1. Обща характеристика. Под управление на ООД се разбира

правно уредената дейност по формиране и изявяване волята на ООД

и организиране на нейното изпълнение. Управлението се извършва чрез

вземане на решения и извършване на действия по изпълнението им.

Законът обявява за актове на ООД волеизявленията на определени лица,

които общо се означават като органи на ООД.

В чл. 135 са посочени задължителните органи на ООД: общо

събрание и управител (управители). Възможно е ООД да предвиди в

дружествения договор да се избира и контрольор (контрольори) - чл. 144.

Той е факултативен орган.

Според чл. 143 дружественият договор може да предвижда да се

избират един или няколко управители.

В ООД могат да се създават и други органи със съвещателна

компетентност - работни групи, комисии и др. Те обаче не са органи на ООД.

2. Общо събрание. Общото събрание е събрание на съдружниците.

На него има право да присъства всеки съдружник. Законът допуска

съдружниците да присъстват лично или чрез представител.. Съдружниците-

юридически лица участват на събранието чрез своя органен представител или

чрез упълномощено от него лице.

Съдружниците трябва да присъстват на събранието в това им

качество. На събранието имат право да участват и други лица:

управителят, когато не е съдружник, и един представител на работниците

и служителите, които работят по трудов договор, ако броят им е повече от

50 души (чл. 136, ал. 2 и ал. 3). Тези лица участват на общото събрание с

право на съвещателен глас.

Сборът от съдружници се превръща в общо събрание, ако то е

свикано по надлежния ред. Този ред е установен в чл. 138.

За да може общото събрание да заседава, на него трябва да

присъства определен минимален брой съдружници, т.е. да има кворум.

Общото събрание на съдружниците е върховен орган на ООД. Това

означава, че то избира останалите органи - управител (управители) и

контрольор (контрольори), които се отчитат пред него. Общото събрание

има широка компетентност и то по въпроси, които определят съдбата и

насоките на дейност на ООД. Това са въпросите за съществуването на ООД,

за съдържанието на дружествения договор, за състава на съдружниците,



за капитала. На общото събрание имат право да участват всички

съдружници и да вземат решения, които са задължителни както за тях,

така и за управителя, контрольора и за всички заети в ООД лица.

Върховенството на общото събрание не означава всекомпетентност.

Така общото събрание не може да извършва оперативни, изпълнителски

действия. То не може да има и представителни функции.

Общите събрания на ООД биват два вида – редовно и извънредно.

В чл. 138, ал. 1 е предвидено общото събрание да се свиква от управителя

най-малко веднъж годишно. На това заседание трябва да се приеме

годишният отчет и балансът и да се вземат решения за разпределение на

печалбата и за нейното изплащане. Останалите заседания на общото

събрание са извънредни.

Един от конститутивните признаци на общото събрание е редовното

му свикване. Неспазването на правилата за свикване се отразява на

действителността на взетите от събранието решения.

Право и задължение за свикване на общо събрание има управителят

- чл. 138, ал. 1-3. Той свиква общото събрание по свой почин. Когато

изникнат въпроси, които са от изключителната компетентност на общото

събрание, той е длъжен да го свика. Освен редовното годишно събрание

управителят е длъжен да свика общото събрание и когато загубите

надхвърлят 1/4 от капитала, както и когато чистата стойност на

имуществото на дружеството спадне под размера на вписания капитал - чл.

138, ал. 3. Законът предписва свикването да се извърши „веднага”.

Управителят е длъжен да свика общото събрание и по писмено

искане на съдружниците с дялове над 1/10 от капитала.

Формата на свикване е уредена в чл. 139 – чрез покана. Поканата

трябва да бъде в писмена форма. Между деня на получаване на поканата

и датата на заседанието законът изисква да има най-малко седем дни, ако

дружественият договор не предвижда друго.

Поканата трябва да съдържа дневния ред, а също деня, часа и

мястото на заседанието. В нея трябва да се посочи датата на издаване и

издателят.

След откриване на общото събрание и избор на ръководство се

приема дневен ред. Той е програмата за работата на общото събрание и

съдържа списък на въпросите, които ще се обсъждат и решават. Дневният



ред се формулира в поканата, но той има характер само на предложение.

Окончателният дневен ред се приема от събранието.

Компетентността на общото събрание е уредена в чл. 137, ал. 1.

Изброяването на въпросите, които са от компетентност на събранието, не

е изчерпателно и изключително.

Задължителната компетентност на общото събрание, установена в

чл. 137, ал. 1, е еднаква за всички ООД.

Компетентността на общото събрание не може да се прехвърля

или отстъпва за упражняване на управителя или на друге лица. Тя е

компетентност само на органа и може да се упражнява само от него. Кои

са въпросите от изключителната компетентност на общото събрание?

Първо, изменение и допълнение в дружествения договор.

Второ, всички въпроси по персоналния състав на дружеството -

приемане и изключване на съдружници, както и когато се прехвърли дял

от съдружник на трето лице (нов член).

Трето, приемане на годишния отчет и баланс, определяне и

разпределение на печалбата и вземане на решение за изплащането й. Това

се прави на редовното годишно събрание.

Четвърто, внасяне промени в размера на капитала - намаление или

увеличение.

Пето, избор и освобождаване на управителя, определяне на

възнаграждението му и освобождаването от отговорност.

Шесто, откриване и закриване на клонове и участие в други

дружества. Последното има предвид само участие в търговско дружество.

Седмо, придобиване и отчуждаване на недвижими имоти и вещни

права върху тях. Мотивът е, по правило, значителната стойност на тези

обекти.

Осмо, предявяване на искове от ООД срещу управителя или

контрольора и назначаване при нужда на представител за водене на процес

срещу тях.

Девето, вземане на решение за допълнителни парични вноски.

Други въпроси, определени в закон или в дружествения договор.

Приетите решения влизат в сила веднага, освен ако в тях е

предвидено нещо друго или те подлежат на вписване в търговския

регистър.



Решенията се приемат чрез гласуване на направените

предложения. Всеки участващ на заседанието може да прави

предложения, включително и управителят, дори когато не е съдружник.

Според чл. 139, ал. 2 решенията на общото събрание могат да се

вземат неприсъствено. Условието за това е всички съдружници да са

заявили писмено съгласието си за решението.

Според чл. 137, ал. 3, изр. 2 изключваният съдружник не гласува.

При това неговия дял се приспада от капитала при определяне на

мнозинството.

Според чл. 137, ал. 2 съдружникът има толкова гласа, колкото е

неговият дял в капитала. Това е принципът, но нормата е диспозитивна и

допуска в дружествения договор да се предвиди друго.

ТЗ установява принципа на обикновеното мнозинство - повече от

половината от капитала. Има се предвид не представеният на събранието

капитал, а капиталът на дружеството. Различно е при АД (вж. чл. 230). В

някои от случаите законът предвижда квалифицирано мнозинство – 2/3 от

капитала (такива са решенията по чл. 137, т. т. 1, 2 и 9). Единствено за

изменение на капитала се изисква единодушие. Извън него за всички

останали решения се дава възможност в дружествения договор да се

определи и по-голямо, но не и по-малко, от предвиденото в закона

мнозинство. В случай, че договора не е предвидено нещо различно, влиза

в действие диспозитивната норма на чл. 137, ал. 2. Няма пречка в

дружествения договор да се предвиди, че всички решения се приемат с

единодушие. Така е обикновено при ООД от двама съдружника. Всичко

зависи от броя на съдружниците и от броя на дяловете им в капитала.

3. Управител на ООД. Управителят е необходим и задължителен

орган на ООД.

Според чл. 135, ал. 2 управителят трябва да е физическо лице, но

може да не е съдружник., което ще заеме положението на управител, и да

е дееспособно.

Не може да бъде управител лице, което е съдия в Конституционнния

съд, съдия, прокурор, адвокат, член на управителния съвет на БНБ, кмет или

заместник-кмет, регистриран одитор (дипломиран експерт-счетоводител).

Според чл. 135, ал. 1, т. 2 и чл. 141, ал. 2 ООД може да има един или

няколко управители.. В чл. 141, ал. 2 се предвижда, че когато управителите са

повече от един, всеки има право да действа самостоятелно, освен ако в



дружествения договор е предвидено друго. В него може да се предвиди

функциите на управителите да се упражняват съвместно.

Управителят се избира от общото събрание - чл. 137, ал. 1, т. 5.

Това важи и когато управителите са повече от един. Но управителят може

да бъде определен още в дружествения договор.

Не е достатъчно само решението за избор. Необходимо е и

съгласие на избраното лице. То може да предхожда, съпътства или следва

решението на общото събрание. От назначението на лицето за управител

трябва да се различава актът, с който се определя неговото правно

положение, правата и задълженията му. Този акт е договор за възлагане

на управлението (чл. 141, ал. 7).

Управителят може да бъде избиран за определен срок (мандат) или без

срок. Този въпрос е предоставен да се решава в дружествения договор.

Управителят организира и ръководи дейността на дружеството,

съобразно закона и решенията на общото събрание. Докато

компетентността на общото събрание е очертана конкретно,

компетентността на управителя е определена по общ начин.

Ако същественото за общото събрание е, че то е решаващ

(волеобразуващ) орган, характерното за управителя е, че той е

изпълнителен (волеизявяващ) орган, който извършва текущото

управление.

Управителят е длъжен да организира и ръководи дейността на

дружеството - затова, ако в резултат на неговото бездействие настъпят

вреди, той отговаря за тях пред ООД.

Според чл. 141, ал. 2 „дружеството се представлява от управителя”.

Това е органно представителство по силата на закона. Лицето, което

изпълнява функциите на този орган, представлява ООД. Навън неговите

представителни правомощия не са ограничени. Той има както активна,

така и пасивна представителна власт.

Ако навън представителната власт на управителя не е ограничена,

няма пречка тя да бъде ограничена с вътрешни актове. С решение на

общото събрание може да се стесни представителната власт на

управителя, като се поставят различни изисквания, като например да се

вземе предварително мнението или решението на общото събрание, на

определен съдружник или съдружници. Ако се сключват сделки в



нарушение на тези изисквания, те ще бъдат действителни за третите

добросъвестни лица, но за тях управителят ще отговаря пред ООД.

ТЗ установява за управителя на ООД забрана за извършване на

конкурентна дейност. Според чл. 142 управителят няма право без съгласието на

ООД да извършва дейност, сходна с тази на дружеството. Забраната се отнася за

сключване на подобни сделки от свое или от чуждо име, за участие като

съдружник в събирателно, командитно или дружество с ограничена отговорност

или за заемане длъжност в ръководни органи на други дружества. Установената

от закона забрана е относителна: тя отпада, ако има съгласие от ООД.

Ако забраната по чл. 142, ал. 1 бъде нарушена, виновният управител

носи отговорност.

Отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор

за възлагане на управлението (мениджърски договор) – чл. 141, ал. 7. ТЗ

изисква мениджърският договор да се сключва в писмена форма като от

името на дружеството се подписва от лице оправомощено ad hoc от общото

събрание. В съдържанието на договора трябва да бъдат уредени правата и

задълженията на управителя, в това му качество, включително правото му на

възнаграждение, на обществено осигуряване и други. Освен определеното по

размер възнаграждение обикновено на управителя се предвиждат и

тантиеми - добавъчно възнаграждение като част от печалбата.

Овластяването на управителя може да бъде оттеглено по всяко време.

Инициативата за освобождаване може да принадлежи и на управителя.

Възможни са следните основания за прекратяване на функциите на

лицето, избрано за управител:

- смърт;

- ограничаване на дееспособността;

- изтичане на уговорения срок;

- подаване на оставка;

- освобождаване;

- преобразуване на ООД;

- обявяване в ликвидация на ООД.

Ако не е предвидено друго в дружествения договор или в договора

между ООД и управителя, освобождаването на управителя произвежда

действия веднага. Ако той не е присъствал на общото събрание - от деня

на уведомяването му.



Управителят отговаря имуществено за причинените на ООД

вреди. Тези вреди трябва да са последица от противоправни и виновни

действия или бездействия на управителя.

Отговорността на управителя възниква, ако се установи вредата на

ООД, неполагане грижата на добър търговец, противоправност и причинна

връзка между поведението на управителя и зредата. Следователно

отговорността на управителя отпада, ако той установи, че е положил

необходимата грижа, липсва причинна връзка между поведението му и

вредата, например понеже е изпълнил решение на общото събрание,

вредата е резултат на природно бедствие и други.

Предпоставка за търсене на отговорност от управителя е да има

решение от общото събрание за предявяване на иск - чл. 137, ал. 1, т. 8.

Управителят отговаря за причинените имуществени вреди поради

неизпълнение на договора с ООД.

Общото събрание може въз основа на чл. 137, ал. 1, т. 5 да

освободи управителя от отговорност. Това освобождаване бива

същинско и несъщинско. Несъщинско освобождаване от отговорност би

било налице, ако общото събрание констатира, че управителят не е

причинил вреди на дружеството. Същинско освобождаване от отговорност

е налице, ако се констатира, че управителят е причинил вреди на

дружеството. Освобождаването от отговорност ще е равнозначно на отказ

на ООД от правото да търси обезщетение за вреди.

Освобождаването от отговорност от общото събрание засяга само

отношенията между управителя и длужеството. Този акт, нито ползва, нито

вреди в отношенията с трети лица (res inter alios acta neque nocet, neque

prodest).

Управителят отговаря наказателно при извършени престъпления

във връзка с дейността на ООД, напр. подправка на документи,

присвояване и други подобни.

4. Контрольор. Като факултативен орган на ООД, в

дружествения договор може да се предвиди избирането на контрольор или

контрольори - чл. 144.

Контрольорът се въвежда като орган с дружествения договор. Няма

пречка той да бъде установен и с решение на общото събрание, което

трябва да се приеме с мнозинство повече от ¾ от капитала.



Функциите на контрольора са специализирани и ограничени. Според

чл. 144, ал. 1 тези функции, формулирани най-общо, са две:

- да се следи за спазване на дружествения договор;

- да се следи за опазване на дружественото имущество;

За изпълнението на тези функции контрольорът периодично дава

отчет пред общото събрание.

Контрольорът е специализиран орган на общото събрание.

Обект на контрола са дейността на управителя, както и на

персонала. Резултатите от извършените проверки контрольорът е длъжен

да представи на общото събрание. Контрольорът не е подчинен на

управителя, а е независим от него. При упражняване на своите функции

контрольорът има за задача само да установи дали извършваното от и в

ООД съответства на дружествения договор и на закона.

В чл. 144, ал. 2 са установени някои ограничения за придобиване на

качествата на контрольор. Не могат да бъдат контрольори:

- лицата в ООД, които са обект на контрол;

- лица, които са съпрузи, роднини по права и по съребрена линия

до трета степен на лицата, подлежащи на контрол;

- лишените с присъда от правото да заемат материалноот-

четническа дейност.

За причинените вреди контрольорът отговаря пред ООД - чл. 145.

Тези вреди могат да се състоят в неупражнен или лошо упражнен контрол.

5. Проверител. Той не е отделен орган на ООД, нито орган на

общото събрание. Проверителят е самостоятелно лице или фирма, които

ТЗ означава още като регистриран одитор.. Всяко ООД е задължено

преди изтичането на календрата година да избере проверител. Между ООД

и проверителя се сключва договор.

Проверителят проверява годишния финансов отчет, като взема

предвид извършените счетоводни записвания и тяхната законосъобразност.

Проверителят трябва да установи, че годишният финансов отчет е точен и

редовен и дава вярна представа за финансовото и имущественото състояние

на ООД. Проверката от проверител е според чл. 146 условие за приемане на

този отчет.

Провереният годишен финансов отчет се приема на редовното общо

събрание на дружеството. Той се представя в търтовския регистър (чл.

146, ал. 4).



§ 9. Изменение на дружествения договор. Увеличение и намаление

на капитала.

1. Изменение на дружествения договор. Дружественият договор

се изменя от общото събрание с квалифицирано мнозинство от 3/4 от

капитала - чл. 137, ал. 3. Решението за изменение, независимо от вида му,

следва да се представи в търговския регистър. Тези изменения могат да

се отнасят до фирмата, седалището, предмета на дейност, срока на

договора, размера на капитала, управлението и начина на представляване.

В ТЗ се уреждат измененията на капитала - неговото увеличение

или намаление.

2. Увеличение на капитала. Увеличението на капитала е

разновидност на изменението на дружествения договор. Различават се два

вида увеличение на капитала - ефективно, когато реално се извършват

нови вноски, и номинално, при което увеличението се извършва без нови

вноски, а само за сметка на собствени средства. В последния случай

дружественото имущество остава непроменено.

Ефективното увеличение може да се извърши чрез нови парични

или непарични вноски.

Възможно е съчетаване на ефективно и номинално увеличаване.

Капиталът на ООД може да бъде увеличен по три начина, уредени

в чл. 148, ал. 1:

- като съдружниците увеличат дяловете си. Могат да се

увеличават дяловете на всички или само на някои от съдружниците.

Понеже капиталът е сумата от дяловете на съдружниците, чрез увеличение

на частите се увеличава и сумата;

- чрез записване на нови дялове от съдружниците;

- чрез приемане на нови съдружници, които внасят нови дялове.

Когато увеличението на капитала се извършва чрез увеличение на

дяловете, налице са две възможности: увеличението на дяловете да бъде

съразмерно, за да се запази съотношението между участието на

съдружниците в капитала и съответно правото им на глас, или то да е в

различни размери и тогава се установява ново съотношение в участието в

капитала и съответно и в правото на глас. Когато в дружествения договор

или в решението на общото събрание за увеличаване на дяловете не е

предвидено друго, приема се, че увеличението е съразмерно.



Към увеличение на капитала се прибягва от съдружниците, когато

дружеството се нуждае от повече собствени средства и иска да увеличи и

кредитоспособността си. Друга възможна причина за увеличаване на

капитала е дружеството да демонстрира повишена платежоспособност и

по-голяма икономическа мощ.

Номинално увеличение на капитала е на основата на имущество,

което не служи за покриване на капитала – т.нар. свободно имущество. То

може да вземе различни форми. Такова имущество е фонд «Резервен»,

което, за разлика от АД, ООД не е длъжно, но по правило образува.

Източник на свободно имущество е и балансовата печалба, преди нейното

разпределяне като дивиденти. Тази печалба или част от нея може да се

капитализира.

За да се увеличи капиталът не е достатъчно само да се вземе

решение за това. Необходимо е решението да бъде проведено.

Провеждането му е различно в зависимост от това, дали увеличението се

поема от съдружниците, което е правилото, или от трети лица. Когато

увеличението се поема от трети лица се стига до приемане на нови

съдружници (чл. 148, ал. 1, т. 3). Това налага лицата, които ще придобият

дялове да подадат молба, в която да заявят, че приемат условията на

дружествения договор.

Решението за увеличаване на капитала са вписва след извършване

на вноските.

3. Намаление на капитала. За разлика от увеличаването,

намалението на капитала крие опасности за кредиторите на ООД. Затова

ТЗ установява някои особени изисквания за условията, при които то може

да се извърши.

Капиталът може да бъде намален до установения в закона

минимум. Изисква се решение на общото събрание, взето с мнозинството,

необходимо за всяко изменение на дружествения договор – ¾ от капитала.

Намаляването на капитала преследва или освобождаване на

имущество, което да не се обхваща от числото на капитала или

привеждането му към стойността на записания капитал. В първия случай,

по аналогия с увеличаването, се говори за ефективно намаляване, а във

втория – за номинално намаляване на капитала. При ефективното

намаляване на капитала се генерира т.нар счетоводна печалба. Това ще



рече, че се освобождава имущество, което хипотетично би могло да се

използва за разпределение между съдружниците.

Кои са начините за намаление на капитала?

- чрез намаление на стойността на дела на съдружниците в

капитала;

- чрез връщане на дела от капитала на прекратилите участието си

съдружници;

- освобождаване от задължение за внасяне на неизплатената част

от дяловата вноска.

Последната хипотеза е изключение от забраната за опрощаване на

задължението за вноска - чл. 73а.

За да се извърши намаление на капитала, трябва да се спази

следният ред.

След като общото събрание реши да се намали капиталът,

решението се представя в търговския регистър и се обявява. С

обявяване на решението се смята, че дружеството е заявило, че е готово

да даде обезпечение на вземанията или да ги изплати на кредиторите,

ако не са съгласни с намалението - чл. 150, ал. 1. Това заявление има за

адресат кредиторите към момента на обявяване на решението. В срок от 3

месеца кредиторите могат да изразят писмено несъгласието си. Ако не го

направят, предполага се, че са съгласни с намалението - чл. 150, ал. 2.

Решението на общото събрание за намаление на капитала се вписва

в търговския регистър след изтичане на 3 месеца от обявяване на

решението за готовността да се даде обезпечение на кредиторите или да

им се изплати дългът - чл. 151, ал. 1. Управителят представя и писмена

декларация, че на кредиторите, които не са съгласни с намалението, са

дадени обезпечения или, че дългът е изплатен.

Кредитор, който е изразил несъгласието си в 3-месечния срок и не

е получил удовлетворяване или достатъчно обезпечаване на вземането си

в този срок, може да поиска от съда по реда за обезпечаване на искове да

допусне надлежно обезпечение на вземането си чрез запор или възбрана.

Обезпечението се отменя, ако бъде отказано вписване на намаляването на

капитала или кредиторът получи удовлетворяване на вземането си – чл.

152, ал. 2.

На съдружниците могат да се правят изплащания поради

намаляване на капитала само след като намаляването бъде вписано в



търговския регистър и след като кредиторите, изразили несъгласие с

намаляването, са получили обезпечение или плащане. По този начин се

гарантират външните кредитори.

§ 10. Прекратяване на ООД

1.Постановка на въпроса. Прекратяването на дружеството е

действие, което е огледално на неговото учредяване.

Има два начина за прекратяване на ООД - с и без ликвидация. Когато

ООД се прекратява с ликвидация, дружеството остава да съществува, но

прекратява активната си търговска дейност и започва процедура по

ликвидация, след приключването на която юридическото лице се заличава.

При прекратяване на ООД без ликвидация е налице правоприемство:

дейността заедно с имуществото преминават върху друго или други

юридически лица. Такова е положението при сливане или вливане на ООД,

при разделянето му и при другите видове на преобразуване. Особен случай

на прекратяване на ООД е обявяването му в несъстоятелност.

2. Прекратителни основания. Основанията, при настъпването на

които се прекратява ООД, са два вида:

- законови и

- договорни.

Законовите основания са изброени, но не изчерпателно в чл. 154,

ал. 1. Първите две са по волята на съдружниците, изразена

първоначално или формирана впоследствие.

На първо място ООД се прекратява с изтичане на срока, определен

в дружествения договор.

Друго основание за прекратяване на ООД е по решение на

съдружниците. Ако в договора не е предвидено нищо, на основание чл.

154, ал. 1, т. 2 решението трябва да се вземе с мнозинство 3/4 от капитала.

На следващо място са принудителните основания за

прекратяване.

Съгласно чл. 154, ал. 1, т. 5 ООД може да се прекрати по решение на

окръжния съд по седалището на дружеството. Искът може да се предяви от

съдружниците, които притежават 1/5 от капитала. Ответник по иска е

дружеството. По делото ищците трябва да установят „важни причини, които

налагат” прекратяването. Иск за прекратяване на ООД може да се предяви и



от прокурора - чл. 155, т. 2. Основанията за предявяване на иск от прокурора

са точно определени в закона и те са две:

- ако дейността на ООД противоречи на закона;

- когато в продължение на три месеца ООД няма вписан

управител.

Съдебното решение за прекратяване на дружеството има

конститутивно действие. След като то влезе в сила, общото събрание

избира ликвидатор, който да извърши ликвидацията (вж. § 14).

Следващата категория основания за прекратяване на ООД водят до

прекратяване на юридическото лице, до неговата юридическа смърт. В

тези случаи не се влиза във фазата на ликвидация, защото е налице

правоприемство - с вписването на новото дружество старото се заличава и

престава да съществува като правен субект.

§ 11. Еднолично ООД

1. Понятие. Еднолично е това ООД, в което целият капитал

принадлежи на едно лице. То е разновидност на ООД. За този вид

дружества се прилагат всички разпоредби, които се отнасят за ООД,

ЕООД може да се учреди по два начина: още отначало като

еднолично или чрез придобиване на всички дялове в обикновено ООД от

един съдружник. Единственият „съдружник” в ЕООД може да бъде

физическо или юридическо лице.

В чл. 116, ал. 2 се предписва, когато капиталът на ООД принадлежи

на едно лице, фирмата задължително да съдържа означението „еднолично

ООД”, както и равностойното ЕООД.

Особеност при първично учредяване на ЕООД е, че не се сключва

дружествен договор, а се съставя учредителен акт.

ЕООД има същите органи като обикновеното ООД с тази разлика, че

функциите на общото събрание се осъществяват от едноличния собственик

на капитала. Едноличният собственик решава сам всички въпроси - чл. 147,

ал. 2. Но за да произведат действие те задължително се материализират в

протокол – чл. 147, ал. 2. Когато едноличният собственик е и управител,

договорите между собственника и дружеството се сключват в писмена

форма – чл. 147, ал. 3.

Управител на ЕООД е едноличният собственик, освен ако е

възложил управлението на друго лице въз основа на договор за възлагане



на управлението (чл. 141, ал. 7), както се постъпва, когато едноличният

собтвеник е юридическо лице, държавата или общината (чл. 147, ал. 1).

2. Прекратяване. ЕООД се прекратява на основанията, предвидени

за обикновеното ООД. При ЕООД обаче има някои особенности. Когато

капиталът на ЕООД принадлежи на физическо лице, дружеството се

прекратява със смъртта на лицето, ако не е предвидено друго или

наследниците не поискат да продължат дейността.

Принадлежи ли капиталът на юридическо лице, с прекратяването

му се прекратява и дружеството. Така гласи чл. 157, ал. 2.



ТЕМА VII

СПЕЦИФИКА НА ПРАВООТНОШЕНИЯТА

В ТЪРГОВСКОТО ПРАВО

§ 1. Постановка на въпроса

Търговското право, в качеството си на гражданско право на

търговците, крие специфики, по отношение на общото гражданско право.

Те са обусловени от изискването за бързина и сигурност на търговския

оборот. Тези специфики засягат, както възникването на търговското

правоотношение, така и неговото съдържание.

Бързината в търговския оборот се постига чрез някои отклонения от

общата гражданскоправна уредба. Така например, при определени

предпоставки, в търговскоправните отношения мълчанието може да бъде

приравнено на съгласие (вж. по-долу - § 2, б. „б“). Освен това, за разлика

от залога по гражданското право, търговският залог допуска извънсъдебно

удовлетворяване на заложния кредитор (чл. 311 ТЗ).

Търговският регистър осигурява публичност на търговците. Освен

това те са изчерпателно изброени и уредени. Т.е. не може да има други

видове търговци, освен регламентираните в ТЗ. Това обстоятелство дава

сигурност на оборота.

Друга специфика на търговскоправните отношения е по-голямата

строгост по отношение на търговците. На тях се гледа като на

професионалисти – носители на специални знания и умения. Затова те не

могат да се позовават на крайна нужда, при сключване на сделките, което в

гражданското право е основание за унищожаемост. Докато в гражданското

право солидарните задължения са изключение, при търговците – са правило.

В отклонение от гражданското право, търговците дължат лихви и без да са

уговорени (вж. по-долу - § 5). Търговците не могат да искат намаляване на

неустойката, ако тя е прекомерна (вж. по-долу - § 6).

§ 2. Специфики при пораждане на правоотношението

Те засягат сключването на сделките в търговското право. Сключва-

нето им, като цяло, се подчинява на общите правила за сключване на сдел-

ките, установени в гражданското право (чл. 13 и 14 ЗЗД). Наред с общите



правила по ЗЗД, ТЗ предвижда особени правила за сключването на тър-

говските сделки.

а. Първата особеност е свързана с офертата за сключването на

договор. За разлика от гражданското, търговското право познава т. нар.

публична оферта. Такава е офертата, направена до неопределен кръг

лица (ad incertam personam), включително чрез средствата за масово ос-

ведомяване. За да има обвързващ характер, публичната оферта трябва да

съдържа общото предлагано количество и срока за приемането й. Оферен-

тът е обвързан с предложението си до изчерпване на количеството (стоки)

в определения срок (чл. 291 in fine). Ако липсват общото предлагано коли-

чество стоки или срокът за приемането, не е налице публична оферта, а

публична покана.

При публичната покана също има обръщане към неопределен

кръг лица чрез средствата за масово осведомяване или по друг начин (ка-

талози, ценоразписи, тарифи). В случая обаче авторът на поканата не е

обвързан с нея директно, а индиректно. Ако в съгласие с поканата неин

адресат направи предложение (оферта) и то не бъде прието без основа-

телна причина, отправилият поканата отговаря за вредите, претърпени от

оферента (чл. 290). Налице е особен случай на преддоговорна отговор-

ност по чл. 12 ЗЗД (culpa in contrahendo).

б. Друга особеност при сключване на търговските сделки се отнася

до мълчанието. В гражданското право мълчанието е равнозначно на не-

съгласие, освен в някои изрично предвидени от закона случаи. Търговско-

то право възприема обратния принцип. Чл. 292 приравнява мълчанието на

съгласие. Съгласно ал. 1 на посочения чл. 292, предложението до търго-

вец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за

прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Търговското право изхожда от

това, което обикновено става в живота. Когато страните са в трайни връз-

ки и сключват повтарящи се договори, не е необходимо във всеки случай

да формализират отношенията си чрез изрично приемане. В тези случаи

съгласието се презумира. Ако адресатът на предложението не е съгласен

с него, трябва да го отхвърли веднага.

§ 3. Действия без представителна власт

Търговската сделка, както и всяка сделка, може да се сключи било

лично, било чрез представител. В последния случай представителят тряб-



ва да има представителна власт, която произтича от закона или по силата

на упълномощаване. Възможно е обаче някой да действа като представи-

тел, без да има представителна власт. Ако изобщо липсва такава власт

лицето е мним представител (falsus procurator). В случай, че лицето има

представителна власт, но е излязло извън пределите й, явлението се оз-

начава като превишаване пределите на представителната власт (excessus

mandati). И в двата случая извършеното не произвежда правни последици

за мнимо представлявания, тя е нищожна. Възможно е обаче мнимо пред-

ставляваният да потвърди така сключената сделка (чл. 42 ЗЗД). Възмож-

ността за заздравяване на сделката чрез потвърждаване я квалифицира

като висящо недействителна.

В търговското право нещата в известен смисъл са обърнати. Чл. 301

установява презумпцията, че при действие без представителна власт, тър-

говецът е потвърдил действията, ако не се противопостави веднага след

узнаването им. По този начин търговският оборот се рационализира. Склю-

чената сделка, макар без представителна власт, е действителна. Ако иска

да я лиши от правно действие, търговецът изрично трябва да й се проти-

вопостави. Това той трябва да направи веднага след узнаването, че е склю-

чена сделка от негово име. В противен случай губи тази възможност и така

сключената сделка ще го обвърже окончателно.

§ 4. Изпълнение на търговските сделки

Задълженията се установяват, за да бъдат изпълнявани.

Търговските сделки са основен източник на задължения. Изпълнени-

ето на тези задължения става според общите правила за изпълнението на

правните задължения, установени в ЗЗД (чл. 63 – чл. 78), доколкото в търгов-

ското право не са предвидени особени правила. Такива правила ТЗ установя-

ва по отношение на дължимата грижа, срока и солидарността.

• Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага

грижата на добър търговец (чл. 302). Сравнението с дължимата грижа

по ЗЗД показва, че ТЗ изисква квалифицирана грижа.

Съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД задължението трябва да бъде изпълнено

с грижата на добър стопанин, освен в случаите, в които законът изисква

друга грижа. Това означава, че от длъжника можем да изискваме да про-

яви усилия при изпълнение на задължението, които в конкретния случай



би проявил добрият стопанин. Законът въвежда нормалната, обичайната

грижа като мяра на дължимото поведение.

Различно е при търговеца. Той по дефиниция е професионалист, за-

щото извършва търговската дейност по занятие. Затова изискванията към не-

го са по-високи. Това са изисквания към лице, което професионално сключва

и изпълнява търговски сделки. То е носител на специални знания в съответ-

ната търговска област, което повишава изискванията към него. Затова грижа-

та на добрия търговец е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която

дължи субектът на гражданското право грижата на добрия стопанин.

• Следващото правило, което ТЗ въвежда, засяга срока, в който из-

пълнението може и трябва да се осъществи. Когато договорът не определя

срок за изпълнение на задължението, ако естеството на сделката или търгов-

ският обичай не изискват друго, изпълнението може да се иска и да се из-

върши по всяко време през работните часове в местоизпълнението (чл. 303).

Спецификата е, че изпълнението по търговското право може да се

иска и да се извърши само през работното време на търговеца. Това важи

както за длъжника, така и за кредитора, стига да са търговци. Следовател-

но ТЗ ограничава изискуемостта и изпълняемостта на задължението в рам-

ките на работните часове на търговеца.

● Лицата, които при сключване на търговска сделка поемат общо за-

дължение, се смятат солидарни длъжници, ако от сделката не следва нещо

друго. Така гласи текстът на чл. 304. Той разширява приложното поле на соли-

дарността, уредена в чл. 121 и сл. ЗЗД. Според ЗЗД солидарност между длъж-

ници възниква в два случая когато е уговорена или в случаите, когато изрично

е предвидена в закона. В противовес на това, ТЗ предвижда солидарност във

всички случаи, когато неколцина поемат задължение по търговска сделка. Сле-

дователно от изключение, пасивната солидарност става правило.

§ 5. Лихви

Правилата за лихвата важат за паричните задължения, както по

гражданското, така и по търговското право. По гражданското право лихва

се дължи обаче, само ако е била уговорена в писмен документ (чл. 240,

ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Противоположен е подходът на търговското право. Щом

страните са търговци, лихва се дължи и без да е уговорена. Правилото

обаче е диспозитивно законът казва освен ако е уговорено друго. Това

означава, че търговците изрично могат да изключат лихвата като задълже-



ние на страната-длъжник на парична престация. При забавено изпълнение

обаче (мораторна лихва), тя винаги е дължима, независимо дали е по

гражданското или по търговското право.

ТЗ предвижда още едно отклонение от общия режим на лихвите,

установен в гражданското право. Гражданското право има отрицателно от-

ношение към олихвяването на изтекли лихви сложна лихва или т. нар.

анатоцизъм. Затова гражданскоправните субекти не могат да включват в

договорите си клаузи за анатоцизъм. Различно е в търговското право. Чл.

294, ал. 2 постановява, че лихва върху лихва се дължи, стига да е угово-

рена. Следователно търговците могат свободно да уговарят олихвяване на

изтекли лихви. Нещо повече, в някои случаи анатоцизмът е правилото. За

да го изключат, страните изрично трябва да го уговорят. Така е при дого-

вора за текуща сметка, според чл. 419, ал. 1.

§ 6. Неустойка

Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи

като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се

доказват. Това е легалното определение на неустойката в ЗЗД (чл. 92, ал.

1), където е дадена общата ѝ уредба.

По силата на чл. 288 ТЗ тази уредба се прилага и за търговските

сделки. По отношение на тях обаче има особеност, която е залегнала в чл.

309 ТЗ. Неустойката не може да се намалява поради прекомерност, когато

се дължи по търговска сделка, сключена между търговци. Това правило се

нуждае от изясняване.

Чл. 309 ТЗ обаче не изключва изцяло разпоредбата на чл. 92, ал. 2

ЗЗД. Според посочената разпоредба намалението на неустойката може да

стане в два случая:

- когато тя е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди и

- при неправилно (неточно) или частично изпълнение.

Идеята е, че в отношенията между гражданскоправните субекти основ-

ната функция на неустойката е обезщетителна и затова не може да служи като

средство за обогатяване. Различно е положението при търговците. На тях за-

конът гледа като на професионалисти и затова им отказва защита, когато са

уговорили такъв размер на неустойка, който може да доведе до прекомерност,

в сравнение с претърпените вреди. Забраната за намаляване на неустойката

между търговци се отнася само до прекомерност.



ТЕМА VIII

КОМИСИОНЕН ДОГОВОР

§ 1. Понятие и обща характеристика

С комисионния договор комисионерът се задължава срещу възнаг-

раждение по поръчка на доверителя да извърши от свое име и за негова

сметка една или повече сделки (чл. 348, ал. 1).

От легалното определение на този договор се вижда, че страни по

него са доверителят, наричан още комитент, и комисионерът. За осъ-

ществяване на комисионното правоотношение по необходимост се явява и

трето лице. Това е лицето, с което комисионерът сключва сделка в изпъл-

нение на комисионния договор.

Комисионният договор е разновидност на договора за поръчка. То-

ва личи от ал. 2 на чл. 348: “разпоредбите на договора за поръчка се при-

лагат съответно към отношенията между доверителя и комисионера...”

Наред с общите черти поръчката и комисионният договор разкриват

различия. Те се състоят в следното:

• Поръчката по правило е едностранен и безвъзмезден договор,

който може да се представи във формата на несъвършено двустранен до-

говор. Комисионният договор винаги е двустранен и възмезден.

• Предметът на договора за поръчка е пределно широк. Чрез този

договор могат да се извършват всякакви правни действия: да се сключват

договори, да се предявяват искове, да се подават жалби, да се получават

парични суми или приемат изпълнения на други задължения към довери-

теля и т.н. Комисионният договор има за предмет определен вид, макар и

най-разпространения вид правни действия - правните сделки.

• Договорът за поръчка може да бъде съчетан с упълномощаване

(тогава довереникът ще действа от името на доверителя) или довереникът

може да действа от свое име. Комисионният договор задължително е без

упълномощаване. От тази гледна точка той е вид поръчка без упълномо-

щаване.

• Договорът за поръчка може да бъде безвъзмезден или възмезден.

Комисионният договор винаги е възмезден. Комисионерът има право на

възнаграждение комисионна.



Различията в договорите обуславят и различия в правното положе-

ние на довереника и комисионера:

• Довереникът е субект на гражданското право. Комисионерът по

правило е търговец, т.е. субект на търговското право.

• Довереникът по правило действа безвъзмездно и по изключение

(макар и по-разпространено от правилото) възмездно. Комисионерът ви-

наги действа възмездно.

• Довереникът действа или от свое, или от чуждо име. Комисионе-

рът - задължително от свое име.

Предмет на комисионния договор е сключването на една или по-

вече сделки. Тези сделки той сключва от свое име и за сметка на дове-

рителя.

Натоварването на комисионера да сключи сделката за чужда сметка

означава, че сделката, като краен резултат, няма да се отрази в патримо-

ниума на комисионера, който я сключва, а на доверителя. В неговата прав-

на сфера ще се отразят в крайна сметка правата и задълженията по така

сключената сделка.

Тези сделки, които комисионерът сключва в изпълнение на коми-

сионния договор, се означават като изпълнителни сделки.

Анализът на отношенията, които се слагат при комисионния дого-

вор, показва, че те могат да се разчленят по следния начин:

• Отношение между доверителя и комисионера. Това отношение

трябва да се разглежда именно в това направление: доверител комисио-

нер. То възниква със сключването на комисионния договор. С него дове-

рителят натоварва комисионера да сключи сделката (сделките) с друго ли-

це. Натоварването (възлагането) да се сключи сделка води до възникване-

то на т. нар. индиректна представителна власт за комисионера. Квалифи-

кацията “индиректна” показва, че комисионерът не може да сключи из-

пълнителната сделка от чуждо име от името на доверителя, а ще го об-

върже с резултатите от сключената сделка индиректно след като те минат

през неговата, на комисионера, правна сфера.

• Отношение между комисионера и третото лице. То се подчи-

нява на режима на сделката, която сключват помежду си покупко-продаж-

ба, замяна, заем, влог и пр. Като сключва сделката с третото лице коми-

сионерът изпълнява задължение по комисионния договор. Доверителят не

е страна по тази сделка. Страни са комисионерът и третото лице.



Понеже комисионерът действа от свое име, правата и задълженията

от изпълнителната сделка ще бъдат за него. Но той придобива тези права и

задължения не за себе си, а за доверителя. Затова трябва да му ги прехвърли.

Прехвърлянето им образува съдържанието на следващото отношение.

• Отношение между комисионера и доверителя. С него се затваря

кръгът на отношенията между страните. С прехвърлянето на правата и за-

дълженията по изпълнителната сделка комисионерът изпълнява докрай

задълженията си по комисионния договор.

Отношение между доверителя и третото лице. При сключване

на комисионния договор тези лица не са в правоотношение. Те могат и да

не влязат в правоотношение. След т. нар отчетна сделка обаче доверите-

лят може да упражни правата и да бъде принуден да изпълни задължени-

ята към третото лице (чл. 349, ал. 4). В случая настъпва смяна на една от

страните по правоотношението, което възниква от изпълнителната сделка.

§ 2. Задължения на комисионера

Основните задължения на комисионера са две:

- да изпълни поръчката и

- да се отчете.

а) Задължение да изпълни поръчката. Първото основно задълже-

ние на комисионера е да изпълни възложената му от доверителя поръчка.

Това означава преди всичко, че е длъжен да сключи сделката, предмет на

поръчката, с третото лице.

Комисионерът трябва да сключи такава сделка, каквато му е наре-

дил доверителят по вид, предмет и другите условия на сделката. Той тряб-

ва да изпълни поръчката без отклонения.

Последиците от нарушаването на задължението да се изпълни по-

ръчката според нарежданията на доверителя са две:

- доверителят може да не признае сделката;

- доверителят може да поиска обезщетение.

Да не признае сделката означава, че доверителят няма да я приеме

като извършена за негова сметка. Комисионерът няма да може да прех-

върли правата и задълженията от нея в имуществото на доверителя. Отх-

върлянето на сделката от доверителя обаче не засяга валидността на сдел-

ката в отношенията между страните, които са я сключили комисионерът и



третото лице. Нейната действителност не се засяга от несъответствието є

с нарежданията на доверителя.

В два случая доверителят няма право да се откаже от сделката, ма-

кар тя да е сключена в отклонение от дадената поръчка. Те са уредени в

ал. 3 и 4 на чл. 351.

На първо място това е случаят, когато комисионерът съобщи, че

поема разликата в цената. На практика ще се стигне до компенсация на

възнаграждението на комисионера с разликата в цените, която той ще пок-

рие. Тогава доверителят не търпи вреди, за да иска обезщетение за тях. В

следващия случай той търпи вреди, но те са били обективно неизбежни и

с извършването на сделката са били предотвратени по-големи вреди.

ТЗ предвижда като задължение за комисионера не просто да изпъл-

ни поръчката, а да я изпълни с грижата на добър търговец. Грижата на

добрия търговец е рамката, в която трябва да действа комисионерът, ко-

гато изпълнява договора.

б) Задължение да даде отчет. Целта на комисионния договор ня-

ма да бъде постигната, ако резултатите от изпълнителната сделка не се

отразят в имуществото на доверителя. Затова ТЗ вменява в задължение на

комисионера да даде сметка на доверителя и да му прехвърли резултатите

от изпълнителната сделка (чл. 355).

в) Задължение “del credere”. Комисионерът не отговаря за задъл-

женията, които третото лице поема с изпълнителната сделка. Рискът е за

доверителя. Например комисионерът по правило не отговаря за плащане

на цената за продадена на кредит вещ, освен ако е знаел или е трябвало

да знае, че третото лице не е в състояние да плати (хипотезата на чл. 353).

По-нататък той не отговаря за дължимите обезщетения от третото лице за

доставена стока с недостатъци и т.н. ТЗ обаче допуска възможността ко-

мисионерът да поеме допълнително задължение да гарантира изпълнени-

ето от третото лице. Това договорно задължение за гарантиране изпълне-

нието на третото лице се означава като клауза делкредере. Оттук и самият

договор се означава като комисионен договор делкредере, както и коми-

сионерът комисионер-делкредере. Последицата от така поетото задълже-

ние е посочена в чл. 354: “ако комисионерът е гарантирал пред доверителя

за задължението на третото лице, той отговаря солидарно с него...”

Отговорността на комисионера-делкредере е аналогична с поръчи-

телевата отговорност. Комисионерът поема отговорност, успоредна с тази



на главния длъжник третото лице по комисионния договор. Отговорността

е солидарна, т.е. комисионерът ще отговаря за задължението така, както

отговаря и главният длъжник. Срещу това допълнително задължение ко-

мисионерът придобива право на отделно възнаграждение (чл. 354).

§ 3. Задължения на доверителя

Основните задължения на доверителя по комисионния договор са

следните:

- да приеме резултатите от изпълнителната сделка;

- да възстанови направените от комисионера разноски;

- да плати на комисионера дължимото възнаграждение.

Наред с посочените задължения доверителят има и едно несъщин-

ско задължение да прегледа стоката, придобита за него, и да уведоми

незабавно комисионера за установените недостатъци или липси.

а) Задължение да приеме резултатите от изпълнителната

сделка. Това е едно от главните задължения на доверителя.

Задължението на доверителя да приеме резултатите от сделката ще

отпадне само в един случай ако комисионерът се е отклонил от поръчката.

Тогава доверителят не е длъжен да признае сделката за извършена за не-

гова сметка (чл. 351, ал. 1).

б) Задължение да възстанови направените разноски. Доверите-

лят е длъжен да възстанови разноските, които комисионерът е направил в

изпълнение на поръчката.

в) Задължение да плати възнаграждение. Комисионният договор

е възмезден. От него възниква задължение на доверителя да плати въз-

награждение на комисионера. Това възнаграждение се означава като ко-

мисиона и по-рядко като провизион.

Дължи се уговореното в договора възнаграждение. Дори да липсва

такава уговорка в договора възнаграждение пак се дължи. В този случай

се дължи обичайният размер (чл. 356, ал. 2).

Не може обаче възнаграждението на комисионера да се формира

във вид на разлика между установената от доверителя цена и тази, на ко-

ято комисионерът ще сключи сделката. Такава клауза, която предвижда

например, че комисионерът ще задържи това, което би получил над опре-

делената от доверителя продажна цена, е нищожна.



Комисионерът може да иска плащане на комисиона, ако е изпълнил

нарежданията на доверителя и е прехвърлил или е готов да прехвърли ре-

зултатите от изпълнителната сделка. Не е необходимо третото лице да е

изпълнило задълженията си по тази сделка след тяхното прехвърляне вър-

ху доверителя.

В случай че комисионерът е гарантирал пред доверителя за задъл-

жението на третото лице (комисионер-делкредере), той има право на от-

делно възнаграждение. Това право му е дадено по закон.

Правото на комисионера да получи комисионно възнаграждение е

обезпечено със законно право на залог. То се простира върху вещите, ко-

ито е придобил за сметка на доверителя или които доверителят му е пре-

дал (чл. 357).

г) Задължение да прегледа стоката. Член 356, ал. 1 вменява в

задължение на доверителя да прегледа стоката, придобита за него, и да

уведоми незабавно комисионера за установените недостатъци или липси.

Това задължение кореспондира със задължението на купувача по търгов-

ската продажба по чл. 324 (вж. § 6, т. 2, б. “в”). И в двата случая става

въпрос за несъщинско задължение, тъй като не е и не може да бъде скре-

пено със санкция.

§ 4. Встъпване в изпълнителната сделка

Предмет на комисионния договор е сключването на изпълнителна

сделка с трето лице. Нормално е на доверителя да му е безразлично с кое

трето лице ще бъде сключена изпълнителната сделка кому ще продаде,

от кого ще купи. Важното за него е да получи това, което иска търсената

цена, ако продава, съответно стоките на определената от него цена, ако

купува. Затова законът дава възможност при определени предпоставки са-

мият комисионер да заеме положението на третото лице купувач или про-

давач на стоката. Тази хипотеза се означава като встъпване в изпълни-

телната сделка. Тя е уредена в чл. 358.

Такова встъпване в изпълнителната сделка е възможно при следни-

те предпоставки:

- предмет на поръчката да са стоки или ценни книги;

- стоките или ценните книги да имат пазарна или борсова цена;

- доверителят да не е изключил възможността за встъпване.



Правната възможност, установена в чл. 358, ал. 1, комисионерът да

встъпи в изпълнителната сделка е преобразуващо субективно право.

Встъпването в изпълнителната сделка наподобява фигурата на “дого-

варяне сам със себе си” по чл. 38 ЗЗД. Разликата е в това, че при договаря-

нето сам със себе си липсват гаранции, че представителят няма да предпоче-

те собствените си интереси пред тези на лицето, което представлява. Затова

е необходимо съгласието на представлявания. При встъпването в изпълни-

телната сделка такава опасност принципно не съществува, защото по хипоте-

за предметът на продажбата има пазарна или борсова цена.

При всички случаи на встъпване в изпълнителната сделка възнаг-

раждението (комисионата) на комисионера се намалява наполовина (чл.

358, ал. 1, изр. 2).

§ 5. Сделка на кредит

Съгласно чл. 353 “комисионерът, който е овластен да сключи

сделка на кредит, отговаря пред доверителя за изпълнението на за-

дълженията от третото лице, ако е знаел или е трябвало да знае, че

то не е в състояние да плати”.

Цитираният законов текст урежда отговорността на комисионера в

случаите, когато сключи изпълнителната сделка на кредит. Да се сключи

сделка на кредит означава, че в условията на сделката е предвидено да се

отложи плащането от страна на третото лице за по-късен момент. Иначе

казано, в случая е предвидена поредност на изпълнението, като третото

лице първо получава престацията и остава да дължи изпълнение на парич-

ното си задължение.

Правилото е, че изпълнението на насрещните задължения вървят

ръка за ръка. Комисионерът не бива да сключва изпълнителната сделка на

кредит, тъй като това застрашава интересите на неговия доверител. Чл.

353 идва да уреди отговорността на комисионера, когато сключва сделка

на кредит. Зад посочената разпоредба се крият два фактически състава.

Първият следва непосредствено от законовия текст, а вторият се извлича

по тълкувателен път.

Елементите на първия фактически състав на отговорността на ко-

мисионера са следните:

комисионерът да е бил овластен изпълнителната сделка да бъ-

де сключена с отлагане на плащането от третото лице;



третото лице да не е платило по сделката;

комисионерът да е знаел или да е бил длъжен да знае, че тре-

тото лице не е в състояние да плати.

Последната предпоставка за отговорността на комисионера се нуж-

дае от изясняване. Поведението на комисионера трябва да е виновно. Чрез

израза “ако е знаел или е трябвало да знае”, че третото лице не е в състо-

яние да плати, законодателят обхваща и двете основни форми на вина

умисъла и непредпазливостта. Не е задължително с действието си коми-

сионерът да е целял увреждането на доверителя. Комисионерът може да

действа в състояние на евентуален умисъл да знае за неплатежоспособ-

ността, но макар да допуска неизпълнение от страна на третото лице, да

сключи сделката. Той може дори да не е знаел, че третото лице не е в

състояние да плати, но е бил длъжен да узнае, ако би положил дължимата

грижа на добрия търговец.

Другият момент, свързан с отговорността на комисионера, засяга

невъзможността за плащане от страна на третото лице. То да “не е в със-

тояние да плати” означава, че е налице неплатежоспособност. Достатъчна

е фактическа, а не юридическа (обявена) неплатежоспособност.

Втората хипотеза, която може да се извлече по тълкувателен път от

съдържанието на нормативния текст на чл. 353, е когато комисионерът

сключи сделката на кредит, без да е овластен за това. В този случай той

ще отговаря пред доверителя независимо от обстоятелството дали е знаел,

или е могъл да узнае за длъжниковата неплатежоспособност. От тази глед-

на точка отговорността му е обективна. Виновно е обаче самото сключване

на изпълнителната сделка при условия, които позволяват третото лице да

плати по-късно. Това вече е отклонение от поръчката.

§ 6. Отказ и оттегляне на поръчката

1. Отказ на комисионера. Договорът се сключва, за да бъде из-

пълнен (pacta sunt servanda). Такава е изходната позиция и на чл. 359, ал.

1: “ако друго не е предвидено в договора, комисионерът няма право да се

откаже от изпълнението на приетата поръчка...” Веднага след това обаче

ТЗ добавя: “...освен при прекратяване на договора поради неизпълнение

от доверителя” (изр. 1). Нормата дава възможност за погасяване на обли-

гационната връзка, в случай че доверителят е в неизпълнение. Това става

чрез писмено волеизявление от комисионера, отправено до неизправния



доверител. С него той заявява, че се отказва от договора. Заявеният отказ

има погасителен ефект. Този погасителен ефект обаче е отложен във вре-

мето. Съгласно изричната законова разпоредба договорът остава в сила

две седмици от деня, в който доверителят е получил съобщението на ко-

мисионера за отказа да изпълни поръчката (изр. 2).

Отказът на комисионера от договора поради неизпълнение от стра-

на на доверителя ТЗ означава като прекратяване на договора.

Погасяването на договорната връзка поради отказа на комисионера

от поръчката води до освобождаване от задължението да държи и се грижи

за намиращото се у него имущество на доверителя.

2. Оттегляне на поръчката. Чл. 360 дава възможност на довери-

теля да оттегли поръчката изцяло или отчасти. Това показва, че ТЗ разг-

лежда комисионния договор като договор, който се сключва в интерес пре-

ди всичко на доверителя. Нему е дадена възможността, без да се позовава

на каквото и да е основание, да оттегли дадената поръчка. Стига, разбира

се, комисионерът вече да не е изпълнил поръчката, като е сключил съот-

ветните изпълнителни сделки. Оттеглянето на поръчката поражда задъл-

жение за доверителя да плати комисионната и разходите, направени във

връзка със сключените от него сделки до оттеглянето.

Във всички случаи на оттегляне на поръчката доверителят трябва в

едномесечен срок да се разпореди с намиращото се у комисионера негово

имущество (чл. 360 in fine, във вр. с чл. 359, ал. 3).

§ 7. Договор за консигнация

Договорът за консигнация няма изрична правна уредба, но е разп-

ространен в практиката. Всъщност консигнацията не е друго освен разно-

видност на комисионния договор.

По силата на договора за консигнация консигнантът (доверител)

предава на консигнатора (комисионер) стока (в негов склад или мага-

зин), за да я продава от свое име, но за сметка на консигнанта в тече-

ние на определен срок срещу възнаграждение.

От даденото определение става ясно, че договорът за консигнация

има родовите признаци на комисионния договор:

• Предмет на договора е сключването на сделки изпълнителни

сделки.



• Изпълнителните сделки се сключват от свое име от името на кон-

сигнатора, но за чужда сметка за сметка на консигнанта.

• Между страните възникват правоотношения по учредителна, по

изпълнителна и по отчетна сделка.

• Консигнантът дължи възнаграждение комисионна, по правило ка-

то процент от цената на изпълнителната сделка.

Наред с общите черти с комисионния договор консигнацията разк-

рива следните видови отлики:

• Консигнационният договор има за предмет само продажба на сто-

ки, а не сключването и на други изпълнителни сделки.

• Стоката се предава на консигнатора в неговия магазин или склад.

• Договорът се сключва като срочен.

Наред с правата и задълженията, които са присъщи на рода коми-

сионния договор, между страните по договора за консигнация обикновено

се уговарят някои специфични права и задължения. Такива са:

- овластяване на консигнатора с изключителното право да продава

в определен район стоките, предмет на договора;

- задължение на консигнатора да не продава други стоки от същия

вид по време на действие на договора;

- определяне на срокове и начин за отчитане на продадените стоки;

- задължение на консигнанта да приеме обратно непродадената от

консигнатора стока след изтичане срока на договора и др.

Консигнаторът (комисионерът) не отговаря за нереализирането на

стоката, стига да е действал с грижата на добър търговец.



БИБЛИОГРАФИЯ

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Кн. І, Второ основно

преработено изд., изд. Софи-Р, С. 2007 г.

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Кн. ІІ, изд. Алиена,

С. 1994 г.

Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Кн. ІІІ, , т. І, изд.

Софи-Р, С. 1998 г.

Герджиков, О., Търговски сделки, Четвърто преработено и

допълнено издание, ИК “Труд и право”, С. 2015 г.

Калайджиев А. и колектив, Коментар на промените в Търговския

закон, ИК “Труд и право”, С. 2003 г.

Кутиков, Вл. (нова редакция – Т.Тодоров), Международно частно

право на Република България. Обща част, СОФИ-Р, С. 1993 г.

Стефанов, Г., Търговско право. Обща част. Абагар, В.Търново, 2011 г.

Таджер, В. и колектив, Капиталови търговски дружества, ИК „Труд

и право“, С. 2011 г.

Documents

Cross-Border Partnership for Training and Labour mobility ... · lui privat) a fost înlocuit de sistemul unității dreptului privat (sistemul monist al dreptului privat)5. S-a renunțat