Ми

лен

Рад

ев

•Х

роники

на

злото

инад

еж

дата

Милен Радев

Хроники на злотои надеждата

Корените на тази книга са впити в чистите извори на възрожденската публици-стична проза. Вдъхновение, родолюбие и смелост тя черпи от примера и от твор-бите на Г. Раковски, Захари Стоянов, Григор Пърличев, Методий Кусев. Равнявасе по професионализъм и ерудиция с върховете на политическата мисъл в лицетона най-видните представители на българската журналистика от първата поло-вина на 20 век ...

Цвета Трифонова

„Хроники на злото и надеждата“ е публицистична книга от висока проба. Книга,която не само коментира с изключителна гражданска чувствителност и доблестбългарските съзидания, несбъдливости и разрухи през последните няколко го-дини. Тя осмисля криволиците на сбъркания преход, постоталитарния синдром,страстите македоно-български, Путиновата “империя на злото” не просто презтрадиционните журналистически стандарти за обективност и истинност, а катоморална отговорност за устоите на човека и човешкото.

Вихрен Чернокожев

Милен Радев предлага широко и ясно изложение на българските преживелиципрез миналия век с определена насоченост към сегашните ни проблеми. Особеносе открояват сложностите във взаимните ни връзки с Република Македония. Съссвоята обективност и яснота неговите текстове са принос към изработване на на-ционална стратегия за отношенията ни с тази република.

проф. Михаил Огнянов

Статиите на Милен Радев се отличават с балансирания си подход и убедителнасила при разкриването на престъпната същност на комунистическата теория ипрактика. Разобличаващи са и коментарите му за неотслабващата агресивностна великоруския шовинизъм и панславизъм. Искрено се надявам, че предлага-ният сборник ще ускори идването на деня, когато ще стане наказуемо отричанетона комунистическите престъпления срещу човечеството по същия начин, покойто е наказуемо да се отрича Холокостът.

проф. Пламен Цветков

Милен Радев е роден в София, където прекарва ран-ната си младост. Завършва висше образование вДрезден. Животът го води през разнообразни по-прища - от строително инженерство, рисуване на са-тирична графика, ТВ-филми, илюстриране на книгии кариера на преводач до кореспондент на българ-ската редакция на Би Би Си и публицист. Живее вБерлин и София.

Пише за комунистическото наследство, българ-ската по-нова история, руската великодържавна по-литика. Сътрудничи на български, английски инемски печатни и електронни издания.

Милен Радев

Хроники на злото и надеждата

Работилница за книжнина „Васил Станилов“

© Милен Радев, автор, оформление и предпечат, 2009

© Валентин Валентинов, художник, 2009

© Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2009

ISBN 978-954-8248-76-1

Милен Радев

Хроники на злотои надеждата

Писаници, репортажи, коментари

2005 — 2009

София, 2009

Посвещавам книгата на покойните си родители, осъдени с милиони сънародници да изживеят

дългата и страшна нощ на комунизмав България.

Благодаря на всички приятели и съмишленици,особено на тези от форумно общество„Де зората“ (www.de-zorata.de/forum)

за ценните съвети и за помощтапо създаването на този сборник.

Благодаря и на семейството си, което в течение на няколко години – повече или по-малко безропотно – понасяше моя

предимно нощен публицистичен живот.

М. Р.София, пролет 2009

5

Нещо като увертюраВасил Станилов

Не ми харесва, когато видя, че някоя книга започва с „въведение“, но и„предговор“ е буквален превод на „пролог“, което не приляга за предис-ловието на писмен текст. Затова избрах за надслов „Увертюра“.

Уважаеми читателю, всъщност предлагам ти „потпури“ от онова, коетоще имаш удоволствието да прочетеш и да усетиш полета на едно твор-ческо въображение.Съдържанието на тази книга може да се оприличи сконцерт, обхващащ различни жанрове, обединени не само от името наавтора, но и от общото възвишено звучене. Милен Радев, с чиято биогра-фия накратко ще се запознаеш от гърба на корицата, е енциклопедичналичност. Освен с публицистиката, която ни предлага, той е интересенкато художник, отличен преводач е, но и чудесен певец.

За начало, като скерцо – ето едно от мненията от интернет-форумите,цитирани в края на сборника: „Радев и ти си в списъка!! Един по един щеви изтребим, и никакво западно обществено мнение няма да ни спре! Бъл-гария е била и пак ще бъде съветска! Зад нас е Путин!“

Заканите като тази са доста, предизвикани са примерно от цитиранияувод на Симеон Радев към книгата му „Македония и българското възраж-дане“, където той казва: „Руското нихилистическо влияние се оказа тол-кова пакостно за нова България, колкото византийското за България отсредните векове.“ Проводници и стълбове на това нихилистично влияниеднес у нас – на всяка крачка.

Във финала на първото публицистично есе „Батак след Батак“ Миленпише: „Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското об-щество ще разбере простата закономерност, че докато темата за патри-отизма е преотстъпена на политически спекуланти, на популисти ибезотечествени користолюбци, докато истинският елит на нацията гледаплахо да се дистанцира от това „неевропейско“ понятие, могат да ни очак-ват още по-неприятни изненади.“

Прогноза като тази може да направи човек, с великолепен слух за ехотоидващо от глъбините на българската история. Финалът на откъса с подза-главие „Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта“опровергава твърдението, че след намеса на П.Р.Славейков дядо Йосифбил убеден да напусне България и в знак на разкаяние заминал за Одеса“.Отговор за „доброволното“ изгнание дава самият архиепископ Соколскив писмо до Светейшия управляващ Всерусийски Синод: „Моля да ме от-пуснете завинаги от благословената и преблагословена от Бога Всерусий-ска Империя в моето смирено и вселюбезно отечество, новороденото

6

Българско Княжество“. Колко трогателна е коленопреклонната молба назаточеника в Киево Печорската Лавра. Не е трудно да се познае кога е из-пълнена. Никога. Яворов много по-късно ще напише «Заточеници», нопоплакът в тази песен е в съзвучие със страданието на дядо Соколски.

Много подобни, с разтърсващо звучене редове съдържа тази книга. Та-кива като нея би трябвало да бъдат включени в задължителната учебналитература. За младите поколения тя е отворен прозорец към тъмнинитена българската и световната история ...

По случай 82 години от комунистическия атентат в София, в който саубити 160 деца, мъже, жени и осакатени 500, Милен Радев изброява име-ната на български генерали, загинали в „Св. Неделя“, като на всеки от тяхпосвещава по няколко реда. И заключава: „Какъв живот. И какъв край отбългарска ръка! Колко са липсвали през следващите години тези хора.Както и техните неродени или затрити наследници. Каква отрицателна се-лекция е била извършена над българския народ...“

Темата за отрицателната селекция над българския народ по-силно, по-приглушено, пряко или косвено, тихо или могъщо звучи във всяка стра-ница, написана от Милен Радев. „Сънят на разума ражда чудовища“ битрябвало да се нарече неговата книга. Защото сме заобиколени от чудо-вища, бликащи от приспаната българска свяст. Към нея се обръща авто-рът в редове като следните:

„В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе от-странен и бяха заличени имената на съветските войни ... В Прага бе де-монтиран от постамента му съветският танк Т-34 ... В Полша министърътна културата представи неотдавна проектозакон за отстраняване на па-метници и имена на улици, които „възхваляват нацистката и комунисти-ческата диктатура” ... В Чехия и балтийските републики не спирапубличният дебат за съветските паметници ...В България заповед от МВРспира на 14.04.1993 навлизането на техника за демонтирането на памет-ника на Съветската армия в София ... Подписката на група интелектуалциза премахване на паметника бе пренебрегната, а директорът на Нацио-налния исторически музей Божидар Димитров, водещ член на управля-ващата БСП, нарече инициаторите „политически маргинали“ и„запъртъци на недоубити фашисти“.

Темата за робството, от което ни освобождава Червената армия, про-дължава в „Секс с по-малките славянски братя”. Там е цитиран въпрос на„Комсомолска правда“: „Защо гордият български народ, когото Русия ос-вободи от турско иго, сега сам се навира под игото на НАТО?“ Съчинител-ката на питането Даря Асламова обвинява в неблагодарност и Полша, накоято било „заповядано да се ориентира към Запад“. „Апогей на текста –пише Милен Радев – е описанието на тридневен „славянски запой“ с неинваршавски колега, в разгара на който Даря провъзгласява: „Русия е ве-

7

лика империя, която от векове непрестанно се разширява и тежко и горкона онзи, който се изпречи на пътя й!“ – „А ние кои сме тогава?“, пита пол-ският колега Ян. „Вие ли? Вие сте по-малки славянски братя“, отговаряснизходително журналистката.“

Но авторът на книгата ни е подготвил едно кресчендо, в което дебела-щината на рускинята звучи като гугукане: „Незабравимо ще остане смра-зяващото с циничната си откровеност и с използвания архетипенсимволен образ изказване на руския посланик в Брюксел ВладимирЧижов, че България ще бъде „троянски кон на Русия в ЕС“.

Голям ще бъде моят грях пред Милен, ако не спомена за неговия маке-донски корен. И ще го направя с неговите думи от „Буре с барут или ро-мантичен блян“: „...В кулоарите на съдбоносната конференция в Букурещ,на която Македония е разпарчосана и осъдена на чуждо владичество, го-лемият й син от Ресен, българският писател Симеон Радев записва в ал-бума на френска дама, помолила го да сподели мислите си в онзитрагичен момент: „Историята постига стабилност само чрез справедли-вост“. Днес, 95 години по-късно думите му звучат пророчески. Нека сенадяваме, че те ще бъдат чути и в Скопйе. За да може занапред изразът„буре с барут“ да си остане само театрален термин“.

В „Хроники на злото и надеждата“ стряскащо прозвучават признаниятана Цола Драгойчева за блажения сън след разстрела на българския елитна 1 февруари 1945 г., Припомняме си „Своето не даваме и чуждото нещем“ на автора на «Хубава си, моя горо». Узнаваме за усилията на проф.Щефан Апелиус да преброи загиналите си сънародници по българскитеграници, за опасните фантазии на Джон Ленън и как Полша помни истрада за своите избити синове.

И както при финалите на могъщите класически симфонии авторътсгъстява боите, засилва темпото на поднасяне на страховитите събития,предизвикани от силите на злото, витаещи над нас или не много далечеот нас. Жертвите на онези, които продължават да владеят съдбините намилиони хора, застават пред нас една след друга. Гласовете им звучаткато гръмогласна присъда на древногръцки хор.

Читателю, не мога да пожелая приятно четене, както е прието, защототези страници не са предназначени за хора, които търсят в книгите раз-влечение. Но съм убеден, че притежаващите ум, съвест и сърце ще изпи-тат трепета и ще чуят ударите на сърцето с които Милен Радев е изписвали изстрадвал всеки свой ред.

Текстовете в сборника са писани през последните 4-5 години.Публикувани са в печатните и електронни издания на

Детонация, M ediapool, Още Инфо, Про и Анти, Седем,Vagabond, Wespennest.

Включени са и някои кореспонденцииза Българската редакция на Би Би Си.

Авторът благодари на редакциите за търпението и дръзновението, скоето през годините изчитаха целия този порой от букви и думи и за

неизменното им решение да го споделят след това с нищонеподозиращия читател.

9

Съдържание

България. Съзидание и разруха

Батак след Батак ................................................................................14„Забравеният“ Батак ..........................................................................18Имало едно време ...уния.................................................................2082 години от комунистическия атентат в София ..........................22Блаженият сън на Цола Драгойчева ...............................................25Рентгенов преглед на едно прогнило общество ............................28Престъпление и наказание ..............................................................34Срамота!..............................................................................................37Секс с по-малките славянски братя ................................................40Низкопоклонничество......................................................................43Човекът – опозиция ..........................................................................46

Страсти македоно-български

Буре с барут или романтичен блян .................................................52Посвещава се на Деня на народните будители..............................68За новите български граждани........................................................70Провокацията като шанс ..................................................................75Пат по балкански...............................................................................78

Страна на розите и мутрите

Killing Borders ....................................................................................82Страната на сбъркания преход ........................................................90Говори ли се за въже в къщата на обесения?.................................94Колко волен е Волен Сидеров..........................................................99Пипалата на червения октопод .....................................................103Медичи на нашето време ................................................................110Орден от килера на Лубянка...........................................................112Трябва ли ни Парк на идиотите .....................................................115Извинявайте, г-н Рот! ......................................................................119За кърлежа и хората ........................................................................122

Пост-ГДР-овски синдром

Наследството на Щази вълнува Германия ...................................125Шефът на плана „Лъч“ напусна земния живот............................12815 години от падането на Берлинската стена...............................130Един нежелан мемориал в Берлин................................................132

10

Орденоносецът на Москва ..............................................................135Ветераните на Щази в настъпление ..............................................138Прусаците в Берлин и на Балканите .............................................142Без пищни букети за „новите“ европейци ....................................145

От „Берлинале“ за спомен ...

Спомен за Холокоста, който не е приключил ..............................148Киното, което стряска ......................................................................151Берлинале 2007................................................................................154Берлинале 2008 ...............................................................................158Берлинале 2009 ...............................................................................163

Песни и танци на народите

Министър Сикорски и немският истаблишмънт.........................167Средновековие на телефонния дисплей........................................171В горещото футболно лято..............................................................174Монументални вълнения в Източна Европа................................176„Imagine“ или фантазии на един мечтател ...................................179Комунизъм или вътрешна мисия ..................................................182Времето на демагозите....................................................................186

Германия и Русия. Мечешки услуги

Студена руска баня за Сименс........................................................190Герхард Шрьодер губи контрол .....................................................193Приятел в нужда се познава...........................................................196Тъмни облаци на хоризонта...........................................................201Резиденти на бели коне..................................................................203Германското разузнаване бие тревога..........................................206Смяна в германската оптика?........................................................209Герхард Шрьодер жъне ирония......................................................211

Империя на Злото

Доживотна присъда за руски агенти .............................................216Системата Путин на литературна дисекция.................................218Да пренапишеш историята на Войната ........................................222Русия отдаде почит на Маркус Волф ............................................226Ветеран на КГБ признава за Георги Марков ...............................22820-и декември: Ден на чекиста ......................................................231Има ли в Русия ескадрони на смъртта? I......................................234Има ли в Русия ескадрони на смъртта? II ....................................237Хронист на злото и на надеждата .................................................242

11

Полша помни своите избити синове ............................................244Руски медии или съветски .............................................................248Ан Апълбаум: „Русия не учи уроците“...........................................251

Ленинградско сияние

Приятелството си е приятелство ...................................................257Двуглавият Путин пак работи в Германия ..................................260Газовият диктатор...........................................................................264Лъчисти бели нощи край брега на Нева ......................................268Леденият гост...................................................................................272Путин на четвърто място по богатство?........................................275

Една академия броди из…

Академия с особени функции I .....................................................280Академия с особени функции II ....................................................283Академия с особени функции III...................................................286Академия с особени функции IV ...................................................289Възкресяване на академично ниво ...............................................292

Подаръци за президента

Русия остана с Човек по-малко......................................................297Гласът на Анна Политковская звучи в Берлин............................299Това фатално име “Пикадили“... ...................................................302Смях в залата ..................................................................................305Москва не вярва на сълзите. ..........................................................307Въпросът на въпросите...................................................................309„Последните му думи към мен“.......................................................311Настъплението на къртиците.........................................................312„Путин уби сина ми“ .......................................................................316„Иванов лъже“ .................................................................................318Какво да се прави? Кой е виновен?................................................321Следствието приключи. Никой не забравя..................................324

За автора ............................................................................................328

България. Съзидание и разруха

* Текстът публикуван на 22.11.2007

14

Батак след Батак *

След няколкомесечно затишие историята около „Баташкия проект“на сънародничката Мартина Балева и изследователския екип от Сво-бодния университет в Берлин започва да набира нова скорост.

Само преди дни най-влиятелното германско списание Spiegel про-странно информира своите читатели за „терористичната заплаха“,която била надвиснала над главата на един учен, осмелил се „да внесеяснота“ в мрака на национално-патриотичното българско съзнание.35-годишната студентка Балева, пише списанието, е подложена на го-нения по интернет форумите. Наложило ѝ се да смени телефонния синомер, да засекрети жилището си и да потърси защита от германскитетайни служби. Телевизия СКАТ, съобщават германските журналисти,предлага 2500 евро за нейния адрес. „Цялото общество, дори и духов-ният и политически елит на страната се включи в националния про-тестен рев срещу Мартина Балева“. С тези думи Spiegel смразявакръвта на читателите си, без друго склонни да си представят Балка-ните като люлка на всевъзможни ексцеси.

Флагманът на немската разследваща журналистика не пояснява, чеизлиза с голямо закъснение на мястото на публицистичната битка.Още през септември всекидневникът Frankfurter Allgemeine Zeitungвече пусна на цяла страница възмутено задълбочено-интелектуалноесе за новата проява на балканска национална истерия в България.Ето защо сегашната атака на Spiegel няма нова информационна стой-ност. Тя може да се обясни единствено във вътрешно-немски контекстс медийно-пазарни конфликти на две от големите структури на тозибранш в Германия. Не случайно на прицела на публикацията са изда-нията на ВАЦ в България „Труд“ и 24 часа“ и в материала остро се кри-тикува липсата на контрол от страна на издателя в Есен, допусналподобни „тенденциозни националистически кампании“

Разбира се, покрай Есенските стопани на българските часови изда-ния, не се разминава и на Тошо Тошев, представен в Spiegel като фи-гура с разкопчана до пъпа риза, със златна верижка и пура в ръка,който пуска облаци дим в лицето на събеседниците си, гротескна ими-тация на създателя на Playboy Хю Хефнер. Макар и да не става думаза неговото обществено познато ДС-агентурно минало като агент

15

„Бор“, все пак бегло е описан генезисът му на редактор, свързан с пост-комунистически олигарси.

За всеки, съзнаващ фаталната роля на ВАЦ-овите издания у нас иразвращаващото им, обществено деморализиращо влияние в стра-ната, би било лесно да възкликне при това четиво радостно „Е, наме-риха си майстора!“ Би било лесно, но късогледо. Защото покрайразчистването на сметките си с ВАЦ, в този си текст Spiegel дава при-мер и за небрежно и незадълбочено разследване на първопричинатаза скандала. И се превръща в източник за сериозно, може би дългот-райно, манипулативно влияние върху общественото съзнание в Гер-мания.

В типичния за много тукашни медии сгъстен, но донякъде схемати-чен стил се въвежда накратко в същността на проекта на Мартина Ба-лева със споменаването на картината на полския художникПиотровски „Баташкото клане“ от 1892 г. Това мащабно платно опре -деляло от край време патриотичното самосъзнание на българите чрезпостоянното си присъствие в техните учебници. Картината, пише Spie-gel, е посветена на „унищожаването на селото Батак, което българ-ската историо графия свързва с някаква героична борба на българскипатриоти, каквато всъщност не е имало“.

Според Spiegel приносът на Балева бил в това, че тя „подробно ана-лизирала“ картината на Пиотровски. Тя открила, че художникът билизползвал снимки, които сам инсценирал 12 години след „събитията“.От тогава, смята немското списание, тези снимки се представят за ав-тентични фотодокументи на клането и като такива са влезли в обръ-щение в националната историография. Финалът в историческияраздел на статията е запазен за най-впечатляващите изследвания настудентката Балева: с помощта на данъчни регистри от онези годнитя успяла да изчисли, че „броят на жертвите е бил драстично завишенот патриотични пропагандни подбуди“.

Излишно е тук да се навлиза в опровергаване или уточняване на те-зите на Мартина Балева и на нейния екип. Това по най- впечатляващи изряден начин вече бе сторено от д-р Наум Кайчев още през юни2006 г. в бр. 24 на в-к „Култура“. Младият историк Александър Долевсъщо даде в своя блог изключително коректен и подробен отговор,разкриващ несъстоятелността на Балевата концепция.

Именно такъв трябваше да бъде преобладаващият отговор на бъл-гарската общественост, на нейния „духовен и политически“ елит ощев началото на набиращия сила скандал. Отговор конкретен, спокоен,с премерен тон, опровергаващ очевидните дефекти в концепцията на

16

берлинските историци и съобразен с елементарни норми на общуванев европейския контекст.

Вместо това станахме свидетели на една побесняла псевдопатри-отарска кампания. На преден план отново се изстъпиха познатитеимена, които са заграбили в публичната среда монопола за родолю-биво говорене и за отстояване на патриотични чувства. Заредиха сеабсурдни призиви за репресии срещу провинилата се авторка, намесисе най-високото научно и държавно ниво в България с укори срещунемските историци. Такава реакция не оставя на никого в научнитеили публицистични кръгове в Западна Европа друга възможностосвен да я осъди и стреснат да се оттегли на безопасна дистанция.

В най-добрия случай.Онези пък, които не хранят кой знае колко добронамерено отноше-

ние към България, ще видят в описаните по-горе реакции най-доб-рата възможна илюстрация за назадничавото и недостатъчно развитобългарско общество, станало днес по недоразумение член на общоев-ропейското семейство.

Принципът на функциониране на немските медийни механизми етакъв, че след публикуване представляващ интерес материал в Spiegel,той веднага влиза в кръговрата на вторичното му използване от пе-чатни и електронни медии и се разпространява от информационниагенции. Сам по себе си силно концентриран и ограничаващ се главнодо основни тези, оригиналният текст се сбива в няколко изречения иостава така в общественото съзнание. Вече ми попадна агентурно съ-общение на голямата информационна агенция „Евангелска пре-сслужба“ (epd), запознах се през последните дни с краткитесъобщения за случая по страниците за медийна тематика и на ня-колко от големите всекидневници.

Схемата, която се предлага там на немския читател, незапознатнито с конкретния случай, нито пък с далечната османска история наБалканите е следната: прогресивна, европейски обучена и възпитананаучна работничка разобличава неверен мит, създаден с шовинис-тична, отживяла времето си цел. Ретроградни, национал-патрио-тарски кръгове, които преобладават в публичния живот на България,я лишават от свобода на научната и публицистична дейност.

Нещо повече – текстовете от по половин колонка внушават почтибез колебание, че самото „Баташко клане“ е мит на българската исто-рия, и че е дошло времето да се каже истината за него. Berliner Zeitungнапример съобщава, че „историчката на изкуството Балева поставяпод съмнение официалната версия, че османската армия била извър-

17

шила през 1876 г. клане в намиращото се днес на българска териториясело Батак“. Според Балева, пише друг вестник, „броят на жертвите ебил раздут с патриотично-пропагандна цел“...

Колко време ще е необходимо и ще успее ли българската културнаобщественост да преодолее тази, налагаща се днес, трагична за бъл-гарското историческо самосъзнание представа в чужбина? Кой щеслуша занапред подробни български обяснения и уточнения, многолесно възприемани като просто оправдаване? Авторът на тези редовеговори от личен опит, защото се опитва от седмици да обяснява и надобронамерени германци нещо, което маститият Frankfurter Allge-meine им е разяснил вече просто и ясно: българите реагират така фа-натично, защото не искат да си признаят, че са си „разкрасявали“миналото.

Това е, което ще остане в общественото съзнание в Европа. От тукнататък става много тежко, да не кажа невъзможно, то да бъде избитоот него и опровергано. Защото всеки, който се опита да го направи снай-спокойно и цивилизовано поднесени аргументи априори изпадав позицията на ретрограден балкански национал-шовинист от шума-дийски тип, който се бори за запазване на сръбско Косово

Най-важният въпрос в крайна сметка е дали българското обществоще разбере една проста закономерност. Докато темата за патриотизмае преотстъпена на политически спекуланти, на популисти и на безот-говорни користолюбци, докато истинският елит на нацията гледаплахо да се дистанцира от това тъй „неевропейско“ понятие, могат дани очакват още по-неприятни изненади. Ω

* 04.12. 2007

18

„Забравеният“ Батак *

Из спомените на един македонски революционер

При всяко посещение на Скопйе бързам да посетя книжарницата„Култура“ на площад Македония, точно срещу Стария каменен мост.През последните години там все се намира по нещо ценно за истори-чески и книжовно заинтересувания гост.

Появяват се, макар и единично, фототипни или „преводни“ изда-ния на оригинални документи от българското минало на днешнатарепублика Македония, на научни свидетелства или спомени на участ-ници във възрожденската и революционна епоха.

Вярно, че изданията са снабдени с „македонистки“ коректни уводи,придружени са с витиевати увъртания, опитващи се да обясняват„принудителното“ използване в „изворните“ текстове на „етнонимабугари“. Тази дан на все още господстващия в тамошните официалнисреди македонизъм дразни окото и сърцето на просветения читател.Но такава е цената на възможността и в Скопйе да се четат мемоаритена Брейлсфорд и Сониксен, Докладът на Карнегиевата комисия от 1913г. или „Българските народни песни“ на братя Миладинови.

Случи се, че последният път донесох от Скопйе едно малко книжлес голямо и както се оказва актуално звучене. Става дума за споменитена Иван х. Николов, писани в началото на трийсетте години на мина-лия век и неиздавани до днес у нас.

Сигурен съм, че малко читатели ще могат веднага и точно да под-редят в представите си образа на този скромен, предан на българскатаидея и на народната свобода солунски учител и книжар. И на мен митрябваше малко време докато осъзная, че Иван х. Николов е един отшестимата, основали на 23 октомври 1893 г. в Солун революционнатаорганизация, наречена отначало БМОРК, по-късно преименувана наТМОРО и известна от 1905 г. насам като ВМОРО.

Роден през 1861 г. в Кукуш, х. Николов още като 14 годишен се от-дава на „революционни копнежи“. От в-к „Зорница“ научава през 1875г. за въстанието в Босна и Херцеговина и на шега, на истина органи-зира в Кукуш първия революционен комитет от 12 свои съученици.Юношите още не успели да стигнат до нищо конкретно, когато презпролетта на следната година научават, че „българите в Средногорието

19

и Стара планина се вдигнали на въстание“. Получават сведения отвестниците, „как то е било задушено и какви жертви се дали“.

От далеко българите в Кукуш следят събитията около избухванетона Руско-турската война, ликуват, когато научават за подписания Сан-стефански мирен договор. Младежът х. Николов описва колебаниятаи съмненията, които го обхващат, когато руските войски така и не на-влизат в Македония, а вместо това чете коментари, че вели ките силисе готвят за „ревизия на Санстефанския договор“.

И точно тук е мястото на интересен пасаж, който, отнесен към 1878г. (две години след последвалите Априлското въстание „събития“ –според терминологията на станалите наскоро популярни проектантиот Свободния берлински университет), ни дава храна за интересниразсъждения около бързо разпространилия се чак до Македония „митза Батак“. Ето какво пише Иван х. Николов за новините, които при-стигнали в Кукуш след Берлинския конгрес:

„Безутешно плачех като дете. Какво ни оставаше да правим?Събрах един ден 12-те другари в училище. Разказах им за реше-нията на Берлинския конгрес и им казах „Каквото и въстаниесега да правим, няма никой да ни помогне. Да знаете, докато Ма-кедония не стане втори Батак, няма да се освободим“.Иван х. Николов описва и свой разговор от 1893 г. на кея в Солун с

Даме Груев и Андон Димитров:

„Абе, Хаджи, ти какво мислиш за освобождението на Македония?“ме пита Андон.„По този въпрос размишлявам от 15 години и мисля, че докато вМакедония не се стигне до един втори Батак, тя няма да се осво-боди,“ му отговарям ...Според една днешна млада изкуствоведка с исторически претенции

Батак бил „забравен след 1876 г.“ и открит отново – вече като мит –само благодарение на драматичното платно на Пиотровски и на „ин-сценираните“ му фотографии.

Според свидетелството на дядо Хаджи пък, Батак никога не е изпа-дал от съзнанието на македонските българи. За тях той още през да-лечната 1878 г. е бил символ на страшна саможертва, но и на надеждаза свобода.

За нас, днешните му наследници, остава изборът, кое да приемемза мит и кое за проста истина. Ω

* 08.04.2005

20

Имало едно време ... уния *

Архиепископ Йосиф Соколски и една несбъдната българска мечта

В последния брой на в-к „ПРО и АНТИ“ Васил Станилов много навре-менно ни припомни трагичната съдба на архиепископ Йосиф Сокол-ски. На 6 юни 1861 г. българският униатски йерарх става ранна, носъвсем не последна жертва на великоруската държавна и църковна по-литика. „Кратка българска енциклопедия“ от 1964 г. цинично краткопредава срамната сцена с участието на класиците Найден Геров и П. Р.Славейков, подмамили дядо Йосиф на борда на руски кораб в Цари -град: „... убедили го да се откаже от унията. Й. С. заминал за Одеса ...“

Абсурдно е, но повече от десетилетие след кончината на соцреа-лизма, на стила на захаросаните повествования и на оптимистичноположителните герои, днес в епохата на интернета продължава под-игравката с историческата истина. Под заглавие „Имало едно времеуния ... “ на сайта pravoslavieto.com дама наречена Златина Ивановаразпространява следната версия за началото на дядо Йосифовата оди-сея: „С решителната намеса на П.Р.Славейков Йосиф Соколски е убе-ден да напусне България и в знак на разкаяние заминава за Одеса.Униатите надигат глас, че е бил отвлечен. Но и без този епизод, койтое наситен с много комични подробности, унията е била обречена нанеуспех.“

Епизод наситен с много комични подробности ...? Нагледно сипредставям как кънти ведрият смях на навляклата расо авторка, и назаобиколилата я тресяща се от веселие редколегия на „Църковен вест-ник“. Значи така – „Имало едно време уния ...“? И през ум не им ми-нава на шегобийците, че ако нещата продължават в същия дух, скороще е по-актуално да се напише „Имало едно време българска правос-лавна църква“ ...

Днес може дълго да теоретизираме върху отчаянието и разочарова-нието, накарало хиляди кукушани през 1860/61 г. да се обърнат къмРим за помощ. Но с всяка изминаваща пред очите ни година на отвра-щение и омерзение от делата на днешните „православни“ йерарси ина московските им настоятели разбираме предците все по-добре и по-добре ...

21

В Народната Библиотека, в архива на митрополит Климент (ВасилДрумев) се намира едно покъртително писмо на две ръкописни стра-ници. Написано е на руски от заточеника в Киево Печорската Лаврадядо Йосиф Соколски през 1878 или 1879 г. (годината в която почива,без да види повече обичната си Татковина). Малко са текстовете,които с толкова малко думи да ни казват толкова много за политичес-ките, културни и чисто човешки трагедии причинени от Русия на Бъл-гария през последните 150 години.

До Святейшия управляващ Всероссийски Синод

От бившия Архиепископ БългарскиЙосиф Соколски

Всепокорно прошение

Бидейки приет по милостта на Ваше Светейшество под Височайшотопокровителство на най-милостивия Цар Император Всеросийски инамирайки се около 20 години в пределите на благословената от БогаРусия в Богоспасаемата Чудотворна Киево Печорска Лавра, в насто -ящото време, когато любезното ми и многострадално отечество,благодарение на бащинската любов на всемилостивия монарх все ру -сийски Освободител и на безпример ната храброст на РускотоВойнство е освободено от турските притеснения и издевателства и сеустройва в подходящ ред гражданското и църковно управление в него,аз чувствам в себе си още запас на старчески сили и желая да се възв -ратя в своето любимо отечество и да посветя целия остатък на силитеи средствата си в полза на моето възраждащо се отечество, ново -устройващото се Българско Царство, на което и аз се надявам да бъдаполезен със своята много годишна и многострадална старческа опит -ност и в което желая да положа тленните свои останки.

Ето защо се осмелявам най-всепокорно да помоля Святейшияуправляващ Всеросийски Синод да стори зависещото от Ваше Светей -шество разпореждане, за да бъда снабден със съответните документиотносно времето на моето пребиваване под покрови телството на ВашеСветейшество и относно всички послушания, изпълнявани от мен,които Ваши Святейшества най-всемилостиво сте ми налагали, а същотака и относно наградите, който аз недостойният съм получавал.Моля да ме отпус нете завинаги от благословената и преблагословенаот Бога Всеросийска Импе рия в моето смирено и вселюбезно отечес -тво, ново роденото Българско Княжество. Ω

* 16.04.2007

22

82 години от комунистическияатентат в София *

Днес е годишнина от взрива в катедралата „Св. Неделя“, отнел животана над 160 мъже и жени и осакатил 500. Както писа преди време доц.Валери Колев „Само за един миг България загубва повече генерали иполковници отколкото в четири войни“.

Извършители на атентата са български комунисти, управлявани отКоминтерна в Москва. Знаем от по-новата ни история, че понятиякато човечност, състрадание и разкаяние са думи, непознати за тозитип сънародници. Недостъпни се оказват за тях и вълнувалите с десе-тилетия цвета на народа ни национални идеали. Затова е някак зако-номерно, че сред жертвите са и толкова славни и заслужили преднарода смели бойци-ветерани.

Невинаги е лесно зад безличните цифри да си представим лицатаи съдбите на загиналите, затова предлагам да прочетем внимателнократкото жизнеописание на някои от жертвите на комунистическияатентат. Може би това ще ни помогне да възприемем по-осезателнотрагедията, стоварила се на онзи ден върху личната съдба на хилядихора и сполетяла всъщност цяла България.

Григор Георгиев Кюркчиев – генерал-майор, родом от Прилеп.През 1885 г. завършва Военното училище в София. Взема участие вСръбско-българската (1885 г.), в Балканската и Между -съюзническата войни. През I световна война като командир на 2бригада от XI пехотна Македонска дивизия на 1 ноември 1915 г. еранен в боя при Долно Чичено и кракът му е ампутиран. Връща сев частта си и я командва до края на войната.

Петър Георгиев Лолов – генерал-майор (1917 г.). Участва вСръбско-българската война (1885 г.) като доброволец в 1 пехотенполк. Завършва Военното училище (1887 г.) и военно-инженернашкола в Торино, Италия (1891 г.). През I световна война езаместник-инспектор на инженерните войски.

Калин Георгиев Найденов – генерал-лейтенант (1917 г.). През1885 г. завършва Военното училище в София и през 1891 г.Артилерийска военна академия в Торино. През Балканската война

23

е помощник-началник на артилерията в щаба на действащатаармия. От 1915 г. до 1918 г. е министър на войната. След войната епрофесор във Военното училище.

Стефан Михайлов Нерезов – генерал-лейтенант (1917 г.).Участва като доброволец в Сръбско-българската война (1885 г.),завършва Военната академия в Торино. През Междусъюзническатавойна е началник на щаба на действащата армия. В края на Iсветовна война командва армия на Вардаро-Дойранския фронт. От1920 г. до 1921 г. е началник-щаб на българската армия. През 1921 г.е пенсиониран.

Стефан Нойков – полковник (1917 г.). Завършва Военнотоучилище в София през 1897 г. и Генералщабната академия в Торино,Италия през 1909 г. Командир на 8. Приморски полк и началник наВоенното училище. В I световна война е началник-щаб на IVпехотна Преславска дивизия. През 1923 г. е началник на Щаба навойската.

Стоян Петков Пушкаров – генерал-майор (1918 г.). През 1887 г.завършва Военното училище в София и служи в артилерията. ПрезБалканската война е командир на 4 артилерийски полк. През Iсветовна война е началник на артилерията във II армия, коятовоюва на Македонския фронт.

Иван Великов Стойков – генерал-майор (1918 г.), родом отНеврокопско. През 1887 г. завършва Военното училище в София иВоенна академия в Торино, Италия. Служи в конницата. През Бал -канската война е началник-щаб на IХ пехотна дивизия. В Светов-ната война е командир на конна бригада. През 1915 г. като командирна конна дивизия освобождава Охрид.

Кръстю Христов Златарев – генерал-лейтенант. Роден 1864 г. вОхрид. От командир на дружина в Сръбско-българската война докомандир на 11-а Македонска дивизия участва във всички войни.Бие се при Лозенград, Чаталджа и на Одринската крепост. Сражавасе с гърците при Кукуш и Горна Джумая.

Александър Ковачев Давидов – генерал-майор (на 01.01.1925).Завършва Военното училище в София (1898). Генералщабна акаде-мия в Торино (1908). Участник от ротен до командир на дивизиявъв всички войни. Началник на Пловдивския гарнизон, началникна Щаба на армията.

Ще отделя от другарите му едно име, чиято биография и съдба ми сеструват знакови:

Иван Тодоров Попов – генерал-майор. Участва в четата наФилип Тотю (1876 г.). След Освобождението завършва Военнотоучилище в София с първия випуск (1879 г.). Служи в пехотата. ПрезСръбско-българската война (1885 г.) като капитан командвадружина във 2 пехотен Струмски полк и се сражава при Сливницаи Пирот. През Балканската война е командир на бригада, воюва приЛюлебургаз. В Междусъюзническата война командва диви зия. Следвойната излиза в запаса. Народен представител в ХVII ОНС.

Какъв живот. И какъв край от българска ръка! Колко са липсвали през следващите години тези хора. Както и тех-

ните неродени или затрити наследници. Каква отрицателна селекция е била извършена над българския

народ ... Ω

** Горните биографични бележки са почерпени от данните на форум „Бойна слава

24

* 01.02.2008

25

Блаженият сън на Цола Драгойчева *

Годишнина от избиването на политическия елитна стара България

В следобедните часове на 1 февруари 1945 г. двата най-големи процесана т.нар. „Народен съд“ в София приключват с безпрецедентни в по-литическата история присъди. На смърт са осъдени тримата бивширегенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и генерал Никола Михов,осем царски съветници, двайсет и двама министри и шейсет и седемдепутати на Народното събрание заедно с двама негови председатели.

Само часове по-късно, през нощта на първи срещу втори февруари,край една бомбена яма в Софийските централни гробища комунистии ремсисти с вече натрупан неколкомесечен кървав опит разстрелватголяма част от дотогавашния политически елит на България.

По същото време в София пребивава журналист със световна извест-ност, на когото дължим безценни свидетелства за царящата в Бълга-рия атмосфера. До 1933 г. Волфганг Бретхолц работи в родината сиГермания за легендарния либерален всекидневник Berliner Tages -spiegel. След закриването на вестника от новата национал-социалис-тическа власт той напуска нелегално страната и живее следващите 12години като емигрант, писател и публицист в различни държави навоенна Европа.

До 1944 г. Бретхолц посещава на няколко пъти България. Като ан-тифашист той естествено не проявява в пътеписите си големи симпа-тии към съюзената с нацистка Германия българска политическа класа.Това не му пречи да оцени реалистично установилия се след 9 септем-ври комунистически режим и да опише с ужас и възмущение терорасрещу представителите на стара България.

Освен актуални кореспонденции за различни европейски вестнициВолфганг Бретхолц издава в Мюнхен десет години след събитията иобемиста книга под заглавие „Видях ги да се повалят“. Отдавна бяхсрещал тук и там цитати от нея, но едва наскоро, благодарение на ин-тернет, се сдобих с екземпляр от станалото антикварна рядкост първоиздание.

Бретхолц, човек с леви убеждения, се сближава в България с д-рГ.М. Димитров и Никола Петков, но черпи информация за съби-

26

тията и от други източници. Когато през януари 1945 г. идва за вторипът в страната след преврата, той заварва терора вилнеещ с пълнасила:

„Комунистическите злодеяния бяха станали още по-страшни.Много от политиците и журналистите, с които бях разговарялпоследния път бяха или арестувани или изчезнали безследно. Сподкрепата на съветската окупационна армия комунис -тическата милиция се бе превърнала в господар на цялатастрана. Нейният шеф, комунистическият министър на вътреш -ните работи, Антон Югов се хвалеше, че благодарение наорганизираната по съветски образец Народна милиция бил успял„да усмири профашистката контрареволюция в цялата странаи да прочисти България от фашистки, национал шовинистки ианти демократични елементи“.

В действителност, пише Волфганг Бретхолц, точно жертвите, коитосе опитваха отчаяно да се съпротивяват на комунистическия терорбяха истинските защитници на свободата и демокрацията.

Европейският журналист получава билет от „министерството напропагандата“ и присъства на заседанията на първи състав на „Народ-ния съд“. Пред Съдебната палата, докарани от цялата страна тълпискандират „Смърт на фашистите“, а залата е превърната в истинскасцена с кулиси и прожектори. Трибуналът не се намесва, за да усмириозлобената, специално подбрана публика, която по време на заседа-нието по инструкция изразява „чувствата“ си.

В залата Волфганг Бретхолц е респектиран от принц Кирил, койтосе държи смело, овладяно и с достойнство контрира съдебните и про-курорски реплики. С това той се различава от други обвиняеми, коитосе надяват чрез разкаяние и сервилничене пред съда да си издействатнеговата милост. Когато в една от паузите млади милиционери муподвикват подигравателно „Ей, Кики, как се чувстваш днес?“ принцътотвръща спокойно усмихнат „Аз съм отлично момчета, мислете му какще се чувствате вие ...“

На въпроса на съдията дали има някакви оплаквания от режима взатво ра принц Кирил отговаря: „Стражата се държи коректно, самодето не съм свикнал да спя с други хора в една стая и с още двамамъже в леглото“. Регентите Филов, Михов и принц Кирил са били затворени в обща килия с единичен нар. След като съдията замъл чава, принц Кирил добавя тихо „Но това вече едва ли е толковаважно ...“

27

Бретхолц нарича произнесената присъда „ужасна“ и смята, че в „ис-торията на правосъдието“ не е имало подобен прецедент. Официалнооповестеното в София на 2 февруари комюнике не съобщава подроб-ности за екзекуцията, но истината за това „ужасно и невъобразимоклане“, както го нарича германският писател, бързо става известна вСофия.

Неговото описание се покрива почти напълно с изнесеното отХристо Троански през 2003 г. в книгата „Убийствено червено“. Тъйкато данните на Бретхолц се основават на бегли слухове си струва даприпомним установените от Троански факти:

„За организирането и провеждането на екзекуцията от ЦК напартията е сформирана специална команда, оглавявана отсофийския комендант на милицията подполковник ВеселинГеоргиев. В състава ѝ са включени само комунисти и ремсистиот системата на МВР и военното разузнаване на генерал ПетърВранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните варто ломеевинощи. Палачи с опит ...

Още с първото действие на спектакъла възникват пререканиякой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към князКирил. След години Веселин Георгиев не веднъж ще се хвали:„Лично пролях синята му кръв!“ Същото ще твърди и ЛевГлавинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов иСтанишев, а и генерал Михов ...

Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затованадалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Ноизведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в „малките“часове, когато екзекуторите се усещат, че „церемониите“ спървата група осъдени наистина са били излишни. Особено гизабавя професор Александър Станишев, принуден отначало даконстатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата.“

В своята книга Волфганг Бретхолц обобщава:„Към средата на март 1945 в София бе съобщено, че „България е

прочистена от фашистки, националистки и антидемократични еле-менти“. 11 000 души бяха изправени пред съда, от тях 2680 осъденина смърт, а 2000 на доживотен затвор. Никога няма да научим,колко души са били отвлечени и избити без съд през това време. Го-лямото изтребване бе започнало. Целта на комунистите бе във всякосело и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден

28

би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбатаим срещу тиранията.“

На 5 февруари 1945 Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФЦола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организато-рите на процеса, но и лично е участвала в ръководството на екзеку-цията. Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на50-на години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принцКирил и другите „военнопрестъпници“ и разчита на стандартен отго-вор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано другарката Цолаго шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия сиживот:

„Никога през живота си не съм спала така блажено, както вутрото на екзекуцията, след като заглъхна и последниятизстрел ...“

За разлика от Цола Драгойчева България пребивава сякаш до ден дне-шен вцепенена и все още не може да се отърси от сполетелия я кош-марен сън. Ω

* 13.12.2007

29

Рентгенов преглед на едно прогнило общество *

Нов филм на Илия Троянов показва България,каквато германският зрител не е и сънувал

Има една характерна черта на мнозина преуспели в чужбина нашисънародници, спечелили си име в световната наука, в изкуството илибизнеса. Превръщането им в граждани на света обикновено вървиръка за ръка с дистанциране от проблемите и вълненията на таткови-ната. Ангажирането с нейните каузи, заемането на активна позицияпо български теми в новата среда на обитание са сякаш рисков фак-тор, сантиментална отживелица, която пречи на самореализацията.

Къде-къде по-престижно е да подлагаш на постструктуралисткианализ феномените на западния свят, отколкото да се поровиш в ав-гиевите обори на посткомунистическата българска действителност.Или да опаковаш парижки мостове и американски паркове, вместо даотделиш сили за разопаковане на стегнатата в десетилетни лъжливимитове култура в старата родина.

През последните години едно име стремително къса с тази тради-ция. Илия Троянов, роденият в София писател, който от 12-годишнавъзраст живее на три континента, едно от безспорно водещите именасред съвременните немски литератори, все по-често и по-красноре-чиво поставя България в центъра на своите публични изяви в Герма-ния.

Отличеният с реномирани призове автор посвещава статии в авто-ритетни немски медии на най-новата българска история. Той включваБългария в темите на свои високотиражни книги и изнася лекциипред авторитетни аудитории за неотдавнашното минало на родинатаси, което – премълчавано и манипулирано – спъва до днес пътя ѝ къмсъвременността.

Току-що по съвместния ТВ-канал за Германия, Австрия и Швейца-рия 3sat Илия Троянов представи на немскоезичната публика 45-ми-нутен документален авторски филм под заглавие „Балада забългарски герои“. Става дума за уникален съвместен проект с нацио-налния канал ZDF, заснет това лято в България. Рядко германският

30

зрител е бил разтърсван така немилостиво от сблъсъка с чудовищнотокомунистическо минало в Източна Европа. Също така рядко от ек-рана са се чували толкова директни и неподправени описания на аб-сурдната днешна действителност в страна, от неотдавна членка наЕвропейския съюз.

Изграден върху пестелив, но концентриран авторски коментар задкадър, филмът дава основно думата на героите от миналото, на поли-тическите затворници. Хора, лежали дълги години в комунистичес-ките лагери и затвори като асеновградският горянин Стефан Вълков,носителят на три смъртни присъди Георги Саръиванов, взривилиятпаметника на Сталин Георги Константинов, един от последните по-литически затворници на комунизма Янко Янков ...

В самото начало Илия Троянов представя на любознателния нем-ски зрител България: „Това е страна, която тоталитарната комунисти-ческа партия бе превърнала в един общ голям затвор. В негосъществуваха множество по-малки затвори и лагери, предназначениза хилядите противници на режима, за тяхното изолиране, изтезаванеи унищожаване. Филмът отдава почит на тези герои“.

Едно след друго от черния екран изплуват в едър план измъчените,набраздени, сразени от десетилетните мъки лица на антикомунисти-ческите борци. Под тях се изписват годините, прекарани в тъмница –1948-1963 и отново 1977-1980, 1952-1963, 1983-1989 ... Не дават мираочите им, които гледат непреклонно, упорито, но някак благо и мъдро,очите на хора, видели онова, което, според Варлам Шаламов, никоечовешко същество не би трябвало да вижда. Заедно с тях, с главнитегерои, камерата посещава кръговете на българския ад – Пазарджиш-кия затвор, Белене, поклонението на о-в Персин, каменната кариеракрай Ловеч ...

Оцелелите разказват нечувани никога в Германия, трудно въобра -зими по своята жестокост и дяволска изобретателност подробности –заливането на килиите с вода при отворени прозорци през зимата, зада спят затворниците на заледения бетонен под, изкормените от над-зирателите и лагерните цигани трупове, проснати за назидание предкараулното, прасетата поглъщащи за минута хвърления от лодкататруп, така че от него не остават дори и кости.

Под звуците на кръшна чалга се пренасяме във втората част нафилма – в „България днес“. Софийските улици са място за парад налуксозни лимузини и джипове, по тях кръстосват мутри, с мъка сипробиват път просещи старци. Методи Андреев, председател на раз-пуснатата комисия за архивите на ДС, въвежда в обстановката на но-

31

вата, предполагаемо демократична и европейска България: „Какво еднешна България? В България нещата се контролират от политици ибизнесмени, свързани с бившите служби. Огромната част на финан-совия елит са хора, произхождащи от тайните служби или имащивръзки с тях. Ето защо в днешна България няма истински капитали-зъм в положителния смисъл на тази дума.“

След него се зарежда динамично стакато от изказвания на СтефанВълков („Властващите днес са синове и внуци на бившите власт-ници...“), на Георги Константинов („Днешните служби без изключе-ние се ръководят от офицери на ДС. Друга част на старата ДС бенасочена към бизнеса и политиката, трета част основа т.н. силови гру-пировки ...“) и пак на Методи Андреев („В България бяха откраднатимилиарди долари – от български държавни фирми ...“). Георги Кон-стантинов обобщава: „В България се създаде мафия, която разполагас несравнимо повече средства от мафията на Запад. У нас действат внай-тясна връзка политическата власт, престъпният и финансовиятсвят.“

Професорът-юрист Янко Янков обяснява с впечатляваща логиказащо в днешна България просто не съществува онова, което в Европасе нарича „правова държава“: „В тукашната правна система,“ казватой „никога не се е развила законност.“ На фона на нелепи съветскипаметници с щръкнали шмайзери Янко Янков продължава: „От вли-зането на Съветската армия до днес, тук не е имало право и справед-ливост. Всъщност тя никога не е отстъпила от България. Тази армиямеждувременно се е трансформирала в червена мафия.“

От 1989 г. проф. Янко Янков е внесъл най-малко 100 искания за раз-следвания в прокуратурата по извършени конкретни престъпления.Над 90 % от тях са престъпления от особена важност за законността,извършени с изключителна бруталност. Резултатът е нулев, казвапроф. Янков, защото според него „в прокуратурата и съдилищатапросто не съществуват служители, които да не са свързани или да неса зависими от старите мрежи на ДС или от днешните им трансфор-мирани мафиотски организации.“

Законът за реабилитация и компенсация на репресираните не се из-пълнява. Грохнали, едва пъплещи из бюрократичните коридористарци чакат от две години да им бъде изчислена и изплатена минимална компенсация за времето, прекарано в затворите насоциалистическа България. Мнозина от тях си отиват от този свят, безда дочакат жеста на признание. Унизително разтакавани от служба вслужба, те за пореден път усещат, че се подиграват с тяхната мъка.

32

В третата част на филма основна тема са недостъпните за гражданитеархиви на ДС. Илия Троянов разказва как в България реалната исто-рия на последните десетилетия продължава да се държи под ключ.Властта в страната контролира спомена за миналото. Промя ната от1989 г. е била само една симулация. Докато архивите не влязат в упот-реба като източници на историческо познание, а не като политическооръжие, е немислимо да се извърши критичен анализ, да се стигне допречистване, до наказание и прошка.

Думата взема Серафим Стойков, бивш шеф на архива на ДС. Тойобяснява защо неговите бивши партийни другари, комунистите себоят от масовото четене на архивите. Защото, казва Стойков, те съдър-жат много зло. В тези документи има много, много мърсотия извър-шена срещу собствения народ, много мъка и много кръв. Това е казаноот човек, познаващ предмета, за който говори.

Събеседниците на киноекипа не крият своето неразбиране и възму-щение от отношението на ЕС към тази, неминуемо позната в Брюксел,българска действителност. Методи Андреев: „ЕС игнорира, затваря сиочите пред тези скандални факти.“ Публицистът Тошо Пейков се об-ръща настоятелно към зрителите и обвинява елита на ЕС, че си сът-рудничи отлично с комунистическата номенклатура: „В ЕС не серазбира, че по този начин се защитават интересите на Москва, че сенанасят вреди на всички граждани на Евросъюза.“ Янко Янков фина-лизира раздела с на пръв поглед парадоксалното заявление, че неможе да се каже, че в България има мафия. Ако беше така, продъл-жава той, щеше да има някакъв шанс – можеше да се прогони ма-фията и държавата пак да си остане чиста. Проблемът обаче е там,казва професорът, че у нас самата държава е част от мафията.

Пред паметните плочи край мемориала на жертвите на комунизмав София Георги Константинов разказва, че в обществото не се дава ду-мата на хората, които смятат отварянето на архивите за необходимост.Вместо това дебатът е в ръцете на онези, които разчитат на забравата ина потулването на миналото. Камерата се плъзга по зловещите озъбенимонументални фигури пред партийната централа на Позитано, докатоТошо Пейков говори: „Срам, срам за тази партия, която контролира ар-хивите. Срам за това, че до днес няма никой осъден за престъплениятав Белене и Ловеч. Просто няма кой да се сети за жертвите, защото ме-диите се контролират от политическите и криминални мрежи и в тяхсе внушава на обществото, че агентите и разузнавачите са добрите, чете са защитавали интересите на България. Истината е, че те са служилина диктатурата ...“

33

И тук настъпва, според мен, ключовият момент във филма. Склоненпред плочите с имената на загиналите от комунистическия терор,Илия Троянов припомня, че анонимните и незнайни жертви са многоповече от тези, вписани в мрамора и споделя: „Когато в едно обществоимената на престъпниците са пò на почит от имената на жертвите, втакова общество има нещо много гнило...“

Тези жертви, хората, на които е посветен новият филм на герман-ската телевизия, са за Илия Троянов истинската алтернатива на десе-тилетното сбъркано българско лутане из безпътицата на лъжата заминалото. Апологетичната версия на социалистическата история,която се внушава на обществото днес, води до масовия консенсус, четоталитарното минало не било чак пък толкоз лошо.

Непреклонността на репресираните разбива подобни заблуди и из-обличава лицемерието, което се съдържа в тях. Тези възрастни, оста-нали верни на принципите си хора биха могли да са пример заподражание – в едно друго, по-добро от днешното време.

* * *

След като преди дни 3sat излъчи премиерно филма на родения в Бъл-гария писател Илия Троянов „Балада за български герои“, миналатаседмица той бе показан и по националната телевизия ZDF.

Нещо повече – по изрично желание на автора и за да задоволи не-очаквано големия интерес на българоезични зрители от цял свят, ZDFпредприе уникален експеримент в своята програмна политика. Ощепреди излъчването му в ефир филмът бе качен на сайта на ТВ-канала,нещо, което се прави само при особено важни документации. Новотое, че освен версията, синхронизирана на немски, сега се предлага иверсия на български, с оригиналните свидетелски показания на жер-твите на политическия терор в България. ZDF има и специална интер-нет-страница, посветена на филма и на неговия автор, немскиялитератор Илия Троянов.

Целият филм „Балада за български герои“ може да се гледа на бъл-гарски език тук:

http://www.zdf.de/ZDFde/inhalt/17/0,1872,7133425,00.html.

* 06.03.2007

34

Престъпление и наказание *

илиБългарският принос в мартирологията

В центъра на Берлин, в мрачния вътрешен двор на днешното Минис-терство на отбраната и някогашен главен щаб на сухопътните войскина Вермахта, се намира строг и внушителен мемориал. Ученическикласове, туристи и просто минувачи оставят пред него стръкове цветя,новобранци полагат тържествено военна клетва, политици водят тукна поклонение държавни гости.

В този двор през 1944 година са разстреляни граф фон Щауфенберги другарите му след неуспешния опит за убийство на Адолф Хитлер ипроваления държавен преврат. Тяхната памет се тачи високо вднешна Германия. В чест на офицерите, дръзнали да нарушат не самовоенната клетва, но и да извършат по нормите на наказателнотоправо криминално престъпление, за да спасят родината си, се провеж-дат тържествени държавни актове. Младите поколения се възпитаватв убеждението, че въоръжената съпротива срещу тоталитарната дик-татура е висша гражданска добродетел.

Нелепа изглежда мисълта, че ако някой от тези герои беше оцеляли доживял годините на демократична Германия, той би могъл да бъдеподлаган на дискриминация и унижение заради борбата си със злото.

За най-дълбока жалост точно такъв абсурден сюжет се развива стре-мително тези дни в България: един човек на преклонна възраст, жер-твоготовно отрекъл на млади години терористичния комунистическирежим в родината, става обект на публична гавра. Националнатаслужба за сигурност не даде на Георги Константинов допуск до кла-сифицирана информация, с което блокира кандидатурата му за но-вата комисия по досиетата.

Същевременно на всички нива на публично информиране започнапозната канонада от преки и подмолни внушения за „съмнителното“минало на анархиста, концлагерист и бивш емигрант, за това, че тойбил съден за опит за убийство на някогашния диктатор Червенков и(о, ужас!) за взривяване на паметника на бащицата Сталин.

Паралелно се завъртя и изпробвана неведнъж през последните го-дини кампания за психологическа обработка на свободното дискуси-

35

онно българско интернет пространство. Цели взводове форумниучастници с явно неограничено свободно време нахлузиха маски-не-видимки и запроизвеждаха сходни съчинения на определена тема. Хо-рово се внушава, че отказът бил съвсем правомерен поради„криминалните“ действия на Константинов в миналото, намеква се занегово „разработване“ от западни служби, изказват се съмнения за на-чина, по който той бил забягнал на Запад.

И това се случва в страна, която е принудена да се свива неловкокрай стената, когато нейните съседи Полша, Унгария, Чехия заслу-жено са чествани и почитани заради съпротивата им срещу комунис-тическите диктатури. Същата страна, която вместо войводата-горянинГерасим Тодоров уважава неговия мъчител, „писателя“ Костадин Кю-люмов и за чиято публика безбройните борци, затрити от комунис-тите в неизвестни гробове, остават безименни до днес. Пак тазистрана страда, че нямала като другите силна и организирана емигра-ция, която да се завърне и помогне в нужда.

Ето че сега на сцената излиза човек, чието минало с пълно правоможе да служи за еталон на достойна гражданска позиция – извър-шил успешен атентат срещу капището на единия тиранин и евенту-ално планирал убийството на другия. Излежал 10 години втоталитарна неволя, 7 от тях в тъмница. Избягал от рая на милицио-неросоциализма и се реализирал професионално на Запад. Незабра-вил татковината, а се завърнал в нея да помогне с каквото може.

Него публична България посреща днес с обвинения в криминалноминало и с многозначително шушукане за нещо още „пò така“, коетоне позволявало да му се даде достъп до архивите на комунистическитезулуми. Сътрудничество със западни служби? Някои изглежда раз-сеяно забравят, че същите „западни служби“ са служби на нашите се-гашни съюзници, докато онези служби, чийто школи тези някои сапосещавали, са днес в най-добрия случай „далечно зарубежие“, за дане употребим някоя по-силна дума ...

Пак в Берлин, градът от началото на тези нервни редове, на единот централните булеварди се издига паметник, пред който до днес сеполагат венци. С него Германия слави група борци от съпротиватасрещу националсоциализма. През 1942 г. на това място те взривявати опожаряват изложбен павилион, където пред стохилядна публикасе показва експозицията „Картини от болшевишкия рай“. В нея мул-тимедиално, както бихме казали днес, са изобразени гладът и кани-бализмът в Украйна, мизерията и милионите жертви на комунизма вСССР.

36

Въпреки че според всичко, което знаем междувременно, изложбата вобщи линии е отговаряла на съветската действителност, тя си оставачаст от пропагандната машина на националсоциалистите. Ето защонейното взривяване се смята за подвиг, а имената на извършителитестоят издялани в камък за поучение на потомствата. Такава е логикатана осмисленото и безусловно отричане на тоталитарната диктатура.В случая – на кафявата, националсоциалистическата. Няма никаквооснование да се подхожда по друг начин към червената, комунисти-ческата.

След 18 години все някога идва моментът, когато мислещите ичестни хора и в България трябва да се сепнат и да кажат: до тук и нитокрачка нататък! До сега бяха преглъщани гавра след гавра. Безумнотежкият бит и политическите трагикомедии парализираха волята,раждаха цинизъм и тикаха във вътрешна самоизолация. Не е ливреме един „малък“ случай като този да стане камъчето, което можеда обърне колата на повярвалите в непогрешимостта и безнаказа-ността си?

Георги Константинов е човекът, който може и трябва да бъде членна Комисията. Рецептата това да се постигне е проста. Тя е изписанаот дедите на фасадата на Събранието: „Съединението прави силата“.Рядко каузата, заради която си струва съединение е била толкова оче-видно справедлива и ясна. Ω

* 20.03.2007

37

Срамота! *

18-те години на българския стъкмен преход сломиха много от вко-ренените в човека представи за добро и зло, за порядъчност и мер-зост. Струва ни се понякога, че подмяната на ценностите е станаланеобратима. Съпротивата със силата на здравия разум и на естестве-ния морал изглежда често безпредметна. Свестните пак се смятат залуди, както е било в онази далечна епоха, която днес наричаме„робска“.

Подредбата на нашия свят обаче е такава, че тъкмо когато тъмни-ната изглежда най-безпросветна, се ражда надеждата. Тя изяснява ли-ковете на спътниците и хвърля светлина върху пътя, по който трябвада се върви. Когато това се случи, по-нататъшното премълчаване ибезверие стават немислими и неизвиними.

Изправени сме точно пред такъв случай. Един непреклонен човекна преклонна възраст принуждава всеки от нас да заеме позиция.Като юноша Георги Константинов дръзна жест пред който всички ниесе стъписвахме в конформистко примирение. И в социалистическаБългария, и в емиграция на Запад той остана непоколебим враг на ко-мунистическия режим. Днес Георги Константинов, е предложен зачлен на комисията по досиетата.

И ето че срещу този човек от десет дни не престава пороя от явни иподмолни намеци, хули, клевети, и безогледни лъжи. Не вярвам нещоот тези реакции да е учудило или сварило неподготвен стария поли-тически затворник и лагерист. В коментара няма да става дума за негосамия. Той си е изработил и излежал своето, неговите заслуги никойне може да му отнеме.

За нас става дума сега. За нас – читателите, потребителите, съучаст-ниците и съзидателите на политически и морално другата България.На онази – все още теоретична, умозрителна – България, която поидея трябва да се различава коренно от Българията на „тошото-шевци“, на „славитрифоновци“, на „веждирашидовци“, на„красимирпремя нов ци“, „ахмеддогановци“ и „йорданцоневци“.

Става дума за това дали е допустимо да се мълчи или още по-страшно – както правят някои обявяващи се за десни лидери – да сеувърта уклончиво и да се умува върху спомени за взривената обувка

38

на Сталин или за тежката съдба на комунисти като Трайчо Костов. Атрябва да се решава съдбоносен въпрос.

Става дума за това: ще позволим ли наследниците на Държавна си-гурност да унизят и се погаврят финално с един от малкото изявенипротивници на комунизма? Което значи да им позволим да се подиг-раят с всички нас, да обърнат в неговата абсурдна противоположностпроекта за нова, европейска и демократична България.

Георги Константинов бил анархо-комунист, идеологически и поли-тически бил повече от съмнителен, чуваме гласове от дясно. Това сеговори с пълна сериозност, сякаш обсъждаме кандидатура ако не запремиер, то поне за министър на държавната администрация или заобластен управител. Сякаш не става дума за член в борда на орган запроверка на досиетата, чиято основна дейност е тъкмо не полити-ческа, а морално-обществена, контролно-етична и преди всичко не-утрална и независима. Какво по-извисяващо политическите сили,застанали зад тази кандидатура, от готовността да се абстрахират оттясната политическа „специализация“ на своя кандидат. Не би либила техен плюс способността да гласуват доверие не на политическидекларирани пристрастия, а на доказана принципност, на твърдагражданска позиция и нонконформизъм?

Георги Константинов бил терорист, симпатизант и съучастник накомунистите от германската „RAF – Фракция на червената армия“ ина техните вождове Андреас Баадер и Улрике Майнхоф, внушават спе-циалистите на плаща и кинжала от НСС. И това безумие се слуша без-ропотно от вътрешната комисия на Събранието, подхваща се отмедиите, преповтаря се в станалото наистина вече „публично“ българ-ско обществено пространство. И никой не се сеща да попита как такаживелият години на Запад български „терорист“ не е споделил съд-бата на десетките баадер-майнхофци, излежаващи от десетилетияприсъди в най-строго охраняваните затвори в историята на Германия.

Ако обучаваните в Симеоновската школа и в Московските акаде-мии днешни наследници на Държавна сигурност разчитат на късатани памет, ще трябва да ги разочароваме – похватите им се помнятдобре: „Топенето“ на противници на режима зад граница пред запад-ните служби чрез скалъпване на фиктивни техни връзки с терорис-тични и подривни организации бе обичайна практика на колегитена „Емил Боев“. По същия начин днешните им братя по оръжие отФСБ се надпреварват да подхвърлят конспиративно на Запад разра-ботки за свои противници-емигранти като Борис Березовски, АхмедЗакаев, Андрей Некрасов, в които ги уличават във връзки с ислям-

39

ския тероризъм, с чеченски разбойници и с контрабандисти на яд-рени материали.

Никой в специализираните служби на Запад не взема подобни брът-вежи на сериозно – за разлика от дирижирани от заинтересованисили медии в България. За жалост – за разлика и от многобройни хип-нотизирани български граждани. За още по-голяма жалост – за раз-лика очевидно и от политици в България, от които очаквамедалновидност, но и принципност и способност да се абстрахират оттова кой е издигнал даден кандидат.

Защото в бъдеще няма да са много така красноречивите и убеди-телни каузи, които да си струват загърбването на лични суети идребни сметки. В този смисъл, нямаше да е лошо някой да беше бла-годарил на Георги Константинов. За това че го има. Преди да станевреме да му се извиняваме.

И да се срамуваме. Ω

* август 2007

40

Секс с по-малките славянски братя *

От няколко дни в българското мрежово пространство се въртят и об-съждат двете части на скандална по всички показатели статия от в-к„Комсомолска правда“, озаглавена „Защо гордият български народ,когото Русия освободи от турско иго, сега сам се навира под игото наНАТО“. Статията е скандална като се почне от името на автора, минесе през тезите, които съдържа и се стигне до политико-историческиямомент, в който те се изричат по начин, незапомнено агресивен и пре-зрителен към българския народ.

В Русия авторката Даря Асламова няма нужда от представяне. Ней-ният имидж в медийното и публично пространство е ясно маркиранот няколко понятия – секс, кръв, скандали и сензации на фона наруски национал-патриотизъм. Най-често тя съчетава всички тези еле-менти в едно като в репортажа си от Нагорни Карабах. Там тя описасъс сочни подробности как заплаща с тялото си за свободата на своиколеги, отвлечени от рекетьори.

Любознателните не би трябвало да пропуснат и репортажа на Даряза нейния меден месец, прекаран в порностудио или фотосерията вPenthouse, където тя е описана като „жена родена за война и секс“.Слабостта си към военните действия Даря задоволява като кореспон-дент по горещите точки на планетата от Руанда до Чечения и Абхазия,но като че ли най-добре се чувства в компанията на „сръбските братяславяни“, упражняващи се в геноцид през 1993-99 г. Без фалшиваскромност Даря Асламова публикува на своя сайт съкровен спомен –снимка, на която е попрегърнала търсения като военнопрестъпник Ра-дован Караджич.

През последните месеци популярната авторка на „Комсомолка“ всеповече се специализира в областта на международната политика.Незабравим остава репортажът ѝ за неблагодарна Полша, на коятобило „заповядано да се ориентира на Запад“. Апогей на текста е опи-санието на тридневен „славянски запой“ с неин варшавски колега, вразгара на който Даря, изправена на стол „като Ленин на бронираниявлак“, провъзгласява: „Русия е велика империя, която от векове не-престанно се разширява и тежко и горко на онзи, който се изпречи напътя ѝ!“ – „А ние кои сме тогава“ – пита „тихо и зло“ полският колега

41

Ян. „Вие ли? Вие сте наши по-малки славянски братя“ – отговаря сниз-ходително журналистката-политолог.

Случаен ли е новоизбилият интерес на Даря Асламова към Бълга-рия и към „неблагодарния български елит“? Носталгично хрумванели я праща в подножието на Альоша в Пловдив, по стъпалата към мо-нумента на Шипка и при селяните в с. Граф Игнатиево, треперещи отнегодувание, че Евросъюзът им забранявал да си варят ракийката иот сега ненавиждащи грохота на американските самолети в бъдещатаавиобаза?

Може би един по-внимателен поглед към вестника на госпожата,носещ екзотичното за XXI век название „Комсомолска правда“, ще нипомогне да си отговорим на горните въпроси. Става дума за най-ма-совото издание в Русия с около 800 000 екземпляра всеки ден и надтримилионен тираж на съботното издание. Днешният булевардно-жълт вестник е на светлинни години от славата на „Комсомолка“ католиберално и демократично издание по време на перестройката.

Зад всекидневника стои „Газпром“, който в началото на годинатазакупи за 100 милиона щатски долара издателската къща „Комсомол-ска правда“ След като и на Запад се чуха гласове, обезпокоени от но-вата медийна мощ на Газпром, холдингът обяви, че действа от иметона руската групировка ЕСН, която от тогава се води като мажоритаренсобственик. Разположението на силите стана още по-ясно след катопрез юли т.г. норвежката медийна корпорация A-pressen пожела дапродаде своите 25 процента „комсомолски“ акции на ЕСН и да се от-тегли от руския медиен пазар.

Миналият месец съветът на директорите на „Комсомолска правда“бе възглавен от близкия приятел на Владимир Путин още от ленин-градските му години Олег Руднов. Така наречените „добре информи-рани източници“ твърдят, че Руднов вече притежава контролнияпакет акции на „Комсомолка“ и че той действа по поръчение на банка„Россия“, чийто главен собственик е друг приятел на Путин – ЮрийКовалчук.

Сегашното възраждане в публичното съзнание на широката рускапублика на старите митове за „българските братя славяни“, обреченина вечна вярност към Русия, заради нейната „безкористна“ помощпрез десетилетията, съвсем не е изолиран епизод. То се вписва в по-редицата арогантни действия и публични жестове на руски предста-вители от последните месеци. Незабравимо ще остане смразяващотос циничната си откровеност и с използвания архетипен символенобраз изказване на руския посланик в Брюксел Владимир Чижов. В

42

началото на годината той обяви, че България ще бъде „троянскияткон“ на Русия в ЕС.

Реализирането на тази програма можем да проследим в не едно идве политико-икономически решения на сегашния български поли-тически елит. В репортажа на Даря Асламова са предадени разговории срамни за всеки българин, усещащ що е национално и лично дос-тойнство, изказвания на университетските професори Андрей Пантев,Михаил Мирчев, на анонимната професорка по журналистика„Светла“, на Велизар Енчев, на депутата от „Коалиция за България“Александър Паунов. Всички те се вписват в днешната проруска, по съ-щество антинационална и антиевропейска ориентация на съвремен-ната „левица“. Те имат и по-дълбоки корени – паралели можем датърсим и във вековната традиция на купена със златни руски рубли,разрушителна за България, обвързаност с интересите на Москва наБалканите и в Европа.

Колкото до актуалната статия на Даря Асламова – а може ли даочакваме нещо друго от издание, наричащо се до ден днешен„Комсомол ска правда“? Може ли правдата, внушавана от вестник стова име, да бъде друга освен комсомолска – т.е. да обслужва линията,зададена по-рано от партията с главно „П“, а днес от стоящите в сянкаприятелски кръгове с дъх на газ и нефт.

Нашата отговорност на граждани, вече европейски – и формално,и по самосъзнание – изисква да не допускаме подобни опити за вме-шателство и груб патернализъм да отминават незабелязано. Да на-помняме на авторите и на сенчестите спонсори на „Комсомолка“, чеизвън Велизаренчевия и Андрейпантевия кръг те не могат да разчи-тат повече на секс с „по-малките славянски братя“. Ω

* 03.02.2009

43

Низкопоклонничество *

Нов почетен доктор-юрист

След поредица мрачни и мразовити новини напоследък, най-послемедиите зарадваха петимната публика и с радостна вест. На рускияминистър-председател вече няма да му се налага при срещите си смногоучени световни колеги да пристъпва срамежливо от крак накрак . Не след дълго и той ще има правото да се нарича д-р Путин.Макар и само „хонорис кауза“, но кой ти гледа подробности там, къ-дето се решават съдбините на човечеството.

Трогателно за нас като българи е, че новият принос към добрува-нето на великото северно племе и в полза на световното равновесиена силите е оригинално наш. Той се е пръкнал на бял свят не къде дае, а в старопрестолното Търново – град, свидетел на възходи и на па-дения. Едва ли има съмнение към кой вид събития следва да причис-лим новината, споходила ни сега от тамошния университет

Както научаваме, неговият ректор проф. Пламен Легкоступ предло-жил, а учените му колеги приели единодушно на заседание на Акаде-мическия съвет (да не се бърка с познати от миналото съвети наработническите и селски депутати!) да се присъди званието „почетендоктор“ на руския премиер Владимир Путин. Лека сянка на неудовле-творение остава у читателя, искащ да знае – а имало ли е акламации?Зер, такова събитие – сподобяването с чест и почит на политик, загубилги изцяло през последните 8 години – хич не бива да мине без аклама-ции! Вярваме все пак, че великотърновските приятели на Русия не сасе поленили и със сърдечно усърдие са похлопали в ладоши.

Вярата ни се обляга преди всичко на едно име – това на ректора Лег-коступ, Пламен Анатолиев – внук на белогвардееца Легкоступ, Гав-раил Тирентиевич, както той сам се е препоръчал в интернет. Проф.Легкоступ, този внук на побягнал от болшевиците и приютил се вбратска България самодържавен дядо, е гаранция за тясна сърдечнавръзка и извезана в сърма вярност към страната на Победоносцев, Ак-саков и Каулбарс, на Александър Трети, Николай Втори и ВладимирПърви (Улянов). И, разбира се, на всички техни днешни наследници.Нека хвърлим бегъл поглед към неговата неуморна научна дейност вполза на славянското единство. Ще видим проф. Легкоступ да гостува

44

през 2008 г. в Твер. Той участва и докладва на организирана от рус-кото министерството на културата, от Московската патриаршия и отпр. Богоугодни заведения Международна научно-практическа конфе-ренция „Славянският свят: общност и многообразие“. Приносът на ве-ликотърновския професор е достоен: „Православие и славянство –единство в различията“. Е, малко чоглаво ни стана да прочетем за ня-какви „различия“, нали от години повелителите на българската дър-жавност и култура работят за изчезването на всякакви различия съссеверните братя, но, нейсе! Бързо се успокоихме, като си предста-вихме нагледно каква ще да е била „практическата“ част на славян-ската конференция: газене из блата в навуща от брезова кора,наливане с водка от буркан и замезяване с вкиснат квас, стрелба с лъкпо чучело на западен рицар-завоевател и непробудно спане от по еднаседмица на печката. Такива упражнения укрепват единството ...

Докато се запознавахме с дейността на професора, който ни осигуриновия доктор хонорис кауза по юридическите науки, у нас възникначувството за известна празнота. Липсваше ни някоя заслужена на-града за усилията на този татко, нарекъл, както ни учи отново интер-нетът, своя първороден син естествено по славянски Анатолий.Решихме да поровим из аналите на популярната и в България Акаде-мия за безопасност, охрана и ред (АБОП), организация на бивши и ак-тивни КГБ-исти и ФСБ-исти, специализирана днес в цивилнотопроникване там, където в миналото бяха нужни изнурителни усилияна цивилни експерти с горещи сърца и хладен ум.

И ето: оказва се, че на 23 март 2007 г. АБОП, наред с личности катоСашо Дончев, Валентин Златев и Вежди Рашидов, е присъдила и напроф. Легкоступ своя орден „Ломоносов“. Вярно, че сайтът на Велик-отърновската община твърди, че професорът бил удостоен с орденаот „Руската академия на науките“, но бърза справка в архивите наАБОП потвърждава обаче ни кара да си обясним търновската неточ-ност като проява на срамежлива скромност.

Немного далечното минало на нашата страна помни построяванетона паметник в центъра на София (в нарушение на забраната за изди-гане на паметници на живи личности) на съветския вожд, отличаващсе с особено членоразделната си реч, Леонид Брежнев. Сега, след катонеговият наследник в Кремъл, многозаслужил в прилагането на пра-вото на по-силния, е удостоен със званието „доктор хонорис кауза“,пред нас се открива нова перспектива за укрепване на дружбата и под-чертаване на челопреклонността: София не бива да остави на ВеликоТырново да я изпревари! Наложително е софийският кмет, самият

45

той също носител на орден на АБОП, да побърза и предложи издига-нето на подходящо скромен, но суров и правдив паметник на новиядоктор – Владимир Втори (Путин).

Защо не – в градинката пред Кристал? Косо по диагонал на памет-ника на някой си Стамболов, Стефан Николов, например ... Ω

* 25.03.2009

46

Човекът – опозиция *

Стефан Маринов – българският отговор на безвремието

„...замислям се над карнавала, в който е въвлечен целият народ.Всеки прекрасно знае, че животът, който живее, е един долен

маскарад, но на никой и през ум не му минава мисълта да сеизправи и да каже: „Живков, я не се правете на шантав!“

Ст. Маринов, 1982 г.

Всред зеещата празнота в полето на неприкритото, изобличителнодръзко художествено противопоставяне на комунистическия режимстои съвсем самотно една оригинална фигура. Пред нас, късните съ -зерцатели, тя блещука и прелива, приемайки черти от образа ту наГаргантюа, ту на Швейк, ту на Иван Чонкин, ту на вечния борец заправото на слабия Дон Кихот де ла Манча.

Това лято се навършват 12 години от неизяснената до край смъртна моя дългогодишен съсед и учител, на мислителя, писателя и фи-зика, но преди всичко – на добрия, ведър, остроумен, талантлив, смели неординарен човек – така рано отишлия си Стефан Маринов.

В края на 80-те, началото на 90-те години, когато получих екзем-пляр от нея, една от неговите книги ми стана настолна (по-точно е дасе каже, въвджобна, наплажна, речитативна и декламаторна). Това беуникалният за нашата литература политически епистолярен роман„Изыди, сатана!“ според поставеното от автора на руски заглавие. Са-мото използване на руския, а и подзаглавието на книгата – „Открове-ния в заявлениях“ са програмни: сборникът съдържа писма изаявления на автора до институции и лица в България от 1971 до 1983година, а текстовете в нея съзнателно и избирателно са писани от негона поне шест езика. Виртуозната игра не с езика, а с езиците е стилис-тичен похват, който наред с политическите и общочовешките теми натекста и същностно го издига на нивото на най-доброто, което позна-вам в достъпната ми европейска литература.

Стефан Маринов е роден през 1931 г. в София и изживява българ-ската част от живота си в родната си къща на някогашната улица„Журналист“, днес „Елин Пелин“ в Лозенец. Семейството е старо, ар-тистично-интелектуално, с леви политически възгледи. Той завършва

47

Военноморското училище във Варна и се дипломира като физик. Пъ-тува по море, постъпва на работа във Физическия институт на БАН.

В детските ми спомени от края на 60-те години го виждам винагитичащ, (за да не губи време, той почти не ходеше с нормална крачка),често в анцуг и гуменки, с тенис ракета в ръка. Не съм и знаел тогаваза грижите му, намерили израз в писмата от сборника. По оновавреме в махалата вече му се носеше славата на чудак – в СССР в онезигодини са използвали за хора като него термина „дисидент“. Прагма-тичният българин употребява вместо това нарицателните „шантав“,„перко“, „откачен“ ... Започна да отсъства за по-дълго, дочу се, че е из-пращан принудително в Психиатрията.

По-късно уточних, че като пацифист по убеждение още през ’62 го-дина той издава в София първия самиздатски вестник „Ядец“ и раз-пространява по собствени думи 20-30 бройки „сред познати инепознати“. През 1966 г. е обвинен пред съда за публично разглася-ване на отказа си да сътрудничи на разузнаването и за писмо до ми-нистъра на отбраната, с което отказва да служи в бъдеща термоядренавойна и му връща офицерските си пагони. Прокурорът заявява, че затези престъпления би могъл да иска смъртна присъда или 20 годинизатвор. Cлед медицинска експертиза, обявяваща го за параноик, Ма-ринов е затворен в Психиатрията.

Седем месеца по-късно е освободен. БАН го отчислява от научна ра-бота и го трудоустроява като преводач в Института. През 1974 годинаслед редица остро критични и бликащи от ирония, сарказъм и жиз-нена правда писма до научни институции и до самия Ангел Балевски,по искане на централното ръководство на БАН, Стефан Маринов от-ново е въдворен принудително в Психиатрията.

От тук той успява да избяга и да влезе в Американското посолство,където иска да връчи протест за нарушаване на човешките му права.Вместо това служители на посолството извикват милицията и без-участно позволяват на двама цивилни агенти на ДС да пребият Сте-фан Маринов във вестибюла, на американска територия и да гоизвлекат вързан от там.

Като физик е привърженик на Нютон и стига до извода, че „про-странството и времето са абсолютни“. Анализира и критикува в ня-колко свои фундаментални книги (издадени по-късно на Запад)теорията на относителността на Айнщайн. Най-общо казано, Мари-нов твърди, че „принципът на относителността е неверен, че скоросттана светлината не е постоянна, и че скоростта на земята спрямо абсо-лютното пространство може да бъде измерена“. За физическия акаде-

48

мичен свят до ден днешен това се равнява на богохулство. В дома сина ул. „Елин Пелин“ Стефан Маринов устройва Лаборатория за фун-даментални физически проблеми, а през пролетта на 1977 г. свиквасам Международна конференция по абсолютното пространство ивреме във Варна, на която кани познати физици от цял свят.

Реалността се преплита с абсурда: КДС започва масирана кампанияза осуетяване на конференцията. По тяхно настояване Стефан Мари-нов разпраща писма до всички заявили пристигането си учени с пре-поръчаното му от МВР нелепо обяснение, че конференцията се отлагапоради очаквано земетресение в района на Варна. Скоро след това тойе екстрадиран в Белгия. Известността му вече в чужбина и разглася-ването на неговия случай стават фактор, накарал режима да се откажеот вътрешна разправа с дисидента.

В чужбина Стефан Маринов се установява в Америка, после се пре-мества в Италия, в Австрия. Емигрантската му съдба не е от леките –издържа се с физическа работа, но не като физик, а например катоконяр в графско имение. Сам се прехранва от зеленчуковата си гра-дина. Не спира заниманията си с теоретична физика, пише и издавав собственото издателство „Изток – Запад“ философски и физическитрудове, посвещава много усилия на търсенията си в областта на ге-нератори на свободна енергия, завършва фундаменталния си петто-мен труд „Класическа физика“. В Генуа издава обемистия том „Теорияна политическата икономия“. През годините общува с известни поли-тически емигранти от соцлагера на Запад като Буковски, Горбаневс-кая, Пеликан, Белоцерковски, Максимов. Участва в акции на протести в защита на Андрей Сахаров. През 1980 г. най-сериозно планира са-мозапалването си пред съветското посолство в Париж в знак на про-тест срещу затварянето на колегата-физик Юрий Орлов в съветскизатвор, но френските власти го арестуват своевременно, пребиват гои го изхвърлят в Италия.

Не са му спестени горчиви разочарования. Постоянно депортиранкато бунтарски и непокорен дух между Австрия, Италия, Франция,Стефан Маринов няма кой знае какви илюзии за склонността на за-падния политически елит на отстъпки пред източния комунизъм вдуха на популярното тогава „размразяване“ и „намаляване на напре-жението“. За емигрантските издания и западните радиостанции Ма-ринов е непредсказуем чудак, при това деклариран привърженик наидеалния комунизъм с християнски черти, неприемлив автор, койтосъвместява безпроблемно възхищението си пред Исус Христос съссвоя изявен атеизъм.

49

Най-забележителната работа на Стефан Маринов в емиграция за мене романът в писма „Изыди сатана“. Първото издание е през 1982 г. вГрац. В книгата си включва своята десетилетна кореспонденция с раз-лични институции в България и чужбина, но главните му адресати садва „Ангела“ – академик Ангел Балевски – неговият главен „шеф“ отБАН и полковник Ангел Гогов, заместник на небезизвестния МирчоСпасов – зам. началник на отдел „Паспортен“ на МВР.

Безсмислено е да се прави опит за преразказ или да се описва съ-държанието на тази несравнима с нищо в нашата литература книга.Тя просто трябва да се прочете. Нейното време ни най-малко не е от-минало, напротив, тя е насъщна и за днешния ден след 20 години из-терзан преход. Всяко писмо в нея е вулкан от идеи, остроумие, сатира,от унищожително-интелигентна критика на системата. Най-дълбокимисли са поднесени в игриво-разговорен, понякога вулгарен стил, наместа лирично-извисено, на ръба на патетичността. Авторът под-режда пъстра мозайка от алюзии, от преки или закодирани цитати отцялата световна литература, перфектно и свободно играе с езиците –български, руски, немски, английски, полски, френски. Затова ипочти една трета от обема на книгата заемат преводите на края.

„Изыди сатана“ е един непресекващ карнавал, в който тъгата и коп-нежа по нормалните човешки отношения се редуват с неудържим, за-разителен смях. Както сам споменава на едно място, нароченият запараноик Стефан Маринов просто си „намята шутовското наметало“за да каже направо в лицето на властниците неща, които поднесенипо друг начин биха му донесли най-сурова присъда. Нахлузил маскатана „юродивия“, той ред по ред изписва образа на един истински по-бъркан строй, на едно душевно болно общество, управлявано от по-луграмотна и безскрупулна клика.

Стефан Маринов почина на 15 юли 1997 г. в Грац, Австрия, падайкиот балкона на университетската библиотека. Официалното заключе-ние до днес е самоубийство. Не секват изказваните от негови колегисъмнения, че този жизнерадостен и оптимистичен човек едва ли е на-пуснал съвсем доброволно земния живот. Изследванията му в об-ластта на алтернативните енергийни източници и заявените от негопредстоящи технологични решения се приемат като доводи за това,че ученият е бил пречка на мощни интереси.

Неотдавна получих от далечна антикварна книжарница, поръчанпо интернет уникален албум, издаден през 1982 г. в Болоня. Вдъхно-вен от цикъла „Голгота“ от 12 платна на големия италиански живопи-сец-реалист Ренато Чени, Стефан Маринов пише на италиански

50

едноименна поема. Картините на Чени, редувайки се със стиховете наМаринов, безмилостно описват пътя на Сина человечески, но и на чо-века изобщо – през жестоката земна реалност до Разпятието. Дваматаконгениални художници виждат своя ближен като жертва на тотали-таризмите на XX век, на световните лидери, на държавното и клери-кално насилие. Финалът е издържано в кърваво червено платно.Обърнат с гръб към нас, Човекът стои изправен пред сивата маса насвоите мъчители. Сред нея се открояват образите на Ленин, Сталин,Чърчил, Рузвелт, Де Гол, Мао ...

Цялото творчество на нашия забележителен сънародник СтефанМаринов, не само поемата „Голгота“, чака своя български откривател.Някак знаменателно, албумът, който пощаджията ми връчи точно нарождения ми ден, носи на първа страница ръкописно посвещение написателя. То е отправено към главния редактор на британското спи-сание Nature д-р Джон Мадокс – един от най-заклетите противниции душители на неакадемичните му физични теории.

Открити днес, тези последни думи на покойния Стефан Маринов,звучат ангажиращо за всички нас:

„С голяма надежда във Вашата научна смелост и във Вашеточувство за гражданска отговорност“

Страсти македоно-български

* март 2009

52

Буре с барут или романтичен блян *

Македония и България на европейската сцена

Текстът е написан по поръчка на немскоезичното литературносписание Wespennest от Виена. За специалния брой, посветен наМакедония, на автора бе предложено да представи „българскияпоглед върху македонския въпрос“. Презентацията на списаниетона Лайпцигския панаир на книгата на 13.03.2009 и четенето малкопо-късно във Виена се превърнаха в скандал след протести наприсъстващи македонски автори. Според тях авторът застъпва„профашистки“ позиции, апелира за „връщането на Македония наБългария“ и е „великобългарски шовинист“. Кам панията продължии в македонските медии.

И отново в Берлин се заговори за Балканите, отново за Македония…Точно 130 години след съдбоносния Берлински конгрес почти забра-веният израз „буре с барут“ пак вълнува германската столица. За щас-тие този път режисьор не е „железният канцлер“, а български театрал– Димитър Гочев. Неговата постановка на пиесата „Буре с барут“ намакедонския автор Деян Дуковски предизвиква доста емоции на по-следния Берлински фестивал. И също както едно време на Конгресанещата пак се въртят около Македония, България, Балканите в по-широк смисъл. На сцената се разиграва мрачен и кървав сюжет. За-пленен и ужасèн, днешният берлински зрител недоумява пред сякаширационалните изблици на насилие. Не по-различно е било отноше-нието на европейските съвременници в хода на цялото последнострашно, белязано от взаимна ненавист, балканско столетие.

В националното съзнание на българите Берлинският конгрес от1878 година е запечатан като трагично събитие. Без изслушване навсички засегнати народи на него се чертаят граници и се учредяватнови държави. Той е първата брънка от веригата на последвалите „на-ционални катастрофи“ на България. На конгреса тогавашните евро-пейски Велики сили посяват семето, от което до неотдавна покълвахавсе нови и нови войни и насилия.Три месеца преди блестящата среща в Берлинския дворец на княз Ра-дзивил, през март 1878 завършва Руско-турската война с подписва-

53

нето на прелиминарен (предварителен) мирен договор в предгра-дието на Цариград Св. Стефан. Този документ фиксира границите наедна новосъздаваема българска държава. Тя трябва да се отдели от те-риторията на победената Османска империя и да обхваща почтивсички области в Мизия (северно от Балкана), Тракия и Македония,които преобладаващо са заселени с българи.

Географските и етнически основания за установяването на грани-ците на новото образувание са почерпени от решенията на Междуна-родната посланическа конференция в османската столица, заседавалапрез 1876 г. От българска гледна точка тази конференция има същест-вено значение. Изхождайки от общопризнати етнически и езиковистудии, тя установява наличието на само две славянски народностнигрупи на територията на османските Балкани – сърби и българи. Катоцяло регионът представлява пъстър кърпеж от различни, плътно съ-седстващи си етноси. Напразно бихме търсили в документите на кон-ференцията споменаването на „македонски народ“ или на„македоноезична“ етническа група. Границите на планираната авто-номна българска област, която е трябвало да се създаде на етническипринцип, обхващат цялата територия на днешна Република Македо-ния, стигат на Юг до Солун и продължават по протежение на Егей-ския бряг.

Този предначертан на хартия проект, станал по-късно известен катоСан Стефанска България, е от българска гледна точка най-съществе-ният резултат на мирния договор от 3 март 1878 година. На тази датаднешна България празнува своя национален празник. Съпринадлеж-ността на всички, населени с българи, територии на османската им-перия е част от тогавашното самосъзнание на образованияинтелектуално-религиозен елит. Съставеният под руска диктовка дър-жавен проект обаче няма никакъв шанс да бъде осъществен. Прека-лено големи са резервите на другите европейски Сили към еднаобширна, внушителна като брой на население и икономически потен-циал, България. Европа не може и не желае да допусне така близкодо Босфора създаването на силна, васална на Русия държава.

Ето как се стига до Берлинския конгрес през лятото на 1878. На негоделегатите се занимават главно с прокарване на граници и с гриж-ливо балансиране на собствените интереси. Русия бързо изразява го-товност да се откаже от прекомерно наедрялото си българско протеже.В резултат на съглашението голяма част от току-що освободеното следпет столетия османско владичество българско население е предаденаотново под скиптъра на Султана. Берлин решава създаването на Кня-

54

жество България само на тясната ивица между Дунава и Стара пла-нина, предоставя на част от Тракийската низина автономен статут подимето Източна Румелия и връща целия географски регион Македо-ния обратно в Османската империя.

Разочарованието на отново „обречените на турския ятаган“ хоракрай Охридското езеро, в долината на Вардара, край стария град Кос-тур и в подножието на белокаменния Пирин е голямо. До днес вълну-ват отчаяните прошения, които получава владиката Методий Кусевот общините на своите български сънародници из цяла Македония.Методий, от македонския град Прилеп, е един от най-активните зас-тъпници за съдбата на българите в представителствата на Великитесили в Пловдив и Цариград. Още преди началото на Берлинския кон-грес той се опитва да състави и изпрати в Германия депутация на бъл-гарски старейшини от различни краища на Македония. Рускиятгубернатор в Пловдив Столипин заплашва непокорния духовник „съсСибир“, ако не прекрати незабавно своеволната си акция. Така бълга-рите от Македония не могат да бъдат представени дори и с неофици-ална делегация по време на Конгреса в Берлин. И все пак в повечетоцърковни общини на Македония се съставят петиции и прошения снастоятелната молба до Великите сили да не ги отделят от Българияи връщат обратно в Османската империя. Списъкът с подписите стигадо Пловдив и, оставен за по-сигурно съхранение в руското консулство,пропада завинаги.

По онова време едни от малкото представители на българскиянарод, които могат да се застъпват за сънародниците пред агентитена Великите сили са неговите духовни водачи. Българската народноств Османската империя не разполага с други организирани структуриизвън църковните. Националното възраждане на живеещите петсто-тин години под чужда окупация българи започва в средата на XIX веккато борба за културно и църковно самоуправление. До тогава гръц-ката Патриаршия обгрижва духовно всички християни под властта наСултана. Във всички църкви богослужението се извършва на гръцкиезик. Постепенно, едно след друго започват да се строят българскиучилища на собствена издръжка на общините и да се откриват из сто-тици македонски села и градове. Следващата стъпка е борбата за въз-становяване на независима църква за всички българи в Османскатаимперия. И тук начело са общините от областта Македония, коитоискат да се отделят от гръцката Патриаршия. След големи премеждияи в постоянни стълкновения с мощната гръцка църква те постигатпрез 1870 г. издаването на султански ферман. С него се създава само-

55

* Името на града тук и другаде изписвам според стария „Алманах Македония“и трудовете на познавачи като покойния К. Църнушанов – бел. авт.

стоятелна българска църква за трите провинции Мизия, Тракия и Ма-кедония. За Екзарх е избран българският митрополит Антим.

До ден днешен извоюването на църковната независимост е ключовмомент в самосъзнанието на българите. Териториално Екзархията об-хваща и земи, намиращи се извън границите на Княжество Българияи това обстоятелство насърчава през следващите десетилетия стреме-жите към повторно обединение на разкъсаната от граници българсканация. Съгласно чл. 10 на Фермана в спорни епархии следва да се про-ведат плебисцити. Онези епархии, в които поне 2/3 от християните сепроизнесат в полза на българската църква, имат право да преминаткъм Екзархията. По този начин гласът на народа решава и през след-ващите години по-голямата част от Македония, в частност градовекато Скопйе*, Охрид, Битоля, Дебър, Велес и Струмица преминаваткъм Екзархията и получават български владици.

През онези години понятието македонец обозначава населениетона географската област Македония. Характеристиката македонецняма етническа, още по-малко национална конотация. Така стоят не-щата и през следващите десетилетия. Можело е да си пламтящ нацио-налист на гръцката, албанската, българската или на турската кауза ипак да си македонец или „син на Македония“, както са се изразявалив тогавашния патетичен стил. Македония е била земя с пъстър етни-чески състав. Трудовете на уважавани учени и на пътешественици,както и статистически студии от онова време показват, че особено вселските райони, във вътрешността на областта числено преобладавабългарският елемент. На второ място по брой са турците, следвани отзаселените главно по крайбрежието гърци, от албанци, евреи, власии цигани. Сърби – и в това отношение почти всички тогавашни източ-ници, с изключение на някои сръбски, са единодушни – към края на70-те години на XIX век в Македония не е имало. Всички тези хора,населяващи територията между Охридското езеро на Запад и Егейскоморе на Юг, между Родопа на Изток и Шар планина на Север са сесмятали и са се наричали македонци.

Следващите десетилетия – до рухването на Османската империяпрез 1912 г. – коренно изменят положението в Македония. Променитеобричат всички македонци на яростни и жестоки борби между отдел-ните етнически групи и сеят ненавист сред народите на съседните дър-жави, която се предава от поколение на поколение.

През 1885 г., въпреки предупрежденията на Великите сили и про-тив категоричната воля на Русия Северна България и Източна Руме-лия се обединяват на своя глава в по-голямото вече Княжество

56

България. Това е първа ревизия на клаузите на Берлинския конгрес.В Македония духовете закипяват. Македонските българи вече са под-ложени не само на обичайните притеснения и гонения от страна наосманския владетел, но и на опасността от две нови, екзистенциалнизаплахи. От една страна – гръцката националистическа Megali Idea,т.е. придобиването на всички, познати от античността като гръцки те-ритории и от друга – сръбското домогване на Юг. Сърбите разширя-ват понятието „Стара Сърбия“ върху цяла Македония, отричат наживеещите там българи собствена етническа идентичност и ги обявя-ват просто за „южни сърби“.

За своите съседи на Юг българите от Македония са „българогласнигърци“. Те трябва да бъдат върнати обратно в скута на стара Елада ина църквата-майка в Цариград. Това започва да се върши с помощтана златото, но много често и с огън и меч. Настъпва времето на т.н.„въоръжени пропаганди“. Най-вече от Крит и от вътрешността на Гър-ция се подготвят и изпращат в Македония прословутите с жестокосттаси андартски банди. Из селата на Костурско и по долината на Вардарте оставят след себе си опустошение и смърт. Целта им е да принудятекзархийските общини да се завърнат в лоното на гръцкия Патриарх,което през онези времена е равносилно на погърчване и отказ отсвоята българска идентичност.

Елитът в Сърбия, която през целия XIX век е в плен на доктринатана държавника Гарашанин, разглежда своята страна като „Пиемонтна Балканите“ за всички южни славяни. След създаването и укрепва-нето на независимото Княжество България в Сърбия започват да серазработват различни варианти за асимилация на българското насе-ление в Македония. Реномирани учени в Белград въоръжават сръб -ските политици с аргументацията за националистическия фанатизъми за агресивната им експанзия. Историци, филолози и географи катоМилош Милоевич, Стоян Новакович и Йован Цвиич развиват теории,които трябва да докажат, че цяла Македония се обитава от сърби и чеезикът на македонските славяни е диалект на сръбския. Цвиичтвърди, че славянското македонско население е някаква флотантнамаса, без каквото и да е народностно самосъзнание. От тази маса чрезсъответното влияние и натиск може да се формират сърби – или бъл-гари. Ето защо Белград започва усилено да изпраща емисари през гра-ницата с Македония и с много пари се опитва да вербува българскимладежи за обучение в Сърбия, настанява сръбски учители в общинитена Македония и дори отваря тук и там сръбски училища. Местното на-селение бурно се противопоставя на тези опити за езиково-културна

57

асимилация, нерядко взема в ръка камъни и тояги и просто прогонваненавижданите чужди учители.

С течение на времето Белград установява, че приобщаването къмсърбизма чрез образователно-просветни кампании и със средстватана културното влияние се проваля пред непреклонната съпротива намакедонските българи. Постепенно се налага убеждението, че е по-многообещаващо да се насърчава формирането на обособена македон-ска национална идентичност като междинна фаза към една по-къснапълна асимилация в сърбизма. Основна характеристика на това ново-създаваемо македонско национално самосъзнание се предвижда дабъде неговият краен антагонизъм и необратимо разграничаване отбългарската идентичност.

А какви са стремленията и плановете на онези обитатели на Маке-дония, които се наричат в преобладаващото си мнозинство българии принадлежат към българската Екзархия? След повторното имвключване през 1878 г. в пределите на Османската империя, тези хораса обречени не само на все по-безобразно вилнеещата турска местнаи централна власт. Сега те са изправени и пред новата страшна за-плаха от гръцка и сръбска експанзия.

Погледите се насочват с надежда към съседна и свободна България.Все повече македонски младежи учат в Софийското офицерско учи-лище и се потапят в атмосферата на въздигащото се, и тъкмо отърва-ващо се от руската опека Княжество. Неофициалната столица наМакедония Солун също привлича стотици ученолюбиви, бунтовнонастроени млади българи от провинцията. На прага на XX век тамош-ното българско девическо училище и българската мъжка гимназиястават ярки културни центрове, от които из страната се пръсват новиучители и утрешни революционери.

Именно в Солун през 1893 г. група млади интелектуалци основаватбъдещата мощна и страшна нелегална организация за освобожде-нието на Македония. Първото название, което революционерите ѝдават е БМОРК (Български Македоно-Одрински Революционни Ко-митети). Самото име сочи ясно целите на организацията – освобож-даването на провинциите Македония и Източна Тракия, които всеоще са под османска власт. По-късно названието на организацията сепроменя, за да стане ВМРО (Вътрешна Македонска Революционна Ор-ганизация). Така се подчертава и за пред света македонският, т.е. не-управляем от България, характер на движението. Защото тъкмо товаобвинение, че организацията се дирижира от София, се лансира оттурска страна, но и от Сърбия и от Гърция и се използва, за да се вреди

58

на България пред Великите сили. По тази причината ВМРО в никойетап на своето развитие не включва в програмата си присъединява-нето на освободена Македония към България и не работи в тази по-сока. Организацията води своята въоръжена борба с определената целда извоюва автономия за Македония и равноправни възможности заразвитие на всички националности на нейна територия.

Официалната държавна доктрина на днешно Скопйе интерпретираВМРО като „организация на македонския народ“. Водещите фигурина организацията обаче винаги са се определяли като македонски бъл-гари. Запазената им кореспонденция, записаните и издадени технимемоари не оставят никакво съмнение по този въпрос. Всички доку-менти от онова време и от последвалите години са написани без из-ключение на книжовен български. Защото това е бил майчиният език,както на борците за освобождение, така и на обикновените славянскиселяни и занаятчии в Македония. Наистина понякога обагрен с коло-рита на специфичния локален диалект, но такава е била езиковатакартина и в другите региони на заселване на българската народност.

Връх в борбата на ВМРО с трагични последици за гражданското на-селение е Илинденското въстание през 1903 година. Бунтът обхващапреди всичко районите около Битоля, Костур, Лерин, Охрид и При-леп. След неколкоседмични сражения на зле въоръженото селскоопълчение и на четите с настъпващия турски аскер и с безчинстващиместни башибозушки банди въстанието е потушено. Европа научавас възмущение за кланета на мирното население, за опожарявания имасови изнасилвания. Хиляди бежанци напускат родните места и по-теглят през границата към България. Това е първата от няколко по-следователни бежански вълни, които през следващите десетилетияобезкръвяват Македония. Показателно е, че отново и отново свобод-ната българска държава е заветната цел на спасяващите се, понякогасамо с по-едно вързопче, хора. Нито Сърбия, нито Гърция са били ня-кога сполетявани от бежански потоци откъм Македония. Напротив,доста често през следващите години тъкмо тези страни стават източ-ник за нови злочестия на македонското население.

Илинденското въстание, което днес е придобило митологичничерти в обществения дискурс, както в Македония така и в България,е важно, когато се опитваме да проумеем по-сетнешното отчуждаванеи обособяване на двете днешни нации – българската и македонската.В съвременния македонистки (отговарящ на официалната нацио-нална доктрина на Скопйе) процес на изграждане на националнаидентичност, на Илинденското въстание се възлага много ранна,

59

почти държавнотворческа функция. Обратно, за българската истори-ография и в съзнанието на ангажираната българска общественостИлинден е въстание на поробените македонски българи, водени отпламенни български патриоти от Македония и от Княжество Бълга-рия.

Може би е уместно да се подходи по-диференцирано към онова да-лечно, но все още съвсем живо в балканските представи време, къмбурните събития и техните последствия. Христо Силянов, известен ис-торик и сам активен участник в стълкновенията от началото на XXвек цитира в своя фундаментален труд „Освободителните борби наМакедония“ многобройни документи от 1903 година. И днес те пора -зяват читателя с отчаяната надежда, която питаят въстаниците и по-бягналото от турските злодейства из горите цивилно население, чеармията на Княжеството ще се вдигне на помощ. От всички части наМакедония се носят сърцераздирателни апели към братята от другатастрана на границата да изпълнят своя дълг и обявят война на Турция.В тогавашната общоевропейска ситуация това, разбира се, е илюзияи българската политическа класа е наясно, че е обречена на пасивноизчакване. Освен бурни протести, митинги за солидарност и адресидо Силите във всички градове на Княжеството, освен отварянето награницата за хиляди бежанци и криво-ляво подслоняването им, Бъл-гария не може да направи кой знае колко повече. Но едно е благора -зумното осъзнаване на политическата логика, съвсем друго –емоционалното разочарование на много македонски българи, изоста-вени в опожарените си села през дългите, мразовити зимни месеципод открито небе. А след тях следват още много години на мизерия ибезнадеждност. Не е ли разбираемо, че тогава у мнозина започва от-чуждаването от все още така съкровената идея за „майка България“,за да използваме популярен израз от онова време?

Идващите десетилетия поставят чувството на принадлежност на ма-кедонските българи към по-голямата българска общност на все новии нови изпитания. Има време на възход и на патриотичен екстаз,както е през 1912 година, по време на първата Балканска война на съю-зените балкански държави срещу Османската империя. Но следва идълбока покруса и отчаяние след това, когато България, загубила вто-рата Балканска война през 1913, е принудена да преотстъпи по- голямата част от Македония на Сърбия и на Гърция.

Заелите мястото на турските господари в Македония окупатори пок-риват страната с безпощаден терор, за да пречупят опърничавия бъл-гарски дух на македонците. Свидетелство за това ни дава подробният

60

Доклад на независимата международна комисия на Фондацията Кар-неги, една от най-ужасяващите книги на миналия век. Експертите накомисията, все уважавани европейски личности, пропътуват стотицикилометри в края на 1913 г. из Македония и съседните държави. Теустановяват случаи на невъобразимо дотогава държавно организи-рано насилие от страна на окупаторите преди всичко срещу българ-ското, но и срещу турското население. Само Сърбия отказва накомисията достъп до своята територия. Победената във войната Бъл-гария трябва да приеме в течение на няколко месеца над 100 000 бе-жанци. Те идват в дълги колони, на каруци и пеш, преди всичко отвече гръцката Южна Македония. Това е първото етническо прочист-ване на XX век в Европа.

Следващия подем на национален ентусиазъм, последван от новоразочарование, българското население на Македония преживява входа на Първата световна война, която на Балканите се води главноиз равнините и по скалистите бърда на Македония. През 1915 г. Бъл-гария влиза във войната на страната на Централните сили с възтор-жената съпричастност на своите граждани. Цел на нейното участие,която се споделя от голямото мнозинство на българите е освобожда-ването на „македонските братя от сръбския терористичен режим“ ивъзстановяването на националното единство. Частите на българскатаармия се посрещат в цяла Македония с камбанен звън, хорá и ра-достни сълзи. Но войната скоро завършва и българските войници, ад-министрацията, дори възстановените български училища трябва даизчезнат. След погрома от 1913 това е Втората национална катастрофаза България. Отново македонците стават свидетели и жертва на нес-пособността на България да им осигури защита и сигурност. Сърби игърци се завръщат и си отмъщават на всички, които са подкрепялиили симпатизирали на българските „окупатори“. И отново потеглятстотици хиляди с бежанските кервани на Изток. В тях пъплят щаст-ливците, които са си спасили живота и търсят подслон в България.

Трагичен белег на българската и македонска съдба е, че вече позна-тата схема се повтаря още веднъж: през пролетта на 1941 година Бъл-гария отново предявява своите права върху населената с българитеритория на Македония. След капитулацията на Югославия и Гър-ция, Германия прехвърля върху своя съюзник България администра-тивното управление на техните македонски земи. Ентусиазмът пак незнае граница. Мнозина виждат най-после почти осъществен десети-летния национален идеал – обединена България. В Македония се раз-играват неописуеми сцени, запазени до днес на филмова лента.

61

Навлизащата българска войска е посрещната с ликуване. Свидетелиразказват, че през онази година жителите на село Велгощи не моглида наберат и една ябълка, защото като не стигнали цветята, покрилишосето от Ресен до Охрид с цъфнали ябълкови клонки, за да минатпо тях очакваните от десетилетия с копнеж български войници.

Само три години по-късно като съюзник на Германия, България пактрябва да опразни Македония. Този път обаче липсват бежанските ко-лони – през 1944 както в Македония, така и в България се установяваткомунистически диктатури. И все пак на отделни македонци, коитоне желаят да потиснат българското си самосъзнание, се удава да пре-минат границата в посока България. Там ги очаква често трагичнасъдба. За завзелите властта в София комунисти, привържениците набългарската национална идентичност на македонците са „великобъл-гарски шовинисти“, които подлежат на ликвидация или на превъзпи-тание в концлагери. Съответно е и отношението към тях презследващото десетилетие.

Позицията на комунистите по Македонския въпрос следва тайнатамосковска резолюция на Коминтерна от 1934, която декретира създа-ването на отделна „македонска нация“. Не е възможно в рамките натози текст да се изследват по-детайлно причините за това решение.Съветският съюз наследява от Руската империя стремежа за завладя-ване на Проливите. В комбинация с никога неизоставените плановеза Световна революция, тази позиция се реализира в постоянни уси-лия за дестабилизиране на балканските държави и насъскването имедна срещу друга. Като държава с централно значение за региона,България може да бъде още по-ефикасно отслабена, ако бъде отчуж-дена и изолирана част от нейните етнически сънародници. Впрочем,не е достатъчно известно, че в плановете на Коминтерна влиза и съз-даването на отделна „добруджанска“ нация в Североизточна Бълга-рия, но те не се осъществяват така ефикасно, както в случая сМакедония.

Освен македонската нация, която е постулирана с декрет, и вториятелемент на днешната македонски идентичност – македонският език– е продукт на административно и политическо решение. Македон-ският език е кодифициран през 1945 година след като през 1944 приизключителна спешност нарочна езикова комисия в Скопйе заличаванякои, определени като български, букви от кирилицата и доближавановата македонска азбука до сръбската. Основа на днешния македон-ски книжовен език са диалекти от региона на Прилеп и Тиквеш. Гра-матически почти няма разлики с българския език. Лексикално

62

македонският е силно повлиян от сръбския и е наситен с голям бройчуждици. Въпреки това, издаденият през 1968 г. в Скопйе „Българо-македонски речник“ е уникален по рода си. Известният славист проф.Джеймс Ф. Кларк го определя като „Българо-български речник“, за-ради тъй очевидното съвпадение на по-голямата част от лексиката вдвете колонки на речника.

Като държава България има проблеми с признаването на македон-ския език, което понякога води в официалния междудържавен диалогдо конфузни ситуации. В последно време обаче този въпрос се решавапрагматично и без напрежение, което е окуражаващ сигнал. Българиябе първата страна, признала безусловно новата независима държаваРепублика Македония. Отношенията между двете страни се развиватотлично. „Македония“, бе казал веднъж предишният президент наБългария Петър Стоянов „е най-романтичната част от българската ис-тория“. Това вече не звучи експанзионистки или наставнически. Бъл-гария се учи да приема реалностите. Така или иначе, между два иполовина и три милиона от днешните български граждани имат ма-кедонски корени. Постепенно у все повече българи се налага разби-рането, че не може да се оспорва на част от населението на еднасъседна държава правото свободно да избира своята националност.Това важи с особена сила за по-просветените и мислещите в европей-ски контекст от тях. От своя страна обаче се очаква властите в съседнаМакедония да не онеправдават или дори притесняват онези свои граж-дани, които поради потеклото си или поради собствено разбиране заисторическите обстоятелства се смятат за българи.

Новата членка на ЕС България е заинтересувана от бързата евро-пейска интеграция на своя западен съсед. Броят на македонските сту-денти в българските университети е значителен и нараства от годинана година. Друга забележителна тенденция е постоянно увеличава-щият се брой на македонци, които подават заявление за българскогражданство въз основа на своя семеен произход. Миналата годинаповече от половината от дванайсетте хиляди молби за получаване набългарско гражданство са били на македонци. През 2007 около 3 500получават български паспорт. Всичко това създава нови и все по-тесни контакти между двете съседни страни.

Като най-непосредствен съсед обаче България е загрижена от честонестабилната политическа и преди всичко междуетническа ситуацияв Македония. Абсурдният, несъответстващ на съвременността и пре-чещ на евроатлантическата интеграция на страната, конфликт заимето с Гърция е също така причина за безпокойство.

63

В светлината на изложеното дотук, напрежението между македонции албанци и затлаченият спор с южния съсед се разкриват като про-блеми, заложени далеч назад, още през 1944 година. Те са късното от-мъщение за конструирания по онова време „македонски идентитет“и за превръщането на широките понятия „македонец“ и „македонски“от атрибути за географско потекло в характеристика за националност.Теоретиците на македонизма в Скопйе въведоха навремето термина„македонец“ на мястото на омразното на тях и на белградските им пок-ровители понятие „българин“. В момента, в който обозначението „ма-кедонец“ бива резервирано само за славянските граждани надържавата, останалите етнически групи автоматически се изключватот съдбовната общност на „македонците“, съществувала от векове натази територия. Откажеш ли на един албанец правото да принадлежикъм македонската общност, тъй като в Република Македония тя е пре-върната в характеристика на националност, няма защо да се чудиш,че той не е склонен да проявява кой знае каква лоялност към такавамакедонска държава.

Новоконструираната идентичност, която изглежда все още слабовкоренена в народа, се нуждае от постоянно разпалване. Например смитове, легенди и фантасмагории за някакво пряко родство с антич-ните македонци или с недодялани провокации като неотдавнашнотопреименуване на летище Скопйе в „Александър Велики“. Придобива-щата все по-ирационални черти националистическа кампания вСкопйе издава непрестанно подтискан комплекс за малоценност уднешния елит на Република Македония. Той попадна в капана, зало-жен от предшествениците му през 1944 година. От него не се очертавалесно излизане.

Ще си позволя едно предложение: през 1913 г. в кулоарите на съд-боносната конференция в Букурещ, на която Македония е разпарчо-сана и осъдена на чуждо владичество, големият син на Македония,българският писател Симеон Радев записва в албума на френска дама,помолила го да сподели мислите си в онзи трагичен момент:

„Историята постига стабилност само чрез справедливост“

Днес, 95 години по-късно, думите му звучат пророчески. Нека се на -дяваме, че те ще бъдат чути и в Скопйе. За да може занапред изразът„буре с барут“ да си остане само театрален термин.

* 01.11.2007

64

Посвещава се наДеня на народните будители *

Неотдавна ми бе дадена възможност да си избера книги от роднинскинаследствен архив. Небрежно бръкнах между купищата стари томовеи внезапно не повярвах на това, което видях в ръцете си – едно опър-пано книжле с меки корици, с надпис: „Симеон Радев – Македония ибългарското възраждане“.

Знаех за книга на френски под това заглавие, но в случая не бешеуказан преводач, т.е. ставаше дума за авторско издание. Виждал бяхв Берлин у българиста Норберт Рандов три подвързани томчета с пре-вод от 1927 г., но това беше явно нещо друго. Заех се да проучвам пред-историята на изданието и бързо установих, че малцина в Българиязнаят за него.

Разговарях със сина на Симеон Радев, Траян, който през последнитедесетилетия на живота на баща си е на практика негов съавтор, сът-рудник, правещ всички архивни справки, човекът на когото Симеонв почти пълна слепота диктува трудовете си. Макар в напреднала въз-раст, Траян Радев е с непреклонен дух и с македонска твърдост носибитието си на пенсионер, останал напълно сам на света, с всички про-изтичащи от това несгоди. Срещата с него за мен бе доближаване съсстрахопочитание до един от последните възрожденци, до физическияи духовен свят на Симеон Радев, до родния му Ресен, до Цариград,Охрид и стара София.

От Траян Радев научих подробности за книгата, която по волята насъдбата бе попаднала в ръцете ми. Баща му пише „La Macedoine et larenaissance bulgare au XIXe siecle“ през 1918 година. Същата годинатой я издава в Париж, за да може западната общественост да се запоз-нае с българското гледище по македонския въпрос – тема, която ставаособено важна преди мирните преговори в предградието Ньой. По-късно, когато Симеон Радев е вече пълномощен министър във Вашин-гтон, без да се обърне към него, Македонският научен институт (чийтопредседател е проф. Милетич) възлага на дъщерята на професораМаня да преведе труда и го отпечатва през 1927 г.

Траян разказва как баща му бил неприятно изненадан в Америка,когато прислужникът в легацията внесъл два пакета с книги. Прево-

65

дът, както можах да се убедя от екземпляра на Норберт Рандов, не еот най-добрите, а и цялото издание е осъществено без авторско съгла-сие. Все пак, с времето Симеон Радев се примирил с факта, че никойне се е обърнал към него, с това „флагрантно нарушение на авторскитему права“ – както го нарича Траян Радев. Писателят счел, че все паке по-добре изданието да съществува, макар и в този вид, за да се раз-пространява и в поробена Македония. Това обстоятелство се потвърдии от разказаното ми от друг наш съвременен възрожденец – проф. Ми-хаил Огнянов. Като юноша в Битоля през 30-те години той самиятбил чел и знае, че в българските среди се е четял усилено именно тозипревод, изданието на МНИ.

След освобождението на Македония през април 1941 г. и завръща-нето малко по-късно на Симеон Радев от легацията в Белгия (къдетое бил пълномощен министър, отговарящ и за връзките с Холандия) ,той започва авторски превод и дообработка на книгата. Решава попрепоръка на приятели от новоосвободените земи „Македония и бъл-гарското Възраждане“ да излезе в Скопйе. Екземплярът, с който раз-полагам, е с авторски предговор, датиран в края на 1942 г. СпоредТраян Радев книгата е отпечатана едва към 1943-1944 г. в печатница„Крайничанец“ в Скопйе. Тираж – 6000 екземпляра. Разпростране-нието обаче се забавя по различни причини чак до лятото на 1944 г.,докато скоро над всички се сгромолясва фаталният септември. Едначаст от тиража е била унищожена от югославските комунисти, другачаст е качена на камион и откарана в България. Тук, според ТраянРадев, баща му се е опитал да спаси книгата и да убеди отговорнителица да я пазят, защото „някой ден пак ще ви потрябва“, но почтивсички екземпляри са били изгорени. Запазени били като по чудосамо отделни екземпляри.

Такава е историята на една практически непозната творба на не -сравнимия познавач на българското минало в Македония, на големияродолюбец и прекрасен стилист Симеон Радев. Една книга, коятотрябва да стигне и до днешния читател и – както пожела синът и на-следник на автора Траян Радев – с оригиналния правопис, чиято от-мяна след 1944 г. и за него е едно от големите комунистическипрестъпления над целокупната българска култура.

Следва уводът на Симеон Радев към скопското издание от 1943 г.Един текст програмен и дълбоко прозорлив:

66

Симеонъ Радевъ

МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

На паметьта

на

БОРИСЪ САРАФОВЪ,

героятъ на Илинденското възстание,

авторътъ посвещава тази книга

съ братско чувство

67

ПРЕДГОВОРЪ КЪМЪ НАСТОЯЩЕТО ИЗДАНИЕ

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цельбѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливатасръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Маке дония.Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има другакройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ другакнига.

Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри задобре, по препорѫката на покой ния професоръ Милетичъ, да яиздаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъмене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като,отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които води -ха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книгае стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както затѣхното вдъх новение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпрос -транявани отъ Бѣлградъ досежно македон ското минало.

Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫдедопълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защототака тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изку ше -нието да се простря върху по-далечнитѣ причини на възражда нето,както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си нало -жа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкоимисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.

I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти ивъ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ на -роди на Европа, даже най-голѣмитѣ, той е едно послешно явление.

II. Докато други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснатоминало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество другоосвенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, убългарскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на него -вата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него,още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католическивладици, показваха сѫщитѣ граници на България.

III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи вътѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили

68

много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у другинароди. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ наши -тѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската импе рия,сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, нито другитѣсѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейно то единство.

IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племен -ното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: „Своетоне даваме и чуждото не щемъ“ сѫ девизътъ на българското възраж -дане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.

V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класасѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната нанеговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫще ствувала въ българ -ската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.

VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣпо-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще можеда издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъепархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбира тел -ството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непре -клонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, четѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата набългарския духъ да мине презъ всѣко изпитание.

VII. Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а сесъчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение навъпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своямоментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепен ность въбългарското възраждане.

VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е изди -галъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъщѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия идисциплина.

IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ идругитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога сераждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка.Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенънационаленъ подемъ.

X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочув -ство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно иполитически, но представлението, което българинътъ имаше за бъл -гарщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность.Думата „Българийка“ употрѣбявана по-късно, щѣше да се види набългаритѣ отъ онуй време като кощунство.

69

XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣпрезъ време на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никогабългарскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическообразование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водителибѣха хуманисти.

Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинскакултура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на антич -ната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплина на ума, коятотака силно поразява въ тѣхнитѣ писания.

XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийсковлияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в.дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противо -положна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които оставивъзраждането, се упражни сетне разрушителното действие на рускатарадикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толковапакостно за нова България, колкото византийското за България отъсрѣднитѣ вѣкове.

14 септемврий 1942 г. С. Радевъ

* 26.07.2007

70

За новите български граждании за старите ни дертове *

През последните седмици медиите, нетърпеливо задъхани, ни запоз-нават с все по-пикантни подробности около новополученото българ-ско гражданство на няколко македонски политици. Не самобулевардните часови вестници, но и патриотично ангажирана инфор-мационна агенция съобщават като сензационни разкрития часа и ми-нутата на внесените от Любчо Георгиевски и от Доста Димовскамолби за гражданство, детайли от адресната им и имуществена декла -рации, обстоятелства от семейната им история.

Дълбоко личният въпрос за националната идентичност и самоопре-деление на човека се превръща в публична тема. Той се обсъжда поклюкарски, без нужната деликатност и без опит за осъзнаване на ис-торическата отговорност.

Със сигурност никой от пишещите не си е задал въпроса какви об-ществени и лични последствия могат да имат огласените „разкрития“за тези македонски деятели в родината им. Както самите информаци-онни съобщения, така и повечето коментари към тях издават патер-налистично отношение към Македония и македонците, звучатнаставнически, в духа на „ние знаем кое е единствено правилното затях“. Така те волно или неволно се вписват изцяло в клишетата на ма-кедонистката пропаганда.

Информационната кампания се поде тъкмо след парламентарнитеизбори оттатък Огражден, в разгара на сложни преговори за участие вправителството. Някой по-мнителен може да се запита дали актуал-ният хъс на софийската „разследваща“ журналистика е плод само нанедомислена глупост или е вдъхновен задкулисно от сили, имащи ин-терес определени фактори да бъдат изолирани от активната политикав Македония. Рецептата за това е проста. След десетилетна обработкамакедонското обществено мнение е силно податливо на неприязън инедоверие към онези, които местната пропаганда обвинява в теснивръзки с България и нарича с отвратителния сърбизъм „бугараши“. Аконаистина някой е търсел определен ефект, той сега доволен потриваръце – в маке донското публично пространство моментално закипяхаантибългарски емоции с отдавна несрещана сила.

71

Неслучайно някои от новоприетите ни съграждани се опитаха, макари неумело да отричат и да се оправдават в македонския печат. Изпра-вен пред злорадата настървеност, с която вестниците у нас се заеха мо-ментално с тяхното опровергаване, се опитвах да си представя в каквасветлина се изправя отново пред очите на потърпевшите майка Бъл-гария. С основание или не, за нашите събратя в Македония нейниятобраз се определя до голяма степен и от писанията в свободните и ма-сови български медии. Как да възприеме отношението на държавата,в чийто идеални предели е решил да се завърне нейният блуден син,когато негова съкровена и лична постъпка се размотава с креслив тонпо първите вестникарски страници в същата тази държава, когато тамсе публикува монтирано факсимиле на новата му българска личнакарта? Пресилено ли ще е, ако наречем публичното размахване науказа за придобиване на гражданство чисто и просто донос пред за-интересуваните по своему от случая македонски инстанции? Не ставали всичко това още по-отвратително, когато е придружено с много -значителни коментари и дебелашки изводи, че „истинският“ мотивна македонските кандидати за гражданство било само безвизовото пъ-туване из Шенген?

Знам от близкото си общуване с наши събратя от днешна РепубликаМакедония колко деликатност е нужна при разговорите за национал-ната идентичност и за общите ни корени. Никой от нас няма право,без да познава подробно личния им опит, да съди хора, които с поко-ления са живели в условия на жесток терор, които до днес трябва дасе съобразяват с безмилостните правила на македонизма и на всеки -дневните и съвсем конкретни сръбски внушения. Кой може да се пос-тави на мястото на човек, принуден на невръстна детска възраст даплюе върху портрета на заклания от УДБА като „соработник на оку-паторот“ свой баща, да го проклина и да се отрича публично от него?Кой може да обвини такъв страдалец днес, че прекалено плахо иликолебливо заявява позиция по тези въпроси?

Когато търсим отговор на сегашния разлом между нас, българите инаричащите и определящите се национално като македонци няко-гашни наши сънародници, не е убедително да обясняваме всичкосамо с решенията на Коминтерна и с предходната десетилетна сръбскавъоръжена и финансова пропаганда. Още от периода преди частич-ното освобождение през 1878 г., та до днес, има събития и по стъпкина официална и неофициална България, които в някогашните за-падни предели на разселване на българската народност са въз -приемани като израз на безразличие, пренебрежение и дори на

72

враждебност. Неведнъж отношението, проявявано тук, е будело раз-очарование и оставяло огорчение у хората оттатък, от другата странана границата. Колкото и да е несъвместима като мащаб с примерите,които спонтанно ми идват на ум, и днешната афера за паспортите намакедонските политици се вписва в редицата, започнала с полеми-ката около създаването на българския книжовен език през втората по-ловина на XIX век.

Граматиците от Книжовното дружество, водени от Марин Дринов,отхвърлят в онези години призивите на български патриоти-книжов-ници от Запада за съобразяване и със западните диалекти при коди-фицирането на общобългарския писмен език. Напразно големиятохридчанин Кузман Шапкарев трогателно реди през 1868 г. „...се мо-лиме на предосветените братя наши, съчинители или предводителида сторят добрината да отстъпят нещо и за хатъра на Македонскитеси братя да турят в наречието си и малце солчица Македонска, за дасрещат Кириловите и Климентовите потомци по-малко мъка в изуче-нието на майчиния си език...“. Марин Дринов отговаря сухо, че „та-кова сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо“.

Неотдавна проф. Михаил Огнянов напомни във вестник „Про &Анти“, бр.27 и усилията на кръга около сп. „Лоза“ от 90-те години наXIX век за преодоляване недостатъците на монодиалектния новобъл-гарски книжовен език. Набързо и неоснователно „лозарите“ са обви-нени в нелеп „македонски сепаратизъм“. Според покойния проф.Шклифов тези млади български патриоти, разочаровани от неразби-рането и консерватизма на факторите в Княжеството, прекратяваткнижовната си дейност и се пръсват – едни тръгват за Македония дамрат за българската свобода, други като Георги Баласчев и АндрейЛяпчев стават видни представители на културния и обществен животв България.

В края на втория том на „Освободителните борби“ Христо Силяновпривежда документи, в които вълнуващо е описано убеждението навъстаналите илинденци, че хората в Княжеството няма да издържатбезучастно на пушеците от горящите села оттатък Рила и Пирин.Обща е била надеждата, че армията на Княжеството ще им се притечена помощ, въпреки всяка политическа логика на момента. Един следдруг се редят призиви към братята в България, които карат и днес сър-цето да се свива – от чувството за безпомощно съчувствие – но и отосъзнаването на дълбокото разочарование, което е предизвикала у съ-народниците ни в Битолско и Дебърско благоразумната и единственореално възможна българска ненамеса.

73

Още тогава според мен се слага началото на вътрешното отдалечаванена много от западните българи от техните източни братя. Следвайкикошмарните амплитуди на историята през годините 1908 – 1912/13 –1915 – 1918 то се развива с различна сила и се задълбочава през след-ващите десетилетия.

Други не по-малко вълнуващи свидетелства от 30-те години на ми-налия век намираме в книгата на Светлозар Елдъров „Българите в Ал-бания“. В свои доклади след пътувания из онези земи инспекторът поцърковните дела Сребрен Поппетров неуморно призовава Министер-ството в София да се погрижи за съдбата на хилядите, останали извънпределите на държавата семейства с българско съзнание от ГолоБърдо, Поле и Гора. Сребрен Поппетров цитира отчаяни писма и трог-ващи до сълзи прошения на тези македонски българи за учебници, забългарски книги, за учители, сам красноречиво апелира за съдей-ствие. Архивите, а и самото развитие на този край оттогава до днес до-казват, че никой в софийските кабинети не се е трогнал от съдбата нанай-западно живеещите ни сънародници.

Припомням си думите, които преди четири години чух от стар се-лянин в някогашното българско село Желево, днешно Андартикон(каква зловеща ирония!), недалеч от Лерин „Като копилета сме,младо. Си го знаеме езикот – да пишуваме на него не можеме. Никойне го е еня за нас, никой нема да ни помогне.“ Припомням си свиде-телствата на собствените ми родственици от днешните албански земии разбирам сега по-добре причината за отчаянието и разочарованиетоим от далечното Отечество.

Накрая ще приведа част от разказа на сина на един от многозаслу-жилите за българското дело във Вардарска Македония герои, осъденот македонския „народен съд“ за сътрудничество с „окупатора“ в пе-риода 1941 – 1944 г., екзекутиран и заровен в неизвестен до днес гроб.От записките на баща си – болен от родолюбие патриот – той възста-новява днес хрониката на онези три свободни години. Оказва се, ченаред със светилата на нашата тогавашна култура, посещаващи съсстрахопочитание като на поклонение Охрид, Прилеп и Струга, в Ма-кедония пристигат от княжеството и чиновници, които се отличаватпреди всичко с ламтеж за бързо лично забогатяване във военните ус-ловия. Много често администрацията се отнася пренебрежително иотвисоко към местните хора, не са рядкост учителите, които нетърпе-ливо и брутално кастрят учениците, изпитващи трудности с новия затях книжовен език. Покойният днес герой, някогашен затворник всръбските тъмници, се застъпва пред българските власти за своите

74

съграждани, пише молби и заявления, пита кога най-после ще се из-пълнят обещанията и ще се назначат и чиновници от средите на мест-ните заслужили граждани. Така и не ги дочаква ... До смъртта си,разказва синът му, майка ми не можеше да прости на България, че нипредаде и остави на произвола през септември 44-та.

Безсмислено е да се впускаме в рационални тълкувания и да обяс-няваме, че не е „България“, която ги е предала, както и да припом-няме, че и самата България по това време попадна в кошмара накомунистическия земен ад. Важно е да разберем, че у съпругата нанашия екзекутиран герой, както и у много други жители на онази Ма-кедония е останало в душата поредното горчиво разочарование отприбралата се отново в старите си граници България.

Всички тези случаи от миналото, както и сегашната грубо разигранав пресата афера с българското гражданство на няколко познати именаот Скопйе, идват да ни напомнят, че отношенията с Македония и сживеещите днес там македонци не са еднопосочна улица, в която ниеот София задаваме единствено правилната посока. И най-лоялно иразумно настроените спрямо общите ни исторически корени хора там,имат днес свои възгледи, свои родови, психологически и културни на-слагания. С тях трябва да се съобразяваме и уважаваме, когато спорими обсъждаме деликатно, без наставнически и всезнаещ тон гнетящитеи премълчавани досега въпроси от миналото.

Само така може да разчитаме на съвместно и необременено евро-пейско бъдеще. Ω

* 15.01.2007

75

Провокацията като шанс *

За българските „патриоти“ и за македонистката въдица

Отново в българското „публично пространство“ се разнасят възмутенигласове. Като тежка есенна охридска вълна се надига всенароднотонедоволство и заплашва да отнесе все още плахо развиващите се новимакедоно-български връзки.

Поводът е печален, произшествието, което ни вълнува тези дни –срамно. Край Каменния мост в Скопйе хулигани нападнаха шествиетов памет на героинята Мара Бунева. Мирно крачещи пенсионери, хорас букети и венци в ръката бяха бити с тояги и железни пръчки, когатоотиваха да отдадат почит пред саможертвата на една българка, закоято се носят легенди от двете страни на Огражден. Скопската мили-ция бездействаше.

Поводът си е повод, но нека той не ни пречи да анализираме реак-циите след него. Справедливото възмущение се редува с абсурднипредложения Македония да бъде изолирана, да бъде „наказана“, дабъде наричана само „ФИРОМ“, а гражданите ѝ „фиромци“. В българ-ския интернет, където би трябвало да си дават среща представителитена най-прогресивните слоеве от населението, дебатът придобива фор-мите на масова истерия. Сипят се закани за поход с Т-72 до брега наОхридското езеро, призиви за „изпращане на три дивизии до Скопйе“,искания за поголовна забрана на визи за „македонските цървули“ ипр. и пр. Нека спрем до тук.

По-сериозен коментар заслужават недиференцираните нападкикъм „некадърното сърбоманско“ македонско правителство. Няманищо по-далечно от истината от това.

Едва наскоро новият правителствен екип в Скопйе отбеляза своитепърви 100 дни на власт. Той е съставен от млади, интелигентни и от-лично образовани, някои от тях на Запад, специалисти. При няколкопоредни посещения през последните месеци в Берлин, водещи фи-гури от кабинета на премиера Груевски впечатлиха немските си до-макини със своята амбициозна програма и с конкретните си мерки.Разликата между тях и някои други, т.н. „юпита“ в една съседна дър-жава далеч не е само оптическа. Отношението на днешното македон-ско правителствено ръководство към България тепърва предстои да

76

се дооформя, но вече има признаци на непредвзето добросъседскоотношение.

Срещу него са изправени нереформирани органи за сигурност с кому-нистически генезис и медии, идеологизирани до краен предел в духа наназадничавия македонизъм. Против евентуален поврат в обичайнатаполитика спрямо всичко българско е и една голяма част от обществото.Трудно е да се опише какво се случва през последните дни в македон-ските форуми из интернет. Предполагаемо млади хора леят псувни, за-кани и омраза към всеки „бугараш“ или несъгласен на 100 % с тяхучастник. Без предупреждение в забележително толерантния до сега ма-кедонски форум „Мотика“ бяха заличени всички секции под надслов„Македонско Бугарско дружене без предрасуди“, а ние, неколцината ар-гументирано дискутиращи участници от България, след отвратителнизакани и похвали за биячите от Скопйе бяхме лишени от достъп.

Нервността на „македонистка“ Македония има просто обяснение:за пръв път от 60 години България е в позицията на атрактивна за за-падните си съседи алтернатива. Членството ни в Евросъюза бе за си-лите на миналото в Македония шок, чийто ефект те едва сега започватда осъзнават на практика. С отвращение трябва да признаят пред себеси, че България е вече, образно казано, на една светлинна година раз-стояние пред тях. Тези сили знаят, че в условията на спокойно и ес-тествено сближаване между двете страни, те са обречени. От тукирационалните изблици на допотопна омраза.

Ето защо всяко изостряне на отношенията и всяка проява на агре-сивност от българска страна са в полза само на сърбоманско-македо-нисткото лоби в Македония. Аргументът, че и те трябва да сазаинтересовани от българския принос за тяхната евроинтеграция нее убедителен – на този „елит“ Европа не му е нужна. Той ползва своитепривилегии, включително свободата на пътуване и без европейскатаперспектива. Въвеждането на европейски норми на политическо, ико-номическо и културно общуване са вредни за онези, които основаватсвоята „държавнотворна“ митология върху фалшификациите, клеве-тите и кухата пропаганда. Естествена предпоставка е уверена и обос-новано защищаваща интересите на своите граждани българскаправителствена политика.

Когато търсим опора, изправени пред лицето на често пъти необяс-нимата за нас враждебност от страна на младите македонци, не е лошода се обръщаме към мъдрите редове на големите покойници. КостаЦърнушанов, един от последните мохикани на старото ВМРО описапреди 20 г. как са тровени поколение след поколение в Македония:

77

„...ефектът от тази политика е налице: душата на младото поколениее в значителна степен зашеметена или дори отровена; то с мъка на-мира пътя към истината, когато слуша от своите учители една и същалъжа. Красноречив пример за един резултат от училищната отрова,вливана в детските души, намираме върху страниците на в. „Нова Ма-кедония“ в отдела за децата, именуван „Колибри“, в броя от 22 април1970 г. вестникът съобщава за едно училищно тържество в Крива Па-ланка в чест на патрона на училището „Йоаким Кърчовски“ и по-мества стихотворението на ученичката Добринка Бучевска от VIIотделение „Песен за Йоаким Кърчовски“.

Макар и написани на хубав, почти книжовен български език, осемтестиха са излъчили една капчица от оная люта противобългарска от-рова, получена в училището. Ето стиховете, документ за едно нечо-вешко дело:

Знаеме, дека си еденот първите македонски учители;

беше храбар и не се плашешеот гърчките и бугарските мачители.

Ти завърши славно, храбро и смело,а македонските учители го продолжия

твоето дело.

И тъй, на това младо същество е внушено, че още през първите две де-сетилетия на миналия век в Македония, където се подвизавал пър-вият български писател на новобългарски език Йоаким Кърчовски, еимало български мъчители, които заедно с гърците са изтезавали на-селението, обаче той — Кърчовски — бил храбър, не се плашел от тяхи завършил „славно, храбро и смело“ своето дело ...

Какво е било това дело момичето не казва; то е само убедено, че епротивобългарско ... Иначе защо биха го мъчили българите? На негое проповядвано така. Защо? За да не се разколебае, ако един ден мупопаднат книгите на Кърчовски и то прочете, че са писани на „про-стейши язик болгарски“. Веднъж отровено и накарано да извършисветотатство срещу чистото име на Кърчовски, то ще бъде безчувст-вено, когато истината блесне пред него — така, както са безчувствениКонески, Митрев, Ристовски и с-ие пред прекрасно познатата им ис-тина за българската народност в Македония. Точно така, както краде-цът знае, че кражбата е безнравствено дело, но все пак краде ...“

Съзнавайки всичко това, може би пó ще ни се удава нелесната за-дача да запазваме нужното спокойствие и с търпение да работим заедно общо и по-добро бъдеще на България и Македония. Ω

* 04.04.2008

78

Пат по балкански *

Букурещ – пак съдбоносен за Македония?

Симеон Радев завършва своите спомени от конференцията в Букурещпрез 1913 г. с едно изречение, което е записал в албума на френскадама, помолила го да сподели мислите си в онзи трагичен за Българиямомент:

„Историята постига стабилност само чрез справедливост“.Точно 95 години по-късно съзнаваме прозорливостта на големия

наш летописец и дипломат. Липсата на справедливост не само лишибалканските народи от стабилност, но ги обрече на десетилетни мъкии несигурност, която продължава до днес.

През 1913 година Букурещ разкъса Македония, предаде по-голя-мата ѝ част на най-безмилостните ѝ врагове и обрече населението ѝна терор или прокуда. Европейските сили пренебрегнаха справедли-востта в полза на свои, късогледи интереси.

В началото на април 2008 пак европейски сили, притиснати до сте-ната от една балканска държава, прославила се като родина на демок-рацията и хуманизма, взеха решение с може би съдбоносни заМакедония последици. На тази нейна част, която светът познава подимето „Бивша югославска република Македония“ бе отказана обеща-ната уж покана за присъединяване към НАТО.

Македония бе бутната обратно там, откъдето вече 15-на години сеопитва да се откъсне – в компанията на Сърбия, европейския парий инай-верен съюзник на Русия на Балканите. Сърбоманите в Скопйе ли-куват, македонистите стоят пред разбитото корито на своята външнаи вътрешна политика, основана на една конструирана идентичност.

Тъкмо въпросът за идентичността ще ни помогне да различим задформалния географски паралел съществената разлика между Буку-рещ 1913 и Букурещ 2008. Народностната идентичност на голямотомнозинство от македонското население през 1913 г. не стои под съм-нение за никой идеологически и политически непредубеден ученикна Историята.

Тя е била българска, независимо от това за каква държавна формана независимост на географската област Македония са се застъпвалиедни или други представители на това население.

79

Днес, 95 години по-късно, за българска идентичност на някаква щогоде значителна част от жителите на Република Македония не можеда се говори. По причини, чието дори само изброяване би надхвър-лило рамките на този текст, населението между Огражден и Охрид -ското езеро стана пример за уникално в световен мащаб явление –загуба на дълбоко вкоренено и жертвоготовно защищавано етническои културно самосъзнание.

Нещо повече, тази унаследена и устояла на вековни изпитанияидентичност е заменена у повечето жители на днешна Македония с„идентитет“, враждебен към народа и държавата-идеал на технитедеди. Твърдя, че тъкмо „идентитетот“, на който се крепи цялата дър-жавна конструкция на „бившата югославска република“, е коренът занеблагополучията на Вардарската държава. Извън специфичнотосплитане на гръцки и руски интереси, довели до твърдоглавата пози-ция на южната съседка, тъкмо македонското наблягане на идентите-тот доведе до букурещкото разочарование.

Македонското правителство бе приело в последния момент предло-жението на посредника Нимиц за промяна на държавното име в „Ре-публика Македония (Скопйе)“. Но когато Гърция отхвърли и тозивариант, Скопйе се противопостави на всички други добронамерени,слабо отличаващи се от горната, алтернативи с аргумента, че те го ру-шели идентитетот.

Всъщност порочното начало е заложено още преди 60-на годинипри създаването на републиката със столица Скопйе. Македонияпреди Балканските войни е била населявана от българи, албанци,турци, гърци, евреи, цинцари и кой ли още не (както пише владикатаМетодий Кусев „Македония в своите жители само сърби няма“).

Всички те са се самосъзнавали освен като принадлежащи къмсвоята етническа или религиозна (мюсюлмани, протестанти, патри-аршисти, екзархисти) общност, но и като „македонци“, т.е. жители наМакедония – от Шар до Пинд и от Охрид до Родопа.

От момента, в който днешната Република Македония започва даотрича българската етническа идентичност на по-голямата част отсвоето население и я замества с конструирания „македонски иденти-тет“, тя попада в капана от който няма излизане.

Може ли някой да се учудва на липсата на лоялност на албанскотомалцинство към държавата, която от десетилетия му отнема апри-ори правото да бъде „македонец“, защото е резервирала този терминкато ерзац за нежеланата и омразна на комунистическия скопскирежим дума „българин“? Превръщайки атрибута „македонец“ от

80

белег за географски произход в понятие за национална принадлеж-ност, македонисткият елит пое по абсурдния маршрут, който го до-веде до Букурещ 2008.

Затова неувереността, дестабилизацията, изолацията – и продъл-жаващото гръцко изнудване – са единствено сигурните елементи в бъ-дещето на Република Македония.

Предлагам лечебна рецепта: мисълта на Симеон Радев „Историятапостига стабилност само чрез справедливост“ да се изпише със златнибукви над президиума на Собранието в Скопйе и да се повтаря отвсички депутати докато и последният разбере какво изисква от негоисторическата справедливост.

Ако желае да гарантира доброто бъдеще на народа си. И на своите деца в частност. Ω

Страна на розите и мутрите

* 14.11.2007

82

Killing Borders *

Социалистическа България –този страшен туристически рай

През дългите години, в които ГДР бе държава, затворена за пътуваниякъм далечни южни страни, източногерманците лелееха един-един-ствен достъпен копнеж за лятно отпускарско туристическо щастие.Това бе „братска“ България с нейните високопланински курорти,синьо море и златни плажове.

По трудно обясними днес причини България се ползваше по оновавреме сред жителите на ГДР и с още една, не по-малко притегателназа мнозина, слава. Широко бе разпространен слухът, че българскитеграници към Турция, Гърция и Югославия се пазят небрежно и чепрез тях може да се премине към свободата едва ли не като на раз-ходка.

Живеейки в Източна Германия, понякога лично ми се е случвалода обяснявам на местни приятели, колко дълбоко се лъжат. Да имописвам многокилометровите гранични зони, няколкото реда теленимрежи, пуснатите между тях обучени кучета, вълчите ями, дресира-ното и подозрително към всеки непознат местно население, озлобе-ните граничари. Може пък и да съм предотвратил някое лекомисленорешение със злощастен край ...

Но за много от предимно младите туристи от тогавашната ГДР екс-курзията до България и неподготвеният опит за бягство от социалис-тическия рай е завършвал с трагични, а както се научава сега, и сфатални последици.

От няколко години германският политолог и публицист проф.Щефан Апелиус проучва архивите на Външното министерство и наСлужбата за наследството на Щази в Берлин, търси и разговаря сблизки на изчезнали или обявени за загинали при неизяснени обстоя-телства в България през 60-те и 70-те години източногерманци. Тойпосещава и страната, където въпреки незаинтересоваността и дори съ-противата на властите, успява да издири свидетели и да получи ценнипоказания, които разкриват една от най-непознатите и особено тра-гични страници на Студената война. Става дума за организиранотоизбиване от български граничари на източногермански граждани при

83

опит за бягство през границата. Нещо повече. Както споделя Апелиус,все по-убедителни са сведенията за случаи на екзекутиране на вечезаловени от граничарите „нарушители“.

Резултатите от своите разследвания германският учен ще публи-кува в готвена за печат книга, но дори и сега, особено след последнатаму публикация в Spiegel Online, той е затрупан от нови писма и обаж-дания на близки, които попълват картотеката му с все нови и новиимена. Всекидневно нараства и интересът на обществеността и ме-диите в Германия, за които до сега тази тема бе почти непозната.

Щефан Апелиус приема, че е имало поне 2000 случая на опити забягство на източногерманци от България за периода 1960 – 1989 г.Чрез своите проучвания той за сега е доказал 17 случая на убийства,извършени от български граничари. За да продължи изследваниятаси, на него му е нужен достъп до архивите на българското МВР. Досега това му се отказва. Напротив, както казва ученият, министърътна вътрешните работи Румен Петков прави всичко възможно, за даосуети установяването на истината.

А тя, съдейки по думите на Щефан Апелиус, е достатъчно шоки-раща. В новата си публикация в Spiegel той припомня забравено раз-следване на в-к „Анти“ още от 1993 г. Според него посолството на ГДРв София е заплащало на граничарите премия от по 2000 лв. за всекиубит беглец. Стрелецът е получавал за награда и по няколко дни из-вънредна домашна отпуска. Възмутително е, казва Апелиус, че софий-ското представителство на Федералната република въобще не ереагирало още тогава на публикацията на „Анти“.

За сега няма потвърждение на слуховете, че самото посолство наГДР е поискало от българските гранични власти заловените източно-германци да бъдат екзекутирани на място. Потвърдени са обаче понедва случая на формена екзекуция на заловени от граничарите бе-гълци – в единият случай младеж и девойка, стоящи един до друг санашарени с автоматни редове от близко разстояние. Другият случай,който разказва Апелиус, се отнася до вероятно последния убит прибягство от социалистическа страна. Той е от лятото на 1989 г. Немскитийнейджър е принуден да коленичи и е убит с изстрел в тила близодо Петрич. Въпреки че убиецът, бивш граничар, е известен и по-именно, досега той не е понесъл своето наказание. Документите заслучая се намират в Службата за архивите на Щази. По думите на уче-ния, колегите там са много отзивчиви и той е убеден, че с тяхна помощпредстои изясняването на много от въпросителните около съдбата нажертвите.

84

Архивите показват например, че до средата на седемдесетте годиниубитите много рядко са погребвани в гробища. Това потвърждава све-денията, които и аз съм получавал още преди години от желаещи ано-нимност свидетели, че често пъти източногерманците са погребванинаправо в кльона или на граничната бразда. Проф. Апелиус е посетили заснел някои предполагаеми места на погребения на самата гра-ница. Разказвано му е от български изследовател, който от години не-официално проучва темата, че плитко заровените тела на убитите саизравяни от диви животни, а костите им разнасяни по баирите.

Току-що в берлинския архив е намерена секретната спогодба, склю-чена през 1975 г. между посолството на ГДР и главния прокурор вСофия, съгласно която телата на убитите на границата източ-ногермански „закононарушители“ следва да се погребват в „общест-вени гробища на НРБ“. Как ли се е постъпвало с телата преди тазидата?

Десетилетия по-късно, въпросът на кое място са намерили последенпокой техните деца продължава да мъчи престарелите и болни роди-тели в Германия. Неотдавна и към мен се обърна за помощ берлин-чанка, чийто чичо като младо момче е убит край Смолян през 1966 г.при опит да премине в Гърция. Пред смъртното легло на майка си тяобещала да направи всичко възможно, за да открие лобното и гробномясто на своя брат. Този случай е един от редките, при който след нас-тойчиво разследване близките в ГДР са получили писмен отговор отБългария. Селският съвет на с. xxxx, окръг Смолянски пише до май-ката на убития младеж следното (правописът е запазен - бел. авт.):

„... По отношения обстоятелствата при които е станало не-щастието с Вашия син, случая е следния; вашия син е имал за целда премине границата на нашата страна по нелегален път.Същия се е отделил от групата с която е почивал в курорта„Васил Коларов“ и е стигнал до самата гранична линия между на-шата страна и Гърция, като в това време е забелязан от нашияграничен наряд и подканен да се предаде, обаче, не се подчинил напредупрежденията на граничната охрана и при опита му да пре-мине границата, граничарите са били принудени да употребяторъжие срещу него, като нарушител на границата в резултатна което е убит.

Вашия син е убит в района на махала ххх, ххх-ска община в бли-зост до ххх-та гранична пирамида и е погребан на същото място,където е убит ...“

85

Анонимизирам документа, тъй като вече има случай от преди две го-дини, когато след оповестяване имената на жертви, които разследвапрофесорът, всички документи за тях изчезват от архивите. Този щее поредният случай, с който Щефан Апелиус ще се заеме при следва-щото си пътуване в България.

Мотивацията си германският учен, специалист по историята на на-ционалсоциализма, черпи от убеждението, че пълното разкриване наминалото на една тоталитарна система е най-важна предпоставка заизграждането на демократично общество. Нетърпимо е, казва той, ко-гато вчерашните престъпници, техните деца и внуци си приписват ро-лята на убедени демократи, когато ни внушават, че едно време „не сеживееше лошо“ и че отново на тях трябва да поверим да ни управля-ват и в бъдеще.

Хората в България, смята Щефан Апелиус, трябва да преодолеятстраха си и да заговорят открито за тези неща. Страх, който произтичаи от това, че днешното правителство и преди всичко хората във вът-решното министерство крият истината по лични и по политическипричини. Свидетелите в България трябва да заговорят. За да се по-търси съдебна отговорност и от извършителите, и от техните подбу-дители.

* * *P.S. Публикацията на горния текст през 2007 г. предизвика бурни ре-акции в интернет. Пишат читатели, които са били самите свидетеликрай границата на случаи като описаните или които имат информа-ция за подобни трагедии. Други коментари, изпълнени със злоба иидеологическо заслепление, ни дават непосредствена представа затова как са мислили тогавашните граничари-убийци. Идеологичес-кото заслепление и злобата, карали ги да натискат спусъка срещу без-защитни цивилни, опитващи се да напуснат социалистическия рай,живеят в тези хора до днес. Малка подборка от мрежата:

Автор: grani4ar

„За заловен даваха седем дена отпуска, за убит десет! През 1975 г заедна нощ кучкаря на Кулата застреля 4 пакистанци (от общо десетинасамо двама останаха живи). Направиха го партиен член и делегат наконгреса на БКП.“

Автор: редник

„Помполита не ги искаше живи: „Заловени не ми трябват само заубити има отпуск.“

86

Автор: GKG57„През 1948 г. са разстреляни цял клас 15 /петнадесет/ годишни децаот гимназията в гр. Любимец при опит да избягат през границата.Убийствата са извършени от Старозагорския батальон на вътрешнивойски. До сега няма и кръст сложен. А на партизанските „герои“ идосега стоят паметниците.“

Автор: Slavi Georgiev„За съжаление фактите са точно такива. Служих 1 година в Петричкияотряд и го казвам като очевидец. Още са пред очите ми телата на 2-ма немски младежи, момче и момиче, които бяха буквално разкъсаниот куршумите в едно дере над Петрич. Бяха ги хвърлили на плаца, скожени якета, подгизнали в кръв. Малко преди това бяха застрелянидруги немски младежи.“

Автор: с. Аламовци„В с. Аламовци, община Златоград, са избити поне десетина източно-германци в опит да избягат отвъд Желязната завеса. Досега обаченикой не е направил разследване и никой не е потърсил отговорностот убийците!“

Автор: анонимен„Позорно деяние г-н Радев е да характеризирате държавата си катопозорна в който и момент от нейното съществуване, защото държа-вата това е народът и земята която той защитава и облагородява. Акосмятате че майка ви и баща ви които са живеели тогава са били по-зорни – добре.

Не е позор г-н Радев, а е гордост и чест добре да си пазиш границатана родината – независимо какъв е социално икономическия режим.

Всеки германец който се е опитвал да премине нелегално нашатаграница е престъпник. Нашите граници се охраняват от армията (сизключение на КППта, но германченцата не са искали да минат от тамявно), а армията е длъжна да охранява земите и границите ни. Тези гер-манци не само са дошли в България да си веят байряка както си щатами не са се и подчинили на заповед от съответните органи на реда.

Тези факти за унищожени максимален брой гранични рецидиви(особено западноевропейските) ни изпълват с гордост, че добре смеси вършели работата.

P.S. И пак да опитат да преминат днес, пак ще бъдат застреляни ...Българските граници винаги са били свещенни.“

Автор: Дядо ПетърВсичко във статията е верно. Аз съм бил войник по това време и знам

87

добре. Лошото е, че по същия начин, дори и по-жестоко, се третирахародните български бегълци от комунистическия рай.

Автор: ефрейтор

В средата на 60-те години служих войник в Звездец и бяхме на учениев района на границата. Бяхме на един хълм от където наблюдавахмеедна кървава драма. Баща майка и две деца бягаха в посока на тур-ската граница по дерето на реката а група граничари ги преследваха.Майката взе малкото дете, на около 4-5 годинки на гърба си за да седвижат по-бързо а бащата водеше по-голямото, момче на около 10 го-дини.Когато граничарите ги видяха, започнаха да стрелят по тях отдоста далеч и простреляха майката, детенцето което тя носеше и ба-щата а по-голямото дете успя да се скрие в храстите и тичаше в нашатапосока.

Притекохме се на помощ и принудихме граничарите да спрат стрел-бата. Те явно бяха много притеснени от това че станахме свидетели изапочнаха глупаво да ни питат дали имаме право да сме в граничнатазона, дали знаеме паролата и се опитваха видимо смутени да се правятна много важни. Моят командир се вбеси, взе моя автомат и като гонасочи към тях ги накара да стоят мирно докато дойде началствотоим, като ги нарече вбесен изверги и негодяи които стрелят по невъо-ръжени мъж, жена и деца. Имах чувството че иска да ги разстреля намясто, а и аз изпитвах същото неудържимо чувство. Така поне спа-сихме по-голямото дете, което сигурно също щяха да убият, за да нямасвидетели. Предупредихме началника им че ще рапортуваме в щабана дивизията за случилото се. После разбрахме че това бил един лекарот Варна със семейството си.Свалям шапка на моя командир, макар икомунист – български офицер с чест и достойнство.

Дали знае някой съдбата на това нещастно дете, което е било тогавамежду 7-10 години?

Дали бе потърсена съдебна отговорност за извършителите на товаи множеството подобни долни престъпления, техните началници исъответните отговорни в политбюрото и ЦК на БКП? В Германия бяхаосъдени много от доказаните извършители на подобни престъпления.Колко осъдени има в България?“

Автор: orm

„Поредния бълвоч от г-н Радев. В началото четях статиите на този „су-бект“ с известна доза интерес, но за съжаление след 3-та разбрах чеосновната идея е „анти“ всичко що е било в периода 1944-1989 г. Азпознавам друга истина, различна от тази на г-н Радев и не мога да се

88

съглася с тезата му. За терористичен граничен комунистическирежим съм сигурен че и марсианците не са чували, а вече съм и на-пълно убеден че този „мъж“ не е служил в армията до 1989 г. На многохора в България и преди 10.11.1989, и след това им се привиждахадоста неща, като например милионите минали през комунистичес-ките концлагери в България.“

Автор: Един„Зад всеки убит се крият поне 2-4 убийци! Това са 1000-2000 души, оттях живи ще да има към 500! Ако са хора и искат Господ, жертвите исемействата им да им простят да излязат и да си признаят и да разка-жат всичко както си е било! Ето това е истинското помирение!

Ако не, да оставят позора за децата и внуците си това си е техенизбор! Само да не се надяват че ще се забравило и покрило всичко за-щото няма да стане така! И тук ще има книги и филми за това следмалко време! Една малка държава сме, всичко се знае и помни нямада се скрие ни един от тях да им е ясно това!“

Автор: стария хъш„Граничното население беше вербувано и получаваше по 30 лева шпи-онски за да предават непознати лица ако видят в района. Македонцитеи Сърбите получаваха чифт волове за всеки върнат бегалец. Многомалко беха късметлиите като мен да избегат успешно.“

Автор: nik„С цялото внимание, на което съм способен, следях обсъждането на те-мата – от начало, до край. Няма да взема отношение, защото съм омер-зен от опитите да се извадят „аргументи“ и „обяснения“ за част отминалите нечовешки безобразия, дълбоко присъщи на комуноидите.Няма да взема отношение, защото не съм сигурен, че ще успея даозаптя езика си и бих дал воля на множество проклятия и нецензурнидуми по отношение на някои от изродчетата, гаврещи се във форума.

С огромно задоволство, обаче, констатирах две неща – дълбокатапропаст и несравнимост между моите човешки разбирания и „разби-ранията“ на човекоподобните комуноиди (маймуните да ми простятсравнението!) и, второ – неистовият, нечовешки страх, който тресетези уроди. Тресе ги, породен от ужаса, който изпитват, ако, дай Боже,им се потърси сметка ! Според мен, това скоро ще се случи!“

Милен Радев, 2007 г„Интересни размишления, вълнуващи свидетелства, благодаря за тях!За жалост образът на „българина“ и на България, който се е разкрилпред споменатия по-горе д-р Апелиус след заниманията му с десеткислучаи на издевателства на границата е един от най-отвратителните.

89

Това не може да не намери някакво отражение и в следващите му тру-дове за българската култура и история – колкото и научно изрядно ипорядъчно да подхожда. Виждам в момента важна задача (приемамя по стечение на обстоятелствата и като моя) в това да му бъде изяс-нено, че онова, което е проучил и научил, са действия на българскиякомунизиран човек, на морално деградиралите деца на комунисти-ческата система за дехуманизиране на индивида. Че такива садисти сампутирана съвест и присадено вместо това класово или расово съз-нание нямат националност и не бива да се вменяват във вина на единнарод, който с десетилетия преди това е бил известен с благост, кро-тост и гостоприемство (нещо, което впрочем снощи на среща с публи-ката в Берлин потвърди по трогателен начин известната германскаписателка Ангелика Шробсдорф, емигрирала през 30-те години катоеврейско момиче в стара България и спасена от най-обикновени бъл-гарски селяни, хора с човечност, каквато тя казва, не била срещаланикъде другаде по света през дългия си живот).

Поразилата нашия народ след 1920-те години болшевишка про-каза води до кървавите седмици след 9.IX.44, до мрачните десетиле-тия нататък и в частност до издевателствата на граничния режимсрещу свои сънародници и чужденци до самия формален край на сис-темата през 1989 (впрочем последният екзекутиран германец на на-шата граница е от късното лято на 1989; по случая през 90-те годинизапочна дело в София, но с вече станалите обичайни номера то бе про-точено с години и накрая прекратено, въпреки наличието на всичкинеобходими доказателства от тукашните архиви на Щази).

Във всичко това ще трябва да вникне ангажиралият се с темата из-следовател, за да не се сдобие България с поредния учен, който я из-следва като интересно, занимателно и загадъчно, но всъщност достапротивно насекомо. Такива ги има и ги е имало не един и двама посвета.“

* 19.05.2008

90

Страната на сбъркания преход *

Неутешителни диагнози на конференцияна българисти в Берлин

През уикенда в Берлин се проведе рядка по мащабите си и по внуши-телния състав на участниците конференция на българисти. Първиятден в българското посолство, а вторият в церемониалната аудиторияна Хумболдтовия университет се събраха филолози, културолози, ис-торици, етнолози и политолози, занимаващи се професионално с бъл-гарската тематика. Лекции изнесоха учени от Германия, България иБелгия.

Централната лекция на втория ден бе изнесена от д-р Клаус Шра-майер, авторитетен юрист, дипломат от кариерата, бивш висш служи-тел в посолството на Федералната република в София и посланик вМакедония. Днес той е член на ръководството на Дружеството за Юго-източна Европа и активен анализатор на процесите в България. Те-мата бе „Българският преход – една история без край“.

Ученият започна с провокативен коментар на въпроса на ИванКръстев дали преходът в България не е вече завършил. Може би пре-ходът въобще не е и започвал, смята д-р Шрамайер. Негова статия, вкоято развива подобна недипломатична теза, е отхвърлена от немскоспециализирано списание в края на 2006 г., тъй като подобни съмне-ния не пасват на еуфорията в навечерието на приемането на Българияв ЕС. До днес, казва Клаус Шрамайер, никой не може смислено да миобясни какви точно политически причини надделяха, за да се прене -брегнат Копенхагенските критерии. Защо се погледна през пръсти набез друго разкрасените доклади на Комисията, та България да бъдеприета на всяка цена.

Ако причината е била в неоправдания оптимизъм, че приемането вЕвросъюза само по себе си ще „оправи“ нещата, действителността гоопроверга изцяло – от тогава до сега нищо не се е „оправило“. Съби-тията от последните седмици в България потвърдиха и най-лошитеопасения. Докато, каза дипломатът, в България министри, принуденида си по дадат оставката по основателни причини, веднага заематвисши постове в БСП, а бившият главен прокурор все още се крепина посланически пост в чужбина, няма надежда за истинска промяна.

91

Терминът „трансформация“ или българският му еквивалент „преход“по същество означава правова, политическа и икономическа „запад-ноевропеизация“ на страната. Но до ден днешен този процес е самопривиден, ограничава се до налагане на повърхностно лустро на об-ществото. На думи обещанията на елитите са големи, в действител-ност те са водени от един принцип: „Давайте парите и ни оставете намира с реформите“.

Обстойно Клаус Шрамайер се спря на високата социална цена надосегашния преход, на непомерната загуба на време, на човешкитестрадания, предизвикани от социалната несправедливост на рефор-мите. Губещите в обществото са огромното мнозинство на гражданите– всички онези, които не са част от новата „мрежа“, както той наричауправляващата прослойка от стара комунистическа номенклатура,кадри на Държавна сигурност, нови олигарси и мафиоти. Тези „но-менклатурни капиталисти“ успяха да трансформират по-раншната сиполитическа сила в необуздана финансова и стопанска мощ и да сигарантират запазването на политическата власт.

Ситуацията в България, смята д-р Шрамайер, е обезпокоителна зацяла Европа. Растящите социални напрежения могат да доведат стра-ната до политическа нестабилност, което ще я превърне в постоянназаплаха за нейните съседи, за все още неспокойните Балкани катоцяло, а от тук и за Европа.

По-нататък лекторът се спря на причините за различния ход на ре-формения процес в Централна и в Източна Европа, в частност в Бъл-гария. Страни като Чехия и Унгария се възползваха от все още живия„хабсбургски фактор“ – от традициите на гражданското католическообщество на бившата Австро-унгарска империя, изградена на осно-вата на римското право. България се намери в друга изходна позиция– през 500 годишното османско господство, разрушило нейната собст-вена държавност, смята той, тя пропуска важни епохи от европейскоторазвитие – хуманизма, Ренесанса, просвещението. При това там гос-подства враждебната по принцип срещу нови тенденции православнацърква.

Без за жалост да вникне в някои от причините за отсъствие на под-обни на въстанията в Централна Европа през 1953, 1956 и 1968 г. дви-жения в България – преди всичко безпримерния, геноциден терор накомунистите в първите години след 1944 г. – Клаус Шрамайер из-тъкна някои причини за неуспешния ход на прехода в България: лип-сата на реформатори в самата българска компартия, почти пълнотоотсъствие на забележимо дисидентско движение, несъстоялата се

92

смяна на елитите след 1989. При тези предпоставки, смята той, щешеда е чудо, ако преходът бе успял. И той наистина се провали ...

След като изброи трите големи комплекса на Копенхагенските кри-терии за членство в ЕС – политическия, икономическия и хармони-зирането на законодателството, д-р Шрамайер подчерта, че етрябвало да се проследи тяхното материално изпълнение, а не самоналичието на отчети на хартия.

Нещо повече, той укорява Брюксел, че не е включил в тези крите-рии други въпроси от решаващо значение за развитието на общест-вото към общоевропейските ценности и пазарната демокрация.Фатално се оказва, че Европа напълно е игнорирала въпроса за кому-нистическото минало и за общественото осъждане на виновните задесетилетните престъпления. Дори не е било поставяно на дневен реданализът и преосмислянето на миналото да станат предпоставка заприемане в европейското семейство. В България се е провалил всекиплах опит да се търси отговорност за престъпленията на „народните“съдилища, за лагерите, за „възродителния“ процес, а европейскитеинституции не са оказали съдействие и не са настояли за действи-телни резултати като предпоставка за членство в Съюза.

Ненамесата на Европа по тези въпроси е циментирала стария елит,а неотварянето на досиетата на ДС (също непоставено като условие отБрюксел) позволява агенти на тази служба да управляват европейскаБългария на висши държавни и партийни длъжности.

Така комунистическото наследство продължава да тегне до ден дне-шен на обществото, деформира и отравя живота на цели поколения,смята д-р Клаус Шрамайер. Резултатът е екстремизация, особено начаст от младото поколение, апатия и масова емиграция. Друг резултате избирането на държавен глава с гласовете на само 20 % от всичкиправоспособни избиратели.

В лекцията си бившият висш германски дипломат се спря нанякои от най-нетърпимите според него деформации на публичнияживот в България. Икономиката се владее от олигарси-екскому-нисти, от мафиотски групировки, които разчистват сметките си с не-удобни конкуренти чрез наемни убийци. От 1989 г. насам в странатаса извършени над 200 неразкрити поръчкови убийства. Във Външноминистерство са възстановени много от уволнените от Надежда Ми-хайлова възпитаници на Московския институт за международни от-ношения. От встъпването в длъжност на президента Първанов,мнозинството назначени посланици са членове на БСП и бивши съ -трудници на ДС.

93

Повече от 100 партии създават привидност на политически плурали-зъм. В действителност това не са партии в западноевропейския сми-съл на думата. Партиите в България са клиентелистки и основна целна дейността им са икономическите интереси на техните лидери. Несъществува истинска социалистическа, консервативна или либералнапартия. Най-добре организираната партия – БСП е разцепена на двекрила – ултраляво и „дясно“, но и двете са неразривно свързани отфинан совите средства, заграбени от държавната хазна в началото напрехода и при некоректни приватизационни машинации.

В Европейския съюз само медиите в България и Румъния получаватот международната организация Freedom House оценката „частичносвободни“. Монополът над общественото мнение на старите печатниоргани на БКП днес е заменен от монопола на жълтите издания нагерманската групировка ВАЦ. Свободата на печата в България имаспоред Клаус Шрамайер множество дефекти – ниско журналисти-ческо ниво, наказателни санкции срещу непокорни журналисти, са-моцензура и дори упражняване на контрол от бивши сътрудници наДС. Сред малкото качествени и критични медии в България бившиятгермански дипломат назова „Капитал“, „Дневник“, Mediapool, news.bgи – навярно от любезност към присъстващия в залата репортер –блога и форума „Де зората“.

На финала, връщайки се към темата в заглавието на своята лекция,Клаус Шрамайер цитира Светлозар Игов: „От гледна точка на свръх-богатото свръхмалцинство „преходът“ е завършил. За него той бе за-вършил още преди да започне. От гледна точка на бедното ибезправно мнозинство той никога няма да свърши ...“ Ω

* 11.04.2005

94

Говори ли се за въжев къщата на обесения? *

Една разходка сред папките на Щази

Влезеш ли в германската Служба за архивите на Щази установявашбързо, че на фона на новите, разгорещени дебати в България и Ита-лия около атентата срещу Папата през 1981 г. тук животът си тече рав-номерно и спокойно. Говорителят Кристиян Боос регистрираизвестно повишаване на интереса към работата на Службата от странана български медии, но не крие, че изненади от архивите засега небива да се очакват. В разговор с него не мога да се отърва от усещанетоза ирония, когато той говори за дълбоката секретност, с която в Бъл-гария продължават да са обгърнати предадените на София през 2002г. немски документи. С готовност г-н Боос предлага да ми съдейства,за да получа в срок от 24 часа по ускорена процедура достъп до пап-ките, съдържащи прословутите архивни материали. Попълване настандартен формуляр, бръкване дълбочко в джоба съгласно стрикт-ните тарифи за достъп до архивите (с на длежно издадена квитанция)и ето, че една любезна дама вече ситни пред мен с две дебели папкипод мишница към читалната зала.

От милионите архивни страници, останали в наследство от Щази,по темата „Атентат срещу папата“ са селекционирани около 200 листа.Те са събирани от две Главни управления на някогашното Министер-ство за държавна сигурност. Отначало специалистите в Службата санаправили подборка на материали на XXII ГУ (Контратероризъм).През 1995 г. са открити подготвени за унищожаване и частично раз-късани документи на X ГУ, отговаряло за контактите със сроднитеслужби на соцстраните. Според говорителя Боос копия от всички тезидокументи са били предадени и на италианските следствени власти,които са гостували в Службата през 1995 г.

Какво съдържат въпросните папки? Най-съществената част саписма и телеграми от София до източногерманските чекисти през пе-риода 1982 – 1985 г. Министърът на вътрешните работи ДимитърСтоянов пише на колегата си Ерих Милке, а до генерал-майор ВилиДам, шеф на X ГУ писмата са подписвани от генерал-полковник

95

Митев – вероятно неговият колега в българското МВР. Прави впечат-ление, че в поредността на документите има пропуски, както хроно-логични, така и логични, което се установява от съдържанието накореспонденцията. Ето един намерен скъсан и вече реконструиран до-кумент от 26.08.82 г.:

„Скъпи др. Дам!

...в последно време в масмедиите на някои капиталистически дър-жави се появяват тенденциозни и лъжливи материали, че покуше-нието над живота на папа Йоан Павел Втори ... било дело на КДСи на българските органи за сигурност, които оказали непосредст-вено съдействие на терориста Агджа чрез оръжие и пари. Оче-видно става дума за дирижирана от вражеските тайни службикампания, с цел дискредитирането на България, като ѝ се при-писва връзка с терористични организации.Молим Ви, предвид на създалата се ситуация, да ускорите подго-товката на документи за съвместната операция „Папа“.

Със социалистически поздрав Митев“

Телеграмата и молбата са препредадени веднага с гриф ЛИЧНО назаместник министъра и шеф на Главно разузнавателно управлениеМаркус Волф. В края на септември генерал Вили Дам изпраща след-ната придружаваща записка до генерал Волф:

„Операция „Папа“

Приложено Ви изпращам запечатан плик, който ни бе предаденот българските органи за сигурност по линия на активните ме-роприятия в рамките на горепосочената операция.Моля за запознаване и по-нататъшни указания...“

От съдържанието на въпросния поверителен плик в архива на Щазине е останала и следа. Може би тук е уместно да припомним, че презоктомври 1990 г. Маркус Волф напусна спешно новообединена Гер-мания и прекара следващата година в Москва. За престоя и занима-нията му там сведения няма. Факт е, че от ръководените от него агентина Запад, бяха разкрити само единици и практически нито един отпо-сериозен калибър. Няма съмнение, че архивната информация с по-съществено значение е била своевременно изнесена на сигурно мястоили унищожена.

Наред с обмяната на кореспонденция между София и Източен Бер-лин са се разменяли и делегации. На 07.03. 83 г. генерал Дам съоб-

96

щава със социалистически поздрав и гриф ИЗВЪНРЕДНО СПЕШНОна другаря Митев, че Щази с готовност ще приеме самопоканила сеот София делегация за „консултации на тема терористичната органи-зация „Сивите вълци“.

Посещението се провежда от 14. - 16.03.83, а делегацията е в съставполк. Любомир Орманков, ръководител на група за анализ и контролв Главно следствено управление и капитан Йордан Николов, н-котдел в Главно разузнавателно управление, сектор Западна Европа.За посещението се съставя един най-общо формулиран „Отчет за ра-ботните разговори с другари от българския братски орган“ Основнатема на срещата според отчета е била обмяна на взаимна информацияза „Сивите вълци“. На нас ни остава да гадаем, защо такава рутиннапроцедура не е станала по обичайния писмен път, а е наложилаименно лични събеседвания с „другарите от братския орган“.

Друг блок в папките на Службата за архивите на Щази са вътрешнисъобщения на собствени служители от София. Един отчет от 15.12.82г. описва конференция на посланиците на страните от СИВ по поканана ЦК на БКП. На нея др. Димитър Станишев информирал за „анти-българската кампания“ в Италия, като „голяма, добре подготвена икоординирана акция на класовия враг“. Др. Станишев пре дупредил,че под заплаха е не само България, но че кампанията е насочена къмцелия лагер на социализма, и че е належащо братските страни да сепротивопоставят организирано на провокациите. Тъй като българ-ските радиопредавания за чужбина не достигали до Италия, др. Ста-нишев се обърнал с молба към компартиите на ГДР, Полша и Чехияда използват своите предаватели, а България щяла да им предоставиматериал и аргументи за предаванията.

В критичен дух за тактиката на българските другари е издържанателеграма от 17.12.82 г. за прочутата пресконференция на БТА с учас-тието на многобройни чуждестранни журналисти, както и на заме-сени в делото лица. Специалистът на Щази прави на пух и прах стила,с който директорът на БТА ръководил пресконференцията. След катоцитирал от писмо на Сергей Антонов, че винаги през живота си тойбил честен и открит човек, директорът Боян Трайков оценил това като„категорично доказателство за пълната невинност на Антонов“. Ця-лата пресконференция протекла изключително хаотично и неубеди-телно, главно поради глупавото ѝ ръководство, на което липсвалаконцепция. Появилият се пред пресата Бекир Челенк оставил впечат-ление на неясна фигура, замесена в множество тъмни сделки и мно-гократно се оплитал в противоречия. Обезпокоен, анализаторът на

97

Щази прави извода, че след тази пресконференция кампанията, на-сочена против България, получава допълнителен материал.

Какви други документи има в архива на Щази? Многобройни са те-леграмите от Рим, предаващи главно бюлетини на телеграфни аген-ции свързани с отвлечената на 22.06.83 г. Емануела Орланди. Случаяте достатъчно трагичен и неразгадан и до днес. 15 годишната Емануела,единствената непълнолетна гражданка на Ватикана, дъщеря на тамо-шен служител, изчезва безследно, като в течение на месеци отвлек-лите я изпращат съобщения с искания да бъде освободен Али Агджа.Според магистрата Импозимато негласната цел на похитителите ебила всъщност оказване на натиск, за да бъде потулена „българскатаследа“. Така или иначе до ден днешен и Орланди, и изчезналата презмай същата година 16 годишна Мирела Грегори продължават да са внеизвестност.

Сред другите документи от папките на Щази остава да се споменатмногобройни, повече или по-малко интересни, но едва ли силно сек-ретни журналистически статии от западния печат, свързани с процесасрещу Сергей Антонов. 33 страници заема разследване на Асоциациятана демократичните юристи (AIJD) със седалище в Брюксел, очевидноедна от фантомните организации, финансирани щедро от Москва идругите братски страни. Демократичните юристи създават нарочна ко-мисия, за да разобличат „опитите на реакционни сили за раздухванена истерията на студената война“. В нейния състав са включени съдияот Индия, адвокати от Дъблин и Хамбург, а главен консултант е носи-телят на Нобелова и Ленинска награда за мир Шон Макбрайд, специа-лист на Юнеско по въпросите на комуникацията.

Лайтмотивът в същинската част от масива данни е многократно от-правената от българска страна молба чекистите на ГДР да им съдей-стват при „осуетяване на дирижираната от вражеските тайни службикампания с цел дискредитирането на България“. По-късно в специ-ално писмо без дата (най-вероятно от 1983 г.) Димитър Стоянов от-правя към Ерих Милке патетични благодарности за „спешноизготвените от отдел Активни мероприятия на Вашето Главно разуз-навателно управление детайлни хипотези за характера на атентата визгоден за нас аспект, които служат за основа за редица от нашите ме-роприятия“.

Малко по-нататък българският министър на вътрешните работипише „...както ни е известно, в момента Главно разузнавателно управ-ление подготвя още едно мероприятие, което ще разобличи ЦРУ катоорганизатор на покушението срещу папата“. Струва си да се вгледаме

98

в последните два цитата и да оценим с тяхна помощ, целия разкритдо сега, „папски“ архив на Щази. При това нека не забравяме, че ставадума за кореспонденция на две специални служби по тема, която битрябвало да ги интересува не само от идеологическа, но и от чистопрофесионална гледна точка.

Точно това е най-странното! Никъде, на нито едно място в доку-ментите, никой от събеседниците не си задава въпроса, а кой все паке истинският организатор на атентата след като не са нито българ-ските, нито съветските другари. Липсва каквато и да е обмяна на опе-ративни агентурни данни за самото покушение. Този отсъстващвъпрос е за мен най-впечатляващото, което изнесох от читалнята наСлужбата за архивите на Щази.

Както в къщата на обесения не се говори за въже, така и в двете„братски“ министерства грижливо е избягвана темата за истинскияизвършител и организатор. Вместо това – съставяне на „хипотези заатентата в изгоден за нас аспект“ и активни мероприятия за разобли-чаване на „ЦРУ като организатор на атентата срещу папата“ ...

Не говори ли тази многозначителна липса повече от всички на-лични телеграми, сводки и анализи на чекистите с особено чиститеръце? Ω

* 19.10.2006

99

Колко волен е Волен Сидеров *

Въпросът с източниците на финансиране на Воленсидеровото обра -зувание „Атака“, на масираната, скъпа и професионално режисирананегова предизборна кампания не е „документално“ разследван. Въ-преки това за общественото съзнание и по-точно за този негов сег-мент, който е все още верен на принципите на аналитичновъзприемане на действителността, нещата като че ли изглеждат ясни.Пътят от политическата функция на Волен Сидеров до изводите запроизхода на средствата, които осигуряват неговото съществуване епо-ясен и по-бърз, отколкото да речем пътят от Руското посолство досградата на Президентството в центъра на София.

И все пак, когато се открие шанс за макар и бегъл поглед в кухнята,където се бъркат политически гозби за употреба в близки и далечнистрани, възможността не бива да се пропуска. Друго си е все пак окода види ...

По времето, когато у нас Волен Сидеров е все още политик от дъл-боката резерва, когато публицистично-вождистките му амбиции на-мират реализация в условия, близки до лабораторните, през зиматана 2002 г. той е поканен и участва на международна конференция вМосква. Проявата е сама по себе си куриоз. Изисква определено уси-лие на фантазията, за да си представим как е станала възможна тя вбелокаменната столица на Владимир Путин – бореца със световниятероризъм и особено с неговата ислямска разновидност.

Точно в тази Москва, разтърсвана от страхови спазми пред всекимургав кавказец и пред ерозията на империята под влияние на ис-ляма, в луксозна публична сграда, в съответната пищно церемони-ална обстановка през 2002 г. се провежда конференция, сред чийтоосновни участници изпъква фигурата на Ахмед Рами, небезизвестенмарокански политекстремист.

Кой е Ахмед Рами? От 1973 г. той живее като политически емигрантв Швеция. Въпреки няколкото си присъди в Скандинавия, Рами неможе да бъде екстрадиран, тъй като по собствени данни в Мароко гоочаквала смъртна присъда за участието му в опит за военен превратсрещу крал Хасан II. Световната мрежа е пълна със стотици странициза Рами, с предположения за ролята му на емисар на Ал Кайда в За-

100

падна Европа и свидетелства за активната му антисемитска и реви-зионистка дейност из цяла Западна Европа. През 1987 г. той получавалиценз за Радио Ислям, предназначено за мюсюлманската общноств Швеция. Скоро обаче лицензът му е отнет поради расистка пропа-ганда.

От 1997 г. в интернет съществува сайтът Radio Islam, регистриранна несъществуващата организация Американско ислямско обществов Чикаго под името на фиктивния Мохамед Уилиям. Сайтът е поддър-жан от Ахмед Рами и е посветен на неговите религиозни и полити-чески трудове, ако може да се използва това определение записанията му. В многоезиковите версии на сайта разделът „Ислямътв Русия“ е един от най-обемистите и включва както линкове, така илокални материали по ислямски теми – от перспективите пред мю-сюлманите в Русия, през теми като Кавказ и ислямът в Татарстан, доинтервю с един от лидерите на палестинската Хамаз и до апологе-тични статии за ислямските безредици в Западна Европа.

След като със съдебно решение на Рами са отнети всички компютри,а доставчикът блокира неговия домейн, Radio Islam се прехвърля ирегистрира в Санкт Петербург на името на някоя си Лариса Рейнолдс-Дмитриева. На самия сайт е указано, че е „собственост на група бойциза свобода, които поддържат борбата на Ахмед Рами“. На 30 септем-ври 2005 г. в интервю за телевизионния канал на Хизбула в Палес-тина Рами споделя, че е привърженик на Бин Ладен, но имал едназабележка към неговата тактика: „Бин Ладен направи голяма грешкакато атакува Америка. Лично аз щях да ударя Тел Авив, защото аме-риканците са невинни хора. Те са просто жертви на евреите“.

Такъв е накратко образът на Ахмед Рами, съдокладчик и основенстълб на Международната конференция по глобалните проблеми навсемирната история през 2002 г., на която гостува и по-сетнешниятсъздател на партията „Атака“, а днес кандидат за президент на Оте-чеството Волен Сидеров. Конференцията впрочем е организирана отт.н. Московска социално-хуманитарна академия. Въпросното учреж-дение с гръмко име е наследник на Централната комсомолска школа,преименувана през 1990 г. в Институт за младежта, а през 2000 г. вАкадемия. След 2003 г. комсомолското учреждение е наречено Мос-ковски хуманитарен университет. Университетът впрочем не фигу-рира в пълния списък на руските вузове на портала Руски съюз наректорите, но това не му пречи да обявява на своя сайт „гарантиранотрудоустройство“ на дипломиралите се. Както и да произвежда на кон-вейер випускници по специалности от рода на „рекрутьор – консул-

101

тант по социална психология“, „маркетолог“, „специалист по невро-лингвистично програмиране“ ...

До преди 2 години из мрежата можеше да се намери на няколкоместа дружеско фото на най-маститите докладчици на споменататаКонференция. Междувременно този документ изчезна безследно и еостанал като по чудо само в английската версия на маргиналния сайтПравославен антиглобалистки портал. На снимката любознателниячитател може да разпознае като дясно и лявофлангови познатия нивече Ахмед Рами и не по-малко познатия ни Волен Сидеров. Остана-лите участници на снимката са световно известни имена в областтана отричането на Холокоста, на войнстващия антисемитизъм и юдо-фобството.

В какво се е състоял приносът на българския „журналист-национа-лист“, както той е представен на сайта на конференцията? Докладътму е озаглавен: „Глобализацията – последен етап от опита за колони-зация на Православния Изток“. Темата определено се харесва на рус-кия политически елит, особено на традиционно най-експанзионисткинастроената му част.

След кратък излет в историята, описващ икономическия, правов идемократичен разцвет на Русия в края на XIX век Сидеров установява,че тази стара Русия неминуемо е щяла да се превърне в смъртна за-плаха за Западния свят и по-точно за „юдейския елит“ в САЩ и Ев-ропа. Ето защо същият елит, вече създал „тайните общества нанихилистите, антихристияните, терористите и комунистите“, предиз-викали между другото Френската революция през 1789 г., решил дасе обедини с масони и илюминати, за да прекрати чрез болшевишкареволюция споменатия възход на Русия.

Мислителят-националист разбира се не пропуска да представи предаудиторията и българския трагичен опит със световното еврейство:

„През XIII век българският цар Иван Асен Втори създава христи-янска държава на основата на справедливи обществени отноше-ния и без робство, държава, простряла се до бреговете на Черно,Егейско и Адриатическо море ... но във Венеция се създава мощнафинансова олигархия ... развихря се лихварство, малка върхушкаспекулира с материалните ценности и ... установява огромно не-равенство в жизнения стандарт между 1 % властващи и 99 % уп-равлявани ... Такъв е западният модел, основаващ се напоробването на огромни човешки маси, на изсмукване на общест-веното богатство с помощта на банкови кредити ..., финанси-ращи само владетели, които са готови да водят военни действия

102

... През 1444 г. устроената по този начин Венеция, управляванаот няколко банкера – главно евреи, действайки против християн-ството помага на турците да завладеят Източна Европа ... В ре-шителния момент на битката на полския крал Владислав Ягелокрай Варна, Венеция превозва турската армия със своя флот ... итака венецианската олигархия разбива Изтока ...“

В подобен дух Волен Сидеров продължава изказването си до злове-щия финал: днес България се е превърнала в неоколониална държава.Отредена ѝ е ролята на плацдарм за базите на НАТО и за инфраструк-турата, нужна на САЩ за завладяване богатствата на Изтока. В Бъл-гария се очаква етнически сепаратизъм, вдъхновен от външни силикакто в Сърбия и Македония. Това ще даде повод за въоръжена на-меса на умиротворителите САЩ и НАТО, които ще се разположаттрайно в страната ...

Но докладчикът не оставя загрижената си публика без лъч надежда.В заключение той предлага конкретна рецепта: „Православният Изток стои днес пред съдбоносен въпрос. Тойтрябва да поеме по друг път, а не по натрапения му колониаленмодел на Международния валутен фонд и Световната банка. Тойтрябва да възроди православните традиции на управници катоцар Иван Асен Втори ...“

Може само да се гадае, за какво още е ставало дума из кулоарите илив сенчестите кабинети под патронажа на щедрите руски домакини ...За нас остава неоспоримият факт, че Волен Сидеров е сред покане-ните, участвалите и уважително споменаваните гости на мегаломан-ска конференция с ислямистка и антиеврейска насоченост, проведенас размах и великолепие в руската столица от институция-наследникна Централната комсомолска школа.

За спонсорите и благодетелите на подобна проява не представлявапроблем финансирането и на стремителни полети в политиката нафигури, заслужаващи тяхното доверие. Ω

103

Пипалата на червения октопод *

В отвореното писмо на Едвин Сугарев, разпространено до медиите снощи, сеспоменават някои физически и юридически лица с особено активно участиев обществено-икономическите процеси преди няколко години. Нека тазиархивна публикация съдейства за по-пълното и ясно възприемане наинформацията за събитията от втората половина на 90-те години от изми -налото столетие. Следват три материала за Би Би Си от тогавашниякореспондент на Българската служба в Берлин.

„Още Инфо“, 20 април 2005

Събитията през последните месеци в България продължават да се следятс внимание в най-различни среди на западното общество. Излизащото вПариж специализирано списание за разузнаване Intelligence публикува вюлската си книжка обширна статия за нечистите сделки и подозрителнивръзки на групировките Мултигруп и Трон. Позовавайки се на българскиспециални източници списанието твърди, че Мултигруп и небезиз вест -ният виенски холдинг Нордекс имат общ произход и са свързани с хоратана покойния Робърт Максуел. От Берлин съобщава Милен Радев.

Би Би Си, Българска редакция, 12 август 1997

Попаднах на юлския брой на списание Intelligence с помощта на ко-легата от Berliner Zeitung Андреас Фьорстер, който отдавна разследвахолдинга Нордекс и публикува материали за връзките на Интраком сЩази. Обложката на Intelligence носи заглавието „България: Горещисцени от Дивия Запад посред София.“ Статията започва още на кори-цата и продължава вътре на две страници. Тя съдържа многобройниподробности за събитията от месец юни, повечето известни на българ-ската общественост, но съпроводени от коментари, които представля-ват интерес.

Новоназначеното ръководство на българската митническа служба,пише списанието, отправя в началото на юни обвинения към неназо-вана голяма компания, че тя дължи над 100 милиона долара непла-тени мита. Intelligence оповестява името на въпросната фирма –холдингът Трон, за който списанието на два пъти е писало вече под-робно, единият във връзка с убийството на Андрей Луканов. Трон,пише авторът, се е появил изневиделица скоро след падането на

104

комуни стическия режим през ‘89 година. Обвиненията, заради коитона Красимир Стойчев и на бивши висши митничари е забранено данапускат страната, са за неплатено мито за оборудване на фирматаМобилтел. Мобилтел дължи гигантски суми на няколко банки и кор-порации, продължава статията. Според нея германската Сименс въз-намерява да поиска обявяване на фалит на Мобилтел. Въпреки чеМобилтел се води като бивша дъщерна фирма на Трон, тя до днес про-дължава да е свързана с нея, смята списанието.

Спомената е и офшорната компания Глобус Инвестмънт, която при-тежавала 920 от 1000 акции на Мобилтел. Самата Глобус е според In-telligence стопроцентова дъщерна фирма на виенската Нордекс. Тозимеждународен холдинг с оборот от 3 милиарда долара, оглавяван отлицето Григорий Лучански, притежава 135 компании в цял свят и кон-тролира над 200 фирми в бившия Съветски Съюз. Тук кръгът, пишесписанието, се затваря, защото според източници в българското раз-узнаване Нордекс и българският холдинг Мултигруп са с идентичнастратегия, разликата е само в мащаба на операциите. Двете структуриимат общ произход, и двете са свързани с обкръжението на покойниябритански милиардер Робърт Максуел. Германското разузнаванесмята Лучански за мафиотски бос, за шпионин и за перач на пари наКГБ. Според цитиран анализ на Федералната служба за разузнаване,Нордекс е типичен пример за това как функционират криминалнитеструктури на бившата съветска номенклатура и на новия политическиистаблишмънт в Русия.

След разказа за Трон идва ред на похожденията и на Мултигруп.Описан е несполучливият атентат срещу Илия Павлов, оценен катопредупреждение за сплашване, разказва се как е бил основан хол-дингът от зетя на генерала от Държавна сигурност Чергиланов, съ-общава се за дейността на Мултигруп на Балканите. Споредгерманското разузнаване Мултигруп е свързан с международната ор-ганизирана престъпност. Припомня се убийството на представителяна Мултигруп в Скопйе Иво Янчев. Той, смята списанието, е или жер-тва на борбата за власт на бивши висши фигури от специалнитеслужби, а сега бизнесмени, или на вътрешно разчистване на смет-ките в Мултигруп.

Холдингът бе обвинен в участие при опита за убийство на македон-ския президент, припомня Intelligence, но това никога не бе доказано.Името на Илия Павлов по-нататък се свързва с убийството на АндрейЛуканов като се разказва за отстраняването на Луканов от поста в То-пенерджи и за намеренията на Националната следствена служба да

105

разпитва Павлов за обстоятелствата около тази замяна. Споменава сесъщо голям скандал между двамата, когато са били в Москва.

Историите в стил Дивия запад продължават с описание на отвлича -нето и по-сетне освобождаването на заместник директора на Булгар -газ Пенко Димитров. Изводът е, че интересите около разпределянетона печалбите от продажбата и транзита на газ, както и на милионитедолари от дъщерните фирми на ДЗУ Стара Загора , стоят в дъното навсички тези афери. В заключение се споменава, че Красимир Стойчеве получил от Нордекс чрез Глобус 27 милиона марки за Мобилтел. 17милиона от тях той прехвърлил на свои компании в чужбина, катоТресано Трейдинг, австрийската ЕйПиЕмПи и Екрингтън инвестмънт.В същото време Мобилтел дължи 15 мили она марки на Сименс за дос-тавено оборудване и 20 милиона долара на фалиралата Капитал Банк.По-рано, през май, Стойчев се опитал да продаде вече продадения Мо-билтел на корейския гигант Деу.

Въпреки забраната за пътуване в чужбина, завършва Intelligence,Красимир Стойчев на 26 юни напуска България. Трикът както сеоказва е прост – срещу такса от 30 долара всеки може без проверка данапусне София през VIP-изхода на аерогарата.

* * *Доскорошната слава на Берлин като рай за шпионите от Изток и Западпомръкна след падането на стената. Тази роля днес все по-успешно сеизпълнява от Виена, пише в голямо разследване сериозният всекидневникBerliner Zeitung. В центъра на вниманието отново попада концернътНордекс и неговият президент Григорий Лучански, който неотдавна посъдебен път забрани името му да бъде споменавано в бестселъра „Рускатамафия“. От Берлин съобщава Милен Радев.

Би Би Си, Българска редакция, 5 септември 1996

Журналистът Андреас Фьорстер, който стана известен с разследва-нията си за бившата Щази, участието ѝ в изнасянето на милиардимарки на сметки в чужбина, връзките ѝ с гръцката фирми Интракоми ангажимента ѝ в атентата срещу папата, днес публикува обширенматериал за загадъчната личност Григорий Лучански и неговата по-лудържавна руска фирмена група Нордекс.

Концернът, който има 8000 служители и 135 дъщерни фирми, е съсседалище във Виена на луксозната “Принц Ойген щрасе“. Основниятбизнес, с който Нордекс прави годишен оборот от 4 милиарда марки,е търговията с нефт и суровини. Както пише Berliner Zeitung обаче, Лу-чански е напуснал престижната си резиденция във Виена и в моментапребивава в Москва. Тази маневра щяла да затрудни Интерпол и

106

други специални служби при набиране информация за дейността наконцерна.

Според секретен доклад на Германското федерално разузнаване от1995 г., цитиран в статията, Нордекс, който има филиал и в Дюсел-дорф, представлявал шпионска централа, печелеща твърда валута зануждите на КГБ. Концернът бил замесен в пране на мръсни пари, втърговия с оръжие, в контрабанда на наркотици и ядрени материалии бил типичен пример за функционирането на престъпните струк-тури, обединяващи старата номенклатура и новия истаблишмънт вРусия.

Лучански от своя страна отхвърля всички подобни обвинения, новъпреки това неговият портрет се появява в пресата при всяко по-редно произшествие, свързано с мафията. Сега, след неотдавнашнотопоръчково убийство във Виена на смятания за шеф на така нарече-ната грузинска мафия Давид Саникидзе, близък приятел според Ber-liner Zeitung на Едуард Шеварднадзе, градът станал прекалено горещза Лучански. Освен това неотдавна двама от най-близките високопос-тавени покровители на Лучански загубиха преди президентските из-бори в Русия своите постове – вицепремиерът Сосковец и шефът наохранта на Елцин Коржаков. Мнозина от западните бизнеспартньорина Нордекс предпочитали фирмата да се оттегли в Москва, за да могатпо-спокойно, далеч от европейското обществено мнение да извършатсделките си с нея.

В своя защита Лучански привежда фактът, че е назначен лично отГорбачов със задачата да създаде Нордекс, да стъпи с него на запад-ния пазар и спомогне за реформирането и модернизирането на рус-ката икономика. Всички обвинения били интриги на конкуренцията,а той, някогашният директор на комбината Уралвагон, бил просто чес-тен, преуспяващ бизнесмен.

Списание Time пише, че една от най-успешните сделки на Лучанскибила изнасянето на 30 хиляди тона чиста мед от дъщерна фирма наНордекс. Преди това стоката е освободена от мито по нареждане напремиера Черномирдин, тъй като била предназначена за две гиган-тски статуи на Христофор Колумб. По проект по-големи от статуятана свободата, те щели да са дарение от Русия на Испания и САЩ. Раз-бира се днес вече никой не споменава абсурдния проект, но в балан-сите на Нордекс оттогава остава реализирана фантастична печалбаот сделката с медта.

Според говорителя на концерна след установяването си в МоскваНордекс планира нова голяма сделка – закупуване контролния пакет

107

на фирмата Уралвагон, където щели да се произвеждат революци-онно нови нефтени цистерни. При това, завършва авторът на статиятав Berliner Zeitung, говорителят на Нордекс пропуска да допълни, чеУралвагон произвежда между другото и модерните танкове Т-72.

* * *

През това лято една книга предизвика всеобщ интерес в Германия и сеизкачи в челото на списъците на бестселъри. Автор е известниятпублицист Юрген Рот, а заглавието – „Руската мафия“. С имена, цифри ифакти се доказва навлизането на организираната престъпност отстраните на ОНД в Западна Европа и специално в икономиката и дориполитиката на Германия. От Берлин съобщава Милен Радев.

Би Би Си, Българска редакция, 2 септември 1996

Книгата на Юрген Рот започва с посвещение на онези полицейски слу-жители и криминалисти, които не жалят силите си в една, както тойсъс съжаление констатира, безнадеждна борба – съпротивата срещупрестъпна империя, която е на път да завладее Западна Европа и вечее стъпила и отвъд океана. И наистина усещането у читателя след пог-лъщането на близо 300 страници е, че само пълен поврат в мисленетои готовността за действие сред политици, журналисти и сред цялатаобщественост могат да предотвратят превръщането на демократич-ните западни държави в заложници на организираната престъпностот Източна Европа.

От 90-та година насам авторът се е занимавал с разследвания, кактов Германия, така и на място в много страни от бившия Съветски съюз.Книгата е гъсто наситена с имена и биографии на кръстници на т.н.руска мафия, на техни фирми и партньори в Западна Европа. Изобил-стват дати и документи от полицейските и прокурорски архиви.Юрген Рот е пестелив с изводи и преки внушения – фактите говорятдостатъчно убедително.

„Под руска мафия“, пише Рот, „днес разбираме организирани кри-минални формирования, наложили вече в Русия и в бившите репуб-лики свой режим. Те представляват конгломерат от опитнипрестъпници и мощни икономически групировки, които рушат от-вътре всеки демократичен строй“.

Почти всяка банка в Русия днес е в техни ръце. През последните го-дини около 200 000 служители от службите за сигурност, офицери игенерали от Съветската армия са останали без работа. По-голямата частот тях, най-добре квалифицирана за целта, се е обединила с криминал-ните банди. Именно техният ноухау е превърнал руската мафия за ня-колко години в най-голямата престъпна световна сила.

108

„Руската мафия“, пише авторът, „се контролира от личности и фирми,които дължат невъобразимото си даже по западен стандарт богатствона плячкосването на народното имущество на бившия Съветски съюз,след като многомилиардни средства на КПСС и на КГБ са трансфе-рирани нелегално и инвестирани на Запад. Основни дейности в За-падна Европа са проституцията, търговията с наркотици, рекетът,контрабандата на крадени луксозни коли, комарът. Тези традици-онни занимания обаче все повече се изместват от висококвалифици-рана измама в кредитната и финансовата сфера, от нелегалнибанкови сделки“.

В една от следващите глави озаглавена “Българската специфика“идва ред на групировки като Кинтекс и Мултигруп. Цитира се РенетаИнджова, която през 1994 публично заклеймява преплитането на ор-ганизираната престъпност с държавния апарат. В исторически план сенапомня, че още през 70-те години Кинтекс е контролирал над 50 про-цента от търговията с наркотици през Близкия изток. Демократичнитереформи не били донесли нищо ново, тъй като според италиански след-ователи и днес Кинтекс бил замесен в същите сделки с оръжие и нар-котици. Малко преди сгромолясването на стария режим, по примерана Москва, са изнесени на сметки в чужбина партийни и държавнимилиони, послужили след това за основаването на частни холдинговидружества и групировки.

Иронично се описва създаването на Мултигруп в апартамента наИлия Павлов като шеф на дребна търговска фирма. След регистра-цията в швейцарското градче Цуг през 1990 Мултигруп светкавичносе превръща в мощен концерн с оборот през 1993 от един милиард до-лара. Позовавайки се на български медии, авторът нарича Мултигрупедна от най големите перачници на пари на българските комунисти.

Друго главно действащо лице в главата за България е бившият офи-цер от милицията Кирил Я., избягал през 1992 в Перу и основал тамнай-голямото казино. През 1994 заедно със свои бивши колеги вСофия той залива страната с игрални автомати – 50 хиляди на бройи създава казиното Севастопол. Пътят на капиталите е бил от Лимапрез Виена до София, по същия маршрут в България постъпват всепо-големи количества кокаин.

Съперничеството на тази групировка с Мултигруп води до кървавагангстерска война в София, взела за две седмици 8 жертви. В крайнасметка, завършва главата за България, Мултигруп излиза победител.Днес групировката е един от най-големите инвеститори в страната,тясно свързана с водещи западни концерни и банки.

109

Веднага след излизането на книгата в Германия, тя бе спряна със съ-дебно решение и се появи в книжарниците едва след заличаването намногобройни пасажи с черна боя. Забраната за споменаване на опред-елени имена и фирми под заплаха от 5 милиона марки глоба е произ-несена след жалба на адвокатите на едрия виенски бизнесменГригорий Лучански, шеф на холдинга Нордекс.

Главата с най-много заличавания е свързана пряко с България. Внея се говори (названията и имената са почернени) за бивш българскизаместник министър-председател, отговарящ за икономиката, рабо-тил за чуждестранно лице, загинало при неизяснени обстоятелствапрез 1991. Същият човек по-късно става сътрудник на групировка, ре-гистрирана в швейцарското градче Цуг. През 1993 г. той е задържанвъв Виена по искане за екстрадиране от българската прокуратура. Бъл-гаринът се обвинява в изнасянето на 2 милиона и половина марки ко-мунистически пари и в сделки с оръжие.

Според австрийските специални служби, той е съпровождал рускияполитик Жириновски при гостуването му във Виена по-рано тази го-дина. По-късно приближен на Жириновски е отправил заплахи къмбългарския главен прокурор в случай, че той не оттегли иска си за екс-традиране на бившия вице-премиер. В книгата на Юрген Рот това имепопада сред заличените по решение на съда. Лицето се оказва пред-ставител в европейска страна на фирмата, изискала забраната. Дирек-торът на тази фирма, чието поименно назоваване би било наказано сглоба от 5 милиона марки, е цитиран с думите: „Помолих моя пар-тньор да разсее подозренията, довели до иска за екстрадиране, обяс-них му, че задължително условие за сътрудничество с моята фирма еда си оправи отношенията с австрийските власти. Със съответен доку-мент от австрий ски съд той ми доказа, че всичко около него е наред“.

Както завършва обаче авторът Юрген Рот, въпросният бизнесментака и не пожелал да вземе отношение към обвиненията, че предста-вителят на неговата фирма е отговорен за изнасянето от България напартийни милиони. Ω

* 31.10.1996

110

Медичи на нашето време *

Кореспонденция за Би Би Си

Българското дипломатическо бюро в Берлин бе снощи домакин на рядкакултурно политическа проява. За откриване на изложбата нахудожниците Вежди Рашидов, Захари Каменов и Стоимен Стоилов съсспециален самолет в германската столица пристигна смесена делегацияот бизнесмени и депутати. Българските гости са почели спонсориранияот фондация „Илия Павлов“ коктейл, а също така са провели срещи сместни политици и банкери. От Берлин съобщава Милен Радев.

От два дни в Берлин се носеха усилени слухове за очаквана елитна де-легация от политици и бизнесмени. Разпратените официално лук-созни покани сочеха само, че фондация „Илия Павлов“ и Кредитнабанка ще открият изложба на художника Вежди Рашидов.

След появата на гостите на коктейла в дипломатическото бюростана ясно, че те вече са имали и активна програма, и срещи в герман-ската столица. Оказа се също, че наред с малките пластики в бронз наРашидов в залата на дипломатическото бюро са окачени и произве-дения на Захари Каменов и Стоимен Стоилов.

От тримата в Берлин се появи само скулпторът. Пред много-бройните български и немски гости художникът заяви, че се чувстваизключително задължен на спонсорите от Кредитна банка и особенона фондация „Илия Павлов“ за възможността да създаде с помощтана изкуството един мост на разбирателството с Европа. „Учредителятна фондацията Илия Павлов показа много човешко и истинско отно-шение към културата”, каза Вежди Рашидов. Видимо разчувстван, тво-рецът припомни в тази връзка фамилията на Медичите въвФлоренция и подчерта, че без тях културата на Италия не би билатова, което е днес. Вперил любвеобилен поглед към патрона на фон-дацията, скромно стоящ в центъра на дипломатическото представи-телство, художникът изрази оригиналното мнение, че „акополитиката е тялото на един народ, то това тяло не може да функцио-нира без две здрави ръце. Тези ръце са силният бизнес и културата“.„Щастлив съм“, завърши художникът Рашидов, „че се раждат хоракато Илия Павлов. Той е сигурната гаранция, че в страна като нашатаотново ще има цивилизация.“

111

Патронът на едноименната фондация откри изложбата с думите, чев сегашния свят, изправени пред промените, на които всички сме сви-детели, е много важно за всеки да остави следа след себе си. „Това най-добре може да стане с помощта на изкуството“, каза Илия Павлов.По-късно той уточни за Би Би Си, че фондацията съществува от ня-колко години, но досега не се е изявявала публично. Спонсорираниса главно студенти, за което Мултигруп давала по 500 000 US$ го-дишно.

Официалните лица на подиума около Илия Павлов включваха тримадепутати, пристигнали да подкрепят, както се изразиха, с присъствиетоси българските художници. Това бяха Венцислав Димитров от Народенсъюз, Александър Маринов от БСП и Стоян Денчев от ДПС.

Помолих ги за повече разяснения по състава и целите на тъй смесе-ната, обявена като бизнес-делегация, група. Според депутатите биз-несът е представен от президента на Мултигруп Илия Павлов и отшефове на Кредитна банка. Проведени са били срещи с представи-тели на Дойче банк и на Ферайнсбанк, имало е и среща в Министер-ството на икономиката, както и с президента на Берлинскияпарламент. Делегацията била парламентарна, но „неофициална“.Това според Венцислав Димитров било причина да отсъстват депу-тати от СДС.

„Трябва да престанем само с контакти на държавно ниво, време епартньорите ни на Запад да чуят, че има и други мнения и вариантиза развитието на страната, а не само тези на правителството“, каза де-путатът. Той поясни, че представителите на бизнеса в делегацията сасамо от Мултигруп, защото тя била най-значимата и стабилна иконо-мическа групировка.

Александър Маринов сподели, че всички немски събеседници сабили много обезпокоени от кризата в България. Те били изненаданиот сегашния икономическия крах, тъй като преди три години очак-вали страната бързо да се измъкне от трудностите. Разчитало се е, чеправителството с абсолютното си мнозинство за две години, ще пред-приеме решителни и конкретни стъпки към пазарни реформи.

„Даваха се обещания и ангажименти, имаше имитация на дейностспрямо нашите партньори на Запад, така повече не може. Изводът еедин“, каза Александър Маринов, „от нас се очакват незабавни, многосериозни и практически промени в управлението на страната.“

„Въпреки че събеседниците ни бяха много тактични“, завърши той,„стана съвсем ясно – когато един партньор вече не буди доверие трябвада се мисли за неговата замяна, иначе нещата няма да потръгнат.“ Ω

* 23.11.2007

112

Орден от килера на Лубянка *

Само ден след Деня на Благодарността, този дълбоко американскипразник, градоначалникът на София, заявен и признат приятел наАмерика и на нейните ценности, има повод за нова благодарност.Както бе широко оповестено от пресслужбата на Общината, днес в ка-бинета на кмета посланикът на Руската федерация Потапов връчва наБойко Борисов ордена „Михаил Ломоносов“ за заслуги към разви-тието на руско-българските отношения.

Събитието би трябвало да радва и да внушава гордост на софи-янци с това, че и то на свой ред потвърждава основателността на не-отдавнашния им изборен вот. Би трябвало, но само до момента, вкойто някой си зададе въпроса за какъв орден става дума. За това,кой го е учредил, от чие име се връчва и какви ценности символи-зира той.

Преди година публикувахме серия от статии за една нетърсеща свет-лините на прожекторите, официално почти неизвестна, но доста влия-телна руска академия. Става дума за АБОП – московската Академияпо проблемите на сигурността, отбраната и правния ред.

Тя е е основана през 1999 г. и неин президент е о.з. генералът от КГБВиктор Шевченко, бивш командващ контраразузнаването на Страте-гическите ракетни войски. Както често подчертава в публикации наАкадемията президентът Шевченко, тя е била създадена по личнатаидея на тогавашния председател на Съвета за сигурност на Русия Вла-димир Путин. Целта на инициативата била „да се обедини дейносттана обществените организации, които се занимават с проблемите насигурността и отбраната на държавата“. Идеята на о.з. полковникПутин е подкрепена от Министерството на отбраната, от МВР, от ФСБи от други висши държавни ведомства.

Трудно ще намерите подробности за АБОП в централната рускапреса. Информация се прокрадва понякога в медии от типа на иркутс-ката агенция Байкал инфо. Източносибирските колеги съобщават, чев АБОП има над 1200 академици. Действителни членове на Акаде-мията са актуалните силови министри на Русия, сегашният и бившитепремиери. Сред „елита“ на Академията 30 са явни служители на КГБ-ФСБ, преди всичко генерали, работещи на министерски, заместник-

113

министерски и по-ниски длъжности, 23 са висшите армейски чинове.Общият брой на членовете на АБОП достига цифрата 8500.

Писали сме вече подробно за това, че въпреки формалния си статутна обществена организация АБОП се намесва в държавните дела, чев нейни подразделения кадри на ФСБ се преквалифицират в цивилнипрофесии и след това с дипломи в ръка заемат позиции в частни идържавни фирмени и служебни структури. В научните сегменти наАкадемията историята на комунистическите репресии в СССР се пре-творява от гледна точка на съвременни национал-имперски идеоло-гически постулати. Един от съществените департаменти на АБОПработи по „безопасността в културната област“.

Скоро след своето създаване АБОП учредява строга номенклатурана ордени и почетни знакове, с които се награждават руски и между-народни личности, за техните заслуги съобразно светогледа на Акаде-мията. Ордените са особено ефектни: „Петър Велики“ в три степени,орден „Св. Александър Невски“, орден „Юрий Андропов“ и пр. Третипо ранг в номенклатурата на АБОП е орденът „Михайло Ломоносов“,с който днес е окичен софийският градоначалник.

Преди две години заедно с руския колега Дмитрий Хмелницки раз-крихме пред германската общественост любопитния факт, че с орденина АБОП са били отличени, наред с бившия шеф на шпионажа наЩази Маркус Волф и водещи социалдемократи на днешна Германия.

Скоро след това ордените започнаха да се присъждат формалновече не от името на АБОП, а от аморфна организация, наречена На-ционален комитет за обществени награди. Този комитет се оказва сто-процентово създание на АБОП и ордените продължават да се връчватот президента Шевченко, от изтъкнати о.з. генерали на КГБ или – итова е най-забележителното, когато става дума за обществена награда– в посолствата на Руската федерация от самия посланик.

Често пъти и самият посланик е член или лауреат на Академията.Така бе с връчването на ордена на Маркус Волф, извършено съв-местно от генерал Шевченко и от понатрупалия скандална слава вГермания руски посланик Котеньов. Така става и днес в софийскатаобщина, където орденът на „обществената организация“ АБОП е връ-чен на Бойко Борисов от носителя на „академичния орден „Св. Алек-сандър Невски“ посланик Анатолий Потапов.

И да е имал днешният кмет на София колебания около приеманетона наградата, те навярно са били преодолени от съзнанието, че него-вият предшественик Стефан Софиянски не само е награден с орден„Петър Велики“, но е станал и редовен член на АБОП през 2005 г.

114

Когато преди две години, след публикации в немски медии, в Герма-ния се разчу за награждаването на водещи социалдемократи с орденина АБОП и това бе документирано с позоваване на сайта на Акаде-мията, от канцеларията на Гернот Ерлер отрекоха той лично да е по-лучавал такъв орден. От канцеларията на министър-председателя напровинция Бранденбург Плацек обещаха да проучат произхода на ор-дена „Петър Велики“ и да постъпят по целесъобразност в случай, чеизнесеното за Академията отговаря на истината.

Не само масови медии критикуваха тогава приемането на ордениот подобна на АБОП организация. Д-р Еберхард Шнайдер от реноми-рания тинк-танк на правителството „Фондация за наука и политика“описва в своя научна студия от 2006 г. АБОП като организация за при-критие на служители на Държавна сигурност, действащи в ролята на„обществени дипломати“.

След горните пояснения ни е трудно да си представим, че софий-ският кмет, който се стреми да влезе убедително в ролята на политик,привързан към западните ценности на демокрацията и гражданскитеправа, ще реши да задържи орден от номенклатурата на Академиятапо проблемите на сигурността, отбраната и правния ред. Академия,сред чийто орденоносци са последният шеф на КГБ и пучист Крючков,търсеният като военнопрестъпник Караджич и покойният диктаторна Туркмения Ниязов. Ω

* 09.06.2008

115

Трябва ли ни Парк на идиотите *

Размисли в движение

След по-дълго от обичайното, този път деветмесечно отсъствие отСтраната на розите и мутрите си мислех, че съм все пак подготвен итрудно мога да бъда изненадан с нещо в нашата посткомунистическа,европейскосъюзна действителност.

Да, ама не, както обича да казва един от нашите журналистическидоайени.

Едно е да следиш от разстояние, макар и с модерните средства наинтернета, разполагането на по-раншните комунисти на политическии икономически властови позиции Друго е да преживееш на мястокак те без всякакви задръжки моделират по свой мерак публичнатасреда, културната сфера, всекидневния медиен и битов живот на бъл-гарите.

Признавам, че бях омерзен пред вида на по-мощния и от послед-ните дъждовни порои мътен поток на имена и образи с уж 25 годишнадавност, заливащ тези дни незащитения зрител от екрана на Канал 1.То не бяха любомирлевчевци и николайпетевци, мъдрещи се на по -диума на НДК до държавната власт на казионна международна писа-телска среща на лапачи и „полезни идиоти“ от цял свят. Не бяхаевгенияживковки, откриващи ново издание на „Асамблеята на мира“.От екрана си предават щафетата Димитри Иванов, Божидар Димит-ров, Тошо Тошев, лауреати на наградата „Черноризец Храбър“ и бра-дати нашенски архиереи с нахлупени до веждите московски черникалпаци, бленуващи държавно православие и задължително тяхно сивероучение.

Трудно ми бе да запазя спокойствие пред леещите се от устите науправляващата политическа класа самохвалебствия и розови съчине-ния за светло бъдеще. Сякаш няма надвиснало над България брюк-селско спиране на фондове и замразяване на съюзни права настраната ни. Сякаш няма поголовно и незапомнено от Виденовитемрачни години обедняване на преобладаващата част от населението.Сякаш няма рой публично прословути фигури, обвинени в корупцияи злоупотреба с власт и скътани след това на други партийно-дър-жавни хранилки ...

116

Сразен разглеждах цените на хранителните стоки по магазините – поспонтанна моя преценка средно със само 30 – 40 % по-ниски от гер-манските. А много от основните продукти като олио, захар, млечнипроизведения, маргарин, кафе, плодове (!) са доста по-скъпи откол-кото в „редовите“ берлински супермаркети. И това при доходи на сред-ностатистическия българин многократно по-ниски от германските.Направих забележка в този дух по адрес на очевидната и страшна заповечето граждани инфлация пред известен „царски“ икономист. Спо-ред него инфлация нямало – ставало дума просто за „адаптиране нацените ни към европейските“. Коментарът, мисля, е излишен.

До неотдавна смятах, че говоренето за геноцид над българскиянарод в незапомнен размер, извършван безмилостно и от години, енякак пресилено и не отчита всепризнати характеристики на този тер-мин, ползван по принцип за масови и кървави катаклизми в по-да-лечното и по-близко минало.

След това, което виждам при сегашното си идване в България, следневъобразимата за една европейска държава бедност, която къде оче-видно, а къде притеснително и от достойнство прикрита, все пак бодеочите, след сблъсък с прогнилото и негодно за човешки елементарнипотребности здравеопазване, след срещнати възрастни хора, коитомолят селянките по „Граф Игнатиев“ за една шепа коприва да си сва-рят супа, мисля, че действително българския народ е подложен нанова за нашата история форма на геноцид.

Геноцид, организиран от наследниците на онези, които преди 64години вече веднъж изтребиха почти всичко будно, почтено, нацио-нално отговорно и предприемчиво в България. Днес техните внуцистроят от мрамор и стъкло дворци на пошлостта и парвенющината поразбитите и мръсни софийски улици. В тях те управляват задигнатитеот бащите им милиарди, заработени от измиращата днес част на бъл-гарското население. Вършат го с наглостта на богатия, който не е за-служил с пот и находчивост парите си, а е станал техен владетел попросто партийно поръчение. А премиерът на това геноцидално дър-жавно образувание се тиражира в масовите печатни медии с ваклоагне в ръце пред блеснали жита, окъпани от топъл дъжд ...

И всичко се случва на фона на абсурдно-скандалната изборна ка-тастрофа с хилядите купени гласове в Сандански. Ако пред вида натази предизвестена гавра с всички принципи на представителната де-мокрация у гражданите би се зародил въпросът дали някой има инте-рес и заслуга за точно такова развитие на няколко вече избора,президентът Първанов пъргаво се постара да помогне на всеразби-

117

раем език: Оказва се, че била наложителна радикална промяна ни по-вече ни по-малко на „политическия модел“. Може би по тертипа намосковската „управляема демокрация“?

Защо ни е нарочен Парк на идиотите като в Литва, когато еднашайка превръща пред очите ни цялата държавица в парк на идиотите.От партизанските намръщени бюстове, които видях да си стоят непо-кътнати в почти всяко подбалканско градче на Изток от Стрелча, презколосите на окупатора на пловдивското тепе и на булевард „Руски“ вСофия (нека някой се опита да предложи на поляците подобно имеза централна артерия във Варшава...) до последната, сякаш незабеля-зана от изтерзаното от жестокия живот гражданство, подигравка предстарата Селскостопанска академия: след основно преустройство и раз-чистване на заприличалата на джунгла тамошна градинка днес с осо-бена пищност и нов бронз блести старата плоча, посветена на„агрономите, паднали в борбата срещу фашизма“.

Дали общината е заделила средствата за възобновяването ѝ? Съ-щата община, която не успява да придаде човешки достоен облик играфик на градския транспорт, но поддържа подобни паметници вчест на московски агенти-терористи. Същата община, която допусканевъобразимата в европейски условия практика из тъмни и задушниадминистративни коридори да се тълпят и подпират по стените изне-мощели от чакане за някакво си удостоверение граждани. Прави (!) –защото ако седнат на няколкото срамежливо поставени в един ъгълстолове ще загубят реда си.

Не мога за съжаление да се погрижа за малко по-оптимистичензавой на финала. Довеждането на преобладаващата част от населе-нието до сиромашия май ще се окаже най-печелившият вариант навластващите посткомунисти. Освен очевидната полза от преразпре -делението по принципа – „от вашите джобове в нашите“ – обричанетона значителен дял от гражданите на глад е най-добрата рецепта затяхното олевяване. Гладът подхранва мисленето или по-точно реаги-рането по комунистически схеми. Когато и заможната класа, която внормалните общества трябва да е по дефиниция либерална или кактостана обичайно у нас да се казва „дясна“, когато и тази заможна класае по своя генезис и възпитание идеологически импрегнирана с мар-ксизъм, тогава няма защо да се чудим, че хората с нормално мисленев такава държава се маргинализират.

Май ще трябва да сме благодарни, че онези още не са ни изградилина нас един Парк на наивните оптимисти. С телени мрежи и радио-точки разбира се. По познатия модел.

118

Или пък да вземем и отправим един благодарствен адрес към Евро-пата затова, че засега поне от такъв парк ни пази. Точно 130 годинислед европейския Берлински конгрес. Където Москва направи всичковъзможно, за да не пристигне на него българска депутация с адрес завръчване и апел за защита на българската кауза ... Ω

* 17.11.2008

119

Извинявайте, г-н Рот! *

Завърши гостуването на германския писател и журналист Юрген Ротв България. Новата му книга „Новите български демони“ бе предста-вена на читателите. С някои от тях той се срещна, разговаря с медиии политици. От няколко дни Юрген Рот е отново у дома си, далеч отбългарската посткомунистическа действителност, но навярно с неиз-гладими спомени от срещата си с нея.

Сцени като тези, на които той бе свидетел през трите си дни вСофия, обикновено рядко стават достъпни за колеги, социализиранив приетата за нормална в Западна Европа медийна и общественасреда. Въпреки че Юрген Рот не от вчера разплита възли, свързани сполитико-криминални кланове, с дерибействата на червени олигарсии с мафиотизирането на обществата на Изток, това което му предложиднешна България, засенчва всичко останало.

Вълната от ненавист, от дребнаво заяждане, изречените и медийноразмножени хулигански ругатни на водещ политик на управляващапартия в страна, членка на ЕС, са преживявания, които могат да угнетяти най-солидната натура, а не само един чуждестранен гост не в първамладост, попаднал в съвършено чужда му среда, както Юрген Рот.

С толкова по-голяма радост установих от последните си контакти снего, че той се възстановява бързо след изнурителните дни в София.С присъщата си игрива ирония коментира завършилото посещение ивече обмисля нови теми и проекти.

Това е добре и радва. Но все пак нещо липсва.Като човек свързан и ангажиран със случващото се в страната, къ-

дето съм роден, като следящ хем отблизо случките в татковината, хемнамиращ се на известна дистанция от нея, като пишещ и участващ посилите си в някаква форма на публичен дебат, чувствам, че трябва дасе обърна към Юрген Рот с едно извинение.

Извинете, г-н Рот, затова, че страната, с чиято днешна съдба се ан-гажирахте съвършено безкористно и на която посветихте много-месечен труд, Ви посрещна в лицето на част от своя политически икултурен елит намръщено, враждебно и предвзето.

Извинете, че когато отидохте на крак в София за да предложите наскованата от пълно униние, джапаща в безнадеждна обществена

120

свинщи на и в престъпен политически зетьо-шуро-баджанакизъмстрана резултата на своите разследвания, бяхте обявен за невеж и не-ориентиран чужденец, който няма какво ново да каже на българскатапублика.

Извинете, че пресслужбата на една партия (ГЕРБ – бел.авт.) решида Ви превърне пряко волята Ви и в противоречие със здравия разумв политически агитатор в нейна полза, като Ви приписа изречения,които Вие няма как да изречете.

Извинете за онова, което, Ви е подтиснало най-много – хороватаозло бена реакция на голяма част от журналистическата колегия.Злорадството, дребнавостта, нежеланието у много от журналиститеда вникнат в голямата картина, която описвате в книгата си и рове-нето вместо това в дребни, съвършено незначителни за общото пос-лание , детайли. Извинете за страха, който сте забелязал в очите нарепортерките в залата за пресконференции. Извинете за усърдието,с което изтъкнати имена на колегията се стараеха да изчистят пет-ната от образа на един корабокруширал политик, за да си спечелятведнага след това неговата благодарност, че били „защитили честтана държавата“.

Извинете за това, че в България Ви натикаха в ролята на специа-листа, поставил без разкрасяване и успокоително усукване тежка ди-агноза, когото болният подгонва с ругатни и дюдюкане по коридорите...

Никой професионално ангажиран или граждански заинтересуванот публицистичното отразяване на българската действителност човекне би могъл сериозно да очаква, че един чуждестранен гост ще ни от-вори очите със съвършено непознати и сензационни разкрития. Бибило фикция да се мисли, че някой отвън ще извади на бял свят нечу-вани и невиждани факти. Вашият принос, г-н Рот, е в това, че дадохтеписмена форма на част от нещата, които българинът говори под сур-динка, които разказва полугласно, които избягват да произнасят потелефона. Осъзнаваната от всеки в тази страна истина за посткому-нистическата ни действителност от днес е вплетена между корици, на-мира се по рафтовете на книжарниците и трудно може да бъдезаличена.

И още нещо изключително ценно, което книгата Ви ни дава: чрезсъвестното и буквално отразяване на разговорите с Вашите герои Виеги оставяте сами да изградят своя образ пред читателя. Той е честопъти по-красноречив, отколкото и най-надарената фантазия би моглада създаде.

121

От свое име Ви благодаря за времето, което сте отделил за моятастрана. Благодаря Ви и за „вътрешния гняв“ пред безобразията, който,както знам, Ви движи при разследванията на всеки нов комплекс – отканалите на полската организирана престъпност до мафиотските об-вързаности на германския политически и бизнес елит.

От името на форумното общество „Де зората“, което отблизо сле -деше Вашето гостуване в България и ангажирано коментираше Ва-шите изяви, Ви казвам – Вие сте винаги добре дошъл в нашатаРодина. Ω

* 01.05.2009

122

За кърлежа и хората *

Както съм се изтегнал тази сутрин под асмата и ето ти я Емилия, куч-ката на селския ми съсед Гошо, припка около мен. Все току се при-тиска, гледа да си потърка врата о коляното ми. Поразчесвамтабиетлийски гъстата ѝ козина и под пръстите ми се навира нещомеко, обло, тантуресто.

Разгръщам космите и пред очите ми лъсва тъмночервения, налят скръвта на добичето, търбух на кърлежа. Впил се страстно в жертвата,паразитът смуче живителна сила, налива се с мощ, дебелее. И мизер-ния си животец залага, но не пуска, не се дава без проливане накръвчица.

Чудя се какво ми напомня тази гледка, чудя се, пък като потечемисълта от едно на друго, от кърлеж на стоножка, от там на столет-ница и – няма спиране. Голяма ли е, питам Емилия, разликатамежду този надут кърлеж, впил се във врата ти и партията на днеш-ните социалисти, довчерашни комунисти, дето се е вкопчила въввластта от шест и кусур десетилетия и се налива с кръв, пот и чо-вешка мъка?

Животното ме гледа умно и немее ...Каква е наистина тази нечовешка страст, с която комунистите, тех-

ните деца и внуци са се впили във властта (онази, дето сами казвахасъвсем по кърлежски „с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем“)? Презкаквито и метаморфози да премина партията на „Дядото“, на „септем-врийците“, на атентаторите от Св. Неделя, на пролетарските поети сматроски фуражки, с шмайзери и ватенки, на шумците-мандраджии,на Гошо Тарабата и Георги Боката, на Тошо, Пеко и Мако, на ПешоТанкиста, на Румен Запалката и Гоце Историка – едно качество натази партия остана непроменено през годините: жадността за власт,докато се докопа до нея и безмилостното вкопчване във властта, следкато я сграбчи.

Ето я и днес: осем години управлява пряко или чрез подставенилица. По стар болшевистки тертип овладя и държи всички лостове вдържавата – от политиката, през икономиката, съдебната, полицей-ската и църковна власт до културата, спорта и медиите. И пак трепериот страх да не ѝ се е разхлабила захапката, пак се зъби срещу всеки

123

дръзнал да оспори вечното ѝ пребиваване, впита в слабините надържавата и обществото.

Едни безобидни митинги на студенти и благодушни еколози предпарламента бяха достатъчни за да шавне застрашително кърлежът,да размаха хобота и да защрака с щипци. Партията, пожертвала преди19 години чл.1 (за по-младите читатели – това беше членът от Консти-туцията, установяващ ръководната роля на БКП) сега се държи сякашв страната е валиден чл. Единствен: „Цялата власт принадлежи наднес управляващите, на техните обръчи, на техните марионеткии кукловоди. Тя не подлежи на преотстъпване, на отдаване или за-мяна. Властта не се изпуска. За тази цел всички средства са поз-волени.“

Достатъчно бе да се появи първият бегъл намек за автентична и обе-динена опозиция и впилата се във властта партия, заедно със своитедъщерни образувания, задейства една след друга алармени програми:съдебна гавра с елементарни демократични норми по адрес на единот конкурентите, парламентарен законодателен фарс с нечуванасмяна на изборните правила в движение, активиране на свои отдавназаложени креатури и раздуване на популисткия им имидж. За пригот-вените отсега пачки банкноти и мобифони с фотофункция в помощна пускащите „правилната“ бюлетина полуграмотни избиратели и дане говорим ...

Ще спра до тук потока на мисълта. Ще спра защото Емилия ме гледапредано в очите и страда. Време е да се заема с нейния кърлеж. Него-вото вадене поне става лесно. Нужно е само малко умение и търпение.Здрава и непоколебима ръка. Безмилостно хващане на гадината и вни-мателно завъртане. И непременно надясно! В противен случай инфек-цията е неизбежна. След това – изскубване и смачкване ...

Не е ли крайно време българинът да се поучи от уроците, които мудава природата? Докато си лежи под асмата.

Пост-ГДР-овски синдром

* 07.10.2006

125

Наследството на Щазивсе още вълнува Германия *

А България все още се двоуми

Когато Мариане Биртлер, в миналото известен член на дисидентс-кото движение в Източна Германия, се появи на публично място, тянеминуемо привлича погледите и завладява аудиторията. Днешнатаръководителка на Службата за архивите на Щази разполага с онова,което наричат „силно сценично присъствие“. Но едва ли само на товаѝ качество се дължи изостреният през последните месеци общественинтерес към работата на нейната институция. 17 години след щурму-ването на централата на Щази в Берлин, архивите на министъра задържавна сигурност на ГДР Ерих Милке все още не дават мира на обе-динена Германия.

Разформироването на комунистическата Държавна сигурност –Щази в Източна Германия и регулирането на достъпа до нейните ар-хиви е уникален в световен мащаб опит по разследване и ликвиди-ране наследството на една тайна служба. През лятото на 1990 започвасвоята работа Комисията за контрол над архивите на Щази със щатот 52 човека. Днес във Федералната служба за архивите на Щази ра-ботят 2400 служители. Бюджетът на Службата е кръгло 100 милионаевро годишно. Папките с документи в архивите заемат 120 000 ли-нейни метра, още 46 000 лм документи са съхранени на микрофилми.До края на 2005 са обработени над 2,2 милиона молби от гражданиза достъп до личните им досиета. 16 години след отварянето на архи-вите новопостъпилите заявления само за 2005 са 80 574. Никой не бепрогнозирал толкова голям обществен интерес към тайните на мина-лото при учредяването на Службата.

През изминалите години работата с архивите бе насочена основнокъм Източна Германия – граждани от бившата ГДР можаха да научаткои са били доносниците в тяхното обкръжение, публични институ-ции провериха своите служители и отстраниха щатни и нещатни сът-рудници на Щази от определени длъжности, учени и журналистиполучиха възможност за проучвания и анализ. Дейността на Щазина Запад бе до неотдавна само обект на спекулации и епизодични

126

разкрития. Причина за това бе пълното унищожаване през бурнитеседмици след падането на Берлинската стена на архива на Главно уп-равление „Външно разузнаване“. Едва години по-късно стана из-вестно, че копия на част от картотеката на агентите на Щази на Западса попаднали по незнайни пътища в ръцете на американското ЦРУ.След дълги дипломатически усилия Германия получи през 2003 на381 компакт диска не много четливи факсимилета на този архив – ста-нали вече популярни като “Картотеката Розенхолц”.

След тригодишен труд на експерти, които буква по буква разчитати уточняват идентичността на регистрираните във файловете запад-ногермански граждани, първите резултати вече са налице. Щази те-матиката отново наелектризира обществото. Появиха се съобщения,че Федералната служба вече знае, но не бърза да съобщи имената накартотекирани от Щази западни политици. Това предизвика недовол-ство, особено в Източна Германия, където мнозина се усъмниха, чеслед годините на непрестанни разкрития за връзките на повечето пуб-лични личности от бившата ГДР със Щази, сега истината за агентур-ното минало на западни политици може да бъде потулена.

Мариане Биртлер излезе публично и потвърди, че 43 депутати отБундестага в периода 1969 – 1972 г. имат картони в архива на Вън-шното разузнаване. Сред тях са водещи в миналото политици катоВили Бранд, Франц Йозеф Щраус и Хелмут Шмидт. Досегашнитеданни, каза тя, не дават основание всички те да бъдат причислени къмкатегориите агенти или шпиони. Само за петима е доказано със сигур-ност, че са работили съзнателно и срещу заплащане за Щази. Пове-чето политици са водени в картотеката и ползвани като източници наинформация без тяхно знание. Наистина не всички експерти споде-лят мнението на ръководителката на Службата. И двете страни раз-читат на нови, по-детайлни информации след по-нататъшнотопроучване на архивите.

В Германия не приемат колективната отговорност на всички граж-дани за престъпленията и грешките на комунистическото минало. Заразлика от България, където досиетата на Държавна сигурност всеоще са затворени за обществото, в Службата за архивите може да бъдеустановена точната, конкретна и индивидуална вина. Или, както същосе случва – да бъде потвърдена невинността, мъжеството и твърдосттана дадения гражданин пред заплахите и репресиите на държавата. Вднешна Германия не правят разлика между „лошите“ доносници наДС и „добрите“ герои от разузнаването, защитавали, уж „национал-ните“ интереси, както се внушава всекидневно на българската пу -

127

блика. Защото общественият дебат през изминалите години тук до-каза – за комунистическата държава не съществуваха национални ин-тереси извън интересите на Москва – „родината на световнияпролетариат“, според обичайната тогава терминология. Само в усло-вията на затворени архиви на ДС е възможно високи държавни пос-тове в днешна България да се заемат от някогашни тайни сътрудницина службите, от бивши щатни служители на репресивните комунис-тически органи, а в президентската кампания тази есен да се състеза-ват няколко кандидата с доказано агентурно минало.

Неотдавна Мариане Биртлер със съжаление отбеляза в разговор, чедосега не е канена официално да посети България. А тя сигурно биимала какво да разкаже на българската общественост. Ω

* 15.06.2004

128

Шефът на плана „Лъч“напусна земния живот *

В Москва неотдавна на 69 годишна възраст след тежко заболяване епочинал последният началник на КГБ в тогавашната ГДР АнатолийНовиков. Покойникът отнася със себе си една от неразкритите тайнина прехода – до каква степен и доколко успешно съветските службиса влияли на процесите в социалистическия лагер и специално ролятаим в разпада на ГДР.

Новиков поема ръководството на съветската резидентура в ИзточенБерлин в разгара на Горбачовата „перестройка“, в период когато скле-розиралото ръководство на ГЕСП бе мобилизирало последни сили, зада се противопостави на московските нововъведения – с пропаган-дистки събрания и дори със забрани на съветски списания, провод-ници на „гласността“.

Вече е известно, че основната задача на Анатолий Новиков е биларазработката на т.н. план „Лъч“ (не звучи много по-различно от плана„Клин“ - бел.авт.). В рамките на плана, агентите на КГБ в Източна Гер-мания са набирали в реформистки настроени среди личности, готовии годни да отстранят Ерих Хонекер и да извършат „демократизиране“на режима в духа на „перестройката“. Както писа в Berliner Zeitung из-вестният специалист по въпросите на тайните служби Андреас Фьор-стер, КГБ е разчитало на функционери на компартията и на фиктивнонезависимите партии от т.н. „Национален Фронт“ в ГДР. Освен тяхкадри за осъществяване на плана „Лъч“ са набирани сред офицери отДържавна сигурност и армията, сред интелигенцията – журналистии учени, но и от средите на правозащитниците-опозиционери, при-върженици на горбачовите идеи.

Според Berliner Zeitung обаче събитията от ноември 1989 са изне-надали московските организатори. Неудържимата сила на милионитеизточногермански граждани, излезли на улицата, принуждава ре-жима спешно да отвори стената. Планът „Лъч“ е прекратен, а Анато-лий Новиков се концентрира върху новата си задача – да договорисъс западногерманското правителство в Бон възможно най-безболез-неното за Центъра изтегляне на резидентурата и на частите на КГБот Източна Германия. Тази операция чекистът Новиков очевидно за-

129

вършва успешно. Андреас Фьорстер твърди, че в замяна резидентът егарантирал на германската страна неразгласяване на събраните отподчинените му или на предадените му от Щази компрометиращи ма-териали за западногермански политици. Факт е, че през онези годининито в новоприсъединените към ФРГ провинции, нито на терито-рията на старата Федерална република не се чу за нито едно следствиеи не бе огласено нито едно име на агент на КГБ или на ГРУ, работилтам преди падането на стената.

Анатолий Новиков се завръща в Москва през 1992 – една годинапреди изтеглянето на последния контингент на Съветската армия отГермания. До излизането си в пенсия той работи като шеф на дирек-ция Контраразузнаване в Службата за външно разузнаване (СВР) наРусия. Ω

* 09.11.2004

130

15 години от падането наБерлинската стена *

Днес се навършват точно 15 години от деня, в който по време на пре -давана от всички медии на ГДР пресконференция тогавашният членна политбюро на източногерманската компартия Шабовски направиедна съдбоносна грешка. След като оповести новите правила за облек-чаване на пътуванията на Запад, на журналистически въпрос от за-лата откога влизат те в сила, той за момент се почуди и промърмори„Доколкото разбирам, незабавно...“. За броени минути стотици хи-ляди граждани първо в Берлин, а след това по протежение на цялатагранична линия с ФРГ заляха КПП-тата и наложиха отварянето настената.

Днешният ден в Берлин е дъждовен и мрачен и на тези, които са го-тови да хвърлят поглед назад, той навява преди всичко печални спо-мени за десетилетията на трагично разделение. Такова впечатлениепоне остави у мен тазсутрешната ми обиколка на местата свързанисъс събитията от 9-ти ноември 89-та. Ще започна с това, че тук осо-бени вълнения предизвиква публикуваното вчера проучване на социо-лозите от авторитетната агенция ЕМНИД, според които всеки третигерманец въобще не знае какво се е случило на днешния ден. Средмладите под 30 годишна възраст цели 42 процента не са и чували, чена този ден започва обединението на Германия.

Годишнината все пак е тема на разговори сред колеги и в семеенкръг. В условията на икономическата криза обхванала страната обаче,много от жителите и на Западен, и на Източен Берлин са убедени, чепадането на стената е усложнило живота им. Активни и ангажиранисъс запазване паметта за миналото са отново правозащитници от бив-шата ГДР, хора с будно гражданско чувство. В мемориалния комплекс„Бернауер Щрасе“, построен на улица, разделена някога от Стенатанадлъж и на която къщите са били в Източен, а тротоарът пред тях вЗападен Берлин, заварих много посетители-пенсионери, но и немалкомладежи, тълпящи се пред експонатите. Силно впечатление остави умен клас от училище за глухонеми. Децата с безмълвно, но затова пъктолкова по-видимо физическо вълнение следяха документални кадрина хора, прескачащи стената под куршумите на източни граничари.

131

Останалият като паметник сегмент от стената пред мемориала е отру-пан с венци, поднесени сутринта от всички водещи политически ин-ституции и от съюзите на репресираните.

Продължих към световноизвестния бивш граничен пункт „Чек-пойнт Чарли“, където е частният Музей на берлинската стена, прите-гателен магнит за всеки турист. Основан от човека-легенда,политически затворник и противник на режима в ГДР Райнер Хил-дебрандт, днес музеят е сцена на привличаща вниманието акция,която разгаря духовете в Берлин. Възмутен от ширещата се около ту-ристическия обект амбулантна търговия с реликви на комунизма,руски лисичи калпаци и пилотки на Червената армия, Хилдебрандтнаема парцела под аренда през 2003 г. и заплаща от частни средства113 000 евро, за да прогони търговците от символичното място и гозапази за построяване на мемориален комплекс. Смъртта попречи натози идеалист да види готов своя проект. Неотдавна неговата вдовицаАлександра изненадващо и за броени дни реализира идеята на съп-руга си. На площадка с размери около 100 на 50 м, застлана със светълчакъл бяха поставени обратно два големи сегмента от Стената, а предтях бе издигнат мемориален комплекс – лабиринт от 1065 високи,мрачни дървени кръстове. 1065 са поименно идентифицираните жер-тви на берлинската стена – всеки кръст носи името, личните данни, анякои и снимка на загинал при опит за бягство. Пред внушителниякомплекс от двете страни на бившия КПП мълчаливо стоят много -бройни посетители – берлинчани и гости. Пред отделни кръстове имаположени цветя от близките. От присъстващите там чух само думи напризнателност и силно вълнение.

Подобни коментари се срещат и в медиите, но в тях като цяло пре-обладава критиката към мемориала. Берлинското правителство – коа-лиция на социалдемократи с партията на бившите комунисти ПДС –вече заяви, че до края на годината ще отстрани кръстовете. Според ту-кашния Сенат мемориалният комплекс представлявал „политкич“ ивнушавал ненужен дух на конфронтация. Александра Хилдебрандтвече каза, че няма намерение да отстъпва. Подписи в нейна подкрепасъбират съюзите на репресираните и на жертвите на комунизма.

Следобед в залата на граничния пункт на гарата Фридрихщрасе щесе проведе среща на граждани с бившия канцлер Хелмут Кол и из-вестни правозащитници от Източна Германия. Вечерта на най-голе-мия мост между двете части на града ще бъде почетено падането напървата телена мрежа и отварянето на портала под натиска на хиляд-ното множество. Ω

* ноември 2004

132

Един нежелан мемориал в Берлин *

През далечната вече 1990 г. правителството на федералната провин-ция Берлин – берлинският Сенат – продаде ареала около някогашниялегендарен граничен пункт „Чекпойнт Чарли“ на частен инвеститор.Инвеститорът пое тогава ангажимента наред с бизнес сгради да из-гради на това символично място и възпоменателен мемориал. Повреме на политическата криза през октомври 1961 г. именно на тозиконтролен пункт танковете на свободния свят издържаха войната нанерви, и не допуснаха нито на метър пò на Запад струпаните от източ-ната страна съветски бронирани колони. Това събитие, както и мно-гобройните опити на източногерманци за бягство през стената врайона на същия сектор, гарантираха на „Чекпойнт Чарли“ място висторията.

15 години след обединението обещаният мемориал така и не бепостроен. Вместо това собственикът отдаде ареала под наем като бит-пазар. През последните години около стария граничен пункт се раз-виваше оживена амбулантна търговия на маси и сергии с реликвитена комунизма – от кожени ушанки с петолъчки до руски пилотски ча-совници и безформени парчетии от стената – всичко за нуждите натуриста.

Основателят на Музея на берлинската стена Райнер Хилдебрандт,правозащитник от бившата ГДР, самият той беглец от Изток, наемавъзмутен парцела под аренда през 2003 г. и заплаща от частнисредства 113 000 евро, за да прогони търговците от символичнотомясто. След смъртта му в началото на тази година неговата вдовицаАлександра, родена в Украйна, си поставя за цел да осъществи про-екта на покойния си съпруг. За кратко време на мястото на стария„Чекпойнт Чарли“ израсна внушителен мемориален комплекс.

Възстановен бе 200 метров отрязък от оригиналната стена. Издиг-нати бяха 1065 триметрови кръста от черно, опушено дърво – по единза всяка от жертвите на разделението на Германия. Тази цифравключва, както убитите при опит за бягство, така и отвлечените отагенти на Щази от Западна Германия на Изток и след това умъртвенипротивници на комунистите, но също и съветски войници-дезертьориили войници от армията на ГДР, загинали на границата.

133

Само дни след откриването му мемориалният комплекс се превърнав притегателен пункт за туристи и граждани на Берлин. Хората, коитосе тълпят пред гората от кръстове са единодушни – сблъсъкът с инди-видуалните човешки имена, лица и съдби (на всеки кръст има илииме и снимка или съобщение за обстоятелствата на смъртта на жер-твата) разтърсва и впечатлява, както рядко се случва пред друг памет-ник.

Не на това мнение е обаче берлинското правителство, в което уп-равлява коалиция от социалдемократи и партията на бившите източ-ногермански комунисти ПДС. Според правителствените политициБерлин нямал нужда от повече паметници на Стената, а още по-малкоот мемориали, които разединявали гражданите вместо да ги обединя-ват. Известният ляв историк Лауренц Демпс говори за „зловещ мас-карад“, други обвиняват украинската вдовица в комерсиалност и всъздаването на „политкич“. В този дух са критичните статии и в пове-чето печатни медии. Единствено опозиционният ХДС изтъква внуши-телната сила на мемориала и подчертава, че със своята акцияАлександра Хилдебрандт е демонстрирала безпомощността и неже-ланието на правителството да напомня за жестокото минало на града.Знаменателно е, казва консервативният ХДС, че се е наложило едначастната инициатива да компенсира неспособността на политичес-ката класа.

Наскоро публично бе формулирано и най-тежкото обвинение,което отдавна витаеше във въздуха: Мемориалът на „Чекпойнт Чарли“по възмутителен начин напомнял строящия се наблизо за стотици ми-лиони евро паметник на Холокоста край Бранденбургската врата. Хи-лядите кръстове пародирали бетонните блокове на бъдещиямемориал и по този начин ставали повод за скандално сравнение нажертвите на Холокоста с тези на Берлинската стена ...

Собственикът на парцела, голяма банка, вече отстъпи пред свръх-силния натиск и прекрати договора с музея към края на годината. До-тогава булдозери трябва да сринат кръстовете от мемориала. Срещутези планове се надига сериозен протест. Организации на репресира-ните от комунизма и фондации в памет на загиналите събират про-тестни подписи срещу ликвидирането на станалия за броени днипопулярен мемориал.

Ето как Стената отново раздели берлинчани.P.S. от юли 2005 г.

Коалиционното берлинско правителство от социалдемократи и бившикомунисти (ПДС) реши мемориалните кръстове край „Чекпойнт Чарли“

134

да бъдат разрушени с булдозери. На 4 юли пред Мемориала полит -затворници от бившата ГДР направиха „медийна“ демонстрация –връзване с вериги, за да обърнат внимание на готвеното заличаване напаметника, очаквано за нощта на 4 срещу 5 юли.

Както каза пред събралите се многобройни журналисти 80-годишниятбивш политзатворник Ханс-Еберхард Цан, отговорните за този сраменза имиджа на Берлин по цял свят епизод, трябва да знаят, че когато бул-дозерите дойдат, ще им се наложи със сила да отстраняват вързаните свериги правозащитници.

Булдозерите наистина дойдоха на разсъмване, когато протес -тиращите вече се бяха прибрали. Мемориалът бе сринат за 2 часа.

Оттогава ареалът около „Чекпойнт Чарли“ пустее и тълпите туристинапразно се оглеждат за нещо, визуално и емоционално напомнящо им, четук е минавала стената между свободния свят и света накомунистическите диктатури.

* 07.11.2005

135

Орденоносецът на Москва – новатанадежда на германските

социалдемократи *

Изминалата седмица ще се запомни с динамичните сътресения, коитодонесе в политическия пейзаж на Федералната Република. Досегаш-ният председател на СДП Мюнтеферинг загуби доверието на партий-ното ръководство и изненадващо подаде оставка. Така на воденитедосега мъчително и за двете страни коалиционни преговори за съста-вяне на правителство с консервативните ХДС/ХСС, социалдемо -кратите изведнъж останаха без лидер. Партньорът на Ангела Меркелот баварската ХСС и неин вътрешнопартиен конкурент Едмунд Щой-бер се възползва от удобния случай и обяви спешно, че напуска бъде-щия кабинет, тъй като без Мюнтеферинг СДП щяла да бъде съвсемдруга партия. За никого не бе тайна, че баварският министър-предсе-дател просто страда в не за всекиго гостоприемния берлински поли-тически климат.

За броени часове Ангела Меркел укрепи сериозно позициите сикакто вътрешнопартийно така и в преговорите с разкъсваните въвфракционни борби социалдемократи. Пред тях пък надвисна екзис-тенциалният въпрос без отлагане да намерят свой нов, общопризнатлидер или да се окажат в незавидна, отслабена роля на коалицион-ните преговори.

Така удари часът на Матиас Плацек – министър-председател на из-точната федерална провинция Бранденбург. Обърканата партия гоприе с ентусиазъм – изборът му на предстоящия партиен конгрес щебъде само една формалност. По този начин 15 години след Обедине-нието или „поглъщането“, както се изразяват някои, на бившата ГДРот Федералната република, двете големи партии на Германия се водятот политици от Изтока, рожби на промяната от 1989 г. Актуалниятброй на германският седмичник Spiegel излезе тази седмица с една отнай-оригиналните си корици, остроумна, тъкмо защото представя па-родийно-алегорично една донякъде реална ситуация. В сценогра-фията на соц-пропаганден плакат от 1953 година бодро крачизадружната бригадирска двойка Меркел – Плацек. Заглавието, на-брано с революционен шрифт гласи: „Настъплението на Изтока“. На

136

гърдите си Ангела Меркел носи пурпурна лента с надпис „Ударник“ ицифрите 35,2 – процентите, до които се срина партията ѝ за послед-ните месеци на предизборната кампания. На заден фон, на плаката,напомнящ иконографията на комунизма, се виждат профилите наХелмут Кол, Шрьодер, Мюнтеферинг и на баварския премиер Щой-бер. Зад двойката на преден план се е сбутала западната публика:Шойбле, Щайнбрюк, Глос и останалият политически елит на Герма-ния ...

Нека си припомним, кой е новият лидер на СДП и с какво се свързванеговото име. По образование той е дипломиран инженер по кибер-нетика и напуска конформисткото си съществуване едва в последнитемесеци на ГДР, когато става съосновател на екологичната Зелена лига,по късно трансформирана в източен филиал на партията на Зелените.Следва партийна и политическа кариера в Потсдам, столицата на про-винция Бранденбург като коалиционен партньор на тамошните соци-алдемократи на министър-председателя Манфред Щолпе.

В биографията на Матиас Плацек има един характерен момент,който може да наведе внимателните читатели на определени мисли:през 1994 год., като единствен представител на своята парламентарнагрупа, в която тогава активно работеха дисидентите от времето на ГДРМариане Биртлер – днес шеф на комисията за архивите на Щази иГюнтер Нооке, преминал днес в ХДС, Плацек се отметна изненадващов пленарна зала от своите съмишленици и колеги. Той не се присъе-дини към тяхната аргументирана атака срещу министър-председателяна Бранденбург Манфред Щолпе заради неговото Щази-минало. Поонова време всевъзможни материални и аналитични доказателствапотвърдиха, че Щолпе е бил дългогодишен сътрудник на Щази въввисшите ръководни кръгове на протестантската църква на ГДР. Съз-дадена бе нарочна парламентарна комисия, но тя не успя да стигнедо еднозначно заключение за точната роля, която Щолпе е играл вминалото. Тогава на парламентарната трибуна излезе Матиас Плацеки отправи челобитно заявление във вярност и убеденост в невин-ността на Манфред Щолпе. За „награда“ той бе оставен да служи катоминистър в кабинета на Щолпе, докато съпартийците му, отвратениот лицемерието на колегата си и преди всичко от безочието на самияЩолпе напуснаха правителствената коалиция и се пръснаха кой в опо-зиция, кой по други партии.

Манфред Щолпе издейства по-късно по съдебен път забрана иметому да бъде споменавано във връзка с агентурния псевдоним „Секре-тар“, въпреки че бе доказано безспорно, че за секретното си сътрудни-

137

чество с Щази е получил дори орден за заслуги от министъра ЕрихМилке. Щолпе продължи необезпокояван забележителната си ка-риера като любим на цял Бранденбург премиер, за да се издигне доридо министър във федералния кабинет на Герхард Шрьодер.

Има предположения, че както относителната му автономност катоагент на Щази по времето на ГДР, така и невъзможността след промя-ната да бъдат открити финалните и безспорни документи, уличаващинеговата вина, се дължат на факта, че той всъщност е бил агент намного по-силна организация от Щази. Допуска се, че тези материалисе съхраняват на далечно място, където все още бият по пръстите,опитващи се да отворят архивите.

Затова пък е безспорно едно: Щолпе винаги и до днес е бил поли-тическият „кръстник“ на новата надежда на германските социалде-мократи Матиас Плацек. Той бе негов постоянен патрон, който гоизтикваше напред и още преди няколко години бе пророкувал, чеПлацек ще е бъдещият канцлер на Германия.

Всичко това се вписва по интересен, макар и специфичен начин висторията с московската Академия по проблемите на сигурността, от-браната и правния ред (АБОП). Внимателните читатели ще си спом-нят, че тази Академия – рожба и инкубатор на кадри на ФСБ/КГБ –раздава на подбрани от нея лица в Русия и в чужбина ордени за за-слуги. Трима германски политици-социалдемократи са наградени отгенерал Шевченко, президент на АБОП с най-високото отличие – ор-дена „Петър Велики“ I степен с лента. Това са Гернот Ерлер, ВалтерМомпер и ... Матиас Плацек. По същия повод впрочем (60-годишни-ната от победата на СССР във II световна война) този орден е връчени на бившия шеф на шпионажа на Щази Маркус Волф, а церемониятае почетена на сайта на АБОП дори със снимка.

Дали нароченият отсега за бъдещ канцлер на Германия Плацек сее сетил да обърне ефектния орден и да се опита, прилагайки школ-ските си познания по руски език, да разчете надписа на гърба му? Аконе, нека го сторим вместо него:

„За Укрепление Государства Российского“, което в превод от мос-ковски означава „За засилване на руската държава“ ... Ω

* 19.04.2006

138

Ветераните на Щази в настъпление *

През последните седмици в Германия отново се заговори за Щази инейното зловещо наследство. Поводът бе неколкократната шумнапоява на публични места на високопоставени служители на някогаш-ната комунистическа Държавна сигурност. С гласовити протестисрещу „клеветите и охулването на високопрофесионалната система засигурност“ на ГДР бивши полковници и генерали стартираха в Бер-лин нова операция за реабилитиране на „органите“.

В България техни колеги държат непоклатимо влиятелни позициив стопанската, във финансовата и разбира се в политическата сфера.Чрез своята медийна мощ те моделират общественото съзнание и под-менят всекидневно основни нравствени, културни и исторически ка-тегории. Публично известни сътрудници на ДС получават високидържавни отличия. Натрупали опит в комунистическата система затерор и шпионаж „професионалисти“ се назначават на ключови длъж-ности в държавата, независимо от нейната европейска перспектива.

За някогашните източногермански чекисти промяната от 1989/90година се разви не толкова благоприятно. Политическата, юриди-ческа и икономическа структура на Федералната република, прене-сена със забележителна бързина върху територията на ИзточнаГермания не им позволи да реализират изцяло изготвяните и в ГДРпланове за деня Х. Затова не им оставаше нищо друго, освен да при-бягнат към по-дискретни форми на въздействие. През годините от то-гава, главно в новите федерални области, се поведе отново „борбатаза умовете и сърцата“ на източногерманските граждани. Ученото сие учено. Заедно с партията на бившите комунисти ПДС, работейкичесто в рамките на нейните структури, някогашни кадри на Щази ус-пяха да създадат сред гражданите обществени настроения и ностал-гия към миналото, немислими през годините на ГДР.

Дойде времето офицерите на Щази да се изявят и публично. На 14март в Мемориалния комплекс в памет на жертвите на комунистичес-ката Държавна сигурност в берлинския квартал Хоеншьонхаузен над200 бивши офицери на Щази нахлуха на събрание на жертви на ко-мунистически преследвания и го провалиха чрез шумни протести иподигравки с репресираните. Тема на проявата трябваше да бъде пуб-

139

личната маркировка и поставянето на мемориални плочи за обозна-чаване на затворническия комплекс, заемащ някога цял днешен жи-лищен квартал в източната част на Берлин. Появилите сеорганизирано днешни заможни пенсионери завладяха микрофона взалата, обвиниха жертвите в лъжа и клевета срещу „органите“, заиз-тъкваха своя професионализъм във външното разузнаване в защитана държавата ГДР от посегателствата на класовия враг.

Не липсваха триумфални напомняния, че от 30 000 следственидела, водени след обединението срещу техни колеги, само 20 са завър-шили със съдебна присъда. Това било най-доброто доказателство, чезападногерманското правосъдие „реабилитирало напълно Министер-ството за държавна сигурност“. Сред най-гласовитите бе бившият ди-ректор на следствения затвор на Щази, който нарече днешнатамемориална експозиция „измислена стая на ужасите“, докато шефътна Главна дирекция IX (Борба с инакомислещите) изобличавашеонези, „които се правят днес на жертви, а искат нас да ни изкарат пре-стъпници“. Величествено мълчание запазиха само също присъства-щите генерали Гросман и Шваниц, заместник-министри на ЕрихМилке.

Най-подтискащо впечатление направи безмълвната реакция на ми-нистъра на културата на правителството на Федерална провинцияБерлин, официален гост на подиума. Тъкмо в този факт се крие поли-тическото измерение на произшествието. Берлин вече 4 години е уп-равляван от коалиция на социалдемократи с партията на бившитекомунисти ПДС. През 2002 г. СДП безпринципно наруши негласнияконсенсус на демократическите партии за несътрудничество с наслед-ниците на компартията в ГДР. Това решение бе продиктувано един-ствено от желанието социалдемократите да останат на власт на всякацена. Плодовете на червено-червената коалиция са налице – пълен фи-нансов колапс на Берлин, липса на сериозни външни инвестиции, уни-кален ръст на безработицата в сравнение с други европейски столици.Според мнозина пораженията в духовната област, в образованието икултурата са много по-сериозни. В коалицията министерството на кул-турата бе поверено на Томас Флирл, интелектуалец от ГДР, някогашенчлен на компартията ГЕСП. Именно той бе мълчаливо изслушващиятразпасалите се полковници и генерали, нереагиращ министър на по -диума. По ирония на случая точно Томас Флирл е ресорно отговоренза Мемориала и от него зависи размерът на финансирането му.

Едва ли ще ни учуди реакцията на директора на Мемориалния ком-плекс, популярния и компетентен историк Хубертус Кнабе. Той не

140

престава да предупреждава за пълзящото възраждане на идеите наЩази, за постепенното ерозиране на образа на организацията катоинструмент за тоталитарен контрол и насилие. Хубертус Кнабе при-помня при всяка възможност, че след решение на Конституционниясъд на служителите на Ерих Милке бе възстановено правото да полу-чават завишени с всички добавки персонални пенсии, докато репре-сираните все още чакат достойно обезщетение за годините напреследване и тормоз. Финансирането на мемориалния комплексвиси всяка година на косъм.

Преди десет дни в претъпкана зала в сградата на някогашната цен-трала на Щази в квартал Лихтенберг двама о.з. полковници, единиятот които шеф на отдела за саботаж на външното разузнаване, напра-виха промоция на своите току-що излезли книги. Темата на едната енеуморният труд на чекистите на невидимия фронт в защита на мираи прогреса. Другата „разобличава“ лъжите на западната пропагандаза уж нечовешките условия в затворите на ГДР. Особено вниманиесе обръща на арестуваните и съдени през годините в ГДР 550 граж-дани на Федералната република. Те всички били шпиони, при товаразкаяли се и признали вината си. Какво значение има, че в залатаскача посетител и обвинява автора в лъжа: „Аз бях един от тези 550и никога не съм признавал никаква вина! Затова гних 9 години и 9месеца във вашите затвори!“ „Компетентната публика“ освирква са-мотния смелчак.

В началото на април парламентът на Берлин проведе като акт накомпенсация за жертвите, подиграни при неотдавнашната акция наЩази, неофициално публично литературно четене на спомени на ре-пресирани. Медиите, заинтересувани от темата след шумния скандал,присъстваха масово. В центъра на вниманието бе министър Флирл.Очакваше се, че той ще вземе думата, ще се извини за пасивността сии ще декларира нетърпимост към опитите за реабилитация на Щази.През цялото време, докато се четяха смразяващи кръвта описания нажестокости и терор в комунистическия рай, интелектуалецът Флирлзапази мрачно мълчание. След проявата напусна залата на бегом, спо-дирян от виковете на репресираните „Срам! Оставка!“ Министър-председателят на Берлин Клаус Воверайт досега твърдо устоява навсички призиви да уволни своя министър.

В навечерието на предстоящите парламентарни избори социалде-мократът Воверайт не желае да дразни коалиционните си партньориот ПДС и да ги поставя в неудобно положение пред основния им елек-торат – носталгично настроените, индоктринирани бивши служители

141

и сътрудници на Щази, техните семейства и близки, които в някогаш-ната столица на ГДР са стотици хиляди.

Но може би са прави и други като някогашната известна правоза-щитничка Вера Ленгсфелд, която смята, че обвързаността на социал-демократи и бивши комунисти не е само пред из борно -конюнктурна.На четенето в берлинския парламент тя припомни, че и на феде-рално ниво СДП осуети инициатива Бундестагът да разгледа наспешно заседание активизирането на привържениците на Щази в Из-точна Германия. Едно срамно решение за партията, възстановенаслед войната от антикомунисти като Ернст Ройтер, Курт Шумахер иВили Брандт. Ω

* 04.03.2007

142

Прусаците в Берлин и на Балканите *

Съдбовната обвързаност на България и Германия в по-новата историяе добре известна. И днес се случва, когато някой български политикпоиска да впечатли особено силно своите германски събеседници, даприпомня, че не толкова отдавна народът му е бил известен в Европакато „прусаците на Балканите“.

Дали такива екскурзии в не винаги радостното минало са приятниза ухото на днешните германци, е друг въпрос. Ако поразчоплимобаче лака на официалните любезности и публицистичните клишета,може би, под него наистина и неочаквано ще открием сходни настрое-ния и обществени нагласи. Ще установим и съвместно отдалечаванеот някои качества, считани по-рано за национални константи.

Българите никога не са се отличавали с особена склонност към вед-рост и оптимизъм. През последното десетилетие обаче самосъжаля-ването, потиснатостта, убеждението, че страната е жертва на нечиичужди планове и заговори, станаха постоянен спътник за много хора.Изправени пред абсурдите на посткомунистическата действителностедни реагират динамично и търсят реализация в чужбина. Други упо-рито опитват това в страната. Голяма част от българите обаче така ине могат да напуснат пасивното разочарование от несправедливоститена живота и от действителността в България в частност.

Берлин и берлинчани имат зад гърба си десетилетна история нафронтови град. Западен Берлин успя да запази своята независимоствъпреки студената война и безмилостната съветска блокада. ИзточенБерлин записа славни страници на противопоставяне на тоталита-ризма по време на въстанието през 1953 и при мирната революцияпрез 1989 г. И за едното, и за другото бе необходима енергия, вяра всобствените сили, предприемчивост и кураж. 17 години след паданетона Стената впечатлението днес е, че повечето от тези качества са на-пуснали жителите на обединената столица на Германия.

Съвсем неотдавна две от най-уважаваните публични фигури тук –бившият федерален президент Роман Херцог и влиятелният бившшеф на Съюза на германските индустриалци Ханс Олаф Хенкел ка-заха за Берлин и берлинчани неща, които не можеха да си позволятна по-раншните си официални постове. Според тях Берлин се намира

143

в процес на неудържима разруха. „Градът“, казва експрезидентът Хер-цог, „прави впечатление на съвсем прогнил“. Индустриалецът Хенкелдобавя, че не познава друга столица на държава, член на OECD, коятода е дегенерирала до такава степен. Разрухата на всекидневната град-ска среда, разбитите улици, мърсотията, вандалски изподрасканитевагони на метрото и графитите по сградите вече дори не правят впе-чатление на жителите. И двамата обвиниха гражданите на Берлин, чеса загубили своя оптимизъм, енергичност и предприемчивост, че сазабравили понятия като взаимопомощ и солидарност и са се отдалина плачливо самоокайване.

Визуално Берлин наистина се превръща в град на противоречията:новият му урбанистичен център се изгражда с несравними за цялаЕвропа темпове. Тук си дават среща най-блестящите звезди на све-товната архитектура. Същевременно стотици хиляди квадратниметри новопостроена офисна площ пустеят, цените на недвижимитеимоти стагнират, от града се изтеглят в посока на Изток и малкотоостанали големи фирми. Безработицата е на постоянно много висо-кото за столица ниво от 16 – 17 %, а в околния регион тя е далеч над20 %. Въпреки строителния бум тук са регистрирани над 40 000 без-работни строителни работници. Полша се намира само на 1 час пътразстояние от Берлин и на обектите се говори най-вече на чуждиезици.

За град с население от около 3,5 милиона души, Берлин има уни-кално висок дълг от € 61 милиарда. От година на година бюджетът седвижи на ръба на неплатежоспособността. Едни търсят причините вполитически грешки и злоупотреби на дългогодишно управлявалитет.н. „големи коалиции“ от социалдемократи и консервативни прислаба опозиция. Други обвиняват сегашното розово-червено прави-телство на СДП и бившите източногермански комунисти от ПДС. По-литическата апатия и недоверието към политическата класа сашироко разпространени.

Психологически градът продължава да е разделен на Източен и За-паден. Дори и голяма част от младите поколения общуват социалноглавно в рамките на своята регионална културна среда. Един от ред-ките случаи на единодушие бе реакцията на критичните изказванияна бившия държавен глава и на водещия индустриалец. Възмутениятглас на народа изпълни цели страници на булевардния печат. Оби-дени берлинчани от всички социални среди отхвърлиха обвинениятаи върнаха топката в полето на държавата, която не се грижела, кактотрябва, за града и хората.

144

За българския читател всичко това звучи някак познато. Дори реак-цията на берлинския кмет Клаус Воверайт, който в присъщия си стилотговори със сентенцията „Берлин може и да е беден, затова пък есекси“ напомня стила на софийския градоначалник.

Ще отрече ли някой и сега близостта на берлинските и някогаш-ните балкански прусаци ...? Ω

* 06.11.2006

145

Без пищни букети за„новите“ европейци *

До скоро Германия бе наричана „локомотива“ на присъединяванетона България към Евросъюза. Дълги години тя се считаше за най-убе-дителния адвокат на българското членство. През тази година обаче вполитическите кръгове на Берлин и особено на Мюнхен все по-силнозазвучаха гласове, предупреждаващи, че нито България, нито вторияткандидат Румъния са зрели за пълноправно членство в реномиранияевропейски клуб.

Наистина през октомври договорът за присъединяване бе гласуванс огромно мнозинство в Бундестага. Но преди това сборна група депу-тати от всички големи парламентарни групи поискаха от правител-ството веднага след приемането на двете страни на 1 януари 2007 даим бъдат наложени предпазни клаузи в няколко области, предивсичко в правосъдната система и вътрешните работи. Горната камара,Бундесратът забави своя решаващ вот и ще се произнесе по ратифи-кацията на договора чак в навечерието на Коледа. Консервативни де-путати от ХДС/ХСС не крият увереността си, че „техният“ канцлерАнгела Меркел ще повлияе на Комисията в Брюксел в полза на реше-ние за незабавно налагане на ограничителните защитни меркиспрямо България и Румъния.

Какво се случи в Германия през изминалите месеци, което променитака осезаемо политическата атмосфера от пълна и ангажирана под-крепа за българската европейска кауза до сегашната предпазлива ирестриктивна позиция? В разговори с политици се чува много честомнението, че България буквално е скочила на последния вагон за ЕС.Споменава се, че предварителното фиксиране на дата за приемане,преди да са изпълнени всички критерии от кандидатите, е билогрешка, която не бива никога да се повтори.

Всъщност тези становища на политическата класа отразяват пре-обладаващи вече настроения сред гражданите на Германия. Докатореномирани икономисти неуморно изтъкват, че първият тур на раз-ширение през 2004 се е отразил положително на германския бизнес,сред широки слоеве от населението се налага опасението, че този рас-теж става за негова сметка. Медийни публикации потвърждават, че

146

германски фирми повишават конкурентоспособността си като съкра-щават част от своите високо заплатени местни работници, изнасятпроизводството си в съседните страни или като назначават работнаръка от новите страни членки. Най-силно застрашени от либерализа-ция на пазара на труда са нискоквалифицираните работници. Товаважи с особена сила за по начало структурно слабите източни провин-ции. Въпреки че през май тази година Германия удължи с нови 3 го-дини затварянето на своя пазар на труда за полски и чешки наемниработници, де факто десетки хиляди от тях работят в страната, полз-вайки фиктивен статут на предприемачи или други вратички в нор-мативната база.

Берлин се намира на час и половина път разстояние от полскатаграница. Влаковете и автомагистралите към града всяка сутрин са пре-пълнени от прииждащи още по тъмно поляци, отправящи се към по-вече или по-малко легалното си работно място в германската столица.Докато в региона средно 50 хиляди местни строители са регистрираникато безработни, по гигантските строежи на столицата се чува почтиизключително чужда реч. Да имаш полска домашна чистачка илиприслужница срещу немислимите за германски работнички 4-5 еврона час стана вече нещо съвсем нормално тук. Същевременно безрабо-тицата в столичния град остава около 17 %.

Ето защо оповестяването на правителството, че и спрямо Българияи Румъния ще бъде приложена същата формула 2+3+2, затваряща гер-манския пазар на труда за период до 7 години, не успокои истинскидуховете в страната. Особено булевардният печат популяризирацифри, взети главно от британската преса за стотици хиляди българи,готови със стегнати куфари да тръгнат към Западна Европа в търсенена работа. И някои консервативни политици, на първо място ми-нистърът на Бавария Едмунд Щойбер, използват ситуацията за тру-пане на вътрешнополитически популистки капитал. От своя странанепресекващите новини от България за поредното публично пор-ъчково убийство и за дългогодишното безсилие на държавата да овла-дее положението с икономическата и „обикновената“ организиранапрестъпност също не допринасят за ведра атмосфера при посреща-нето на новоприетите членове в европейското семейство.

Остава да видим дали армаганите на новопристигналите – розовотомасло, червените вина, доматите и овчето сирене, хорáта с неравно-делните тактове и многогласовото пеене, заедно с новите им идеи, систорическия им опит и амбицията за успех ще помогнат да се пре-одолеят новите бариери. Ω

От „Берлинале“ за спомен ...

* 21.02.2005

148

Спомен за Холокоста,който не е приключил *

Берлинският зрител се отличава с пределна любезност. Малко от про-жекциите на Берлинале завършват без бурни, умерени или поне веж-ливи аплодисменти. Два от филмите, които оставиха тази годинапубликата задълго вцепенена в тъмната зала, неспособна за не-уместни ръкопляскания бяха копродукцията Fateless и швейцарскиятThe Dove From Chechnya. По волята на случая премиерите им бяха вдва последователни дни, така че мнозина, които видяха документал-ния разказ за днешната чеченска трагедия бяха все още под впечат-лението на внушителната и разтърсваща екранизация на романа„Безсъдбовност“ на Имре Кертес.

Филм от такъв характер се вписва трудно в конкурсни рамки. Той раз-казва историята на автора, депортиран като 14 годишен юноша от Бу-дапеща в Освиенцим, преминал от лагер в лагер и оцелял по чудо, зада посрещне накрая американските освободители край Бухенвалд. Ре-жисьор е Лайош Колтай – досега работил като оператор с Ищван Сабо,с Джузепе Торнаторе, номиниран за Оскар (2001). Във Fateless той пос-тига изключителна графична сила на изображението. Общите плановена лагерни сцени се редуват с камерни студии на обречени мъченици.Филмът е пронизан от невиждана до сега естетика на логическия ужас.Сюжетът се развива линеарно, събитията и картините са поднасят презочите на юношата Дюри (силен дебют на 13-годишния Марсел Нодь),приемащ със смес от фатализъм и непрестанно удивление разпаданетона света, който е познавал.

За разлика от „Списъка на Шиндлер“, тук почти няма разстрели,няма масови убийства, във филма цари тишина, върху която от времена време се наслагва като стон музиката на Енио Мориконе, а веднъжи цвърченето на птици в Бухенвалд, доловено от жадното за нор-мални звуци ухо на Дюри. В Берлин Имре Кертес каза, че две алтер-нативни заглавия на филма са били „Пътят на една душа“ и„Историята на една деперсонификация“. Деперсонифицирани са ла-герниците в една от най-запомнящите се сцени, когато след безкрайнапроверка на плаца, камерата се извисява над редиците изтлели чо-вешки фигури и ние ги виждаме подкрепящи се един друг да се люш-

149

кат изнемощели като класове в житно море. Крайната степен на де-персонификация Дюри достига в кулминацията на филма, когато тя-лото му е захвърлено сред голите трупове на ръчна количка, поелапътя към крематориума.

Авторите не са си поставяли задачата да описват целия Холокост,те просто предават историята на един човек, който е бил там, откъдетозавръщане не се е предвиждало. Имре Кертес не премълчава и непри-ятни за съотечествениците си истини, активното участие на унгарци иунгарски служби в една от най-бързите и масови депортации на евреикъм лагерите на смъртта, например. При всяка възможност той говории за другата изтребителна лагерна система – ГУЛАГ. Както в много отесетата си, и в Берлин Кертес не пропусна да спомене комунистичес-кия режим наред с националсоциалистическия, да направи връзкатас продължаващите и до днес масови убийства по расов, националенили религиозен признак – в Руанда, Югославия или Судан.

Тази връзка бе очевидна за всеки видял документацията на швей-царския режисьор Ерик Бергкраут The Dove From Chechnya. Проф.Жан Циглер, докладчик на ООН по въпросите на прехраната, опре -деля филма като „прецизно, неопровержимо обвинение срещу извър-шения от Путин геноцид“. Филмът е посветен на Зайнап Гашаева,която заедно с жените от организацията „Ехото на войната“ заснемаи укрива стотици видеокасети, документиращи чудовищните, невиж-дани след Втората световна война, престъпления на руската армия вЧечения. Свидетелските показания, по твърдото убеждение на Зай-нап, ще бъдат доказателствен материал за съдебните процеси, накоито, рано или късно ще бъдат обвинени виновните за геноцида надчеченски народ.

От скривалища в обори, изпод дъските на пода и от стари кашониЗайнап вади на бял свят запазени видеокасети със сцени, които никарат като зрители да се срамуваме, че живеем бездейно, докато накрая на Европа се изтребват деца и жени, а телата им се трупат на такапознати ни от миналото страшни купове. За смелите жени от „Ехотона войната“ писателят Джон льо Каре казва: „тези героини измъкватот дълбините на ада материали, които обвиняват не само Изтока, нои бездействащия Запад“.

Наред със Зайнап във филма вземат участие и Липхан Басаева, но-сителка заедно с „Мемориал“ на алтернативната Нобелова награда замир, както и московската журналистка Анна Политковская. Кинодоку-менталистите съпровождат на място пастор Валтер Егли, който с не по-малък риск за живота си от тях самите пренася в Чечения помощите,

150

събирани в неговата енория в Швейцария. В интервю Андреас Грос,пълномощник за Чечения на Съвета на Европа, не пести критика къмруските власти, които в продължение на 8 години не му дават възмож-ност да посети Чечения и да проучи на място обвиненията в престъп-ления срещу човечеството.

Чеченски правозащитници в Швейцария и Белгия въвеждат в ком-пютърни бази прецизни данни за всеки известен случай на убийство,на насилие и отвличане. От началото на Втората чеченска война през1999 броят на убитите се приема за около 130 000 души, от които 35000 деца, а документираните изчезнали без вест са над 10 000. Спореддруги данни до 30 процента от едномилионния чеченския народ саизбити през изминалите 10 години. Хиляди гният в така нареченитефилтрационни пунктове, които всъщност са лагери на смъртта. Всяканощ чеченските градове и села са обект на „зачистки“, при коитомайки биват застрелвани пред очите на децата им, а бащи и синовеотвличани завинаги от домовете.

Терорът на руските власти е насочен конкретно и срещу осмелилитесе да потърсят правата си пред Европейският съд за правата на човекав Страсбург. Във филма е документирано едно знаково събитие – до-пускането през октомври 2004 на жалбата и започването на разслед-ванията по делото на Липхан Басаева и още 5 нейни сънародницисрещу руски военни за избиването на техни близки през периода 1999– 2000. Според изнесеното във филма първата жалбоподателка ЗураБитиева, е убита от ГРУ през май 2003. Днес, казва Липхан Басаева,тя чувства Зура винаги до себе си като ням свидетел на делото.

Филмът The Dove From Chechnya завършва със станалите вече из-вестни, но рядко показвани на Запад любителски видеокадри, заснетиот руски военни в Чечения и предадени на Анна Политковская. Вой-ници свалят от камион оковани чеченци, гаврят се с тях и ги застрел-ват, натрупани на куп на земята. Кадри, в сравнение с които снимкитеот Абу Граиб изглеждат като ученическа шега.

Тях обаче светът нито познава, нито желае да научи. Именно срещуантичеченската пропаганда в световните медии, срещу заговора намълчанието, срещу приоритета на икономическите интереси пред об-щочовешките ценности категорично заема позиция филмът на ЕрикБергкраут, носещ не напразно подзаглавието „Европа си затваряочите пред войната“. Ω

* 14.02.2006

151

Киното, което стряска *

През последните дни на Берлинале 2006 един филм се посреща с въз-торг от аплодиращата зрителна зала и с почти единодушното възхи-щение на критиците. В секция Панорама, където често се въртяттайните фаворити на публиката, филми, за които на селекционнатакомисия може би не е стигнал куража да ги включи в конкурсната про-грама, мина премиерата на Tough Enough („Жестоко“) на един от най-талантливите и касови млади германски режисьори Детлеф Бук. Запрожекцията в Zoo Palast наред с обичайните фестивални гости къмцентъра на града се бяха вдигнали живописни персонажи от проблем-ния квартал Нойкьолн. От неговите турски, арабски, руски гета режи-сьорът бе поканил статистите, допринесли за неговия невижданореалистичен, безпощаден филм.

Прогресиращият социален разпад на столицата трудно може да сеотрече. След многогодишни финансови злоупотреби на политичес-ката класа Берлин е град, изправен пред практическа неплатежоспо-собност. При население 3,4 милиона жители публичният дълг е 58милиарда евро – без прецедент в европейски мащаб. Разходите се сви-ват постоянно и са близо до минимума, след който функциониранетона определени сектори на обществения живот става проблематично.Това се отнася и до образованието, опазването на обществения ред,мерките за интеграция на компактните маси мигранти в някои мик-рорайони. В квартали като Вединг и Нойкьолн вече има гета, къдетослед 17 часа полицията гледа да не замръква. Както неофициално при-знават и длъжностни лица, там съществува собствено правораздаване,както отдавна съществуват автономни форми на кредитиране, на раз-пределение на жилищния фонд. Именно в Нойкьолн Детлеф Бук на-мира сюжета за новия си филм. Нойкьолн, чийто уличен пейзажоколо булеварда „Карл Маркс“ вече напомня по-скоро балканска мет-рополия с анадолски колорит, отколкото средноевропейски град.

„На 15-ия си рожден ден бях прогонен от рая“, така започва филмо-вия разказ на Михаел, живял до тогава в скъпа вила в престижнияквартал Целендорф. Изневиделица той е изхвърлен на улицата за-едно с майка си, любовница на богат адвокат, който решава, че трябвада си намери нещо по-младо срещу прогресиращата импотентност.

152

Двамата се приютяват в мизерна квартира в сърцето на Кройцберг иМихаел тръгва в новото училище, неприличащо на нищо, което той евиждал до тогава през живота си. Още първият ден е пребит, лишенот джиесем, пари и маратонки и от тук нататък всекидневието му сепревръща в безкрайно унижение и садистки тормоз от владеещитеучилищните дворове и безистените турски банди. Учителите немци сакапитулирали и с карикатурни компромиси се опитват да поддържатпред самите себе си илюзията, че преподават нещо на някого.

Всъщност учащи се просто няма. Има седящи в клас, пушещи, ру-гаещи, биещи се тийнейджъри, но не и учещи – поне в училище теняма какво да научат за живота, който ги очаква. Това друго ученестава навън и Михаел бързо схваща основните правила – като единот малкото в квартала с немски външен вид, той прави впечатлениена Хамал – елегантен шеф на мафиотска арабска групировка. Започ-ват да го натоварват с малки куриерски задачи – пакет хашиш, послекокаин, все повече и повече – като немец Михаел е последният, върхукогото би паднало подозрение при редките полицейски рейдове.

Бруталността на действията има паралел в бруталността на изобра-жението – колоритът е почти отмит – преобладават оттенъците намръсносивото и кафявото, цитати от неореализма са вградени с уме-ние и не пропускат своето въздействие. Камерата се движи на нивотона очите – зрителят става максимално близък участник в сцени, как-вито познавахме само от филми за Ню Йорк, а сега знаем, че се случ-ват на не повече от пет спирки с метрото от Александерплац.

След Tough Enough вече ще се говори не само за „Небето над Бер-лин“ (Вим Вендерс), но и за улиците и фасадите на Берлин – тъй раз-лични от блестящата и благоухаеща Фридрихщрасе. Саундтрекът еглавно хип-хоп, денсфлор, пънк, съвсем в духа на заглавието. Той из-остря сетивата и те кара да свиваш неволно юмрук. Детлеф Бук при-зовава всеки, който би протестирал, че филмът пресилва нещата, дасе откаже от доброволната слепота, да отиде на място и види как сеживее в квартали като Нойкьолн. Незабелязано, казва той в едно ин-тервю, общественият баланс е изместен, отношенията са неузнаваеми:докато днес там арабско момче може да се движи необезпокоявано поулицата, защото зад гърба си има цял род от 200 души, то синът на са-мотна немска майка е предопределен да бъде жертва. Когато филмъте бил показван предварително пред турски младежи в градове в За-падна Германия, те реагират с възхищение на описаната среда. Някоисподелят с гордост, че вече са били в Нойкьолн (именно в Нойкьолн,а не в Берлин), разказва режисьорът.

153

Тъй като филмът едва ли ще се появи в разпространение в България,ще завърша с нещо, което обикновено не се прави – ще разкажа края.На път с многохилядна сума от сделка с дрога, Михаел е нападнат отедин от турските си мъчители и загубва раницата с парите. За Хамалситуацията е проста: неговите мутри домъкват турчето пребито и око-вано под един мост. Връчват револвер на Михаел и му дават възмож-ност да избира – да стреля в тила на провинилия се противник илисам да получи куршум в главата. Ситуация, от която няма спасение.Наведен над гърчещото се тяло Михаел насочва цевта и застива в ня-колкоминутен ступор. Сцената е от най тягостните, които съм прежи-вявал на екран. Накрая прокънтява изстрел ...

След премиерата публика и критика бяха единодушни: до сеганикой не е показвал така безпощадно и реалистично живота на еднопоколение, за което няма бъдеще. Големият въпрос е – а какво бъдещеможе да има тогава Берлин? Ω

* февруари 2007

154

Берлинале 2007 –политика, история и студена война *

Отново настъпи февруари и отново улиците и площадите около хи-пермодерния комплекс в центъра на Берлин Потсдамер плац се оки-чиха с гирлянди от светлини. Фасадите изчезнаха зад гигантскитебилбордове на фестивала, стотици филмови афиши затрептяха околоминувачите с образите на десетки популярни или стремящи се къмпопулярност актьори от цял свят.

Глобалното затопляне ни лиши от зима и първите гости на фести-вала бяха посрещнати от синьо пролетно небе и слънчеви лъчи. Безда може да се мери с атрактивността на Лидо, форумът „Марлене Ди-трих“ около централния Берлиналепаласт в някои от фестивалнитедни се накичваше със средиземноморски чар с червения килим, изне-сените палми и масичките пред околните кафенета.

Броят на филмите в официалната програма бе увеличен на 26. Прицялата днешна условност на това понятие, четири от тях бяха обявеникато френски, три от САЩ, два от Китай, два от Латинска Америка,два от Великобритания. Включени бяха и продукции от Израел, Ита-лия, Чехия, Корея.

Берлинале е определено фестивал за широката публика. Той живееот многобройните прожекции със свободна продажба на билети, азвездите са често по-близо до зрителите, отколкото на повечето отдругите големи кинопрояви. Кейт Бланшет, Шарън Стоун, ДжудиДенч, Жюли Делпи, Дженифър Лопес, Клинт Истууд, Робърт Де Ниро,Мат Деймън и Уилям Дефо, Ричард Гиър бяха само някои от имената,които накараха стотици почитатели да понасят с часове капризите наберлинското време, а хиляди да обсаждат денонощно фестивалнитекаси.

Според субективното мнение на рецензента две бяха събитията вофициалната програма. И двете дойдоха от Америка. Неуморимият ина 76 години Клинт Истууд представи втория филм от проекта си завойната в Пасифика през 1945 г. Letters From Iwo Jima („Писма от ИвоДжима“).

Първият – Flags Of Our Fathers, който излезе в края на миналата го-дина по екраните анализира безпощадно някои американски нацио-

155

нални митове. В Letters From Iwo Jima, заснет в пакет с „Флаговете...“,Истууд отива още по-далеч. Зрителят е свидетел отново на същатабитка за голия остров посред океана, която трае един месец и отнема26 000 човешки живота. Този път обаче стълкновението е видянопрез погледа на защищаващите позициите, обречени на смъртяпонци. В историята на киното са рядкост филмите, заснети от глед-ната точка на врага. Точно тук е рискът на Истууд, който предлага насънародниците си не само да гледат целия филм с японски диалози,но и да възприемат застрашителния и будещ ненавист образ на аме-риканските морски пехотинци, щурмуващи японските бункери. Пос-ланието на виртуозно поставения и заснет филм е дълбоко хуманно –и вражеските войници са същите човешки същества, и те копнеят задома, страдат от войната също както американците, дори когато съз-нават, че никога няма да излязат живи от ада на Иво Джима. В Аме-рика някои писаха, че това е един от най-силните военни филми висторията.

Другото незабравимо преживяване бе тричасовата сага The GoodShepherd („Добрия пастир“), втората режисьорска работа на РобъртДе Ниро. Филмът връхлетя рецензенти и зрители с такава мощ, че на-прави показания предния ден, близък като историческа епоха и тема-тика, трилър на Стивън Содърбърг The Good German (с Джордж Клунии Кейт Бланшет) да заприлича на несериозна шега.

„Добрият пастир“ във филма на Робърт Де Ниро е Едуард Уилсън –амбициозен и надарен студент в елитен университет, привлечен през1940 г. в новосъздадената разузнавателна служба OSS и постепенноиздигнал се до шеф на контрашпионажа на Централното Разузнава-телно Управление.

Реалният персонаж, който стои зад образа, превъплътен от Мат Дей-мън, е легендарният Джеймс Джизъс Енгълтън – един от пионеритена ЦРУ. Пастирът затова е пастир, за да се грижи за повереното мустадо – с чувство за дълг и отговорност, със себепожертвувателност,но без неуместни емоции да е готов, когато се наложи, да отстранивсеки питомец, който може да бъде заплаха за общността.

Верен на високите американски принципи, така както той ги раз-бира, Едуард Уилсън се научава заради работата си да потиска всякаемоция, да откъсне от сърцето си най-скъпото, да държи на дистанциявехнещата пред очите ни съпруга (Анджелина Джоли), да не се поко-лебае, когато трябва да избира между щастието на сина си и дълга. Са-мият Де Ниро е запазил за себе си ключовата роля на генерал Съливан – човекът зад кулисите, който подбира бъдещите водещи

156

кадри на новата служба и напътства младия Уилсън. Вярващ в Богапатриот, генералът няма илюзии, че срещу тоталитарната заплаха –на националсоциалистическа Германия през войната и на комунис-тическия Съветски съюз след 1945 г. – може да се устои само с безком-промисна твърдост.

The Good Shepherd е филм за цената, която плаща индивидът за вер-ността си към общността – и за цената, която плаща обществото, оси-гурявайки своето съществуване и интереси в един враждебен свят.

След силните внушения от фестивалното ръководство преди нача-лото, че това ще е фестивалът на суперлативите, към края кривата наентусиазма от видяното в официалната програма се сниши стреми-телно. На финала, както стана и през последните години, журито сепогрижи за почти пълен сюрприз.

Малко от отличените със златната и със сребърните мечки филмибяха сред обсъжданите като фаворити заглавия. Почти пълното без-мълвие на журналистическата колегия на заключителната прескон-ференция бе добра илюстрация на настроенията след закриването наБерлинале 2007.

Златната мечка за най-добър филм на фестивала бе връчена на ки-тайския режисьор Куан-Ан Уанг за филма „Сватбата на Туя“. Той раз-казва камерна история от степите на Вътрешна Монголия. Главнатагероиня е пастирка, обременена с болен съпруг и тежка социалнасъдба, която с много кураж и находчивост се бори с живота. От всичкистрани напира неумолимият валяк на китайското икономическо чудо,сриват се хилядолетни традиции, завещаните от дедите модели на об-щуване нямат шанс за оцеляване в новото време.

Сребърна мечка – специалната награда на журито – получи аржен-тинско-германската копродукция „Другият“ на режисьора АриелРотер. Във своя втори филм Ротер представя една доста банална ис-тория за два дни от живота на мъж, изпаднал в криза на средната въз-раст. Той приема чужда идентичност, впуска се в среднощнипрключения със сексуално-екзистенциална тръпка, но на финала за -става пак росен-росен до леглото на благоверната си съпруга с под-носа с кафе в ръка.

Още една Сребърна мечка – за режисура – бе присъдена на Джоу-зеф Седар за израелската военна драма Beaufort. Това е солидно зас-нет, увличащ зрителя както със сюжета, така и с маркиранитехарактери филм. Действието се развива в Южен Ливан, в среднове-ковната крепост Бюфор, непосредствено преди изтеглянето на изра-елската армия. Трудно е да си представим други сериозни аргументи

157

за премирането му извън съображенията за политически коректноразсейване на призовете по световни региони.

Сребърната мечка за най-добра женска роля получи една от най-по-пулярните германски млади театрални актриси Нина Хос за пресъз-дадената от нея героиня Йела в едноименния филм на КристианПетцолд. Тя впечатляващо пресъздава образа на жена от дълбокатаизточногерманска провинция, изпаднала в икономическа и семейнабезизходица.

Последната Сребърна мечка получи филмът, който бе в центъра навсички прогнози за наградите през десетте дни на 57-то “Берлинале“–The Good Shepherd на Робърт Де Ниро. Трудно може да се оспори впе-чатлението, че това бе награда-алиби – хем да се отличи безспорнияи заслужен фаворит, хем да не се наруши крехкото глобално равнове-сие при разпределянето на наградите по световни кинематографично-икономически региони. Сребърната мечка за „Добрия пастир“ беформулирана като „Награда за целия екип на филма за извънреднохудожествено постижение“. Което разбира се не е никак далеч от ис-тината ...

На края не може да не се спомене филмът на прославените режи-сьори братя Паоло и Виторио Тавиани „Дома на чучулигите“. Останализвън конкурса, той бе включен в най-реномираната поредица Berli-nale Special. Показването му бе анонсирано като събитие за фестивала,тъй като става дума за планомерно организирания от младотурскиярежим в Истанбул геноцид над арменците през 1915 г. До днес това етема табу в Турция, затова в Берлин, град с триста хилядно турско на-селение, бяха взети специални мерки за сигурност, очакваха се дорибезредици пред премиерното кино.

Както опасенията, така и завишените очаквания към „Дома на чу-чулигите“, не се сбъднаха. Обявеният като италиано-българо-френскакопродукция филм във визуалното си решение, но и като натруфенатеатралност, декламаторни реплики и патетично сценично поведениена актьорите фатално напомня някои продукти на социалистическияреализъм, познати ни от родното кино. Ако към това добавим и по-явата в епизодични роли на Васил Михайлов и Стефан Данаилов,предрешен като мастит турски генерал, илюзията за спомени от ми-налото става просто потискаща. Въпреки отделни силни сцени, въ-преки потресаващите примери на садистично-спонтанна исъщевременно грижливо подготвяна жестокост, филмът оставя зри-теля някак неангажиран и отстранен.

Всъщност това остава като усещане и от цялото 57-мо Берлинале. Ω

* 22.02.2008

158

Берлинале 2008 – повечетоможе бързо да се забрави *

Но „Катин“ на Анджей Вайда ще се помни дълго

Завърши и тазгодишното Берлинале – един от трите най-големи све-товни кинофестивали. На пищна гала-церемония бяха раздадениЗлатната и сума ти сребърни мечки, чуха се похвални слова, проро-ниха се, както си му е редът, и доста благодарствени сълзи.

За кой ли път вече решенията на журито се възприемат и от кри-тици, и от публика с недоверчиво вдигнати вежди и смутено озъртане.Берлинале настойчиво изгражда реномето си на фестивал, койтоопровергава в последния ден и най-аргументираните прогнози и очак-вания.

Всички големи вестници тук – от левия до десния политическиспектър – публикуват всекидневно по време на фестивала нарочнитаблици, съставени от оценките на показаните филми на именити ки-нокритици с различни вкусове и обществени позиции. От дни всичките бяха рядко единодушни за качествата на два от филмите на конкур-сната програма – бразилският Tropa de Elite („Елитно подразделе-ние“) бе нареждан сред най-несполучливите филми на фестивала, аоценките за американския Standard Operating Procedure („Стандартнапроцедура“) бяха само малко по-благосклонни.

Но ето че на финала на Tropa de Elite бе присъдена Златната мечка,а второто по ранг отличие – голямата награда на журито Сребърнатамечка получи Standard Operating Procedure. Без да се впускаме в под-робности ще споменем само, че бразилският филм третира по спеку-лативно зрелищен начин тежкия проблем за поголовно властващотонасилие, корупция и беззаконие в предградията на Рио. Документал-ният Standard Operating Procedure на режисьора Ерол Морис има еднатема – произволната гавра с основни принципи на хуманизма и на чо-вешките права в затвора Абу Граиб. Въпреки че критиците бяха наедно мнение – филмово и двете концепции са решени с негоднисредства, журито, председателствано от известния с левичарските сии антиамерикански позиции гръко-френски режисьор Коста Гаврасреши по своему ...

159

Отличаването със Сребърна мечка на филма There Will Be Blood бе попринцип очаквано. Изненадата тук обаче дойде от това, че наградатасе даде на Пол Андерсън за режисура, а не на Даниел Дей Луис катоактьор, който по мнението на почти всички, с великолепната си играима основна заслуга за зловещото, мрачно и потискащо въздействиена филма.

Резервираната уж за американския актьор Сребърна мечка бе при-съдена за всеобща изненада на иранеца Реза Наджие за ролята му вжанровия филм „Песента на врабчетата“ – солидно, професионално,ангажирано изпълнение, но предвид върховното постижение на ДейЛуис, отличаването на Наджие поражда по-скоро недоумение. Раз-пределянето на фестивалното внимание и признание между различ-ните филмови региони на света е област от висшата дипломация,която няма много общо с чисто кинематографичните качества на за-главията.

В този пристрáстен заключителен репортаж ще прескочим всичкиостанали награди и ще споменем само едно решение, което наистинабе посрещнато с всеобщо въодушевление. Става дума за изключител-ната млада актриса Сали Хокинс и нейното незабравимо участие вHappy-Go-Lucky на британския култов режисьор Майк Лий. Това беедна привидно лека, бликаща остроумие и зареждаща всеки отделензрител в киносалона с позитивна енергия продукция, която бе на-същно нужна на фона на мрачните и потискащи филми, преоблада-ващи на Берлинале 2008. Happy-Go-Lucky припомни обикновените,вечни човешки ценности, с главна героиня, която носи светлина, иг-ривост, предразполагаща добронамереност. Сали Хокинс получи Сре-бърна мечка за най-добра женска роля и събра с неподправената си испонтанна радост може би най-единодушните аплодисменти на цере-монията.

Нека отделим пак в реда на пристрастни бележки за 58-то Берли-нале един филм от всички останали, чието значение излиза далечизвън рамките на този фестивал. За пръв път на международен екранв Берлин видяхме „Катин“ на Анджей Вайда – най-съкровения филмна майстора, тъй като в него той разказва за непознатата до сега съдбаи на своя баща, убит като полски офицер през 1940 г. в Съветския съюз.

Филмът, посветен на избиването на 22 000 полски офицери в СССР,излезе на полския екран последния септември. Междувременно„Катин“ е номиниран за Оскар, гледан бе в Полша от 3 милиона зри-тели и бе обявен от руските медии за част от клеветническа и враж-дебна спрямо Русия кампания.

160

Включването на „Катин“ в програмата на Берлинале бе акт на не съ-всем обичайна културно-политическа смелост. Разказването, писа-нето, показването на престъпленията на комунизма в германскатапублична среда винаги се свързва с опасения, че по този начин се ре-лативират национал-социалистическите злодеяния. В Германия съ-ществува непоклатим, политически коректен консенсус, чепрестъпленията на Третия райх са уникални и недостигнати от никогои никъде в човешката история.

Толкова по-шокиращо бе за германските зрители да присъстват нафиналните сцени на филма. Те са неописуемо разтърсващи. Под зву-ците на гениалната музика на Пендерецки хладнокръвният разстрел,извършван от палачите на НКВД нагнетява нечовешки ужас. Призна-вам, че когато се заредиха финалните титри, загубил собственотохладнокръвие съвсем непрофесионално не се сдържах да не извикамгръмогласно във вцепенения и безмълвен салон: „Позор за Русия,позор за комунизма!“ Без излишна скромност ще добавя, че на след-ващия ден репортажите в големите берлински вестници отбелязахатова произшествие като пример за възмущението обхванало публи-ката ...

За разбирането на събитието от 1940 г. е нужно да се знае, че плене-ният полски офицерски корпус се състои по това време в по-голяматаси част от запасни чинове. Става дума за хиляди университетскиучени, инженери, лекари, гимназиални учители, художници, писа-тели, композитори и музиканти – цветът на полската нация. Така без-смисленото на пръв поглед, нечовешко решение на Политбюро наКПСС за тяхното унищожаване се вписва в зловещата комунистическалогика – за да бъде покорен полският народ, за да бъде проведена ус-пешно неговата съветизация, трябва да бъде изтребен неговият истин-ски елит.

В течение на няколко седмици се случва същото, което комунисти-ческата власт е вършила в течение на години над милиони свои съна-родници в самата Съветска Русия, същото, което нейните агентиизвършват в кърваво-червените месеци на 1944-45 г. и в България.

Същинската си сила филмът черпи обаче не толкова от безмилост-ния за зрителя сблъсък с невъобразимото престъпление. То е познато.Влизайки в киносалона всеки така или иначе знае, какъв сюжет гоочаква. Истинският гняв се надига със задушаваща сила по-нататък,когато повествованието се развива в следвоенна Полша, когато новитевластници – от Москва и от Варшава – започват да създават мита забъдещата „вечна дружба между съветския и полски народ“. Тя се

161

гради върху една публична лъжа – извършеното от Съветите масовопрестъпление, се приписва от пропагандата на Германия.

Пречупването на волята на поробения става с помощта на лъжата.Покорността и примирението не са достатъчни. Режимът на убийцитеизисква от жертвите и от техните близки да бъде и обичан.

Трябваше да минат 51 години преди Борис Елцин публично дапоеме вината за избиването на полските офицери и да предаде доку-мента с решението на Политбюро за тяхната екзекуция на своя полскиколега Лех Валенса. Но ето че днес, 15 години по-късно, московскиятофициоз „Российская газета“ отново поставя под съмнение „версията“за разстрелите по заповед на Москва и пише, че траурните полски це-ремонии в Катинската гора вместо да помагат за постигане на исти-ната, само „отдалечават от нея“ ...

Толкова по-важен бе жестът, който направи германският канцлерАнгела Меркел. Нейното единствено посещение на Берлинале 2008бе именно на премиерата на „Катин“, след което тя, заедно със съпругаси се оттегли на едночасов разговор с Андежй Вайда и неговия екип.В съседна Полша този акт на уважение към паметта на жертвите намасовото убийство бе регистриран с голямо внимание.

Каквито и нови кампании на лъжата и премълчаването да измислятнаследниците на престъпниците от Катинската гора вече има средствос по-голяма публична мощ и от най-съвестните трудове на истори-ците. Вече съществува произведение с необикновено внушителна ху-дожествена сила – „Катин“ на Анджей Вайда ще бъде сред филмите,които никога не остаряват и които за жалост винаги ще са нужни. Ω

* 15.02.2009

162

Берлинале 2009 –силни жени и слаби нерви *

Една много субективна равносметка

Мечките са раздадени, червените килими оттъркаляни, микрофонитеприбрани, хотелските легла опразнени. Берлинале 2009 влезе в архива.

Лауреатите са вече широко известни. Ще се спра на някои от тях.Жури като тазгодишното, в което двете силни фигури бяха Тилда Су-интън и Кристоф Шлингензиф – „ужасното дете“ на германския кул-турен живот – просто не можеше да награди заглавие, което всичкиочакват и единодушно хвалят. Така отличаването на първия в исто-рията филм на Перу, участващ на Берлинале, със Златната мечка сиима своята вътрешна логика.

Филмът, наречен La Teta Asustada или „Уплашената гръд“ е омагь-осващ разказ от един съвършено чужд за нас свят. В него се сблъск-ваме с неразбираеми, архаични традиции, и сковаващи обичаи наиндианците кечуа по пустинните чукари на Андите. Трагедията на ге-роинята е нещо обичайно за тази страна: днешните дъщери на изна-силвани по време на многогодишния терор в Перу майки, саполучили чрез майчиното мляко симптомите на страшна болест,която те на свой ред предават на своите кърмачета.

Филмът на режисьорката Клаудия Льоса (вторият, който тя снимавъобще) е критичен и социално ангажиран без да назовава източникана терора. На екрана се разкрива действителност на крайните кон-трасти – невъобразима нищета и луксозни, кичозни вили и празнен-ства. Причинителите на десетилетния ужас, в който живеепланинското население на Перу – комунистическите партизани от ор-ганизацията „Сияйната пътека“ – просто не са негова тема.

Дали пък ако филмът се беше произнесъл категорично за нечовеш-ката същност именно на левия екстремизъм и на неговите учения, ве-роятността да намери благосклонност пред това жури и пред тозидиректор на фестивала нямаше да е доста по-малка? Но пък тогаватова щеше да е и съвършено друг филм ...

Специалната награда на журито бе разделена по равно. Две сре-бърни мечки бяха връчени на създателите на германския Alle Anderen

163

(„Всички други“) и на смесената аржентино-уругвайско-германскапродукция Gigante. Първият филм е психологически разголващадрама на изпаднала в интимна и социална криза двойка. Режисьор емладата, спонтанна и възприемана тук като многообещаващ талантМарен Аде. Вторият разнищва комичните на пръв поглед преживява-ния на тежкотонажен пазач на супермаркет, скован и омаломощен отвнезапно пламнала любов към една от чистачките на магазина.

Сребърната мечка за най-добра режисура бе присъдена на Асгар Фар-хади за иранския About Elly – филм за заробването на личната психикаот лъжливите отношения, от нормите на всекидневния фалш, от тра-дициите и условностите, от принудите в едно несвободно общество.Като най-добра актриса бе отличена австрийката Биргит Минихмайр– изпълнителка на главната роля в премирания „Всички други“. Тя сеналожи в конкуренцията на няколко актриси, създали тази годинасерия силни и запомнящи се образи – Бренда Блетин, Кери Фокс, Крис-тина Янда – оставили малко в сянка колегите си от други пол.

Приза за най-добра мъжка роля получи Сотигуи Куяте. Той преми-нава през филма London River с неповторимо елегантни, гъвкави, въл-нообразни движения на наистина високото си и крехко-люлеещо сетяло. Роденият в Мали Куяте е сякаш от някаква уникална „порода“човек – с невиждано фини китки, дълги, изящни пръсти и лице и очи,които излъчват мъдрост и разбиране. Но и скръб и отчаяние в ситуа-цията, която се стоварва върху неговия герой във филма.

На заключителната церемония на фестивала връчването на него-вата Сребърна мечка се оказа най-продължително. Скован от болест,немладият вече актьор, приседнал на стол на сцената, сладкодумнозаразказва африкански мъдри приказки, а накрая даже въодушевипубликата с традиционен благодарствен напев от родината си.

Като е станало дума за награждавания и сценични изяви: гала-це-ремонията, както винаги беше повод за проникновени изказвания наблагодарности от удостоените с призове лауреати. Споменаваха сепрез щастливи сълзи майки, баби, продуценти, режисьори, препод-аватели и учители, близки съседи и далечни спонсори.

Един единствен от наградените започна изказването си от сцената сблагодарност към Бог за това, че днес е тук и получава това признание.Той бе мюсюлманинът Асгар Фархади. Режисьор, доказал в творбитеи интервютата си просветено мислене, далеч от консервативни рели-гиозни догми. Но с вътрешен компас и духовност, която органичноприсъства и в неговата работа. И която нерядко липсва в произведе-нията на много от европейските му и американски колеги.

164

Въпросът е доколко те са интелектуално-художествено изключениеили напротив, изразяват преобладаващи сред обществата на Западанагласи и световъзприятия. Повод за това отклонение ми дава и очак-ваният с голямо внимание и приет почти със страхопочитание опус„Германия ‘09 – 13 късометражни филма за състоянието на нацията“(извън конкурса). В него най-именитите съвременни германски режи-сьори поставят в десетинаминутни документални или игрални епи-зоди диагноза на днешното общество в страната.

Картината, която рисува филмът е безутешна, мрачна, хората – от-чайващо объркани, пасивни и песимистични. А става дума за Герма-ния, страна с максимални обществено гарантирани свободи награжданите, с относително добър жизнен стандарт и относително ви-сока степен на толерантност, с едно от най-ниските нива на престъп-ността, със строго пазена и незамърсена природа, страна научилауроците си от миналото и почти безукорно имунизирана срещу лявои дясно екстремистки увлечения. Страна, която е въжделена цел занизвергнати и мизерстващи по цял свят.

Въпросът за ориентирите, за приоритетите, за ценностите и голяматапосока на развитие, както на личния житейски, така и на по-глобалния,социален проект е съществен. Но когато той се третира така, кактостава все по-обичайно в германското културно пространство, разгра-ничаването на автентични обществени нагласи от преднамерени авто-рски конструкции и концептуални мотивации е силно затруднено.

На раздяла с Берлинале 2009 не мога да подмина специалната на-града „За разкриване на нови перспективи в киното“ на името на по-койния директор на фестивала Алфред Бауер. Тя бе присъдена надоайена Анджей Вайда. При миналогодишното представяне на„Катин“ пан Анджей беше обявил, че следващият му филм ще е нещосъвършено друго. Tatarak („Тръстика“), екранизация на повест наИвашкевич бе показан като последен филм от конкурсната програмав Берлин. В основата на сюжета са деликатно развиващите се отноше-ния между съпругата на преуспяващ провинциален лекар (запом-няща се роля на Ян Енглерт) и 20-годишен младеж. Тя е смъртноболна и започва, задъхано жадна за живот, своето последно лятомежду избуяващата природа и смразяващата сила на болката.

Върху тази литературна основа истинският живот наслагва втори,още по-силно разтърсващ пласт. Актрисата в главната роля КристинаЯнда („Човек от мрамор“ и „Човек от желязо“) преживява преди на-чалото на снимките реална трагедия. Нейният съпруг Едвард Клосин-ски (оператор на големите „стари“ филми на Вайда) мъчително, с

165

месеци умира от рак в ръцете ѝ. По желание на Кристина във вече го-товия материал на Tatarak Вайда вплита новия сюжет – филм за сни-мането на филма, в който режисьорът се играе от самия пан Анджей,а Кристина Янда играе самата себе си.

Всъщност тази сюжетна линия се състои почти само от монолози наактрисата по нейни записки от последните седмици на мъжа ѝ и отдните след неговия край. Получила се е съкровена изповед, свидетел-ство на една необикновено интензивна човешка връзка и преклонениепред паметта на любимия. Камерата на Павел Еделман е строго ста-тична, остава на тактична дистанция, само Кристина Янда се движи исподеля, излиза от кадъра, гласът ѝ звучи зад него, докато пред нас сминути остава зейналата стая, разхвърляното, празно легло ...

Един тежък, труден за гледане, необикновено интензивен филм.Подходящ финал за 59-тото Берлинале, изминало доста неравен, ноинтересен маршрут.

На последната пресконференция на фестивала неуморимият 82-го-дишен Анджей Вайда говорѝ за пръв път за своя нов проект. Той щее посветен на живота на Лех Валенса – създателя на профсъюза Соли-дарност. Образът на бившия президент на Полша ще е пречупен презпогледа на жена му Данута. С необикновено силно за него вълнениережисьорът осъди атаките, на които е подложен днес в Полша бив-шият работнически водач. Едва сдържащ се, Вайда каза, че не можеда остане безучастен, когато недостойни фигури, недопринесли абсо-лютно нищо в онези години, сега вдигат ръка срещу един истинскинароден герой. „Когато виждам, че нападат несправедливо мой при-ятел, аз трябва да го защитя“, каза Вайда „Това, което аз мога да правянай-добре са филмите, затова ще дам отпор на клеветите срещу негос новия си филм“.

В заключение Анджей Вайда сподели горчивото си разочарование,че въпреки всички усилия „Катин“ е имал досега само две прожекциив малки зали пред интелектуалци в Москва и Петербург. В Русия съз-нателно и упорито отказват на филма достъп до своите екрани. Реша-ващите фактори там очевидно смятат, че художественият и правдивразказ за масовото престъпление, извършено през 1940 г., е ненуженна днешните руснаци.

Не предвещава нищо добро, когато отказът от покаяние и агресив-ното нежелание да се теглят поуки от миналото се превръща в дър-жавна политика на една велика сила. Ω

Песни и танци на народите

* 08.05.2006

167

Министър Сикорски и неизживенитетравми на немския истаблишмънт *

Радослав Сикорски, полският министър на отбраната има всички шан-сове да се превърне в най-единодушно охулената от германските по-литици и медии фигура.

Преди дни Spiegel Online публикува негово изказване, в което Си-корски припомня във връзка с руско-германския газопровод през Бал-тийско море секретния пакт Рибентроп-Молотов от 1939 г. заподялбата на Полша. Полският министър критикува остро проекта иизрази огорчение, че и новият канцлер Меркел отказва изменения вдоговора, сключен под патронажа на предшественика ѝ Шрьодер.

Веднага след първомайския почивен ден в Германия политици отдясно и от ляво в рядко срещано хармонично единодушие откриха ка-нонадата срещу нестандартното мнение на техния полски колега. Ру-прехт Поленц (ХДС), председател на комисията по външните работина Бундестага, нарече сравнението (каквото строго погледнато ня-маше, тъй като Радослав Сикорски бе казал само, че случаят с газо-провода му припомня Пакта от 1939 г.) „абсурдно и вредно загермано-полските отношения“. Той призова полския премиер да „вра-зуми своя министър“. Друг представител на консервативната партия– Екарт фон Кледен определи думите на Сикорски като „пълна без-смислица“. Външнополитическият експерт на социалдемократитеХанс Улрих Клозе каза, че „г-н Сикорски трябва добре да помисливърху своите думи и да побърза да си ги вземе обратно“.

И в реакциите на печатните медии впечатлява единодушното – отляво през центъра до дясно – възмущение и отхвърляне на „сравне-нието“ на полския министър на отбраната. Напразно обаче читателятсе взира за аргументиран диспут с познатите от месеци и сега само из-несени в полемична форма от Радослав Сикорски полски позиции повъпроса.

Консервативният Die Welt изтъква, че за разлика от 1939 г. днес ста-вало дума просто за една енергийна сделка, която с нищо не засягалаполската стратегическа сигурност. Вестникът припомня, че Германияи Полша са в един общ отбранителен алианс и си сътрудничат иконо-мически в рамките на Евросъюза. Нито дума за това, че Варшава

168

вижда в реализирането на газопровода тъкмо саботиране на иконо-мическото сътрудничество и удар от страна на Германия по съгласу-ваната общоевропейска енергийна политика. Абсурдно било да сеобвинява правителството в Берлин в действия, типични за миналотостолетие, пише Die Welt, тъй като германската външна политика билаинтегрално обвързана с общоевропейската. Вестникът като че ли съз-нателно пренебрегва мнението на еврокомисаря по енергетика Ан-дрис Пибалгс, който коментира конфликта с газопровода съсследните думи: „Не биваше по никой начин да изпадаме в положе-нието, в което ни вкарва този газопровод. Една държава членка да ре-шава сама по проект, който е неприемлив за други членки и то безвсякаква предварителна дискусия с тях.“

Левият Berliner Zeitung подозира, че полският министър простожали за финансовите загуби, които Полша ще понесе след отпаданетона транзитните такси за трансфер на газ през нейна територия. Из-казването на Радослав Сикорски, пише вестникът, показва, че пол-ските политици няма да се спрат пред никакви средства, за да осуетятстроежа на морския газопровод.

Коментаторът на консервативния Münchener Merkur осведомява чи-тателите, че Полша „е размахала дебелата тояга“, за да продължи сконстатацията, че „36 години след като Вили Бранд падна на коленепред жертвите във Варшавското гето, Полша продължава да мисли вкатегориите на миналото“. В защита на немското становище консер-вативният вестник привежда оригиналния аргумент, че Русия и Гер-мания имали легитимен интерес от строежа на балтийскиягазопровод, за да засилят позициите си при бъдещи ценови преговориза транзитните такси с Полша и Украина. На всекидневен език товасе казва „да изплюеш камъчето“.

Коментаторът отива още по-далеч и хвалейки решението на АнгелаМеркел да не подлага на ревизия договора за газопровода триум-фално заявява, че благодарение на този договор Германия била спе-челила необходимата ѝ сигурност на енергийните доставки (е, понене се говори за „жизнено пространство на Изток“ – бел.авт.). Засметка на това „транзитната страна“ Полша губела едно потенциалносредство за изнудване на своите два големи съседа. Факт, който споредкоментатора на авторитетния мюнхенски всекидневник заслужавалпоздравления.

Най-късно тук читателят с незавехнали спомени от историята напървата трета на ХХ век би трябвало да се пипне за челото и да се по-пита, къде е срещал вече подобни тези: Полша, която „може да из-

169

нудва своите два съседа“... Така май не само пактът Молотов-Рибен-троп ще му хрумне на човек, но и доста други, свързани с него събития.Коментарът, който цитирахме е писан след като на мръзнещите укра-инци, грузинци и молдовци тази зима вече бяха извивани ръцете отМосква и те бяха притискани до стената, след като неотдавна Газпромв открит текст заплаши Западна Европа със съкращаване на достав-ките и пренасочване на газа към далечна Азия.

Озадачен от толкова единомислие, простиращо се от единия до дру-гия край на политическия спектър, читателят недоумява защо лиПолша си е избрала за министър един невежа и елементарен скандал-джия. Какъв късмет, че тъкмо в днешния си брой списание Spiegel пос-вещава обширна статия на полския министър на отбраната.Издържана в саркастично-пренебрежителен дух тя се оказва многоинформативна, както за личността на Радек Сикорски така и за вник-ване в някои от мотивите на актуалните германски чувства към източ-ния съсед.

Радослав Сикорски е представен като един от най-младите членовена кабинета – консервативен католик и блестящ оратор, човек съссветски обноски и отличен английски, но ... отявлен антикомунист.Пред двора на къщата си в Бидгошч Сикорски бил забил табела с над-пис „Зона свободна от комунисти“!

След като му поставя тази фатална в очите на германския истаблиш-мънт диагноза, Spiegel разказва за живота на сочения от мнозина забъдещ външен министър на Полша Сикорски: като ученик е активендеец на „Солидарност“, военното положение през 1981 г. го заварвана езикова олимпиада в Англия. Остава на острова и завършва в Окс-форд философия и политология. На 23 години е военен кореспондентна Spectator в Афганистан, получава отличието World Press Award заедна от своите снимки. Сближава се, пише Spiegel, с антисъветскитемуджахедини. До днес, клати укоризнено глава списанието, в дома мувиси негова снимка на кон с калашников в ръка.

Падането на стената Сикорски посреща като репортьор в Берлин.Тук той се запознава с американската журналистка Ан Апълбаум,която го въвежда в консервативните Вашингтонски салони, съобщаваSpiegel и добавя, че двамата споделят общ мироглед, според койтоРусия била наследила имперските амбиции на Съветския Съюз. Следтази, явно прискърбна за интелигентността на журналистическатадвойка, констатация германското списание добавя, че според тяхтрябвало дори да се отговаря решително и със сила на руските импер-ски амбиции. Мимоходом се споменава, че Апълбаум, днес съпруга

170

на Сикорски, е автор на наградения през 2004 г. с наградата Pulitzerфундаментален труд за историята на Гулаг. Като коментатор на „Ва-шингтон пост“, съобщава Spiegel, Ан Апълбаум „беснее от месеци известника срещу енергийната политика на Путин“.

В кариерата на Сикорски следват правителствени постове в Полшаи работа в неоконсервативния мозъчен тръст American Enterprise In-stitut. След изборите миналата година става министър на отбраната вновото правителство на Качински. Нека наваксаме нещо, което Spie-gel пропуска да напомни: през миналия ноември Радослав Сикорскипубликува 1700 от най-секретните военни документи на Варшавскиядоговор и представи публично карта от 1979 година на планирана опе-рация на Пакта под кодово название „За седем дни до Рейн“. СпоредСикорски тези документи доказват реалните планове на Москва запревземане на Западна Европа, включително чрез използване на яд-рени удари по Бон, Брюксел и Мюнхен. Германското списание пред-почита укоризнено да приведе данни за екстремизма на полскияминистър: неотдавна той се бил похвалил, че уволнил всички офи-цери от военното разузнаване, завършили по комунистическо времекурсове в Москва! Заключението на Spiegel е еднозначно: Сикорски екопие на американски неоконсерватор, който иска да пренесе Аме-рика на Джордж Буш в Европа ...

Ето как се затваря кръгът – от латентно присъстващите в германскиконсервативни кръгове антиполски настроения към съседната дър-жава, разположена на една трета бивша немска територия, през тор-мозещия розово-червените леви политически кръгове в Германиядемонстративно заявен антикомунизъм на сегашния полски елит, тачак до обединяващия и едните и другите антиамериканизъм.

Всичко това, съчетано с обещаващата солидни печалби за немскиябизнес бълбукаща газова тръба, стърчаща от Балтийско море, давадобра база за единодушно възмущение от неловкото полско напом-няне на грозни събития от далечното минало.

Ама че някой можел един ден да попритвори кранчето на тръбата?Значи трябва да се държим така, че да не му се предоставя повод затова, казва германският бюргер. И си мисли, че тогава всичко ще енаред ... Ω

* 17.10.2005

171

Средновековие на телефонния дисплей *

Известно е, че голяма част от наричаните официално в Германия „тур-ски съграждани“, т.е. гурбетчиите от 60-те години, техните по-къснопристигнали съпруги и деца, родените вече в Германия внуци на пър-вите поколения – някои междувременно с немски паспорти – в кул-турно, че дори и в социално отношение живеят почти без никаквиконтакти с новата си родина Германия. Евтини, изобилно зареденитурски хранителни магазини, турски кафенета и закусвални, турскиклубове, бръснарници и шивачници, турски лекари и адвокати, тур-ска преса и многобройни турски сателитни ТВ-канали дават възмож-ност за почти целодневно пребиваване в битова и културна среда,доста различна от традиционната за страната домакин, Германия.Само по себе си това обстоятелство не би трябвало да буди безпокой-ство, защото съседството на две култури на теория обогатява всяка оттях и прави живота по-интересен.

Така е на теория.На практика се оказва, че от германска страна само едно алтерна-

тивно малцинство проявява интерес към живота на своите „турскисъграждани“ и този интерес най-често остава на фолклорно-кули-нарно равнище. Обратно – турско присъствие в културния, интелек-туалния или просто в обществения живот тук почти не се забелязва.Мои гости от Великобритания, с нейния и в буквалния смисъл пъстъркултурен свят, винаги се учудват на почти пълното отсъствие на тур-ски имена и физиономии в печатните медии или на телевизионнияекран. Причините очевидно са двустранни и едва ли се побират в единкратък текст.

Мнозина доброжелателно настроени към перспективата за мулти-културно съжителство в Германия влагат надеждите си в младото,трето поколение на турските преселници. Това са днешните тийней-джъри, за които се очаква, че след като преминат през немската об-разователна система биха могли да станат посредници в общуванетона двете общности.

През последните години зачестяват признаците обаче, че горнотооптимистично предположение се разминава с жизнената практика.Обикновено причините се търсят във все по-интензивното присъствие

172

сред турските младежи в Берлин на организации като Ислямската фе-дерация. Със загриженост се следи почти неподконтролната на учи-лищни или други германски власти проповедническа дейност вчасовете по ислямско вероучение, които учениците посещават пара-лелно с държавната образователна система.

На фона на казаното може би по-добре ще се разбере вълнението,предизвикано от едно произшествие през последните дни. Масиранои настойчиво турски деца и младежи получават напоследък на мобил-ните си телефони съобщения от непознат източник. В тях се разказвагротескна за здравия разум, но стряскаща и водеща много от децатадо невроза история:

„Едно момиченце слушало силна музика докато майка му рецити-рала в съседната стая стихове от Корана. Майката помолила дъ-щерята да намали музиката. Я млъквай, казало момичето. Когатомайка му продължила да чете на глас, детето грабнало свещенатакнига и я разкъсало на две. В този момент дъщерята лумнала в пла-мъци. Майка ѝ се опитала да я спаси и метнала върху нея едноодеяло. Когато отдръпнала одеялото, тя видяла нещо зловещо. Мо-мичето се било превърнало в чудовищен изрод. В момента то се на-мира в санаториум в Холандия. Семейството е съгласно дъщеря имда бъде убита с инжекция.“

Към съобщението е закачена и поразяваща фантазията „снимка“ наотвратително човекоподобно създание.

Социални работници от берлинските „проблемни“ смесени райониКройцберг и Нойкьолн разказват със загриженост, че това и подобнипослания попадат на много плодородна почва сред подрастващите отмюсюлмански семейства. Турски експерти са убедени, че кампаниятае режисирана от фундаменталистки ислямски групи, които умело из-ползват модерната техника. В Берлин почти няма турско дете без мо-билен телефон, електронните съобщения са вече най-естественотосредство за комуникация. Целта на посланието на ужаса според бер-линския социолог Хакан Аслан е ясна – сплашване на децата, приоб-щаването им към консервативните, изолационистки изисквания наИсляма в неговата фундаменталистка трактовка.

Разговори на журналисти с деца и младежи на по 16-17 години по-казват, че повечето вярват на приказката за наказаното момиче. Тези,на които интервюиращите я показват за пръв път, с готовност допус-кат, че описаното се е случило наистина. Според експерта по ислями-зъм Клаудия Данчке, точно това е и целта на изпращачите напосланието. Те си служат с познати от Корана схеми, който е наситен

173

с многобройни разкази за трансформации. Това, че Аллах може дапревърне едно непослушно момиче в маймунообразен изрод, звучинапълно убедително за децата и ги кара да настръхват от ужас.

Училищните власти са предали на полицията доказателствени ма-териали, сред които позиви със същото съдържание, разпрос-транявани в школи по Коран. От полицията случаят е достигнал доСлужбата за защита на конституцията. Неин говорител заяви, че под-обни случаи били вече регистрирани и в Холандия, и в Саудитска Ара-бия, че източникът на посланията бил засега неизвестен, но чевластите били убедени, че „никой здравомислещ няма да приеме тезиглупости за истина“.

Изводите на директора на едно от средните училища в Берлин, про-чуло се в цяла Германия като първото, в което няма вече нито единученик от немски произход, са доста по-различни от заключениятана говорителя на вътрешното разузнаване. Според директора особеномомичетата в неговото училище са под силното впечатление на ужа-сяващото телефонно съобщение. При това децата от семейства, посе-щаващи редовно някоя от берлинските джамии, се оказват особеносклонни да приемат историята за вярна. Толкова по-голям е и страхът,който децата изпитват.

Мерките, планирани от директора в борба със средновековната подух кампания в епохата на глобалната мобилна комуникация, нака-раха сина ми тийнейджър само да се подсмихне. Директорът разпра-тил окръжно по класовете, че ако на нечий телефон бъде откритовъпросното съобщение, уредът щял незабавно да бъде иззет. Синътми вдига рамене: „Глупости, учителите нямат въобще право да прове-ряват телефоните на учениците. Това е нарушение на човешкитеправа и ако се случи, срещу учителя веднага ще се направи оплакванеи той със сигурност ще си изпати от началството“.

Живеем в постмодерна епоха ... Ω

* 08.07.2006

174

В горещото футболно лятоГермания преоткрива себе си *

Сигурно навсякъде другаде експлозията на масов възторг, която пре-живя страната домакин през седмиците на Световното първенствотова лято щеше да мине за естествена и незаслужаваща кой знае каквовнимание. Не така стоят нещата в Германия, където от десетилетияфлагът, химнът, понятия като патриотизъм и национална идентич-ност бяха само елементи за официална употреба, без публично пок-ритие в широката общественост. Затова и черно-червено-жълтатавълна, заляла германските площади и булеварди накара не самоучастниците в масовия хепънинг да се оглеждат в почуда, но станаповод и за учени коментари на политици, философи и психолози.

Наистина, едва ли до преди месец някой можеше да си представигермански младежи масово да се окичват с национална символика, дапеят хорово химна и да скандират до изнемощяване „Дойчланд!“Трябва да се припомни, че след обединението през 90-те години ло-зунгът на скептиците тъкмо сред младите бе „Никога вече Германия!“Обществено бе прието, че „Дойчланд!“ викат единствено десните ра-дикали-неонацисти. Да си горд, че си германец се смяташе не само запроява на лош вкус, но и за съмнителен симптом на нездрави наст-роения. Унинието, песимизмът и неверието в собствените сили се смя-таха в Германия за типична характеристика на сънародниците и отИзток, и от Запад.

Голямата заслуга на момчетата на треньора Клинсман е, че събу-диха ентусиазма на млади и стари и доказаха, че с непреклонна бор-беност, с упоритост и тотално взаимодействие може да се постигнеуспех, който до скоро никой не смяташе за възможен. Основната силана Бундестима бе именно в колективния дух, който обедини именакато Балак, Клозе и Леман с младите Одонкор, Подолски и Швай-нщайгер. На фона на дългокосите, грижливо поддържащи атрактив-ността си на манекени, италиански футболни звезди, германскиятотбор външно не прави впечатление. Неговите герои могат да минатза момчета от съседния двор. Толкова по-лесно бе за милионите поплощадите да се идентифицират с техните любимци. Жестове катотози на доскорошния титуляр Оливер Кан, питаещ, както се знае

175

силна неприязън към заелия поста му на вратата конкурент ЙенсЛеман, но въпреки това отишъл да го прегърне и окуражи преди ре-шителните дузпи в мача с Аржентина имаха тук ефекта на откровение.

Най-впечатляващ бе тъкмо духът на добронамереност и положи-телни емоции, който цареше във всички така наречени “зони за фе-нове“ – маркирани и оборудвани с многобройни телеекрани участъцив големите градове. По данни на органите за сигурност на практикане е имало прояви на ксенофобия и агресивно отношение към чуж-денци – нещо от което мнозина се опасяваха преди първенството.Младото поколение – отворено за света и деклариращо привърза-ността си към тази нова Германия – отне на екстремистите монополавърху националната символика. Още по-забележителни бяха тур-ските знамена, които макар и немногобройни се вееха заедно с гер-манските, а в населения главно с турци берлински квартал Кройцбергне бяха рядкост колите, окичени едновременно и с немски, и с турскифлагове.

Въпросът сега е, ще устои ли въодушевлението на изпитанията нанастъпващото ежедневие. Ω

* 07.07.2007

176

Монументални вълненияв Източна Европа *

Уютният и така европейски център на естонската столица Талин станатази пролет сцена на яростни стълкновения. Страстите се разгоряхаоколо един невисок чугунен войнишки паметник. Миниатюрната бал-тийска държава и нейният мощен източен съсед Русия влязоха в от-крит спор дали преместването на мемориала в памет на Съветскатаармия е недружелюбен акт и проява на непризнателност към героитеот Втората световна война, или просто суверенно решение на естон-ските власти.

През 1939 г. независима Естония бе прегазена от Съветския съюзсъгласно споразумението на Сталин с Хитлер и загуби само през пър-вата година на окупацията 6 % от населението си в подземията на съ-ветската тайна полиция и в сибирските лагери. След настъплениетона Вермахта през 1941 г. съветската армия напусна панически Естонияза да се върне в страната пак през 1944 г. Естония бе провъзгласенаотново за съветска република, а естонците се оказаха един от най-без-милостно репресираните от Сталин народи. Те бяха по свидетелствотона Александър Солженицин и едни от най-непреклонните обитателина съветската лагерна и затворническа система. В комунистическатамитология на следващите десетилетия прогонването на германскатаармия и повторната окупация бяха прославяни като жертвоготовен ибезкористен акт на Червената армия. Прибалтийската република бепокрита с паметници и братски могили на загинали за свободата ѝ съ-ветски войници.

Един от тези паметници в столицата Талин стана повод за послед-ните вълнения. За мнозинството от естонците образът на съветскиявойник е свързан завинаги с трагичните събития през десетилетнатаокупация. Властите отдавна бяха обявили решението си съвсем не даликвидират паметника, но да го преместят заедно с останките на пог-ребаните под него 12 съветски войници с тържествена церемония наградското военно гробище. За Русия и за многобройното рускоезичнонаселение в Естония паметникът е символ на победата над фашизмаи реакциите не закъсняха. Тълпи от младежи, организирани както сепредполага от Москва, предизвикаха многодневни улични безредици

177

в Талин. Протестите срещу така нареченото „събаряне“ на съветскияпаметник бързо се превърнаха във вандалски и грабителски нападе-ния над търговския център на столицата.

Без да загубят спокойствие, естонските власти извършиха ексхума-цията, проведоха тържествената церемония и възстановеният и обно-вен монумент вече се издига в подходящата обстановка на военнотогробище.

Естония не е първата страна в Източна Европа, която се освобож-дава през последните години от необичаното съветско наследство. Надруги места обаче досега това минава без публично внимание и на-прежение.

В Будапеща съветският войник от паметника на хълма Гелерт бе от-странен и бяха заличени имената на съветските военни, загинали припревземането на столицата през 1945 г. В Прага бе демонтиран от пос-тамента му съветският танк Т-34, станал на няколко пъти преди товаобект на артистичен хепънинг. В Полша министърът на културатапредстави неотдавна проектозакон за отстраняване на паметници иимена на улици, които „възхваляват нацистката и комунистическатадиктатура“. Тъй като е трудно да си допусне, че в Полша може да е ос-танал до днес и един мемориал, „възхваляващ“ фашизма, става ясно,че законът визира полското и съветско комунистическо монумен-тално наследство. В Чехия и в балтийските републики не спира пуб-личният дебат за съдбата на съветските паметници. Основен мотив едипломатичният подход към въпроса, за да се избегне открит кон-фликт с чувствителната на тази тема Русия.

България е страна, в която темата отсъства изцяло от дневния редна обществото. В самия център на София на площ от 2000 кв.м. пре-лестният изглед към планината Витоша е преграден от масивна 50-метрова фигура на съветски войник с шмайзер в ръка. В основата накомплекса се намират многолюдни композиции, изобразяващи кому-нистическата Октомврийска „революция“ в Русия с развято знаме инадпис „Цялата власт на Съветите“. През 1993 г. градският парламентна София взе решение за демонтирането на паметника, издигнат вчест на държава, която не е загубила и един войник в бойни действияна българска територия. Въпреки решението, устна заповед на ми-нистъра на вътрешните работи спира на 14.04.1993 навлизането натехниката за демонтиране на паметника. Така безславно завършва исе забравя единственият опит за отстраняване на паметника на Съ-ветската армия в София. Преди 3 години група интелектуалци стар-тираха подписка за премахване на паметника на „една армия,

178

окупирала България“, който е „предизвикателство към хилядите гро-бове на жертвите на режима, установен на щиковете на тази армия“.Акцията бе пренебрегната или осмяна в масовия печат, а директорътна Националния исторически музей Божидар Димитров, водещ членна управляващата БСП, нарече инициаторите „политически марги-нали“ и „запъртъци на недоубити фашисти“.

Формално погледнато и Германия е страна, в която всички памет-ници на Съветската армия стоят непокътнати и тяхното присъствиеникога и никъде не се поставя под въпрос в обществения дискурс. ВБерлин, недалеч от Бранденбургската врата, се извисяват на поста-ментите си два бойни съветски танка. В парка Трептов гигантскиятсъветски монумент бе неотдавна освежен и ремонтиран за € 5 ми-лиона. Днес декориращите входния ареал плочи с цитати от трудоветена Сталин отново светят със златист блясък. Изходната ситуация вГермания обаче бе специфична. Когато през 1990 г. се готвеше реша-ващият за обединението на страната Договор за добросъседство исътруд ничество между Германия и СССР, в него бе включено положе-ние, задължаващо Германия да се грижи и поддържа за вечни вре-мена съветските мемориали на нейна територия. По това време вГермания бе разположена почти 340-хилядна съветска армия, коятосе изтегли едва през 1993 г. В заключителните спогодби за напуска-нето бяха включени още по-детайлни ангажименти на Германия зазапазване на съветските паметници. В резултат на това в Източна Гер-мания днес почти няма градче без полиран и обграден с цветни лехипаметник за слава на Червената армия.

И без сключени договори в България въпросът за съдбата на Памет-ника на съветската армия е извън вниманието на обществото презмандата на последните правителства. Нещо повече. При последнотоси посещение в Москва премиерът Станишев, син на рускиня и на ня-когашен секретар ЦК на БКП, без да го питат, при всяка възможностзаявяваше пред журналисти и пред домакините, че България никоганяма да събори съветските паметници и винаги ще се грижи за тях.

Както изглежда единственото, което може да застраши бъдещетона мемориалния комплекс са апетитите на бизнеса към този последен,неизползван терен в центъра на София. Говори се, че целият ареал евече парцелиран и разпределен между мощни инвеститори. За сегасамо един чугунен паметник в средата смущава размаха на проектан-тите. Ω

* 23.11.2008

179

„Imagine“ или опасните фантазиина един мечтател *

Защо Ватиканът прощава, но ние не забравяме ...

След като реабилитира Галилео Галилей за астрономическите мувъзгледи, Ватиканът извини и Джон Ленън. Агенция „Reuters“ съобщава,

че официалният вестник на Ватикана е простил на Джон Ленъннеговото изявление в Лондон през 1966 г., че „Битълс“

били по-популярни и от Исус Христос ...

Из печата

Случи ми се неотдавна да се заслушам в текста на Imagine, митичнотовече заглавие на Джон Ленън и на Бийтълс от 1971 г. Прекъсвали листе привичното тананикане, за да се задълбочите в посланието на по-пулярната песен? Опитвали ли сте се да вникнете в нея с познаниятани от изминалите години?

Не става ли всъщност дума за един злокобен текст, превърнал се зажалост в икона на попкултурата? Не ни ли води към този извод целият,натрупан през последните десетилетия от човечеството, опит? Вгле-даме ли се внимателно в текста, откриваме драпирана с булото на ли-ричността и видиотеното мечтателство чистопробна болшевисткапрограматика. Нека си припомним първо английския текст, а следтова го поразнищим с помощта на любителски „подстрочник“. И така:

Imagine

Imagine there’s no heaven,It’s easy if you try,No hell below us,

Above us only sky,Imagine all the people

living for today ...

Imagine there’s no countries,It isn’t hard to do,

Nothing to kill or die for,No religion too,

Imagine all the peopleliving life in peace ...

180

Imagine no possessions,I wonder if you can,

No need for greed or hunger,A brotherhood of man,Imagine all the peopleSharing all the world ...

You may say I’m a dreamer,but I’m not the only one,

I hope some day you’ll join us,And the world will live as one.

Мога да кажа само едно – слава на Бога, че Джон Ленън не е ималвластта, която завладя и употребяваше с упоение един друг мечтател– Владимир Улянов ... Наистина, справедливостта изисква да призная,че поне като музикант Джон Ленън оставя симбирския славей в дъл-бока сянка.

Но нека преминем сега към квинтесенцията на съдържанието наImagine като придружим цитатите с някои волни и не съвсем уважи-телни към иконата на попкултурата коментари:

Представете си, че Раят не съществува ... (Разбира се, нали епредвидено да се построи рай за трудещите се маси тук, на Земята)

Представете си, че на оня свят няма Ад ... (Ами да, нали винагиима мераклии да го устроят тук, на Земята. По безкрайните сибирскиполета, из чеченските степи и клисури, а ако стане по мерака на ДжонЛенън, защо не и из ледовете на Аляска...?)

Представете си, че над нас са само облаците и нищо друго ...(Досущ като бодряшкият рапорт на Гагарин пред Хрушчов след за-връщането си от рървия космически полет: „Побывал на небе и уви-дел: бога нет!“ – „Посетих небето и видях: няма бог!“)

Представете си, че всички хора ще живеят само за днешния ден... (Това си е буквално като при Фьодор Расколников – Бог няма, значивсичко е позволено! Дайте да живеем само за днешния ден – както исега живеят спецназовците на Путин в Чечения, главорезите в судан-ската провинция Дафур, руските олигарси и българските мутри и че-репи – без да мислят за утре или за деня след смъртта си)

Представете си, че няма държави ... (Съвсем по Комунистическияманифест: държави няма да има, пролетариатът има само една ро-дина – Партията-майка)

Представете си, че няма собственост, няма алчност и глад, чена всякъде се е възцарило братство между хората ... и пр. дивотии.

181

Тук вече имаме класически случай на илюзорен опит да се строи Цар-ството небесно на Земята. Съществува само едно обстоятелство, коетоможе донякъде да оправдае написалия тези откачени строфи – акодопуснем, че Ленън ги е наскрибуцал, докато е бил в проточил се понеедно денонощие LSD-транс. Все пак нека не забравяме, че песничкатане е писана в края на XIX, а във втората половина на ХХ век, когато иза слабоумните би трябвало да е станало известно до какво водят опи-тите за построяване на Земен рай. За слабоумните да, но не и за Джон,той си тананика, „имеджин ...брадърхуд ъф мен ....“ и след него при-пяват още милиони хипнотизирани ...

Е, изглежда, че преди последната строфа някой го е лиснал с леде-ната вода от купата за шампанското, защото за момент в замъгленатакратуна на поппевеца се появява подобие на реалистична мисъл:

Може и да кажете, че съм мечтател ... Не само това! Ще кажем,че си опасен мечтател, байно! Че от такива мечтатели, снабдени свласт, през миналия век са пропищявали неродените деца в утробитена майките. След Беломорканал и Магадан, след камбоджанските Kil-ling Fields и след димящите развалини на Грозни, след преживянотоот Осип Манделщам и описаното от Варлам Шаламов и АлександърСолженицин, такива писания на подобни на Джон Ленън дрогираниентусиасти трябва да се закачат на стената на позора на човечествотои да се показват като признак на тежко нравствено и политическо за-боляване.

Затова Ватиканът може и да прощава, но на нас, реално живелитемечтанията на Джон Ленън, не ни е позволено да забравяме.

И когато тананикаме приятната мелодийка, нека се позамисляме инад смисъла на строфите ... Ω

* 21.04.2008

182

Комунизъм или вътрешна мисия *

200 години от рождениетона един християнски реформатор

На днешния ден преди 200 години в Хамбург се ражда евангелскияттеолог и практически педагог Йохан Хинрих Вихерн. Неговото учениеи преди всичко активната му възпитателна и благотворителна дей-ност оставят траен отпечатък върху социалната действителност наXIX век в Германия. Нещо повече, общественополезните институции,вдъхновени и създадени от Йохан Вихерн са живи и дейни и до днес.

Мога да разбера всекиго, който сметне почитането паметта на единтолкова далечен и непознат у нас християнски реформатор за прека-лено отвлечено от днешните социални грижи на България. Със след-ващите редове ще се опитам да докажа обаче, че делото иангажимента на Йохан Вихерн се преплитат по най-неочакван начинс нашата действителност.

Изправени пред все по-безобразните ексцеси в българското учи-лище през последните години, стъписани пред очевидно дълготрай-ните увреждания, които комунистическият режим е причинил вдушите и сърцата на поколенията, в труда на Йохан Вихерн откриваметака нужната опора, напътствие и упование в крайната сполука.

Вихерн израства в благочестиво, не много имотно семейство. Учи вдобри училища, но след ранната смърт на бащата юношата трябвакато най-голям брат да поеме издръжката на голямото семейство. Тойпрекъсва учението и започва работа като възпитател в интернат. По-късно следва теология в Гьотинген и Берлин.

След дипломирането си Йохан Вихерн през 1832 г. е назначен заучител в тънещия в бедност Хамбургски квартал Санкт Георг. Тук тойза пръв път се сблъсква с неописуемо мизерните условия на живот набезработните, наемните работници, на техните семейства и предивсичко на съвършено изоставените от семейства и общество технидеца.

В книгите си Вихерн описва по-късно с какви сцени се сблъсквал ив Хамбург, и в Берлин. Може да се прочете за майки, които едва кър-мейки своето дете, трябва да продават млякото си, за да оцелеят.Вижда как цели семейства лягат гладни и мръзнещи, натъпкани по

183

7-8 души в неотоплявани стаи. Бащи-пияници, които пребиват децатаси и злоупотребяват безнаказано с тях. Родители изпращат децата сида просят или крадат, а майките, които проституират, въвеждат отрано и малолетните си дъщери в занаята. Вихерн описва поголовнонасилие, всеобщ разврат, физическо страдание и умствени разстрой-ства – сред млади и стари.

Решаващ поврат в жизнения път на младия теолог става едно ин-тензивно преживяване, което евангелските кръгове, с които той е бли-зък, наричат „духовно прераждане“. Този момент на просветление идуховно прозрение отваря очите му за човека като Божие творение,за децата като уникални същества, на които трябва да се посвещаватиндивидуални грижи. Прозрението, което преживява Вихерн, го на-учава, че за извеждането на младите от пътя на порока трябва да сеполагат непрестанни усилия.

Склонен към дуалистичен поглед за природата на човека той знае,че като свободни личности винаги можем да изберем Доброто или датръгнем по пътя на Злото. Уважавайки правата именно на свободнаталичност, Вихерн полага в основата на своя педагогически метод тъкмовъзпитанието в условия на свобода, но при непоколебимо прилаганена християнските принципи, тъй като само християнската вяра можеда ги спаси от Злото.

В Хамбург Вихерн основава станалия легендарен благотворителенпансион „Рауес Хаус“, където приема момчета от „социално слаби се-мейства“. Под формата на „семейни“ структури обитатели и възпита-тели живеят заедно, учат, работят и се готвят за по-различен животот онзи, който съдбата на бедняшкия квартал би предопределила напитомците.

Вихерн изгражда отново познатия още от реформатора Калвин ин-ститут на дяконите като църковни служители, които наравно с пасто-рите, преподавателите и презвитерите поемат социалните грижи,образованието и дори здравното обслужване на нуждаещите се.

През 1848 г. в Германия избухва революция. В Европа започват запръв път да си пробиват път комунистическите идеи. Карл Маркс пуб-ликува същата година своя „Комунистически манифест“ – един зло-вещ памфлет, ако го оценяваме с междувременно натрупания ни опит.По онова време обаче Манифестът упражнява върху много от съвре-менниците на Вихерн магическа притегателна сила.

Теологът отблизо и много по-добре от теоретика Маркс познавануждите и мъките на „пролетариата“. Той е убеден, че революциятакато реакция на социалната мизерия, на убийствения труд и

184

безпросве тно съществуване е и следствие на провала на Църквата даговори с хората на техния език, да се ангажира с душеспасителна, нои с чисто социална работа в полза на вярващите. Вихерн констатиравсе по-широко безбожие, бездушие и занемаряване на християнскатавяра и морално-етични принципи сред народа. Той търси отговор вистинското църковно учение, в любовта и взаимопомощта и го на-мира в институцията на „Вътрешната мисия“.

През септември 1848 г. в знаменателния за последователите наМартин Лутер град Витенберг Йохан Вихерн държи програмна реч, скоято полага основите на „Вътрешната мисия“ на евангелската цър-ква. Институцията на „Вътрешната мисия“ се смята за отговор на цър-квата на социалния въпрос на XIX век (а може би и за XXI, ако севгледаме в страни като България с нейната днешна духовна, полити-ческа и материална катастрофа).

Още същата година (1848!) Вихерн пише своята брошура „Комуниз-мът и средствата да се предпазим от него“. Тъй като тя звучи пораз-яващо актуално, не мога да не цитирам някои мисли от нея.Комунизмът, пише Вихерн, е „една мрачна и аморална сила“. Тя е „не-доносче“ и като епидемия може да зарази обществото и да разрушиустановения от Господа ред в обществото, а и самата църква. Една отпрепоръките му като съпротива срещу идеите на комунизма е „уличнипроповедници“ да се впуснат сред работниците и да им разясняват спрости думи принципите на Евангелието. На хората, пише Вихерн,трябва да се отворят очите за „измамите на комунистите“.

Основаната с негова помощ „Вътрешна мисия“ е църковна системаот учреждения и институции в помощ на нуждаещите се – от соци-ални центрове, през учебни заведения, работилници за младежи,старчески домове до болници и сиропиталища. В Берлин Йохан Ви-херн създава на площ от 750 дка дяконската институция „Йоханес-щифт“, която съществува до днес и е централно учреждение за работас изведени от криминалната среда младежи, за грижа за престарелии социално слаби.

Неотдавна чух една от възпитателките в „Йоханесщифт“ да раз-казва за работата си с деца от семейства на наркомани, които живеятзаедно с нея в отделен апартамент с обща кухня и баня, със съвместенграфик за деня и с твърди задължения, които всеки трябва да спазва.Децата, за които дори ставането от леглото до скоро е било проблем,постепенно свикват да поемат отговорност, да се учат, да ходят на цър-ква – да приемат като закономерни наказанията, когато нарушат пра-вилата. Закъснение за училище означава лишаване от джобни пари

185

за един ден. Това е напълно в духа на Йохан Вихерн, за когото възпи-танието означава спасение и който не престава да напомня, че „безде-лието е майка на порока“. Затова, учи той, всеки трябва да имавъзможност да се труди и да изпитва нуждата от полезно занимание.

Йохан Хинрих Вихерн е свързан и с още едно любопитно обстоятел-ство с българската история. От средата на XIX век той участва по по-ръчение на пруския крал Фридрих Вилхелм IV като съветник впроектирането и изграждането на модерния за времето си Берлинскизатвор Моабит. От 1858 до 1872 г. Вихерн е директор на смятания заеталон затвор, където въвежда строги изправителни мерки за осъде-ните и непознати дотогава форми на социална работа и грижи за тях.Затворът Моабит подслонява през 1933 г. един прословут българин,обвинен в запалването на Райхстага. Навярно само припряното му за-минаване за Москва е било причина възпитателните мерки, въведениот Йохан Вихерн, да не въздействат върху този затворник на име Гео-рги Димитрофф.

Реформаторът Вихерн умира през 1881 г. сред своето семейство вХамбург, като оставя следното послание на вярващ и скромен хрис-тиянин до своите опечалени близки:

„Мили мои, когато Господ реши да ме прибере при себе си, трябвада знаете, че единствената ми молитва е да бъда благословен, да бъдаблизо до Него и да намеря мир в Него. Винаги съм Му бил верен, новинаги съм съзнавал и голямата си слабост. Всичката си надежда сла-гам във вярата си, че Той в своята безгранична милост и заради про-лятата и за мен Негова кръв ще прости греховете ми и в Него някойден ще се съединя с всички Вас, които така обичам.“ Ω

* 19.08.2008

186

Времето на демагозите *

Студена или гореща война

От десет дни светът или поне онази негова част, която не желае дабъде хипнотизирана и се съпротивява на внушенията на червенитеолимпийци от Пекин и на корумпираните властелини на МОК, об-съжда въпроса дали не се намираме пред нова Студена война.

Коментатори и политици пророкуват загрижено – както винаги съсзакъснение от месеци, ако не и години – че изострянето на отноше-нията с Москва след нейното нахлуване в Грузия заплашва да върнесвета към политическата, икономическа и културна конфронтация отпреди 1989 година. Изненадата доказва, че мнозина са проспали из-лязлата още миналата година дълбока и безмилостно реалистичнакнига на Едуард Лукас „Новата Студена война“. Невежеството си про-личава рано или късно. С демагогията нещата стоят малко по-иначе.Тя трябва да бъде активно разобличавана.

Неизбежността на конфронтацията с Русия на Путин и Медведев,Русия на тесния кръг от Кремълски властелини, създадени и отгле-дани в епруветките на КГБ и захранвани през целия им съзнателенживот с ненавист към демократичните ценности на Западната циви-лизация бе очевидна за всеки здравомислещ човек, който може дапомни малко повече от резултатите на последния кръг на Шампион-ската лига.

Режим, дошъл на власт с помощта на паникьосани от организиранивзривове в жилищни блокове избиратели и благодарение на съзна-телно предизвикана унищожителна война срещу част от собственитеподаници, не може да бъде траен партньор в нормални междудър-жавни отношения. На режим, който организира хулигански атаки насвои граждани в съседни страни, осмелили се да упражняват свои су-веренни права, както постъпи Москва спрямо Естония, не може да севярва, че се стреми към добросъседски отношения. Режим, който по-следователно нарушава сключени търговски договори и наказва чреззатваряне на газовото и нефтено кранче всеки свой клиент, дръзналда проявява политическа независимост – както това стана по отноше-ние и на Украйна, и на Грузия, и дори на Белорусия – не бива да сесмята за надежден партньор.

187

Да изреждам ли познати до болка в слепоочията факти като съвършенопротивозаконния показен процес срещу Михаил Ходорковски, мето-дичното и знаково избиване на интелектуални противници на Кремъл-ския режим – от журналиста Щекочихин през депутата Юшенков ипублицистката Политковская до изнасящия изобличителни материали„от кухнята“ на КГБ/ФСБ Литвиненко? Да припомням ли как въпрекисъществуващи договори всички големи западни играчи в енергодобив-ния сектор бяха изхвърлени един по един от участие в разработката наперспективни руски находища или какви абсурдни претенции върхуполярните океански дълбини, съпроводени с дрънкане на ядрено оръ-жие, предяви Русия преди половин година?

А арестите, обвиненията и осъждането заради шпионаж в полза наЗапада на толкова критици на днешния кремълски режим? А траги-комичната пародия на избори без избирателна алтернатива, но съпро-водени с физическо и административно насилие над всепо-изтъняващите групи, осмеляващи се да протестират? Организи-рано надъхваните, фанатизирано верни на националния вожд Путинмладежки организации като „Наши“, възпитавани в специални ла-гери в чувство за непогрешимост и превъзходство над всички чуждо-езични, неправославни и „черногъзи“ (буквален, широко използванв Русия израз) етноси?

Какво ли трябваше още да се случи, преди определящите масовотосъзнание медии на Запад и отговорните политици да признаят пуб-лично, че времето на многообещаващите, двустранно изгодни и при-емащи все по-нормални форми отношения със Съветска Русия накъсния Горбачов и с просто Русия на ранния Елцин безвъзвратно от-летя? Студената война – поне от страна на Русия – е в ход вече от го-дини. Разчитащи на късата памет на гражданите и принудени отчетиригодишния избирателен ритъм в условията на медийни демок-рации да практикуват виртуозен популизъм, водещи политици на За-пада се изправиха през последната седмица пред разбитото корито насобствените илюзии.

Но нещата са дори по-страшни. И те налагат още по-голямо усилиеот загубилите способността да говорят – а може би и да осъзнават –горчиви и непопулярни истини западни политици и подаващите имчернови за публични заявления многоучени мозъчни тръстове.Нужно е ново публично признание. Нужни са ответни, неминуемо не-популярни стъпки!

Тази войната вече не е студена. Докато ние си пием вечерното питиеи хвърляме по някой поглед към напомпани до спукване фигури с

188

човешки очертания на олимпийските екрани, в европейскатадържава Грузия, нахълтал в нарушение на всякакво международноправо, агресор избива, взривява, мародерства и – да, и това също! –опожарява вековните кавказки гори, за да лиши населението от по-следното средство за отопление през идващата зима. Войната, ува-жаеми дами и господа наблюдатели и политици, е вече много гореща.

За пръв път Съветският съюз или обявилата се за негов наследникРусия нахлува и води военни действия срещу държава, де факто нашсъюзник. Грузия е страна с демократично избран и повторно доказалсе на нови избори президент, Грузия еднозначно е обявила своето на-мерение да се присъедини към НАТО и ЕС и работи усилено за тазицел от години. Грузия пожертвувателно дава своя принос в световнатабитка срещу терора – в Ирак, Афганистан и другаде. Грузия е в краяна краищата една от двете най-древни християнски държави. Каквоповече е нужно, за да осъзнаем и признаем, че Грузия е част от нашатацивилизационна общност, държава, де факто наш съюзник. И срещутази Грузия Русия води в момента гореща война, сключва и нарушавав часа на подписването им договори и примирия, разиграва светов-ната общност, както не се помни от времето на Съветския съюз наБрежнев и Громико.

Замижаването и тананикането на висок глас, за да не се вижда ичува страшната опасност, която дебне по горските пътеки не е спасиладо сега нито един пътешественик, ако по пътя го дебне безскрупулени готов на всичко разбойник. Този, който би му дал такъв съвет е де-магог или опасен наивник. Горното важи и за случаи, когато се гаврятс твой приятел и съюзник. Ако не желаеш да го изгубиш, а заедно снего и всички свои други приятели и съратници, трябва да отговоришна злодея на език, който той разбира. Още повече, че след разправатас приятеля, неминуемо идва и твоят ред.

Стига мижене и тананикане. Време за отлагане няма.

Германия и Русия. Мечешки услуги

* Април, 2005

190

Студена руска баня за Сименс *

Като бомба със средноголям тротилов екивалент в Германия избухнановината, че руската Федерална антимонополна служба е спряла сдел-ката на концерна Сименс с руския производител на турбини „СиловиеМашини“. Броени дни след демонстрираните в Хановер интимни при-ятелски чувства на президента Путин и канцлера Шрьодер, реше-нието на руската служба кара германския бизнес отново да се съмнявав перспективите, открити пред него от московския гост. Аргумента-цията на Антимонополната служба при блокирането на заявката наСименс за дялово участие в „Силовие Машини“ е била, че от това бипострадала свободната конкуренция в енергопроизводството и оръ-жейната електроника.

Един поглед върху бизнеспрофила на „Силовие Машини“ ще ни по-могне може би да се ориентираме по-лесно в мотивацията на рускотоведомство. В Русия „Силовие Машини“ е водеща фирма на пазара заенерготурбинна техника. Тя има оборот от над 400 милиона евро и еспециализирана също в производството на двигатели за рускитеатомни подводници. Към днешна дата Сименс държи 5 процента дя-лово участие във фирмата. През 2004 година германският концернподаде заявка за закупуване на 73 % от акциите от руския холдинг Ин-террос на олигарха Владимир Потанин. Тези планове бяха приветст-вани още миналата година от Путин и Шрьодер като образец заперспективните тесни стопански връзки на Русия и Германия. В Ду-мата обаче отдавна се чуват гласове против мажоритарното участиена чужд концерн в бранш, който се разглежда като стратегически.

Един от най-авторитетните експерти по Русия, Александър Рар отконсултиращото правителството Германско дружество за външна по-литика, оцени решението на антимонополната служба като доказа-телство, че в руското правителство печели превес фракцията нахората от тайните служби, които са против засиления ангажимент начуждестранни фирми в Русия. Путин, според Александър Рар, се опит-вал да балансира между реформаторите и лагера на тайните служби.Експертът не привежда никакви доводи в полза на своето мнение,което дори само с оглед на професионалната кариера на ВладимирПутин звучи доста екзотично.

191

Самият концерн Сименс проявява въздържаност в реакциите си. Го-ворител изрази съжаление във връзка с решението на службата вМосква, но потвърди намеренията на Сименс да продължава актив-ното си участие на руския пазар. Какво друго му оставаше да каже?Нали само преди три дни новият шеф на концерна Клайнфелдсключи под одобрителните погледи на двойката Путин/Шрьодер ми-лиарден договор за доставка на експресни влакове за руските желез-ници. Може да се предположи, че Федералната антимонополнаслужба обявява многократно отлаганото си решение именно сега, за-щото московските анализатори са преценили, че след апетитнатасделка Сименс ще е принуден да реагира по най-умерения начин.

Според наблюдатели сега германският концерн ще модифицираофертата си като се ограничи върху енергийния сектор, което можеда успокои пазителите на руските национални интереси. Както съоб-щават руските медии обаче, в момента срещу Сименс се изправя но-вият любимец на Кремъл – юпито Олег Дерипаска. „Царят наалуминия“ прояви през последните седмици чрез своя концерн„Базов елемент“ интерес към руския турбинен гигант.

Преобладаващата оценка сред независими руски наблюдатели е, чев избора си между икономическата ефективност на Сименс, който биосигурил техническото преоборудване на енергетическото машиност-роене от една страна и политическите интереси на военното лоби отдруга, московското ръководство се е спряло на втория фактор.

Сигналният ефект в Западна Европа на решението на Антимоно-полната служба едва ли е за пренебрегване. Още през изминалата го-дина общият обем на чуждестранните инвестиции в Русия в размерна 5,3 милиарда евро бе значително надминат от обема на изтичащияот страната, под впечатлението на разбиването на нефтения гигантЮкос, капитал в размер на 7 милиарда евро.

След процеса срещу Юкос, в момента вниманието на чуждес-транния бизнес се насочва към изострящата се данъчна афера околодруг нефтен концерн TNK-BP. Неотдавна президентът на тази руско-британска смесена компания Робърт Дадли публично заяви, че опе-рирането, както за чуждестранни, така и за руски инвеститори в Русиястава все по-трудно, поради настъпателното завръщане на държаватавъв все повече определящи области на икономиката. Сред основнитеакционери на TNK-BP е Виктор Векселберг – един от шестте най-бо-гати хора в Русия. Току-що финансовите власти предявиха срещу кон-церна иск за доплащане на данъци от 2001 година в размер на 600милиона евро.

192

Случаят е особено деликатен, тъй като само преди дни в Хановер Вла-димир Путин живописно обрисува райските условия за чуждестранниинвестиции в Русия и гарантира пълна сигурност на западните капи-тали. Не е ли уместно да се постави най-общо въпросът за надежд-ността на руските уверения: преди да се ангажира през 2003 г. всъвместната компания, BP е получила потвърждение от Кремъл, че вданъчно отношение дружеството е напълно изрядно.Толкова по-из-ненадващо за британската страна идва сегашната акция на данъчнитевласти в Москва. Водещ мениджър на компанията заяви пред радио„Свобода“, че за тях случаят е „ясен сигнал“, преди срещата на прези-дента на BP лорд Брауни с Владимир Путин, да обмислят оттеглянетоси от Русия. Въпреки че TNK-BP ще търси правата си пред съда, многонаблюдатели са скептични, че с оглед на познатата руска съдебнапрактика, жалбата може да донесе успех.

Някои отиват и по-далеч: за да отклони обвиненията, че делотосрещу Юкос има политическа окраска, Кремъл ще насочи сега уда-рите на правосъдието и срещу други успешни компании. Ω

* 21.09.2005

193

Герхард Шрьодер губи контрол *

Едно от най-нелепите преживявания в неделната следизборна вечерв Германия настъпи, когато в студиото на двата национални телеви-зионни канала се събраха по традиция председателите на парламен-тарно представените партии за пръв анализ на резултатите. Въпрекиче партията му загуби парламентарните избори, канцлерът ГерхардШрьодер шокира зрителите и водещите дебата главни редактори наARD и ZDF с гръмогласни заявления, че само той е в състояние да със-тави стабилно правителство, че неговата партия никога не би приелакоалиция, водена от някой друг освен него самия и с уверения, че из-бирателите искат само него за канцлер.

Сред неуместни жестове и гримаси Шрьодер на няколко пъти на-падна медиите в Германия, които се били съюзили срещу него и пар-тията му. „Ще остана канцлер, колкото и да работите против мен“,провикна се Шрьодер по адрес на авторитетния главен редактор наZDF. Николаус Брендер не му остана длъжен и незабавно обърна вни-мание на канцлера, че е недопустимо да се държи такъв тон по адресна независимите медии в студиото на обществената телевизия. Следповторни нападки, водещият заяви, че оттук нататък ще нарича събе-седника си само по име, без добавката „хер канцлер“.

Преобладаващите коментари в медиите оттогава насам са силнокритични по адрес на Герхард Шрьодер и варират от допускане замоментен личностен срив, през злоупотреба с опияняващи веществав паузата преди предаването, до сериозен психологически проблемна досегашния канцлер. Критики отправиха не само политици отпротивниковия лагер, но дори и представители на коалиционнитепарт ньори, Зелените. Съюзът на германските журналисти излезе состро формулиран протест срещу „напълно необоснованото обвине-ние в необективност и партийност на медиите като цяло“. С възму-щение се настоява канцлерът да се извини на журналистическатагилдия.

Самият Герхард Шрьодер направи до сега само кратко заявление,че в къщи съпругата Дорис му се карала, за дето си изпуснал нервитеи настоявала друг път да се държи като държавник. Канцлерът добави„Май съм бил доста шумен онази вечер“.

194

Силно впечатление прави дистанцията, на която се оттеглиха от Гер-хард Шрьодер след произшествието медии, симпатизиращи и опред-елено подкрепящи редакционно през изминалите месеци кампаниятана социалдемократите. Един от най-безмилостните коментари в тозидух бе статията на водещия журналист на Berliner Zeitung Арно Вид-ман, която публикувам със съкращения.

Опияненият ШрьодерАрно Видман, Berliner Zeitung

Беше ли Шрьодер в изборната вечер сериозно луд или просто се бешепобъркал от радост?

Който гледа представянето на Герхард Шрьодер по време на дебатана политическите лидери в студиото на националната телевизия,стана свидетел на канцлер със замъглено съзнание. Зрителят можа даразбере една от силните страни на досегашната „червено-зелена“ коа-лиция: в момента, в който социалдемократът Герхард Шрьодер из-падна в ролята на дрогиран с хашиш бунтар, Йошка Фишер останаледено спокоен, сякаш през живота си не е виждал джойнт отблизо.

Герхард Шрьодер бе в състояние на пълна невменяемост. Той се-деше и повтаряше, че е спечелил изборите, и че е негова задача да със-тави правителство. Всеки, който твърди противното, подстрекавалобществото срещу социалдемократите.

Много е писано и е говорено за загубата на чувство за реалност, откоето страдат политиците. В изборната вечер този феномен можешеда бъде наблюдаван пряко. Федералният канцлер Герхард Шрьодерне бе на себе си. Неговият заместник пледира за прекъсване на пре -даването, защото „тази вечер и без това нищо няма да излезе“. Подобре да беше хванал Шрьодер за ръката и да го беше предал на двамаздравеняци в бели престилки.

Разиграваше се най-зловещата сцена, която някога е виждана погерманската телевизия. Внезапно на Шрьодер му хрумна един от го-товите модули на неговата предизборна реч и той го изрецитира ни вклин ни в ръкав. Със съвършено същите жестикулации, които съпро-вождаха текста по време на кампанията му по площадите.

В този момент зрителят настръхна от страх.В научно-фантастичните филми се случва роботът, преструвал се

195

дотогава успешно на човек, внезапно да се саморазкрие. Точно такъвбеше моментът, когато Шрьодер изведнъж заповтаря пасажи от свояпредизборна реч. Личеше му, че той не мисли тези изречения. Не тойговореше думите, а думите го говореха него. Един голям момент в ис-торията на телевизионната медия и в историята на ФедералнатаРепуб лика.

Шрьодер често е наричан „медиен канцлер“. В изборната нощ за ня-колко минути можа да се види каква цена е заплатил за това човекътШрьодер. Той е постоянно скрит зад маска. Когато онзи ден не можада я открие, той просто откачи, а когато все пак я намери, ние вече яразпознахме именно като маска. Това беше моментът, в който медий-ният канцлер умря пред очите ни. Ако има приятели, те би трябвалода го вземат и натикат в санаториум, да го изтръгнат от неговото опия-нение.

Но това бе и опиянение от властта. Затова и предаването бе такастрашно. То показа, че Шрьодер не го интересува победата, камо линякой от мъчещите германските граждани проблеми. Единственоважно за него е да бие противника си. Беше му все едно, че е спечелилпо-малко гласове от Ангела Меркел. Той тържествуваше, защото мусе бе удало да ѝ попречи тя да осъществи своя проект. В психологиятаедно време, когато още се е разсъждавало в подобни категории, са на-ричали това деструктивен характер.

Ето в какво се състоеше най-плашещото на онази вечер. За няколкоминути можахме да надникнем зад кулисите на авторитетния и само-уверен държавник, който се захваща сърцато, макар и със закъснениес всеки сериозен проблем. И видяхме един персонаж, който губи кон-трол над себе си от мисълта, че е успял да препъне противника си. Аковидите този човек в метрото, бихте сменили моментално вагона ибихте информирали при първа възможност дежурния на перона. Из-глежда немислимо, че такъв ни е управлявал досега и че иска пак дани управлява ... Ω

* 13.12.2005

196

Приятел в нужда се познава илиза публичното развенчаване

на някои митове *

През последните дни голямата новина от Германия е новият пост, накойто бе устроен Герхард Шрьодер. Само две седмици след официал-ното предаване на канцлерството на своята наследничка Ангела Мер-кел, той стана шеф на Надзорния съвет на смесеното руско-германскодружество за строеж на Балтийския газопровод NEGP.

По стечение на обстоятелствата тъкмо Герхард Шрьодер и неговиятприемник като председател на Социалдемократическата партия Ма-тиас Плацек станаха обект на спор, разгорял се на проведената послед-ния уикенд в София в НДК конференция, посветена на политиката наГермания и България в навечерието на българското приемане в ЕС.

Като участник на един от панелите на тема „Медии и политици“имах възможност да припомня на публиката разкритата неотдавнав Германия афера около ордена „Петър Велики“, учреден от рускатаАкадемия за безопасност и охрана на висши генерали от КГБ/ФСБи връчен в Берлин, както на бившия шеф на разузнаването на ЩазиМаркус Волф, така и на социалдемократа Матиас Плацек.

Сюжетът, първоначално открит след разследвания в интернет отживеещия в Берлин руски колега Дмитрий Хмелницки, предизвикапреди седмици силен интерес в няколко консервативни медии в Гер-мания сред които Welt am Sonntag, Focus и Frankfurter Allgemeine. По-нататък във всеки от вестниците историята се развиваше по почтиидентична схема: след подробно съгласуване на материала с автораХмелницки, след уточняване на източниците, на снимковия мате-риал, на заглавието, след възторжени реакции на журналисти и авто-ритетни медийни консултанти, в уречения брой статията така и не сепоявяваше, очевидно паднала след решение, взето на възможно най-високо редакционно ниво. Едва дни по-късно някои булевардни все-кидневници на издателство Шпрингер пуснаха новината накратко,съобщавайки в полушеговит тон за някакъв странен орден с надписна гърба „За укрепването на руската държава“, получен от МатиасПлацек.

197

Разказах на конференцията през уикенда в София, че точно когато сеготвеха въпросните публикации през октомври/ноември, коалицион-ните преговори между социалдемократи и консервативните CDU/CSUв Германия вече бяха навлезли в решителна фаза. Моето обяснениеза отказа от публикуване на така скандалната история бе, че най-ве-роятно се е приело за политически неуместно, ако разкритието за ор-дена на гебистката Академия в консервативните вестници навреди наМатиас Плацек, изгряващата звезда, издигнат току-що за лидер нановия коалиционен партньор.

Припомних също, че политически наставник на Матиас Плацек бедългогодишният премиер на федерална провинция Бранденбург Ман-фред Щолпе. Същият Щолпе, по времето на ГДР висш служител наПротестантската църква, за когото службата по архивите на Щазитвърди със сигурност, че е бил дългогодишен агент на източногерман-ската ДС и че е удостоен дори с орден лично от Ерих Милке.

Тъй като не се намериха решаващите последни доказателстваЩолпе, автор на многобройни доноси под агентурния псевдоним„Секретар“, успя да издейства по съдебен ред забрана да бъде наричанагент на Щази. Кариерата му бе увенчана с поста министър на транс-порта в кабинета на Шрьодер. Преди време Щолпе предрече на свояполитически питомец Плацек, че младежът ще стане някой ден бун-десканцлер. Първата стъпка към сбъдването на тази прогноза бе на-правена преди три седмици с избирането на Плацек за председателна SPD.

За да стигна до споменатия в началото спор в НДК през уикенда,ще спомена още един въпрос, който бях включил в изказването си наконференцията. Тъй като темата там бе ролята на медиите в намира-щата се пред прага на ЕС България и в пребиваващата отдавна тамГермания, приведох един пример на трудно обяснима пасивност и не-заинтересованост на немските медии в една нестандартна и уникалнапо много критерии ситуация.

В разгара на проточилите се напрегнати коалиционни преговоримежду социалдемократи и консерватори, лидерите на трите партиизаседаваха „на шест очи“ почти без почивка в продължение на дни инощи и все не можеха да преодолеят твърдият отказ на Шрьодер дасдаде канцлерския пост на конкурентката му Меркел, постигналамакар и минимално, но все пак по-добър изборен резултат.

И ето, че точно в тази, политически напрегната до краен предел об-становка, посред преговорите на 7 октомври Герхард Шрьодер отлитана полудневно посещение в Русия, за да честити лично рождения ден

198

на своя близък приятел Владимир Путин. Когато открих на другияден новината за пътуването само в някои вестници, свита в каре от по5 реда на трета страница, не можах да повярвам на очите си. Съобща-ваше се, че при срещата си двамата обсъждали на четири очи и тематаза строежа на Балтийския газопровод. Нито една от големите печатнимедии в Германия не помести нито коментар, нито анализ на тозиуникален в политическата практика случай.

Пътуването на Шрьодер до Москва бе в петък, а в неделя гръмна но-вината, че той се отказва от претенциите си за канцлерския пост. Тридни по-късно за всеобща изненада социалдемократите издигнаха завъншен министър, вместо някой от смятаните за сигурни кандидати,Франк-Валтер Щайнмайер, дългогодишния сътрудник на Шрьодер,шеф на канцлерството, наричан от едни неговата „дясна ръка“, а отдруги „сивия кардинал“. Щайнмайер, който през последните годинибе стратегическият автор на Шрьодеровата външна политика на сбли-жаване с Русия и охлаждане на традиционните трансатлантически от-ношения ...

Описах тези случки на конференцията в София и оставих изводитена интелигентната аудитория. Присъстващ на конференцията българ-ски политик определи чутото като форма на цензура и изрази безпо-койството си от подобно развитие в държава като Германия.

След неговото изказване се разрази бурята. Друг участник,но от нем-ска страна – шеф на дирекция в едно от берлинските министерства сенахвърли срещу изнеслия горните факти с обвинения в злоумишленатълкуване на събитията и в демагогска инсинуация: „Нима искате давнушите, че в Германия има корупция, че политиците са зависими отчужди сили? Това не е истинският образ на моята страна, който Виеописвате тук. Вие си позволявате да изграждате конспиративни теории,които нямат нищо общо с действителността ...“ Възмущението на гос-подина го караше да потреперва в едва сдържан благороден гняв. За-лата притихна в страхопочитание пред силните страсти, бушуващи втози, верен на своя работодател, държавен служител.

Тирадата прокънтя в събота следобед на софийската конференция.Същата вечер по всички немски ТВ-канали гръмна новината: ГерхардШрьодер става шеф на Надзорния съвет на Балтийския газопровод.Представители на различни политически партии заговориха за не-обяснима постъпка, за срамен ход на политик от такъв ранг, за шуро-баджанащина, за форма на корупция ...

Излезлите на бял свят оттогава насам нови подробности ме каратда се питам, как ли се справят с тях министерският господин и подоб-

199

ните нему колеги, изправени пред крушението на своята стройна жиз-нена и мирогледна конструкция.

Да си припомним накратко фактите: В консорциума NEGP, койтоще изгражда газопровода по дъното на Балтийско море от Русия доГермания, 51 % се държат от Газпром, останалите от немски фирми.Газпром на практика е руската държава, притежаваща съответносъщо 51 % от неговите дялове. По време на своето канцлерство Гер-хард Шрьодер бе най-влиятелният агитатор в полза на сделката, вне-съл своя принос за сключването ѝ от немска страна. Днес той евъзнаграден за публично неизвестни заслуги с многомилионния постна шеф на Надзорния съвет.

Според водача на опозицията в Бундестага либерала Гвидо Вестер-веле „Който се подписва за заплата от чужда фирма, на която е подси-гурил неотдавна в качеството си на служебно лице гигантска сделка,показва липса на уважение към предишната си държавна служба.Освен всичко друго той продължава да получава значителна заплатаи от немската държава.“

Дори и социалдемократи, като говорителят на партията за ИзточнаГермания Кристоф Мачи, заявиха, че „в момента Шрьодер губи целияавторитет, спечелен по време на своето канцлерство“. Председателятна Бундестага Норберт Ламерт, експерт на CDU по външнополитичес-ките въпроси, с остри думи осъди решението на Шрьодер и пред-упреди за опасността, което то представлява за германо-полскитеотношения, изпаднали в изключително деликатна фаза след мно-жество рискови развития между двете държави.

В полската преса вече бушува буря на възмущение. „Блиц“ писа за„най-голямата корупционна афера в Европа“, лидери на Гражданскаплатформа заявиха, че поведението на Шрьодер противоречи навсички принципи на Евросъюза, а Бронислав Геремек обяви „края налегендата Шрьодер“.

Един от малкото и най-активен защитник на Шрьодер е спомена-тият по-горе нов лидер на социалдемократите, московският ордено-носец Матиас Плацек. Той побърза да съобщи на обърканите си идеморализирани съпартийци, че Герхард Шрьодер му се обадил по те-лефона и обяснил цялата ситуация: решението било взето напълнонезависимо, без никаква намеса на политически фактори. В негоучаствали само бизнеспартньорите в консорциума, който ще строи„Северния поток“ – Газпром, E.ON и BASF. Едва следобед те се оба-дили на нищо неподозиращия Шрьодер и го известили за своя избор.Ставало дума просто за една частна инициатива, без никакви скрити

200

мотиви. Познавайки славата на Газпром като удължената ръка на Кре-мъл, горната аргументация не издържа и на най-елементарна кри-тика.

След всичко казано, едва ли има някакво значение, че сега дори отбордовете на E.ON и BASF са изразили изненада от кадровото реше-ние, в което те не били посветени. Няма съмнение, и това убеждениесе налага в повечето печатни медии в Германия, че назначаването напредседателя на Надзорния съвет е станало след неформален и прякконтакт на Путин с шефа на Газпром Александър Милер и със самияШрьодер.

Случаят придобива допълнителна тежест след разкритията на спи-сание Spiegel за биографията на новоназначения изпълнителен ди-ректор на консорциума NEGP, с когото Шрьодер ще трябва да сисътрудничи. Това е Матиас Варниг, досегашен представител на Дрезд-нер Банк в Москва и бивш офицер на Щази, заместник началник наотдел в XV управление на Външното разузнаване. Същият Варнинг еблизък с Путин от времето, когато днешният президент още служи врезидентурата на КГБ в Дрезден. Според Spiegel днес Варниг е най-близък приятел на семейството на Путин. Списанието твърди, че гер-манската Служба за защитата на конституцията отдавна е осведоменаза Щази-миналото на този топ-банков мениджър.

Може би в най-концентрирана форма случаят се коментира от пол-ската „Газета виборча“: „Само две седмици след предаването на кан-цлерския пост Шрьодер встъпва във фирма, чийто изпълнителендиректор е бивш агент на Щази, а истинският ѝ, макар и негласеншеф на Надзорния съвет от руска страна е самият Путин. С това Шрьо-дер е развенчан като държавник.“ Ω

* 14.05.2006

201

Тъмни облаци на хоризонтаза балтийския газопровод *

Въпреки оптимистичните заявления, които се чуват на официалнониво и от Русия, и от Германия, бъдещето на планирания по дънотона Балтийско море газопровод се оказва съвсем не така безпроблемно,както неуморно го рисува шефът на надзорния му съвет, ексканцлерътГерхард Шрьодер.

Според съобщения, проникнали напоследък в немския печат, вМосква се изказват опасения от съдебни процеси и искове за гиган-тски обезщетения, които ще бъдат предявени от Полша и от балтий-ските републики. В новия си брой списание Spiegel съобщи, черазполага с копия на руски правителствени документи, които потвър-ждават безпокойството на кремълското ръководство. Става дума записма до министерството на енергетиката и до Газпром, в които се ци-тира становище на московския еколог Владимир Аникиев.

Мнението на Аникиев е толкова по-интересно, тъй като той трудноможе да бъде причислен към действително критично настроенитеспрямо външната или вътрешна икономическа политика на Кремълексперти. Академикът от Руската академия за естествени науки е единот най-дейните агитатори за безопасността на ядрената енергетика.Като член на управлението на руската Зелена партия Аникиев смята,че числото на жертвите на Чернобилската катастрофа, съобщени на-последък от западни експерти, няма нищо общо с реалността и че Чер-нобил не представлява вече никаква опасност. В интернет може да сесрещне оригиналното заявление на академика, че „днес броят насмъртните случаи от фатален риск след аварията в ЧернобилскатаАЕЦ е в границите на статистическата грешка“.

Неотдавна академик Аникиев, разкритикува опасенията на незави-сими руски природозащитни сдружения, че проектираният газопро-вод може да взриви екологическата обстановка в северната част наБалтийско море. Според академика, „нашата позиция не може да е за-браната на проекта като такъв, защото той е важен и ще осигури сенергия много страни в Евросъюза“.

Според писаното в Spiegel обаче се оказва, че във вътрешна експер-тиза академикът е предупреди, че е много вероятно трите балтийски

202

републики и Полша да предявят пред консорциума-изпълнител и къмруската държава иск за обезщетения в размер на над 10 милиарда до-лара годишно. Основният риск, според експерти е свързан с големиколичества отровни вещества, потопени в морето след Втората све-товна война.

Началото на газопровода с дължина 1189 км трябва да е в Ленин-градска област (учудващо, но именно така все още се нарича об-ластта около Санкт Петербург), а краят му – в Грайфсвалд в ИзточнаГермания. По решение на Потсдамската конференция точно в тазизона през 1946 – 1947 г. на дъното на Балтийско море са потопенинад 12 000 т. трофейни отровни химикали от въоръжението на Вер-махта. Изказват се опасения, че прокарването на тръбопровода можеда наруши целостта на и без това корозиралите контейнери. Послед-ствията биха били катастрофални за живота в целия морски басейн.

В момента Кремъл проявява особено чувствителност, тъй като вкрая на май в литовския град Клайпеда се провежда международнаконференция на експерти по океанология и екология не само от ре-гиона, но и от цяла Европа и САЩ. На нея ще се обсъждат именно рис-ковете, с които е свързан така силно оспорваният вече проект.Аргументите за опасността от газопровода със сигурност ще намерятсвоето място при подготовката на съдебните искове. Конференциятаще бъде открита от президента на Литва Валдас Адамкус, по специал-ност инженер-еколог. Адамкус се смята заедно с полския министърна отбраната Радек Сикорски за един от най-сериозните критици набалтийския газопровод.

Неотдавна Сикорски припомни, че подводният вариант ще струвана германските потребители и данъкоплатци 6 милиарда евро повечеотколкото наземният тръбопровод през Полша. Сбъднат ли се сегаш-ните опасения на Москва за многомилиардни обезщетения, нанес-лият вече сериозни политически поражения проект ще придобие иикономически абсурдно измерение. Ω

* 22.11.2006

203

Резиденти на бели коне *

Германия под икономически и политически натиск

У всеки, който е чел документалната повест на преминалия на Западсъветски разузнавач Виктор Суворов „Аквариум“, остава незабрави-мият спомен за сложно структурираната, строго конспиративна сис-тема на вербуване на агенти от КГБ и ГРУ през онези години.Днешният посткомунистически свят предлага на наследниците наДзержински, Ягода и Андропов много по-удобни, на вид съвършенолегални и вероятно далеч по-ефективни възможности за спечелванена информанти и агенти на влияние дори сред елита на западните об-щества.

Инструментът, който Москва ползва безотказно днес, е финансо-вият морков, комбиниран с икономически шантаж. Още не са заглъх-нали публицистичните ахкания и охкания след известието, ченеотдавнашният канцлер на Германия Герхард Шрьодер започна ра-бота за дъщерна фирма на Газпром – концерн, в чиято фактическаподчиненост на Кремъл не се съмнява никой сериозен наблюдател.Ръководните структури на Газпром са съставени предимно от фигурис добре известно минало на КГБ-кадри. Новоназначеният заместник на президента на Газпром Андрей Милер, дългогодишният гебистВалентин Голубьов например, е дясна ръка на Владимир Путин ощеот съвместната им служба в Санкт Петербург.

Неотдавна друг западен политик, шведският външен министърКарл Билдт, привлече публичното внимание след като стана известно,че е член на Управителния съвет на Vostok Nafta, фирма акционер наГазпром. Любознателната западна публика можа да научи благодаре-ние на журналистическо разследване, че Карл Билд се е възползвалсъщо така от опцията да закупи непосредствено преди главоломенборсов скок 2000 акции на Vostok Nafta. Според някои тъкмо горнитеразкрития обясняват донякъде притеснителната въздържаност наконсервативния политик, когато трябваше да вземе отношение поубийството на неудобната за Кремъл журналистка Анна Политков -ская.

Примерите с двамата влиятелни западни политици, спечелени закаузата на руския едър бизнес с кремълско-гебистки привкус, могат

204

да бъдат допълнени с нов актуален случай този път от областта наелитната икономика. През 2002 година се състоя детронирането натогавашният шеф на Deutsche Telekom Рон Зомер. По мащаб и психо-логически измерения то може да бъде сравнявано с политическотокорабокрушение на Герхард Шроьодер на последните избори. Обявя-ваният преди това за мениджър на годината, отрупан със слава и ми-лиони Рон Зомер, човекът извел държавната телекомуникационнакомпания на борсата и осигурил с това многомилиардни печалби задържавния бюджет, бе принуден да подаде оставка след като обяве-ната за „народна акция“ ценна хартия на Телеком се бе сгромолясаладо неподозирани низини. Милиони дребни германски акционери за-губиха тогава спестяванията си и поради арогантната и непрофесио-нална мениджерска дейност на Рон Зомер.

След като напусна Deutsche Telekom, роденият през 1949 г. в Израелот смесен руско-унгарски брак Рон Зомер изчезна за няколко годиниот първите, пък и от по-задните страници на вестниците. И ето че сега,неочаквано за широката публика, той се завръща на бял кон на герман-ската обществена сцена, появява се в най-гледаното време в популярнителевизионни предавания, участва в елитни политико-икономическитокшоута и не пести маркетингови усилия по своята промоция. Оказвасе, че Рон Зомер стъпва в Германия вече като експерт-консултант нанай-големия руски частен концерн АФК Система на олигарха Влади-мир Евтушенков, приближен на московския кмет Юрий Лужков. Бързосе разчу, че с помощта на Рон Зомер АФК Система се стреми да закупизначителен пакет акции на намиращия се все още в преобладаващодържавно дялово участие Deutsche Telekom. Сериозният Handelsblattдори писа, че по време на неотдавнашната среща Русия – Германия нанай-високо ниво в Дрезден президентът Путин е убеждавал АнгелаМеркел в полза на офертата на АФК Система. Според същите данниМеркел твърдо отклонила авансите на своя гост. Говорител на прави-телството побърза да отрече и назова „чисти спекулации“ всичко, свър-зано с темата. Нито някой е очаквал нещо друго, нито заявлението наговорителя можа да разсее впечатлението, че Рон Зомер готви, кактопоемането на най-голямата германска телекомуникационна компанияот руски концерн, така и собственото завръщане в концерна, но вечекато шеф на Надзорния съвет.

Позицията на сегашния титуляр на този пост Клаус Цумвинкел едоста ослабена от негативното развитие на концерна през последнитемесеци. Негови колеги от надзорния съвет вече са изказали силна за-гриженост от дейността на Рон Зомер и неговия руски работодател.

205

Пак според Handelsblatt неназовани членове на съвета са предупре-дили, че става дума за „мотивирани от жажда за власт маневри наедна руска клика“, определили са действията на АФК Система като„промишлен империализъм“ и са обърнали внимание на това, че „рус-ките олигарси“ са сериозна заплаха за концерна.

Появиха се съобщения, че Рон Зомер бил вече изготвил заедно съсСистема подробна стратегия за „превземане“ на Deutsche Telekom.Предвижда се сложна схема от взаимни обмени на дялове за дости-гане в крайна сметка на решаващо участие на Система в управлениетона един от най-големите германски концерни. Детайлната информа-ция за структурните и функционални характеристики, с които несъм-нено разполага Рон Зомер като бивш председател на управителниясъвет на Telekom, дава на руския партньор сериозно предимство. Товакара някои в Германия да бъдат нащрек.

Други, и макар и да звучи невероятно, те не са никак малко, кактов политическите, така и в медийните среди на Германия, не се и за-мислят над неминуемите проблеми за националната сигурност, про-изтичащи от новото амплоа на доскорошни водещи фигури отполитическия и икономически живот. Както не се замислиха и когатодотогавашният носител на най-висока степен на държавно-повери-телна информация стана водещ служител на концерн, тясно обвързансъс стратегическите интереси на Кремъл. Ω

* 29.11.2006

206

Германското разузнаване бие тревога *

Руските апетити – все по-неумерени

През последните седмици в Германия усилено се заговори за плано-вете на руския концерн АФК Система да закупи значителен пакет отакциите на намиращия се все още в преобладаващо държавно дяловоучастие Deutsche Telekom. Седмичникът Handelsblatt дори писа, че повреме на последната среща Русия – Германия на най-високо ниво вДрезден президентът Путин е убеждавал Ангела Меркел в полза наофертата на АФК Система. Според същите данни Меркел твърдо от-клонила авансите на своя гост. Говорител на правителството тогаваопроверга информацията и нарече всичко свързано с темата „чистиспекулации“.

Особено пикантна в цялата тази история е ролята на доскорошниягермански топ-мениджър Рон Зомер. Става дума за същия Рон Зомер,който през 2002 г. бе детрониран като тогавашен шеф на Deutsche Te-lekom и изчезна за години от публичното внимание. Той бе принуденда подаде оставка, след като обявената за „народна акция“ ценна хар-тия на Телеком се бе сгромолясала до неподозирани низини. Ароган-тната и невинаги професионална мениджърска дейност на Рон Зомербе една от причините милиони дребни германски акционери да загу-бят тогава спестяванията си.

Сега се оказва, че Рон Зомер се връща отново на бял кон в Германия,но вече като консултант на АФК Система. Той съветва руския концернв плановете му за придобиване на до 25 % от акциите на Deutsche Te-lekom, т.е. на някогашната фирма на самия Зомер. Заговори се, че РонЗомер готви, както поемането на най-голямата германска телекому-никационна компания от руски инвеститор, така и своето собственозавръщане в концерна, но вече като шеф на неговия надзорен съвет.

АФК Система е най-големият частен концерн в Русия. Той е собст-веност на олигарха Владимир Евтушенков, баджанак и приближен намосковския кмет Юрий Лужков. За Лужков и неговите специфичниконтакти в сенчести среди на руската действителност е писано не вед-нъж. Не стои под съмнение, че той е една от най-мощните фигури впартията на Путин „Единна Русия“. В скорошно голямо интервю засписание Spiegel Евтушенков публично заяви интерес към Deutsche

207

Telekom и много старателно се потруди да лъсне своя имидж на про-западно настроен, акуратен бизнесмен, привърженик на либералнатаикономика, без каквито и да са политически обвързаности, койтосамо от време на време играел тенис с Юрий Лужков.

След проточилото се официално мълчание от германска страна,сега за пръв път източници от Федералната разузнавателна служба(BND) дават да се разбере, че в Германия възприемат много сериознои с безпокойство опитите на руски инвеститор да получи като акцио-нер достъп до един от стратегическите концерни на страната. Ощепреди седмици се бе появила информация, че членове на Надзорниясъвет на Deutsche Telekom са предупредили, че става дума за „мотиви-рани от жажда за власт маневри на една руска клика“ и са подчертали,че „руските олигарси“ са сериозна заплаха за концерна. Сега се оказва,че според германското разузнаване под въпрос е не само съдбата наедин концерн, а цялата национална сигурност би била застрашена,ако се допусне дялово участие на Система в чувствителния сектор накомуникациите.

Макар че в самия BND отказват официален коментар по въпроса,кръгове близки до разузнавателните среди, цитирани от в-к Tagesspiegel не крият опасенията си, че ако Система реализираплановете си, „съществува сериозна опасност „външни сили“ да про-никнат в телекомуникациите между държавни институции, междустопански субекти и между частни лица“. Кои „външни сили“ се иматпредвид може да се прочете в годишния доклад на Службата за защи -та на конституцията (Контраразузнаването).

Там се казва: „Шпионската дейност на руските разузнавателнислужби, насочена към Германия, продължава с неотслабваща сила. Всравнение с присъствието им в други европейски страни, службите наРусия са представени в Германия със значително по-голяма агентура.Това подчертава значението, което те придават на ФРГ като важна раз-узнавателна цел. Анализирайки по-нататък последиците от евенту-ално участие на АФК Система пряко или чрез дъщерни фирми вDeu tsche Telekom, експертите от службата са стигнали до извода, чепри този сценарий дори собствените им кодове за криптиране ще саизложени на риск.

Лансирането на горната информация от средите на разузнаванетоизглежда не е съвсем случайно. В актуалния брой на Spiegel самиятфинансов министър на Германия Щайнбрюк отговаря на въпросиза апетитите на АФК Система. От една страна той потвърждава, чесе е срещал с Евтушенков в Русия, при което двамата обсъждали

208

„възможни стратегии“, но разговорът завършил без резултат. Щай-нбрюк потвърждава и разговор на Ангела Меркел с Путин по темата,но без да е ставало конкретно дума за придобиване на акции. В заклю-чение министърът категорично заявява, че прехвърлянето на акциенпакет от Deutsche Telekom на руския концерн въобще не стои на дне-вен ред.

Като намерение това звучи добре. Работата обаче е там, че специа-лизирани медии като в-к Handelsblatt вече скицираха разработена отруснаците подробна стратегия за „превземане“ на Deutsche Telekom.Тя предвижда сложна схема от взаимни обмени на дялове за дости-гане в крайна сметка на решаващо участие на АФК Система в управ-лението на този стратегически германски концерн. Очевидно е, чеекспертната и детайлна информация за структурните и функцио-нални характеристики на Telekom, с които несъмнено разполага кон-султантът Рон Зомер като бивш председател на управителния съвет,дава на руския кандидат сериозно предимство.

Може би затова германските служби бият тревога. Интересният въ-прос е, защо се е наложило интервенцията да става чрез медиите, ане чрез по-дискретните канали, присъщи на ведомството. Ω

* 14.01.2007

209

Смяна в германската оптика? *

Предстои посещение на германския канцлер Ангела Меркел в Русия.Това ще е третото ѝ гостуване откакто встъпи в длъжност. Този път тяидва като представител на целия Евросъюз, чието председателствоГермания пое в началото на годината.

Не са забравени специфично приятелските отношения на нейнияпредшественик с руския президент Путин. Те бяха белязани от необи-чайни за междудържавните отношения актове на днешния председа-тел на надзорния съвет на фирма-филиал на Газпром ГерхардШрьодер. Забележителна бе например шестчасовата московска ви-зита на канцлера през октомври 2005 в разгара на сложните коали-ционни преговори за съставяне на ново правителство в Берлин.Поводът бе поднасяне на честитки за рождения ден на приятеля Вла-димир. И събеседване по въпроси от частно двустранен интерес, щедопуснем ние.

Друга незабравима проява на бившия шеф на германските социал-демократи бе характеристиката, която той даде на Владимир Путинкато „изряден и кристално чист демократ“. От встъпването ѝ в длъж-ност на г-жа Меркел неведнъж се налага да проявява висш пилотаж,маневрирайки покрай неудобни журналистически питания каквомисли тя за демократичните убеждения на руския президент.

Но ето че сега, само дни преди отпътуването си за Москва, АнгелаМеркел за пръв път се изказва достатъчно ясно и с необичайна за дип-ломатическия език категоричност. В интервю за италианския Corrieredella serra на въпрос, съгласна ли е тя с характеристиката на Путинкато „кристално чист демократ“, Меркел отговаря: „Такова нещо несъм казвала и няма да го кажа и сега“. Уговорката ѝ, че „въпреки товае много важно да се сътрудничи с Русия за да се осигурят енергодос-тавките за Европа“, вместо да заглади неласкавото мнение за рускияпрезидент, разкрива по-скоро дилемата, пред която е изправен Запа-дът. Онзи Запад, към който от 1 януари 2007 принадлежи и България.

От една страна е очевидна нарасналата през годините на управле-нието на Шрьодер зависимост на Западна Европа от руските енер-гийни източници. От друга, зачестилите сривове в руския газов инефтен трансфер, случаите на политико-икономически рекет на

210

Москва спрямо нейните съседи и неприкритите апетити на рускитедоставчици към системите за пренос на суровината в западната частна континента карат все повече европейски политици да бъдат на-щрек.

В интервюто си за италианския вестник Ангела Меркел добавя и съ-всем явното предупреждение, че Европа може да блокира експан-зията на руския бизнес на Запад, ако Москва продължи да поставяпречки пред европейските инвеститори. Актуалните предложения наЕвропейската комисия за съвместната енергийна политика говорятясно, че опасността от едностранна зависимост от Русия е осъзната иче се търсят реални алтернативи.

Неотдавнашните, предизвикали силен публичен интерес, убийствана изявени критици на днешната кремълска политика в Русия и задграница продължават да са неразкрити. Британската полиция недву-смислено заявява, че зад отравянето на Александър Литвиненко стоятлица, тясно свързани със службите за сигурност в Москва. Президен-тът Путин направи не едно и две презрителни изказвания за убититеи за ролята на гражданското общество като коректив на официалнатаполитика.

Всичко това обяснява промените в германския подход към мощниясъсед на Изток. Остава да видим дали те ще бъдат само атмосферни илище се изразят и в практически политически искания и действия. Ω

* 19.01.2007

211

Герхард Шрьодер жъне иронияи сарказъм в Германия *

Лобист на Газпром и пиар мениджърна Владимир Путин

Рядко медиите в Германия са толкова единодушни по някой въпросот публичния живот, както при отразяването на последната поява набившия канцлер в берлинския хотел Адлон.

По традиция в голямата бална зала на луксозния хотел в началотона всяка година се провежда дискусионен форум на тема „Стратегияи партньорство между Германия и Русия“. Интересът сред политичес-кия и медиен елит на столицата бе голям. Събитията от последнитеседмици вероятно също допринесоха за активността на аудиторията.

Домакин на форума е реномираният мозъчен тръст „Дружество завъншна политика“, а основен организатор Александър Рар – известенполитолог от руски произход. Рар бе неформален съветник на пред-ишното германско правителство и автор на най-положителната био-графия за Владимир Путин на Запад. Той е впрочем и желан гост втесния кръг чуждестранни журналисти, които руският президенткани понякога в Кремъл на закуска. Неотдавна запитах по време насъвместно участие в ТВ-дискусия Александър Рар дали има нещообщо с руската Академия АБОП. Политологът уточни, че единстве-ната му връзка с Академията бил орденът, с който тя го е отличила ...

Едва ли може да се каже, че изборът на двамата участници на по -диума в хотел Адлон е бил продиктуван от желание за оспорван диа-лог и конкурентно излагане на различни гледни точки за днешнаРусия и Германия. Единият бе Игор Шувалов от Москва, най-близ-кият икономически съветник на Путин, другият – Герхард Шрьодер,бивш канцлер на Германия, сегашен шеф на Надзорния съвет на дъ-щерна фирма на Газпром и, както многократно даде да се разбере напроявата в Берлин, страстен поклонник на историческия принос наВладимир Путин.

Всъщност след пространното експозе на Герхард Шрьодер, за мос-ковския гост не остана почти нищо за допълване. Бившият канцлербе в стихията си – с ентусиазирано сипещите се похвали за руската

212

енергийна политика, за постигнатото от руския президент през по-следните години и със също толкова неумереното изобличаване на къ-согледата политика на Запада към Русия и на необоснованитекритици на Путин в германските медии.

Началото на 90-те години, времето, което за мнозина бе период наплаха демократизация в Русия, за бившия канцлер е преди всичко пе-риодът, в който страната била потънала в разруха и грабежи. Западъттрябвало да е благодарен само на Владимир Путин, че не се е стигналодо гигантска катастрофа. Той донесъл стабилност във вътрешната ивъв външната политика, под неговото ръководство Москва „изграждаднес правовата държава“.

В момента, както изглежда, основната задача на Шрьодер е лоби-рането в полза на своя работодател Газпром. Без да спомене и думаза критиката на Полша и на балтийските държави към енергийнитедоговори между Германия и Русия, той се впуска в разсъждения започти пълната зависимост на Запада от руските енергийни доставки(състояние, за което той като канцлер допринесе най-много) и за важ-ността на „колкото се може по-тясното преплитане“ между Русия и Ев-ропа.

На въпрос защо Русия все още не ратифицира европейската енер-гийна харта, служителят на Газпром Шрьодер препоръчва на евро-пейците да се заемат първо със собствените проблеми. И в Европа небили изчистени още всички въпроси около правата на собственоствърху тръбите. Откъде накъде трябвало да се очаква Русия първа даправи отстъпки?

Когато идва ред на съветника Шувалов, той сърдечно благодари наШрьодер за всичко казано. Според него в момента Русия е отличникътсред развитите държави. Затова не било чудно, че ѝ завиждат. Въпро-сите към него бързо се концентрират върху разследването на убий-ствата на Анна Политковская и Александър Литвиненко. „За нас тезиубийства са провокация – казва Шувалов – има силни групировки,които са се обединили помежду си и водят по този начин постояннонастъпление срещу политическия курс на президента и срещу негосамия.“

Тук думата отново взема бившият канцлер. Той критикува запад-ните медии за техните прибързани заключения и обвинения срещуруското ръководство, но най-вече е недоволен от британските власти.Нечувано било британският вътрешен министър да обяви изпраща-нето на следователи в Москва, без да попита първо Кремъл дали е съ -гласен да ги приеме. Списание Spiegel бе писало по този повод, че

213

защитата на Путин от журналисти и други критици, като че ли се пре-връща в „ерзацдрога“ за бившия канцлер.

Във връзка с убийството на Политковская Шрьодер казва следното:„Журналисти загиват за съжаление много често. Това става и в другистрани, но кой знае защо тогава никой не се опитва да обвинява пра-вителствата. В Русия обаче каквото и да се случи – все на Путин му гоприписват“. Една след друга той реди критики срещу САЩ за тяхнатавъншна политика и похвали за свободата на словото и за критичниядух, който цари в руските медии.

Начинът на изразяване на бившия германски канцлер все повеченапомня школовката на официалните руски институции. Може би не-напразно Spiegel го нарича вече „отличникът на Путин“. Вместо из-раза „нарушения на правата на човека“ например, който му подаватна няколко пъти разгневени слушатели от залата, Шрьодер използва,също както и Шувалов, обтекаеми формулировки като „дефицити“ и„трудности“, с които „на Русия ѝ предстои да се справи“.

Реакциите на германските медии на очакваната с интерес публичнапоява на Шрьодер варират от ирония до сарказъм. Spiegel учуденоконстатира, че бившият канцлер се вживява в ролята на прессекретарна Путин и буквално се пита какво ли се е случило с този човек. Обяс-нението списанието намира в материалните изгоди, които Шрьодерполучава на новата си длъжност. Близкият до социалдемократитеStern нарича бившия канцлер „Човекът на Путин“, определя появатаму като чиста проба лобизъм и иронизира над страстта, с която тойпредупреждава Запада „да не дразни“ Русия.

По-информативни са някои актуални коментари в малкото незави-сими от Кремъл руски медии. Сред тях прави впечатление интервю сизвестния политолог Станислав Белковски, което излъчи вчера радио„Свобода. Той търси отговор на въпроса, защо в момента руското ръ-ководство така силно се опитва да влияе на западното общественомнение. Убийствата на Политковская и Литвиненко според него сананесли огромна вреда на репутацията на Путин. Подчертавайки, чене вярва самият Путин да е поръчител на тези убийства, Белковскисмята че „конспиративното съзнание“, което властва днес в Кремълдеформира начина на мислене на ръководството. Тъй като самите теса убедени, че всичко зависи единствено от парите, че на света не съ-ществуват никакви други ценности, интереси или идеали, ръководи-телите на Русия смятат, че срещу тях е в ход заговор на мощниврагове, които искат да им навредят. За тях олигарсите Березовскиили Гусински не са достатъчно силни конкуренти, за да организират

214

толкова сложно престъпление с добре премислен публичен ефект.Според Белковски, вътре в себе си Путин вероятно подозира транс на -ционални корпорации, конкуренти на Газпром като Shell, например,които той „благополучно прогонил“ от проекта Сахалин-2.

Срещата в Германия непосредствено преди посещението на канц -лера Меркел в Москва има според Белковски съществена роля в стра-тегията на Владимир Путин. Президентът проявява към Германияприоритетен интерес. Той е убеден, казва руският политолог, че акоудовлетвори определени финансови интереси на германския елит,този елит ще е готов да го приеме изцяло – заедно с целия товар отпроблеми, въпреки имиджа му, въпреки репутацията му и въпрекипсихологическите проблеми, свързани с личността на Путин.

Не е изключено, завършва своето интервю Станислав Белковски,Германия да е страната, в която Путин се готви да живее след своятаоставка. В Германия, казва руският политолог, Путин притежава зна-чителна по обем недвижима собственост и затова за него е така важносъдействието, което му оказва неговият приятел Герхард Шрьодер.

Впрочем, както току-що научавам от германския разследващ пуб-лицист Юрген Рот, следственото дело на прокуратурата в Дармщадтсрещу регистрираната в Хесен фирма СПАГ АД по подозрение впране на пари на престъпна руска групировка продължава да е ви-сящо. Това е същата фирма, сред чийто учредители, съгласно публи-кации в немските медии, е и тогавашният вице-кмет на Ст. ПетербургВладимир Путин. Ω

Империя на Злото

* август 2004

216

Доживотна присъда за рускитеагенти-убийци в Катар *

Катарският апелативен съд отхвърли жалбата на двамата сътрудницина руските спецслужби, осъдени на доживотен затвор за убийствотона бившия чеченски президент Зелимхан Яндарбиев. Съдът не е при-знал за основателни аргументите на руските адвокати, които са се по-зовали на недоказаност на обвинението и на юридически нарушенияпо време на следствието.

Би Би Си цитира председателя на съда Абдала ал-Саади с думите„Съдът отхвърля жалбата по същество и потвърждава съществуващатаприсъда. Това решение е окончателно“. При обосноваването на реше-нието си катарският съдия е заявил, че без всякакво съмнение осъде-ните са действали по заповед на руското ръководство. На процесапрокуратурата бе предявила иск за смъртно наказание, но след дожи-вотната присъда тя се отказа от обжалване. Както заявява адвокат -ското бюро на руските агенти, сега те ще се борят за екстрадиране насвоите клиенти и излежаване на присъдата в Русия.

Зелимхан Яндарбиев бе вицепрезидент на Чечения, а след убий-ството на Джохар Дудаев през 1996 г. пое президентството на кавказ-ката република. От 2000 година той живееше заедно със семействотоси в Катар. Русия направи няколко опита да изиска екстрадиранетому, но всеки път получаваше отказ от катарските власти, според коитов Москва чеченският лидер не би получил честен процес.

На 13 февруари т.г. в столицата на Катар Доха, излизайки от джа-мията след петъчната молитва, Яндарбиев бе взривен в колата си за-едно със своя 13-годишен син. Експрезидентът загина на място, адетето оцеля по чудо след тежки изгаряния и със загубен слух. Тридни по-късно в Катар бяха арестувани трима граждани на Русия. Следкато се оказа, че единият е пръв секретар на тамошното руско посол-ство и има дипломатически имунитет, той бе освободен. На делотосрещу двамата други руснаци бяха представени всички възможни сви-детелски показания и специални доказателствени средства, видео иаудиозаписи. Доказано бе, че престъпниците са пристигнали в Катари са наели специална вила, за да подготвят терористичния атентатсрещу Яндарбиев. Съдът установи, че те са закачили и взривили дву-

217

килограмова бомба, разкъсала тойотата на чеченския експрезидент.Въпреки безпрецедентния натиск на Москва, включително с личнителефонни обаждания на Владимир Путин в двореца на емира наКатар, на 30 юни бе произнесена присъдата срещу двамата агенти-убийци – доживотен затвор.

Това развитие е уникално, защото с него и по съдебен път се потвър-ждават предположенията на много наблюдатели, че руските тайнислужби не са се отказали и в чужбина от своите традиционни методи.Разправата с обявени за неудобни лица е била и си остава част от рус-ката държавна политика. Познавайки професионалното минало наднешните кремълски стопани, едва ли може да очакваме коренен пов-рат в това отношение и през следващите години. Ω

* 14.09.2005

218

Системата Путин на литературнадисекция в Берлин *

За пети път Берлин е домакин на Международния литературен фес-тивал. В течение на 10 дни Литфест 2005 отново събира автори и из-датели от цял свят. Организаторите и тази година не ограничаватвниманието си само върху чистото изкуство и естетиката на художест-веното слово. Една от основните прояви на Фестивала през двата днина последния уикенд бе симпозиумът „Системата Путин“, проведен впрепълнени зали с активно участие на публиката.

Цикълът бе структуриран в пет последователно заседаващи панелапо теми като „Гражданското общество и медиите в Русия“, „Войната вЧечения“, „Властовата политика на Кремъл“, „Аспекти на европей-ската и на американската политика спрямо Русия“. Сред участницитебяха известните московски журналисти Григорий Паско, АлександърРихлин, Андрей Пионтковски, писателят Виктор Ерофеев, политицикато Григорий Явлински и Руслан Хазбулатов, вицепремиерът на не-зависимото чеченско правителство поетът Апти Бисултанов, правоза-щитничката Светлана Ганушкина, полският писател и главенредактор на „Политика“ Адам Кжемински.

Едно от събитията на симпозиума бе панелът посветен на „Рускатаикономика след случая Ходорковски“. Дискусията бързо напусна тяс-ната икономическа рамка и през най-актуалните германо-руски отно-шения стигна до принципни въпроси на днешната авторитарнадействителност в Путинска Русия. Основен участник бе пристигна-лият от Канада адвокат на Михаил Ходорковски, Робърт Амстердам –човекът, на когото Москва и до днес не дава входна виза, за да сесрещне с осъдения и лежащ в килия с 16 криминални престъпницидоскорошен собственик на ЮКОС. Събеседници бяха Руслан Хазбула-тов, председател на Руския парламент, разгонен от Елцин c танковепрез 1993 г. и германският професор по източноевропейска история,влиятелен експерт и издател Ханс-Хенинг Шрьодер.

Хазбулатов, в момента преподавател по икономика в Москва, обри-сува в мрачни краски социалната реалност в Русия: жизненият стан-дарт на 80 % от руските граждани според експертни проучвания днесе два пъти по-нисък от този през 1990 г., преди започване на стопан-

219

ските реформи. Три са за Хазбулатов обществените групи, на коитосе държи властта на Путин: половин милион много богати частнипредприемачи с годишен доход от над 1 милион долара, също толковависши ръководители на предприятия и учреждения от държавниясектор и още половин милион от висшия ешелон на армията и силитеза сигурност. Тези милион и половина души разполагат в Русия с та-кова влияние, че могат да въздействат на всеки президент. Факти-чески те да го карат да върши всичко, което на тях им е изгодно, смятаХазбулатов.

По-нататък той разви тезата си, че злото е заложено още по времетона Елцин, че въпросните 80 % през 2000 г. при започване на Путин-ското президентство живеели дори три пъти по-лошо, докато сегапоне разпадането на икономиката било спряно. Разбира се, споредХазбулатов, тази огромна маса от населението е не само против Хо-дорковски, но и против всички свръхбогати. Въпреки че живее в усло-вията на капитализъм, тя е вътрешно привързана към социализма.Бившият спикер на руския парламент е убеден, че Путин отдавна бипуснал Ходорковски на свобода, но за жалост президентът трябвалода се съобразява с мнението на тези повече от 80 % от населението. Вусловията на социална нестабилност в Русия на Путин не му оставалонищо друго, освен да лавира и да търси подкрепата преди всичко насиловите структури, за да му гарантират те нужната сигурност.

Германският професор Шрьодер разгледа диференцирано гене-зиса на руските олигарси – първото поколение са тези, натрупалиимот и богатства от близостта с Елцинското семейство. След изкач-ването на Путин на власт, от 1999 г. насам, идва редът на „Путинскитеолигарси“. От две-три години икономическата власт преминава в ръ-цете на т.н. „петербургски чекисти и технократи“ – колеги, коитоПутин изтегля от „своя“ Санкт Петербург в Москва. Сега е ред на товатрето поколение да се обогати за сметка на руските граждани, про-гнозира професорът.

Адвокатът на Ходорковски Робърт Амстердам започва с пределнократък отговор на въпроса, защо Путин преследва Ходорковски:„Много просто: защото в Русия в момента властта се консолидира вавторитарна система“. Според него основната причина за разбиванетона Юкос е прозрачността на финансовите и бизнес процедури на нивона най-високите световни стандарти, които концернът въвежда преди6 години за пръв път в Русия. Защо прозрачността е опасна за систе-мата Путин, пита Амстердам? Защото властващите „силовики“ черпятсвоята мощ от достъпната само на тях информация. Прозрачността е

220

тяхна антитеза, тя уронва тяхната власт. От бизнес-прозрачността насвоя концерн Ходорковски логично стига до темата за правата на чо-века. Той смята за очевидна необходимостта от институционни про-мени. От тук следва и неговата растяща политическа ангажираностпрез последните години преди ареста. Според Ходорковски, каза не-говият адвокат, конституцията от 1993 г. не осигурява разделениетона властите в Русия, съдебната система е напълно контролирана от из-пълнителната власт, същото се отнася и до все по-големи сектори отикономиката.

Според Робърт Амстердам Путинската система има само един ори-ентир, и това е близостта до властта, която дава храна на безмернатаалчност. Най-съществената заплаха за Системата е Чечения, но тя езаплаха и за Русия като цяло. Процесът срещу Ходорковски бе възмо-жен, според канадския адвокат, само в страна с чеченския опит наРусия. Когато обучаваш хиляди и хиляди хора на зверствата, които теизвършват в Кавказ и след това тези хора се връщат във вътрешносттана страната, навлизат в административните органи по места, в частитена ОМОН, в полицията, те разнасят навсякъде заразата на беззако-нието и антихуманността. Второто необходимо условие Русия да еднес такава, каквато я виждаме, е мълчанието на Запада пред подиг-равката с основните принципи на законността, която се върши все-кидневно в държавата на Путин.

Робърт Амстердам настоятелно предупреди германския полити-чески елит, че в областта на енергетиката трябва да се изоставят вся-какви илюзии: както Газпром, така и Роснефт се управляват отКремъл, финалният мениджър на тези компании е Владимир Путин.При това голямата опасност и за Германия, а и за самата Русия е, чежизненоважни икономически въпроси се решават по политически съ-ображения. Русия спъва не само вътрешното си развитие. Тя саботираи общоевропейските процеси, в частност с прибързания и насоченсрещу съседите ѝ на Запад – Полша, Украйна и Балтийските репуб-лики – договор за газопровод, сключен току-що с Германия. Чрез про-екта, който предвижда полагането на тръба по дъното на Балтийскоморе, без отклонения към тези страни, Русия изолира и наказва своитенепокорни западни съседи. Същевременно тя рекетира и страните отЕвросъюза като цяло, пречейки на тяхната обща енергийна политика,смята Робърт Амстердам. И всичко това става със съдействието на Гер-мания, с благосклонното участие на нейния канцлер, загрижен самоза своята популярност и за привличането на допълнителни гласове напредстоящите избори.

221

Именитият канадски адвокат изложи красноречиво виждането си, ченяма по-голямо лицемерие от демонстрираното от сегашното герман-ско правителство. От една страна то подкрепя европейската интегра-ция на своите източни съседи, окуражава въвеждането там на пазарнаикономика, на демократични принципи и на европейското право, асъщевременно участва заедно с Русия в извиването на ръцете и наказ-ването на същите тези съседи. „Германия – се провикна Робърт Ам-стердам, – няма за какво да празнува проектирания балтийскигазопровод, тя трябва да се срамува от него!“

Според експерти от бранша този проект ще е три пъти по-скъп отпланираната вече наземна тръба през Украйна и Полша към ЗападнаЕвропа. Новият газопровод не е икономически целесъобразен. Него-вата цел е само една: лишаване на руските съседи от постъплениятаот транзитирането на газа и решаването на политически задачи напрезидента Путин.

„Отвратен съм – каза Робърт Амстердам, – когато научавам, че вденя, в който в Берлин Путин и Шрьодер си стискаха ръцете след спо-годбата за газопровода, в Москва пропрезидентската младежка орга-низация „Наши“ гори книги, а в Германия си мълчат. Докато моятклиент е затворен невинен в желязна клетка в Москва, тук в родинатана Макс Вебер, който писа за желязната клетка, никой не намира занужно да протестира. Мистър Шрьодер изтъргува човешките права,той е готов да продаде и душата си за газ и нефт. Това е позор и могасамо да се надявам, че германският избирател ще възнагради тозипозор както заслужава.“

Според Амстердам европейската политика спрямо Русия в моментаприлича на състезание от Формула 1. Всички се борят за пол-пози-цията: Кой ще целуне повече пъти Путин? Шрьодер, Берлускони илиШирак? На финала Робърт Амстердам отправи предупреждение, чеРусия манипулира и международни институции. Тя ползва възмож-ностите си за контрол на бюджета на ОССЕ и лишава по този начинорганизацията от всякаква ефективност. По същия начин Русия уп-ражнява своето влияние и в Съвета на Европа. Пред тези нейни дей-ствия, които засягат всеки европейски гражданин, западните държавипродължават да мълчат.

Съвсем неотдавна в Берлин приближеният до Путин съветник и „по-литтехнолог“ Глеб Павловски бе казал „За нас Европа завършва с Гер-мания ...“

Лошото е, че май в дъното на душата си това го мислят и доста европейци ... Ω

* Август 2006

222

Да пренапишеш историятана Втората световна война *

Виктор Суворов като ледоразбивач

От началото на 90-те години до днес едно име не дава покой на ака-демичните историци и пазители на единствено вярната истина за по-следната световна война. Едва ли след Александър Солженицин другавтор е бил подлаган на подобна кампания на идеологическа и лич-ностна разправа и на Изток, и на Запад, както авторът на „Ледоразби-вача“. В тази и в още половин дузина следващи книги Виктор Сувороваргументирано излага своята тезата, че през 1941 г. Сталин е готвелнастъпление срещу Германия и Западна Европа и е изпреварен самосъс седмици от Хитлер.

В десетките книги против Суворов, излезли през последните го-дини, не се прави дори опит за аргументирано оспорване на концеп-цията му за навечерието и началото на Втората световна война.Вместо това се сипят клевети срещу „предателя Резун“, търсят се опро-вержения на незначителни за цялостната му теза технически детайлии се повтарят отново и отново идеологическите заклинания с десети-летна съветска давност. И на Запад, а особено в Германия, опасносттада бъдеш причислен от лявоинтелектуалния истаблишмънт в реди-ците на симпатизантите на фашизма и обвинен в неонацистки опитиза оправдаване на Хитлеровия „превантивен“ удар е съвсем реална.Ето защо историците и там в своето мнозинство отхвърлят концеп-цията на Суворов, без да навлизат в аргументиран спор с него.

С толкова по-голямо нетърпение се посрещна току-що първиятсборник със статии на историци и публицисти, които анализиратсъщността на въпросите, повдигнати от Виктор Суворов и без всичкида споделят тезите му, добавят свои аргументи към новата концеп-ция за началото на Войната. „Истината на Виктор Суворов“ излезе вМосква в издателство „Яуза“ в десетхиляден, вече почти разпрода-ден тираж. Съставител е живеещият от дълги години в Берлин исто-рик и журналист Дмитрий Хмелницки. Сред авторите има кактоисторици от самата Русия, така и емигранти на Запад, учени и писа-тели от Германия, Австрия и САЩ. Българската публицистика е

223

представена с есе на Васил Станилов, озаглавено „На кого да се на -дяваме?“

В своя увод Дмитрий Хмелницки формулира два възможни отго-вора на големия нерешен въпрос на цялата съветска история: „Закакво е бил нужен на Сталин терорът, изтребването на цели поколе-ния, жертването на милиони в ледените рудници на Заполярието, из-граждането на невиждана тоталитарна власт?“ Единият отговор енаизустяван от десетилетия на Изток: Главната му цел е била гаран-тиране на мирния живот и труд и сигурността на съветския народ. Ре-алното развитие на събитията от 1941 г. обаче доказва: нитообществото, нито военната система са били в състояние да се отбра-няват, когато това е станало необходимо.

Другият възможен отговор на въпроса пръв дава в своите книгиВиктор Суворов: Целенасочено и от момента на сграбчване на едно-личната власт в края на 20-те години Сталин започва подготовката зазавоюване на Западна Европа. На тази маниакална цел е подчиненживотът на всички в СССР през следващото десетилетие, за тазисветла идея цялата страна е военизирана, както никоя друга в човеш-ката история. Всички външнополитически действия на Сталин са на-сочени към провокиране на световен конфликт между„капиталистическите страни“, с изчакване и намеса в най-подходящиямомент като единственият възможен победител. Войната наистина епровокирана успешно с Пакта за ненападение между Германия иСССР от 1939 г. и съвместното унищожаване на Полша. Предвиденотоза лятото на 1941 г. масирано съветско настъпление на Запад обаче еизпреварено от съюзника Хитлер и историята поема по познатия нимаршрут.

Една от най-обширните статии в сборника – на д.ист.н. от МоскваМ. Мелтюхов е посветена именно на спорния въпрос дали Съветскиясъюз наистина се е готвил за настъпателни действия или, както с де-сетилетия ни бе втълпявано, е правил всичко за отбраната, но това сее оказало недостатъчно. Ценното при Мелтюхов е, че той без да из-питва никакви симпатии към Суворов, от години доказва и то въз ос-нова на безпроблемния си достъп до множество съветски военниархиви, че Червената армия е била ориентирана стратегически, тех-нически и идеологически към настъпление.

В труда си, обоснован солидно с цифри и цитати, руският автор неоставя съмнение: атаката на Запад е предстояла непосредствено презлятото на 1941. Интересното е, че за разлика от Виктор Суворов, Мел-тюхов намира такова стратегическо планиране за съвсем в реда на

224

неща та, също както и завладяването по силата на тайното споразуме-ние към Пакта на Балтийските републики, на Източна Полша и Беса-рабия. Според руския историк всяка държава, а особено такова„велико государство“ като СССР има своите жизнени интереси иникой няма право да я осъжда, когато тя преминава към практическидействия за реализиране на своите интереси. Cлед трудовете на Мел-тюхов, подготвеността на Съветският съюз за нападение над Герма-ния все по-рядко се поставя под съмнение и в самата Русия, което еможе би нежелана от автора, но солидна подкрепа на Суворовата ар-гументация.

Самият Виктор Суворов, разбира се, застъпва в уводната статия насборника съвършено различна от описаната нравствена позиция. Спознатата блестяща ирония той припомня Великата цел на Сталин –освобождаването на трудещите се по света от гнета на капитала. ТазиВелика цел защитават в трудовете си до днес легиони руски и чуждест-ранни историци. Но, пита Виктор Суворов, нима е можело да сеочаква сталинските главорези и людоеди, изтребили у дома си де-сетки милиони съграждани, да донесат свобода на Европа? За каквоим е било да потъпкват свободата в собствената си страна, а да я раз-насят след това на съседните народи? „Никакви десеттомни енцикло-педии не могат да докажат“, пише Суворов, „че ордитекомунистически роби, гонени с картечни редове в гърба от чекисткитезаградителни отряди, са щели да станат освободители на Европа, акоХитлер не ги беше изпреварил.“

Изключително интересна е статията на живеещия в САЩ историкЮрий Фелштински. Тя е посветена на непознати до сега подробностиза военното сътрудничество на СССР и Германия през 30-те години.Изложени са впечатляващи факти за експоненциалното нарастванена съветския военен бюджет в края на 30-те години и за гигантскотопревъзходство на Червената армия спрямо всички противникови потова време армии при настъпателните системи на въоръжение. Инте-ресни за българския читател са и данните на Фелштински за катего-ричното настояване на Молотов при посещението си в Берлин в краяна 1940 г. Германия да се съгласи с разширяване на съветската зонана влияние, т.е. с окупацията на Румъния, България и Финландия.Хитлер отказва решително и подписва незабавно след това директи-вата за нападение на СССР.

Няколко от статиите в сборника разглеждат подробно въпроса запредполагаемото заседание на Политбюро на 19 август 1939 г. вМосква – т.е. денят, в който според Суворов се решава нападението

225

на Германия и Западна Европа. Все по-убедителни са указанията ипреките документални потвърждения, че въпреки всички доско-рошни високопоставени опровержения такова заседание се е със-тояло. На него Сталин говори настойчиво за перспективата след катокапиталистическите страни се обезкръвят взаимно, Съветският съюзда влезе във войната, да превърне Германия в Съветска република ида „съветизира“ Франция. Важни нови данни по този въпрос публику-ват работещата в Бостън историчка И. Павлова, В. Дорошенко и хар-вардският професор Р. Раак.

В своето есе в сборника Васил Станилов търси корените на мита за„вероломно излъгания Сталин“. Той прави паралели с гръцката мито-логия и предупреждава за опасността от продължаващото до днес ми-тотворчество – за уж прекрасната, но за жалост калпаво реализиранакомунистическа идея, за съветските символи, носталгично интегри-рани в съвременната руска държавност. Лекарство срещу прогресира-щата лековерност на западните демократи могат да бъдат предивсичко книгите на Виктор Суворов, пише Станилов. Защото, койтознае как Сталин е трупал планини от нови солдатски ботуши край съ-ветско-германската граница, докато дипломатите му любезно са стис-кали десниците на своите колеги-хитлеристи, трудно ще се хване навъдицата на днешните митосъзидатели.

Предстои излизането от печат на следващия том от поредицата.Съставителят Дмитрий Хмелницки ще публикува за пръв път своитеразговори с Виктор Суворов, водени през последната половин година.В тях писателят взема отношение по много от темите в своите книги,развива допълнителни въпроси, спира се на критики към своята ра-бота и прави анализ на съвременни проблеми в света. Да се надяваме,че ще се намери българско издателство, което да допълни българския„суворовски“ комплект и с тези две интересни заглавия. Ω

* 26.11.2006

226

Русия отдаде последна почитна Маркус Волф *

Скандален жест на руския посланик в Берлин

Вчера на едно от гробищата в Източен Берлин, в парцела, в който ощепрез годините на ГДР се погребваха изтъкнати комунистически фун-кционери, бе погребан с подобаваща тържественост бившият шеф наразузнаването на Щази, генерал Маркус Волф. Той почина на 83 го-дини, мирно и тихо в леглото си, точно на годишнината от паданетона стената на 9 ноември.

Церемонията бе белязана от помпозна тържественост, а присъст-вието на целия, оцелял до днес, елит на корабокруширалата ИзточнаГермания придаде на събитието ореола на държавен акт. Да се простятс бившия зам.министър на Щази на гробището дойдоха около 1000души. В първите редици на шествието бяха Ханс Модров, последниятшеф на компартията на ГДР и пръв председател на преименува на та вПартия на Демократическия Социализъм (ПДС) нейна наследничка,висши генерали от армията и Щази като съдените за убийствата пограницата Фритц Щрелец и Вернер Гросман. Съпровождаха ги побе-лели партийни функционери и представители на „социалистическатаинтелигенция“. До тук нищо не смущаваше характерната за подобнисъбития атмосфера на носталгична масовка на безвредни вече пен -сионери.

Всичко се промени в момента, в който взе думата извънредният ипълномощен посланик на Руската Федерация в Германия ВладимирКотеньов. Развълнуван той се провикна „Германия загуби един от най-добрите си синове! Русия – един от своите най-верни приятели!“ Спо-ред посланик Котеньов, осъденият на 2 години затвор за отвличанена хора, изнудване и нанасяне на телесни повреди шеф на комунис-тическия шпионаж бил отличен събеседник с топло и широко сърце,надарен с политическа мъдрост и прозорливост. Особено ценно ка-чество на покойника била неговата необикновена вярност.

Склонни сме да дадем право на руския посланик – през всичкитегодини след падането на стената Маркус Волф проявяваше онази вяр-ност към Кремъл, към партията и към чекистката организация, на

227

която е бил учен от ранната си младост, прекарана в СталинскаМосква. Той отнесе в гроба си не една тайна за трагичните и жестокидела, с които се свързва службата му, по подобен начин, по който вмесеците след падането на стената вероятно отнесе в Москва куфар-чето със списъците на най-верните и секретни свои агенти на Запад.

Актът на посланик Котеньов е безпрецедентен дори за известната свсевъзможни гафове руска дипломация в Германия. Формалното по-читане паметта на осъден противник на свободата и демокрацията наднешна ФРГ от официалния представител на Владимир Путин в Бер-лин едва ли може да се приеме за случайно недомислие. То се вписваидеално в поредицата провокационни жестове на Русия спрямо еднаили друга западна държава. С всеки от тях сякаш днешният рускиелит проверява до къде може да стигне в безнаказаната си наглост,без да предизвика бурна реакция на нетърпимост и протест сред за-падните общества и сред политическия елит.

За сега като че ли прагът още далеч не е достигнат. Ω

* 19.12.2006

228

Ветеран на КГБ признава вината наслужбата за убийството на Георги Марков *

Полковник Величко: „Убийството на Марковбе последното“

Световните медии продължават усилено да публикуват противоре-чиви материали за неотдавнашното убийство в Лондон на руския еми-грант Александър Литвиненко.

След като преди няколко дни в дискусията се завъртя името на бив-шия служител от ФСБ Евгени Лимарьов, обвинил пряко организацияна бивши ветерани от руските служби в изпълнение на „мокри“ по-ръчки зад граница, сега от дълбоко покритие изплува самият шеф навъпросното сдружение „Чест и достойнство“, о.з. полковникът от КГБВалентин Величко. Името му е добре известно в кръговете на занима-ващи се с темата. Знае се, че ветеранът от Външното разузнаване е слу-жил на прикритие в няколко западноевропейски държави, а през1989 година е екстрадиран от Холандия за шпионска дейност Следпровала Величко е на работа в резидентурата в Източен Берлин. Имасведения, че от това време датират близките му отношения с тогаваш-ния агент на КГБ в Дрезден Владимир Путин.

След обвиненията на Лимарьов, Величко явно притеснен от опас-ността така желаният благопристойно-комерсиален вид на организа-цията „Чест и достойнство“ да пострада невъзвратимо, привиква встрого охранявания си комплекс на московския проспект Вернадскине кого да е, а представители на солидно издание. В интервю пред ко-респондента на Die Welt той потвърждава, че за него и колегите му,Литвиненко бил предател, защото издал корпоративни интереси. Вед-нага обаче отрича каквото и да е участие на действащи или бивши слу-жители на органите в отравянето на емигранта. Преди много години,още по времето на Сталин в КГБ имало т.н. отдел „В“, който се зани-мавал с ликвидацията на политически противници. Оттогава насетнетакива атентати били невъзможни.

Журналистът на Die Welt контрира: „Е да, но българският писателГеорги Марков бе убит в Лондон по времето на Брежнев?“ на коетоВеличко отговаря: „Мисля, че това беше последното убийство. В сис-

229

темата на тайните служби на Русия (вече) няма отдели за ликвиди-ране Имаше екзекутирани свидетели, но това е ставало винаги следсъдебен процес.“ В по-нататъшния ход на разговора Величко отра-ботва едно след друго всички стандартни руски клишета по случая, акъм края започва да се отпуска. На въпроса, как се връзва неговатаверсия за обикновено криминално убийство, извършено от кръга наБерезовски, с използваното огромно, практически недостъпно за не-държавни организации, количество полоний, ветеранът от КГБ не от-говаря пряко. Вместо това той се впуска в интересни откровения:„Литвиненко беше за нас безинтересен. Тайните служби ползват спе-циални препарати за да накарат хората да говорят. Спецназ разполагас достатъчно средства за бойни операции Те не струват нищо, а ефек-тът от тях би бил още по-силен (?! – бел. авт.). Професионалиститене ползват полоний.“

Второто, и както сам заявява, засега последно интервю с журналист,полковник Величко дава за „Росийская газета“. Това е правителстве-ният орган на Федерацията, вестник – рупор на официалната рускавеликодържавна политика. Той е специализиран във всекидневни уп-ражнения по влияене на общественото мнение, по разлагане в заро-диш на всяка опозиционна мисъл, по злепоставяне на неудобни навластите публични фигури. Пенсионираният разузнавач Величкодава своето обяснение за „кампанията на Запада“ срещу Русия: „Товае провокация, търси се повод за развихряне на нова Студена война.Ние като ветерани сме един вид продължение на спецслужбите. Опи-тите да ни се припише убийството на Литвиненко са всъщност насо-чени към президента Путин.“

Изгоненият от Холандия шпионин отрича в сегашното си интервюкаквато и да е незаконна дейност и се представя за един вид опитнозайче на западните служби. Целта им тогава била да изпробват далислед неговото екстрадиране Съветите ще предприемат обичайните втакива случаи ответни действия. Със зле прикрита обида старият раз-ведчик процежда: „И ето, оказа се, че при Горбачов стана възможно даизгониш дипломат, без да се опасяваш от съветска реакция ...“

Интересната част от интервюто е пак запазена за финала: „Росий-ская газета“ пита дали Литвиненко си е заслужил съдбата. „Ние смя-таме, – казва Величко – че той пожъна това, което беше посял. Нодори при Сталин физическото ликвидиране на предателите ставашесамо след формална присъда. Даже т.н. наказателен отдел „В“ дей-стваше само след съдебно решение.“ По-нататък Величко отрича съ-ществуването на някаква организация от наемни убийци от средите

230

на „органите“ и стига до заключението, че „сътрудник на спецслуж-бите може да извърши убийство, да речем – поради ревност“. Но заубийство по политически причини не можело да става и дума.

За по-убедително в последния си въпрос журналистът на „Росий-ская газета“ раздува трикратно сумата, изчислена от експерти катостойност на употребения за отравянето на Литвиненко полоний: „КакВи се струва обявената цена на въпросния полоний от 30 милиона до-лара?“ – „Това е безумие,“ – отговаря Валентин Величко – „на ветера-ните на спецслужбите милиони не са им нужни. В службите има хора,които знаят как да убият човек дори с лист хартия!“ – „Като го обра-ботят със специална отрова ли?“ пита любознателният журналист.

„Защо със специална отрова, има толкова средства и начини, коитоне оставят и следа!“ завършва весело полковникът-ветеран. Ω

* 20.12.2006

231

20-и декември: В Москва отбелязват„Деня на чекиста“ *

Назоваването на нещата с истинските им имена винаги помага за по-точното разбиране на скритите зад тях движещи сили и мотиви. Щесе опитаме да направим това тъкмо днес – в деня, на който от сайтана Федералната служба за сигурност (ФСБ, наследник на КГБ) с пате-тична тържественост се носи приветствието:

„Поздравяваме всички действащи сътрудници и ветераните на ДС по слу-чай Деня на работниците от органите за държавна сигурност!“

Напира ни и на нас да честитим празника на безкористните труже-ници на тихия фронт, на деятелите, огъващи денонощно гръб, напря-гащи мускули, ум, перо и дар слово с една едничка цел – държавнотовеличие на матушка Рус.

Напира, но не чак до там. И то не защото ни се зловиди рюмкатаили две високоградусно питие, което на този ден ще гаврътнат изто-щените майстори на плаща и кинжала. Причината не е и в някакванезряла предубеденост или, не дай Боже, злонамереност към днеш-ните органи на северния гигант. Просто тъкмо когато се канехме дасе включим и ние според силите си в празничния салют, погледът нисе спря на един представителен сайт на популярната и в Българияруска Академия по проблемите на сигурността, отбраната и правнияред (АБОП). По-точно на един от медийните портали на тази органи-зация на елитни ветерани на органите за сигурност от бившия СССРи на действащи държавници на днешна Русия.

Представителният медиен портал, наречен „Хранител“ (българ-ският потребител не може да не открие в названието многозначи-телна връзка, както с охранителния бизнес, така и с храненето,(най-вече от държавната ясла) публикува обширна честитка въввръзка с празника. В нея, необременени от вниманието на публичнияинтерес, действащите и пенсионирани деятели на ДС оставят всякоприкритие и си казват, за какво става дума на този празник.

„На този ден, 20 декември 1917 г. с постановление на Съвета на народ-ните комисари за борба с контрареволюцията и саботажите, в Съ-ветска Русия бе основана Всеруската извънредна комисия (ВЧК). За неинпръв председател е назначен Феликс Едмундович Дзержински. По-рано

232

този празник се наричаше Ден на чекиста. Денят на работниците оторганите на държавна сигурност се отбелязва в Русия като официаленпрофесионален празник от 1995 г., въведен с указ на първия президентна Русия Борис Елцин. Днес той е професионален празник на сътрудни-ците на ФСБ, на Службата за външно разузнаване СВР, на Федералнатаслужба за охрана ФСО и на Главното управление за специални програмина президента на Русия. В съветско време всички тези служби влизахакато главни управления в структурата на КГБ.“

И така изброените „бивши главни управления“ решили да продължатчестването на Деня на чекиста, макар и под ново име. Също както дър-жавата им, ръководена от един бивш подполковник от КГБ, реши давъзстанови своя десетилетен съветски химн, от чийто звуци близкитесъседи ги побиват тръпки.

Празнува се всъщност Денят на чекиста. Денят, в който ФеликсДзержински и Ленин основават организацията с име, напомнящощракането на предпазителя на наган – ЧеКа. Един поглед на офици-алния сайт на ФСБ ще ни поучи, че Феликс Едмундович продължавада е пример за подражание и почитание на весело празнуващите днес„работници“. Няколко цитата от там:

„За характеризирането на исторически деятели, особено от такъвмащаб като Дзержински, е съвършено неприемлив едностранчивиятподход. Под нарицателното „железният Феликс“ разбираме неговотоумение да налага в живота приетите решения, взискателността му,чувството за отговорност и дисциплина, личният пример ... Най-характерната черта на Ф. Дзержински е неговата вяра в право-тата на делото, на което се е отдал. Именно тази вяра определя всичкинегови постъпки. Заради нея той не жали себе си ... Като ръководителна съветските органи за държавна сигурност Дзержински полага осно-вите на могъщата съветска спецслужба, способна да противостои навсички световни разузнавания. Той формулира принципите на подбора,разпределението, обучението и възпитанието на чекистските кадри,учи ги да бъдат „политически бойци“, „законопослушни“ (по-точно, „пар-тийно-послушни“ – бел.авт.)... Дзержински не е против развитието надемокрацията, но „демокрацията трябва да се развива само на оназиплатформа, която ни дава партийният конгрес“. Той е борец за закон-ност, но законност социалистическа, революционна...“

Поучени от горния текст разбираме каква досадна грешка щяхме дадопуснем, ако се бяхме присъединили към поздравлението за „Деняна работниците от...“. Съкровеното желание на тези работници е даим бъде честитен именно „Денят на чекиста“.

Което те с пълно право заслужават. Пък току виж, че следващия празник посрещнат пред възстанове-

ния паметник на „Железния Феликс“ на Лубянка. Ω

* 15.01.2007

233

Има ли в Русия „лицензирани“от властите ескадрони на смъртта? *

По следите на терора I

Ето че се случи нещо, което се очакваше отдавна. След смъртта на рус-ката журналистка Анна Политковская редакцията на нейния вестник„Новая газета“ беше обявила, че провежда собствено разследване наубийството. В края на изминалата седмица вестникът стартира с пуб-ликация, разработваща последните разследвания на покойната Аннаи актуални материали, събрани от нейните колеги напоследък. На се-рията е съдено да разбуни духовете в Русия, освен ако тази страна нее изпаднала вече в пълно вцепенение.

На 4 страници, на основата на показания и документи, журналистътИгор Королков гради версията, че зад редица терористични актове иубийства от началото на 90-те години в Русия и в чужбина стоятбивши и действащи сътрудници на московските спецслужби, на ар-мията и милицията. Нещо повече, съгласно публикуваната секретнаинструкция, се оказва, че държавни органи са създали паралелниструктури за изпълнение на извънсъдебни смъртни присъди над лица,неудобни и вредни по мнението на безименна властова групировка.

Темата бе подета още същия ден от малкото останали, непод-властни на Кремъл медии и бе коментирана от известни имена награжданското общество в Русия. Королков бе интервюиран и от радио„Свобода“, където настойчиво повтори своята теза.

За пръв път той се сблъсква с организирана престъпна дейност наспецслужбите през 1995 г. при разследване на бандата на братя Ла-рионови. По онова време Генералната прокуратура потулила след-ствието, след като всички улики показали, че бандата, тероризиращаВладивосток, била организирана от двама полковници на Главноторазузнавателно управление (ГРУ) на армията. За участници билиподбирани елитни бойци от десантни войски и от морския спецназ.Самите членове наричали помежду си бандата „Система“, били обо-рудвани с първокласни средства за дистанционно подслушване нателекомуникации, с апаратура за кодиране, с конспиративни квар-тири и въоръжение. В течение на няколко години бандата избива

234

представители на престъпния свят, бизнесмени и служители в дър-жавни учреждения. Журналистът Королков разговаря с водещияследствието срещу бандата началник на местното МВР п-к Сляднев.Самият Сляднев е набелязан от „Система“ за екзекуция, заради пре-калено съвестната си работа. При прослушването на телефоните начленове на бандата Следняев установява кой стои зад организа-цията. На въпрос на Королков за кого става дума, полковникът отго-варя „Вие даже не можете да си представите на какво високо нивоса тези хора...“.

По същото време в Находка, Сибир, върлува „бандата на Вепс“. Внейния състав влизат специално пуснати от затвора рецидивисти. За-дачата на бандата е да контролира разпределението на собственосттав района. Местният офицер на ФСБ, който разнищва нейните връзкис Главното управление за БОП, е убит, уж по погрешка. В разговор сжурналиста следователят от Генералната прокуратура, отговарящ заделото, не крие страха си от онези, които стоят зад бандата.

След редица подобни примери Королков се спира на най-актуалния– от Калининград. Там пък служители на местното РУ за БОП разкри-ват банда, зад която стоят офицери на ФСБ. Водач на бандата е неле-гален агент на ФСБ. Арестуван, той дава показания как е убил едърбизнесмен от Калининград по поръчение на началника за борба с те-роризма на областта. Нито прокуратурата, нито ФСБ разследватобвине нията. Напротив, те подлагат на преследване местните анти-мафиоти.

Королков се спира подробно и на терористичните актове от 90-тегодини в Москва. Припомня взривовете на жилищните сгради вМосква през лятото и есента на 1999 г. Сам той провежда интервю седин от свидетелите, който отрича официалната версия, че бил давалпод наем мазето си на спешно обявения от властите за атентатор че-ченец. Същият свидетел съставя фоторобот на човека, който наистинае наел подземието. На портрета Михаил Трепашкин, адвокат, бившполковник от ФСБ, а днес затворник по скалъпено обвинение, разпоз-нава известен нему агент на службите ...

В материала на „Новая газета“ се разказва и за взривяването на тро-лей на Страстния булевард в столицата с множество убити. Атентатътведнага е приписан на чеченски терористи. След това се оказва, чевзривът е заложил бивш полковник на КГБ. При опит да взриви ЖПмост в Москва по невнимание загива друг бивш офицер от ФСБ. Предсъда тролейбусният атентатор се провиква „Тук се върши гавра съсспецслужбите!“ Дълго време смисълът на това възклицание остава не-

235

разбираемо за журналиста Королков. Докато в ръцете му не попадаедин невероятен по своята разобличителна сила документ.

Става дума за секретна инструкция на 70 страници, която обясняваголяма част от случващото се в Русия през последните 15 години. Чрезнея, подчертава Юрий Королков, неразгаданите до сега десетки теро-ристични атентати, извършени в Русия и зад граница се обединяватв един общ стратегически замисъл.

След като се описват „протичащите в страната процеси, които пряковлияят на сигурността в държавата“, инструкцията изтъква необходи-мостта от „създаване на структура, която с разузнавателни, агентурно-оперативни и технически средства да решава задачи попредотвратяването и неутрализацията на посочените негативни явле-ния…“. Документът подробно изрежда как да бъдат внедрявани кад-рови секретни сътрудници в учреждения и фирми, в изпълнителнатавласт, във финансовата и банковата система, в данъчните власти, вмитническите органи и в съдилищата. Препоръчва се създаването научреждения и фирми за прикритие.

Инструкцията обявява „...при реализацията на оперативните мате-риали е възможно включването и неутрализацията на бандитски фор-мирования чрез оперативно-бойни методи“ и продължава „...създавасе съвършено секретно спецподразделение както и регионални опе-ративно-боеви групи…“

По-нататък в документа се препоръчва нелегалните структури да сеорганизират под формата на частни детективски или охранителнифирми. За ръководители на предприятията и за сътрудници да се из-ползват „лица, уволнени от оперативните служби на МВР, ФСБ, ГРУи Генщаба на армията“.

На фона на публикуваните от нас неотдавнашни разследвания заАкадемията на бивши служители от руските органи (АБОП) правивпечатление особеното внимание, което инструкцията отделя на ор-ганизациите на ветерани. Препоръчва се например разузнавателнатаи бойно-оперативна работа да става под прикритието на „Асоциа-цията на ветераните на Спецназ“ и пр. формирования. Помещениятана Асоциацията щели да се използват за „базови конспиративни квар-тири, където ще се концентрират оперативно-бойните групи и ще сеосъществява приемането на сътрудници, намиращи се на нелегалноположение“.

У непредубедения читател документът, открит от Игор Королков,не оставя усещането за акт на учреждение на официалната държавнавласт. По-скоро той напомня нелегална инструкция по организацията

236

на бойни групи – зловещо познати ни от шумкарските години на бъл-гарската история през миналия век.

Как попада тази инструкция в редакцията на „Новая газета“, койстои зад нея и каква е връзката ѝ с познатите ни от последните месецисъбития, ще разкажем в следващата част. Ω

* 16.01.2007

237

Има ли в Русия „лицензирани“от властите ескадрони на смъртта? *

По следите на терора II

По мнението на много руски интелектуалци убийството на Алексан-дър Литвиненко прочерта разделителната линия, отвъд която нямасъмнение – в Русия се случва нещо непоправимо страшно. Това ста-новище разделя и авторът на актуалното разследване в „Новая газета“за държавно санкционираните убийства Игор Королков. Официал-ните лица ни казват, пише той, че държавата нямала никакво отно-шение към това убийство, но ние кой знае защо, не им вярваме.

Водещият журналист припомня как същите официални инстанциис негодувание убеждаваха света, че арестуваните сътрудници на рус-кото посолство в Катар нямали нищо общо с убийството на бившияпрезидент на Чечения Яндарбиев. След това обаче се оказа, че дипло-матите са били заснети на видеокамери, докато залагат взривното уст-ройство под колата на експрезидента.

Според Игор Королков убийството на Литвиненко стана онази ин-формационна капчица, която препълва чашата за мислещите руснации на тях им стават ясни неща, които ги карат да потръпват. Новищрихи допълват досегашния им исторически опит, който включва всебе си знанието, по чия заповед са убити руският политик Троцки,българският писател Марков и украинският националист Бандера на-пример.

Секретната инструкция, за която разказахме в първата част на товаповествование, попада в ръцете на разследващия журналист Игор Ко-ролков пряко от човек, работещ с нея в най-вътрешния сектор на ор-ганите. Королков и други специалисти смятат, че всъщностинструкцията е документ за практическото прилагане на по-висшеправителствено постановление. Същата информация журналистът по-лучава и от източника на документа. Според него още в началото на90-те години това постановление е било изготвено по поръчение натогавашния вицепремиер Юрий Скоков.

Някои от интересните пасажи на инструкцията гласят: „В случайна крайна необходимост ... може да се използва структурно

238

подраз деление на нелегалното разузнаване – спецназ ... за неутра-лизацията или физическото ликвидиране на ръководители и на ак-тивни членове на терористки и разузнавателно-диверсионнигрупи ... На физическо ликвидиране от дадените подразделения под-лежат само лица с произнесена от руски съдебни органи смъртнаприсъда, а ако се касае за предотвратяването на тежки послед-ствия също така и на основание съществуващи закони на РускатаФедерация ...“

За по ефикасна маскировка на нелегалните сътрудници, Инс-трукцията предвижда „кратковременното им легендиране, а за по-вишаване на тяхната безопасност, за проникването им впрестъпната среда ... в регионите и в центъра да се създават фик-тивни войскови части с всички атрибути.“

Всичко това противоречи разбира се на руската конституция, навсички принципи на правовата държава. Изводът от статията в„Новая газета“ е, че на основа на спецслужбите в Русия е изградена ця-лостна система за извънсъдебна разправа. Игор Королков и редак-цията са подходили критично към документалния материал. Тетърсят среща с тогавашния шеф на Главно управление за борба с ор-ганизираната престъпност (ГУ БОП), героя на Русия, полк. Селивер-стов, чийто подпис по думите на довереното им лице стоял подинструкцията. Както разказва Королков, когато полковникът научилпо телефона, че секретната инструкция е в ръцете на журналиста, тойбуквално изпаднал в шок. Отрекъл да е подписвал такъв документ, нопо-късно заявил: „Човекът, който Ви е предал документа е извършилдържавно престъпление“.

На уговорената лична среща полковникът не се появява, а изпращачовек, който се представя като „сътрудник на компетентните органи“и настойчиво убеждава Королков да не публикува инструкцията. Впротивен случай го заплашва със затвор за разгласяване на държавнатайна. Това и ред други обстоятелства убеждават „Новая газета“ в ав-тентичността на документа.

Един от най-силните раздели на статията в „Новая газета“ се отнасядо зловещо известния в Русия 45-ти въздушно десантен полк, който ена подчинение на ГРУ. Това е полкът, за който през 1994 г. имаше по -дозрения, че негови военнослужещи са извършили убийството на опо-зиционния журналист Дмитрий Холодов. Королков изкарва на бялсвят случаи, установени тогава в хода на следствието, но напълно пре-небрегнати от прокуратурата. Оказва се, че офицери от този полк саизпращани в Грузия, в Чечения и в Абхазия със задачата да ликвиди-

239

рат лица, които им посочва началството. В Грузия, независима чуждадържава, офицер от 45-ти полк безнаказано убива грузински пилот.Друг офицер залага магнитна мина под колата на тогавашния зам.-министър на финансите на Русия, който остава само по чудо жив. 45-ти десантен полк е частта, прославила се с най-зловещи деяния вЧечения. В този полк бе арестувана и малтретирана работещата катофронтови репортер Анна Политковская.

Разследвайки на времето случая „Дмитрий Холодов“ Игор Корол-ков установява, че в полка има групировка, която е автономна, т.е. несе подчинява на командира на полка. Това изглежда абсурдно, но сега,след анализа на инструкцията нещата си идват логически по местата.Тук става дума точно за т.н. „фиктивна войскова част с всички атри-бути“ от документа. Тя е подчинена пряко на началника на разузна-ването на Десантни войски, смята Королков. Централното, дълбокосекретно звено, координирало извънсъдебните разправи според ста-тията в „Новая“ е т.н. УРПО на ФСБ, т.е. Управлението за разработкана престъпни организации. Това е именно структурата, която бе раз-конспирирана през 1998 г., когато Александър Литвиненко заедно сдруги четирима офицера от ФСБ излезе на пресконференция вМосква и обвини своето началство в поръчкови убийства на неудобниполитици и бизнесмени. От петимата участници в легендарната пре-сконференция днес един е убит, другият е в затвора по фабрикуванообвинение, останалите се покаяха и струпаха всичко върху своитедвама колеги.

След пресконференцията УРПО спешно е разформировано. Но го-лемият въпрос остава: защо се създават в Русия резидентури, опера-тивно-бойни групи, псевдобанди и псевдовойскови части, добрефинансирани ветерански съвети и фондове на спецслужбите, защо севнедряват техни секретни агенти в частни и държавни структури? Ин-струкцията обяснява замисъла – за защита на държавната сигурност.В действителност обаче органите за извънсъдебна разправа не се спра-вят нито с престъпността, нито с корупцията. Днес те са средство заразправа с неудобни в областта на бизнеса и политиката, за отстраня-ване на лица, които пречат на високопоставени държавни служители,защото знаят прекалено много за финансовите им афери, заключава„Новая“.

Страшното е, че остава неизвестно на какво ниво се вземат реше-нията за ликвидирането на един или друг човек. По конституция самосъдът може да се произнесе за вината на дадено лице. Но как стоятнещата при извънсъдебната държавна разправа?

240

Кой има правото да обрича на смърт? Началникът на дирекция? На управление? На цялата служба? Раз-

следването на Игор Королков засега не дава отговор на този въпрос.Ще сгрешим ли, ако предположим, че най-вероятно нивото на реша-ващия фактор зависи от значимостта на подлежащия на ликвидиранеобект?

Вече не липсват коментари за разследването в други руски медии.Един от водещите правозащитници в Русия, лидерът на движението„За човешки права“ Лев Пономарьов смята, че излизането на статиятана Королков е събитие за руската преса. Според него сътрудниците наспецслужбите днес са мотивирани за провеждането на извънсъдебниразправи. Сведенията, с които той разполага потвърждават създава-нето на т.н. „ескадрони на смъртта“.

Пред радио „Ехото на Москва“ известната правозащитничка и дъл-гогодишна затворничка от съветската епоха Валерия Новодворская,председател на партията „Демократичен съюз“ допуска, че е въз-можно съществуването на структури за ликвидирането на неудобнилица. Според нея „в страна, която провежда контрареформация, коятозатъва в реакционност и се опитва да се върне към Съветския Съюз ...жаждата за реставрация е много силна“. Властта също, смята Ново -дворская, влияе на общественото съзнание в този дух.

По радио „Свобода“ журналистът от Ст. Петербург Николай Ан-друшченко каза, че съществуването на подобна инструкция е законо-мерно. Властта в страната е в ръцете на реваншисти от славноточекистко минало. Това минало започва с известните политическиубийства по съветско време и завършва сега с убийството на Литви-ненко. Това че в органите на ФСБ съществуват подразделения, специа-лизирани за убийства, бе оповестено на пресконференция пред цялаРусия именно от Литвиненко и неговата група, припомни Андруш-ченко. Фактът просто не може да бъде отречен.

Въпреки досегашното бездействие на прокуратурата и следствиетопо сигналите, съдържащи се в текста на „Новая“, Игор Королков сеобръща от страниците на вестника с призив към Генералната проку-ратура, към Съвета на Федерацията и към президента на Русия да про-ведат разследване и установят, съществува ли секретнопостановление на правителството, което да упълномощава спецслуж-бите да водят т.н. нетрадиционни методи за борба с престъпността.Вестникът настоява да се изясни, съществуват ли и днес секретни под-разделения, създадени съобразно това постановление и секретнатаинструкция.

241

Нелегалните подразделения, завършва статията на „Новая газета“, сасе превърнали в един от основните лостове за управление на страната.Те разполагат с мощ, която е опасна както за всеки отделен гражда-нин, така и за цялото общество. В това число и за самия президент.

А защо не и за близката и далечна чужбина и за всекиго от нас, щедобавим ние. Ω

* 18.06.2007

242

Хронист на злото и надеждата*

100 години от рождението на Варлам Шаламов

„Смъртта е тих живот на другия бряг,просто трябва да доплуваш, да додишаш …“

Из тефтерчетата на В. Ш., 1961 г.

На днешния ден преди 100 години в сърцето на руската провинция, въвВологда, в свещеническо семейство се ражда Варлам Тихонович Шала-мов. Едва ли някой друг от милионите човешки същества, на коитострашният ХХ век отсъди да преминат през всички кръгове на земнияад, има по-голямо право да носи титлата Данте на нашето столетие отавтора на „Колимските разкази“. Запокитен от ранна младост в лагер-ния свят на новия комунистически земен рай, той превръща своялично изтерзан опит във вечна, разтърсваща и незабравима литера-тура. В уралския лагер, в сибирския рудник и зад телената мрежа налазарета Варлам Шаламов познава най-големите низини на човешкотосъществуване и падение – и свидетелства за висините на човешкия дух,за жертвоготовността и за вътрешния закон във всеки от нас.

Невъзможно е човек, преминал през неговата „Черна Вологда“, кра-чил по неговия „Ляв бряг“, станал свидетел на „Възкресението налиственицата“, познал „Артистите на лопатата“ и с ужас и нетърпениеразлиствал всяка поредна страница на „Колимските разкази“ да си ос-тане същият и непроменен да възприема света около себе си. Следкнигите на Варлам Шаламов нищо не може да ни учуди или отчая –нито сръбският геноцид над довчерашни сънародници в Босна, нитокасапницата в Руанда или възраждането на средновековни призрацив суданския Дафур и в Близкия изток.

Позналият Варлам Шаламов знае, че на Земята съществува абсо-лютно Зло, че то върлува с десетилетия в Съветска Русия и е винаги ивсякога готово и днес да захапе поредната си жертва – там, където намястото на милосърдието, солидарността, взаимопомощта се възца-рява принципа „Няма Бог – значи всичко е позволено“. Злото е там,където хората са готови да приемат, че ближният им не е човек катотях, а класова, расова или религиозна отрепка, същество по-нискос-тоящо и от животните, което няма право на милост.

Мотивацията си за творчество – въпреки черната бездна, коятоноси в себе си – Варлам Шаламов описва в няколко реда до Алексан-

243

дър Солженицин през 1962 г.: „Помнете най-главното: лагерът е отри-цателна школа от първия и до последния ден, за когото и да е. Никойчовек – нито началник, нито арестант не бива да го вижда. Но следкато ти е било съдено да го видиш – тогава трябва да разкажеш исти-ната, колкото и страшна да е тя. За себе си отдавна съм решил, че щепосветя целия си оставащ живот именно на тази истина“.

Солженицин и Шаламов са две имена, сякаш сплетени неразривнокато хронисти и пътеводители по сибирските лагерни маршрути. Припо-внимателно вглеждане и осмисляне на литературната, но и на об-ществената позиция на всеки от тях, различията в личностното фор-миране и в гражданския подход неизбежно надделяват. Може би туке и обяснението за печалното, дегенеративно плъзгане на АлександърСолженицин през последните години към великоруския имперскишовинизъм. Нелепо е да си представим Варлам Тихонович Шаламовда преклонява глава, за да може един Владимир Путин да му пре-метне лентата на руско държавно отличие. За автора на Архипелагаорденът от ръката на президента е висша форма на признание на Ро-дината. Ще допусна, че за колимския разказвач, получаването на на-града от наследника на „вохровската охрана“ би била кощунственопредателство пред паметта на онзи майор Пугачов, на чийто последенбой той постави вечен литературен паметник.

След 19 години лагери и заточение някогашният романтичен младлирик и филолог се завръща от Гулаг в Москва. През 1956 година тойзапочва тъжния и мизерен живот на белязан с клеймото на враг нанарода елемент. Препитава се от кореспонденции и очерци. Не-уморно и тайно пише своите свидетелски показания от онези кръговена Ада, за които Солженицин само намекна в своя „Първи кръг“. Съ-дено му е да не види приживе тяхната публикация.

Варлам Шаламов почина на 17 февруари 1982 в московско старопита-лище. Опяват го в „Св. Никола“ на Новокузнецкая пред шепа верни по-читатели. Страшната руската съдба се погрижва човекът, който четезаупокойна молитва и изпраща Варлам Тихонович на вечния му път дае отец Александър Мен. През 1990 г. този смел и чист руски свещеникбе посечен с брадва от наемен убиец. Престъплението остана неразкрито.

„Варлам Шаламов е мъртъв“, бе казал Солженицин през 1972, раз-дразнен от, според него, неуместното поведение на своя литературенколега.

Едва ли някога нобелистът се е лъгал по-жестоко. И Варлам Шаламов е жив, и темите му, писани с кръв и сълзи са

живи и ни мъчат до днес. Ω

* 17.09.2007

244

Полша помни и страдаза своите избити синове *

Филмът „Катин“ на Анджей Вайда излиза на екран

От седмици интелектуална и национално будна Полша със затаен дъхочаква пускането по екраните на „Катин“ – може би най-личният и из-страдан филм на Анджей Вайда. Снощи в Театр Виелки във Варшава,в присъствието на църковния и държавен елит и – което е не по-малковажно – в присъствието на руски правозащитници от московския „Ме-мориал“ се състоя официалната му премиера.

Филмът за Катинската трагедия на един от големите майстори наепичното политическо кино връхлита полското общество точно на 68-та годишнина от съветската агресия срещу Полша. Довечера „Катин“ще открие 32-ия филмов фестивал в Гдиня, а от 21 септември той из-лиза на националния екран със 190 копия. Въпреки че паметта за из-битите от съветския агресор през пролетта на 1940 г. сънародници ебила винаги будна в Полша, това е първото кинематографично при-ближаване към една от най-болезнените теми на полското общест-вено съзнание.

Едва ли друг освен Вайда би могъл с по-голямо право и творчески по-тенциал да се заеме със зловещото Катинско престъпление. На81 години, почетен с всички големи отличия на световното кино, създа-телят на „Пепел и диамант“, на „Човека от мрамор“ и „Човека от желязо“от десетилетия се готви за своя може би последен дълг – да обхване съссилата на изкуството най-жестоката драма на своя народ. Тя е трагичнаи за неговата лична семейна история. Баща му Якуб Вайда, 43 годишенофицер, е сред разстреляните в Катинската гора. Майка му – една отжертвите на държавно-официалната съветска лъжа, до последния сиземен ден се надява, че мъжът ѝ ще се завърне от сибирски плен.

Лъжата и човешкото страдание са двата полюса във филма, междукоито Вайда вплита човешки съдби и политически конфликти. В товаполе на напрежение зрителят остава вцепенен и същевременно раз-търсен из основи. След снощната премиера измина доста време,преди аплодисментите да нарушат гробното мълчание обхванало за-лата на варшавския Театр Виелки.

245

Според Анджей Вайда, без екранизацията на този ключов момент заполското национално самосъзнание, неговата историческа филмовахроника би останала фатално непълна. Той обяснява десетилетното„закъснение“, с което се появява филмът с липсата на адекватна ви-сока и убедителна литературна творба по темата. В книгата „Катин.Пост мортем“ на Анджей Муларчик е намерен конгениалният източ-ник, на чиято основа авторът създава сценария за филма. Оператор еПавел Еделман, познат от „Пианиста“, номиниран за „Оскар“.

Артистите са млади и според Вайда работата с тях му е припомнилаталанта на поколението големи полски актьори от 70-те и 80-те го-дини. Познато име в ролята на генерал, мъжествено опазващ и вНКВД-исткия ад своя човешки образ, е Ян Енглерт. Музиката е отКжищоф Пендерецки, който казва, че работата над нея му е донеслаедни от най-вълнуващите творчески преживявания в живота.

На 17 септември 1939 г., две седмици след нападението на нацио-нал-социалистическа Германия над Полша, от изток, в съответствиесъс спазарения през август договор „Молотов – Рибентроп“, в Полшанавлизат дивизиите на другата социалистическа държава – СССР. Вплен попадат десетки хиляди полски офицери и войници. Прехвър-ляни по етапен ред от лагер на лагер, те прекарват зимата при неопи-суемо жестоки условия. На 5 март 1940 г. членовете на Политбюро наВКП(б) и лично Сталин подписват заповедта за екзекуция на всичкиполски „националисти“. Разстрелите започват през април и траят досредата на май. Жертвите са събирани от всички лагери и избивани вгорски участъци край Катин, Твер, Харков и Буковня.

Пишейки и четейки за разстреляни полски офицери често пъти сезабравя, че в по-голямата си част това не са професионални военни,а запасни офицерски чинове, мобилизирани в защита на отечеството.Всъщност става дума за цвета на Полша, за нейния елит в най-благо-родния смисъл на думата. Учители, медици, адвокати, духовници, ин-телектуалци – такива са жертвите на едно от най-жестоките масовиизбивания в новата европейска история. Именно обезглавяването наполската нация е и основната цел на кремълските вождове. Такова емнението и на големия полски историк Адам Кжемински: „Еднадобре обмислена акция, за да бъде заличен цветът на полската нация,да бъде унищожена нейната интелигенция“.

Съветският съюз с десетилетия не само отрича своето участие в пре-стъплението, но се опитва да го припише на своя тогавашен съюзник,Хитлерова Германия. Единствено благодарение на категоричния про-тест на американския съдия Бидъл, Катин не е включен в обвинителния

246

акт срещу ръководната клика на Третия райх в Нюрнберг. Десетилет-ната лъжа на официална Москва намери своя срамен край едва следкато през 1992 г. президентът на Русия Борис Елцин предаде наПолша оригинала на решението на Политбюро с подписите на Ста-лин, Берия и другарите им.

През последните години обаче Москва отново нагазва в блатото наотричането и жалкото увъртане. През 2005 г. генералната прокура-тура прекрати 14-годишното следствие по „Катинското дело“, порадиизтичане срока на давност. Прокуратурата отхвърли становището наполската страна, че става дума за геноцид, за който не се предвиждадавност. През май тази година Московският градски съд отказа реа-билитация на „Катинските жертви“, тъй като нямало доказателстваза осъждането им по политически мотиви. Те били станали жертвапросто на „длъжностно престъпление“ и на „превишаване на слу-жебни пълномощия“.

На този фон Анджей Вайда не престава да напомня, че филмът муне е „антируски“ (както вече започнаха да пишат някои масови рускимедии), че днешните руски граждани не носят отговорност за престъп-ление по заповед на тогавашното Политбюро. Той е убеден, че „Катин“ще бъде показан и в Москва, за което е отправена покана от „Мемо-риал“.

В Полша вече определят новия филм като „национална реликва“.Именитият публицист Бронислав Вилдщайн каза снощи в една отпървите дискусии по телевизията, че след увлеченията по „декон-струкция“ и „демитологизация“ на миналото вече е дошъл моментътза неговото реално възприемане в цялата му, понякога подтискащатрагичност. Адам Кжемински смята, че „Катин“ ще запълни едназееща бездна в общественото съзнание. Въпреки че днес „всяко детезнае какво се е случило с полските офицери в Катин – писа историкът– досега тази трагедия отсъстваше като културна икона. Именно неясъздава Вайда днес със своя филм.“

Като българи този дебат не ни оставя безразлични. Ние същоимаме своя Катин. Нашият Катин обаче е дело на сънародници и траеняколко месеца – от септември 1944 до пролетта на 1945 г. По иронияна историята броят на жертвите е приблизително същият – около 30000. И пак – из цвета на нацията: военни, търговци, адвокати, ме-дици, държавни служители, духовници, местна и национална инте-лигенция – избита варварски, по най-жесток начин от завладелитевластта пратеници и агенти на партията, виновна и за Катинскататрагедия.

247

Тъжната разлика е в това, че за разлика от „всяко полско дете“, уче-ниците у нас знаят малко за масовите кланета, поразили Страната нарозите преди 60 и кусур години. Паметта на загиналите се тачи отшепа сънародници, за тяхната съдба и за страданието на близките импишат и напомнят броени издания с маргинално разпространение.

Времето за мемориални творби, които да се превърнат в „културнаикона“, в памет на трагедията ще дойде чак, когато обществото узрееза тях. Дано само тогава да не е прекалено късно ... Ω

* 19.09.2007

248

Руски медии или съветски *

Реакции в Москва след „Катин“ на Анджей Вайда

След завчерашното посещение в Русия на полска държавна делегация,водена от президента Лех Качински и след варшавската премиера нановия филм на Анджей Вайда „Катин“, руските печатни медии се над-преварват с един от друг по-осъдителни и загрижено-навъсени опусипо адрес на своите западни съседи.

Голямата „ежедневна делова газета“ РБК daily, под чиято глава де-ликатно е посочено, че се издава в партньорство с германския Handel-sblatt пише, че първата визита на полския президент в Русия оставилаповече въпроси отколкото отговори. Недоволството на вестника епредизвикано от това, че Лех Качински не си направил труда да по-сети Москва, а стигнал само до Смоленск и участвал в заупокойнатаслужба пред мемориала в Катинската гора. Вместо да литне след товадо Кремъл и се разцелува със сегашния му обитател, както би желаланавярно редакцията на „деловата газета“, полският президент се вър-нал във Варшава за премиерата на новия филм на Вайда „Катин“.

За да помогне на озадачената редакция и на навярно не по-малкообърканите читатели, РБК daily кани политолога Олег Неменски отСлавянския институт на Руската академия на науките. Младият ученоценява и визитата, а и филма на Вайда като „част от общодържавенсоциално-образователен проект в Полша за преразглеждане ролятана СССР във Втората световна война“.

Целта била да се променят настроенията на поляците, за които, съг-ласно социологически проучвания, образът на Червената армия билвсе още „по-малко черен“ отколкото този на Вермахта. Филмът наВайда, според руския учен, е един от най-важните актове на тази кам-пания. Днешна Полша не желае мир с Русия, смятат и Неменски, иинтервюиращият го журналист. Полша се стреми към „замяна наРусия като център на постсъветското пространство и към сформиранена конфедерация на „освободените“ народи с център във Варшава,присъединяване на Украйна, Белорусия и Кавказ в една обща евроат-лантическа структура“.

Всичко това се поднася с пълна сериозност на руските читатели на„деловата газета“, която за по-голяма убедителност дори изписва в

249

подзаглавие внушителното „Варшава мечтае да заеме мястото наМосква“.

Добронамереният наблюдател би могъл да допусне, че става думапросто за частното мнение на частен всекидневник. Същото щяхме данаправим и ние и да си затворим очите пред поредицата сродни подух материали през последните два дни в руския печат, ако не ни бепопаднала солидната Российская газета. Това е правителственияторган на Руската федерация, писаното в нея може и трябва да се мерисъс златарска везна – от страниците на Российская газета към стра-ната и чужбина звучи гласът на белокаменна Москва.

Нека чуем какво прогласява той по повод Катинската трагедия иновия филм на световния майстор Анджей Вайда. В нарочен комен-тар един от Российските елитни журналисти Алекандър Сабов с тре-вога констатира: „Сегашните траурни мероприятия в Смоленск(трудно се произнася думичката „Катин“ наистина, я по-добре да я за-меним със „Смоленск“ - бел.авт.), предшестващи полската премиерана новия филм на Анджей Вайда не ни приближават, а още повече ниотдалечават от истината“.

Бързо става ясно, откъде черпи авторът убеждението за тъй песи-мистичното си заключение. Оказва се, че според Российская газета„официалната версия за катинската трагедия“ и „чистосърдечнотопризнание на съветската вина за Катин“ е трябвало „да се харесат наЗапада“. Днес, смята правителственият вестник, далеч „не всичко втова дело е очевидно“.

В текста многозначително се подчертава, че за масовите разстрелина полски офицери светът е научил точно след поражението на Вер-махта край Сталинград. Официалната версия се основавала на единединствен документ – предложението на наркома на Вътрешните ра-боти за ликвидиране на поляците, събрани в лагера край Катин. Спо-ред Российская газета това дори не бил оригинал, а ксерокопие,резолюцията на него, кой знае защо отсъствала, левият ъгъл на доку-мента бил прегънат ...

Тук авторът оставя досетливия читател сам да си направи изводите– явно, че на скритото ъгълче е имало отрицателна резолюция – иотиде, та се не видя „единственото“ доказателство за съветската вина.Ако резолюцията беше положителна, пита Александър Сабов, нимащяха да я скриват с бял лист при копирането? Въпросът кой е правилтези загадъчни ксерокопия и защо ли той трябва да е имал интересда скрие сталинския подпис, не вълнува повече правителствения ко-ментатор, той бърза нататък: имало наистина и някакъв документ на

250

конвойните войски за етапиране на офицерите от другите лагери в по-сока Катин, но това била обичайна практика според Сабов – тези отполяците, които били лоялни към съветската власт били просто отде-ляни от онези, които изпитвали враждебни чувства към Русия и пре-хвърляни в други лагери ...

На това място търпението и на най-флегматичния читател, незагу-бил изцяло паметта си, се изчерпва безвъзвратно. Горното се пише внай-сериозния руски вестник, въпреки че през 1992 г. Борис Елцинпредаде на тогавашния полски президент Лех Валенса документи отнай-секретния съветски архив – т.н. „Папка № 1“. Сред тях – реше-нието на Политбюро за екзекутиране на 25 700 полски пленника,снабдено с подписите на Сталин, Берия, Ворошилов, Молотов и пр.,откъс от непосредствената заповед на НКВД за провеждане на раз-стрелите от 5 март 1940 г. и справката от 3 март 1959 г. на тогавашнияминистър на вътрешните работи Шелепин до Хрушчов, с която мудокладва, че са били екзекутирани 21 857 поляци и предлага личнитеим дела да бъдат унищожени.

Въпреки всички тези документи, влезли от години в научно обръ-щение, въпреки други, буквално безбройни, външни доказателства исвидетелства, днешна полуофициална, нека я наречем така, Русия от-ново запява познатата от десетилетия ария на Лъжата: нищо не е до-казано, никой не е хванат на местопрестъплението, ние не смевиновни. В допълнение, вместо лошите германски реваншисти, сегана позорния стълб се приковават коварните полски ревизионисти.

Арията е позната, но тя бе позабравена през последните 10 –15 години. Днес гласове като пискливия солист на Российскаягазета ни карат да се питаме дали са наистина руски тези жур-налисти. Или атрибутът съветски не пасва по-добре към миро -гледа и методите им? Ω

* 09.12.2007

251

Ан Апълбаум:„Русия не учи уроците на миналото“*

През 2003 г. в Америка излезе книга, на която бе писано да станехристоматийна за всеки, интересуващ се от престъпленията накомунизма в Съветска Русия под ръководството на Ленин иСталин. „Историята на Гулаг“ от една от най-реномиранитеамерикански журналистки Ан Апълбаум бързо стана световенбестселър и бе отличена през следващата година с наградатаПулицър. Колумнист на Washington Post, постоянен автор на WallStreet Journal, на Financial Times и Economist Апълбаум търпеливои настойчиво опознава Източна Европа като кореспондент въвВаршава и репортьор от местата на събитията през бурнитегодини в края на 80-те и началото на 90-те на миналия век. Тясвързва съдбата си с полския дисидент и по-сетнешен политикРадек Сикорски, днес министър на отбраната на Полша и може биточно чрез полския опит успява да постигне особена сетивност зачовеконенавистната същност на обявилия се за най-прогресивенобществен строй.

От половин година Ан Апълбаум е стипендиант на Американската ака-демия в Берлин. Една вечер в началото на декември тя се срещна съссвои читатели и почитатели в претъпканата зала на Библиотеката впамет на жертвите на сталинизма в Източен Берлин. Темата на лек-цията ѝ бе съветската лагерна система и развитието на днешна Русия.

Ан Апълбаум отдаде дължимото на своя голям предшественик Алек-сандър Солженицин, чийто труд за разлика от нейния е написан бездостъп до архиви и документи. „Архипелаг Гулаг“ е изграден самовърху свидетелствата на устната история, създавана и предавана наавтора от лагерниците и жертвите. Тогава това поражда у някои за-падни изследователи съмнения в достоверността на книгата. Днес, сопита на своите почти десетгодишни проучвания в архивите, Ан Апъл-баум твърди, че картината описана от Солженицин отговаря изцялона историческата, документирана истина. Разказаното от лагерни-ците, каза тя, се оказа точно и правдиво, колкото и нечовешки и неве-роятно да звучаха много от детайлите за западния човек.

252

Първата част на лекцията си Ан Апълбаум посвети на общите изводии поуки за десетилетната история на Съветския съюз, които тя е из-влякла от работата си в архивите, от посещенията и срещите по мес-тата на робския труд. Цялата територия на СССР е била разделена на470 лагерни системи, състоящи се от хиляди големи и по-малки ла-гери. Не е имало що-годе значително населено място, което да не ебило заобиколено от наказателни колонии и учреждения за принуди-телен труд. От разпореждането на Ленин през 1918 г. за разкриванетона първия концентрационен лагер до 1953 година, когато умира Ста-лин, през лагерите са преминали 18 милиона души. Още 6 – 7 ми-лиона са били депортирани и насилствено заселени в охраняемиселища, така че общо 25 милиона души са станали жертва на съветс-ката затворническа система.

Става дума за гигантска армия от роби на държавата, цялото все-кидневие на които е било подчинено на една идея – от тях да се из-влече и последната капка трудова енергия, без оглед на статута им начовешки същества. Според Ан Апълбаум, която до скоро бе считаназа „лява“ в рамките на американската политическа координатна сис-тема, лагерите не са били предназначени основно за унищожаване нахора. За тази цел Сталин е разполагал с екзекуционни команди, коитоусърдно са си вършили работата. Системата на Гулаг е била съставнаи съществена част на съветската икономика, в която на лагерницитее била отредена просто ролята на оръдия на труда. Авторката е силновпечатлена от докладите на отговорни лица, на инспектиращи обек-тите ревизори на всички нива, намиращи се в архивите. От тях про-личава само едно – за ръководителите лишените от свобода не са хораа инструменти, неодушевени оръдия на труда, за които трябва да сегрижиш и да ги поддържаш с достатъчно брашно например, та да нети измрат преди да изпълнят задачите на плана.

Често пъти контактите с граждани на днешна Русия са оставили уавторката не по-малко подтискащо впечатление от срещите с доку-ментално съхранената история. Тя разказа за общуването си с жител-ката на Воркута Женя, днес безработна геоложка, дъщеря надепортирани след войната и унищожени в Гулаг полски родители.Воркута зад полярния кръг, където цари тъмнина 6 месеца в годината,където минус 30 – 40 градуса са нормални температури през зимата,а през лятото животът става нетърпим от блатната треска и пълчи-щата комари. Воркута – синоним на робския труд, където през десе-тилетията въгледобивът е отнел живота на милиони лагерници. Женя,която познава историята на Воркута много добре, не желае както по-

253

вечето жители там, до днес да приеме абсурдността на целия проект,тя кълне т.н. „демокрация“, която затворила мините и я оставила безработа и отказва да обсъжда въпросите на миналото. Щом човек катоЖеня, казва Ан Апълбаум, дете на репресирани до смърт родителизаема тази позиция – какво остава за останалите, не така лично пост-радали нейни съграждани.

* * *

Втората част на своята лекция американската журналистка посветина въпроса, защо в днешна Русия толкова рядко се говори за Гулаг, запрестъпленията на комунистическия режим като цяло. Как стана така,че в страната на гигантските мемориални комплекси до днес на прак-тика липсват паметници в чест на именните и безименни жертви насъветската епоха? Ан Апълбаум не може да се примири с мисълта, че20 години след „Glasnost“ в Русия не е имало нито един процес срещувиновниците за терора, прилаган в страната и чужбина. Държаватане е направила нищо, за да способства разкриване истината за мина-лото, не е създаден институт за паметта, репресираните не са полу-чили никакво обезщетение. Президент на Русия е офицер от КГБ,който гордо нарича себе си „чекист“, нарицателно, каращо запозна-тите да потръпват от страх и погнуса.

Още по-обезпокояващо според Ан Апълбаум е отсъствието на об-ществен дебат по въпроса. Тя изрежда пример след пример за пасив-ността и дори враждебността към тази тема на по-голямата част отруското население. При това авторката проявява донякъде разбиранеза настроенията на днешните руски граждани. Всекидневният животтам е изключително тежък за повечето хора. Те водят непрестаннаборба за икономическото си оцеляване и нямат сили за сложни ана-лизи и болезнени завръщания в миналото. Освен това през десетиле-тията Русия е преживяла толкова трагедии, че темата за лагерите сеизмества в общественото съзнание от гладните петилетки на индус-триализацията, от мрачните военни и следвоенни години. На автор -ката често е бил задаван въпросът: „Откъде накъде репресираните щеполучават обезщетение, нали всички ние живяхме трудно“.

Мнозина правят според Ан Апълбаум неоправдана връзка между де-бата за престъпленията на миналото, който се водеше в обществото повреме на Горбачовата перестройка и последвалата икономическа ка-тастрофа и социална криза през 90-те години. Това ги кара да отхвър-лят безкритично всеки днешен опит да се говори откровено закомунистическите десетилетия. Решението да отречеш миналото като

254

абсурдно и престъпно, когато си провел целия си живот в него и си билпасивно винтче в голямата обществена машина, се взема трудно и из-исква сила. За много руснаци, казва Ан Апълбаум, е невъзможно да седистанцират от съветската история, защото пропагандата я е превър-нала за тях във въпрос на чест и гордост. Не са малко хората, които савъзприели рухването на СССР като съдбоносен личен удар и казватднес, че какъвто и да е бил животът в онези години „но поне живеехмевъв велика и мощна страна и всички ни уважаваха“.

Същинската причина за липсата на обществен дебат обаче, споредАн Апълбаум, е другаде. Тя е в състава на ръководната клика, коятодържи страната в своята властова хватка. Бивши комунисти и КГБ-исти не могат да имат интерес от обсъждане на миналото. СамиятПутин може да не е бил лагерен комендант, но принадлежността мукъм организация, която, ако се проведе откровен анализ на миналото,би била определена за престъпна, вреди на така желания му имиджна реформатор. С всяка измината година става все по-ясно, че катего-ричният отказ от правдив прочит на историята и от покаяние на ви-новните влияе разрушаващо на целия руски обществен организъм.Ако руснаците днес знаеха истината за онова, което Сталин е сторилна чеченския народ през 40-те години на миналия век, този тип война,който те водят днес в Кавказ, едва ли би бил възможен. За Ан Апъл-баум агресията на руската армия в Чечения в края на XX век в мора-лен план може да се сравни с немислимия сценарий днес Германияотново да навлезе в Полша. За съжаление много малко от руснацитеосъзнават това.

Пропуснатата възможност истината за миналото да се каже гласнои да проникне в съзнанието на обществото влияе и на всекидневнияживот на обикновените руснаци. Само липсата на откровен анализможе да обясни нечувствителността на повечето от тях към растящатадържавна цензура в средствата за масова информация, пасивносттаим пред всеобхватното присъствие на тайната полиция в живота им.Срастването на тайните служби с мафията, която е техен пряк продукт,възражда спомените за комунистическото минало. Знаковите убий-ства на Анна Политковскаяя и Александър Литвиненко, каза Ан Апъл-баум, са именно резултат на арогантното самочувствие на органите, чеса вече безнаказани, че за тях просто няма ограничения.

Много малко са хората в днешна Русия, които чувстват отговорности дълг за разкриване на извършеното в страната им спрямо техниясобствен и спрямо съседните народи. Ето защо миналото като зловещакутия на Пандора препречва пътя напред и на бъдещите поколения.

255

Публиката, препълнила залата на Библиотеката в памет на жертвитена сталинизма в Източен Берлин, прие с аплодисменти и живо учас-тие в дискусията лекцията на американската журналистка. За привик-налите към условностите на германския медиен пейзаж, яснотоизложение на Ан Апълбаум прозвуча като навременно и сериознопредупреждение. Ω

Ленинградско сияние

* Април 2005

257

Приятелството си е приятелство,но нефтът струва пари *

Завърши посещението на руския президент Путин в Германия.Между него и личния му приятел, германския канцлер Шрьодер, от-ново бяха разменени взаимнополезни подаръци: В горещата фаза напредизборната борба за най-важната федерална провинция СеверенРейн-Вестфалия Шрьодер получи възможност да се представи катодинамичен канцлер, осигуряващ солидни сделки на бизнеса и ра-ботни места на избирателите. Путин си заминава от Хановер с поиз-лъскан имидж на европейски ориентиран, просветéн автократ, вчийто заден двор няма нищо, от което би трябвало да се срамува.

По време на посещението бяха сключени осем многомилиарднисделки между германски и руски фирми. Най-впечатляващ е съвмест-ният проект на Газпром и BASF за разработката и експлоатацията назападносибирското находище „Южнорусское“ с предполагаем обем нагазовите залежи от 700 милиарда кубически метра. В медиите тук пре-обладават положителните анализи на новата перспектива пред герман-ския бизнес, хронично зависим от внос на суровини и от нови пазари вчужбина. По-слабо се чуват гласовете, които предупреждават, че Гер-мания все по-необратимо затъва в енергийна зависимост от Русия.Малко са политиците като депутатът от ХДС Фридберт Пфлюгер, койтонедвусмислено припомня, че „колкото и да е разумен енергийниятсъюз с Русия, не бива да се забравя, че Русия разглежда енергийнитедоставки като потенциално средство за натиск срещу зависими от неястрани, нещо което не се крие и от руското външно министерство.“

Досега така и не съм срещал анализатор, който пряко да зададе втукашното медийно пространство въпроса дали вече не сме свидетелина този натиск по отношение на Германия и дали на него не се дължимекостта на немските реакции по отношения на конфликта в Чече-ния, или на съдебната разправа с концерна Юкос.

Все пак прави впечатление, че особено сред лявоориентираните ту-кашни вестници, традиционно благоразположени към социалдемок-ратите, през последните дни зачестиха скептичните коментари надемонстрираното безусловно приятелство на канцлера Шрьодер ипрезидента Путин.

258

Frankfurter Rundschau пише днес: „В Хановер в морален план отновобе демонстрирана „сивата зона“ на германо-руските отношения ...Какви са конкретните резултати от мотото на канцлера: „Чрез търго-вия към постепенни промени“? В Украйна Путин се завърна към по-умерен и цивилен тон, заради собствени търговски интереси. Но поотношение на конфликта в Чечения имаме само разговори с цел про-такане вместо смели импулси в кавказката политика. Това съвсем неса публично заявените от канцлера откровени отношения“.

Süddeutsche Zeitung коментира: „В панаирното градче на ХановерПутин може да мине и за либерален реформатор, но не у дома и съссигурност не в оценката, която ще му даде историята. Чрез безуслов-ната си подкрепа за Путин Шрьодер създаде за момента известнопредимство на германския бизнес. Но едва след години и десетилетияще се покаже дали с това е успял трайно да осигури германските енер-гийни нужди. И в единия, и в другия случай подкрепата от страна наГермания на един автократ е прекалено висока цена.“

Интересно пространно интервю публикува вестник Berliner Zeitung.В него Робърт Амстердам, канадският адвокат на хвърления в затвораруски олигарх Михаил Ходорковски твърди: „Шрьодер е съучастникна Путин“. Според Амстердам „Правителството на ФРГ участва съв-местно с руското държавно ръководство в разбиването на нефтенияконцерн Юкос. Германският канцлер е съучастник в кражба и аз нямада пожаля усилия, за да разкрия германското съучастие в тази опера-ция“.

Според адвоката на Ходорковски две германски финансови инсти-туции са подпомогнали руските власти в акцията им срещу Юкос –Дрезднер Клайнворт Васерщайн и Дойче Банк. По поръчение на рус-кото правителство те са участвали както в изготвянето на оценката надъщерната фирма на Югос Юганскнефтегаз, която бе продадена натърг на 19 декември миналата година, за да се покрие данъчният дългна Юкос, така и в предоставянето на милиарден кредит на Газпром,за да може да закупи Юганскнефтегаз. Кредитната оферта е оттегленаедва след като Юкос се обърна към съда в САЩ, без това да осуети раз-биването на Юкос и обявяването на процедура по несъстоятелност.

Според Амстердам участието на двете банки е станало с подкрепатана канцлера, за да се създаде предимство на германския енергиен биз-нес. На всеки участник е било добре известно, че не става дума за ре-довен и коректен търг, а за инсценирана и противоречаща намеждународното право национализация. „До сега не съм ставал сви-детел на подобен ход на западно правителство, което, за да облагоде-

259

телства собствената промишленост погазва принципите на правоватадържава“, казва в интервюто си Робърт Амстердам.

Докато в Кремъл никой не прикрива възгледите си и разбиванетона Юкос отговаря напълно на разбиранията на тамошните ръководи-тели, германското правителство според Амстердам, подкрепяйкифирми, участващи с комерсиална цел в нелегални сделки, действа отчист опортюнизъм. Така канцлерът Шрьодер пропилява репутациятана своята страна преди всичко в страните от Източна Европа, коитоса още по-зависими от руските енергийни доставки, отколкото Герма-ния. „Питайте ръководителите на Латвия или Унгария какво смятатза германската политика спрямо Русия“, добавя Робърт Амстердам изавършва: „Благодарение на политиката на канцлера Шрьодер сери-озно страда имиджът на Германия в Източна Европа.“ Ω

* 11.09.2005

260

Двуглавият Путин пак работи в Германия *

В края на миналата седмица Владимир Путин посети Берлин, самодни преди парламентарните избори в Германия. Под неговия и подпатронажа на личния му приятел Герхард Шрьодер бе финализиранамногомилиардна сделка между руския гигант Газпром и германскитеконцерни E.ON и BASF.

Спогодбата предвижда полагането през Балтийско море на тръбо-провод за земен газ от Виборг в Русия до Грайфсвалд в Източна Гер-мания. Тръбопроводът ще е с дължина 1200 км, а общият обем насделката ще надхвърли 5,7 милиарда евро. Предвиждат се отклонениякъм Швеция, Финландия, както и към руския анклав около Калинин-град. Полша и трите балтийски републики остават встрани от трасето.В рамките на реалната политика е трудно е да си представим акт, на-ситен с по-силна отрицателна символика за източноевропейските съ-седи на Германия, от ръкостискането и прегръдките на Путин иШрьодер под одобрителните погледи на германския едър бизнес.

Основната идея за мощен тръбопровод за земен газ от руските си-бирски залежища към Западна Европа не е нова. От години се рабо-теше над проект за наземна конструкция през Украйна и Полша,чиято реализация щеше да бъде освен всичко друго и много по-ико-номична. Същевременно наземният тръбопровод бе съществена частот съвместната енергийна политика на Евросъюза – осигуряване нуж-дите на Западна Европа и същевременно интеграция на енергийнитесистеми на държавите от Източна Европа. За страни като Полша и Ук-райна транзитните постъпления от преноса на газ през тяхна терито-рия биха допринесли за политическа и икономическа стабилизация.

След „оранжевата революция“, обиден на Украйна и на подкрепи-лата разбунтувалите са „малоруси“ Полша, президентът Путинспешно промени плановете и руската страна започна преговори съссвои германски партньори по съвършено нов проект – газовтръбопровод по дъното на Балтийско море, заобикалящ несигурнитеи несимпатични съседи.

Реакциите преди и по време на посещението на Путин в Берлин незакъсняха. В Полша и Литва водещи политици говорят за трайна дес-табилизация в региона, президентът Квашневски настоява ЕС да се

261

намеси активно, тъй като „Германия и Русия строят тръбопровод, за-обикалящ Централна Европа и преговарят зад гърба ни“. Опозициятав Германия, чрез свои външнополитически експерти като ВолфгангШойбле и Фридберт Пфлюгер, осъди непрозрачно водените прего-вори, при които най-сериозно засегнатата страна Полша е била на-пълно изолирана.

Нещо, което едва ли може да се заяви открито на официално поли-тическо ниво, е, че воден за пореден път от късогледи предизборнисметки, канцлерът Шрьодер загърби един от консенсусните прин-ципи във външната политика на следвоенна Германия: след трагич-ния опит от 1939 г. никога, по никакъв повод и от никоя политическасила в Германия да не се водят преговори с Русия зад гърба и в ущърбна Полша.

Преди три години Герхард Шрьодер вече наруши друг непоклатимпринцип на германската политика – трансатлантическата солидар-ност. За да привлече гласовете на трайно поразените от антиамерика-низъм германски избиратели в разгара на предизборната кампания2002 г., той отказа подкрепа на съюзническата акция срещу терорис-тичния режим на Садам Хюсеин.

Сега, подписването на договора с Русия, предвидено за октомври беспешно пренасрочено, за да съвпадне с горещите дни преди решава-щите за бъдещето на германския обществен модел парламентарни из-бори. Полупрегърнат с Владимир Путин в Берлин, канцлерътШрьодер показа, че е загубил всяка външнополитическа мярка катоне престана да хвали руския президент и да му благодари за „личнотоприятелство“, с което той го бил почел. След като вече бе назовал Вла-димир Путин „изряден демократ“, сега Шрьодер развълнуван споделикакъв „голям късмет“ било, че страната му има насреща си събеседниккато Путин, който говори отлично немски и познава добре Германия.

От какъв род са „познанията“ на Владимир Путин е известно навсеки, чувал за кариерата му на КГБ-истки разузнавач в Дрезден вкрая на 80-те години. Преди сегашното му посещение в Берлин из-вестният руски писател Виктор Ерофеев го оприличи в медиите наорела от руския герб – едната му глава обърната на Запад, а другатавсе още фиксирана на Изток. Дали да не разширим алегорията – ед-ната глава на днешния кремълски стопанин е главата на държавник,вторачен в глобалните съдбини на света, другата – на подполковника-вербовчик на агенти от Дрезден, незагубил очевидно и до днес способ-ността да омагьосва и кара събеседниците си да изключват здравия сиразум. Както писа френският философ и публицист Андре Глюксман

262

в последната си книга: „Един път член на ЧК – завинаги член на ЧК:това е и си остава кредото на Путин. ЧК – съветското Гестапо, пред-шественик на КГБ, бащата на днешния ФСБ...“

Като потвърждение на горното, точно в дните на Путинското посе-щение в Берлин, тук станаха известни факти за продължаващата ак-тивна дейност на „бивши“ колеги на днешния руски президент вГермания. След публикувано в списание Focus журналистическо раз-следване, Федералната прокуратура е започнала следствие за шпио-наж на неназована „руска специална служба“ на територията наГермания.

Става дума за следната история. Преди осем години Германскоторазузнаване (BND) е извело конспиративно от Русия капитан, служещвъв военното радиоразузнаване, който бил предложил услугите си нагерманците още докато е служил на територията на бившата ГДР.Както е прието в такива случаи, руският „перебежчик“ получава новасамоличност и се заселва на неизвестно място в Южна Германия.Оказва се обаче, че то далеч не е било неизвестно за някогашните ко-леги на Владимир Путин.

Местоживеенето, подробности от бита и дори номерът на паспортана регистрирания с кодово име „Крайбрежна мъгла“ бивш руски офи-цер са станали известни на ФСБ, писа неотдавна Focus. Според в-к Berliner Zeitung съществена роля в разузнаването на секретните данние играл човек, приближен на някогашния министър на ДС на ГДРЕрих Милке. Днес този бивш служител на Щази работи като частендетектив в Берлин. По поръчение на предишните си московски ко-леги той се заема с отговорната задача по разкриването на предателя.Германската служба BND отказва официален коментар, но както вечестана известно, е разпоредила вътрешно следствие, за да се открие из-точникът на секретната информация, криеща висок риск за животана доверилия ѝ се заедно със семейството си руски офицер.

Случаят има и друга интересна страна. От години се говори, номалко се знае конкретно за съдбата на активни в миналото или во-дещи съществуване на т.н. „спящи агенти“ сътрудници на Щази в Из-точна Германия и на Запад. Съществуват съмнения, че част от тях сабили „предоставени“ на разположение на различни руски тайнислужби. Нека не забравяме, че скоро след падането на стената зам.-министърът на Щази и бивш шеф на разузнаването на ГДР генерал Маркус Волф избяга спешно през Австрия в Москва, където прекарапочти година и половина. Едва ли куфарите му са съдържали самобельо и книги за прочит ...

263

Сегашната афера е първият, станал известен, случай на използванена сътрудник на Щази от съветското разузнаване в обединена Герма-ния. По принцип подобни произшествия хвърлят неприятна сянкавърху отношенията на две страни.

Не обаче и в предизборната ситуация в Германия. И не когато сесрещат, свързани с дълбока лична и служебна дружба, приятели катоВладимир Путин и Герхард Шрьодер ... Ω

* 27.10.2006

264

Газовият диктатор *

Всеки изминал ден след срещата на върха на ЕС във Финландия ми-налата седмица носи нови и нови подробности за безпрецедентнотов дипломатическия свят поведение на поканения като гост ВладимирПутин. Една след друга изтичат информации за реакциите на рускияпрезидент по време на официалната вечеря на правителствените идържавни глави, които водят до медийни коментари като: „Путин шо-кира Европа“, „Путин сваля маската на вежливостта“, „СамоуверениятПутин унижава ЕС“.

Оказва се, че с мъка скърпената обща позиция на лидерите на ЕСза проблемите на демократичното развитие на Русия, особено след не-отдавнашното убийство на Анна Политковская, е претърпяла круше-ние още преди в залата да бъде внесено главното ястие. Докатопремиерите на Дания, на Естония и на Полша отиват по-далеч от до-говореното и осъждат открито руската политика спрямо Грузия,Путин мрачнее от минута на минута зад кристалните сервизи на тра-пезата. Той избухва със злобна тирада срещу кавказката република,увенчана с предупреждението, че Грузия готви кръвопролитие, коетоРусия няма да допусне. Моментално се намесва френският приятелна Путин Жак Ширак, за да изтъкне, че спорът около Грузия не бивапо никой начин да влияе на дългосрочното руско-европейско сътруд-ничество. Както казва по-късно един от възмутените еврочиновници:„Ширак одра кожата на Грузия и я просна да съхне“.

На забележки за състоянието на човешките права в Русия, Путин отговаря с необичайна за този вид срещи острота. Той заявява,че няма намерения да слуша лекции и да приема поучения и от своястрана се оплаква от нарушенията на човешките права на рускоезич-ното население в Балтийските републики. Както отбелязват очевидци,руският президент не веднъж пренебрежително и сякаш с особеноудоволствие бърка Латвия с Литва. Критики за корупцията и органи-зираната престъпност в Русия Путин контрира с подготвени справкиза корупцията в испанския курорт Коста дел Сол, за лежащи в затворазаради стопански престъпления испански кметове и вмята: “Думатамафия не е от руски произход“. Според руския президент Анна Полит-ковская била убита от “сили, които се стремят да навредят на имиджа

265

на Русия“. Аргументацията фатално напомня пропагандата от онезигодини, през които младият Владимир Путин е закърмван с азбучнитеистини на Лубянка. От тук до заявлението, че тези “сили“ са направ-лявани от ЦРУ, остава само една крачка.

След шока, който са изпитали западните лидери пред напомпаниясъс самочувствие руски президент, не е учудващо, че в официалнитереакции преобладава облекчението от съгласието на Русия да включивъпросите на енергетиката в новата спогодба. Тя ще се договаря в за-мяна на изтичащия в края на тази година Договор за сътрудничествомежду Русия и ЕС. Преговорите започват през ноември на среща навърха ЕС – Русия. По думите на Путин Русия била готова да сключидокумент, с който да се положат основите на ново “стратегическо пар-тньорство“. Брюкселски чиновници, които подготвят европейскатапозиция на преговорите, се надпреварват да изразяват публично ра-достта си, че Путин сигнализирал съгласие въпросите на енергодос-тавките да станат интегрална част от Споразумението.

Уместно е да се запитаме дали радостта не е прибързана и дали ев-ропейските лидери ще са наистина в състояние да защитят дългосроч-ните интереси на своите граждани. Основанията за такъвскептицизъм не са малко. Още във Финландия Путин даде да се раз-бере, че Русия няма намерение да ратифицира Европейската енер-гийна харта. Съгласно Хартата Газпром би трябвало да отворитръбопроводите си и за чужди компании. Путин е заявил, че споредРусия за уреждане на въпроса ще е необходим “друг документ“. Акту-алните събития около два гигантски проекта с глобално значение –Щокмановото газонаходище под Баренцово море и т.н. проект Саха-лин-2 също предизвикват безпокойство сред големите западни инвес-титори.

За разлика от тях политиците продължават да се упражняват в про-фесионален оптимизъм.

Щокмановото находище се смята за най-голямото известно досегагазово поле. Преди месец шефът на Газпром Милер слиса света съсзаявлението, че въпреки съществуващите проекти и предварителнипреговори, неговият концерн е решил да експлоатира находището съ-всем сам, без никакви чуждестранни партньори. Миналата седмицаруски министър обяви публично, че чуждестранни компании, рабо-тещи в Русия, трябва да спазват най-строго руското екологично зако-нодателство. В противен случай дейността им ще бъде преустановена.

Очевидният обект на тази заплаха е концернът Royal Dutch Shell,който разработва на Сахалин един от най-големите в световен мащаб

266

проекти за добив на газ и нефт. Той носи името Сахалин-2 и е меж-дувременно последният чуждестранен проект от бранша, в койтоняма дялово участие на руска фирма. От месеци Shell е обект на заси-лен натиск от руски природозащитни организации, които обвиняватконцерна, че е променил трасето, че не е предприел нищо за подсигу-ряване от свлачища и че в случай на авария може да се стигне до ги-гантска екологична катастрофа. Уместно е да се запитаме доколко вднешна Русия е възможна подобна неправителствена кампания безтя да е дирижирана на държавно ниво. Решаващо за анализаторитена инвестиционния климат в Русия е, че Кремъл предприема оче-видна кампания за ограничаване или дори изтласкване от рускияенергиен пазар на последния, самостоятелно действащ концерн.

Пречки се правят и на други големи глобални компании, ангажи-рани на руския пазар – френската Total или TNK BP с британско учас-тие. Последната новост е, че Exxon, който също разработва голямпроект на Сахалин, е бил възпрепятстван да изнесе първия суров нефт,след като танкерите му са спрени за санитарен контрол и за проверкана безопасността.

За разлика от преди няколко години, когато Русия не разполагашесъс средствата, необходими за гигантските инвестиции в областта наенергоресурсите, сега Кремъл вече се вижда в състояние сам да фи-нансира и разработва проектите от стратегическо значение. Ролятана изпълнител на новата руска икономическа политика е възложенана Газпром. На срещата във Финландия Владимир Путин отхвърлипризивите да се прилагат пазарни принципи и в руския енергиен сек-тор като се позова на доминиращата роля на дистрибутор като E.ONв Германия. Мнозина смятат, че чрез новата си, твърда и конфронта-ционна, енергийна политика Русия се опитва да наложи така нарече-ната реципрочност в отношенията. Апетитите на Кремъл са насоченикъм дялово участие в концерна EADS, което неотдавна пак му бе от-казано, но преди всичко към участие в инфраструктурата на газоватадистрибуция в Западна Европа.

За сега политиците, а и бизнесът на Запад, непоколебимо отклоня-ват руското желание за поемане на част от разпространението на ев-ропейска територия. Президентът на Еврокомисията Барозо предлагакато алтернатива бартерна сделка – срещу отваряне на руския енер-гиен пазар да бъде сключена спогодба за свободна търговия.

Междувременно актуалните затруднения на чуждестранните ком-пании за добив на нефт и газ в Русия дават основание да очакваметежки и все по-фрустриращи западноевропейската страна преговори.

267

Във водещо бизнес предаване на BBC World Service неотдавна гостувареномираният аналитик на агенцията RusEnergy Михаил Крутихин.Любопитно бе да се проследи как откровените отговори на специа-листа по руските пазари оставиха и водещия, и гостите безмълвнипред лицето на новоразкрилите се пред тях реалности.

На въпроса как в Русия гледат на чуждестранните нефтени компа-нии, Михаил Куртихин даде възможно кратък и изразителен отговор– като на дойни крави. Докато в нормална бизнес среда на преговорисе сяда с цел резултатът да бъде от полза и за двете участващи страни,в Русия трябва да сте готови за това, че руската страна има намерениеда ви изиграе, да ви победи и да измъкне от вас максимално възмож-ното. Западните компании са обект на измама при дейността си вРусия, смята Михаил Крутихин. Има случаи, в които самият прези-дент Путин прави дадени обещания на големите международни иг-рачи, след това обаче министри, за които е изключено да действат безнегово съгласие, преследват и притискат същата компания до стената.

Крутихин настоятелно препоръчва на чуждите инвеститори в Русияда забравят световните принципи на бизнеса. В тази страна важатдруги правила и компания, която иска да прави бизнес там, трябва дасе съобразява с тях. Първото е, че без протекцията на държавни слу-жители е невъзможно да се работи в Русия. А държавните служителиса корумпирани. Ето защо на компанията ще се наложи да плаща над30 % от проектния бюджет за подкупи на официални лица. Западнатакомпания трябва също така да е готова да включи руски партньор, по-сочен от същия държавен служител, тясно свързан с руската фирма,която препоръчва. Михаил Крутихин знае от високопоставено лице впрезидентската администрация, че днес BP е нежелан участник на рус-кия пазар. Една от най-важните цели на администрацията, според из-точника на Михаил Крутихин, е BP да бъде изтласкан от своето участиев източносибирското газонаходище Ковикта край Иркутск.

Всичко това не предразполага към особен оптимизъм в навечериетона предстоящите в Москва преговори за „новото стратегическо сът-рудничество“. Като имаме предвид и разслояването сред държавите-членки на Евросъюза, специфичните енергийни интереси, коятовсяка от тях преследва чрез своите големи стопански субекти, оставамай само упованието на думите на Владимир Путин, казани на офи-циалната вечеря във Финландия: „Основната ни цел е, съвместно с Ев-ропейския съюз, да защитим християнството в Европа“.

Както се казва – от Путиновите уста, в Божиите уши ... Ω

* 18.01.2007

268

Лъчисти бели нощи край брега на Нева *

Тримата Владимировции санктпетербургските потайности

Съществува общо впечатление, че руските медии се намират подпълен контрол от страна на държавните власти на всяко ниво. Вгле-даме ли се обаче по-внимателно в някои печатни и особено в елек-тронните медии в интернет, бързо ще установим, че дебатът в тях емного разнообразен, задълбочен и смел и отговаря на най-добритетрадиции на интелектуалния и граждански елит на Русия.

През седмиците, които изминават след убийството на руския поли-тически емигрант в Лондон Александър Литвиненко, по темата се из-казваха и изказват журналисти, правозащитници и учени. Повечетосе опитват да я впишат в общата политико-криминална действител-ност на постсъветска Русия и търсят чрез нея отговори на важни въ-проси за сегашното и бъдещето на голямата страна.

Интересно е как в хода на актуалните анализи отново изплуват об-стоятелства, за които е писано през годините, но които все оставахане докрай уточнени. Ключов елемент при търсенето на истината залондонския покойник може да стане Санкт Петербург и свързванотосъс северната столица уникално преплитане на крупна организиранапрестъпност и политически фигури от доста едър калибър.

Преди две години в Ст. Петербург бе убит най-мощният от местнитеохранители Роман Цепов. Той бе влиятелна личност, бивш бодигардна кмета Собчак, на Борис Березовски и на Владимир Путин. Както сиспомнят журналисти на Spiegel, лична покана за кремълската церемо-ния по встъпване в длъжност на президента е красяла в рамка офисана Цепов. Според официалната версия смъртта е настъпила от преко-мерна доза колхицин – лекарство срещу левкемия, попаднало по стра-нен начин в тялото на здравия като скала Цепов. След като станахаизвестни подробностите за убийството на Литвиненко, мнозина сиспомниха, че следствието по случая Цепов преди две години бе уста-новило нетипични за обичайно отравяне симптоми. Разследващиятжурналист от „Новая газета“ Игор Королков научава от лекуващиялекар на покойника, че след смъртта на Цепов в тялото му е констати-рана радиационна доза, превишаваща милион пъти нормалното.

269

Николай Андрушченко от „Петербургская газета“, физик по образова-ние, отдавна проучва обстоятелствата на тази смърт и твърди, че приаутопсията се е оказало, че Цепов просто няма костен мозък – единот основните признаци за силно облъчване. Изяснява се, че предисмъртта си Цепов е пътувал до Москва и се е срещал с две много влия-телни фигури там. Това са днешният началник на охраната на Влади-мир Путин Виктор Золотов и бившият зам.-министър на МВР АндрейНовиков. И за двамата се знае, че дължат кариерата си на РоманЦепов. Според Андрушченко след срещата с тях Цепов се прибира вСт. Петербург, пие кафе и чай в местното ФСБ, прилошава му и вед-нага е откаран в болницата, където умира.

Формалните паралели с актуалното лондонско дело са очевидни.Британският Sunday Times дори твърди, че източник от специалнитеслужби посъветвал журналистите да поразровят случая с Цепов.

Когато стане дума за радиоактивно облъчване тези дни, първото ве-щество, което се споменава е полоният. В „Новий Петербург“ дори сепояви статия под интригуващото заглавие „Полоний и тримата Вла-димировци“. За кои носители на това красиво славянско име ставадума? Единият е Владимир Смирнов, близък приятел на втория Вла-димир – Путин от неговия петербургски период в началото на 90-те.В момента Смирнов е генерален директор на „Техснабекспорт“, вън-шнотърговско АД, което единствено разполага с лиценза да изнасяполоний в чужбина. Впрочем съгласно материалите на руски колеги,производството и износа на полоний в Русия са сред най-строго кон-тролираните от безчислени сътрудници на ФСБ дейности на Минис-терството на атомната промишленост.

Нещата стават още по-интересни, ако се вземе предвид, че споредпоказанията на днес покойния полковник от КГБ Евгени Олейник,Владимир Смирнов е бил свързан много тясно с най-мощната пре-стъпна групировка в Ст. Петербург – т.н. „Тамбовска мафия“. Не сатайна и неговите близки отношения с третия Владимир – Кумарин,всепризнатия „кръстник“ на групировката, която носи името на него-вия роден град. Руски журналисти наричат едноръкия Кумарин „нощ-ния губернатор“ на Ст. Петербург. Според германския Spiegel нямаполитик в северната столица, който да не е свързан с „Тамбовская“.

Разговарях по въпроса с познавача на източната организирана пре-стъпност в Германия, писателя и публицист Юрген Рот, автор на неедна книга по темата. Той потвърди версиите на руските колеги. Не-говите разследвания показват, че тримата Владимировци – Путин,Смирнов и Кумарин са обитавали до неотдавна съседни вили в

270

„Озеро“ – луксозен вилен „кооператив“. Юрген Рот припомня и неза-вършеното следствие в Германия срещу СПАГ АД, регистрирано вХесен дружество за недвижими имоти и инвестиции.

От 2003 г. срещу фирмата се води дело от прокуратурата в Дарм-щадт по подозрение в пране на милиони евро за „Тамбовская“. Пред-седател на Надзорния съвет на СПАГ е Владимир Смирнов. ЮргенРот разполага със сведения за разработки на германското Разузна-ване, сочещи, че във фирмения регистър при основаването на СПАГедин от учредителите е бил Владимир Путин, тогава още вицекмет наСт. Петербург. Информация в този дух за пръв път е публикувана отNewsweek през 2001 г. На следващия ден след излизането на броя, вмосковското бюро на списанието е извършен взлом, откраднати сакомпютри и е разрушено цялото обзавеждане. Стълбата, разказваЮрген Рот, през която са влезли разбойниците във втория етаж, ебила подпряна на предната фасада на сградата в район, който редовносе наблюдава от милицията.

Юрген Рот е събрал показания на финансови консултанти, коитотвърдят, че са срещали Владимир Путин при негово посещение въвФранкфурт на Майн в началото на 90-те години. Той е бил придружа-ван от Владимир Смирнов и е имал лични срещи и с Клаус ПетерЗауер, който по-късно става шеф на борда на предполагаемата пе-ралня на пари СПАГ АД. През 2003 г. бегли сведения за следствиетои за разкритията започнаха да се появяват в немските медии. ЮргенРот изказва предположението, че веднага след това разследванетосрещу СПАГ е спряно по политическо внушение. Въпросът е обсъжданв канцлерството, при което е избухнал скандал между двете герман-ски служби – криминалната и външното разузнаване по въпроса койе виновен за изтичането на информацията. От там нататък за СПАГ иза следствието не споменава никой.

Затова пък Юрген Рот разполага с разработка на Швейцарската по-лиция за организираната престъпност от 2001 г. В нея се говори завръзките на Владимир Путин с престъпна организация в Ст. Петер-бург, чийто лидер е Владимир Кумарин. Германският писател цитираследния пасаж от документа: „Важно за разследването е да се изяснисъщинският характер на отношенията между Владимир Кумарин,Владимир Смирнов и Владимир Путин ... Става дума за издигането идлъжностите на днешния руски президент по време на престоя му вСт. Петербург. Смятаме, че тези години са от решаващо значение, акоискаме да разберем позицията на Владимир Путин по отношение наорганизираната престъпност в Русия“. Германският експерт споделя,

271

че сред най-добре пазените тайни от биографията на днешния рускипрезидент са именно детайли от неговия петербургски период.

Но да се върнем към трагичната съдба на бившия бодигард на Вла-димир Путин, тъкмо от онова петербургско време, Роман Цепов. Жи-вата сянка на вицекмета, както бе писал за него Spiegel. Рускиятжурналист Николай Андрушченко е имал възможност да гледа опе-ративни кадри от погребението на скоропостижно поминалия се. Натях се вижда да плачат, прегърнати по мъжки, началникът на охра-ната на руския президент Виктор Золотов, предполагаемият шеф на„Тамбовская“ Владимир Кумарин, други високопоставени лица от пе -тербургското МВР и ФСБ. На погребението сякаш са си дали срещанай-известните криминални „авторитети“ на града и водещите фи-гури на „силовите“ държавни структури.

По-добър символичен акт за днешна официална Русия като че ли етрудно да си представим.

Макар и да не ни напуска усещането, че на другарската жалейка мяс-тото на един друг важен гост е останало незаето ... Ω

* 16.01.2008

272

Леденият гост *

Потънала под снежни преспи и забулена в мъгла, България посрещагост, пред чиито ледени обятия бледнеят и най-мразовитите капризина зимата.

В София за откриване на т.н. „Година на Русия“ пристига човекът,който за 8 години погреба всяка надежда за либерализирането наРусия и разруши основите на политическия живот там. При президен-тството на Владимир Путин Чечения бе превърната в пустиня, а жи-телите ѝ подложени на повсеместен терор. През годините на неговотоуправление понятия като свобода на словото, на медиите, на сдруже-нията загубиха в Русия всякакъв смисъл. Независимият от държаватабизнес бе заличен като икономическо понятие, а най-известниятнегов представител заточен за всеобщо назидание в Сибир.

Двама от най-гласовитите публични критици на Кремълскиярежим – уважаваната и слушана и на Запад Анна Политковская икрайно острият и непримиримо враждебен лично към Путин Алек-сандър Литвиненко бяха ликвидирани физически. Безброй са провин-циалните журналисти, правозащитници, еколози, чийто именаостават непознати на широката общественост и които загиват незабе-лязано или се подлагат на гонения и изолация, заради гражданскитеси позиции.

Системата на политическите партии, на изборната демокрация иравноправния обществен дебат на идеите не съществува в Русия напрезидента Владимир Путин. Тя бе заменена от авторитарния моделна „вертикалата на властта“, от господството на обвързана, в зависи-мости от мафиотски тип олигархия. Протичащият в момента процесна предаване на върховната власт в държавата от един ръце в други итоталното изключване дори на идеята за политическо съревнованиена различни кандидати илюстрира най-добре характера на режима вМосква.

В световен мащаб днешна Русия дължи своята мощ на два фактора.Единият е съществуващата от съветско време и, както вече бе обявено,подлежаща на разширяване и модернизация, армада от ядрени ра-кети. Другият е експлозивно растящата цена на енергосуровините, скоито Русия все още разполага в несметни количества.

273

Това са причините и то съществените причини, които карат т.н. „за-паден свят“ да се среща, да разговаря и да прави бизнес с обитателяна Кремълския дворец. Да премълчава на официално ниво, когато тойвъзражда, както в началото на миналата година в Мюнхен, заплаши-телната реторика на Студената война. Да преглъща все нови и новиограничения за западните инвеститори в Русия. Да се примирява с ре-национализацията на руската икономика и с агресивността на Москвапри осуетяване плановете за алтернативно енергоснабдяване на За-падна Европа. Да продължава да прави бизнес с Русия и да се съоб-разява политически с нея като страна, постоянен член на Съвета засигурност.

Да приема Путин като неминуем партньор, но не да му се обяснявав любов. Да гледа на Русия като на сериозен и важен съсед, който небива да бъде пренебрегван, но не да ѝ декларира вечна признателности преклонение заради въображаеми благородни помисли в далечнотоили близко минало.

Точно обратното става в България днес. С инсценировката на визитата на Владимир Путин сегашният по-

литически и бизнес елит на България – новоприетата членка на Ев-ропейския съюз и НАТО – показва пред целия свят, че не се еосвободил от бремето на миналото. Демонстративното преклонение,сантименталничене и сервилност пред Русия, пред нейната икономи-ческа експанзия, лично пред нейния президент и обкръжението му,са петно върху новия облик на страната в Европа.

Всъщност става дума за облика, който всеки патриотично настроени демократично мислещ човек би желал България постепенно да при-добие. Защото сегашната проруска кампания пасва изрядно към на-личния и изграждан с десетилетия грозен образ на Родината катонай-верен сателит на Москва. Все още такава е преобладаващата славана България на запад от Нови Сад. И кампании като сегашната, кол-кото и да се украсяват с етикети от рода на „вечна благодарност къмбратята освободители“ или „нашият гарант за сигурни енергодос-тавки“ само допринасят като образ на България да се налага казанотоот един руски официален представител в пристъп на откровеност –„нашият Троянски кон в Европа“.

Колкото до енергийната сигурност и очакваното кранче към горе-щия поток на руска енергия, което стиска в ръка Владимир Путин –украинци, поляци, грузинци и дори белоруси усетиха с измръзна-лите си гърбове през изминалите две години какво означава реалнаенергийна политика. Те знаят колко струват подписите под договори,

274

когато на дневен ред идва наказанието за политическа непокорности за предимство на националните приоритети.

Тогава братската прегръдка бързо се превръща в ледени обятия.Нека покажем, че не се плашим от прикрити заплахи. Нека дока-

жем, че има българи с достойнство. Нека припомним, че България еимала синове като Стефан Стамболов, Захари Стоянов и Димитър Пет-ков – благодарение на техния кураж и твърдост тя е оцеляла и се е из-мъкнала от северните задушаващи обятия.

Днес за нас това е къде-къде по-лесно. Трябва само да си припом-ним, член на какво семейство стана България преди точно една го-дина. И към какви ценности се е присъединила. Да излезем и гласнода заявим, че принципите, които олицетворява днешният руски пре-зидент, са вредни и са ни чужди. Ω

* 21.01.2008

275

Путин на четвърто мястов света по богатство? *

или

Защо президентство не се оставя в чужди ръце

Както пише авторитетният германски всекидневник Die Welt рускиятпрезидент Владимир Путин бил може би вече на четвърто място в таб-лицата на най-богатите хора на планетата.

Die Welt черпи от интервю с политолога Станислав Белковски све-дения за натрупано от днешния кремълски стопанин фантастичносъстояние, пред което неговите български обожатели могат само дачезнат в немощна завист.

Станислав Белковски, директорът на руския Институт за нацио-нална стратегия, бе човекът, който още през 2005 година пръв за-почна да пише и говори пред западни медии по темата-табу в Русия –имотното положение на държавния глава и на свързаната с него оли-гархия. Неотдавна данните на Белковски получиха потвърждение иот фондовия мениджър Олег Шварцман, който покрай другото съ-общи пред в-к „Коммерсантъ“, че управлява състояния на обща стой-ност 3,2 милиарда долара за членове на семействата на висши лицаот днешната Кремълска администрация, всички – бивши служителина тайните служби. Реномираният мениджър разказва и за друг свойактуален професионален ангажимент – одържавяването на частнифирми на безценица. За тези операции Шварцман употребява тер-мина „кадифена национализация“.

Според Белковски самият президент контролира днес 37 % от ак-циите на концерна „Сургутнефтегаз“, 4,5 % от акциите на „Газпром“,а чрез своя основен финансов „представител“ Генадий Тимченкодържи и поне 50 % от акциите на нефтената търговска групировка„Гунвор“.

Два са основните източници на финансовата мощ на днешната мос-ковска олигархия или на т.н. „Кремъл“ АД, пише Die Welt – банката„Россия“ и стремително разрастналата се групировка „Гунвор“. За 10години, „Гунвор“, започнала от нула като чисто руско ООД, стигнавече на трето място сред световните търговци на нефтопродукти по

276

обем на сделките . Оборотът на „Гунвор“ за 2007 г. достигна 43 мили-арда долара.

Компанията предпочита да работи дискретно, пише германскиятвсекидневник. Днес тя е собственост на шведския бизнесмен Тор -бьорн Торнквист и на вече споменатия, всеобщо наричан „най-близъкприятел на Путин“, руски и финландски гражданин Генадий Тим-ченко. Фирменият адрес на офшорната „Гунвор“ е в най-луксознияженевски квартал, на брега на езерото. Завесата, забулваща дейносттана „Гунвор“ се приповдигна един единствен път – в доклада „Волкър“за злоупотребите по иракската програма „Петрол срещу храни“ бяхаспоменати две фирми от групировката като нарушители на ембаргото.„Гунвор“ отрича, разбира се, всякакво участие.

Интернет ми помогна да открия една от не най-гласно афишира-ните дейности на „Гунвор“: в профила на компанията наред с покуп-ката и препродажбата на горива и суровини е посочено и „събиранена статистическа и аналитична информация“. Ученото си е учено,както казва нашият прозорлив (понякога) народ. Наистина – спореднякои източници Генадий Тимченко е работил по съветско време за-едно с Владимир Путин в Първо главно управление на КГБ – вън-шното разузнаване. Днес приближеният до руския президентбизнесмен е оценяван от аналитици като собственик на 10 – 14,4 ми-лиарда долара.

Ролята на Тимченко обаче далеч не се изчерпва само с препродаж-бата на нефтени деривати. Станислав Белковски твърди, че той есобственик и на дружеството Transoil CIS, един от акционерите на спо-менатата частна банка „Россия“ – според Die Welt основният двигателна Путиновата финансова империя.

Какво представлява банка „Россия“? В началото на 90-те години тяе просто закъсал петербургски финансов институт със славата набанка на КГБ и на определени среди на компартията. Днес тя е еднаот най-агресивно експандиращите банки в Русия с балансов капиталот 45 милиарда рубли. Покрай другото „Россия“ владее застраховател-ното дружество СОГАЗ (откупено от Газпром) и медийна империя на-чело с телекомпанията РЕН ТВ. В момента банката взема под свойконтрол и вестник „Известия“.

Възходът на банка „Россия“ е тясно свързан с на т.н. „дачен коопе-ратив“ „Озеро“ – компания от осем приятели от Санкт Петербург –пристрастени към риболова и някои други дейности. В началото на90-те те строят своите дачи на брега на носещото символично назва-ние „Езеро на комсомолците“, като при това полагат за всеки случай

277

сред къщурките и площадка за кацане на хеликоптери. Спокойноможем да разглеждаме този акт като символичен за бързото издиганена всички членове на дачния кооператив и преуспяването им в пуб-личния живот.

Един от тях от вече осем години изпълнява длъжността президентна Руската федерация. Според данъчната декларация на ВладимирПутин обаче излиза, че единствено той от „кооператорите“ е проспаликономическия бум на руския елит през последните години. По доку-менти семейството му притежава две стари ГАЗ-ки, квартира в СанктПетербург от 77 кв. метра, парцел от декар и половина край Москва,230 акции на банка „Петербург“ и 89 000 евро спестявания.

Съвсем другояче изглеждат нещата при останалите седем другарисъкооператори от „Озеро“. Те са днес шефове на големи акционернидружества, генерални директори в енергийния сектор, водещи мени-джъри и всеки от тях държи освен това значителна част от акциитена банка „Россия“.

Особено пикантен от немска гледна точка е фактът, че в Надзорниясъвет на „Россия“, позната в Германия като „банката на Кремъл“, за-седава един стар познат на разследващите журналисти тук – МатиасВарниг. Биографията на този господин, разкрита първо от публицистаЮрген Рот, силно напомня биографията на по-голямата част от днеш-ния руски елит. Според стар материал на Spiegel неговата дейност еобект на вниманието и на германското контраразузнаване. МатиасВарниг е бивш офицер на Щази, заместник началник на отдел в XVуправление на Външното разузнаване. След промяната той се издигадо представител на Дрезднер Банк в Москва, за да заеме след товапост в надзора на „Россия“. Нещо повече – след учредяването през2005 г. на дъщерната компания на Газпром „Северен поток“ (NEGP),която ще строи газопровода през Балтийско море, Варниг бе назначенза изпълнителен директор от руска страна. Негов колега като шеф науправителния съвет на NEGP е бившият канцлер Герхард Шрьодер.

И така – акционерите на банка „Россия“ са според тези, пръснатииз различни източници, данни, седем близки приятели на ВладимирПутин плюс дружеството Transoil CIS, чийто собственик е „пълномощ-никът“ на Путин Генадий Тимченко. В надзорния съвет на банка „Рос-сия“ заседава бивш служител на Щази, познат с Путин от времето мув резидентурата на КГБ в Дрезден и, както пише Spiegel, един от най-близките семейни приятели на президента днес ...

На същия президент, който според все по-зачестяващи разследва-ния е натрупал през изминалите години баснословно богатство. Но

278

който, според официалните данни, притежава само квартира от 77 кв.метра. Същият президент, чието близко обкръжение от администра-тори, мениджъри и олигарси владее около половината от руския бру-тен вътрешен продукт.

Дали въпросните 40 милиарда долара, все по-настойчиво припис-вани на Владимир Путин, са наистина негова лична собственост илиса разпределени сред членовете на онази всевластна групировка,която Владимир Буковски нарича „Система“, и която е истинският гос-подар на Русия и на съдбините на нейните граждани, не е от същест-вено значение.

По-важен е изводът, че който и да заеме формално Кремълскиятрон, натрупаното по толкова сложни схеми богатство няма да бъдеизпуснато с лека ръка. Властелините на нефта, газа и металургиятаще се погрижат лостовете да останат в техните ръце.

Путинизмът, обслужващ антидемократичната, олигархична и дъл-боко корумпирана прослойка може да съществува утре и без Путин.Затова той още днес е едно от най-сериозните предизвикателства къмцелия цивилизован свят. Ω

Една академия броди из…

* 21.12.2006

280

Академия с особени функции I *

Във връзка с версиите около убийството на Александър Литвиненков Лондон, напоследък стана дума за организации на ветерани от бив-шите съветски служби с определено отношение и към събитията наднешния ден. Това е повод да се запознаем с една от най-мощните об-ществени организации в Русия, за която в чужбина все още се знаемного по-малко, отколкото тя заслужава.

Става дума за АБОП – московската Академия за сигурност, отбранаи правен ред.

Преди половин година с руския колега Дмитрий Хмелницки попад-нахме на първите сведения за съществуването на Академията. Заехмесе с по-подробно разследване преди всичко в интернет, но и по другиканали. От линк на линк се заоформяха контурите на институция, ед-новременно анахронична и същевременно перфектно адаптиранакъм днешните условия в Русия и света.

Академията, за която в Русия почти не се говори в публичното про-странство, е основана през 1999 г. Президент е генералът от КГБ Вик-тор Шевченко, бивш командващ контраразузнаването наСтратегическите ракетни войски. Всички вицепрезиденти са генералиот КГБ. При всяка възможност президентът Шевченко изтъква, чеАкадемията е създадена по личната идея на тогавашния председателна Съвета за сигурност на РСФСР Владимир Путин. Целта на инициа-тивата била „да се обедини дейността на обществените организации,които се занимават с проблемите на сигурността и отбраната на дър-жавата“.

Идеята на о.з. полковник Путин е подкрепена от Министерствотона отбраната, МВР, ФСБ и от други висши държавни ведомства. Следофициалната ѝ регистрация през 2000 г. АБОП е утвърдена от парла-ментарната Комисия за сигурност на Думата като „водещ научен об-ществен център за научно-изследователско подсигуряване назаконодателната дейност“. В глава „Права и задължения“ от Уставана Академията е приведено следното: „...За осъществяване на своитецели Академията има право ...да участва в изработването на решенияна органите на държавната власт и органите на местното самоуправ-ление...“. Тук дори не става дума за консултиране на органите на дър-

281

жавната власт, а за пряко „участие в изработването на решения“. Т.е.за дейност, която в демократичните общества е прерогатив на избра-ните народни представители и на излъчените от политически партииоргани на изпълнителната власт. В случая АБОП си присвоява товаправо, разчитайки очевидно на попътните наставления, дадени ѝ отднешния президент на Руската Федерация.

Действителни членове на Академията са актуалните силови минис-три на РСФСР, сегашният и бившите премиери и общо 58 т.н. главина субекти на Федерацията. Като цяло в 60-те регионални филиалана АБОП са регистрирани между 6 000 и 8 500 члена. От изброенитена сайта имена, 30 „академици“ са явни служители на КГБ-ФСБ,преди всичко генерали, работещи на министерски, заместник-минис-терски и по-ниски длъжности. 23 са висшите армейски чинове. 35 сацивилните министри, зам.-министри и губернатори – в това число исамият президент Путин. Останалите са бизнесмени, учени и интелек-туалци, ако това понятие може да се употреби например по адрес намонополиста-скулптурен гигантоман Зураб Церетели или на барда на„новите руснаци“ Йосиф Кобзон.

С какво се занимава и как се финансира Академията? Според пре-зидента Шевченко, Академията набира средства от членски внос и отпоръчки за научни разработки в областта на държавната сигурност.В интервю от 2004 г. е посочено, че АБОП била съставила 193 научнипрегледа и 30 научно-изследователски труда по поръчка на Прези-дентството, на Съвета за сигурност и на силовите ведомства. Тезистрого засекретени разработки носят очевидно сериозни приходи, зада може АБОП да финансира гигантската си структура и неимоверношироката си публична представителна дейност.

Академията е учредила и редица ефектни отличия: орден „ПетърВелики“, орден „Св. Александър Невски“, премия „Юрий Андропов“и пр. Носители на ордените са руски и международни личности. Връч-ването става в Москва или в руските посолства по света от президентаШевченко или от някой изтъкнат о.з. генерал на КГБ. При селекциятана наградените обществени фигури личи, че се действа по добре раз-работена схема за публичен маркетинг и лобиране във всички струк-тури на западните общества. Имената са подбирани от различнислоеве и етажи на социалната и държавна йерархия на Запада. Те об-хващат политици, индустриалци, дейци на културата, кметове на про-винциални градчета и местни знаменитости.

За запознатите с историята на чекистката дейност през десетилетията,това не е изненада. Чрез присъдените ордени и чрез проникването на

282

свои членове и емисари в структурите зад граница, АБОП има възмож-ността за съвършено легално легендиране на преки вербовки. Същотака чрез тях в западните общества се поощряват симпатизанти и по-тенциални „полезни идиоти“, съгласно деликатния израз на В.И.Ленин. Захвърлили униформите, днес цивилни „академици“ без про-блеми кръстосват Европа, връчват ордени и организират колоквиумиза борбата с тероризма и проблемите на сигурността. Работа, която снищо не пречи, а напротив, подпомага тяхната привична от десетиле-тия тясно професионална дейност.

Германия е обект на особено внимание от страна на АБОП. Мина-лата година, за 60-ия юбилей на Победата, АБОП организира голямомероприятие в Москва на тема „Париж, Берлин и Москва – реалности перспективи“. От руска страна участват представители на всичкивисши държавни ведомства, включително Президентството, а от гер-манска – двата най-сериозни консултиращи правителството мозъчнитръста „Дружеството за външна политика“ и фондацията „Наука и по-литика“. На тристранния колоквиум са се обсъждали особено акту-ални за 2005 г. теми като: „Взаимоотношенията на Германия,Франция и Русия с източноевропейските си съседи: сътрудничествоили интеграционни конфликти?“ или „Франция, Германия, Русия ииракската криза“...

Любопитни са и някои от имената на отличените с ордена „ПетърВелики“ германски обществени деятели. Със снимка на сайта наАБОП е почетено тържественото връчване на ордена на вече покой-ния шеф на разузнаването на Щази Маркус Волф от страна на рускияпосланик Котеньов, сам член на Академията. Сред останалите удос-тоени са социалдемократическите политици – депутатът от Бундес-тага и днешен зам.-министър на външните работи Гернот Ерлер,премиерът на федерална провинция Бранденбург Плацек, председа-телят на Берлинския парламент Момпер. Сред останалите лауреатина АБОП правят впечатление Владимир Путин и току-що починалиятдиктатор на Туркмения Ниязов, получил за необикновените си за-слуги по сигурността два ордена – „Петър Велики“ и „Ломоносов“.

За разлика от парадната презентационна дейност на Академията,пó в сянка остава нейната образователна, квалификационна и комер-сиална дейност, за която ще разкажем в следващата част на пореди-цата. Ω

* 22.12.2006

283

Академия с особени функции II *

До тук опознахме само една страна от дейността на Академията. Наредс описаната вече АБОП, под същата „шапка“, но с отделен статут съ-ществува и АНБОП (Академия за национална сигурност, отбрана иправен ред). АНБОП е определена като „недържавно висше учебно за-ведение“, надлежно лицензирано и издаващо дипломи за магистър ибакалавър. Ректорът Валерий Радин е генерал-лейтенант от Държавнасигурност с трийсетгодишен стаж в Стратегическите ракетни войски.АНБОП обучава мениджъри, юристи и специалисти по публична ад-министрация. В Академията се преобучават и висшисти по курсове,съкратени на по 2-3 години и дори до 6 месеца. Подробности за учеб-ните програми на АНБОП не могат да бъдат открити в нета. Само туки там – на сайтовете на някои от регионалните ѝ филиали се намиратнамеци, че в Академията „се извършва преподготовка и повишаватквалификацията си сътрудници на силовите министерства; провеж-дат се фундаментални и приложни научни изследвания“.

Не е трудно да направим извода, че „недържавната“ Академия евсъщност трамплин за кадри на ФСБ, които се преквалифицират в ци-вилни професии и след това с дипломи в ръка се пръсват из частни идържавни фирмени и служебни структури.

АНБОП не е единственото научно звено на Академията. През 2001г. в нея е създаден Отдел за екстремална психология и психотерапия.Този отдел учредява заедно с Националната организация за невро-лингвистично програмиране и с Психологическата служба на Ар-мията на Руската Федерация интересния Московски психологическиуниверситет (МПУ). На сайта на МПУ профилът му е представен последния начин:

„Нашият Университет е необичайно учебно заведение. Само тук Виеще можете за осем месеца да получите популярна днес специалност,както и практически навици, които ще Ви осигурят достойно мястосред психологическата общност ... МПУ е селекциониран от МО наРуската Федерация за базов център по преподготовка на военни пси-холози и психотерапевти“.

Основна дисциплина, която се изучава в Университета е невролин-гвистичното програмиране (НЛП). Практическа цел на НЛП, според

284

университетския сайт е „скритото сугестивно въздействие върху без-съзнателното у човека, заобикаляйки неговите съзнателни възпри-ятия“. В статия на един от професорите на МПУ се описватпредимствата на невролингвистичното програмиране:

„Тази дисциплина ни дава възможност да влезем моментално в кон-такт с всеки човек, с всеки събеседник и да предизвикаме у него без-условно доверие към нас, незабелязано „да се сближим“ с него и давнесем в мислите и действията му отдавна необходими и желани отнас корекции. Затова тази психотехнология се използва широко и визбирателни и рекламни кампании, в управлението на различни ор-ганизации, в пропагандата и пр.“

А ето как са представени семинарните занятия за получаване на сте-пен „практик по НЛП“:

...тук Вие ще се научите:– да предизвиквате мигновено безсъзнателно доверие у своя събе-

седник – да влияете върху него скрито на вербално и невербално ниво– да владеете свободно методите на психическа саморегулация.

Дипломата за „специалист по НЛП“ и за „треньор по НЛП“ дава на за-вършилите курса „задълбочени познания по сугестивна лингвистика,както и по промяна на убежденията с помощта на НЛП“. След завър-шване абсолвентите ще владеят:

– познания за законите на човешката психика и нейната взаимо-обвързаност с езика

– особени лингвистични методи за влияние върху събеседника иумения за бързо намиране на „ключ“ към него

– умението да променят неговите убеждения на безсъзнателнониво и да управляват неговото поведение ...

В курса влиза изучаването на „недирективната хипноза“, която споредпрограмата на Университета дава умения:

– да разговаряте с човека на неговия език– да го принудите да говори на Вашия език– да вкарате събеседника си в транс в течение на минути– да отправяте скрити команди, които ще бъдат изпълнявани от

него– да се защитавате от манипулации ...

Нищо от описаното по-горе няма пряка връзка с психологията илипсихотерапията в медицинския смисъл на понятията. Абсурдно е дасе говори за университетско образование по описаните специалностив курсове от по 8 месеца. Очевидно тук целта не е подготовката на спе-

285

циалисти за лечение на хора, а за най-непосредствено обучение по ме-тодика за манипулиране на съзнанието – нещо типично за дейносттана специалните служби.

Особеното в случая е, че докато в миналото това обучение се извър-шваше в затворени ведомствени школи на МВР и МО, сега селекцио-нираните от АНБОП лица получават граждански дипломи отобществено учебно заведение. Отново срещаме познатата схема – об-ществена организация, учредена и ръководена от бивши висши слу-жители на ДС, подготвя по свои програми проверени кадри, коитослед това внедрява в различни сектори на гражданското общество.

За други, още по-занимателни страни от работата на АБОП ще го-ворим в следващата част от поредицата. Ω

* 27.12.2006

286

Академия с особени функции III *

С казаното дотук далеч не се изчерпват областите, в които АБОП ра-боти активно и без излишен шум, както се полага на организация набивши и настоящи чекисти. Една специфична сфери на дейност наАкадемията се реализира от нейното подразделение – компанията„Руски дом за одит“.

Ето как определя особеностите на одиторската дейност от гледнаточка на АБОП директорът на компанията (и разбира се, академик)Валерий Федотов: „При извършването на одит всяко предприятие илиорганизация предоставя на разположение на одитора цялата наличнаинформация за своята финансова и стопанска дейност ... Чрез одитаАкадемията ще заздравява механизма на икономическата сигурностна предприятията… Главната цел на нашия проект е одитът да бъдепоставен в служба на интересите на икономическата сигурност настраната и на всеки отделен регион“.

По дефиниция обаче одиторската работа изисква най-висока степенна поверителност, тъй като одиторът има всеобхватен достъп до тър-говските тайни на клиента. Случаят с компанията „Руски дом за одит“е уникален. Както прочетохме по-горе, става дума за одитори, коитосе ръководят не толкова от професионалния кодекс и специфичнатаза тяхната дейност нормативна база, колкото от „интересите на ико-номическата сигурност на страната“.

Едва ли е нужно да напомняме какви възможности дава на ФСБ поз-наването на фирмените тайни на цели отрасли от икономиката. Слу-чаят Ходорковски и разбиването на „Юкос“ са все още пресни впаметта ни. Впрочем трудно е да си представим как някоя фирма, при-влякла вниманието на „Руски дом за одит“ като потенциален неговклиент, би успяла да отклони настойчивия интерес на одиторска ком-пания, разполагаща с такива могъщи застъпници.

Рядко в медиите извън интернет може да се прочете съобщение запублични прояви на АБОП. Репортажите почти винаги се отнасят илидо поредно връчване на орден, или отпразнуване юбилея на заслужилветеран чекист, до откриването на нов регионален филиал на Акаде-мията или до благотворителен жест на АБОП в полза на реставриранправославен храм.

287

И все пак понякога завесата се приповдига колкото да хвърлим бързпоглед към някоя от професионалните прояви на обществената Ака-демия. Така например през май 2003 г. в Московския архитектуренинститут е проведен семинар на тема „Начини на въздействие и уп-равление на целева аудитория в съвременната реклама и пиар“. Ръ-ководител е професор, член-кор. на АБОП, шеф на отдела„Приложни методи за решаване на стратегически и тактически за-дачи при въздействието и управлението на личности, групи и масив политиката и бизнеса и в екстремални ситуации“. Цената за дву-дневния семинар е 180 $, в залата се допускат само предварителнозаписани.

През август 2005 г. Академията провежда заедно с МВР и данъчнатаслужба двудневен закрит форум в хотел „Президент“ в Москва. Участ-ници са ръководители от системата на изпълнителната власт в Русия.Темата на симпозиума е „Икономическата сигурност на предпри-ятията като елемент на националната сигурност на Русия“. Всекиучастник плаща по 2200 US$.

Нека кажем няколко думи и за една „научно-практическа“ конфе-ренция, проведена от АБОП във Владимирския юридически институтпрез април 2005 г. на тема „Изправителната система в годините наВеликата Отечествена война: неизвестни страници от историята, ми-тове и реалност. Боевият и трудов принос на системата за ВеликатаПобеда“. Участва цяло съзвездие от днешни членове на Академията,ветерани от войната, организатори и палачи от Гулаг и днешни слу-жители от правораздаването и органите за сигурност. Изводът от кон-ференцията е единодушен: трудово-изправителната система далабезценен принос в победата над фашизма. Предприятията на Гулагпроизвеждали нефт и въглища, осигурявали дървесина, снабдявалиармията с продукти, боеприпаси, дрехи и обувки. Благодарение на ге-роическите усилия на служителите на МВР стотици хиляди лагер-ници успели да получат професионално техническо обучение игражданска специалност.

И това се говори с пълна сериозност през 2005 г. сл. р. Хр. на кон-ференция в Путинска Русия, в която, небрежно отминавано от вън-шния свят, постепенно и неумолимо се възраждат много отдоктрините на сталинската епоха, в която се събуждат за нов животмитове и масови психози и в която е възможно местният президентна филиала на АБОП в гр. Владимир, действащият генерал от вът-решни войски Морозов да заяви: „Днес всички ние сме длъжни да опа-зим онова, което беше и остава и досега прекрасно в работата на

288

правоохранителните органи, да съхраним благодарен спомен засвоите предшественици и да го предадем на онези, които идват следнас.“

Ако ставаше дума само за комична пенсионерско-ветеранска „Ака-демия“, събрала беловласи маргинали на следобедна раздумка и вза-имно окичване с ордени и грамоти, можеше да отминем случая сповдигане на раменете. АБОП обаче е организация, родена по лич-ната препоръка на президента Путин, в която членуват всички дей-стващи силови министри и практически целият елит на държавнияапарат на днешна Русия. Като „обществено сдружение“ Академиятадори и формално не подлежи на обществен контрол. Когато такаваорганизация ежечасно насажда неосталинизъм в комбинация с аван-гардни технологии за въздействие върху руското и западното об-щество, е крайно време да се взрем с голямо безпокойство наСевероизток. Ω

* 29.12.2006

289

Академия с особени функции IV *

България също може да се гордее с няколко лауреата на високи отли-чия на Академията. В специална секция на сайта на АБОП, посветенана „Източна Европа“, навярно неслучайно отделена от секция „Ев-ропа“, са изредени държави от бившия Варшавски договор заедно стехните лауреати. Наред с областния управител, с кмета на ВеликоТърново и с ректора на Университета в старопрестолния град, с ор-дена „Петър Велики“ с лента, I-ва степен е отличен и обозначенияткато кмет на град София „Стоян Софиянский“. Публикуваната снимкана широко усмихнатия лауреат бързо разсейва недоумението на чи-тателите за кой „Стоян“ става дума.

Добронамерено допускаме, че бившият софийски кмет не е знаелподробности за по-голямата част от дейността на АБОП. Но понежеси нямаме друга работа ще разкажем за една нейна характерна спе-цифика – благотворителната дейност в полза на ветераните от орга-ните и на техните пъргави днешни наследници. АБОП се грижизаедно с Фонда за подкрепа на бившите сътрудници на ФСБ (очевиднои на славните предшественици на тази организация) за материалнотоблагополучие на позакъсали другари. Как става това?

Например така: „АБОП оказва съдействие в привличането на доб-роволни вноски и пожертвования от руски и чуждестранни граж-дани, обществени и държавни организации, предприятия икомерсиални структури под формата на парични средства, ценникнижа, оборудване, инвентар, технологии, информационни ресурсии друго имущество...“. Успокояващо е някак да се знае, че бившителагерни надзиратели, снабдени вече и с “ценни книжа“, не са запла-шени от влошаване на жизнения стандарт, към който са привикнали.

Съвместно с Фонда са били организирани и тържествата (в заду-шевна, другарска обстановка) във връзка с 60-ия юбилей на СМЕРШ.Става дума за зловещата организация „СМЕрть Шпионам“, за коятов Русия допреди няколко години съществуваше обществен консенсус,че нейни жертви през 40-те години са станали преди всичко невинни,не по своя воля попаднали във вражески плен, верни на своята Родинаграждани. Днес обаче се чества юбилеят на техните мъчители и екзе-кутори.

290

Не е забравено и младото поколение. Особено онази част от него,която продължава родовата традиция в специализирани кастови уч-реждения: „Поема се шефството над Преображенския кадетскикорпус, в който се обучават деца и внуци на сътрудници на ФСБ…закупува се музикална апаратура и спортен инвентар, финансирасе секция по ръкопашен бой“. Иска ли питане? Ръкопашният бой си езадължително умение, без значение къде ще попадне питомникът вбъдеще – в редиците на организираната престъпност или в тези навластващата олигархия. В полза не само на подрастващите е постоян-ното съдействие, което се оказва на Дружеството за изучаване „исто-рията на отечествените спецслужби“. За културното издигане нацялото общество, съвместно с Фонда, се издават книги на същата тема,а веднъж годишно се провеждат и сигурно вълнуващите Лубянски ли-тературни четения.

За ролята на АБОП в днешна Русия говори преди всичко тържест-вената церемония в московската катедрала на Спасителя, на която съссъответната помпозност Академията отпразнува своята петгодиш-нина. Сред 300-те приветствия от министри, губернатори и глави нанаучни организации президентът е избрал и прочел поздравителенадрес от премиера на РФ Михаил Фрадков. В стил, типичен за съветс-ката номенклатура, в него се казва „Академията уверено се включи встроя на държавните институции, водещи активна работа по укрепва-нето на националната сигурност на Русия. Нейната крачка придобивавсе по-голяма увереност и твърдост“.

Сред чуждестранните гости се откроява една от най-мрачните фи-гури на постсъвесткото пространство – бившият генерален прокурорна Беларус, а в момента началник на президентската администрация,генералът от МВР Виктор Шейман. В своето приветствие в православ-ната катедрала академикът Шейман подчертава: „АБОП служи наблаго родната цел – възраждането на Велика Русия, тъй като възста-новяването на мощта на руската държава е най-важният фактор намеждународната сигурност“. Според дясната ръка на Лукашенко, Бе-ларус е верен съюзник на Русия, а „силовите ведомства на дветестрани действат като единен механизъм“.

В чест на юбилея от щедрите хранилища на Академията са се поси-пали като от рог на изобилието ордени и медали. Благодарение на ин-тернет можем да направим бърза справка за биографиите на някоиот отличените. Изводите оставяме за досетливите читатели. За орденПетър Велики са се наредили върволица съветски генерали и мар-шали, сред които се отличават маршал Сергей Соколов, отстранен от

291

Михаил Горбачов през 1987 г. след позорното приземяване на немскиспортен самолет на Червения площад, армейски генерал МихаилМоисеев, бивш н-к на генералния щаб на Армията, в момента частенпредприемач, специализиран в продажбата на самолетоносачи застаро желязо в Южна Корея. В този бизнес, впрочем, той е съдружникс друг от наградените – бившия главнокомандващ на ВМФ на СССРадмирал Владимир Чернавин. Още една забележителна фигура неможе да бъде отмината без внимание: c орден Петър Велики е бил на-кичен и 93-годишният Сергей Михалков, единственият в света поет,трикратно променял съставения от самия него химн. Ще припомним,че той е автор на сталинския химн на СССР от 1944 г. При Хрушчовслънчогледоподобният лирик елиминира от текста всички спомена-вания на „бащата на народите“. Така например куплетът

През бури сияе слънцето на свободата,Великият Ленин ни пътя озари:Нас отгледа ни Сталин — верни на народаЗа труд и за подвиг ни той вдъхнови.

се превърна във

През бури сияе слънцето на свободата,Великият Ленин ни пътя озари:За праведно дело той вдигна народа,За труд и за подвиг ни той вдъхнови!

През 2000 година, вече по поръчение на о.з. подполковник Путин,Михалков създаде трета версия на химна, този път във възхвала направославния „российски“ двуглав орел.

Сред представителите на страните, в които Академията е открилавече свои представителства като Куба, Беларус и Китай, с особена топ-лота бил посрещнат бившият н-к на генералния щаб на Българскатаармия генерал Стоян Топалов. Хронистът на АБОП развълнувано ци-тира на вътрешния сайт обръщението на българския гост: „Дорогиебратушки!“ За радост на присъстващия в залата елит на сигурносттаи обществения ред, генералът съобщил с удовлетворение, че предста-вителства на АБОП вече действат в новата и в древната столици наБългария – София и Велико Търново.

За характера на тяхната дейност засега можем само да гадаем. Ω

* 30.12.2006

292

Възкресяване на академично ниво *

или как АБОП се доказва в практиката

След всеки текст от вече проточилата се поредица за АБОП, ми сеструва, че сме изгребали темата до дъно, че едва ли е останал пропус-нат щрих, който да липсва в портрета на идейната рожба на ленин-градския полковник и днешен руски президент. Оказва се обаче, ченовините, свързани с нея, не престават и звучат все по абсурдно и зло-вещо.

Неотдавна се навършиха две години от трагичните събития в Бес-лан. В началото на септември 2004 г. руската армия използва срещуучилище, претъпкано със заложници – деца и техните родители –тежко въоръжение, танкове и огнепръскачки. Жертви на стълкнове-нието станаха 186 деца и 131 възрастни. От тогава по случая се водиследствие, тече и съдебен процес срещу единствения оцелял терорист.На следствието, в съдебната зала, пред националните и междуна-родни медии все по-убедително и обезпокояващо за Кремъл звучигласът на комитета „Майките на Беслан“ – съставен от роднини нажертвите. Те критикуват преди всичко неспособността на властите дапредотвратят терористичния акт. Настояват за адекватно разследванеи идентифициране на отговорните за трагедията.

Оказва се, че около половин година след катастрофата в района наБеслан, заедно с помощници от своята секта, с големи количества ли-тература и видеокасети се появява известният московски екстрасенсГригорий Грабовой. Масираната работа на прославилия се още следтрагедията в московския театър „Норд Ост“ „свръхсетивен“ лечител ебила насочена преди всичко към близките на жертвите, най-вече къмзагубилите по едно или няколко деца.

Сред поразените от мъка хора бързо се разпространява новината,че Грабовой обещава възкресяване на децата на тези, които повярватв свръхестествените му способности. На родител услугата възлиза напо 1000 евро. Започват вълнения, брожения, конфликти в семей-ствата, защото според майстора, за да сполучи възкресението, трябвада повярват еднакво силно и майката, и бащата. Което пък означавадвоен приход за фондацията на екстрасенса. Когато обещаните въз-кресения не се случват, екстрасенсът Грабовой обяснява това с неже-

293

ланието на мъртвите да се върнат на Земята. От неповярвалите женичудотворецът изисквал да му подпишат разписка „Аз, майката на за-гиналото дете ... се отказвам от неговото възкресение“...

Но кой е Григорий Грабовой? На междувременно изчезналия неговсайт в интернет той се представяше доскоро по следния начин: „Аз,Грабовой Григорий Петрович, роден на 14 ноември 1963 г. в село Бо-гара, Чимкентска област, Казахстан, заявявам, че съм Второто При-шествие на Исуса Христа.“ Грабовой, се казва по-нататък на сайта,притежава от рождение божествена дарба, може да предчувства съби-тията, да лекува от рак и СПИН 4-та степен и да „възстановява следфизическа смърт“. Когато посетил българската ясновидка Ванга, тяго нарекла Майстора или Осмия, което било сакрален символ на Хрис-тос. Пак според Ванга, Григорий трябвало да работи в Русия още 20години, след което щял да постигне това, за което мечтае.

За появата на Грабовой в Беслан в руския печат се заговори едвакъм средата на септември 2005 и то в много особен контекст. Първи,с ирония по отношение на шарлатана-екстрасенс, но най-вече сехидно злорадство по адрес на наивно повярвалите му жертви, съоб-щиха за „подвизите“ на Грабовой проправителствените „Известия“ иНТВ. Опозиционните „Новая газета“ и „Ежедневний журнал“ при-знаха, че всички журналисти в региона са знаели от месеци за актив-ната работа на Грабовой сред близките на загиналите, но съзнателноне са искали да захващат темата, за да не нараняват и без това съси-паните от мъка хора.

Въпросът за причината и точния момент на първите публикации натема Грабовой и „наивните беслански жители“ придобива същественозначение. Оказва се, че всемогъщият екстрасенс успял да спечелипрез последните месеци доверието и да оплете в плановете си по „съ-живяване“ на децата им известни имена от комитета „Майките на Бес-лан“, включително най-непримиримата критичка на Путин инеговите провоохранителни органи Сусанна Дудиева.

Комитетът бе наложил руският президент да приеме делегация намайките на 2 септември 2005. Протоколът от срещата им с Путин езаписан от самите участнички и се появи на няколко сайта в интернет,които оттогава са постоянно обект на сривове. Както писа една от без-компромисните руски журналистки Юлия Латинина, никой предимайките от Беслан не си е позволявал да държи такъв тон наВладимир Путин.

„Путин няма да им го прости“, писа Латинина тогава в „Ежеднев-ний журнал. И точно като по поръчка само дни след публикуването

294

на протокола от срещата, в проправителствените медии гръмна исто-рията за наивните кавказки жени, хванали се на въдицата на шарла-танина Грабовой ...

И тук „Новая газета“ направи едно откритие, което няма да про-звучи кой знае колко сензационно за запознатите с предишните ста-тии за АБОП и за нейните специфични сфери на дейност. След катоописва определени признаци за протежиране на Грабовой по вис-шите етажи на властта, включително с издаване на пропуск за Адми-нистрацията на президента от 1998 г., допуск до четене на лекции вЦентъра за обучение на Министерството по извънредните ситуациии в Министерството на образованието на РФ, заснемане от Министер-ството на културата на рекламен филм „Мисията на Григорий Грабо-вой“, вестникът съобщава, че през 2004 г. екстрасенсът е станал члени дори професор на обществената Академия за сигурност, отбрана иправен ред.

В редакцията на „Новая газета“ твърдят, че разполагат с копие начленската му карта и дипломата от АБОП. От вестника са се свързалис говорителя на АБОП, който проявил неинформираност по въпросаи поискал подборка от материали за Григорий Грабовой. Скоро следтова Академията съобщава, че Грабовой е изключен от нейните редове.

Едва сега стават по-ясни някои необясними на пръв поглед стран-ности в активната дейност на екстрасенса в района на трагедията. Отедна страна, на КПП-тата на ФСБ при влизане в региона журналис-тите са подлагани на сурови проверки, включително с изстискване натубите с паста за зъби, прослушване на всяка касета. При липса на ак-редитация те биват депортирани от града. Представители на опози-цията са задържани и бити, а политикът и шахматист Гари Каспарове посрещнат от организирана тълпа, обсипан с яйца и залят с кетчуп.От друга страна екстрасенсът-шарлатанин Грабовой получава въз-можност необезпокоявано да прехвърли от Москва половината сисекта в Беслан заедно с литература, касети и апаратура. На всички въ-проси на тази тема местните сътрудници на ФСБ отговарят с усмивка,че заниманията на сектата били лична работа на всекиго и държаватане можела да се меси.

Но всичко си идва по местата в момента, в който става нужно да сенамери компромат, да бъдат дискредитирани смелите, безком-промисни и непримирими „Майки от Беслан“. Те трябва да бъдат из-ложени чрез слабостта, която са допуснали в своята човешка мъка,чрез наивната си вяра във всемогъществото на шарлатанина Грабо-вой, професора от АБОП ...

295

АБОП, Академията, в една от учебните програми по сугестивна лин-гвистика на която, както помним, беше записано:

„...тук Вие ще се научите:– да предизвиквате мигновено безсъзнателно доверие у своя

събеседник – да влияете върху него скрито на вербално и невербално ниво– да умеете да променяте неговите убеждения на безсъзнателно

ниво и да управлявате неговото поведение“

Академията явно преминава от фазата на теорията в сферата на прак-тиката ... Ω

296

Подаръци за президента

* 08.10..2006

297

Русия остана с Човек по-малко *

Новината за подлото убийство на Анна Политковская сграбчва за гър-лото и премрежва погледа. Тя буди възхищение пред смелостта на по-койната и разгаря ярост пред наглостта на поръчителите.

В днешна Русия нейното име се бе превърнало в символ за непре-клонна, честна и неподкупна журналистика. В страната и в чужбина(когато ѝ бе разрешавано да пътува зад граница) гласът на Анна По-литковская бе слушан с внимание. Тя бе една от последните публичнифигури, които призоваваха към завръщане в царството на здравияразум, на почтеността и елементарните човешки ценности – в проти-вовес на официалната лъжа, на социалния разврат и грубото насилие,възцарили се поголовно в нейната Родина. Смелост и решителносткато нейните не се прощават от властващата бандитско-кагебисткавърхушка.

Първата мисъл, която неминуемо пронизва помнещия миналотобългарин, е смразяващият паралел със съдбата на нашия писател Георги Марков. И двамата получиха висшата мярка на наказаниезаради своята смелост, заради силата на разобличителното си слово.И двамата станаха обект на езическо жертвоприношение в чест нарождения ден на вожда: Марков бе прострелян с отровната сачма намоста Ватерло през 1978 г. в навечерието на Тодорживковия празники само здравата физика на писателя не позволи на шефа на МВР Ди-митър Стоянов да зарадва диктатора с радостната вест навръх рожде-ния му ден. Празничният дар за вчерашната рожденденска трапезана кремълския господар – смъртта на Анна Политковская – бе подси-гурен професионално и безотказно. И в двата случая провиждаме по-черка на КГБ и на неговите, нароили се официални и сенчести,правоприемници и наследници.

Два дни преди мъченическата си гибел Анна Политковская говориза последен път пред микрофона на радио Свобода. Внимателнотопрепрочитане и прослушване на думите й ни дава днес отговори намного от въпросите около нейното убийство. Прецизно и спокойно тяизброява чудовищните престъпления на кремълския наместник в Че-чения Рамзан Кадиров, съобщава за снимките на изтезавани и отвле-чени от него невинни, с които тя разполага и за подготвяна статия по

298

темата. В понеделник се очакваше излизането на поредната нейна ста-тия с разкрития за движещите сили в продължаващия десетилетиячеченски конфликт ...

„Всъщност не ставам за борец. Аз съм просто абсолютен журналист.А задачата на журналиста е да информира за това, което се случва“,беше казала веднъж Анна Политковская.

Тежко и горко на страна, в която това фундаментално верую ставапричина за кървава разправа. Ω

* 15.10.2006

299

Гласът на Анна Политковскаязвучи отново в Берлин *

Убитата миналата седмица в Москва руска журналистка Анна Полит-ковская бе често канена и изслушвана с внимание в Германия. Кни-гите ѝ излизаха без закъснение на немски и имаха своя принос запреобладаващо критичния поглед на интелектуалците, както от ляво,така и от дясно към Путинска Русия.

В Берлин през уикенда паметта ѝ бе почетена с траурна церемонияв сградата на всекидневника Frankfurter Allgemeine. Стотици граж-дани изпълниха остъкления, внушително-прекрасен след неотдавназавършилата постмодернистка реконструкция, закрит вътрешен дворна редакцията. Редовете в залата бяха плътно обкръжени от право -стоящи, други се тълпяха във фоайето, за да слушат по уредба много-часовия маратон по четене на страници от нейните книги.

Паметната церемония бе открита от Майнат Абдулаева, чеченскажурналистка, колежка и приятелка на Политковская от вестник„Новая газета“, в момента емигрантка в Германия. Тя припомни съд-бата на своята родина Чечения, терзана от години със средновековнажестокост от руската военщина, разказа за започналите през послед-ните седмици с нова сила расистки изстъпления по улиците на рус-ките градове в стила на националсоциализма в Германия, съобщи засписъци с имена на следващи жертви по руските интернет сайтове.

Необезпокоявани от властите групировки произнасят задочнисмъртни присъди над правозащитници като Людмила Алексеева,Светлана Ганушкина, Лев Пономарьов ... Екзекуцията на една от тях– Анна Политковская бе извършена публично, нагло и назидателноза всеки, дръзнал да последва нейния граждански и професионаленпример.

Към събраните в залата немски интелектуалци Майнат Абдулаеваотправи недвусмислен апел да не се отдават на илюзии за сигурност:„Когато и последният безстрашен руски журналист е елиминиран, то-гава убиецът с черната бейзболна шапка ще се появи пред вратата ина западноевропейските публицисти“.

Един след друг пред микрофона на подиума застават 14 именитиписатели и журналисти. Всеки чете избран от него пасаж от двете

300

последни книги на покойната Анна „Чечения. Истината за войната“и „В Путинска Русия“. В тях авторката насочва своите аналитични раз-следвания вече към самия център на властовите структури в Москва.С трудно сдържан глас пред неописуемите зверства, описани в откъсаза 45-ти десантен полк в Чечения, Моника Марон разказва за дванай-сетте дни, прекарани от обикновената чеченска селянка Розита, заро-вена в яма на открито, пълна с ледена вода, с решетка над главата подавтоматите на руски специални части. Тя чете за бруталните разпитина самата Политковская , за униженията на които я подлагат рускитевоенни, които тя самата нарича толкова неприлични, че не могат дабъдат описани. В паметта се врязват думите, изревани от руски пол-ковник към Анна: „Малко ти е да те разстрелят!“

Катя Ланге-Мюлер чете сцена, описана от Политковская, взетасякаш от преизподнята на Данте – в срутено от руската артилерия под-земие се тълпят чеченски жени около родилка, на която войниците непозволяват да напусне окупираното село. На призивите на жените даси спомнят, че и те имат майки и сестри отговаря гръмогласен хохот„Ние роднини нямаме, всичките сме от домове за сираци. И сме тук зада ви изтребваме, а не за да помагаме да се раждат нови чеченци.“ Про-сната на бетона пред гаврещите се руски войници, нещастницатаражда дете, което умира в ръцете ѝ. Представата за това, което изпитвахилещата се, надвесена над нея руска военна паплач, пише Политковс-кая, излиза извън всяко човешко въображение.

С часове залата е като вцепенена, на никого не му минава и през умда аплодира. След всеки нов четец слушатели стават от редовете и из-лизат във фоайето – местата им се заемат от правостоящи, други вли-зат в залата и попадат в разстлалата се смес от безсилие и ярост, коятосковава гърдите и замъглява очите на присъстващите. Четените от-къси от книгите на Политковская описват една противоестественожестока действителност. Те съкрушително надхвърлят всичко онова,което е в кръга на представите на живели десетилетен мирен и уст-роен живот средноевропейци. Може би и това парализира допълни-телно публиката.

На германски слушатели, зверствата на руската армия в Чечения,така както ги е видяла, записала и описала Анна Политковская въз-действат и на второ, по-дълбоко ниво. След поредица публикации идокументални филми, едва през последните 2 – 3 години тук станахапо-широко известни гигантските мащаби на насилията, извършениот Съветската армия над гражданското немско население през зиматаи пролетта на 1945. Това, което по различни причини е било премъл-

301

чавано с десетилетия в двете следвоенни Германии, постепенно на-влиза в общественото съзнание. В залата на Frankfurter Allgemeineонзи ден, от разказа на очевидец, слушателите имаха възможност даузнаят “на живо“ как в наши дни техни съвременници търпят същитенечовешки страдания, сполетели собствената им страна преди 60 го-дини.

За да се чуе гласът и на тези обречени, изтезавани и забравени отсвета хора, Анна Политковская отдаде своя живот. За да не бъде съд-бата ѝ безсмислена, както и съдбата на неизбежните следващи жертвиза свободата на словото в Русия – всички ние, които имаме възмож-ността все още да говорим и пишем свободно, трябва да показваме от-ново и отново на днешните властници там, че гласът на истината неможе да бъде заглушен. А това е нещо, което те много внимателно ре-гистрират ...

* 24.11.2006

302

Това фатално име “Пикадили“ ... *

Съвсем неотдавна смъртта на руската журналистка Анна Политковс-кая зловещо ни припомни убийството на Георги Марков в Лондонпрез 1978 г. Общото в двете престъпления бе специфичният моментна тяхното извършване – в навечерието и съответно на самия рожденден – на Тодор Живков тогава и на Владимир Путин днес.

В актуалното покушение срещу руския писател-дисидент Алексан-дър Литвиненко отново по поразителен начин присъства свързващ гос убийството на Георги Марков елемент. Във всички съобщения и ко-ментари за отравянето на бившия офицер от ФСБ се повтаря отновои отново едно название – “Пикадили“. Тъкмо в суши бара “Итсу“ наПикадили стрийт 167 е станала срещата на Литвиненко с италианскияпрофесор Марио Скарамела, след която започват симптомите на фа-талното отравяне.

За всеки читател на книгата на Христо Христов “Убийте Скитник“името “Пикадили“ събужда веднага съвсем конкретна асоциация.Предполагаемият извършител на убийството с чадъра, италианецътФранческо Гулино е воден като агент на Първо главно управление наДС именно под псевдонима “Пикадили“.

Разбира се съгласно нормалната логика и здравия смисъл не бивада се търси причинно-следствена или материална връзка между тритепокушения на основата само на споменатите съвпадения. Лекомис-лено би било обаче да пренебрегнем факта, че престъпни мафиотскиорганизации често вграждат наситени със символика елементи и жес-тове в своите акции. Те изпълняват функцията на повече или по-малко скрити послания до публиката и до потенциалните жертви.Оправдано е допускането, че и изградени на сходен принцип секретнислужби с десетилетен тоталитарно-конспиративен опит използватподобен арсенал за психологическо въздействие.

Не е нужно да се умува дълго, за да се схване знаковият смисъл наубийствата на Анна Политковская и на Александър Литвиненко. Идвамата бяха безкомпромисни критици на установения през послед-ните години авторитарен режим на бивши и настоящи кадри наКГБ/ФСБ в Русия. Анна Политковская правеше достояние на руската,но преди всичко на международната общественост факти за наложе-

303

ния безогледен терористичен режим в Чечения, за нарушаването навсички основни човешки права там. Александър Литвиненко издадекниги и написа многобройни статии за задушаващата хватка, в коятотайните служби държат руската политика, икономика и медиите. Под-робно документираното му разследване за взривовете на жилищниблокове в Русия през 1999 г. обвини пряко ръководството на ФСБ всъучастие при организирането им.

Неприкритата бруталност, с която се елиминираха двама от най-известните в чужбина критици на московския режим показва, чевече навлизаме във фаза, в която Кремъл, отхвърлил всякакви за-дръжки и скрупули, не се интересува нито за имиджа си в очите насветовното обществено мнение, нито държи сметка за преките поли-тически последствия. Убийствата на Анна Политковская и на Алек-сандър Литвиненко имат строго дефинирани адресати –политически и граждански активните противници на днешнияруски президент. При това изборът на всеки един от двамата съвсемне е случаен.

Екзекуцията на Анна Политковская е предупреждение към вътреш-ните “врагове“, към онези останали съвсем малко на брой в Русия пра-возащитници, публицисти, интелектуалци, които все още рискуват даизговарят, да пишат и публикуват неудобни за Кремъл истини, коитовсе още се осмеляват да разговарят със западни кореспонденти игости.

Мъчителната, жестока смърт на Александър Литвиненко пък е сиг-нал отправен навън. Тя убедително внушава на противниците в еми-грантските среди, на т.н. “перебежчици“ или според гебисткататерминология, на “предателите“, че за тях спасение и сигурност ни-къде и никога няма да има. Страхът започва да сковава руските об-щности на Запад. Не са много смелчаците като режисьора АндрейНекрасов, който даде поредица от силни интервюта през изминалитедни в няколко европейски вестника, който е бил всеки ден до леглотона Александър Литвиненко, и който в днешния Times цитира послед-ните прошепнати думи на умиращия, преди той да изгуби оконча-телно съзнание: “Мръсниците се справиха с мен ... Но те няма дамогат да се справят с всички останали.“

Чувам и чета припрени, самоуспокоителни разсъждения и на при-ятели, че това убийство само вредяло на Путин, че той нямал ника-къв интерес от него. А взривяването на Яндарбиев? А вкарването взатвора на Михаил Ходорковски? А екзекуцията на Анна Политковс-кая? Все вредни за имиджа на президента произшествия, все някой

304

интригант-конспиратор се е намерил да му подложи динена корапред света ...?

Напротив. Напротив !Кой друг освен завладелият Кремъл гебистки елит има по-голям ин-

терес именно от тези убийства? Кой е заинтересован по-силно от товада се кичи с безнаказаност и безпощадност пред очите на повлеченотовъв водовъртежа на национал-патриотизма руско население? Кой,опиянен от усещането за енергийно всемогъщество, желае да демон-стрира своето, унизяващо Запада, пренебрежение към всички естест-вени човешки морални норми?

Въпроси, чийто отговор не предвещава нищо добро за света, в койтони предстои да живеем, ако продължим все така да си затварямеочите пред тях.

Светът, в който Саша Литвиненко остави след себе си жена и нев-ръстен син ... Ω

* 01.12.2006

305

Смях в залата *

И в най-трагичната ситуация се случва да ни напуши смях. Понякогасе смеем през сълзи. В сегашния случай обаче смехът се съпровождаот скърцане на здраво стиснати зъби.

Може ли да бъде друга реакцията на многогласното, но хармоничнопеене, в което през последните дни се упражняват някои от светов-ните медии? За какво става дума?

Оказва се от една страна, че Скотланд Ярд вече без колебание иден-тифицира Русия като източника на смъртоносната радиоактивна от-рова, причинила гибелта на Александър Литвиненко. Нещо повече,участието на агенти на ФСБ, организацията наследник на КГБ, било„вероятно“ съобщава от Лондон Spiegel Online. Следствието се концен-трира все повече върху група от петима руски „запалянковци“, при-стигнали от Москва в Лондон за мача на ЦСКА с Арсенал внавечерието на покушението срещу неудобния на Кремъл емигрант.Именно тази група е ключовият елемент в разкриването на престъп-лението, смята изданието.

Английският Guardian описва подробно досегашните разкрития наСкотланд Ярд и добавя, че и легендарните служби MI5 и MI6 са севключили в следствието. Цитиран е служител на полицията, който,казвайки, че руската държава може би е замесена в убийството на Лит-виненко, добавя: „Само държавата би могла да има достъп до тозисмъртоносен радиоактивен материал“. Guardian бе онзи ляволибера-лен вестник, който в началото на аферата се отличи с допускането, чеемигрантът може и да се е самоубил по такъв екзотичен начин, поста-вящ пред радиационен риск и най-близките му хора. Сега същиятвестник пише, а други световни медии го преписват и препубликуват,че според следователите, убийците може би били „престъпни еле-менти от редиците на ФСБ или бивши нейни служители“.

До тук добре, ще си каже внимателният читател. Или зле – зависиот гледната точка. Но следващото заключение неминуемо предиз-виква споменатия по-горе тъжен смях. Оказва се, че „официалнотоучастие на правителството на г-н Путин“ под формата на пряка запо-вед за убийството на неудобния публицист, можело да се изключикато малко вероятно.

306

Ако обстоятелствата не бяха повече от трагични, а ситуацията не сеизостряше от час на час, горното заключение можеше да канди-датства за виц на годината. Оказва се, че някакви „престъпни еле-менти“, наследници на КГБ, на организацията, избила безбройбезименни свои противници зад граница, виновна за смъртта на на-пусналите редовете ѝ Игнатий Рейс, Валтер Кривицки, Фьодор Раз-колников, Олег Пенковски, решили напълно автономно да серазправят с най-гласовития недо брожелател на руския президент наЗапад. И то тъкмо в днешна Русия, в условията на тотално завземанена всички ключови постове в държавния апарат, в икономиката и ме-диите на Русия от кадри на същата организация ФСБ/КГБ. По стече-ние на обстоятелствата въпросният президент – самият тойофицер-гебист от кариерата – от месеци се обгражда с кохорта от най-доверени свои колеги от органите от Санктпетербургските си времена.

Но ето че британските следователи и по-точно информиращите низа техните версии медии, твърдо изключвали възможността някой отвисоките етажи на московската власт да е бил информиран за плано-вете на разпасалата се, недисциплинирана групичка „бандити от сре-дите на ФСБ“. Те просто били решили да зарадват стопанина наКремъл с пикантната новина за скоропостижната смърт на неговияличен враг Литвиненко.

Читателят се пита, от къде ли ще да се е появила тази британска уве-реност в невинността на руското държавно ръководство. Не оставадруго, освен да допуснем, че информацията е дошла от самите рускислужби, проявили загрижена готовност да помогнат в разкриванетона престъплението. А защо да не предположим, че Тони Блеър ерешил да вдигне телефона и да пита направо руския президент за не-говото мнение по случая. Може ли да му мине през ум да не повярвана думите на колегата Владимир, на неотдавнашния домакин на Г8,на човека, който държи в пазвата си ключето към несметните нефтении газови сибирски залежи, на съюзника в световната борба с теро-ризма?

А на нас, на които Господ не ни е дал свойството да вярваме такалесно, остава само да се смеем. През сълзи.

Или през стиснати зъби ... Ω

* 03.12.2006

307

Москва не вярва на сълзите.На кого вярва Лондон *

Не винаги е приятно да се окажеш в ролята на пророк. Особено когатопророкуваното развитие влиза в разрез с основни принципи, на коитоби трябвало да се изгражда нашето западно разбиране за правата начовека, за ненакърнимостта на човешкия живот и на правото на сво-бодно изразяване на мнение.

Във вчерашния коментар „Смях в залата“ направихме саркастичнотодопускане, че британските разследващи власти и държавно ръко-водство може да се посъветват с руските органи и с техния върховенглавнокомандващ и да приемат тяхното мнение за убиеца на Алексан-дър Литвиненко. Ето че днес пристигат вече съобщения за контакти нависоко ниво между Лондон и Москва, които явно са оказали влияниевърху атмосферата на заседанието на британския кабинет в четвъртък.

Както научаваме от Times, на заседанието премиерът Тони Блеързаявил, че „най-важното си остават дългосрочните отношения на Ве-ликобритания с Москва“. Друг министър изразил безпокойство оттова, че „случаят води до напрежения с руснаците“ и добавил, че „теса прекалено важни за нас, за да си позволим да се караме с тях зарадитази работа“.

Външният министър Маргарет Бекет информирала министрите заразговор с руския си колега, от когото научила, че президентът Путинбил ядосан от неспособността на британците „да накарат Литвиненкода замълчи в последните часове на живота му“. Москва приема пред-смъртното писмо на Литвиненко, в което той нарича руския прези-дент „безскрупулен варварин“, като част от добре организиранакампания, за да се навреди на имиджа на Путин преди срещата навърха в Хелзинки.

Британските пируети придобиват още по-съмнителен характер с из-казването на вътрешния министър Джон Рийд. Той предупредил ка-бинета да не се впуска в предположения за смъртта на Литвиненко иприпомнил, че „бившият шпионин“ бил замесен с „организиранатапрестъпност, с КГБ, с чеченците и с емигрантски руски олигарси“.

Внимателният читател, запознат не само със западноевропейскитесредства за информация, но прелистващ и някои московски медии не

308

може да не се сепне след впечатляващото изказване на отговорния завътрешната сигурност и борбата с престъпността британски министър.До сега правителството бе съобщавало само за готовност на руснацитеда окажат съдействие в следствието. След горното заявление из-глежда, че официални среди в Лондон започват да възприемат дориезика на кремълските медии и пропагандисти.

„Чеченците“, „олигарсите“ – това съвсем не е коректният и предпаз-лив стил, който сме свикнали да очакваме от службите на нейно ве-личество. Кои са „чеченците“? Ахмед Закаев – получилият с решениена върховния лондонски съд статут на политически емигрант минис-тър от кабинета на убития чеченски президент Масхадов? Закаев, тозисветски и европейски мислещ политик, който при всяка възможностпублично настоява за мирно разрешение на чеченския конфликт и неспира да призовава Москва на масата на преговорите? А „олигарсите“?Борис Березовски, напуснал Русия след подготвяно покушение срещуживота му? Бизнесменът, дразнещ Кремъл с легалното си пребиваванев Лондон – за разлика от живо погребания в азиатски лагер, след по-литически скалъпена присъда, Михаил Ходорковски?

Въвеждането в официалното говорене на западния свят на тозиезик и на това мислене може да означава само едно – поредна победана Путинската стратегия за пречупване на волята на демократичнитеобщества да защитават свои неотменими и ключови принципи. Такаотстраняването на един от ярко изразените противници на авторитар-ния руски режим, съпроводено с вече известните ни обстоятелства,постига своята главна цел. Изправени пред поредния пример на сла-босилно демократично колебание с носталгия си спомняме непре-клонността на лидери като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър предлицето на смазващата съветска ядрена мощ.

Поведението на някои днешни техни наследници придава на полу-забравената максима на Ленин от 1920 г. – „Те ще ни продадат и въ-жето, на което ще ги обесим“ – нова актуалност.

* 10.12.2006

309

Въпросът на въпросите *

Съществуват гениални престъпления. Гениални като мащаб или катоперфектна маскировка на извършителите. През последните седмициставаме свидетели на престъпление, гениално като замисъл.

Всеки изминал ден след убийството на Александър Литвиненконоси все нови и нови подробности, които допълват знаковото посла-ние, изпратено до всички нас от злия гений, стоящ зад атентата.

Бившият офицер от ФСБ бе символично име сред емигрантите отРусия на Запад. Никой друг не формулираше така крайно критичнатаси позиция спрямо днешното Кремълско ръководство. Не беше и мар-гинална фигура без гражданство и защита. Неотдавна бе станал по -даник на Нейно величество, ползваше се като застрашено лице отдържавна и частна охрана.

С неговото отстраняване, при това извършено по особено мъчите-лен и зловещ начин, вдъхновителите на престъплението показват, ченикой противник не може да се чувства сигурен пред тяхната крими-нална енергия и възможности. При избора на смъртоносното средствоте се придържат към най-добрата традиция на мафията. Когатотрябва да се накаже предател от собствените редици, само неговатасмърт не е достатъчна – жертва стават и членове на семейството му.Това се прави за назидание и сплашване на всички останали. Ето чеедна след друга идват новините за радиоактивно заразяване и на вдо-вицата на Александър Литвиненко, на баща му и дори на невръстнияму син. Отровата въздейства уникално – тя поразява не само жертвата,но и нейното семейство и най-близките приятели, бдящи в послед-ните дни до леглото на умиращия. Дозата, макар и не смъртоносна вмомента, е достатъчна според специалисти за по-късно развитие наракови заболявания. Дяволската порочност на замисъла неминуемопоразява въображението.

Идва ред и на по-глобалното послание на престъплението. В сър-цето на западната цивилизация е убит човек на свободното слово, кри-тик, възползващ се от едно от основните човешки права на собственомнение и гласното му изразяване. Убит е с непознато до сега смърто-носно средство. За всеки мислещ, отговорен или редови, член на за-падното общество сега става ясно: за пръв път е доказано на практика

310

съществуването на оръжие с невъобразим потенциал на въздействие.„Ние можем да го приложим навсякъде и в далеч по-интензивнаформа, ако това се наложи“ – това е посланието, което възложителитеизпращат до всички нас. Целта е вземането ни за заложници на собст-вения страх. Никой не знае кога и къде ще се разсее следващият пътсмъртоносният, незабележим дим от цигарата на може би неподози-ращ своята роля извършител-жертва, кога и къде ще се пръсне дозатаот спрея, годна да увреди фатално този път хиляди засегнати.

Затварянето на очите пред заплахата няма да помогне никому. Раноили късно се стига до ситуация, в която никоя отстъпка вече не е дос-татъчна за въздържането на агресивно поставящия своите условияпротивник. Историята, и то немного далечната, ни дава достатъчнопримери за това.

Наскоро Едуард Лукас писа в Times, че убийството на АлександърЛитвиненко маркира началото на нова Студена война. Едни се пла-шат от тази констатация, според други тя е все още само wishful thin-king, т.е. представяне на желаното за действителност. Но нима не етака, че ние, живеещите на Запад, общността, към която от 1 януарище принадлежи и България, имаме само един шанс да запазим свояутвърден през десетилетията демократичен начин на живот? Усло-вието е, колкото и непривично да звучи това в ушите на мнозина, по-желателното мислене на Ед Лукас да стане действителност.

Обратното би означавало незабележимото с просто око ерозиранена нашата ценностна културно-политическа система да напредва всетака, до превръщането ѝ в безволев склерозирал придатък на безми-лостно настъпващите източни гиганти. Все още не са много полити-ците на Запад, които осъзнават заплахата в цялата ѝ трагична сила.Но с всеки следващ акт, от порядъка на убийството на АлександърЛитвиненко, те ще стават повече. Процесът на конфронтация неиз-бежно носи в себе си изясняване на фронтовете. Въпросът е ще наме-рим ли навреме в себе си решителност и воля за оцеляване.

За оцеляване не само физическо, но и духовно, политическо и кул-турно … Ω

* 12.12.2006

311

„Последните му думи към мен бяха:Марина, толкова те обичам!“ *

Вчерашният брой на Sunday Times публикува резюме от разговор напредставители на редакцията с вдовицата на убития в Лондон рускиемигрант Александър Литвиненко

Както пише вестникът, интервюто е било много тежко за Марина,която е говорила през сълзи, на често прекъсван от вълнение англий-ски. Тя е споделила, че последните думи на умиращия преди да из-падне в кома са били „Марина, толкова те обичам!“

44-годишната вдовица решила да направи изявленията пред Sun-day Times, възмутена от тиражираните „напълно неверни измис-лици“ из пресата за съмнителния характер на нейния съпруг, за това,че той бил шпионин и измамник. В интервюто си тя подчертава, чесъпругът ѝ е бил честен човек, който винаги се е противопоставялна криминалния свят.

В необичаен за Times стил се цитират силно емоционални пасажиот разговора с Марина Литвиненко, която разказва за покойния като„любещ и грижлив баща и забележителен мъж, който ще липсва навсички ни“. Вестникът разказва как чувството за свобода във Велик-обритания постепенно накарало семейство Литвиненко да забравипредпазливостта и страховете. „Шестте години в Англия ни напра-виха други хора“, казва Марина. Тя, Александър и 12 годишният имсин Анатоли се заселват в Северен Лондон и постепенно навлизат вбита на чуждата страна. Александър често обръщал внимание натова, че за разлика от Русия, където всеки върши каквото си иска, въвВеликобритания нещата се определят от реда и от законите, валидниза всички.

„Разбира се, че Саша имаше врагове, но никога не съм предполагала,че може да е на прицела на убийци,“ разказва Марина Литвиненко.Същевременно тя съзнава, че неговите бивши колеги от ФСБ никогане са могли да му простят това, което той е сторил за разкриване напрестъпленията на службата.

Вдовицата е доста предпазлива в някои части от разговора и избяг -ва отговор на прекия въпрос дали властите в Русия или самият прези-дент Путин стоят зад убийството. На молба да коментира обещанието

312

на Тони Блеър, че отношенията между Великобритания и Русия нямада влияят на разследването на убийството, Марина казва, че Саша ви-наги е бил впечатлен от това, колко много означава отделната лич-ност в Англия и колко малко важи тя в Русия: „В Русия няма никаквозначение, колко хора са убити. Иска ми се да вярвам, че в Англия жи-вотът и на един едничък човек може да бъде много важен.“

Оказва се, че 1 ноември, денят, в който е отровен Александър, е на-ситен със символика. Точно на този ден преди 6 години семействоЛитвиненко успява да се измъкне от Русия и през Турция да заминеза Англия. Тук, в чуждата страна, далеч от руската подтискаща дей-ствителност, пред очите на Марина нейният съпруг започва развитие– бившият офицер на ФСБ се превръща постепенно в писател, в пуб-лицист, в борец за граждански права в своята Родина.

„Когато се запознахме, виждах в него много скрит потенциал – за-вършва разказа си Марина Литвиненко. – В Англия той стана истин-ски човек, истинска личност. Почти всяка вечер разговаряше с часовес Владимир Буковски. Това бяха неговите университети.“ Ω

* 15.12.2006

313

Настъплението на къртиците *

С нарастващо внимание част от обществеността в Германия регис-трира последните признаци за все по-нервната и брутална намеса накремълското ръководство в обществения живот не само в Русия, но ив чужбина.

Медиите тук отразиха новинарски и коментарно серията показниадминистративни и полицейски мерки, предприети тези дни срещудвижението „Обединен граждански фронт“ в Москва. Като връх навластовия произвол бе оценено нахлуването на тежко въоръжени ан-титерористични части в офиса на ръководената от Гари Каспаров не -правителствена организация. Бившият световен шампион по шах еедин от най-острите вътрешни критици на президента Путин. Поли-цейската акция, съпроводена с конфискация на компютри, на журна-листически материали и копиране личните документи на всичкиприсъстващи в офиса, бе проведена непосредствено след планираноучастие на Каспаров по германската телевизия. Той трябваше да севключи директно в най-гледаното германско телевизионно полити-ческо предаване на Сабине Кристиансен по обществения канал ARD.

Буря на възмущение не само сред консервативните медии предиз-вика новината, че включването на Каспаров е било отказано в послед-ния момент по „технически“ причини и с цел икономия на средства.Друг популярен експерт по Русия – водещият журналист Клаус Бед-нарц, чието участие също е осуетено от редакцията в последния мо-мент, научил, че той и Каспаров са били отстранени по настояване наруския посланик в Берлин Котеньов. Ще припомним, че това е съ-щият дипломат, който неотдавна произнесе трогателно сълзлива речпред гроба на заместник шефа на Щази Маркус Волф и го нарече най-достоен син на Германия и най-верен приятел на Русия.

Предаването по ARD трябваше да внесе яснота в главата на обърка-ния среден германски потребител около убийството на АлександърЛитвиненко. След пишманлъка на редакцията стана така, че вместокритичните към Кремъл участници в предаването бяха включенидвама „здрави“ другари – самият посланик Котеньов и популярниятлековат и лекомислен руски писател-емигрант в Германия ВладимирКаминер. Двамата дружно отхвърлиха всякакви конспиративни тео-

314

рии за някакво, уж внушено от Москва, убийство и се подиграха с „ис-терията, обхванала германското общество“.

Дипломатът Котеньов обвини медиите тук, че създавали с комента-рите си паника в населението и цитира писъмце, получено от разтре-вожено германско дете, което моли „милия чичко посланик“ да пуснататомната бомба, която баща му казал, че Русия се готви да използва,направо върху родното село на детето, та всичко да свършело по-бързо. В предаването бе включен и президентът на „Шалке“, който ко-ленопреклонно благодари на Газпром за спонсорството на футболнияму клуб, както и представител на едрия германски бизнес, преливащот оптимизъм за предстоящи трицифрени милионни печалби от сто-кооборота с Русия.

Сабине Кристиансен, водещата телевизионна журналистка на ARD,е позната в гилдията и сред ангажираната публика като дългого-дишна, дискретна симпатизантка на социалдемократите и лично набившия канцлер Герхард Шрьодер. Последното ѝ политическо ток-шоу преля чашата на търпението и на най-издръжливите комента-тори. Както става известно, на шеф-етажа на самата телевизия цариброжение и недоволство от подбора на гостите в предаването. Във вът-решно писмо до главните редактори се изразява загриженост за ре-номето на цялата телевизионна журналистика, върху коятоотлъчването на Гари Каспаров от ефир хвърля сянка.

Признаци за изнервената реакция на Кремъл могат да се открият ив административните пречки, които се поставят пред планирания засъбота в Москва така наречен „Марш на несъгласните“ с активнотоучастие на всички опозиционни на Путин граждански организации –от крайно ляво, до умерено консервативните сили. Властите реагиратпо своему – агресивно, с подчертано „антизападна“ насоченост: за не-деля е свикана манифестация на фанатично предани на Путин, покомсомолски организирани националистически кохорти на младеж-кия съюз „Нашите“. Формалният повод е 65-тата годишнина от бит-ката за Москва и победата над германската армия пред стените награда през 1941 г. Докарването на стотиците хиляди активисти щеструва по експертни оценки 10 милиона долара. Сумата разбира се едреболия за преливащата от газовопетролни долари държавна хазнана Русия.

Ново доказателство за риска, който носи в днешна Русия общува-нето със западни медии, комбинирано с непокорна на Кремъл пуб-лична позиция, е случаят с московската писателка Елена Трегубова,автор на политбестселъра „Байки кремлевского диггера“. Тя е попу-

315

лярна и в Германия, а тези дни ѝ предстоеше посещение на редицанемски градове за четения и представяне на неотдавна излезлия тукнеин сборник „Мутантите на Кремъл. Моят живот в царството наПутин“. Трегубова има кариера на известна журналистка, работила евъв вестниците “Русский телеграф“, “Известия“ и “Коммерсантъ“,бивш член е на т. нар. “кремълски пул“ (акредитираните в Кремължурналисти) при Елцин и Путин. Заради бестселъра, наситен със съб-рани от първа ръка убийствено-презрителни характеристики на рус-кия президент, Трегубова е уволнена от “Коммерсантъ“.

Току-що нейното берлинско издателство съобщи, че авторката сеотказва от пътуването до Германия и за известно време се налага дасе оттегли на сигурно място, далеч от обществеността. В мейл до ре-дакцията Елена Трегубова пише, че „всеки контакт със Запада в мо-мента поставят живота ѝ в опасност“. През 2004 г. Трегубова бежертва на бомбен атентат, при който оцеля като по чудо. Тогава сле -дователите са я разпитвали настойчиво за евентуални контакти снякой си Александър Литвиненко. Журналистката отхвърля всякаквавръзка с емигранта, когото тя дори не познава. Но ето, че неотдавнаш-ното убийство на Литвиненко в Лондон, както и някои други, неназо-вани събития, убедили Елена Трегубова, че опасността и за нея ставасъвсем реална. Говорител на нейното издателство в Берлин Tropenпотвърди днес пред мен получаването на нов мейл от г-жа Трегубова.Тя пише, че с оглед на обстоятелствата се чувства нормално и че е наотносително сигурно място. Повторила е, че в момента не желае да сепоявява на публични места, да прави изявления и да отговаря на въ-проси от публицистичен или политически характер.

За запознати с десетилетната практика на предшественика на днеш-ните руски служби НКВД/КГБ споменатите медийни събития в Гер-мания и в други западни страни, едва ли оставят място за съмнение:в ход е целенасочена и скъпа кампания с използването на активни ипотенциални компоненти на въздействие. Целта е да се манипулиразападното обществено мнение. Стремежът е чрез смесица от ирони-зиране, пренатоварване с абсурдни конспиративни теории и сплаш-ване да се задълбочи ерозията на неговата решителност приотстояването на принципни ценности.

За сега успехът на кампанията далеч не е гарантиран. Ω

* 17.12.2006

316

„Путин уби сина ми“ *

Интервю на Валтер Литвиненко

Британският всекидневник „Индепендънт“ публикува в съботния сиброй първата подробна изповед пред пресата на Валтер Литвиненко,бащата на отровения неотдавна в Лондон руски емигрант.

Настойчиво и с тона на прежалил се човек, Валтер Литвиненко об-винява ФСБ в убийството на своя син. „Нямам капка съмнение, чеСаша бе отровен от ФСБ и че заповедта за това е дошла от бившияагент на КГБ и днешен президент Путин. Циничното убийство на синами е добре пресметнат акт на сплашване“, казва в интервюто ВалтерЛитвиненко. Според него никой друг в държавната йерархия илиизвън нея не разполага с властта да санкционира такова убийство начужда територия.

Самият Валтер Литвиненко е лекар с професионална кариера в ор-ганите на МВР. Служил е в системата на наказателни лагери в Далеч-ния Изток. През 1979 г. влиза в конфликт с началството в Сахалинпри опит да издейства облекчения за душевно болни лагерници.Уволнява се от органите след като специална комисия отказва да под-крепи исканията му. Преквалифицира се за психиатър. Интервютона Валтер Литвиненко съдържа спомени, обясняващи донякъде лич-ностното развитие на сина му. Дядото на Саша, пилот-герой от вой-ната, строшил ядосан поднос в главата на невръстния си внук, когатотой веднъж му казал, че никога не би станал „мръсен войник“. На 17години Александър Литвиненко е записан в дивизията „Ф.Е.Дзер-жински“ и от тогава попада в идеологическата мелница на органите.През 1988 г. съобщава на баща си, че му е предложено зачисляване вКГБ. Валтер Литвиненко: „По това време КГБ имаше легендарнаслава (през 1988 г. ?! – бел. авт.), затова му казах – Приемай, сине!Отивай да служиш на Родината!“

Фатална препоръка, както вече знаем ... Но може би е прекалено даискаме от претърпелия такава трагедия баща да потърси и у себе сичаст от вината за по-нататъшната съдба на своя син. Във всеки случайв това интервю Валтер Литвиненко не се отдава на самоанализ. Всепак текстът е ценен като автентична изповед на човек, който се е пре-жалил и иска да изговори това, което му е на душата.

317

Вестта за отравянето на сина му го застига в руската провинция. На-учава, че тежко болният Саша иска да го види и се отправя на дву-дневно пътешествие с влак до Москва. Моли се интензивно заздравето на сина си през целия път. Заварва Саша вече в много тежкосъстояние в лондонската болница.

„Вглеждах се в лицето му, което беше изпълнено със страдание. Ви-наги съм му се радвал като го видя, защото беше толкова хубавомомче, но сега беше просто трудно да го познае човек. Очите му бяхазатворени. Направих над него кръстен знак и произнесох „Отче наш“.Казах му, Саша, видях светлина, когато се молех на Св. Сергий и сегасъм сигурен, че ще се оправиш. Излъгах го. Той се понадигна в лег-лото – изглеждаше точно както на снимката, която обиколи света.Видях голяма надежда в очите му. Тогава ми каза: „Тате, трябва да тикажа нещо важно.“ Няма да забравя този му поглед. Очите му бяхамного, много сериозни, когато промълви „Приех исляма“.

В този момент Валтер Литвиненко почувствал нещо много странно.За момент му се сторило, като че ли ролите са сменени. „Сякаш тойбеше станал мой баща, а аз бях негов син“. Отговорил: „Твоя воля,Саша. Стига да не си станал комунист или да почиташ дявола, бъдикакъвто искаш!“

Бащата има възможност да прекара само две вечери до своя син. Тойстава свидетел на мъчителното му угасване. В заключение Валтер Лит-виненко казва: „Идването на Саша в Лондон не беше просто случай-ност. Не беше случайност и това, че той започна борба с една отнай-терористичните организации на света, ръководена от президентаПутин. Саша никога не е предавал никого, затова казвам на хората ина народа, за когото той жертва своя живот: Не предавайте и вие Саша!“

Разказът на Валтер Ливтиненко е повод за сериозно размишление.Текстът буди още по-голямо уважение пред усилието на покойнияАлександър. Издънка на комунистическо семейство, той извървяванелекия път от редови, идеологизиран комсомолски и гебистки акти-вист, до човека, решил се да скъса със системата, изградена върху лъ-жата и терора. Неспособността му да живее по нататък „с лъжата“(според знаменития израз на Солженицин) го кара да предпочетедобре познатия му смъртоносен риск на „предателството“ пред алтер-нативата да погуби човешкото в себе си.

Докато в Русия продължават да се раждат такива необикновенихора, надеждата за бъдещето на великата страна не бива да ни изос-тавя. Ω

* 17.12.2006

318

„Иванов лъже“ *

Руският министър на отбраната публично опроверган

Публикувайки интервюто с бащата на отровения в Лондон руски еми-грант Ливтиненко, в-к „Индепендент“ предположи, че то ще вбесиКремъл с неприкритите си обвинения срещу президента и обкръже-нието му. Ето че не закъсня реакцията на човека, считан за възможеннаследник на Владимир Путин, министъра на отбраната Сергей Ива-нов. В интервю за Ройтерс той със зле сдържана ярост заявява: „За насЛитвиненко беше едно нищожество. Хич не ни и пука от това каквобил казал или написал на смъртното си легло“. Изящният израз отго-варя напълно на стила, въведен вече от неговия патрон Путин, про-славил се с изказването „Ще им разгоним майката на терористите,където ги намерим, ако ще и да е в кенефа!“

В допълнение, бившият разузнавач с 18 годишна кариера в КГБИванов обяснява, че „когато Путин уволни Литвиненко, той беше ос-ведомен за неговите многобройни закононарушения“. Това заявлениетрябва да е извело от търпение руската писателка и интимна позна-вачка на кремълските дела Елена Трегубова. В петък тя известявасвоето берлинско издателство, че има основания да се бои за животаси и затова ще се въздържа известно време от публични изказванияи появи. Веднага след съобщението на Ройтерс обаче, в няколко рускимедии се появи под заглавие „Иванов лъже“ един почти жертвого-товно смел текст на младата авторка, адресиран лично до министърана отбраната.

„Открих в изказването на Сергей Иванов за убийството на Литви-ненко откровена лъжа и мога да я опровергая, позовавайки се на ду-мите, които лично изрече пред мен Владимир Путин, когато вземахинтервю от него“, пише в статията си Елена Трегубова.

През 1998 г. на нарочна пресконференция Литвиненко и няколконегови колеги обвиниха свои началници от ФСБ, че са им възложилида убият Борис Березовски. През декември същата година Трегубоваинтервюира Путин, който ѝ казва: „Скоро след като заех поста дирек-тор на ФСБ уволних Литвиненко и разформировах неговото подраз-деление“. Поразяваща в случая е мотивировката за този акт, коятоПутин излага пред журналистката. От застъпник на правовата дър-

319

жава, за какъвто се представя днешният руски президент, би било ло-гично да се очаква, че е ликвидирал подразделение на специалнатаслужба затова, че в него се обсъждат и планират убийства на фигуриот политиката и бизнеса.Путин обаче обяснява на Трегубова, че поводза началническата му намеса била появата на служители от този отделпред медиите и фактът, че те привлекли вниманието на обществе-ността към подготвяното убийство. „Сътрудници на ФСБ нямат правода излизат на пресконференции и да изнасят вътрешни скандали предпубликата,“ казал Путин, обяснявайки причината за уволненията.

Руската писателка е особено възмутена от нахалната лъжа на ми-нистъра Иванов, тъй като тя вече е описала горната случка в бестсе-лъра си с разкази от Кремълската действителност. Сега тя отновоповтаря, че няма представа от дейността на покойния Литвиненко въвФСБ. Единственото, което знае, е съобщеното ѝ от сегашния прези-дент на Русия. „Или Путин, или Иванов лъже“, пише Елена Трегубова.Според нея и втората част от изказването на Сергей Иванов е лъжлива.Тя мимоходом припомня, че за втори път в течение на кратко времевисш представител на руската държава се изказва презрително за фи-зически ликвидирана публична личност, като я нарича „незначи-телна“ или „нищожество“. Веднага след това Трегубова опровергаватвърдението на министъра, че за руските служби Литвиненко не пред-ставлявал никакъв интерес. По време на бързо прекратеното следствиеза взривяването на нейния апартамент през 2004 г. следователите са яразпитвали дали не познава Литвиненко. На нейния отрицателен от-говор криминалистите отговорили: „Странно, а пък в книгата си на-меквате за същото, което и Литвиненко пише в своята книга – че ФСБимала пръст във взривовете на жилищните сгради в Москва ...“

Елена Трегубова свидетелства: „Органите много добре познавахакнигите на Литвиненко, а техните сътрудници активно, дори с болез-нен интерес обсъждаха неговите тези и обвинения.“

В края на статията си руската писателка задава въпрос за интели-гентността на министъра на отбраната. Само седмица след погребе-нието на зверски убит човек, за което има сериозни подозрения, чеможе да е поръчано от руското ръководство, той намерил да каже всвое оправдание, че убитият имал „нисък коефициент на интелиген-тност“. По своя „коефициент на правдивост и порядъчност“, пишеЕлена Трегубова, с този министър може да се мери само президент,който в деня на погребението на убитата журналистка Политковскаяпублично разсъждава, кое било навредило повече на Русия – убий-ството ѝ или нейните текстове.

320

Статията на Елена Трегубова завършва в духа най-добрата вековнаруска демократична публицистична традиция:

„Искам да запитам групировката, която нарича себе си ръководствона Русия: господа, колко хора има още в Русия и извън нейните гра-ници, които вие оценявате като „незначителни“ и като „нищожества“?И дали този критерий вече е достатъчен за убийство? Не бихте ли обя-вили веднага целия списък на „незначителните“ и „нищожните“? Илитова би ви затруднило технически – защото в него автоматично ще сеокажат всички ваши избиратели, а и не само те?“ Ω

* 06.02.2007

321

Какво да се прави? Кой е виновен? *

Въпроси след четенето на едно писмо

Една кратка новина от последните дни изкара отново на първите стра-ници на медиите името на Александър Литвиненко – отровения вкрая на ноември с радиоактивен полоний в Лондон руски емигрант.Дейли Мейл пръв излезе със съобщението, че вдовицата Марина сеобърнала с молба към президента Путин да помогне в откриването наубийците. Цитиран бе и откъс от писмото: „Никога не съм казвала, чезнам, че вие носите отговорност.“

Новината стана повод за многобройни триумфални реакции кактов руските медии, така и в хиперактивното по темата българско интер-нет-пространство. Спектърът е широк. От злорадото „Скотланд Ярдне можа да открие нищо и сега вдовицата търси помощ от Путин“,през препоръки тя да прати молбата си на Борис Березовски в Лондон,до издаващото твърде много за начина на мислене на изреклите гопредположение, че писмото било част от маркетингова кампания наМарина за промоция на нейната предстояща книга. Не липсват и осъ-дителни коментари за вдовицата, която си позволявала да трупа ка-питал от смъртта на своя съпруг.

Какви са фактите и до къде стигна делото, което през последнитеседмици остана малко встрани от публичното внимание?

Миналата сряда Скотланд Ярд обяви, че следствието по убийствотона британския гражданин Александър Литвиненко е приключило.Преди това някои медии на острова бяха предположили, че на тозиетап то ще бъде прекратено, тъй като няма шанс Русия да екстрадиратримата бивши офицери от ФСБ, които следственото дело определякато почти сигурни извършители на отравянето. Но следователите отСкотланд Ярд спазиха процедурния ред и предадоха всички мате-риали в Кралската прокурорска служба. Когато завърши анализа насъбраните доказателства и улики Прокуратурата ще излезе с решениеза по-нататъшния ход на делото.

Такива са фактите. Редом с тях съществуват предположения и спе-кулации. След като в публичното пространство стана известно, чеследствието смята за извършители бившите офицери от ФСБ Луговой,Ковтун и предполагаемия физически убиец с прякор „Владислав“, в

322

Англия бе изразено убеждението, че те никога няма да получат заслу-жено наказание и ще останат под прикритието на своята бившаслужба в Русия.

В края на миналата седмица два руски канала дадоха думата напредполагаемите убийци. По Рен ТВ те шеговито направиха марке-тингово предложение в Москва да се отвори суши бар, в който менютозадължително да включва „чай а ла Литвиненко“.

Заподозрените съобщиха на зрителите, че са на път към ски курортв Алпите, за да избягат от досадните британски журналисти. По-късноте се появиха и в шоу по НТВ, където като навити се занадпреварвахас идеи как могат да припечелят от случая. Чули, че в Холивуд се под-готвят филмови проекти за лондонското убийство, Луговой и Ковтунсъобщиха, че също ще пишат сценарий. Заливайки се от смях, единпрез друг, те стигнаха до съгласие ролята на Луговой да се възложина Брад Пит, а Квентин Тарантино да поеме ролята на Ковтун. Така ине стана ясно обаче каква ще бъде интригата на филма, след като бив-шите офицери от ФСБ твърдят, че нямат нищо общо с убийството иса били в Лондон само като футболни фенове.

На този фон писмото на Марина Литвиненко до руския президентпридобива особен смисъл. Именно обидните за нея реплики на запод-озрените, както и възможността те да останат извън досега на право-съдието са прекия повод, тя да се обърне към Владимир Путин.

Ехидните обвинения, които сега се отправят към нея, че преди биланазовала руския президент като поръчител на убийството, а в писмотоси сега отричала това, са напълно лишени от основание. За разликаот покойния си съпруг, който в предсмъртното си послание се обърнакъм бившия си колега подполковник Путин като виновник за убий-ството, Марина, напротив, винаги подчертано се е въздържала от от-правяне на преки лични обвинения. Нещо впрочем, към което сепридържат и всички сериозни наблюдатели въпреки предположе-нията и уликите, насочващи вниманието към висши ръководни кръ-гове на днешна Русия.

Писмото на вдовицата до Путин е издържано както стилистично,така и фактологично и емоционално. Един цитат, който не бе включенв съобщението на БТА гласи: „Ако Вие и руската държава не носи те от-говорност за убийството, трябва да направите всичко възможно, за даокажете съдействие на британските власти при откриването на винов-ните ...“ По нататък следват думите ѝ „Казах, че ако Вие не направитевсичко възможно в помощ на британските власти извър шителите натова ужасно престъпление да бъдат установени, единственият извод

323

би бил, че има нещо, което криете“. В края на писмото си Марина Лит-виненко пише „Уверявам Ви, че няма да спра усилията си, докато убий-ците не понесат справедливото си наказание“.

Въпреки дистанцията от няколко десетилетия и коренно промене-ните световно-политически условия не можем да не открием в непри-миримата позиция, в настойчивата вярност на делото на съпруга ислед неговата смърт паралели в поведението на Марина Литвиненкои Анабел Маркова. Вдовицата на писателя Георги Марков, поразен вЛондон от „български чадър“ с вероятен руски произход, до днес негуби надежда, че от архивите един ден ще излезе на бял свят истинатаза нейния убит съпруг.

Частна информация от Лондон ми дава основание да допусна, чеМарина Литвиненко съзнава с цялата ѝ зловеща сила опасността,която ще я съпровожда през целия ѝ живот от тук нататък. Никой спе-циалист не може да направи точна прогноза за последиците от радио-активното облъчване, на което са били изложени най-близките наАлекандър Литвиненко, умирал дълго и мъчително пред очите им.Марина знае, че няма време за губене. И е решена да не го пилее презотредените ѝ занапред години.

Затова едва ли си струва да обръщаме внимание на обвинениятакъм нея, че злоупотребявала с комерсиална цел със съдбата на своясъпруг. Както е известно, Марина пише заедно с Александър Гол-дфарб книга за случая, която трябва да излезе тази пролет във филиална реномираното издателство Саймън & Шустър. Към материала про-явяват интерес и холивудски студии.

Случаят присъства все още толкова болезнено в публичното съзна-ние на Запад, че предположения за маркетингова кампания на вдо-вицата в полза на книгата, в която се вписвало и сегашното писмо сатолкова абсурдни колкото и мотивите на изказващите ги.

Отново сме изправени пред терзаещите Русия от столетия въпроси„Какво да се прави? Кой е виновен?“ Компетентните британски властиочевидно са свършили своята работа. Очакваното решение на Проку-ратурата или ще назове виновните, или ще закрие делото поради обек-тивна невъзможност за провеждане на съдебен процес.

Над Русия обаче, над руския народ, над нейните близки и по-далечнисъседи първият въпрос продължава да тегне със страшна сила. Ω

* 08.07.2008

324

Следствието приключи.Никой не забравя *

Случаят Литвиненко като изпит за зрялост

Времето, изминало от убийството на Александър Литвиненко в Лон-дон през 2006 година, опроверга предвижданията, очакванията, а инадеждите на онези, които разчитаха на кратката памет на публикатаи на политиците на Запад.

Първият случай на де факто използване на „мръсно“ ядрено оръжиев центъра на западна метрополия с поразяване на стотици цивилнилица проникна неизличимо в колективното съзнание на обществото ивлияе сериозно на политическите отношения между Лондон и Москва.

Отравянето с полоний на изявения критик на Кремъл АлександърЛитвиненко от – както смята Скотланд Ярд – руски агенти, станаповод и за по-широк и сериозен анализ на степента на заплаха за вът-решната британска сигурност. Неотдавна генералният директор навътрешното разузнаване MI5 Джонатан Евънс изрази безпокойствоот активността на руския шпионаж на Острова под прикритието надипломатическа работа. Според него нивото на действащата рускаагентура днес е сравнимо със съветската по време на Студената война.

Както става известно сега от компетентни източници на Би Би Си,премиерът на Великобритания Гордън Браун е повдигнал въпросаза убийството на Литвиненко и на първия си личен разговор с рус-кия президент Медведев на току-що завършилата среща на Г-8 вЯпония. Атмосферата между двамата според преобладаващите ко-ментари била напрегната, а „ледът в отношенията не можал да бъдеразбит.“

Сигурно не случайно тъкмо в деня на срещата в Токио по най-гле-даното политическо предаване на BBC 2 „Newsnight“ водещият редак-тор по външна политика Марк Ърбан изрази мнението, че убийствотона Литвиненко е станало с „руско държавно участие“. В студиото гос-тува бившият правителствен съветник и експерт по сигурносттаПолин Невил-Джоунс. Тя коментира твърденията на неназован висо-копоставен източник от структурите на специалните служби и пот-върди казаното от него пред Марк Ърбан: „Твърдо сме убедени, че в

325

случая Литвиненко е имало намеса на руската държава. Има многосилни признаци, че това е било държавна акция.“

Познат е начинът на комуникация на британското правителство свъншния свят и принципното въздържане на Уайтхол от публични за-явления по въпроси от висша деликатност. От участието в студиотона „Newsnight“ на Полин Невил-Джоунс, както и от категоричните за-явления на високопоставения източник на Марк Ърбан, може да серазбере, че казаното е позиция и на британското правителство. В раз-говора Невил-Джоунс дори изрази убеждението си, че с оглед на вечеизвестните факти и Евросъюзът ще се види принуден да предприеменякакви мерки срещу Москва.

Не само убийството на Александър Литвиненко, но и нови подроб-ности около опита за покушение срещу Борис Березовски миналотолято в Лондон, карат британските власти да са нащрек. MI5 арестувапрез юни 2007 руснак, известен оттогава като „Мистър А“, и го депор-тира в родината му по подозрение, че е наемен убиец. Сега високопос-тавеният правителствен експерт по сигурността, цитиран впредаването на BBC 2, казва, че установените факти потвърждават вер-сията на Березовски за готвено срещу него покушение, организираноот Москва. Думите му буквално са: „ФСБ продължава да провежда опе-рации срещу хора, живеещи на Запад“.

Очевидно, когато експерт на Уайтхол споделя за националната те-левизия, че „атакуването на критици на руското правителство в Обе-диненото кралство направо съсипва отношенията ни с Русия“, товасъответства на позицията на британското правителство.

От неофициални разговори с представители на Скотланд Ярд знам,че в службата едва ли някой още има съмнения, че убийството наАлександър Литвиненко е организирано от Москва. Тамошен специа-лист неотдавна ми каза, че се усеща върнат в годините на Студенатавойна, с което потвърди тезите на познавача на Русия и известен пуб-лицист Ед Лукас в книгата му „Новата Студена война“.

Доста по-различни мисли буди реакцията в Германия на неотдав-нашната загадъчна смърт в Берлин на руската художничка и общест-веничка Анна Михалчук. Имам предвид реакции на политическо, напрофесионално полицейско, но и на медийно ниво. През март тазигодина, на връх Разпети петък по западния календар, Анна вземамалко пари и връзка ключове и отива до близкия руски магазин данапазарува. Намират я три седмици по-късно, удавена в един от кана-лите на града. Както мимоходом бе съобщено, джобовете на дрехитеѝ се оказват пълни с камъни.

326

Анна Михалчук и нейният съпруг, философът и публицист МихаилРиклин, бяха сред ярко изразените критици на режима, установен отВладимир Путин. Преследвани от официални и неофициални сили вРусия, те се преселват през 2007 г. в Германия, намират тук професио-нална реализация в научната област. Продължават да получават смър-тни заплахи на руски.

Още след изчезването на Анна Главната криминална служба в Бер-лин побърза да излезе със съобщение, че в случая липсвали „характер -ните елементи на политическо убийство“ и че най-вероятно ставалодума за самоубийство ... Както тогава, така и след като тялото на Аннабе случайно открито, приятели и членове на семейството споделиха,че тя е подготвяла изложба за лятото, че е правила оптимистични пла-нове за близкото и по-далечно бъдеще, че не е имало никакви при-знаци на депресия и отхвърлиха версията за самоубийство. Бяхаотправени и обвинения към властите за небрежно и спешно проведе-ната аутопсия.

Разбира се, случаят Анна Михалчук не може да се сравнява със слу-чая Литвиненко – нито по външните си, далеч не така зрелищни атри-бути, нито като сила на критична позиция на покойната към днешнияруски режим. Въпреки това, на фона на професионалната работа наСкотланд Ярд, не може да не се отбележат суетливите усилия на раз-следващите органи в Берлин да принизят и бързо да „разкрият“ слу-чая като битово произшествие. Политическият персонал напровинциално и федерално ниво в Берлин също така се въздържа откакъвто и да е коментар за нещастието, свързано с едно известно в рус-ката тукашна общност семейство. Реакцията на берлинските медии,които само публикуваха лаконично официалните заявления на Кри-миналната служба и се въздържаха от каквито и да е собствени комен-тари и предположения, буди още по-голямо недоумение. Когаточетвъртата власт, която по гражданска дефиниция трябва да бди надостаналите три власти, нехае, когато вестниците просто препечатватслужебни декларации и още на третия ден журналистите запригласятв хор, че изчезналата „най-вероятно се е самоубила“, има основаниеза допускане, че в такова гражданско общество се е появил някакъвсериозен дефект.

Две следствия приключиха. Лондонското – с пълен комплект мате-риали за повдигане на обвинение в случай, че извършителите се на-мерят на британска земя. Берлинското – със заключението за липсана престъпен състав. И двата случая няма да се забравят. Руските еми-гранти знаят и помнят, че Родината не ги оставя без внимание, че къ-

327

дето и да се намират по света, те са винаги в обсега на нейните очи,ръце и други органи.

Толкова по-важно е отношението към техните проблеми, грижиили страхове на институциите в приелите ги гостоприемно страни.Както виждаме, Великобритания не оставя съмнение, че неприкос-новеността на нейната територия, правата на нейните граждани и нанамерилите убежище в Кралството са основна ценност и не могат дабъдат принасяни в жертва на по-висши политически или икономи-чески интереси. Ω

328

За автора

През последните години авторът работи главно за и във интернет.Затова за него са особено ценни рецензиите на група от най-ревност-ните му почитатели – постоянното присъствие във виртуалното про-странство, неуморно носещите дежурство коментатори на статиите мув мрежата, по форумите.

Авторът смята следните подбрани характеристики за своя най-добрапрепоръка и знае, че такива сърдечни слова не падат случайно от не-бето. Те трябва да се заслужат. Той щеше да се чувства силно подтис-нат, ако точно тези рецензенти го бяха оценили по по-различен начин.

* * *

Автор: Мнение 19 декември 2006 11:49Потвърждение на моята диагноза, че Милен Радев е просто единпараноик ...

Автор: Вишински 24 ноември 2006 12:36Сега да видим автора, някой си Милен Радев. Съвсем честно и от-кровено трябва да си го кажем – авторът е глупак ... От ТодорЖивково време ненавиждам подобни подлеци като Милен Радев ...

Автор: orm 16 януари 2008 19:48

Другарю Радев за съжаление статията Ви е поредния бълвоч ...

Автор: sam 23 ноември 2007 02:04Нещастник сте вие г-н Радев. Не е лесно да си чифутски слуга и дасе правиш на патриот и "обективен" наблюдател.

Автор: Йончо 4 април 2008 17:21Докога дебилните статии на Радев ще красят "Медиапул"? Пълни снационалистически клишета, псевдоаналитични, тотален боклук!

Автор: реакционер 18 декември 2006 16:06Милен Радев стигна дъното

Автор: КГБ 19 декември 2006 22:14Радев и ти си в списъка!! Един по един ще ви изтребим, и никакво за-падно обществено мнение няма да ни спре! България е била и пак щебъде съветска! Зад нас е Путин!

Автор: феликс дж. 19 септември 2007 17:19Радев, внимавай в игричката!! Да не ти прегънем ъгълчето! Вече ситочим чадърчето и за тебе. Няма да оставим чайчето ти да истине

329

Автор: sam 24 януари 2008 21:07Вземи напиши нещо за господарите си – евреите, които са значи-телно по богати от Путин и не са забогатели с честен труд! Про-дажна гнида си ти приятел и то каква!

Автор: J.V.S. 16 декември 2006 11:03Недрага ми редакцийке ...рано или късно ще отговаряте за глупа-вите и гаднички дописки на вашето платено мекере – М.Радев ...

Автор: КГБ 24 ноември 2006 19:53М.Радев да вземе да глътне и той едно топче полоний, измикярсмръдлив

Автор: 8 без 20 11 декември 2006 14:59Долнопробна антируска пропаганда на някакъв ционистки аген-турчо. Мерзко е това четивце от Милен Радев!

Автор: Поморийски 20 декември 2006 20:42Що злобееш, Радев? От натягане пред ЦРУ ще си скъсаш презрам-ките бе ... Този драскач не заслужава внимание!

Автор: monitor 3 януари 2007 10:27Американската подлога Радев лае, а керванът си върви ...

Автор: От Драгалевци 15 януари 2007 16:19Този Радев е пределно луд – друго определение за него просто няма ...

Автор: треторазряден 20 август 2007 01:35Статиите на треторазрядния Радев са на нивото на третораз-рядна журналистка ...

Автор: гражданин 24 януари 2008 21:29Милен Р. не сте убедителен, защото отдалеч си личи мантали-тета Ви на поръчков журналист ... че защитавате германскотоантигазово лоби ...

Автор: наблюдател 21 април 2008 20:57Възхвалата на Евангелизма и други секти е едно от основните за-дължения на ислямиста Милен Радев.

Автор: Рони 18 ноември 2008 13:34Тъпо, Радев, тъпо. Такива като теб докараха българското дясно натова дередже!

Автор: Факт 11 февруари 2009 00:40Милен Радев е типичен костовак, преоблечен като журналист.

Автор: някой 18 януари 2008 15:37Милене, ти си или болен и/или глупав или ти плащат от някъде. Тии твоите поръчители искате Русия да се управлява от пияница,всеки да я яха по всякакви въпроси, природните ѝ богатства да са връцете на западни компании и т.н. И тогава ще си доволен и ти...КРЕТЕН!!

Автор: amerikanec 18 август 2008 21:11Милен е най-големият демагог. Стига с тази патологична русофо-бия, бе. Звучиш като съветски дисидент през 70-е. Или като По-литковская. Злобно и старомодно.

Приключваме горната екскурзия в средите на изискани, прозорливи,политически и идейно непоколебими фенове на автора.

Справедливостта изисква да признаем, че се срещат и по-лековернодоверчиви негови читатели. Картината не би била пълна, ако не за-вършим книгата и с някои от техните мнения:

Автор: четящ 19 август 2008 15:41 Статиите на Милен Радев винаги се радват на голям интерес. Неспирай, Милене!

Автор: Румен 20 август 2008 13:32 Милене, поздравявам те за всички усилия които полагаш да напра-виш нещо смислено, което така липсва в съвременната българскажурналистика.

Автор: Дилмана 4 април 2008 17:58 Поздравления, Милене, за балансираната позиция и изключителноразумната статия.

Автор: Анти 26 март 2008 15:55Поредната чудесна статия на Милен. И особено му благодаря затова, че ни показва и онази другата Русия, тази която не е с Путин.

Автор: cos 4 април 2008 19:04 Много хубава статия! Трезво и без тесногръдие.

Автор: archer 18 август 2008 19:21 Не е сигурно дали изобщо са чели статията, но щом нарипаха катобик на червено, червените тикви са раздразнени. Cтатията е чу-десна, като дялан камък. Позицията – безупречна.

330

331

Автор: nik 22 април 2008 09:07 Да сте жив и здрав, г-н М.Радев! Фактът, че Ви хулят толковамного, означава, че сериозно пречите на кукловодите им. БлагодаряВи, че, колкото можете, помагате на "мъдрите" българи да про-гледнат.

Автор: Дядо 22 април 2008 07:45 Поздрави и благодарности за всичко, което правите за нас – за дане сме една загиваща нация ... На празника на Народните будителитрябва да се четат и имената на такива, като Вас.

Автор: Zoro 26 март 2008 13:48Поздравления за автора на поредната чудесна статия!

Автор: XYZ 1 февруари 2008 19:02 Поздравления за автора! Продължавайте да пишете все такавъздействащо и обосновано!

Автор: fani 12 декември 2006 12:52Браво на автора. Казал е нещата съвсем точно и това очевидно несе харесва на нашенските ченгета-предатели, които уж са българи,но служат на кагебистка Русия.

Автор:Eна 6 март 2007 16:10Благодаря Ви, че не преставате да се съпротивлявате на соц-кам-панията за промиване на мозъци.

Автор: ГТ 18 август 2008 17:55Браво, Милене! Явно пак им скъса нервичките на говедата. Супердобре свършена работа. Сега ще трябва да дежурят до сред нощ!

Автор: Slaveto 15 август 2008 11:20Отново размърда калните мозъци на родните ни путинчета!

Автор: Дана 15 Януари 2007 22:28 Г-н Радев, четенето на статиите Ви е удоволствие! Поздравявам Виза достойната гражданска позиция. Истината трябва да бъде по-втаряна, даже натяквана, ежедневно. Благодаря Ви, че го правите!

Автор: Anamary 17 декември 2006 18:59Благодаря ти, Милене, за всички твои писания, които коренно серазличават от всичко фалшиво и лустросано, което ни поднасятнашите подкупни медии ... Ω

332

333

Абдулаева, Майнат 299Агджа, Али 97Айнщайн 47Аксаков, Иван 43Алексеева, Людмила 299Амстердам, Робърт 218-221, 258, 259Андреев, Методи 30-32Андрушченко, Николай 240, 269, 271Антим Първи 55Антонов, Сергей 96, 97Апелиус, Щефан 82, 83, 85Апълбаум, Ан 169, 170, 251-255Асламова, Даря 40- 42

Балева, Мартина 14, 15Балевски, Ангел 47, 49Баласчев, Георги 72Басаева, Липхан 149, 150Белковски, Станислав 213, 214, 275, 276Белоцерковски, Вадим 48Бергкраут, Ерик 149, 150Березовски, Борис 38, 213, 229, 268, 308,

318, 321, 325Билдт, Карл 203Биртлер, Мариане 125-127, 136Битиева, Зура 150Блеър, Тони 306, 307, 312Борисов, Бойко 112, 113Бранд, Вили 126, 168Браун, Гордън 324Брежнев 44, 188, 228Бретхолц, Волфганг 25-28Буковски, Владимир 48, 278, 312Бунева, Мара 75

Вайда, Анджей 158-165, 244-249Валенса, Лех 161, 165, 250Варниг, Матиас 200, 277Величко, Валентин 228, 230Веселин Георгиев 27Вилдщайн, Бронислав 246Вихерн 182-185Волф, Маркус 95, 137, 196, 226, 262, 282Вълков, Стефан 30, 31

Газпром 41, 169, 199-220, 257-277, 314Гагарин, Юрий 180Ганушкина, Светлана 218, 299Гарашанин, Илия 56Гашаева, Зайнап 149Георгиевски, Любчо 70Геров, Найден 20Главинчев, Лев 27Глюксман, Андре 261Гогов, Ангел 49Голубьов, Валентин 203Горбачов, Михаил 291Горбаневская, Наталия 48Гочев, Димитър 52Грабовой, Григорий 292-294Гросман, Вернер 226ГРУ 150, 203, 233, 235, 238Гулино, Франческо 302

Дам, Вили 95Данаилов, Стефан 157Дерипаска, Олег 191Дзержински 203, 231, 232, 316Димитров, Божидар 115, 178Димитрофф (Гошо Тарабата) 122, 183Димовска, Доста 70Долев, Александър 15Драгойчева, Цола 25, 28Дринов, Марин 72Дудаев, Джохар 216Дуковски, Деян 52

Евънс, Джонатан 324Еделман, Павел 165, 245Елдъров, Светлозар 73Елцин, Борис 161, 232, 246, 250Енглерт, Ян 164, 245Енчев, Велизар 44Ерлер, Гернот 114, 137, 282

Зауер, Клаус-Петер 270Закаев, Ахмед 38, 308Зомер, Рон 204-208

Иванов, Сергей 318, 319Истууд, Клинт 154

Показалец на някои имена

Йоан Павел Втори 95

Кайчев, Наум 15Каспаров, Гари 294, 313, 314Каулбарс, Николай 43КГБ 44, 104, 106 и мн. др.Кжемински, Адам 218, 245, 246Кирил, принц 26, 28Кнабе, Хубертус 139, 140Кобзон, Йосиф 281Ковтун, Дмитрий 321, 322Кол, Хелмут 131, 136Константинов, Георги 30-39Королков, Игор 233, 237-240, 268Котеньов, Владимир 226, 282, 313, 314Кривицки, Валтер 306Крутихин, Михаил 267Кумарин, Владимир 270, 271Кусев, Методий 54Кърчовски, Йоаким 77Кюлюмов, Костадин 35Кюркчиев, Григор 22

Латинина, Юлия 293Легкоступ, Пламен 43Ленин 40, 50, 232, 251, 252, 282, 291Ленън, Джон 179-181Лимарьов, Евгени 228Литвиненко, Александър 210, 212, 228,

237-280, 302-325Литвиненко, Марина 311, 312, 322, 323Лолов, Петър 22Луговой, Андрей 321, 322Лужков, Юрий 204, 206Лукас, Едуард 186, 310Лучански, Григорий 104, 105, 109Ляпчев, Андрея 72

Максимов, Владимир 48Максуел, Робърт 103, 104Манделщам, Осип 181Маринов, Стефан 46-50Маринов, Александър 111Марков, Георги 228, 237, 297, 302, 323Маркова, Анабел 323Марон, Моника 300Медведев 186, 324Мелтюхов, Михаил 223, 224Мен, отец Александър 243Меркел, Ангела 135, 136, 145, 161, 168,

195, 196, 204-210

Милер, Андрей 203Милке, Ерих 94, 97, 125, 137-140, 197, 262Милоевич, Милош 56Михалков, Сергей 291Михалчук, Анна 325, 326Михов, Никола 25

Найденов, Калин 22Невил-Джоунс, Полин 324, 325Нерезов, Стефан 23Новакович, Стоян 56Новиков, Анатолий 128, 129Новодворская, Валерия 240Нойков, Стефан 23Нооке, Гюнтер 136Нютон 47

Огнянов, Михаил 65, 72Орланди, Емануела 97Орлов, Юрий 48Орманков, Любомир 96

Павлов, Илия 104, 108, 110, 111Павловски, Глеб 221Паисий 67Пантев, Андрей 42Пейков, Тошо 32Пендерецки, Кжищоф 245Пенковски, Олег 306Петков, Димитър 274Пионтковски, Андрей 218Плацек, Матиас 133, 134, 135, 194, 195, 197Политковская 187, 203, 212-239, 264,

272, 297-303, 319Пономарьов, Лев 240, 299Попов, Иван 24Поппетров, Сребрен 73Потапов, Анатолий 292Путин 41-45, 99, 149, 170-187, 190-243,

254-293, 302-326Пушкаров, Стоян 23

Пфлюгер, Фридберт 257, 261

Радев, Симеон 63-65, 78, 80Радев, Траян 64, 65Радин, Валерий 283Разколников, Фьодор 306Рами, Ахмед 99-101Рандов, Норберт 64, 65Рар, Александър 190, 211Рашидов, Вежди 44, 110

334

Рейс, Игнатий 306Риклин, Михаил 326Рот, Юрген 107, 109, 119, 214, 269, 270, 277

Сарафов, Борис 66Сидеров, Волен 99-102Сикорски, Радек 169, 202, 250Силянов, Христо 59, 72Скарамела, Марио 302Скоков, Юрий 237Скотланд Ярд 305, 321, 324-326Славейков, Петко 20Смирнов, Владимир 269, 270Соколски, архиепископ Йосиф 20Солженицин 176, 181, 222, 243, 251, 317Софиянски, Стефан 113Спасов, Мирчо 49Сталин 30, 34, 38, 50, 176, 178, 222-229,

245-254, 291Стамболов 45, 274Станилов, Васил 20, 223, 225Станишев, Александър 27Станишев, Димитър 96Стойков, Иван 23Стойков, Серафим 32Стоянов, Димитър 94, 97, 297Стоянов, Захари 274Суворов, Виктор 203, 222-225

Тимченко, Генадий 275-277Тодоров, Герасим 35Торнквист, Торбьорн 276Тошев, Тошо 14, 115Трайков, Боян 96Трегубова, Елена 314, 315, 318-320Трепашкин, Михаил 334Трифонова, Цвета 46Троански, Христо 27Троянов, Илия 29, 30, 32, 33

Филов, Богдан 25ФСБ 38, 44, 137, 187, 196, 228-322, 325Фьорстер, Андреас 103, 105, 128, 129

Хазбулатов, Руслан 218Хилдебрандт, Александра 133Хилдебрандт, Райнер 131, 132Хитлер 34, 176, 222-224Хмелницки, Дмитрий 113, 222-225, 280Ходорковски, Михаил 187, 218-220, 258,

286, 303, 308Холодов, Дмитрий 238, 239

Христов, Христо 302Хрушчов, Никита 180

Цвиич, Йован 56Цепов, Роман 268, 269, 271Церетели, Зураб 281Църнушанов, Коста 55, 76

Челенк, Бекир 96Чени, Ренато 49Чърчил 50

Шаламов, Варлам 30, 181, 242, 243Шапкарев, Кузман 72Шварцман, Олег 270Шеварднадзе 106Шевченко, Виктор 112, 113, 137, 280, 281Шклифов, Благой 72Шкойнов, Иван 23Шмидт, Хелмут 126Шрамайер, Клаус 90, 91, 92, 93Шробсдорф, Ангелика 89Шрьодер 136, 137, 167, 190-277, 314Шувалов, Игор 211

Щайнмайер, Франк-Валтер 198Щолпе, Манфред 136, 137, 197Щойбер, Едмунд 135, 146Щраус, Франц Йозеф 126Щрелец, Фритц 226

Югов, Антон 26

Янда, Кристина 163-165Яндарбиев, Зелимхан 216Янков, Янко 30-32

335

Милен Радев

ХРОНИКИ НА ЗЛОТО И НАДЕЖДАТА

БългарскаПърво издание

Формат 16/60/90Печатни коли 21

Работилница за книжнина „Васил Станилов“София 1114, ул.Цанко Церковски № 4

тел. 866 18 75 • 980 44 45v.proanti@gmail.com

ISBN 978-954-8248-76-1

336